Стратегии за оцеляване в социалистическата казарма

Това трябваше да бъде коментар, ама понеже се проточи, ви го поствам отделно. Това е своеобразно продължение на случките със Стойчо в казармата.

Помня добре привикването при ВКР-то по случай "извращенията", защото и аз бях един от привикваните. Извращения им викаха бе, Стойчо, "неуставни отношения" бяха май само в документите ;-).

Бях приятелче с дебелото човече и много се радвах на присъствието му (би трябвало да се срамувам), защото някой тичаше след мене по физическа и на физзарядките сутрин и в крайна сметка минавах между капките и не обирах толкова вниманието на старите кучета (не е за хвалене, но в казармата бързо-бързо привикнах на такъв морал — да бъдеш жесток и егоист към всички, освен към най-най-близките ти приятели).

Векерето ме покани, черпи ме шоколадови бонбони, много вкусни, с елиптична форма (хехехе). Говорихме си първо за извращенията, казах му, че не е редно да го мъчат толкова момчето, с малко повече добри думи и специално обучение би станало добър войник от него. Говорихме си за това, че на мен ми се свири (не бях още отвикнал от свирнята на тромпет), а "художествената самодейност" (божке, как ми е излизало това от устата) е близо до нулата в поделението. Обяснявах му, че техническата подготовка е твърде елементарна и бюрократизирана, и че в една по-спокойна обстановка бихме усвоили учебния материал за около седмица. И че в крайна сметка младите войници трябва да имат някакви писани права, за да могат да се чувстват хора, а не всичко да се решава от по-силния...

Той ми каза, ако имало проблеми в ротата , че винаги съм можел да се обърна към него... И аз, разбира се, потвърдих, че ако има нещо, ще се обърна към него. Не съм се обръщал към него. Потвърдих го, макар че тогава не ми беше ясно, какво толкова може да помогне един обикновен старшина, който очевидно ни привиква проформа, а не да реши някакъв проблем (хехе, свещена простота). За съществуването на вербувани доносници научих много след 10-ти ноември. Дотогава просто си мислех, че хората си доносничат от кариеристични причини и от слабост на характера.

Тук трябва да споделя и една друга стратегия, която имах, за да се пазя от старите кучета.

Поддържах съзнателно подозрението, че имам големи връзки (фамилията ми беше същата като на началник-щаба), и че се имам с политическите офицери (с тях обсъждах проблемите на мира, войната и империализма, но така, че да ме видят старите кучета отдалече). Мразеха ме доста (те така или иначе ме мразеха заради дипломата и английския), но не смееха да ме пипнат с пръст, което си беше голям плюс в първите месеци.

При векеретата имаше и войници, които бяха някакъв вид аристокрация — нямаха никакви задължения, освен да вършат по някаква дребна работа за началниците си, а имаха на собствено разположение стаи (като фамозната стая, която гледаше към съседното поделение), както и една барака в самия център на полка. И тъй като бяха амбициозни и културни момчета, единият ме нави да му давам уроци по английски, което беше голяма далавера - те ме черпеха с ядене и пиене и ме "скатаваха", а аз им преподавах неща, които знам и насън... Много приятно си прекарвах при тях, няма две мнения по въпроса. За съжаление, въпросната стая, където са привиквали Стойчо, така и не успях да я видя, защото старшината им беше взел ключовете на калпазаните. Появил се ненадейно веднъж посреднощ, а войниците се наливали като прасета с алкохол, слушали силна музика (беше забранено ползването на електронни устройства, освен телевизорите и грамофоните в стаите за отдих, и то само в определени дни и часове) имало по средата на масата голяма купа пълна с фасове и било ужасно мръсно. Старшината разпъдил купона и повече момчетата не видяли ключовете от стаята. Затова трябваше да стоят в импровизираната барака в центъра на поделението.

Странна работа - забелязал съм склонността на ВКР-тата, а и на всички ченгета да се занимават с дребен бизнес в областта на храните и напитките - кафенета, бакалийки, магазинчета. В цивилния живот всичките станаха такива...

Моята (големичка) бележка под линия.

Десет години. Кога минаха?

Когато започвах да се занимавам с Интернет, заедно с моите съученици Виктор и Любен, една от първите ни задачи беше да си направим списък с най-влиятелните сайтове в българския интернет, т.е. да опознаем конкурентите.

Беше "далечната" 1998 година.

Първият резултат беше една таблица в .doc файл, където бяха изброени около 10-15 сайта, с предимствата и недостатъците им, както ние си ги представяхме. Повечето от тези сайтове не съществуват днес, някои от тях се запазиха в маргинален вид и съвсем малко оцеляха.

"Ей, забравихме dir.bg," ми каза Любен, "дали да не ги добавиме?"

Тогава всеки ден посещавахме dir.bg, защото на първата му страница имаше бутонче към любимия ни портал - "Гювеча". "Гювечът" се намираше на абсолютно невъзможен за запомняне URL (http://plovdiv.techno-link.com/bgs/index.htm). И така, в последния възможен момент добавихме dir.bg в табличката.

"Ей, тия са добри!" — съобщи Любчо, след като изследва по-подробно страничката която ни служеше за трамплин към Гювеча.

Спомням си и как в строгата обстановка на "Шератон", на огромния екран се прожектираше класацията на Гювеча, в която dir.bg за пръв път изплуваше на първо място, презентирана от Албена Чобанова. (И мисля, че това е последния път, когато dir.bg използваха толкова въодушевено статистиката на Гювеча)

По-нататъшното ни проучване показа, че собственик и главно действащо лице в Дир.бг е Владимир Жеглов, познат от икономическите страници на вестниците и че dir.bg е свързано с Business Data — информационна (май) агенция за продажба на бизнес информация и новини, където само година преди това бях свалял неуспешно една Десислава, на която най-безсрамно се хвалех, че ще правя най-големия портал в България. Тя, разбира се, "не клъвна" (не умея да лъжа), но само 3 години след това с dir.bg си оспорвахме първенството в българския интернет. Съдбата си прави такива шеги понякога.

На официалната промоция на нашата интернет компания, ние официално обявихме dir.bg за най-сериозен конкурент и обещахме да им вземем първото място. Презентацията беше в ресторанта в сградата на Съюза на архитектите (вече съм забравил дори как се казваше), където журналистическото присъствие беше сравнително скромно и не очаквах тази фраза да се запомни

Бате Владо (както започнахме горе долу тогава да му викаме) обаче ми я припомни. На един от рождените дни на search.bg, които минаваха за неофициална сбирка на Интернет бранша в един двустаен апартамент (да, събрахме се без проблем ;-)) за пръв път се запознахме официално:

"Значи вие искате да ни вземете първото място, а?"
"А Вие откъде знаете?"(тогава бях ужасно респектиран от него, и му говорех на Вие)
"Имам си източници."

Първите години наистина минаха под знака на съперничеството. Като изключим че си бяхме платили една доста солена сумичка за банер, точно под логото на dir.bg Така и не можах да разбера тогава идеята на това адски скъпо начинание (плащаше се на клик, но при зададен максимален брой показвания), но нашето бизнес ръководство беше доста доволно.

"Представяш ли си, нашият банер се вижда под тяхното лого".
"Ахам."

По едно време беше много модно да си мерим каунтърите. Във връзка със засилената конкуренция в Интернет бранша (започна да мирише на пари, а началният капитал стремително намаляваше), се проведоха няколко срещи за смекчаване на обстановката, и за изработка на някаква обща браншова политика. Една от първите задачи беше уеднаквяване на методиката на статистиките (нямаше тогава такива екстри като Google Analytics), защото на практика нямаше реален начин за сравняване на посещаемостта на големите портали. Ако отворите официалните презентации на порталите от онова време и ги сравните, има доста да се посмеете ;-)

От тогава датира и една моя издънка. В един сайт нарочен за "Българската интернет оплаквачница", всеки можеше да подаде сигнал за сайт в който се съмнява. Честно казано, нямах намерение да подавам сигнали, исках само да разбера как действа пущината. И разбира се, за тестов сайт избрах моята любима мишена - dir.bg. Клик тук, клик там, според мен нищо не се случи, сайтът според мен не работеше. Почти мигновено забравих за случая.

На следващия ден в офиса се беше разразил голям скандал, а причината — бях аз! На сайта на "оплаквачницата" (moshenik.bg) се мъдреше моето име с подадения "сигнал". Умрях от срам. Това беше повод да се запозная с Иван Иванов (сега от Cybermark), който не знам дали повярва на версията за моята глупост, но все пак я прие, в името на добрите отношения. А нали имаше и съвсем искрено разкаяние.

Все пак, някакво съгласие беше постигнато и search.bg се заеха със задачата да изработят брояч, който да е универсален инструмент, поне за големите сайтове. Той и досега си съществува - Web Counter

Помня как всеки ден следяхме как двете криви на посещаемостта в новия каунтър се доближаваха, доближаваха, и в един момент когато трябваше да изпреварим dir.bg, той просто изчезна от статистиките. Победихме, поне на числа. Но какво е победата, ако съперникът не я признава. Е, преживяхме и това...

Спомням си и един комичен момент. Тогава горе-долу беше мода дизайните да се сменят едва ли не веднъж на няколко месеца (защото се смяташе, че старите дизайни бързо се "похабяват") и дир.бг излязоха с абсолютно невъзможен и трагичен дизайн. Беше предоставен за обсъждане от "обществеността". През живота си не съм употребявал толкова суперлативи на единица време. Не пестях думи и емоции по форумите, само и само да убедя dir.bg да го запазят. Здравият разум у тях надделя, и дизайнът след няколко дни беше разкаран завинаги..

Но dir.bg до края си остана една от мерките, по която оценявахме собствения си успех.

Ще спра дотук, докато не съм изписал цяла библия с "пионерски" спомени.

Този текст е подарък и тост едновременно за десетгодишнината на Дир-а.

В четвъртък присъствах на официалната церемония по честването на юбилея.

Бате Владо приемаше поздрави на входа на залата

Ники Кънчев беше водещ на церемонията

Имаше чудесен кетъринг.

Събрахме се на едно място почти целият Интернет бранш
(снимката показва около 1/20 от общия брой)

Малко странно беше включването на конкурса "Мис Абитурентка" в програмата. Но децата бяха много красиви, добре облечени и с прекрасни фризури.

Ники Кънчев и Графа в сцена от "Каратека"

Пяха Графа и още някакво джаз дуо.

Атмосферата беше страхотна и се видяхме на живо. Абе, след 10 години пак съм там.

Честит Рожден Ден, колеги!

Неделно четиво: Георги Марков — Нашите делници

Глава от безсмъртната книга на Георги Марков — "Задочни репортажи за България", посветена на всекидневния живот през 60-те години на 20-ти век. (източник)

НАШИТЕ ДЕЛНИЦИ

Запомнил съм това време със ставането рано, в тъмно, с трамвая, препълнен със сънливи хора, които отиваха на работа. Полуспящи деца висяха върху ръцете на уморени майки, за да бъдат оставени в някакъв детски дом и прибрани вечерта. Заплатите и надниците бяха плачевно ниски и всеки член на семейството, навършил пълнолетие, трябваше да бъде на работа. За първи път жени започнаха да работят като строителни работници, миньори и в каменни кариери.

Равноправието на жената се изрази в пълно пренебрегване на физическите й качества. Жени бъркаха бетон, караха колички с мазилка, товареха камъни и тухли, зидаха, копаеха канавки и канали и т.н. Децата, които не можеха да постъпят в детски домове, нито имаха дядовци и баби да се грижат за тях, бяха оставени на себе си. По-големите деца и ученици в първоначалните училища прекарваха времето си на улицата и години по-късно щеше да се признае лошият възпитателен ефект на тази улица.

Нормалният работен ден беше 8 часа, но за огромната част от работещите беше много повече. Тъй като трудовият процес в предприятието беше зле организиран, а плановете се завишаваха всяка година, мнозина ръководители прибягваха до незаконно задържане на работници за по-дълго време. Работниците не се оплакваха, защото изпълнението на плана им даваше макар и временно по някой лев повече. Прибавете към това лошия и дълъг транспорт плюс различните събрания, заседания и кръжоци след работно време и вие получавате положението, че у дома се отива само за да се преспи. Инженерно-техническият кадър в цялата страна работеше по т.нар. „ненормиран“ работен ден, което твърде често значеше 12 часа.

После идваше дългото и отчайващо висене по опашки. Снабдяването тогава беше на най-невъзможно ниво. Не беше само въпрос за лоша реколта или недоимък, а главно за неразрешими неуредици. Държавната снабдителна машина се беше оплела в собствените си бюрократични мрежи и ние имахме доста гладни дни. Имаше цели периоди, в които месо можеше да се яде само в ресторант или от време на време в стола на предприятието. Общественото снабдяване имаше пълно предимство пред снабдяването за гражданите. Магазините почти винаги бяха празни и по рафтовете им висяха само буркани с желета и конфитюри. Не ставаше и въпрос за вносни стоки. Най-парадоксалното беше, че най-популярни български продукти липсваха на пазара. България беше страна на зеленчуци и плодове, а на пазара имаше постоянна криза за тях.

Човек може да съди за действителните успехи на системата по този най-очевиден факт — постоянната криза в снабдяването на населението с продукти от първа необходимост. Много пъти ние си казвахме, че ако в мирно време апаратът на режима се оказваше абсолютно неспособен да задоволи елементарните човешки нужди за храна, то един Господ знае какво ни чакаше във време на война. Убеден съм, че само в един месец, без употреба на никакви ядрени и атомни оръжия, ние щяхме да измрем от глад. Положението не се промени съществено и през следващите години, макар и да имаше един период, когато нещата изглеждаха по-добре. Само преди няколко месеца един италианец ми се оплака, че е обикалял цял ден с колата си из София, за да намери месо. Не успял. Причината за цялата тази ужасна бъркотия се корени дълбоко в самата система, като се започне от назначаването на напълно некадърни хора на отговорни места, и се свърши с чувството за всеобща инертност спрямо каква да е последователна и ритмична работа.

Но онези години бяха най-тежки. Единствената компенсация беше, че човек можеше да разчита на безплатно лечение в болници и санаториуми. В борбата за съществуване ние станахме шампиони на опашките. Редяхме се за всичко: хляб, месо, зеленчуци, плодове, обувки, дрехи, дърва, въглища, цимент и т.н. Човек може да си представи дълбоката мизерия на нашите дни, когато от работа трябваше да се тича по опашки. Опашкарството се разви като национално чувство. Имаше хора, които специализираха по стоене на опашки, носеха си сгъваеми столове, плетяха и шиеха, а някакъв агитатор дори беше провел събранието си на една опашка. Имаше един анекдот за гражданин, който просто си стоял на тротоара пред някаква врата и четял вестник. Когато по някое време се обърнал, зад него мълчаливо се била образувала петдесетметрова опашка.

Ако някога и някъде се появеше нещо най-необходимо, то светкавично изчезваше. Ние играехме често на една тъжна игра. Намисляш си нещо, което ти трябва и за което си сигурен, че си го видял само преди два дни по магазините. И тръгваш да го търсиш. Разбира се, никога не го намираш. Думите „няма“ и „свърши се“ съставляваха 90 на сто от речника на продавачите. Колко пъти капнали след работа ние трябваше да се редим последователно на няколко опашки, за да можем да вечеряме. Но за режима и властвуващите другари времето на обикновените хора не значеше нищо. И самите хора не значеха нищо. Партията и държавата имаха безмилостно и студено отношение спрямо отделния български гражданин.

Но ако цялото простосмъртно население на страната страдаше от тия жестоки неуредици, другарите на върха живееха съвсем различен живот. Мнозина от тях не познаваха и не желаеха да познават действителността. Те живееха в затворения разкош и богатство на български Марии-Антоанети и не бяха много далеч от фразата на кралицата: „Като нямат хляб, защо не ядат пасти.“ В София се разказваше като достоверен случай как жената на един виден партиец се била качила на трамвай вероятно за първи път, подала 5-левова банкнота на кондуктора и отминала. „Но, другарко, билетът струва само 20 стотинки“ — извикал смаян кондукторът. „Толкова евтино!“ — възкликнала съпругата на ръководния другар.

Наистина грамадната част от хората на върхушката и техните семейства никога не бяха се возили на трамвай. Те имаха големите черни лимузини с перденца, които отначало бяха чайки, а впоследствие мерцедеси. Ние бяхме свидетели на най-вулгарната демонстрация на неравенство, показана някога в цялата ни история — „СПЕЦИАЛНОТО СНАБДЯВАНЕ“. Сигурен съм, че един ден историци и исторически психолози ще отнесат членовете на нашето Политбюро, голямата част от членовете на Централния комитет и разните приравнени на тях лица към някаква много странна категория „човекоподобни същества“. Защото как другояче може да се обясни фактът, че докато осем милиона страдаха, гладуваха, преминаваха през тежки делнични изпитания, върхушката бе изградила за себе си истински рай. Колите на специалното снабдяване разнасяха по домовете на важните другари най-хубавата храна, която нашата земя произвеждаше.

В нашите безмесни дни те ядяха печени агнета и прасенца, смядовски луканки, специални салами, чист маслен кашкавал, най-хубавите сирена, да не говорим за вина, облекло, снабдяване с луксозни предмети и удобства, за които простият народ дори не можеше да сънува. Отгоре на това, сякаш за да подчертаят още по-добре „комунистическата справедливост“, те получаваха всичко това на символични цени, тоест не плащаха нищо. Членовете на Политбюро също не плащаха абсолютно никакви частни сметки в ресторанти или други обществени места. Всичко отиваше за сметка на държавата. Понякога те подхвърляха остатъци на своите шофьори или прислужници, чрез които ние разбирахме какъв живот се живееше на върха. Познавах един шофьор на член на Политбюро и той веднъж или два пъти донесе нещо, дадено му от колата на специалното снабдяване. И досега се чудя с какви очи Вълко Червенков и наследниците му са преяждали, когато цял народ гладуваше. Може би тъкмо за да не ги вижда никой, те издигнаха високи стени около домовете си, както се бяха оградили с въоръжена до зъби охрана, за да се пазят от „любовта на народа“, чиито „любими вождове“ те се наричаха. Впоследствие срещу това специално снабдяване се надигна широка протестна вълна, която доведе до временното му закриване след април 1956 година. Но скоро след това то отново бе възстановено и към специалните доставки, които се отправяха по таен път към жилищата на ръководните другари, се прибавиха множество нови артикули. Но аз ще се спра по-подробно на тази страна на комунистическата безнравственост, когато говоря за привилегиите и корупцията на режима у нас.

Ако по време на войната българското население не изпита сериозни продоволствени затруднения, това се дължеше на българското село. То стоеше зад гърба на всички ни и ни изхранваше. Режимът на Вълко Червенков доведе това село до просешка тояга. Тези години ще останат да се помнят като най-мизерните години в живота на нашия селянин. Насилствената колективизация, която доведе до изчезването на мъжката работна ръка от полето, плюс ликвидирането на малките лични стопанства изправи страната пред неизбежен глад. Не помогна и жестокият закон, според който от селяните се изискваше да отчитат месо, вълна, мляко и т.н. въз основа на съществуващи на книга декари земя. Това беше периодът, в който маса селяни се намериха по затворите и лагерите. Така че ние, в града, нямахме вече резервите на селото зад гърба си. Нещо повече, множество селяни пристигаха, за да си купят хляб в София. Издаваха се всевъзможни нареждания за контрол върху продажбата на продукти от първа необходимост, които, разбира се, малцина спазваха.

Тогава, в тези години, започна и се разви едно от най-известните явления у нас — кражбата. Нуждата тласкаше хората към всевъзможни, по някой път гениално измислени трикове за припечелване на малко повече. Не бих преувеличил, ако кажа, че почти всеки, който имаше достъп до меда, си облизваше пръстите. Крадеше се всичко и от всички, но най-вече от държавата. Главни герои, разбира се, бяха управителите на ресторанти, магазини, разни търговски предприятия, горски стопанства, домакини, магазинери, закупчици, отчетници и т.н. Водата взимаше голямо участие в тази дейност — не само виното и ракията биваха оводнявани, но ние купувахме влажна захар, овлажнени продукти, разводнено мляко.

Нравственото основание на всеки беше, че си връща онова, което държавата е ограбила от самия него. Милицията, която бе пълен победител на политическия фронт, сега се хвърли с всичка сила на стопанския фронт. Беше създадена мощната стопанска милиция, която арестуваше и изтезаваше хората с най-голяма жестокост. Стопанските престъпления получаваха най-тежки присъди, включително и смъртни. Тъй като някои от механизмите за присвояване на обществени пари бяха неразгадаеми, милицията процедираше по обратния начин — следеше за всяко по-свободно харчене на пари. След това жертвата се улавяше, вкарваше се в следствения отдел и изтезаваше, докато признае нещо. Постепенно стопанската милиция стана истинско страшилище, защото пострадаха хора и за Неумишлено допуснати грешки. Но, разбира се, никога стопанската милиция не разследваше огромните злоупотреби и стопански провали на хората от върхушката.

Кината и футболът бяха главните ни масови развлечения. Но и двете бяха смятани от режима за идеологически полета. Беше времето, когато по екраните се прожектираха изключително съветски филми. Господи, като си помисля какви невероятни глупости сме гледали. В продължение на няколко години не бе допуснат нито един западен филм и си спомням, че първите предвестници на завръщането на западния филм бяха два австрийски филма. Това беше голямо събитие. Огромни опашки се тълпяха пред кината, за да видят безобидното танцуване на австрийския балет върху лед. В този период се роди остроумният въпрос: „Филмът съветски ли е, или е хубав?“ От друга страна, футболът беше добре прикрит повод човек да изрази своята ненавист към режима. Разполагайки с власт да правят каквото си искат, другарите създадоха отбора на ЦСКА, който трябваше да бъде символ на партийна непобедимост. Това естествено тласна огромната маса футболни зрители към „Левски“, който логично се превърна в символ на стара България. Мачовете между двата отбора бяха истински войни. Спортът се командуваше от военните и те взимаха мерки да подсигурят падането на „Левски“. По игрищата често можеха да се видят сблъсквания, които в основата си бяха политически.

И досега ми е пред очите един юначен хлапак от Коньовица, когото милицията се опита да измъкне от стадиона по време на мач и който просна на земята половин дузина милиционери. Преди друг мач на тези два отбора майорът от МВР, който ръководеше охраната на стадиона, събра всички, които трябваше да пазят реда, и им дръпна една реч, в която най-важен беше пасажът: „Днес играят нашите срещу буржоазно-капиталистическата сбирщина на «Левски». Ние ще докараме цяло поделение. Ако някой от ония се надигне, то веднага го приберете.“ За еволюцията на стиловете може да се съди от факта, че години по-късно популярността на „Левски“ бе ликвидирана по най-безобидния начин — направиха го отбор на Държавна сигурност. Тъкмо на футболните мачове човек можеше да види истинските чувства на българите спрямо СССР. Когато играеха съветски отбори срещу наши, публиката ни, която е известна със своята обективност, ревеше като луда срещу съветския отбор. Всичко съветско беше синоним на лошокачествено, грубо, неприятно, враждебно и т.н.

Започнах нов блог

Не че имам много излишно време, но реших да направя още един блог, където да пазя разни визуални спомени.

Моите отношения с литературата.

Долният материал представлява мои спомени за обучението по литература в училище по времето на тоталитаризма. Не вярвам, че днес нещата са принципно променени.

Материалът е дълъг и съдържа лични спомени. Записах ги по-скоро с намерението да не ги забравям, отколкото да правя стройно изложение или хроника на изминалите събития. Предупредени сте, значи ;-)

В четенето и литературата влязох с висок старт, като се научих да чета преди да започна училище. Не го споменавам за да си придавам важност, а просто като факт, който има значение за разказа.

Така че в първи клас влязох с доста солиден багаж прочетени книжки (някои от тях дори с дребни буквички) и определено смятах, че четенето (което после еволюира в предмета литература) ми е силната страна. Но не бях съвсем прав.

В първи и втори клас се учат елементарни неща - песнички от един два стиха, уроци по едно изречение. Любимата ми песничка беше "Тарлю телци пасе". Един ден учителката каза - "Деца, коя песничка искате да изпеем?" Съучениците ми тъпееха, аз се провикнах "Тарлю телци пасе!" След кратка пауза, учителката каза - добре, ще изпеем песента за Георги Димитров. Песента за Георги Димитров беше някаква бозичка, която дори тогава не можех да запомня. Камо ли сега да си спомня дори ред. Дълго време се чудех защо не изпяхме песента, за която имаше все пак някакво желание от класа, а трябваше да пеем нещо друго, което, абсолютно съм убеден - на никой не му беше любимо.

Тогава за пръв път се усетих че като че ли повечето ми съученици всъщност биха пели каквото им наредят, учителите си имат някакви свои планове за песните, а въпросите им са само от учтивост. Е, не разсъждавах точно с тия думи, но мисълта течеше в тази посока.

Тогава литературните задачи, които ни бяха възлагани не бяха нищо особено - разкажете как изкарахте лятото, разкажете за есенната гора. И тъй като и двете неща се отнасят за собствените ми наблюдения върху реални обекти, а и бях понатрупал езикова култура, се справях прилично.

След трети клас започнаха по-големите проблеми. Съчиненията по абстрактни теми и анализите на картини и произведения. Сигурно няма ученик който да обича въпроса - "Какво е искал да каже автора". Определено мразех анализите на произведения. Картините иди-дойди.

Баща ми има приятел, който е професор по славянска филология и българска литература - чичо Кольо от Велико Търново (нямам ни най-малка идея какво му е истинското име ;-)) Та един ден се оплаквах на чичо Кольо, че часовете и особено домашните по литература ме мъчат и чичо Кольо каза, абе дай да ги видиме тия домашни, какво се оплакваш толкова. Речено-сторено - имах някаква особено мъчителна тема за съчинение, която написах под диктовката на професора по българска литература (вътре нямаше нито една моя мисъл).

Спомням си как се върнах у дома, баща ми с професора пийваха биричка на сладка приказка, а аз размахах тетрадката под носовете им : "Чичо Кольо, имаш четворка по литература!"

В седми клас обучението по литература имаше особено значение за мен - щях да кандидатствам в езикова гимназия (благодаря на родителите ми, че ме светнаха че има такова нещо и ме натириха да уча там) и се оказа, че един от изпитите е литература. Подходът към изпита беше доста прагматичен - частни уроци. Това бяха първите частни уроци, които взимах през живота си и слава богу учителката беше доста разбрана. (Години след това се чудех за какво са ми необходими частните уроци при положение че това което ми е необходимо уж трябва да се учи в училище). Обучението протичаше така - водехме разговор с учителката, взимахме готови теми по различни въпроси, която тя имаше от предишни ученици, преписвахме ги, а после съчинявахме тема по същото произведение (но никога същия въпрос, естествено!).

Тези уроци имаха един голям плюс и един голям минус. Големият плюс беше, че наистина подготвяха за приемния изпит - на практика ние запаметявахме набор от разсъждения и фрази за всяко едно произведение и после бяхме готови успешно да ги вложим в съчинение по каквато и да е тема по произведението. А минусът беше пак същото нещо - у мен се създаде впечатлението (а сигурно не само у мен), че предметът литература се състои в това да назубриш няколко интерпретации и няколко цитата за всяко едно литературно произведение при което изпълняваш изискванията на системата, за да получиш съответната оценка. ТОГАВА ДОРИ СИ НЯМАХ ИДЕЯ, ЧЕ ЛИТЕРАТУРАТА Е НЕЩО ПОВЕЧЕ.

Помня много добре заниманията си около "Андрешко" - защото написах гигантско съчинение, което учителката си преписа за следващите си ученици за ползване. (надух се като балон от гордост!) За Андрешко трябваше да се ползват следните ключови фрази - бунт срещу експлоататорския капитализъм, спонтанен неосъзнат бунт, Андрешко олицетворение и бирника и той олицетворение на нещо си - първият добър а вторият лош, лошият капитализъм, който се занимава със секвестиране на житцето, андрешко от пасивен наблюдател става активен бунтовник (демек предвестник на социалистическия реализъм и БКП).

Тази схема на обучение определено постигна целта си. Влязох в мечтаното училище. Л.А. с който ходехме заедно на уроци по-късно ми стана съученик в езиковата, а в момента е шеф на голяма ПР агенция. Така че уроците си струваха. Изкласихме.

Българското обучение по литература тогава беше дълбоко порочно. Не можеше да бъдат заобикаляни клишетата, които стояха като огромни камъни по пътя към истинската литература. Всяко едно трябваше да бъде погълнато и смляно от бедния ученик. Всяко произведение си имаше тълкувание, и то понякога с точно определена формулировка, която трябва като папагал да повтаряш в нужните моменти (трябваше да се повтаря дефиницията, измъдрена някога от някой си мастит литературен критик) - "авторът Х е представител на ...., защитник на обикновените трудови маси и ....".

По някакво щастливо нареждане на звездите, темата по литература на приемния изпит беше Алеко Константинов - с малко патриотизъм, с малко плюене на хищния американски империализъм и бездушие, с "Парица е царица", с мизерията на чикагските кланици, с хвалбите на описанието на Ниагара - и ето ме в синя униформа в гимназията.

Големите ми проблеми с литературата започнаха именно в гимназията. Първо, нямах ни най-малка идея какво точно искат учителите по литература от мен. Второ, нищо не разбирах от това, което говореха в час. Ако помните, Класическата гимназия имаше навремето една директорка (може още да е директорка, кой знае) която беше известна с дългите си речи на живо и по телевизията. Тя си умираше да използва изящни фрази и красиви думи (вмъкваше тук-там и някой архаизъм или цитат от старобългарски), но за съжаление от твърде многото финтифлюшки в езика и не можех да разбера какво точно се опитва да каже, да не говорим че никога не издържах нейно изказване до края. Изглежда че това навремето беше масова болест по учителките по литература, защото и моите учителки в гимназията имаха навика да се изразяват по същия начин - красиво, плавно, с дълги и сложни изречения и без да им разбирам бъкел от приказките.

Какви позиции има например Константин Кирил Философ? Тогавашната учителка ни караше да четеме едно луксозно малко книжле - "Константин Философ - А,Б,В на Ренесанса". Дори след прочитането му пак нищо не ми се изясни. Спомням си как обсъждах с един мой съученик - Владко, току-що отминалата класна работа.

"Копеле, ти какви позиции писа, че има - граждански или обществени?" - заинтересува се Владко.
"Граждански, май" - предпазливо отвърнах.
"А аз писах обществени" - се затюхка Владко - "еба си мамата това класно, дано изкарам за четворка"

А погледнато принципно - въобще има ли смисъл да се занимават осмокласници със средновековни автори? Без да се познава историческата обстановка в която са писали? Без да се познават мотивите им? Като съзнателно се фалшифицират част от мотивите им (например в никакъв случай не биха могли да бъдат вдъхновявани от религията или пък от Византия - тогавашният голям враг, пази Боже). Перверзното представяне на Константин Философ като някакъв панславянски пра-социалист и пра-националист увеличава или намалява мъглата в главите на учениците??

Осми клас беше най-дълбоката дупка в която попадна моята успеваемост по литература. Ботев. Първия провал беше със зазубрянето на стихотворенията.

"Моите ученици трябва да знаят Ботев наизуст, така както аз го знам" - декларира литераторката. Знаенето наизуст означаваше абсолютно научаване - със запетайките. Размяната на две думи в ботево стихотворение водеше до автоматична двойка. "Ботев трябва да се знае" - беше аргумента. Спомням си, че една от отличничките по литература, М. - стана по желание, за да рецитира нещо от Ботев, обърка два предлога и получи автоматичната двойка. Със сълзи в очите седна обратно на чина, а на всички останали ни стана ясна безнадеждността на каузата и забихме погледи в чиновете.

Литераторката (Х.В, по късно Х.Т.)каза - а кой сега ще каже "На прощаване" и тъй като никой не помръдна дори след неколкократно подканяне, целият клас получи по една двойка в дневника. След няколко дни аз отгърмях безславно на "Хаджи Димитър", въпреки че се бях заклел напук, че ще науча тъпото стихотворение (Бяха обещани шестици на тези които могат "да рецитират"). Учих го упорито две седмици. Но имам проблем, че не мога да уча наизуст. Всичко по-голямо от четири стиха за мен е невъзможна преграда. Въпреки всичко, изкарах Хаджи Димитър почти докрай, докато смених един предлог...

"Седни си, две".

Следващият гръмък провал беше класното по литература. Темата беше както можете да се сетите - Ботев, можеше да се пише на свободна тема за Ботев (учителката беше много горда с либерализма си), но не можеше да се ползват самите произведения. "Ботев трябва да се знае, така че не ви трябват текстовете". Ами сега? Обърнах си книгата с Ботев с лице към чина, а на гърба и се мъдреше "Символ-верую на българската комуна".

Дори тая правоверна политическа декларация, приписвана на Ботев (няма нито едно доказателство, че е негова), не ни беше разяснена като хората. А изразът "символ-верую" научих какво точно значи чак през 2007г. ;-).

Седнах и написах един политически анализ, където сравних възгледите на Ботев с това което знаех за Парижката комуна. Получиха се няколко паралела и хоп - класното беше готово. С чувството че прескочих и тоя трап си предадох работата.

На следващия час трябваше да получим работите си с оценките вътре. Литераторката започна да раздава - първо на отличниците, второ на тези които се справили много добре, но имали пропуски, трето на тези които имали още да четат, четвърто на почти безнадеждните, пето - на безнадежните и шесто - "на онези, които са се опитвали да преписват" - където бях само аз.

Предвид схоластичните и догматични "познания" по литература, с които се пълнеха главите на учениците тогава, най-надеждния начин да избуташ литературата си бяха пищовите - преписваше се масово по най-хитроумни начини. Б. преписваше под самия нос на преподавателката на първия чин. За източник се използваха писмени работи, получили шестици (за предпочитане в други класове, випуски или други училища) или пасажи от казионните литературни анализи, които се намираха по учебници и помагала. В целия клас сигурно имаше 5-6 човека, които не преписваха и аз бях един от тях.

"Но защо?" - извиках аз, като си разбрах оценката.
"Ти не можеш да напишеш толкова добра работа. Преписвал си."
"Не е вярно!"
"На устен изпит ще ми докажеш."

Устен изпит. Ботев. Значи пак рецитиране на стихотворения. Ясно е колко показах.

На края на срока блеснах с някакво съчинение на свободна тема (слава Богу, не беше Ботев) и получих петица. Литераторката прегледа дневника, за да оформи оценките за срока. "Три двойки и една петица, едва стигаш за три". "Мамка ти мръсна" - репликирах наум.

В по-горните класове историята се повтаряше, но не в толкова остри форми. Хамлет, Дон Кихот - пак папагалничене и готови фрази. Нямаше я драмата на ренесансовата личност у Хамлет. Дон Кихот и героите на Гогол трябваше да бъдат напъхани в прокрустовото ложе на социал-реалистичната интепретация. Сексуални мотиви при Хамлет? Нищо подобно - той е борец за справедливост, нещо като датски хайдутин. Цялата вряща под повърхността сексуалност беше подмината, героите на Гогол трябваше да подготвят почвата за Октомврийската революция, дон Кихот не живееше в света на фантазиите си, а искаше да ликвидира потисничеството на католическата църква.

Водеха се псевдо спорове на псевдо теми - национален или класов тип бил Бай Ганьо? Стигнали ли сме на висотата на заветите на Ботев или не сме? Има ли място за героизъм в ежедневието или няма?

Промяната на критерия също ми действаше обезсърчаващо. В някаква дискусия споменах нещо за капитализма и за идеали които били "пътеводна светлина" за народа, но литераторката ме отряза на мига. "Не сме се събрали да говорим клишета". Хм - клишета?? А комсомолските събрания? А тържествените чествания на тоя или оня? Нали се говори ТАКА за шестица?

Имаше и още два опасни момента в часовете по литература - трябваше да се внимава, да не се спомене изразът "гледна точка" (защото било русизъм?? point of view?), или да не напишеш в някоя писмена работа думата "защитава". И двете водеха до намаление на оценката с една единица. (Правилно било да се каже "защитява" или "защищава". Наистина в речниците тогава беше точно така. После се промени, ама оценката си остана).

Помня още една двойка, която получих - защото чистосърдечно си признах, че не разбирам какво представляват критериите на социалистическия реализъм. Дефиницията на тоя червен мъртвороден термин се състоеше от няколко критерия, от които помня последните два - партийност и народност. Май имаше и гражданственост. Значи ставам аз започвам да мънкам за партийност и народност и по едно време, сепнат от безмислието на думите, които изричам, спирам.

"Другарко Т., не ми е ясен социалистическият реализъм, нищо не разбирам от дефиницията."
"К., ти си умен ученик, как може да не го разбираш? Защо ми саботираш часа? Ще получиш двойка!"
"!???"

Иронията беше в това, че по онова време възгледите ми бяха оформени в духа най-правоверния научен комунизъм. И какво друго биха могли да бъдат, щом това пишеше в учебниците и от това се получаваха шестиците ...

Пак в изблик на "либерализъм", литераторката посвети няколко от последните часове в един от сроковете на четене на литературни списания - "Пламък" или "Септември".

Помня, че тя имаше предпочитание към едното от двете, честно казано нямам идея защо - и двете ми се струваха еднакво безобразно скучни. Имахме за задача да купим списанието, да си харесаме от него нещо, да го прочетем на глас на класа, а после да го анализираме. Купих една бройка и заедно с моето приятелче Васко седнахме да четеме. ЕГАТИ БОЗАТА! - беше единодушното ни мнение. Но трябваше да се подготвим и от нямане какво да правим започнахме да си пишем бележки в стихотворна форма, от които се появи следната ни "творба" - "Нищото".

"Нищо. Разпадане на нищото.
Е ли това защото нищото е нещо
или пък нещото е нищо?

Не сме ли ний затова да направиме от нищото нещо
или нещото да го направиме на нищо.
Нали от нас зависи то."

Влязохме в час и в момента в който учителката ни каза да четем, Васко прочете стихотворението. Въпросът към класа беше - кой е авторът? След като се подхвърлиха няколко авторитетни имена (даскалицата подхвърли братя Мормареви), ние разкрихме авторството и предизвикахме шумен смях, с който сложихме край на безкрайното преливане от пусто в празно. Литературните списания бяха забравени, но грехът ни пред другарката Х. Т. - никога.

Тъй като гимназията се водеше "елитна", имах доста съученици - деца на разни знаменитости, включително на литератори. Част от тях си изкарваха доста добри пари, като аутсорсваха (публикуваха) от името на бащите си тъпи стихотворенийца в авторитетни издания. С хонорара за едно стихотворенийце, който мой съученик прибра за някаква глупост в "Работническо дело" спокойно можех да изкарам две седмици на къмпинг на морето. Няма да ви казвам какво черно разочарование ме мъчеше, че баща ми е инженер и трябваше да си изкарва парите със сериозен труд, а не с литературни фалшификации.

Въпреки разочарованията от системата се мъчех да пиша стихове (любовни естествено) и по едно време реших да ги пращам в сп. "Родна реч", но разбира се, без никакъв ефект. Измъчвах се от мисълта, че писането ми иде отръки само ако се отнася за съученички, а като се опитвам да пиша по големите обществени теми - като борбата за мир например, излизаха само глупости. Тогава моята муза ми подхвърли, че всички известни писатели имали любовни стихотворения. Не можех да повярвам - иконата Ботев, разчувстван от някоя девойка? Вазов? Йовков? Измъчвани от любовни терзания? Не и повярвах. Та те са били велики, коя жена ще им откаже, защо да се мъчат със стихотворения... Освен това ме блазнеше писателската кариера - едно късичко стихотворение и хоп- отиваш на море. Колко му е, далеч по-приятно е, отколкото да се вреш между машините.

Матурата. Чудовищна несправедливост е толкова много в живота на човека да значи това напълно формално и фалшиво мероприятие. Целта на матурата е уж да докаже зрелостта на ученика на излизане от училището и неговото оформяне като самостоятелна мислеща личност. А в действителност за пореден път се дъвче дъвката на готовите литературни клишета. Отново авторите дисциплинирано застават - кой под табелката "патриарх", кой под "гений", кой под "безмилостен критик на капиталистическата действителност". Този път си бях научил урока и цялото време за подготовка за матурата прекарах в правене на пищови. А годината беше 1988.

Бях открил съвършения пищов (май тариката Владко ме светна на него) - с тънък молив изписвах каквото ми трябваше върху белите страници на ползваната литература. Човешкото зрение е така устроено, че от разстояние 2-3 метра не може да различи написаното с молив от напечатания текст в книгата. Приближи ли квестора, просто обръщаш страницата. Другият номер е с разредено лепило да се мацнат ръбовете на страниците, където е изписан тайния текст. Така при беглото преглеждане на книгата (а квесторите нямат време за експертиза на всяка донесена книга) залепените страници не се забелязват. А после необходимите залепени страници се разлепят и текста е пред очите ти. Готово!

Господ помогна и този път и на матурата също ми се падна Алеко Константинов. Вечна ти памет човече. Най-приятният и разбираем за мен автор, почти не ползвах пищова, освен за да вмъкна задължителните клишета ("най-безпощадния критик...")

Въобще не се изненадах на петицата на матурата. Но с моите оценки по литература плюс матурата, всички университетски хуманитарни и икономически специалности бяха затворени за мен. Оставаше доброто старо инженерство, където 2+2 поне в средния курс е винаги равно на четири.

Не знам колко е променена днес системата. Може би матурите вече не са формално мероприятие, а истински тест за зрелост и готовност за живота. Може би в часовете по литература сексуалността и религиозното чувство вече се разглеждат като възможен мотив за произведенията на великите автори? Може би дори на някои автори им се разрешава да пишат гениални произведения, дори когато не гледат твърде сериозно на себе си? Може би дори на патриарсите и гениите ще им бъде разрешено да имат човешки черти? Може би дори ще бъде признато, че "Под игото" е роман със сериозни слабости? Може би наистина учениците биват обучавани да мислят критично?

Многословната директорка на Класическата гимназия беше запомнена навремето с фразата че държава, в която полицаят взима повече от учителя не може да има бъдеще. Фразата предизвика истинско сътресение в цялата държава. Подземен тътен, който предизвести падането на комунизма.

Може би сега най-блестящите ученици се опитват да бъдат учители, а не чиновници в многонационални корпорации?

А днес, колко пъти повече взима полицаят от учителя? А шофьорът в градския транспорт?
От друга страна - има ли учители, които заслужават "да взимат"?

И накрая - да изкажа благодарност към истинските ми учители по литература. Покойният Георги Марков, особено с втория си том на репортажите. Госпожа Карадакова по руски, която ни разкри чудната красота на творчеството на Пушкин, Гогол и Чехов. И този, от когото научих най-много за писането на есета - анонимният автор на учебника по TOEFL.

10х, people!