Данчо, маркуча!

Днес съм нещо по-зает от обикновено и нямам време за постове (Не че няма материал — материал има в изобилие!)

Предлагам ви да се насладите на разказа "Данчо, маркуча!" на безсмъртния Георги Марков. По истински случай.

Поздравявам и всичките ми читателки с него ;-)

— ДАНЧО, МАРКУЧА!

В нашето предприятие имаше много семейни двойки — работници. Едната работна заплата беше крайно недостатъчна за издръжката на семейство с деца и жените трябваше да се присъединят към мъжете си в изкарването на прехраната. По силата на равноправието и съпрузи, и съпруги работеха еднакво тежка физическа работа. Благодарение на това доста от жените в предприятието развиха здрави мускули и физическа сила, не по-малка от тази на мъжете им. С течение на времето тежкият физически труд и липсата на време за внимание към себе си сякаш понамалиха тяхната женственост.

Обикновено двамата членове на всяка семейна двойка работеха в различни смени, така че през по-голямата част от деня у дома оставаше някой, за да надзирава децата. Разводите в петдесетте години все още не бяха такова често явление, каквото са днес, и всред работниците владееше здравият селски морал.

Един ден при нас дойде на работа нова пресьорка. Тя беше от някогашната Коньовица, 25-годишна, разведена, с дете. Имаше твърде интересно, изразително лице и може би още по-изразителна фигура. Когато я видях за пръв път, си помислих, че това беше някакво безразсъдно смело и страстно същество, което човек едва ли би могъл да уплаши. Веднага се хвърли на очи, че тя подбираше собствените си дрехи и работното си облекло по такъв начин, че даваше добра гласност на своите физически прелести. Тя беше вероятно и първата, която се опитваше да следва доста мъглявите представи за модата. Нейните намерения спрямо мъжката част на фабричното население бяха ясно подчертани от предизвикателната й походка. Тя пристъпваше, полюлявайки тялото си като при бавен, чувствен танц. Имаше странния навик бавно да обръща главата си по посока на този, който я интересуваше, и сякаш цялото й внимание се съсредоточаваше върху него, сякаш упоритостта на погледа й го покоряваше. Усмивката й беше млада и като че идеше от цялото й същество с неподправена сила и чар. Тя не беше красива, но можеше да изглежда много привлекателна.

Казваше се Любка и твърдеше, че името й отразявало точно това, което тя била.

„Името ми е Любов, братко!“ — казваше тя с плътен, гърлен глас и се усмихваше многозначително.

Също от нея чух една фраза, която записах в бележника си. Веднъж тя каза:

„Като съпруга много пъти съм била пренебрегвана. Като любовница — никога!“

Дума да няма, че между нейната стройна, красива фигура, нейните най-женствени маниери и цялото й поведение на жена, която знае силата на своя чар, и възпълните мускулести работнички с мъжки движения, груби маниери и загрубели лица имаше нещо доста несъвместимо. Появяването й веднага предизвика известно вълнение, което доведе до строго разграничаване на мненията. Работничките, предчувствувайки заплахата, промъкнала се всред тях, писнаха срещу Любка и се оплакаха в администрацията:

„Откъде я взехте тази кокона, само да се фръцка пред нашите мъже! Че отгоре на всичко и парясница!“

Но за обща изненада Любка се оказа изключително добра работничка. По-късно си мислех, че у нея имаше някакъв излишък от енергия и че може би цялото й поведение се командваше от напора на тази енергия. Бърза и съобразителна, тя в кратко време се наложи като главна сила в своя отдел и когато работеше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от движенията си, от бързината си. Нашите работнички в по-голямата си част бяха тромави и сравнително неуки. Всичко това беше достатъчно основание да я намразят още повече.

Още от самото начало тя се постара да се разграничи от тях. Отнасяше се към другите работнички с мълчаливо, но нескривано презрение и никога не се приобщи към техните компании. Пък може би и нямаше време да се занимава с тях, защото главното й внимание бяха мъжете.

Наблюдавах я, когато понякога отиваше в цеховете, където работеха предимно мъже. Тя заставаше до вратата в позата на самотна граблива птица и внимателно оглеждаше всички един по един, сякаш да направи своя избор. Чух по-късно, че тя беше казала на един от нейните почитатели:

„Мен не ме избират! Аз избирам! Аз казвам — ей тоя там е мой! И това си е!“

Колкото пренебрежително и студено беше отношението й към другите представителки на нейния пол, толкова по-различно беше всичко, когато разговаряше с някой мъж. И лице, и фигура се оживяваха, тя беше бърза в отговорите си, остроумна в забележките си, мистериозна в подмятанията си. Грапавият гърлен глас внезапно придобиваше най-богати нюанси, които говореха сами за себе си. Тя хващаше с две ръце косите си, опъваше ги назад, при което се откриваше силно, настъпателно чело и синьо-зелените й очи потъмняваха.

Отдолу, под сградите на предприятието, имахме просторни подземни складове. Те бяха свързани с цял лабиринт от подземни тунели и няколко входа. Когато човек влезеше в този тъмен лабиринт, беше наистина трудно някой да го намери. Не много време след пристигането на Любка се заговори, че по време на обедната почивка или когато имала технически престой на машината, тя се отправяла към лабиринта и малко след нея някой от мъжете я следвал.

Отначало ние, техническото ръководство и администрацията, не отдавахме особено внимание на внезапните Любкини разходки под земята. Но когато един от цеховите инженери донесе, че всред омъжените работнички в неговия цех се надигало истинско брожение против Любка, трябваше да се позамислим. Постепенно разбрахме, че нашата великолепна пресьорка беше увлякла след себе си някои от женените работници. Имахме заседание, на което с известна завист към щастливците ние решихме, че трябва да предупредим всички заинтересовани страни да внимават в своите отношения. Извикахме Любка и доста внимателно й казахме, че тя няма работа да скитори под земята и че трябва да престане с необичайните си обедни разходки из лабиринта. Към това нареждане добавихме няколко от най-помпозните фрази за социалистическия морал, за уважаване на семейството и т.н. Любка ни изслуша, без да каже нищо, усмихна се и си отиде. В същото време по профсъюзна линия на работничките беше разяснено, че отношенията между мъжете и жените в новото общество се градят по друг начин и че те трябва да се опитат да разберат както съпрузите си, така и Любка. Работничките изслушаха много мрачно тези лекции и накрая една от тях скочи и каза:

„Нема да ми говорите за морал! Или ще я махнете тая змия, или ще става, каквото ще става!“

Въпреки твърде ясната заплаха ние не направихме нищо друго, освен да продължим да увещаваме работничките да бъдат по-толерантни спрямо своеобразията на Любка. В края на краищата никой не беше видял нищо.

Междувременно Любка не само не престана да отива по обяд под земята, но и зачести разходките си. Колкото повече се надигаше възмущението срещу нея, толкова по-нагла ставаше тя. Когато нейният цехов началник се беше опитал да я принуди да внимава и престане да дразни другите жени, тя беше отговорила:

„Да пукнат! Ако мъжете им са си загубили чивиите по мене, то не е, защото съм много красива, а защото те са грозни!“

„Добре де — попитал я началникът й, — за какво правиш всичко това?“

„Защото ми харесва!“ — отвърнала тя.

„Но на другите не им харесва“ — напомнил той.

„То си е тяхна работа!“ — казала Любка. — „Те си мислят, че като са подписали някаква книжка там, в гражданското, и това си е! Не, братко. Не можеш ти да държиш цял живот един човек с един кирлив подпис! Борба трябва! Зор трябва. И ако аз бях на тяхно място, нямаше да се зъбя срещу такава като мене, а щях да си помисля как да обърна играта, та да го накарам моя хубостник да ме гледа в очите!“

След тази нейна декларация цеховият началник докладва, че нещата не отивали на добре. Директорът нареди отново да повикаме съпрузи и съпруги и да разговаряме с тях, и някак да смекчим атмосферата. Но тъкмо когато смятахме, че сме уталожили надигащите се страсти, един от нашите дърводелци, красиво момче, младоженец, се появи целият насинен. Оказа се, че предишния ден и той посетил лабиринта, след което жена му, която беше едра и силна, го наложила здравата, скъсала му дрехите и го изгонила от дома им. Няколко дни по-късно друг работник ме помоли да му разреша да спи в предприятието. Излезе, че и той беше изгонен от дома си заради Любка.

„Както върви работата — каза директорът, — ние май ще трябва да отворим общежитие за изгонени и бити съпрузи.“

И въпреки всичко не знаехме какво да правим. Някак не искахме да отстраним Любка, не искахме да се лишим от нея.

„В края на краищата — казвахме си ние — тя е добра работничка, а с кого ходи и какво прави, не е наша работа!“

Беше към края на лятото. Както седях в стаята си, чух някой изплашено да ме вика. Показах се на прозореца и видях началника на цеха, където се намираха повечето от работничките, да тича стремглаво към администрацията и да крещи:

— Бързо! Бунт! В цеха стана бунт! Бързо викай охраната!

— Какъв бунт? — недоумявах аз, защото изглеждаше доста тихо.

— Бързо, че ще я убият! — извика ми той и хукна да събира охраната. Изтичах към неговия цех. Когато влязох вътре, видях следната странна картина:

Всички машини в огромното помещение бяха спрени. В отсамния ъгъл, близо до вратата, през която влязох, стояха безпомощни и жалки десетина мъже. На всички до един коланите на панталоните им липсваха и те трябваше да ги държат с ръце, за да не паднат. Пред тях, въоръжена с един голям прът бетонно желязо, стоеше исполинската фигура на кака Гина, на която казваха Слона. А на около двайсет крачки от тях, по-навътре в залата, беше построена цяла стена от яки работнички от всички възрасти, запретнали ръкави и хванали иззетите от мъжете им колани. Други държаха разни инструменти — френски ключове, чукове, клещи и прочие. Те гледаха гневно към своите съпрузи в ъгъла. Зад тази стена от силни женски фигури три жени, истински бабанки, бяха повалили на пода омразната им Любка, бяха смъкнали всичките й дрехи и докато две я държаха, третата налагаше със силни плесници задните й части.

— Това — викаше тази, която нанасяше ударите — за Пешовица и Пешо! Това — за Гошовица и Гошо! Това — за бай Младен и Младеновица!

— Гледайте сега — изкрещя в същото време кака Гина на своите мъжки пленници, които мигаха в доста объркано състояние.

Любка понасяше ударите, без дори да охне, като че и тук искаше да покаже превъзходството си. И това вбесяваше още повече работничката, която я налагаше.

Видял тази картина, аз викнах силно, за да ги сплаша:

— Как не ви е срам! Как си позволявате в предприятието такива работи! Веднага по местата! — и разни други изрази от този род, които си въобразявах, че трябваше да ги респектират.

Ала в отговор кака Гина се обърна към мене, размаха заплашително железния прът и ми викна:

— Я си гледай работата, инженерска перушинко, че сега ще сваля и твоя колан!

И тя тръгна към мене горе-долу както борецът Кольо Маринов тръгваше да тушира своя противник. Отстъпих няколко крачки назад и хвърляйки отчаян поглед, забелязах зад мене групата пожарникари заедно с отговорника им Данчо. Спомних си за секунда, че подобни демонстрации се разгонват със струи вода, и извиках гръмогласно думи, които дълги години след това хората казваха, че били най-подходящите:

— Данчо, маркуча!

Съобразителните пожарникари бяха вече съединили маркучите с крановете и водната струя се оказа единственото средство за охлаждане на страстите. Ние разпръснахме разярените жени, като ги измокрихме до костите. Струите бяха толкова силни, че те не можеха да вървят срещу тях и се разбягаха. Когато опразнихме помещението, което се превърна на огромен гьол, видях как Любка се надигна, сложи работната си престилка, приглади косите си, изплю се презрително по посока на нейните мъчителки и отмина навън, кършейки снага още по-демонстративно.

Специална комисия анкетира цялата афера и около дузина работнички заедно с Любка бяха уволнени. Когато й казахме, че я уволняваме, тя беше единствената, която не възрази, не се развика, не заплака. Само се усмихна и каза:

— Какво да се прави, такъв е животът!

Няколко месеца по-късно имах заседание с бригадирите и апелирах да положат всички усилия за изпълнението на плана. Когато завърших, последва дълго мълчание. Стори ми се, че хората се бяха надумали да ми кажат нещо, но никой не се решаваше. По едно време един от старите работници (чиято жена също бяхме уволнили) се надигна, изкашля се за кураж и каза:

„Абе тука сме само мъже и можем да си кажем приказката. Върнете я Любка и ви казвам, че плана ще го изпълним и преизпълним!“

Така и не изпълнихме плана.

източник

.

Георги Марков: Зад фасадата на 8-ми март

ЗАД ФАСАДАТА НА 8-И МАРТ

В издателство „НАРОДНА МЛАДЕЖ“ има осмомартенска вечер. Организират я самите жени. Целия следобед ги няма никакви — редакторки, сътруднички, секретарки. Затворили са се долу, разучават цяла програма. Всичко е тяхна собствена идея, която те осъществяват с рядък ентусиазъм. Никой не ги е задължил, нито пък провеждат някаква организационна линия. Явно идеята за тяхна, женска вечер искрено ги е раздвижила, навред се чувствува приповдигнато, празнично настроение. Напразно един от колегите ми се ядосва, че не може да се намери никаква машинописка.

„Остави ги — казва му друг, — това си е техен ден. Празниците са за жените и за децата. Не виждаш ли, че са щастливи!“

Точно същата картина и същото настроение в навечерието на осми март видях във фабриката, където работех, в училището, където преподавах, в санаториума, където лежах болен. Струва ми се, че от всички нови празници, които властта въведе в България, 8-и март е единственият празник, който пусна естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената“ бе заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на полуосъзната необходимост.

Вечерта всички мъже от издателството слизаме долу в празнично украсения салон. Поканени са само онези, които работят в сградата, но не и техните съпрузи или съпруги. Посреща ни оркестър плюс пищен бюфет и цяла весела програма. От името на мъжката половина на света трябва да кажа няколко думи на жените за техния празник. И докато съчинявам празните, дежурни фрази и слушам неубедителността на собствения си глас, си мисля колко дълбоко неискрено и нечестно е нашето, мъжкото отношение към българската жена. Същия този ден сутринта една от служителките каза:

„След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те, лъгали са те с какво ли не — сега ти дават за компенсация един празник плюс цветенце и парфюмче.“

Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.

Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото традиционно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също посветила живота си на семейство и деца, изглежда отдавна са минали в историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време, че думата „домакиня“ винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата й независимост. Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от издръжката на мъжа. Естествено тази икономическа независимост разви значително самочувствието на жената, даде й реална сила да живее или да иска да живее свой собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им харесваше или не. Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне всякакви мъжки оскърбления — изчезна. Вместо него се появи нов категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях. По закон никой в страната нямаше право да дискриминира жените по какъвто и да е начин.

От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е станала женски рай и че осми март е като всички останали дни на годината, т.е. израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота на днешната българка е много далече от шумните осмомартенски чествувания.

Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на жената от вековната й съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх силите й. Дори при най-голяма семейна любов и взаимна привързаност убийствената седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.

„Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тая свобода! — казваше моята колежка Вера и продължаваше: — Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът й) може да ми помага само в събота и неделя. И така е всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!“

Животът на Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по-големите деца, които според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от „улицата“, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина, че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и проблеми в семейната атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и неизбежно трудово еднообразие на всеки делник — и вие ще разберете колко много героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството си.

Но какво да се каже за ония омъжени жени, които не биха се съгласили да носят цял живот такъв изключителен товар, за ония, които решително се опитват да намерят друго разрешение, по-удовлетворително, по-трайно? Какво да се каже за онези семейства, където взаимната привързаност и любов не са така силни? Ето че грубата реалност на живота се оказваше фатална за съществуването на самото семейство. И тук вече икономическата независимост на съпругата, колкото и мизерна да е, изиграва своята заблуждаваща роля и я тласка към захвърляне на брачните и семейните задължения. Както никога в цялата своя предишна история България гъмжи от разведени хора. Мой познат, отговорен служител, твърдеше, че при реална статистика България ще се окаже на едно от първите места в света по разстроени семейства. Може би само в този случай аз съм съгласен с марксическото обяснение, че нравственият фактор е вторичен и че нещата са предрешени от материалната база. Естествено прекомерната, понякога почти свръхчовешка заетост на жената не е само единственият фактор за утежняването и изострянето на семейните отношения, но е много съществен фактор. Както по-на-татък ще видим, тази заетост се оказа особено решителна за раждането и възпитанието на децата.

Но нека задам въпроса: след като жената може да пренебрегне материалната сигурност, която по традиция й бе давана от мъжа и семейството, и я замени с материалната сигурност, предложена й от обществото — дали това наистина я прави по-свободна? Дали фабриката, службата или текезесето днес предлагат на жената повече сигурност, отколкото тя имаше в царството на домакините? Може би за малкия брой висококвалифицирани жени — специалистки в разни професии, това да е така, но аз се съмнявам за огромното мнозинство от жените, които работят единствено заради заплатата.

И тук освобождаването на жената изигра точно същия нечестен номер, както и освобождаването й от съпружеските задължения. Защото трудовото законодателство в България, изравнявайки жената с мъжа, по напълно безогледен начин пренебрегна физическите особености на жената. Да вземем например само факта, че преди Девети септември българското работничество се бори и успя да извоюва забрана на нощния труд за жени, което се смяташе за хуманна необходимост. Същите тия работнически дейци, които извоюваха това от буржоазно-капиталистическото общество, когато дойдоха на власт, не се посвениха да се отметнат от този закон. Нещо много повече — равноправието на жените им предложи работа като изкопчии, зидари, мазачи, кофражисти, бетонджии, дори миньори. На колко много обекти човек може да види жени да носят тухли на гръб или тежки кофи с мазилка, или да разтоварват каменни блокове. Поради това, че чрез тия тежки физически професии можеха да се изкарат повече пари, отколкото чрез обикновена работа във фабрика или пък нископлатена чиновническа работа, много голям брой жени, противопоставяйки се на физическите си възможности, се отправиха към строителството и мините. Или да посочим най-популярния в България случай на физическо експлоатиране на жените — текезесетата. Сигурно стотици пъти журналисти, писатели, очеркисти са възкликвали, че когато са минавали през някакво поле или селскостопански блокове, навред се виждали само приведени над земята жени. Мъж бил понякога само бригадирът. В моя собствен опит на очеркист всеки път, когато отивах по блоковете на някое стопанство — в дъжд, студ, мъгла, пек или силен вятър, — там съм виждал само работещи жени. Георги Мишев чудесно увековечи това странно явление из българската земя в повестта си „МАТРИАРХАТ“. Някой би ми възразил, че българката е свикнала от векове със селския труд и че в делниците по полето няма нищо страшно. А аз бих казал: страшното е, че мъжете ги няма, че най-тежката работа, която от векове се е вършела от мъжете, сега се върши от жените. Причината за всичко това, разбира се, са пак парите. Мъжете са се хванали на някаква работа — било по околните обекти, било в мините или строежите, където заплащането е по-добро, отколкото това на полето. И все пак парите не стигат и съпругата трябва да дава своя принос. За всички обикновени български семейства втората заплата, припечелвана от съпругата, е еднакво важна като първата заплата. Но цената на тая втора заплата е нечовешки висока.

Що се отнася до правото на жените да заемат всякакви длъжности и да работят във всякаква област наравно с мъжете, действителността не беше в пълна хармония със закона. С вдигането на бариерата отначало жените започнаха да напират във всички посоки, особено в университетите и политехниките. Бивайки по-амбициозни и може би по-добри ученички от мъжката половина, те печелеха голяма част от кандидатстудентските изпити. В най-желаните специалности, като архитектура и медицина, се стигна до пълно женско господство. Но онова, което предизвика въвеждането на дискриминация и възпирането на жените, беше обстоятелството, че те запълниха студентските аудитории и в чисто мъжки специалности, като минно инженерство, електроинженерство, металургична химия… Възможната бременност, майчинството и чести здравословни причини лишаваха производството от необходими и чакани кадри. Затова тихомълком бе ограничен броят на жените в много специалности. Ала никога не бе проявена и най-малка грижа към жените, които вършеха тежка физическа работа по строежите и мините.

Както ще стане дума в следващата глава, намаляващата раждаемост на българското население и паниката, предизвикана от нежеланието на хората да имат деца, застави държавата да облекчи чувствително труда на бременните жени и на майките с малки деца. Колкото и съществено, това облекчаване беше само краткотраен отдих в целия тежък и отруден живот на българската жена.

Твърде често жени, особено завършили млади студентки, които имаха неблагоразумието веднага да встъпят в брак, биваха изпращани на работа в провинцията, обикновено на стотици километри от съпруга. Въпросът — кариерата или семейството — възникваше с трагична сила. И огромният брой от тези семейства свършиха печално. Фактът, че съпруг и съпруга можеха да се виждат само в неделните дни или два пъти в месеца, се оказа предостатъчен, за да проправи пък към бракоразводното. В София се гледа едно дело, в което разводът бе поискан на основание, че работещите на смени съпрузи имали възможност да се виждат веднъж на две седмици. Съдията отказа да приеме трудовия мотив и се позова само на протеклите от него последствия.

Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук ние видяхме отношението към нея като към съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евтини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака“ доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи. У мнозина мъже сексуалната неграмотност доведе до вулгарно отношение към жената. Аз не зная друга страна в света, където жените да са главната тема на всички мъжки разговори. Познавам толкова много мъже, които все още казват вместо жена — ЖЕНСКА. Във фабриката човек можеше да чуе изречение като това: „Таман се наядохме, и мина една женска.“ Огромна простотия и изостаналост се съдържаше в това „женска“. Но дори и по-възпитани и по-културни мъже по същество имаха подобно отношение.

Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българската жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.

И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.

И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.

източник

Десетоноемврийско четиво — Георги Марков

По случай важната дата, ви предтавям нова глава от безсмъртната книга на Георги Марков — Задочни репортажи за България

БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА

Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си „1984“, мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи. По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него. По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властвува критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина.

Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност? Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения. Това наистина е така. Аз поне смятам земеделския съюз на фамилията Трайкови за не повече от цветарска организация, която помага за разкрасяването на партийния дом при тържествени случаи. По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз. Така че силата на властта, с която ръководните другари у нас разполагат, им е делегирана от една чужда държава, световна сила — Съветския съюз. Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-го-де значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз. Това може би намалява в известна степен пряката отговорност на хората, които управляват нашата страна и които без съмнение изпълняват покорно онова, което им се нарежда. Подчертавам тези основни и очевидни истини, защото в тях се съдържа голямата вътрешна драма на Българската комунистическа партия, която е оформила биографиите на всички живи и мъртви партийни дейци. Тук аз съм напълно съгласен с партийното твърдение, че определящият фактор в живота на всеки български комунист е верността му към Съветския съюз.

Но какво представляваха хората, които ни управляваха? Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Още през петдесетте години хранех голямо любопитство към другарите от висшето ръководство. Тогава за мен, както за всички обикновени българи, енигматичното Политбюро живееше на някакъв далечен и недостъпен Олимп и нам се разрешаваше да зърнем боговете и да им се поклоним два пъти годишно — по време на първомайската и деветосептемврийската манифестация. Колко пъти се взирах в техните портрети, в които сякаш нарочно лицата им имаха еднакви изрази, и се питах — какво представляват те? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас. Това беше периодът на почти митологичното съществуване на Политбюро. Малко по-близки и разбираеми бяха образите на някои от министрите, на районните секретари и на някои офицери. Така че лицето на властта пред нас се представяше преди всичко от преките началници, повечето от които бяха членове на партията. Чрез тях и тяхното поведение ние трябваше задочно да си нарисуваме образа на голямата власт. Обикновено те бяха хора, чийто живот се ръководеше от един основен и прост принцип — да се задържат на мястото, което им е дадено, и ако могат, да се издигнат нагоре. Нормално в приложението на този принцип не се съблюдаваха скрупули. Всички те сякаш строго се придържаха до даден им образец за средствата, с които могат да се издигат. И все пак в изпълненията на тази стандартизирана песен на партийната кариера можеха да се доловят различни гласове и понякога силни дисонанси.

Впоследствие, по времето на Хрушчов, голямото ледено разстояние между върха и низините бе значително намалено. Особено у нас — членове на Политбюро начело с първия секретар започнаха да разширяват кръга на личните си връзки и да се обграждат с повече и по-различни хора. Това беше и времето, когато литературната кариера ми даде възможност да срещна, видя и наблюдавам отблизо голяма част от главните герои на нашата обществено-политическа сцена. Моите наблюдения бяха улеснени и от факта, че почти всички бивши и настоящи партийни дейци внезапно почувствуваха нужда да говорят и пишат за себе си. Сякаш всеки от тях някак необяснимо бе изпитал необходимостта да оправдае себе си за това, което е, а по-простите характери направо изявяваха претенции за безсмъртие. От около 15 години насам нашата страна се залива от пороища мемоарна литература, която обхваща главно военния и предвоенния период. В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. Имам всичкото основание да поставя под голямо съмнение огромната част от тази по принцип самохвалковска литература. Наистина не вярвам в много от героическите легенди, според които в България преди войната не е имало нищо друго освен комунистически герои и фашистка полиция. На тези писания и на техните „художествени“ епигони, фабрикувани от писатели у нас, трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития. Самата официална история на Българската комунистическа партия представлява сборник от крещящи лъжи и премълчани или размазани истини.

Но на моя литературен и граждански въпрос „Кои бяха хората на властта у нас?“ можах да си отговоря по-пълно и убедително едва през 1968 година. Тогава личните ми впечатления от мнозина получиха документална подкрепа или опровержение от действителност, която лично не познавах. Нещо повече, ровейки се в архивите, видях, че още навремето, през т.нар. антифашистка съпротива, ясно са били оформени четирите групи партийни дейци, които по-късно до наши дни щяха да играят важна роля в живота на нашия народ. Слушателите ще ми простят това отклонение, защото чрез него могат да се видят корените на много неща, станали у нас през петдесетте и шестдесетте години, и да се долови истинският лик на режима.

През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновремения период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов. В своето разнищване на комунистически организации и конспирации Никола Гешев бе проявил невероятно умение и ми се струва, че неговата мрежа от агенти е работила доста безупречно. Така че сведенията, отразени в протоколите на разпитите, които той лично е водил, без съмнение отразяват истината. Парарелно с работата ми върху архивите аз се срещнах и разговарях с хора, които лично са били подследствени на Гешев или са имали работа с него.

Човек може да разбере чувството, с което прелиствах страниците на съдебни процеси и полицейски разпити, хиляди страници от показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, кръстосали се по един или друг начин с убити комунисти. Прегледах архивите на видни комунистически герои, като Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова, Малчика, Йордан Лютибродски, цялата група от процеса на ЦК начело с Антон Иванов, където бяха Трайчо Костов (страниците за когото липсваха) и Вапцаров, докато стигнах до малко известни имена на родови комунисти или техни съмишленици. През ръцете ми минаха доклади и докладни записки на агенти с различни имена или цифри, на обикновени полицаи или полицейски началници, където с хладна точност се установяваха известни факти. Чрез някои от досиетата можеше да се проследи целият процес на пречупване на арестант или свидетел. От почерците, с които бяха написани показанията, човек можеше да долови конкретната и неумолима действителност.

Но моето първо и най-непосредствено впечатление беше за огромната разлика между това, което се съдържаше в тези документи, и картината, представяна ни от официалната мемоарна литература като цяло. Разлика, която се отнасяше преди всичко и главно до характера на тези герои и до естеството на тяхното участие в борбата. Следвайки партийните рецепти за евтин героичен патос, мемоаристите у нас съзнателно подминават човешкото поведение и човешкия образ на героите, които те описват. Една красноречива и силна сама по себе си действителност се подменя с ужасно сантиментален и примитивен патос. Вътрешната драма на тези хора, изправени пред смъртта, трагичното раздвоение между повелите на живота и повелите на партията, острият конфликт между житейски реализъм и партиен фанатизъм — всичко това се подменя с подсладени кралимарковски легенди. Простата и ужасна конкретност на определени действия и състояния е заменена с дежурни лозунги.

Целият този документален материал пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма и някак естествено ги раздели на четири условни групи:

комунисти — идеалисти,

комунисти — съветски агенти,

комунисти — приспособленци

и случайни комунисти.

В идната глава ще се спра на характерни документални факти, обуславящи това партийно деление и произтичащите от него отражения върху характера на властта в съвременна България.

* * *

В предишната глава казах, че след документалното ми запознаване с борбата на нелегалната комунистическа партия в периода на Втората световна война някак естествено ми се наложи условното разделяне на комунистите у нас на: идеалисти, съветски агенти, приспособленци и случайни комунисти. Това деление произтичаше от отношението на тези комунисти към властта и оттам към СССР. Както ще видим по-късно, често явление беше комунисти от една категория да преминават в друга или да претърпяват драматично люшкане, което при някои от идеалистите имаше съдбовен характер.

Но нека най-напред се върна при архивите от времето на войната, които категорично и недвусмислено бяха съхранили образите на хора, с всичките им човешки слабости и човешко величие. Образи, които носеха в себе си конфликтите на бъдещата българска комунистическа трагедия. С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствието за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори, и накрая онези невероятни последни писма и бележки, писани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вече вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие със (подчертавам) СВОЯТА ЧОВЕШКА ТРАГИЧНОСТ. Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. Чел съм не знам колко описания за героичната смърт на Малчика и за лозунги, които той крещял. А в действителност, когато прочетох педантично написания доклад от полицейския агент, присъствувал на разстрела на Малчика, потръпнах пред простата човешка истина. На въпроса на прокурора дали в тази последна минута би желал нещо, Малчика отговаря: „Чаша вода, моля.“ Дават му чаша вода. След което прокурорът отново пита: „И все пак какво е последното ти желание?“ На което Малчика казва: „Още една чаша вода, моля!“ Той получава и втората чаша вода. И го разстрелват. Няма „Да живее Червената армия“, нито каквото и да е от този род. Или да вземем отговора, който Никола Марков, ученик от гимназията, осъден на смърт за убийство на полицай, дава на следователя, който пита защо е станал комунист. Марков отговаря: „Аз бях много самотен… и поради самотата си станах комунист“… Най-потресаващо беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си думи… за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо,“, „Мили родители“, „Мили мои“… и неизбежно следваше някакво извинение. Мнозина се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, че им създават скръб и болка, че умират… Никога няма да забравя малката бележка на студента Боян Чонос, който пише буквално: „Мила мамо, след малко ще ме обесят… студено ми е, мамо, студено…“

И нещо още по-важно. Въпреки убийственото съжаление, че се разделят с живота, мнозина заявяват, че правят това в името на един друг свят. В десетки писма, изявления и записки е нарисуван светът, за който те смятат, че умират. Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Или с една дума — те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.

Това бяха хора, които в голямото си мнозинство нямаха понятие от марксизъм-ленинизъм, нямаха представа какво всъщност представлява СССР, а като деца бяха повярвали искрено в някакъв абстрактен комунистически идеал. Те не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но вярваха и настояваха, че това ще бъде достоен, благороден, човешки свят. Голяма част от тях бяха мечтатели, които в несретата на своя живот бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посоката на щастието и красотата. Над 90 на сто от тях бяха студенти и ученици от горните класове.

Но зад тях, идеалистите, на по-далечно или по-близко разстояние се разстилаше мрежата на комунистите-съветски агенти, каквито бяха повечето членове на нелегалния Централен комитет и изпратените от СССР по време на войната парашутисти и подводничари. Добре документирани са факти за подривната дейност на съветското посолство. Хиляди долари се предават от разните съветски аташета на военния отдел при нелегалния ЦК. Спомням си от архивите на МВР залавянето на пет хиляди долара, току-що връчени от съветското аташе, после на още две хиляди долара… и т.н. Хора като Антон Иванов са професионални революционери, които знаят точно какво правят. Немалко комунисти в този период, като бъдещия началник на следствения отдел при МВР Стефан Богданов, са съветски шпиони, ръководители на шпионски мрежи. Те признават само една своя родина — Съветския съюз. Но качеството им на платени съветски агенти не изключва идеалистични скрупули. Те вярват в тържеството на световната революция, в победата на комунизма. И Антон Иванов, и Трайчо Костов, и Йонко Панов хранят своите илюзии за достоен смисъл на борбата им. После ще видим колко бързо мнозина идеалисти ще се превърнат в безскрупулни кариеристи и ще поискат да им се плати за героизма. Но по онова време, когато в България е горещо, службогонците се намират в чужбина, на сянка. Във водовъртежа на военните години и борбата немалко хора, поради чисто човешките си качества, съчувствие, състрадание или милосърдие, са били косвено въвлечени в комунистическото движение, без да са имали каквито и да е идеологически връзки с него. Това са хора, които аз смятам за случайни комунисти, макар и мнозина от тях впоследствие да са твърдели, че са се родили комунисти. Когато краят на войната става ясен, ние имаме първата вълна на комунисти-приспособленци, които в дните, предхождащи 9-и септември, ще излязат на разходка по баирите и ще подадат своите заявки за бъдещи кметове. След тази вълна ще дойдат големите и мощни вълни на бързо приспособяващи се граждани, които ще увеличат числеността на партията от десетина хиляди до над половин милион. От техните редици ще излязат безброй псевдогерои. Те ще бъдат най-преданите слуги на новия господар на България — Съветския съюз.

По законите на борбата малцина от идеалистите комунисти дочакаха живи 9-и септември 1944 година. Не е трудно да се разбере, че най-добрите, най-храбрите, най-честните и последователните са загинали. Така е било винаги в историята. Често пъти у нас се е подмятало, че мнозина от оцелелите партизани и политзатворници съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение, а при някои твърденията за активно участие в борбата били неоснователни. Особено силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, където се говори за хитреците, които просто са престояли известно време по планините, избягвайки всички опасности.

В една от архивните папки попаднах на случая на заловен млад партизанин някъде около Макоцево. Полицейският командир, който го разпитвал, му предложил два изхода. Единият — ако предаде скривалището на другарите си, формално той щял да бъде осъден на смърт, но присъдата нямало да бъде изпълнена и той щял да докача свободата си. В такъв случай полицията обещала да остави следи, че е получила информацията по друг път, така че въпросният партизанин да останел с чисто лице и при евентуална победа на комунистите да бъде смятан за герой и живее с всички почести. Другият изход — ако той не предадял другарите си, полицията вярвала, че до няколко дни сама щяла да ги намери, но за наказание, казал му полицейският началник, щели да го разстрелят и отгоре на всичко да оставят доказателства, че той е предал другарите си, така че утре всички да го смятат за предател и дори да плюят на гроба му. Младият партизанин полудял.

Това е твърде забележителен случай, който обяснява защо мнозина днешни български партийни дейци тръпнат при мисълта, че Никола Гешев може да е жив и да се появи внезапно. Тук се повдига въпросът за ония, които не са полудели, извършили са предателството и днес живеят щастливо, чествувани от своята власт като герои. И същевременно се явява въпросът, че може би някои от обявените за предатели не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа една голяма въпросителна спрямо съществуващата истина и спрямо заровената истина. Същевременно тя проектира предателството не само спрямо групата партизани, но въобще спрямо идеалите, в името на които се е водила борбата. Тя разтваря парадните врати на множество тържествено декларирани геройства и настоява, че единственото доказателство за вярност е животът на живите.

Днес ние знаем за това, че някои нелегални комунистически дейци като Йонко Панов са се противопоставяли на безсмисленото жертвуване на партийни кадри и че техните опасения са били оправдани. Партията е загубила цвета на своя състав. От друга страна, има хора, които смятат, че тъкмо такава е била целта на Георги Димитров — жертвуването на всичко младо и талантливо в редовете на партията и нейните съмишленици, защото това са били хората, които биха се опитали да защитят идеализма си и да откажат да участвуват в превръщането на страната ни в съветски затвор. Трябва да кажа, че моето лично впечатление след прочита на тия архиви беше, че аз не можех да си представя мнозина от загиналите комунистически герои в ролите на безропотни марионетки или пък като алчни местни феодали, които искат да се наживеят, защото сега им е паднало.

Няколко дни преди преврата на 9-и септември броят на идеалистите комунисти беше значително намалял. В замяна от всички страни прииждаха бързо приспособяващи се граждани, които безпогрешно бяха отгатнали посоката на вятъра и които при евентуална промяна биха били първите, които ще напуснат потъващия кораб. Тъкмо приспособленците и съветските агенти щяха да поемат главната роля, докато идеалистите щяха да разберат, че голямата борба и изпитание тепърва започват. Проверката на верността към идеалите, проверката на собствените качества фактически стана, след като партията пое властта. За всеки е ясно, че е много по-лесно да се бориш срещу един външен враг, колкото и силен да е той, отколкото да се бориш срещу себе си, с цел да останеш верен на себе си. Само няколко години след 9-и септември съдбата на идеалистите вече е ясна. Както ще видим по-нататък, внушителен брой от тях се сля с масата на приспособленците и щатните съветски агенти, докато известна малка, но ярка група мълчаливо се оттегли. Драмата на комуниста-идеалист е една от най-големите и силни теми, които животът у нас е предложил. В конфитюрената социалистическа литература у нас няма и помен от тази тема.

Пиесата, която написах, се казваше „КОМУНИСТИ“. В по-голямата си част тя представляваше буквален препис на документални материали, като за всеки пасаж бяха посочени номерът на делото и страницата, от която бе взет. В точния смисъл на думата това беше строго документална пиеса. Текстът на пиесата бе проверен от самия министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Бе направена и втора проверка, която установи, че цитатите са точни и че единственият образ, който се бях опитал да отгатна, беше този на Никола Гешев. Постановката беше възложена на много талантливия режисьор Асен Шопов и актьорският състав беше наистина първокласен. Никога няма да забравя изумителното изпълнение на Иван Кондов. Пиесата бе поставена в театър „Сълза и смях“ и включена в репертоарите на почти всички театри в страната. Бяха раз-лепени афиши и разпратени писма и материали от рекламен характер навред из страната. Репетициите бяха завършени, когато се състоя закритото представление, на което аз не присъствувах. То беше няколко дни преди 9-и септември 1969 година. Може би единствен аз знаех, че ще има хора от „горе“, които няма да издържат срещата с документите на своето минало. Финал на пиесата бяха прощалните слова на отиващите на смърт комунисти, които очертаваха образа на света, за който умираха. Свят, който нямаше нищо общо със света на ония, които щяха да гледат представлението. Приятели ми разказваха впоследствие, че представлението тъкмо със своята документалност оказало потресаващо впечатление. В програмите бях написал, че хората се умоляват да не ръкопляскат, а мълчаливо да се разотидат.

Моите опасения излязоха верни. Пиесата беше спряна и забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше „заради потискащото въздействие“. Голата документална истина се размина с търговските нужди на евтино чествуване. А може би другарите въобще не чествуваха загиналите комунисти, а чествуваха себе си.

Така 25-годишнината на 9-и септември остана без тържествена пиеса.

Но цялата тази история е само малка подробност от биографията на режима.

* * *

Нека в тази глава проследим драмата на шепата комунисти-идеалисти у нас. Първото действие на тази драма започва веднага след Девети септември 1944 година. А последното действие е през август 1968 година. Естествено конфликтът произтича от сблъскването на идеалите с действителността. Идеалът в случая е комунизмът — неясно бъдещо общество на правдата, достойнството и щастието. А действителността е. Съветският съюз — страна на безправието, човешкото падение и мизерията. Прекалено ярък и непримирим конфликт, за да може някой да се прави, че не го забелязва. Но има нещо още по-ужасно. Тъкмо красивите идеали за комунистическото бъдеще на човечеството са произвели най-грозната позната действителност. Но дълго е времето и мъчителни се перипетиите за комуниста-идеалист, преди чашата на компромисите да прелее и болезнено засегнатото съзнание да извика класическото:

„Криво ли ти се, Господи, молихме, или ти криво ни разбра?“

Българската комунистическа партия идва на власт благодарение на Червената армия. Без съветското нахлуване в България и присъствието на съветски войски комунистите едва ли някога биха дошли на власт. Това е очевидна и призната истина. Затова първото чувство у комунистите след утрото на Девети септември е благодарност към СССР и неговата армия. Това е времето, когато Сталин и неговата държава са слънцата, които комунистите очакват на нашия хоризонт. Във въображенията на нашите идеалисти те са нещо като съвършения човек и съвършената страна.

„Когато произнасяме името на СССР, другари, трябва да станем на крака!“ — това са думи на един мустакат оратор в княжевското читалище. Струва ми се, че той искрено обичаше и вярваше на Съветския съюз. За почти цялата ремсова младеж по онова време Москва наистина е голямото и благородно сърце на новия живот, на новия, съветския човек.

И все пак, въпреки просъветската еуфория, някои са подочули за жестоки чистки в Русия за някаква голяма вътрешна каша, при която са загинали и български политически емигранти. В разгара на нелегалната борба Веселин Андреев преживява тежко вестта за убития в СССР негов брат. Но войната срещу Германия е главната тема. Тя сякаш измества всички други въпросителни и потулва в забрава Ежовските дни в Русия, както и всичко последвало. А и на всички идеалисти е нужно да вярват, че съветският път е пътят на спасението. И тъкмо защото всичко съветско е прекалено идеализирано, мнозина от тях потръпват при първата среща със съветски офицери и войници, навлезли в нашата страна. Невероятната ограниченост и простотия на офицерите от Червената армия, липсата на каквито и да е културни или интелектуални интереси и тяхното доста първобитно изумление пред цивилизования вид дори на военновременна България сякаш подсказват огромната пустош на съветския духовен живот. Както вече казах, по-голямата част от българските комунисти-идеалисти са студенти и ученици от горните класове. Техните интереси са най-разнообразни и до голяма степен отразяват широтата на свободното им възпитание в стара България. Те също са свикнали да виждат известен интелектуален и етичен стандарт в някогашните български офицери. И човек само може да си представи твърде многозначителното им разочарование при срещата им с духовно бедните синове на страната, която бе техен идеал. Помня странния смут, който бе обзел активистите от нашия квартал след срещата им със съветски офицери. Един мой съученик, убеден комунист и поет, бе смаян, че съветските офицери от разквартируваната наблизо войскова част не знаеха нито дума за Блок и смътно помнеха името на Маяковски. И разбира се, пак войната оправдава всичко… на хората не им е нито до Блок, нито до Маяковски.

После идва времето на съвместната работа между български и съветски представители и органи в различни полета. И отново впечатлението, което правят съветските другари, полива със студена вода по-чувствителните наши идеалисти. Съветските служители, без разлика в ранга им, са груби, невъзпитани, нагли, отнасят се с недоверие и подозрение спрямо всички. Човек има впечатлението, че те са преследвани от постоянен страх. В работата си те проявяват дребно интересчийство, изпълняват задълженията си само в интерес на личната си кариера и пренебрегват всякакви понятия за съвестност и честност. Те хранят също недоверие и подозрение към своите български почитатели, които току-що са излезли от затворите или слезли от Балкана. Няколко години по-късно, в своето писмо до Сталин, Стефан Богданов (бивш началник на следствения отдел на Държавна сигурност) характеризира работата на съветските разузнавачи в България по онова време като нечестна, заблуждаваща и предназначена единствено да им „заработи медали“. С нарастващите контакти със СССР идеализираният портрет на съветския човек започва да потъмнява.

Ала истинските неприятни изненади за тези, които са вярвали в красотата на революцията, започват с пристигането на Георги Димитров в България. Той, Коларов, Червенков и съветските служещи, дошли с тях, донасят не само съветския модел, но и съветския морал, така както е установен от бог Сталин. Морал, според който измамата, лъжата, подлостта, предателството, кражбата, убийството и т.н. се оправдават според нуждите на партийния водач в даден момент. И тъй като истинските идеалисти не са тези, които могат лесно да изпълняват въпросните партийни поръчения, започва заобикалянето с мижитурки, подлеци, хамелеони, псевдогерои. Надигналата се мощна вълна на печалбарите приспособленци залива с мръсна вода мечтите и копнежите на �