сряда, януари 04, 2017

Защо ще кажа „Да, България!“



Човек и добре да живее, му се случват разни работи. С мен се случиха протестите от лятото на 2013 година, след които нищо като че ли не е същото.

Този блог не беше замислян като политически, а по-скоро като научно-популярен, литературен, пътеписен или дори исторически, но стана предимно политически, след като Георги Първанов беше избран за втори мандат президент. Тогава моят кандидат не стигна до втори тур и си казах - нещо се счупи в България и ще трябва поне да говоря за политика, докато „нещата се оправят“.

Да, отдавна беше :) И блажени са били наивниците като мен, които са си представяли, че морето е било до колене и нещата ще се оправят след малко праведен гняв по блоговете.

От тогава този блог има ясна позиция по обществено-политическите въпроси. (А и да не забравяме, че имам и съавтор - Стойчо, който също никога не спестява никому политическите си позиции. )

Също така, на практика от 1998 година насам, се занимавам професионално с интернет. След като приключих поредния си интернет бизнес през 2006 година, си казах - интернет бизнесът е хубаво нещо, но може би трябва да се поработи малко върху свободата в самия интернет, защото без нея бизнесът в интернет е невъзможен. И се включих активно в действия срещу затварянето на торент тракерите, Наредба 40, поправките в Закона за електронните съобщения и АКТА. Само че се оказа, че нещата в обществото са счупени на още по-дълбоко ниво. И нормален бизнес не само в интернет, но и никъде в държавата ни (а понякога и по-широко) не може да има.

Оказа се, че свобода, справедливост и истина недостигат не само в Интернет, но и навсякъде в България, което пречи не само на бизнеса, а и на живота въобще.

Затова трябваше да се включа и в екологичните протести през 2012 на Орлов мост, също във всякакви протести срещу презастрояването и унищожаването на природното и културното наследство.

А когато Делян Пеевски беше избран за шеф на ДАНС през 2013 година, чувствата ми бяха същите, като при избирането на Първанов за президент, но по-силни:

„Това е краят на България“, си казах, „мафията превзе държавата“.

И, като истинско чудо, на площада на 14 юни 2013 година вместо дежурните стотина мрънкачи (тук употребявам думата в ироничен смисъл, всъщност тези хора имат най-дълбокото ми уважение), тоест протестиращи, видях море от хора, възмутени като мен от това безобразие.

И започнахме да си търкаме подметките по улиците и площадите. Ден след ден. Седмица след седмица. Месец след месец.

До края останахме една шепа хора, може би само най-твърдоглавите, които решихме че докато не изчистим това, което се нарича „моделът Кой“ от България, няма да мирясаме. С част от тях сме заедно и в „Протестна мрежа“, която е жива и до днес.

С част от тези хора, с които минахме през какво ли не заедно през последните години, си казахме, че трябва и партия. Трябва партия, директно да пожелае властта и която да се бори за европейското бъдеще на България, за нормални отношения в обществото, за качествено образование, против мафията, за смислена съдебна реформа и за какво ли още не.

Ако всички хора, които споделят идеята, че България трябва да се освободи от мафията, да установи върховенство на закона и справедливост, да бъде истинска европейска държава, да оползотвори огромния си човешки и всякакъв потенциал, намерят формулата по която да работят заедно, това няма да бъде просто една политическа мечта, която да си разказваме, а реалност.

А и Христо Иванов показа, че е човек с непоколебими принципи, който заслужава моето доверие.

Затова ще се включа и казвам -  „Да, България“!









Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)