понеделник, март 14, 2016

Час и половина безмислени кукли




С Anomalisa открих Sofia International Film Fest тази година.

(отдолу има подробности от сюжета, продължавайте на собствен риск)

Нищо не знаех за филма, преди да вляза в Зала 1, освен че беше анимация. 

Честно казано, ако знаех на какво отивам, нямаше да го гледам.

Преди всичко трябва да знаете, че това е един доста американски филм. Ако бях американец, може би щях да хвана някои от детайлите, които може би имат значение за посланието на филма.

Защо главният герой е британец? Защо пътува именно до Синсинати? Защо е писател? Може би заради някакви клишета (британец=изтънчен тип, писател=привидно успешен, Синсинати=кучия гъз?)

Още в първите минути се усеща че нещо не е наред. Първо, всички говорят с мъжки гласове, дори жените. Тъй като е анимация и в началото не можеш много да стоплиш кой е мъж, а кой – жена (образите са доста асексуални) започваш да си мислиш, че това е някаква антиутопия, в която жените са изчезнали...

Второ, разговорите са толкова безмислени, че ти иде да си счупиш главата в предната седалка. Разговор с бакшиша, разговор с пиколото в хотела... В този момент търсех някакъв болезнен начин да се самонакажа.

След третия такъв разговор - с рум сървиса в хотела, става ясно, че това е НАМЕРЕНИЕТО на автора – да те накара да умреш от скука, за да видиш на героя как му е. Оф, добре.

Жанрът е „любовна история за една нощ“, нещо като любимите ми Итън Хоук и Джули Делпи в „Преди изгрева“, само че с два пъти по-възрастни герои, и двамата със самочувствие под нулата. Включително и богатият и известен писател.

О, дали това е драмата? Вече се просълзих.

Значи ако в „Преди изгрева“ героите ги очакваше цялото им бъдеще и бяха преизпълнени с надежди, в „Загубени в превода“ с Бил Мъри и Скарлет Йохансон имаше объркване, дезориентация в чужда културна среда и жалба за младост, но някаква възможност за бъдеще, в „Аномалиса“ нищо хубаво не ги чака (Да не би това да е ролята на декора Синсинати, кучия гъз?)

И тук японската тема присъства, официализираща връзката със „Загубени в превода“, но какво ни дава тя? (клишето позападнячена Япония=още по-зле?)

И сега идва въпросът за анимацията.

На няколко пъти ни се подсказва ДЕБЕЛО, че хората не са съвсем хора, ами са някакви механични дърдорещи кукли (и японската кукла - хем кукла, хем човек, Get it?)

Кукли ли са хората? О, Боже мой, о Боже Господи, каква драма!

Може ли един успешен автор и лектор по техника на продажбите всъщност да бъде социален инвалид? Разбира ли как да вземе парите на хората, но не и любовта им? Може? О, Боже мой! Каква драма! Какъв ужасен капитализъм, в който човек за човека е кукла!

Да се гледа ли – ако сте в особено добро настроение, което можете да похарчите и ви се гледат любовните мъки и кризата на средната възраст, тогава да, иначе не знам защо да си го причинявате. Примерно ако ви е харесал „Възможност за остров“ на Уелбек, причинете си го.

Има и още две причини за анимацията. Първо, от сюжет за 30 минути да направиш 90 минути, и второ – да не вземат да го забранят като порнография, че в Америка правилата са строги.

PS. След щастливото публикуване на тия впечатления и опита ми да забравя този филм завинаги, в коментарите във Фейсбук ми обясниха „истинската  идея“ – авторите опитват да опишат човек с психичното заболяване „Синдром на Фреголи“(като името на хотела), в което болният вижда в околните само познати лица (тоест мисли, че околните са някой, когото познават, ама той се е гримирал). Окей. Аз не се смятам за тъп, много художествени средства има на разположение да ми се подскаже какво всъщност гледам на екрана. Все пак, ако искате да прочета някаква статия по психиатрия, преди да гледам нещо, е хубаво да предупредите. И да, харесах „Да бъдеш Джон Малкович“ от същия автор.

Мини ревю, вече знаейки „истинската идея“ – Майкъл Стоун страда от синдрома на Фреголи. Това означава че живее в параноичен свят, в който всеки контакт с хора е мъчителен, дори най–елементарните и рутинизираните, като шофьори на таксита, продавачи и пикола в хотел. Целият свят изглежда като многоглаво чудовище, в което няма много радост. Докато не се появи една аномалия – Анома–Лиса.

Филмът следва идеята позната ми от „Да бъдеш Джон Малкович“ – човек е затворник в собствената си глава и ако има някакъв проблем с интерфейса към външния свят, примерно сетивата изневеряват, от този момент нататък животът се превръща в ад. А какво става ако добавим към този ад и неособено щастлив брак и криза на средната възраст. 

Заслужава ли си да се гледа.. де да знам. Аз не бих го гледал втори път. 




4 коментара:

Agu каза...

Съгласявам се с критиките към филма - аха се въодушевих, когато на главния герой започна да му се разпада лицето след душа в банята... а то се оказа, че няма нищо под маската на главния герой; нищо дълбоко във филма.

Agu каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Mартин Георгиев каза...

Не е чак толкова лош филма ;) Става, но определено не е толкова страхотен, колкото си мислех.

Ставрев каза...

Уникална глупост ей.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)