сряда, март 02, 2016

Прашинката в бурята на българските революции (между 1989 и 1996г.)

(текстът е средно дълъг, отделете си време)

Баща ми (угрижен):
– Като си тръгнал срещу нас, комунистите, как смяташ да ни победиш?
Аз (нахален):
– Не съм сам.
Баща ми (симулиращ любопитство):
– И колко сте? Трийсет - четирийсет? Сто?
Аз (заемайки кръгова отбрана):
– Достатъчно много сме.
Баща ми (поучително):
– Ама не сте колкото нас: 800 000 комунисти, плюс 130 000 комсомолци, плюс 80 000 милиция и ДС, плюс 7 милиона в ОФ. 
Аз (предизвикателно):
– Ама всички сте льольовци, бледи агенти до един...
Баща ми (разпалвайки се):
– А какво ще кажеш за още 5 милиона в Червената армия, плюс 700 хиляди в КГБ, плюс милион съветска милиция, плюс 20 милиона члена на КПСС?
Аз (леко изпотен):
– Не ме карай да повтарям елементарни неща. С нас е светът, а той е по-силен от вас. Вие биете Запада само по производство на картофи и чугун (знаех това от едни диаграми по стените на казармите във Враца отпреди 10-тина години), а не това е основата на съвременния живот. Ще ви свалим, с всичките ви танкове, кагебета и вертолети. На твое място бих си задал отсега въпроса как да си изкарвам хляба, след като падне режимът.
Баща ми (с победоносен вид, така и не разбрах защо):
– Е, тогава ти ще ме назначаваш на работа...(стр. 23)
Евгений Дайнов,
„Записки по революцията“, II том, 
„Началото на прехода“

Вече писах за първия том на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов. Когато излезе той, нещата бяха съвсем различни. Първият том беше представен точно година след началото на летните протести от 2013г. Пред малката сцена на една от вътрешните тераси на НДК се бяха събрали около 20-тина човека, седнали на столовете и опитвайки се в състояние на силен контражур да различават лицата на говорещите от самата сцена.

Разговорът тогава протече спокойно и почти домашно. Можех да задам сигурно 10 въпроса, ако исках, но не знаех какво ме очаква между кориците. А ме очакваше вълнуваща среща с една от най-познавателните книги, писани от българин, на които съм попадал.

Обстановката, в която беше представен вторият том, година и половина след първия, беше коренно различна. В студен зимен ден, макар и без сняг, „Перото“ - новият кафе-клуб в НДК откъм източната страна, ориентиран към четящата публика, се пръскаше по шевовете от хора. Някъде, отпред на сцената, Евгений Дайнов като проповедник разказваше и ръкомахаше, а шанс да задават въпроси имаха само малцина късметлии.





Сигурно една от причините вторият том да събере много повече хора беше това, че протестите срещу правителството на Орешарски вече се бяха увенчали с успех и Орешарски от премиер, който се крие от гражданството, без щита на НСО се превърна в обикновен мишок, който се крие от гражданството.

Но, предизвикателствата останаха. Какво да се прави сега? Тактическата цел беше постигната, а стратегическата? Как да превърнем малката победа в спечелена война срещу мафията?

Точно в тази обстановка излезе вторият автобиографичен том на Дайнов (този път с перфектент тайминг, за разлика от всички останали книги, за които съм ви разказвал –„Варварите“ „Три лица на тиранията“ и „Моделът Станишев“ ), този път посветен на един решителен, но двусмислен период в българската история – от 1989г. до 1996г.

Период, в който в България преживяхме в сгъстен график преоткриването на конституционния ред, на протестната демокрация, на демократичното управление, на парламентарния живот и политическите партии, на златната треска на първите години на възкръсналия частен бизнес и после, малко по-късно, вече затъвахме в разочарованието на реставрацията, във възхода на мутрите, на чалгата, за да стигнем отново до появяването на надеждата през зимата на 1996-1997г. Шест години, които обърнаха страната с хастара навън и които ще определят съдбата ѝ още дълго време занапред.

Повечето лица в залата бяха познати от протестите, с някои от които преживяхме толкова много заедно, че вече се познаваме по-добре, отколкото със собствените си родители и семейства. (Имаше дори няколко клоуна от кафявите медии, които бързо схванаха нелепостта на присъствието си и се смотаха нанякъде или пък  в детския кът.)

Освен за приятната вечер, за възстановеното за няколко часа радостно чувство за общност, пълно с надежда, всички бяхме дошли за още нещо – за отговори. За отговори, които биха могли да ни дадат някаква посока откъде да поемем отсега нататък – в едно по-подредено, но и по-лицемерно време. Как да избегнем грешките на миналото, за да направим правилните избори за бъдещето?


Книгата съдържа четиристотин страници с неголям шрифт, но се чете леко, бързо и с добро настроение.

Ценното в цялата работа е, че главният герой към времето на действието вече е усвоил идеално стратегията на революционната прашинка. Винаги предпочитайки полета с поредната турбуленция на историческия вятър пред сигурността, голямата кариера или дори пред бързото забогатяване, той успява да присъства или дори да поучаства в определящите събития на онази епоха. Повествованието скача от събитие на събитие, от драма към криза и от криза към драма наобратно, за да се озовем заедно с него почти винаги на най-важните места, точно там, където историята се чеше по главата, за да реши по кой път да поеме след разклона.

Малко преди изборите си дадох сметка колко естествено ми идва да живея в пълна свобода - т.е. да съм свободен дори от месечна заплата. Така се оказа че когато станеш свободен - изведнъж качеството на живота ти излита нагоре като ракета. Още тогава изведох равенството „Свобода“=„Благоденствие“ (стр. 130)


Какво ли няма вътре:

Започваме от непризнатата българска революция на 1989г., подменена в публичната памет от безличните „промени“ на БКП, уж започнали с оставката на Тодор Живков на 10. ноември 1989г., но всъщност революцията е завършила с тази оставка, а е започнала с екологични протести на гражданите още през пролетта.

Научаваме защо опозицията от 1989-1990г. се обличаше като на екскурзия в планината до степен да губи гласове (като гласа на баба ми), в остър контраст с обръснатите и огладени, но винаги сиви представители на комунистическата партия.

Научаваме как за една бройка страната се разминава с гражданската война от зимата на 1989-1990г., когато българските мюсюлмани получават възможност да връщат имената си, но центърът на София се пълни с фанатици, докарани с автобуси, които истерично не желаят да допуснат ревизиране на „възродителния процес“.

Научаваме кой е авторът на идеята за „нормална държава“ (Кирил Дрезов), която до ден днешен изглежда като най-перспективната визия за бъдещето на България и съответно до ден днешен е експлоатирана от съвременните български политици, но не и изпълвана със съдържание от тях с такава жар.

Отново имаме възможност да съпоставим кипежа в българското и в британското общество (по онова време невъзможно различни), и междувременно узнаваме има ли десни революционери–консерватори и какво представляват те.
„при консерваторите липсва онази нажежена омраза и незадоволеност, която бълбука под повърхността при левичарите. Консервите са спокойни, ларж хора, с голямо чувство за хумор и огромно разбиране към човешките слабости. Защото не мразят хората.“ (стр. 124) (а българските „консерватори“ са пак наобратно - КП) 

С нас е и неизбежната шарена галерия от главни и епизодични герои в импровизираната пиеса на революцията. Там е дори и ранният Волен С., чието поглъщане от Тъмната страна започва с шеги и закачки, за да стигне до рафинирани обиди като „нискоорганизиран белтък“.

Тук са и опитите на множество лица иззад червената завеса, като Димитър Станишев, Александър Лилов, Любен Гоцев и първичната партийна организация в квартала, да върнат Дайнов в „правата вяра“.

– Сега решаваш бъдещето си, - неособено убедително произнесе Пирински, блед, но решителен. (стр. 142)

Пътьом научаваме и как се е получила организацията на големия митинг на „Орлов мост“.

Книгата е много далеч от приповдигнатия романтичен революционен тон на официалните политически биографии – снизходителен към младостта, но преизпълнен с актуални полит-прозрения и позитивно мислене. Напротив – героите в книгата са пъстри и пълнокръвни, едновременно правещи глупости и имащи гениални попадения.

Заглавията на главите от романтичната 1989г. са заглавия на рок парчета, които освен че вписват нашенската революция в световната революция, но и създават правилното настроение за четене. Надявам се, някой ден електронният вариант на книгата да предлага и илюстриране със съответната музика.

И разбира се, както в първия том – заедно с обществено-политическата еволюция на автора наблюдаваме и еволюцията на музикалните му търсения (този път в група ЕСГРАОН).

Свидетели сме и на първите буревестници на надигащата се реставрация.  През 1990г. обществото е стреснато от т.нар. „Карта с черепите.“ Това е карта на България, с нанесени върху нея затвори и концлагери от времето на комунизма, използвана като предизборен материал от СДС. Атавистичният страх на българите от гражданска война бива умело разръчкан от БСП и картата се посреща зле от обществото. (Чудех се какво не ѝ харесват – ако там е имало лагери и затвори за политически затворници, няма как да не е имало и загинали, хем че по това време през ден изравяха масови гробове по различни поляни - КП) Опозицията очевидно се плаши от големината на залозите, губи увереност и отчита като грешка използването на картата в кампанията. БСП взима глътка въздух.



По-сериозна глътка въздух БСП поема с пожара на партийния дом. Версията на професора за това събитие е по-различна от версията на Малина Петрова. Той дава повече шанс на глупостта, достигнала до катастрофа с няколко непредвидени обрата само в рамките на една вечер...

Няма как да ви преразкажа всичко.

Да се чете ли книгата? 

Да, задължително! Четете я, ако имате поне някакъв интерес към разглеждания исторически период и към съответните исторически фигури, за да ги видите земни и живи, а не застинали някой ден като неподвижни исторически роботи, превърнати в паметници из градинките. Така или иначе, тя вече се е превърнала във важен исторически извор.

Дали получих нужните ми отговори за бъдещето на революцията? Да, голяма част от отговорите са тук, но проблемът е, че тази уж леко и весело разказана история, всъщност е попила като сюнгер огромно количество исторически опит, знания и впечатления, за които би отнело доста време да бъдат изстискани и прецизно разпределени по съответните епруветки и шишенца на съвременната политическата аптека. А кога време за всичко това?..

* * *

А дали Евгений Дайнов успява все пак да назначи баща си на работа?
Да.


Няма коментари:

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)