неделя, януари 31, 2016

Пелевин за националната идея

Когато през 1999г. четох „Generation П“ на Виктор Пелевин (започваща с посвещение - „В памет на средната класа“), си казах  - хубаво, прекрасна книга, но ѝ е минало времето. Ние вече сме оставили нашите призраци в миналото и ни очаква само блестящото бъдеще на модерни европейци и граждани на света, свързани по милиони начини с останалия свят, включително и чрез Интернет. За какво ми е да слушам този руски скептик? Дойде обаче време, в което историята се върна с няколко големи скока назад и сега отново се занимаваме с призраците на миналото, неспособни да различим едно митологизирано „робство“ от фалшиво „славно минало“. Затова, ето един от забележителните епизоди в книгата:

Действащи лица

Вовчик – потенциален клиент, сенчест бизнесмен;
Ханин – шеф на рекламна агенция, който урежда сделката;
Вавилен Татарски – рекламист, писател, копирайтър


От филма Generation П, по същата книга


— Запознайте се — каза Ханин. — Ваван Татарски, един от най-добрите ни специалисти. А това — Ханин кимна към непознатия, който тъкмо завиваше към булеварда — е Вовчик Маляка, почти твой адаш. Викат му още и Ницшеанеца.

— Е, това са глупости — бързо измърмори Вовчик и премигна. — От едно време.
— Вовчик — продължи Ханин — е човек с изключително важна икономическа функция. Може да се каже — ключово звено в либералния модел в страните с ниска средногодишна температура. Ти от пазарна икономика отбираш ли?
— Децул — отговори Татарски и събра палеца и показалеца си, като почти ги докосна.
— Тогава трябва да знаеш, че на абсолютно свободния пазар по силата на самото определение трябва да има и услуги от страна на ограничителите на абсолютната свобода. Вовчик е именно такъв ограничител. Ясен съм, нали?


. . .

— Имаш поръчка — каза Ханин.
— От кого?
Ханин кимна към Вовчик, подаде на Татарски химикалка и бележник и каза:
— Слушай внимателно и си води бележки. После ще работиш по тях.
— Какво толкова има да слуша — изръмжа Вовчик. — Всичко си е съвсем ясно. Я ми кажи, Ваван, като си в чужбина, чувстваш ли се унизен?
— Никога не съм ходил в чужбина — призна Татарски.
— И правилно. Понеже, ако отидеш, ще видиш, че те унижават. Сериозно ти приказвам — те не ни броят за хора бе, за тях сме говна с лайна. Е, когато наемеш цял етаж в някой „Хилтън“, тогава на опашка ще се наредят да ти духат, нали ме разбираш. Обаче като идеш на някой фуршет там, или на коктейл, те гледат като маймуна. Защо носите толкова голям кръст, викат, да не сте богослов? Бе да ми дойдат тия педераси в Москва, ще им дам аз едно богословие, ама…
— А защо им е такова отношението? — прекъсна го Ханин. — Някакво мнение?
— Естествено — каза Вовчик. — Защото сме им като на издръжка. Техни филми гледаме, техни коли караме, тяхна храна даже кльопаме. И като си помислиш, май произвеждаме само пари… Които са си същите като техните долари, ако погледнеш, така че изобщо не е ясно как така пък успяваме да ги произвеждаме. Обаче явно струват нещо — никой не дава нещо за нищо, нали?… Аз, да ви кажа, не съм икономист, обаче усещам, че тук има нещо гнило, премятат ни някак…
Вовчик млъкна и се замисли дълбоко. Ханин понечи да каже нещо, но Вовчик изведнъж изрева:
— И си мислят, че сме културно изостанали! Все едно африканци от дърветата, нали разбираш! Все едно сме някакви животни с пари. Свине или бикове. А ние сме Русия! Страшно е да си го помислиш даже! Велика страна!
— Да — каза Ханин.
— Просто временно сме забравили корените си заради всичките тия идиотщини, дето стават. Виждаш какъв е животът — няма време да се обърнеш. Обаче това не значи, че сме забравили кои сме като някакви шибани негри…
— Дай без емоции — каза Ханин. — Обясни на момчето какво точно искаш. И по-простичко, без лирични отклонения.
— Значи обяснявам ти елементарно — каза Вовчик. — Нашият национален бизнес излиза на световната арена. А там се въртят всякакви пари — чеченски, американски, колумбийски, разбираш ме. И ако ги гледаме само като пари, те са си еднакви. Зад всяка пара обаче всъщност стои някаква национална идея. Навремето ние сме си имали православие, самодържавие и народност. После идва комунизмът. А сега, когато комунизмът свърши, си нямаме никаква идея освен парата. Обаче зад парата не може да стои само пара, нали така? Защото тогава изобщо не е ясно защо едни бичат напред, а ние сме все отзад.
— Това е то — каза Ханин. — Учи се, Ваван.
— И когато нашите руски долари се превъртат някъде из Карибско море — продължи Вовчик, — човек изобщо не може да вдене защо трябва да са именно руски долари. На нас ни липсва национална и-ден-тич-ност…
Така го каза — на срички.
— Загря ли? Чеченците си имат, а ние си нямаме. И точно затова ни гледат като лайна с говна. А трябва да имаме проста и ясна руска идея, та да можем да кажем на всеки харвардски педал: я си таковай таковата и няма какво да ме гледаш изотгоре. Пък и самите ние трябва да знаем кои сме и какви сме, нали така?
— Ти давай задачата — каза Ханин и намигна на Татарски в огледалото. — Това ми е главният криейтър. Една минута от времето му струва повече, отколкото ние с тебе изкарваме за цяла седмица.
— Задачата е фасулска — каза Вовчик. — Написваш ми руската идея на не повече от пет странички. И съкратена версия на една. Да е изложена реално, без въртели. Та да мога на всичките вносни педали и курви — бизнесмените там, певиците им и така нататък — да им я тикна под носа. Да не си мислят, че един вид — откраднал парите и си турил желязна врата. Да усещат духовност, разбираш ли, тия мръсници, ама такава духовност, като през четирийсет и пета в Сталинград.
— И откъде да я… — почна Татарски, но Ханин го прекъсна:
— Това вече е твой проблем, драги. Имаш един ден, работата е спешна. После ще ми трябваш и за друго. И имай предвид, че освен на теб сме възложили задачата на още един човек. Така че се постарай.
— На кого, ако не е тайна? — попита Татарски.
— На Саша Бло. Чувал ли си за него?
Татарски не каза нищо. Ханин направи знак на Вовчик и колата спря. Ханин подаде на Татарски една стотачка и каза:
— Това ти е за такси. Прибирай се да работиш. И не пий повече днеска.


Същата сцена във филма.

...


— Написах нещо. Каквото можах. Но според мен не става и не бива да се дава на Вовчик. Все пак такава тема… Много сложна тема… Може би ще мога да измисля слоган или да допълня brand essence на руската идея, или да поразширя онова, което ще напише Саша Бло, но за концепция ми е още рано. Не го казвам от скромност, а съвсем обективно. И изобщо…

— Вече няма значение — прекъсна го Ханин.
— Защо?
— Гръмнаха го нашия Вовчик.
— Как така?! — Татарски почти подскочи.
— Много просто — каза Ханин. — Снощи имал престрелка с чеченците. Съвсем близо до вас, между другото. И идва с две коли, с бойци, както си му е ред. Мислел, че всичко ще е по правилата. А ония гадове предната нощ да вземат да се окопаят на отсрещния хълм. И щом той спира, го бухват с два огнемета „Шмел“. Страшна работа е това. Обемен взрив с температура две хиляди градуса. Колата на Вовчик беше бронирана, разбира се, обаче бронята пази от нормални хора, не от такива изроди…
Ханин махна с ръка и тихо добави:

— Вовчик веднага… А бойците — оцелелите след взрива де — ги довършили с картечници. Е не мога да разбера как да правиш бизнес с такива хора. И хора ли са изобщо. Даа… Отиде си един добър човек…


Няма коментари:

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)