петък, ноември 04, 2016

Ще гласувам за Трайчо Трайков





Евгений Дайнов каза в края на 2014 година, че ни чакат няколко революционни години, а минаха само две. И вероятно е прав. Както също е вярно, и проверено на практика, че е трудно да се живее в интересни времена. От 2009 година насам само през 2010 и 2012 не е имало избори. Обществото ври и кипи и тъкмо, когато си кажем, че няма как да стане по-зле, някой отгоре се усмихва и лесно ни доказва, че може. :)

Радвам се, че на тези президентски избори има кандидат, който мога да подкрепя с пълно сърце. Това е Трайчо Трайков. Предимството човек да трупа стаж и години е в това, че успява да премине през много преживявания, да усети дистанцията на времето, да събере опит и да оцени хората, които е срещнал по пътя си.

Не ми трябва кампания да гласувам за Трайчо. За мен е важно бъдещият президент да е честен човек с принципи и с характер. Да има силата да се посвети на нелеката си държавна длъжност, която ще го бележи за цял живот. А той има тези качества.

Когато учех в Английската гимназия в София през 80-те години, свирех на тромпет в училищния оркестър. До мен на тромпет свиреше и бъдещият кандидат-президент. С него сме водили дълги разговори на политически теми. Дълго време сме обсъждали историческите перипетии на България и особено съдбата на Македония.

По време на едно пътуване с оркестъра до Западна Германия и обратно, бродихме с неизчерпаемо любопитство по улиците на чужди градове и разсъждавахме защо (Западна) Германия и Австрия изглеждат толкова добре, а всичко на изток изглежда някак овехтяло и неподдържано. С особено настървение обикаляхме Белград, с надеждата да открием някакво македонско присъствие там. В крайна сметка се снимахме пред табелата на ул. „Призренска“. (нямам идея къде съм си заврял снимките от тогава)

Призрен не е в Македония, но е най-близкото нещо до нея, което открихме там.

Нещата на тези избори предизвикват оптимизма и на най-големите оптимисти. Трудно е да се повярва, че обществото, вместо да си взима исторически поуки, затъва все по-дълбоко в приспивното блато на митовете и пропагандата. Че вместо да потърси вътрешни сили да се отръска от популизма и обещанията за лесни решения, затъва все по-опасно в полуистини и празни очаквания.

Под българската демокрация е заложена ядрената бомба на референдумите. И не бяхме прави да се подиграваме на британците, защото ние сме на път да я свършим още по-зле.

Всички ме питат как ще гласувам на втория тур. Неудобен въпрос, нали. Имам още по-неудобен. Какъв беше пътят да не се стигне до втори тур? Защото такъв път имаше. Но изискваше известно дистанциране от мафията и олигархията в името на реалното европейско бъдеще и настояще. Да се направи първа стъпка към съдебна реформа, после да се издигне смислена кандидатура. Такива имаше и всъщност такава кандидатура има, макар и да не е обща.

А невъзможността за дистанциране от мафията и провалът на реформата на съда и прокуратурата, не означават ли, че по-малкото зло е вече твърде пораснало? Че е неотличимо от „голямото“? Все едно някой да ме пита, абе ако утре те удари кола и те утрепе, ти какво ще правиш тогава?  Тогава ще е късно за правилни решения и ще трябва само да се ограничават щетите. Не желая да участвам в това. Нима можем само толкова?

Горчивите чаши на историята винаги се изпиват до дъно. Историческите „аванти“ винаги се плащат скъпо и прескъпо. Умственият и физически мързел днес винаги се изплаща с тежка работа и ужасна умора утре. Но какво да се прави, такива сме си, и единственото, което ни остава, е да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.

Аз ще гласувам за Трайчо Трайков


събота, септември 10, 2016

Липсващото плешиво куче

В селски клуб, някъде в провинцията в Източна Европа, в началото на 80–те, се събират Курт Хауенщайн, Мик Джагър и Ян Гилън...

Не става дума за виц. Гледах култовия унгарски рок филм „Плешивото куче“ и от там някак си изскочи това начало :)

На морето размених няколко приказки с В., един от видните български музиканти от по-ново време, и като си говорехме за музика, той сподели: 

– За мен много по-важен филм от „Коса“ е „Плешивото куче“. Жалко, че сега никъде не може да се открие.
– Защо да е по-важен?
– Защото той показва как не трябва да копираме чужди ценности, при положение, че имаме наши. Показва как в Източна Европа е било възможно да правиш нещо... да има друг вариант за развитие на рок-музиката.
– Имаш предвид, че трябва сами да си пишем парчетата, вместо да пеем кавъри?
– Точно това, да. Аз затова сам си пиша парчетата.

Филмът със сигурност е бил прожектиран и в България след излизането му през 1981 г., но никога не съм успявал да попадна на негова прожекция. Познати казаха, че самият филм не е бил забраняван, но е прожектиран само във филмотечното кино Дружба/Одеон и то със специален кино–предговор, в който известен артист въвежда „прилично“ подстригана младежка публика в „страшния“ свят на унгарските хипита (става дума за публиката във филма, а не в салона). Многобройните коментари във Фейсбук пък твърдят, че филмът е вървял по големи екрани навсякъде из страната. Нямам спомени за това. Аз помня, че поне пускаха отвреме навреме песни от филма по радиото.



И, въпреки скромния си достъп до българска аудитория, той се превърна в мигновен хит и при нас.  Имам приятел, който дълги години ми говореше за него.

И песента на „Омега“ (които са гост-звезди в сюжета)  „Момичето с перли в косите“  стана мегахит тук (макар и години по-рано) и мигновено влезе в попкултурата, макар и с доста по-различен текст. Ще се сетите за нея още с първите тактове

Затова и щом се прибрах от морето (крайно нелюбимо действие) реших да го намеря и около три часа след това вече го гледах.

И така – някъде в унгарската провинция, в малко заспало населено място, в местния клуб,  бандата „Колорадо“ се раздава, пеейки хардрок кавър на Johnny B. Goode. Но песента свършва, лампите светват и се вижда, че в салона има само няколко човека, а и те не са възхитени от видяното. 

Нехаресана от публиката, групата намира буса си  с две спукани гуми, докато отстрани в проливния дъжд Алън Гинсбърг (самият той, да) разказва своите виждания за гибелта на Вселената, докато групата се мъчи с гумите. 

Явно е, че съставът преживява криза и героят на Лорант Шустер, който е техен мениджър, има идея как да излязат от нея – да изработят собствен репертоар, чисто унгарски, основан на това, което обикновените унгарци преживяват всекидневно. Намират си и талисман – едно наполовина оплешивяло куче, което измъкват от крематориума. Сменят си и името и то вече е „Плешивото куче“. (В реалния живот групата се казва Hobo Blues Band ).



Трансформацията е дълга и мъчителна, с весели и тъжни моменти, с прескачане отвъд границата на закона и на морала, все в името на Голямата Цел. 

Защо казвам, че Хауенщайн, Джагър и Гилън са се събрали? Заради приликата, която ми се стори че забелязах, съответно с  Лорант Шустер, Ласло Фьолдеш и ... (третият не го познах в титрите, човекът с хармониката). 

Със сигурност е имало защо да бъде забранен, според критериите на комунистическата цензура. Въпреки че тогавашната власт със символиката и функционерите си на практика отсъства пряко от сюжета, той съдържа твърде много андърграунд, твърде много „неприличие“, твърде много секс (за времето си, сега тия сцени са смешни), твърде много „песимизъм“ ( а изкуството по време на социализма може да бъде само „оптимистично“, да припомня :)), твърде много мизерия и (неявна) социална критика, за да бъде пощаден просто така.  Като социалната критика присъства без думи в кадрите на филма, но не и в репликите или музиката. Но в Унгария филмът не е бил забранен, а само албумът към него, който излиза чак през 1993 г.

Дори само потресаващите кадри от кучешкия крематориум, биха били напълно достатъчни цензорите да си отдъхнат, след като са положили съответните подписи.




Филмът може да бъде разглеждан и като учебник по рокендрол и музикална кариера, защото е илюстриран/интерпретиран/коментиран чрез цитати на велики музиканти, и така вкарва чисто унгарския сюжет и филм в контекста на големия свят. 

Да се гледа ли? Да, да, да. Вече горчиво съжалявам, че не съм успял да го гледам още тогава... макар че сега не знам какви са били дори теоретичните ми шансове да попадна на прожекция, преводът да е приличен и аз да стопля за какво става дума във филма. Българската рок музика може би щеше да бъде различна, ако той беше видян от повече хора. Българският бунт през 1989 г. може би щеше да е различен. А може би не.  


понеделник, юни 20, 2016

Малка разходка в миналото и малка разходка в бъдещето

Миналата седмица ми беше доста напрегната – пътувания в различни градове в България, интензивно бъхтене (тоест работа) и естествено, стават инциденти. Днес ми се наложи да посетя едно място, където работих около 2 месеца в 9–ти клас – това беше близо до колелото на тролеи No. 1 и 4 в „Хаджи Димитър“.

Преодолявайки разстоянието между  Герена и това място в жегата, си отбелязах няколко неща, които са се променили в квартала за 30–тина години.

Растителността около блоковете е пораснала, а самите блокове за загубили унилия си кутийчест вид, тъй като и там апартамент по апартамент са се топлоизолирали.

Малко визуални впечатления:

Много приятен стенопис, сниман от много глупав ракурс

Поредният свръх–реалистичен паметник, тоя път отрязан малко под кръста.


Камата черпи!
Благодарим ти, Кама!

Чановете фудс или Хановете фудс


Ето го мястото! Вляво от ж.п. линията се намираше общинската комунална фирма, където прекарах на градска бригада един горещ месец през есента на 1985 г. (ако не ме лъже паметта) Тогава беше времето, когато бях най–убеден в предимствата на социализма. Защо? Сега обяснявам. Като се появихме там с още трима съученици в 8 сутринта в уречения ден и потърсихме директора, някакъв работник ни попита:
– Кого търсите?
– Директора
–  Ха ха, – изсмя се човекът. – Към 10 сигурно ще дойде. 
Тъй като учехме в училище, в което дори и пет минути закъснение бяха голям проблем, обяснението ни се стори фантастично неправдоподобно, но така си и стана – директорът се появи към 10.

В това общинско предприятие (май му викаха Комунално стопанство) се занимаваха с общинските паркове и градинки в район Левски. Тоест ремонтираха пейки, кошчета за боклук, събираха листата и боклуците от парковете. Боклукът от кофите се събираше от друга служба. Нямаше много работа, затова всички го даваха много леко – идваха на работа към 10 и си тръгваха към 14 часа. А и докато присъстваха не си даваха много зор. Затова и аз си направих извод – явно социализмът е МНОГО ПО–ЕФЕКТИВЕН защото хората с толкова малко труд се справят, а при капитализмът се знае че много се работи и нема лабаво :)

Крадеше се естествено, интензивно. Всеки гледаше да свие по нещо и учениците на бригада също се включиха в надпреварата. Аз си свих две шишета разредител. За нищо не ми трябваха, и май съвсем скоро свърши второто шише. 

И така, 30 години по–късно съм на същото място. Комуналното стопанство го няма. На негово място има „търговски център“

Рекичката изглежда приятно, но е в такъв квартал, че не успява много да облагороди и да успокои обстановката.

Това май е всичко останало от комуналното стопанство. Или поне виждам покрив на соц–будка, която сега се използва за покрив на тенекиена барака. 

Търговският център. Не посмях да вляза вътре, тъй като ми изглеждаше като оранжерия, със съответната температура.


В квартала очевидно живее човек с богато въображение и за съжаление разпадаща се хубава къща.


А причината да посетя тази част на София всъщност беше, че си забравих шапката в автобуса, когато слязох  в Дупница, а той продължи към Петрич. Без да тая някакви надежди, а просто защото ми беше гадно да се простя с шапката си, която ми е скъп спомен от племенничките, им писах на мейла, а фирмата – Юнион–Ивкони ми отговориха. Бяха ми запазили шапката, само трябваше да отида до гаража им (който се намираше точно до мястото, за което ви разказвах досега). Неведоми са пътищата на доброто. И много им благодаря за това че си дадоха труда, не бяха длъжни да го правят.

Затова и споменавам разходка в бъдещето – ако може всички в България да постъпват като тях :)




вторник, юни 14, 2016

Приказка за замразения календар


– Искам да предложа на вашето внимание нашата оферта за… – започнал дебелият човек с най–грозния бежов костюм на света, който появил на вратата на кметския кабинет вместо секретарката.
– Мерси, не желая, – отреагирал бързо кметът. който се чудел къде ли е секретарката.
– Все пак, не искате ли…
– Не.
– Няма ли поне да ме изслушате?
– Няма. Не можете да ми продадете това, което ми трябва.
– А какво ви трябва?
– Време. Утре в този кабинет ще седи новият кмет. И нямате нищо в тия грозни черни пликове, което може да ми свърши работа.

Всъщност, секретарката била отишла при новия кмет да го пита дали не му трябва секретарка евентуално.

Човекът се усмихнал и, клатейки се като огромна патица, се доближил до бюрото.
– На вашето внимание искам да предложа…
– Какво?
– ...нашия специален календар.
– Календар? И какво да си правя от него? Фунийки? Ще си го слагам под чайника да не ми изгори покривката?
– Не. Календарът е специален. Ето го.

Човекът извадил грозноват календар с бежови листа с кафяви букви и късащи се страници, който изглеждал така, сякаш е печатан доста преди изобретяването на компютъра. Но изглежда не било така, защото годината на корицата била сегашната и датите били правилните.

– Тая грозотия? Да я сложа на стената, за да уплаша новия кмет ли, за да избяга? Това влечуго с календар ли да го гоня!
– Ха-ха, не, – засмял се човекът, все едно грамадна гарга грачела. – Продуктът ни действа по друг начин. Когато искате да повторите някой ден от живота си, просто в същия ден го сложете в камерата на хладилника. Така датата ще замръзне и като се събудите на следващия ден, ще бъде същия ден.
– Глупости.
– А какъв друг вариант имате?
– Добре, все ми е тая, – вдигнал ръце кметът – Все тая. Колко струва тоя парцал?
– Цената на нашия специлен календар е…, – и корпулентният с лека пауза назовал цената.
– Това е долно обирджийство.
– Ако искате.
– Добре, добре, дайте ми го. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Или календара, или утре кметът си тръгва. – кметът горчиво се усмихнал и  хвърлил няколко големи банкноти на масата.
– Заповядайте. – дебелият внимателно събрал банкнотите, сложил календара в грозен черен найлонов плик и го оставил внимателно върху ъгъла на бюрото. – само за малка сума отгоре, можете да получите и…
– Нищо не желая да получа още! – извикал кметът, – Получих вече достатъчно. Довиждане!
– Довиждане, – казал търговецът и излязъл.

Кметът взел календара, нагласил го на днешна дата, мушнал го в камерата на хладилничето в кабинета, където държал хубави мезета, сипал си нещо за пиене и се замислил.


* * *

На другата сутрин изглеждало като че ли нищо не се е променило, затова кметът решил, че просто хитро е бил излъган. Той станал, обръснал се, облякъл си хубавия костюм и тръгнал към общината за неприятната церемония, която го чакала.

„Как можах да се вържа на това“, си мислел той, „излъгаха ме като малко дете“.

В общината попитал на пропуска:
– Дойдоха ли вече гостите за церемонията?
– Ама господин кмете, нали тя е утре, – скочил като пружинка от мястото си пазачът, който трескаво си мислел, че нещо е объркал датите и че не си е облякъл новата изгладена униформа за случая. Освен това, и той сутринта като се събудил, не бил много сигурен, коя е датата, понеже с едни приятели до късно се почерпили...
– А така ли? – съвсем изненадващо кметът се усмихнал широко. – Спокойно, няма проблем. Аз съм се объркал.

И, съвсем нетипично за човек, който се е объркал толкова много, започнал да си свирука весело.

Всички други служители в общината били много изненадани от настроението на кмета, защото очаквали той да бъде ужасно неприятен и зъл в последния си работен ден. Освен това и те се поглеждали странно един друг, а също и календарите на стената.

„Работи!“, помислил си кметът „Работи! Онзи нещастник има да чака да сдам поста.“

Само че, от цялата работа имало един неочакван ефект. Наистина, всяка сутрин хората се събуждали и виждали същата дата, само че всички помнели, че е минал още един ден, а календарът оставал същия. В първите дни всички си мислели, че проблемът е у тях, че имат проблем със съня, или дори с разсъдъка, ама след като цял месец минал, датата останала същата, а парите им и продуктите свършвали, започнали да недоволстват. Дори било по–зле. На сезоните също като че ли им било все едно, какво пише в календара. Дошла есента, след нея дошла зимата, започнали снежни виелици, а денят в календара стоял един и същи – четиринадесети юни!

– Е не, – ядосвали се най–накрая хората – докога ще чакаме да се смени календара! Не виждате ли че само календарът стои същия, а ние остаряваме, освен това свършихме парите, а никой не ще да ни плаща заплата, защото новия месец още го няма. И какво печелим ние от цялата работа? Нищо, сами се лъжеме, че печелим време, а само го губим. Плюс това, оня глупак кмета явно е решил да седи вечно на поста си.

В града започнали протести: Хората нарисували числото 15 на големи плакати и викали:
– Искаме да дойде утре! Освободете календара! Стига сме седяли в тая кочина! Кметът да си ходи, крайно време му е! Оставка!

Само малките деца не съжалявали много, защото лятната ваканция си продължавала.

От околните градове и от столицата, където времето си течало нормално, започнали да гледат накриво хората от нашия град, защото ги мислели за откачени и спряли да идват в града.

Част от хората в града също не издържали на замръзналия календар, затова по-умните заминали в други градове, където времето течало нормално, и дори и по такива места, където течало малко по-бързо от обикновеното.

Изведнъж на кмета му просветнало, че нещата не отиват на добре.

„Добре“, мислел си той „Спрях календара, обаче времето си върви. Дори става по–зле, отколкото в началото“.

Протестите ставали все по–силни. Протестиращите станали толкова много, че запълнили най–големия и най–дълъг булевард в града като река.

– Оставка! Петнайсет! Петнайсет–петнайсет! Утре! – викали те. – Кой спря календара? Кой, кой, кой?

Постепенно протестите се засилвали, после отслабнали, но едно нещо никога не спряло – гражданите пресрещали навсякъде кмета по улиците и го питали „Кога ще си подадете оставката?“ И не искали да слушат никакви оправдания, че още не му било дошло времето.

 „Въобще не си заслужаваше“, си казал кметът, когато, най–накрая изнервен от непрекъснатите протести, решил да избяга от града и се заизмъквал през задния вход на кметството.

Откакто започнали протестите, бил научил задните входове на всички по–важни сгради в общината, защото често ги използвал. „ Тоя календар ми излезе през носа! Тия месеци в кметството в повече, за какво ми трябваха!“, си мислел той.

Но все пак успял да се измъкне и да замине за чужбина, където правел впечатление на всички наоколо, че щом като станел от сън, проверявал всички календари, които били наоколо – на стената, на часовника, на телефона, на компютъра, дори на микровълновата печка. А като излезел навън, питал на будката за вестници и в супермаркета, коя дата сме днес. Съседите го мислели за симпатичен, но много странен човек.

Било така, защото той научил нещо, което хората по принцип знаели от хиляди години, но в нашия град били позабравили:

  • Дори да спреш календара, не можеш да спреш времето.
  • Ако хората решат да стане утре, ще стане утре и никой не може да ги спре – нито кмет, нито спрял календар.
  • Ако хората решат да мислят и да не забравят, с никакъв календар не можеш да ги излъжеш и трябва бързичко да им избягаш през някой заден вход. 
  • Ако веднъж спреш календара, след това цял живот ще се криеш по дупките и ще излизаш от задните входове, защото хората няма да ти го простят. 


А какво ли искал да му продаде оня търговец за по–скъпо? Специалният спрей за забравяне. Като пръснеш малко във въздуха и хората в града забравят всичко, освен това, което се е случило днес. Само че кметът излязъл стиснат.

А гражданите какво направили? Влезли в кметството и се сетили, че кметът има едни по–специални неща за пийване в кабинета и едни по–специални неща за хапване в хладилника. Отворили шишетата, които намерили в барчето, извадили мезе от хладилника, а от камерата извадили един календар („Абе казвах ви аз, че е луд бе“, обяснявал един превъзбуден протестиращ, размахвайки календара) на който всъщност нарязали мезетата а после като свършили, го свили на топка заедно с боклуците и го запратили като баскетболна топка в кошчето.


вторник, юни 07, 2016

Креативно пространство още два дни в центъра на София

Не знам дали знаете за Absolut creative space. Става дума за събитие от сравнително нов тип – на едно място човек може да работи, да се забавлява да учи и да се среща с интересни хора. Част от икономиката на споделянето, за която дудна напоследък. :)

Продължава от 3 до 9 юни в пространството пред хотел „Родина“. Има две дълги маси, където може да се работи и където има добър интернет, има бюфет, през деня има уъркшопи (тоест работилници, на които човек може да научи нещо ново) и вечерта има страхотни коктейли и интересни лекции.

(Не съм получил пари, за да напиша това, просто вече бях 2–3 дни и ми хареса)

Искам да споделя за две от лекциите –

Alex Bec
Той е основател на It's nice that – изключително бързоразвиваща се онлайн медия в  UK, насочена към креативните индустрии. Тъй като бизнес моделите на онлайн медиите са нещо, което ме вълнува от десетилетия, а и в момента с екипа на  Терминал 3 търсим печелившия модел, с голям интерес дойдох да слушам специално Алекс Бек.




И много въпроси от публиката

Алекс е още едно доказателство, че за да направи човек успешен бизнес, просто трябва да се гмурне в това, което най–много му харесва, да го прави добре, а благодарността на публиката (клиентите) е това, което ще го държи над водата. Сайтът му е започнал като място, където със своя съдружник са си отбелязвали интересни дизайнери и интересни проекти и изведнъж са се усетили, че е добре посещаван и че е създал около себе си цяла общност от верни читатели. Останалото е ясно как е станало – сега това е сериозна агенция.

Изключително позитивен и готин човек. Смятам да хвърлям по едно око на медията му, още повече че нещата там са интересни.


SNASK

SNASK e дизайнерски колектив от Швеция. Тяхната презентация беше нещо като рок концерт и се оказа, че са много добри като музиканти. Те също се занимават много вдъхновено с нещата, които ги вълнува и бизнес моделът им е уж класически агенционен, но те успяват да направят от агенцията (наричат себе си creative agency) нещо средно между рок–група, дизайнерска академия и филмово студио.  След концерта се запознах с тях – и непрезентиращи са много готини.


Презентацията – концерт на SNASK

Началото на презентацията

Казвам им:
– Абе вие трябва да правите концерти, страхотни музиканти сте.
– Ами ние правим, – отговарят.

После едно птиче ми каза, че бюджетът не бил достатъчен да направят цял концет, какъвто обичай имали. Много жалко.

Но няма значение, преживяването беше супер.

Остават още два дни, можете да се пробвате. 

неделя, май 29, 2016

Музикално-патриотично: Ража Дабдуб

Пролетта обикновено е много наситена с работа, но като тази година отдавна не съм имал толкова заета пролет - през ден идват важни срокове, а отделно се появяват и непредвидени неща... Затова ви моля за извинение, че не ви отделям достатъчно внимание тук.

Наскоро се ангажирах с един нов медиен проект - „Терминал 3“. Старая се да си дозирам ангажимента там, така че хем да съм полезен, хем да имам време и за други неща, включително и за блога :)

Покрай „терминала“ както му викаме в редакцията, попаднах  на страхотната музика на Ража Дабдуб. (българка е, ако се чудите на името)

Тя си пише песните, които имат магическото свойство да ме карат да си ги пускам отново и отново.

И на вас да ви пусна няколко:


After Midnight (След полунощ), а тук има и официален клип с групата Dead Man's Hat


Before It All Comes Down (Преди всичко да се срути)


Видеоканалът в Youtube (има и на други места)


четвъртък, май 26, 2016

Стреля ми се!

След зарята за Великден, топовен залп ще ознаменува „началото на образователната реформа“ в Зала „Армеец“, където ще бъдат събрани 14 000 учители от цялата страна (от общо 85 000).

Тоя масраф ще струва 2 милиона лева – половината от всички заплати на учители в България за месец.

Тъй като получих много възражения за този текст, включително за горната сметка, допълвам – сметката за половината от всички заплати ми е грешна, затова стои задраскана. Но пак 2 милиона лева в спортна зала и топовен изстрел ми се струва прекалено и безвкусно, при положение че учителите в България по правило се борят с живота да вържат месеца финансово. Интересно, че от медиите в които първи се появи тази информация, тя изчезна, та останахме някакви блогърчета сами с числата. Искам да ви уверя, ако ми се удаде възможност, ще проверим тая работа с точните разходи.

По този повод си спомних един руски филм, „Президентът и неговата внучка“ от 1999г.

Олег Табаков в ролята на руски президент

Президентът вечеря със семейството си и разказва случка:
– Стоя, пуша си, и изведнъж чувствам, че нещо не е както трябва. Как да обясня. Стреля ми се! Нищо друго не ми се прави, а ми се стреля! Абе направо в гърдите ми гори! Не издържам, хващам автомата, излизам навън и направо от корема правя един откос като ветрило – ра-та-та-та-та-та! Олекна ми и веднага заспах. И какво си мислите – тъкмо по разсъмване, пристигат моите момчета и докладват – намерили застрелян душманин.
Личният лекар на президента вмъква реплика:
– Какво нещо е интуицията!
– Интуиция плюс автомат. – мъдро заключава президентът. и продължава – Приятели мои, много е важно интуицията винаги да бъде подкрепена от...
– .. От автомат? – подсказва лекарят.
– Защо? – възразява президентът – Тъй да се каже, от... от материална база.

Целият филм. Цитатът е от 15:37 до 16:37


вторник, май 10, 2016

Голям срам

В суматохата около отбелязването на победата над нацизма и края на Втората световна война в Европа, забравихме нещо – да почетем хората, които си дадоха живота за тази победа.

Паметникът на загиналите български военнослужещи във Втората световна война, в парка на църквата Св. Николай Софийски, на кръстовището на улиците „Цар Симеон“ и „Опълченска“, 9 май 2016г.


Паметникът на загиналите в заключителния етап на Втората световна война в Европа, (наричан още „Отечествена война“ по време на тоталитарния режим), 
8 май 2016г.

Горд съм, че заедно с колегите от „Терминал 3“ сложихме тази година по няколко цветенца и на двете места.

През това време – бивш президент, депутати, политици и други лица се поклониха на армията – окупаторка.

Голям срам.

понеделник, март 14, 2016

Час и половина безмислени кукли




С Anomalisa открих Sofia International Film Fest тази година.

(отдолу има подробности от сюжета, продължавайте на собствен риск)

Нищо не знаех за филма, преди да вляза в Зала 1, освен че беше анимация. 

Честно казано, ако знаех на какво отивам, нямаше да го гледам.

Преди всичко трябва да знаете, че това е един доста американски филм. Ако бях американец, може би щях да хвана някои от детайлите, които може би имат значение за посланието на филма.

Защо главният герой е британец? Защо пътува именно до Синсинати? Защо е писател? Може би заради някакви клишета (британец=изтънчен тип, писател=привидно успешен, Синсинати=кучия гъз?)

Още в първите минути се усеща че нещо не е наред. Първо, всички говорят с мъжки гласове, дори жените. Тъй като е анимация и в началото не можеш много да стоплиш кой е мъж, а кой – жена (образите са доста асексуални) започваш да си мислиш, че това е някаква антиутопия, в която жените са изчезнали...

Второ, разговорите са толкова безмислени, че ти иде да си счупиш главата в предната седалка. Разговор с бакшиша, разговор с пиколото в хотела... В този момент търсех някакъв болезнен начин да се самонакажа.

След третия такъв разговор - с рум сървиса в хотела, става ясно, че това е НАМЕРЕНИЕТО на автора – да те накара да умреш от скука, за да видиш на героя как му е. Оф, добре.

Жанрът е „любовна история за една нощ“, нещо като любимите ми Итън Хоук и Джули Делпи в „Преди изгрева“, само че с два пъти по-възрастни герои, и двамата със самочувствие под нулата. Включително и богатият и известен писател.

О, дали това е драмата? Вече се просълзих.

Значи ако в „Преди изгрева“ героите ги очакваше цялото им бъдеще и бяха преизпълнени с надежди, в „Загубени в превода“ с Бил Мъри и Скарлет Йохансон имаше объркване, дезориентация в чужда културна среда и жалба за младост, но някаква възможност за бъдеще, в „Аномалиса“ нищо хубаво не ги чака (Да не би това да е ролята на декора Синсинати, кучия гъз?)

И тук японската тема присъства, официализираща връзката със „Загубени в превода“, но какво ни дава тя? (клишето позападнячена Япония=още по-зле?)

И сега идва въпросът за анимацията.

На няколко пъти ни се подсказва ДЕБЕЛО, че хората не са съвсем хора, ами са някакви механични дърдорещи кукли (и японската кукла - хем кукла, хем човек, Get it?)

Кукли ли са хората? О, Боже мой, о Боже Господи, каква драма!

Може ли един успешен автор и лектор по техника на продажбите всъщност да бъде социален инвалид? Разбира ли как да вземе парите на хората, но не и любовта им? Може? О, Боже мой! Каква драма! Какъв ужасен капитализъм, в който човек за човека е кукла!

Да се гледа ли – ако сте в особено добро настроение, което можете да похарчите и ви се гледат любовните мъки и кризата на средната възраст, тогава да, иначе не знам защо да си го причинявате. Примерно ако ви е харесал „Възможност за остров“ на Уелбек, причинете си го.

Има и още две причини за анимацията. Първо, от сюжет за 30 минути да направиш 90 минути, и второ – да не вземат да го забранят като порнография, че в Америка правилата са строги.

PS. След щастливото публикуване на тия впечатления и опита ми да забравя този филм завинаги, в коментарите във Фейсбук ми обясниха „истинската  идея“ – авторите опитват да опишат човек с психичното заболяване „Синдром на Фреголи“(като името на хотела), в което болният вижда в околните само познати лица (тоест мисли, че околните са някой, когото познават, ама той се е гримирал). Окей. Аз не се смятам за тъп, много художествени средства има на разположение да ми се подскаже какво всъщност гледам на екрана. Все пак, ако искате да прочета някаква статия по психиатрия, преди да гледам нещо, е хубаво да предупредите. И да, харесах „Да бъдеш Джон Малкович“ от същия автор.

Мини ревю, вече знаейки „истинската идея“ – Майкъл Стоун страда от синдрома на Фреголи. Това означава че живее в параноичен свят, в който всеки контакт с хора е мъчителен, дори най–елементарните и рутинизираните, като шофьори на таксита, продавачи и пикола в хотел. Целият свят изглежда като многоглаво чудовище, в което няма много радост. Докато не се появи една аномалия – Анома–Лиса.

Филмът следва идеята позната ми от „Да бъдеш Джон Малкович“ – човек е затворник в собствената си глава и ако има някакъв проблем с интерфейса към външния свят, примерно сетивата изневеряват, от този момент нататък животът се превръща в ад. А какво става ако добавим към този ад и неособено щастлив брак и криза на средната възраст. 

Заслужава ли си да се гледа.. де да знам. Аз не бих го гледал втори път. 




събота, март 12, 2016

Седма стъпка върху междузвездна мина

Този текст е предназначен само за хора, които:
а) могат да понесат известен скептицизъм и подигравки към вселената на „Междузвездни войни“;
б) гледали са Епизод 7 „Силата се пробужда“ или ако не са го гледали, поне нямат нищо против някой да им издаде нещо от сюжета (понеже отдолу ще разкрия нещичко от сюжета).

Продължавайте на свой собствен риск. 

Вече ви говорих за проклятието на четвърта серия. Какво беше то, припомням – ако на една успешна трилогия се залепи четвърта серия, тя седи точно така, като залепена. Примери колкото искаш - Епизод 1 на „Междузвездни войни“ (макар че с добавянето на 2 и 3 нещата се позакърпиха), „Рамбо 4“, „Шрек 4“ и други подобни творения.

Вече си мисля, че има и проклятие на седма серия. Значи правиш две успешни трилогии и уж си постигнал всичко, което може да се постигне, но нещо недостига. Свикнал си на славата и пресконференциите, искаш мърчъндайза, франчайза и сувенирите да вървят, но къщата иска ремонт, а от „Дисниленд“ ти звънят да ти търсят нови идеи за атракциони.

И ето, с един удар на меча на седмия епизод разсичаш целия гордиев възел на пълзящата криза – имаш нови герои (следователно нови сувенирни фигурки по сергиите), нови кораби, роботи и оръжия (материал за фен–конференциите за още години напред), плюс че „Дисниленд“ ще си намерят нещо за тях си из сцените и декорите.

Остава едно малко възелче – зрителския интерес на тези, които може и да са фенове, но имат все пак някакви претенции към качеството на това, което им пробутваш , но все пак на фона на всичко останало...

Друг проблем с продълженията (сикуълите), които са стигнали до 7–ма серия е това, че въображаемата вселена толкова се е втвърдила, че все по–трудно можеш да покажеш нещо ново, без да бъдеш обвинен в „измяна на духа“ на оригинала и затова иновациите навлизат твърде трудно.  Затова и почти всичко в седмата серия е нещо добре притоплено старо.

Да не сме голословни и да разгледаме конкретния филм.

Действието в „Силата се събужда“ се развива около 30–тина години след голямата победа при Ендор, когато Императорът изгаря като пеперудка в плазмения огън на необезопасената шахта, намираща се в кабинета му, тъй като и в галактиката си имат архитекти за бой.

Вече е само спомен победата на Демокрацията, когато галактическото СДС е взело властта. Междувременно лошите отново са се събрали, намерили са финансиране и се опитват да се върнат със силата на оръжието на власт.

На планетата Джаку живее младата Рей (съвършената Дейзи Ридли). Тя си изкарва прехраната като шофира галактичеки трактор „Беларус“, бере желязо и кърти ценни джвъчки от останките на галактическата флота, изпопадала по повърхността на планетата при отминала битка, които после предава за дребни парички на неясно колко легален пункт за изкупуване на старо желязо. Въпреки лайфстайла си на дъното на социалната стълбица, Рей е в чудесна физическа форма, с добра хигиена и с добре поддържаната коса и кожа.  Неочаквано при нея попада електромеханичното великденско яйце, BB–8 (бебе 8 – момичета, ще го харесате). То е малко, беззащитно и пищи много трогателно, затова Рей го спасява от друг берач на желязо.

 Рей и космическият трактор
Рей и Бебе–8. картинка

Фин (Джон Бойега) пък е един от онези с белите униформи, който изведнъж осъзнава, че работодателят му е Тъмната страна и прави най–балъшкия опит да напусне работа, като избяга с изтребител. С обичайния късмет на новобранците, опитът успява с помощта на По Дамерън (Оскар Айзък), пилот от съпротивата. Двамата тупват обратно на планетата Джаку, която Фин истински ненавижда, но явно му е на късмет.

Там се намират с Рей, с която политически си допадат и подпряни от обстоятелствата потеглят да търсят Люк.

Според обстоятелствата
Старите бунтари от предишните серии са се върнали към привичния си живот, и тъй като са дълбоко неприспособими към скуката на мирното съзидание, постепенно са се маргинализирали.

Чубака и Соло се занимават с контрабанда на чудовища срещу заплащане.

Републиканското правителство, непреживяло коренна съдебна реформа, е толкова некадърно да се справи с организираната престъпност, че в сърцевината на драмата е картата с точното местоположение на междузвездния Иван Костов, тоест на Люк Скайуокър, който отново изглежда като единствения, който може хем да постегне правителството на новата република, хем да пребори лошите и да постигне баланс на Силата. Ако лошите първи го намерят – клъц, а ако го намерят добрите – хлъц.

Намират ли го? Не казвам.

Технологиите напредват дори в галактиката и затова, въпреки че 30 години по–късно лошите имат само частичка от средствата и човешките ресурси на старата империя, някак си успяват да превърнат цяла планета в звезда на смъртта, като запазят климата, флората, фауната и годната за дишане атмосфера (само много не се замисляйте как оцелява животът и атмосферата на планетата докато тя се щура из космоса да разстрелва други планети).


Интересните климатични, електромагнитни, гравитационни, атмосферни и прочее ефекти от стрелбата с новата Звезда на смъртта дори не са загатнати във филма :) картинка

За късмет на „Дисни“, двамата нови протестиращи, които се самоосъзнават като джедаи са полово и расово разнообразни – така вероятността за дела и срамни бойкоти  срещу „Дисни“ намаляват(!), а старият сексист с мръсен език Хан Соло, си отива след опит да влее малко ум и разум в новото поколение (не можеш да го накараш да мълчи през цялото време, ще тръсне някоя многомилионна глупост, а като го няма ти е една грижа по–малко).

Кайло Рен с голямата иновация на седма серия – Мечът с режещата дръжка
картинка

Големият злодей е Кайло Рен, син на Хан Соло и Лея (с истинско име Бен). Защо дете с такова славно родословие се е превърнало в инфантилно чудовище, може само да се гадае. Аз си го представям примерно така:

„Бен, изяж си веднага закуската!“
„Няма пък!“
„Изяж я веднага. Иначе ще кажа на баща ти!“
„Кажи му!“
Лея, тоя път към Хан:
„Няма ли да кажеш на сина си да си изяде закуската? Виждам на кого се е метнал – на оня нехранимайко, баща си!“
„А дали не се е метнал на онова чудовище с астмата, на твоето татенце?“
„Като порасна, ще стана като дядо и ще видите вие!“ – сърди се малкият Бен и тичка да се скрие в стаята си.

Растейки в подобна семейна обстановка, неукрепналият младеж взима по нещо от всичките си роднини – от безотговорността на баща си, от неврозата на майка си, от чудовищността на дядо си и от инфантилизма на вуйчо си.

Използвайки връзките на вуйчо си и страшно занижените критерии за вход в ордена на Джедаите (няма хора!), той се обучава за джедай, но после бяга, осквернявайки гроба на дядо си, измъква от него полустопения полуобгорен шлем, който държи като сувенир на една малка масичка в жилището си и си представя че дядо му точно това би искал от него – да изколи всичките си живи роднини.

Но действието и ефектите са твърде бързи и нямаме време да разсъждаваме върху такива дребни нелогичности, защото непрекъснато така биваме подмятани с драматургични  обрати и специални ефекти, че цялата концентрация в гледането отива в дзверене да не се пропусне нещо съществено.

Гледах го без да ме дразни особено, но и без някаква особена емоция, освен задъхания екшън. Излязох от киносалона с приятно чувство. За феновете – ами да, гледайте го, за да си попълните колекцията.

Да се готви „Властелинът на пръстените“ за седма серия.

сряда, март 09, 2016

За Републиката!

Ако преди 4–5 години някой би се опитал да ме агитира в републикански ценности, сигурно би получил много сериозен отпор от мен, и то по една очевидна причина – Успехът на държавите и обществата им не се дължат на това дали имат републиканска или монархична форма на управление. В ЕС е пълно с конституционни монархии и при това с доста добър стандарт на живот, здрава икономика и добра защита на гражданските права, а по целия свят е пълно с провалени републики, и фактът, че лидерите им преминават през формална изборна процедура, не ги защитава от това да тънат в мизерия и несигурност, да бъдат узурпирани за десетилетия от „велики“, „големи“, „любими“ лидери, от политико–икономически мафии, от пожизнени президенти и прочее върли „републиканци“. Дори ако направим малка статистика, може да се окаже, че монархиите днес се справят по–добре от републиките в неща като стандарт на живот, сигурност, здравеопазване и т.н. Но това е само хипотеза, която някой път ще проверя и затова повече няма да я обсъждам тук.

На трети март се подписах под „Манифеста за Републиката“, подготвен от четири академични фигури с разнообразна политическа ориентация – Евгений Дайнов, Александър Кьосев, Антоний Тодоров и Огнян Минчев.

Трети март е важна дата в българската история. Всички знаем, че той е датата на подписването на Санстефанския предварителен (тоест „прелиминарен“ както често е наричан) договор между Русия и Турция, с който завършва Освободителната война. На 25 юни 1879г, Временното руско управление предава властта на новоизбрания княз Александър Батенберг и от тогава започва реалното самоуправление на българите и Третата българска държава, която обаче е далеч от идеята на Васил Левски за „Чиста и свята република“. А това е идеалът, с който се изгражда революционната организация на Левски, предизвикала Априлското въстание и в крайна сметка довежда до самата война и до Освобождението.

Мнократно извращавани (между 15 септември 1946г. и 1989г., когато управлението формално е републиканско, но всъщност е тоталитарно) и потъпквани (по време на многобройните преврати в Княжество и Царство България), идеите на републиката доживяват до днес. Трети март е чудесен повод да се направи опит да се посъживи идеалът на Левски от Възраждането в условията на Първата българска република след 1991г.

Какво означава този манифест? Идеята е, че държавата в която живеем, Република България, трябва да заживее с ценностите и принципите, които формално изповядва и които са вписани в Конституцията ѝ, но и в други важни документи. В случая става дума за Република, която символизира интереса и работата на активните граждани за общото благо, а не формата на управление на държавата.

Както е известно още от Аристотел, Републиката е творение на гражданите си, което значи днес българите да са граждани, които да заживеят със самочувствието и увереността на хора, които решават съдбата си, които активно да се стараят по възможно най–добрия начин да уредят съвместния си живот и да се грижат за бъдещето на децата си. Без активни граждани всяка държавност е мъртва.. Идеята е подкрепата на самата идея за гражданство, а не да се даде отново властта в ръцете на отделни граждани.

Защо форматът на документа е такъв? Нямам идея. Предполагам, не случайно са търсени алюзии с Декларацията за Независимостта в САЩ, дала началото на най–успешния демократичен проект в историята на човечеството.



Отдавна имахме нужда от текст, който да обедини европейски мислещите, ангажирани граждани, които се чувстват съпричастни към съдбата на обществото, от което са част. Текст, който да ги обедини позитивно, а не негативно, както беше примерно с оставките на Пеевски и Орешарски, с протестите срещу злоупотребите с природата и с културното наследство. Текст, който да намери общия знаменател на най–разнообразни личности, лидери и групи, някои от които са сериозни политически опоненти, но все пак имат съгласие по няколко фундаментални неща – европейското бъдеще на страната, освобождаването на България от мафията, добро бъдеще на децата на България, възстановяване на справедливостта и на свободното слово, защитата на гражданските права на по–слабите и съгласието по всички тези точки да направят в крайна сметка България по–добро място за живеене.

На церемонията присъстваха множество граждани, участвали в протестите юни 2013-2014г, също така леви политически лица  – Татяна Дончева, Георги Кадиев (към него имам известни резерви, признавам), десни като Радан Кънев и Иво Божков, безспорни граждански фигури като бившият министър Христо Иванов и Кристиян Таков, много хора от „Протестна мрежа“, „Правосъдие за всеки“ и „Да на електронното гласуване“, също и членове на партии, които тепърва ще показват най–доброто от себе си като „Зелените“, „Глас народен“, ДЕОС, новоучредената „14 юни“, фигури от бизнеса и др. (моля за извинение тези, които съм забравил да спомена)

Предполагам, че авторите са се надявали по този начин да преодолеят поне част от замъгляването на пейзажа с ляво–десни приказки от доморасли политтехнолози, да преодолеят винаги тлеещите клюки и междуособици, които съществуват във всяка общност на homo sapiens, и най–накрая предполагам, са очаквали, че чрез манифеста ще се натрупа достатъчно критична маса граждани, които да поискат и да постигнат дългоочакваното очистване на обществото от сенчестите мрежи на ДС и БКП, постепенно прераснали в мрежите на съвременната мафия, наричана за кратко „моделът #Кой“.

Най–вероятно, това очистване ще трябва да се прояви в множество кампании и инициативи, които да му придадат конкретност, като:
– изчистване на медийния пейзаж, така че някой ден той да се определя само от медии с ясни собственици, истински критерии за журналистика и с ясно финансиране;
 – отделянето на мрежите на секретните служби от времето на режима на Тодор Живков от политиката, икономиката и медиите (лустрация). Сложна задача, при положение, че основната маса от членуващите в момента в тези мрежи през 1989г са били на твърде невръстна възраст, за да бъдат вербувани в тях още тогава.
– съдебна реформа, която да постигне повече справедливост в цялото общество.
– решаването на още много други задачи в икономиката, образованието, здравеопазването, обществените поръчки и къде ли още не...

Какви са шансовете на манифеста за успех и какво би бил успехът за него? През 2013г. се появи Харта 2013, която опитваше да даде отговор на въпроса, защо всъщност поискахме оставките на Пеевски и Орешарски и какво всъщност се опитваме да постигнем, освен смяната на няколко лица на върха.

Тогава хартата изглеждаше може би малко наивна и многословна, може би неособено прецизна, но тя свърши много работа като документ за мобилизация и създаде мощен импулс в обществото за извършване на съдебна реформа, която вече е в центъра на дневния ред на обществото.

Затова е и този манифест. За да вкара най–важните въпроси в дневния ред на обществото, без да позволи да бъдат замъглени или отклонени.

За Републиката!

Ако желаете да подкрепите – ето онлайн подписка, ето и Фейсбук групата.

Снимки от обявяването на Манифеста и начало на подписването му:

 Част от публиката

Говори Огнян Минчев

 Публиката в „Перото“ в НДК. 
Множество камери на телевизии и други медии. 


 Татяна Дончева подписва манифеста.

Александър Кьосев говори, Кристиян Таков снима

Ето и видео от самото събитие.



неделя, март 06, 2016

Ако древните египтяни имаха киносалони

Хатор (Елоди Янг) Хор (Николай Костер – Валдау), Сет (Джерард Бътлър), Зая (Кортни Ийтън), Бек (Брентън Туейтс) картинка

Въпреки че беше подложен на унищожителни критики и май не се справя добре с продажбите, гледах „Боговете на Египет“ – епичен филм–приказка за сблъсъка на два древноегипетски бога – Хор и Сет за царстването над Египет.

Действието се развива преди хиляди години в древен Египет, който изглежда като ъпгрейдната версия на себе си – всичко е по–голямо и по–пищно, отколкото го реконструираме днес по учебници и туристически албумчета. Храмовете са цветни и нови, пирамидите са нови, а размахът на архитектурата е наистина грандиозен.

В приказната си версия, древен Египет се управлява не от хора, а от богове. Цар на Египет покрай Нил е Озирис, цар на пустинния Египет е Сет. Идва време Озирис да предаде властта на сина си Хор.

Церемонията е пищна. На гигантския площад присъстват десетки, стотици хиляди хора. Всеки дарява по нещо, а даровете на боговете са наистина божествени.

Боговете са около половин ръст над хората, разглезени, всеки си има специализация (някои са по знанието, други по защитата, трети по природните стихии), и във вените им не тече кръв, а злато.

Бек и Зая са обикновени хора, които са млади, амбициозни и се обичат. Бек е ловък крадец, а Зая е... ами умно зайче–байче, което има амбиции за кариера в двореца.

Само че между боговете има обидени, тъй като не са доволни от сегашното си място и професия и точно когато Озирис трябва да предаде властта на сина си Хор, се заплитат едни каши, за които трябва после цял филм за да се разплетат докрая.

По небето обикаля бог Ра (големият Джофри Ръш), баща на Сет и дядо на Хор, който единствен от всички работи усилено и денонощно, като с огненото си копие ръчка демона Апофис да не изяде цялата земя, заедно с реките, планините и хората.

Знам за отзивите за филма, знам и колко звездички му дават  в IMDB, но аз го намерих съвсем поносим за гледане и дори весел на моменти. Ефектите са добри, актьорите са прилични, актрисите до една хващат окото. Явно просто твърде много пари са пръснати за пищна визия и ефекти.

Може да се гледа, според мен може и с децата заедно (не знам дали официално има възрастово ограничение). И без друго ефектите, полетите и обратите в сюжета не ви дават и секунда да се замислите за наличие за разни втори или трети планове в разказа, кажи речи като в новия Star Wars (за него пиша по–нататък)

В крайна сметка, ако древните египтяни можеха да правят такива филми и имаха киносалони със съраунд звук, може би щяха точно такива да ги правят.

Зая (Бая) – Кортни Ийтън ;Бек – Брентън Туейтс

сряда, март 02, 2016

Прашинката в бурята на българските революции (между 1989 и 1996г.)

(текстът е средно дълъг, отделете си време)

Баща ми (угрижен):
– Като си тръгнал срещу нас, комунистите, как смяташ да ни победиш?
Аз (нахален):
– Не съм сам.
Баща ми (симулиращ любопитство):
– И колко сте? Трийсет - четирийсет? Сто?
Аз (заемайки кръгова отбрана):
– Достатъчно много сме.
Баща ми (поучително):
– Ама не сте колкото нас: 800 000 комунисти, плюс 130 000 комсомолци, плюс 80 000 милиция и ДС, плюс 7 милиона в ОФ. 
Аз (предизвикателно):
– Ама всички сте льольовци, бледи агенти до един...
Баща ми (разпалвайки се):
– А какво ще кажеш за още 5 милиона в Червената армия, плюс 700 хиляди в КГБ, плюс милион съветска милиция, плюс 20 милиона члена на КПСС?
Аз (леко изпотен):
– Не ме карай да повтарям елементарни неща. С нас е светът, а той е по-силен от вас. Вие биете Запада само по производство на картофи и чугун (знаех това от едни диаграми по стените на казармите във Враца отпреди 10-тина години), а не това е основата на съвременния живот. Ще ви свалим, с всичките ви танкове, кагебета и вертолети. На твое място бих си задал отсега въпроса как да си изкарвам хляба, след като падне режимът.
Баща ми (с победоносен вид, така и не разбрах защо):
– Е, тогава ти ще ме назначаваш на работа...(стр. 23)
Евгений Дайнов,
„Записки по революцията“, II том, 
„Началото на прехода“

Вече писах за първия том на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов. Когато излезе той, нещата бяха съвсем различни. Първият том беше представен точно година след началото на летните протести от 2013г. Пред малката сцена на една от вътрешните тераси на НДК се бяха събрали около 20-тина човека, седнали на столовете и опитвайки се в състояние на силен контражур да различават лицата на говорещите от самата сцена.

Разговорът тогава протече спокойно и почти домашно. Можех да задам сигурно 10 въпроса, ако исках, но не знаех какво ме очаква между кориците. А ме очакваше вълнуваща среща с една от най-познавателните книги, писани от българин, на които съм попадал.

Обстановката, в която беше представен вторият том, година и половина след първия, беше коренно различна. В студен зимен ден, макар и без сняг, „Перото“ - новият кафе-клуб в НДК откъм източната страна, ориентиран към четящата публика, се пръскаше по шевовете от хора. Някъде, отпред на сцената, Евгений Дайнов като проповедник разказваше и ръкомахаше, а шанс да задават въпроси имаха само малцина късметлии.





Сигурно една от причините вторият том да събере много повече хора беше това, че протестите срещу правителството на Орешарски вече се бяха увенчали с успех и Орешарски от премиер, който се крие от гражданството, без щита на НСО се превърна в обикновен мишок, който се крие от гражданството.

Но, предизвикателствата останаха. Какво да се прави сега? Тактическата цел беше постигната, а стратегическата? Как да превърнем малката победа в спечелена война срещу мафията?

Точно в тази обстановка излезе вторият автобиографичен том на Дайнов (този път с перфектент тайминг, за разлика от всички останали книги, за които съм ви разказвал –„Варварите“ „Три лица на тиранията“ и „Моделът Станишев“ ), този път посветен на един решителен, но двусмислен период в българската история – от 1989г. до 1996г.

Период, в който в България преживяхме в сгъстен график преоткриването на конституционния ред, на протестната демокрация, на демократичното управление, на парламентарния живот и политическите партии, на златната треска на първите години на възкръсналия частен бизнес и после, малко по-късно, вече затъвахме в разочарованието на реставрацията, във възхода на мутрите, на чалгата, за да стигнем отново до появяването на надеждата през зимата на 1996-1997г. Шест години, които обърнаха страната с хастара навън и които ще определят съдбата ѝ още дълго време занапред.

Повечето лица в залата бяха познати от протестите, с някои от които преживяхме толкова много заедно, че вече се познаваме по-добре, отколкото със собствените си родители и семейства. (Имаше дори няколко клоуна от кафявите медии, които бързо схванаха нелепостта на присъствието си и се смотаха нанякъде или пък  в детския кът.)

Освен за приятната вечер, за възстановеното за няколко часа радостно чувство за общност, пълно с надежда, всички бяхме дошли за още нещо – за отговори. За отговори, които биха могли да ни дадат някаква посока откъде да поемем отсега нататък – в едно по-подредено, но и по-лицемерно време. Как да избегнем грешките на миналото, за да направим правилните избори за бъдещето?


Книгата съдържа четиристотин страници с неголям шрифт, но се чете леко, бързо и с добро настроение.

Ценното в цялата работа е, че главният герой към времето на действието вече е усвоил идеално стратегията на революционната прашинка. Винаги предпочитайки полета с поредната турбуленция на историческия вятър пред сигурността, голямата кариера или дори пред бързото забогатяване, той успява да присъства или дори да поучаства в определящите събития на онази епоха. Повествованието скача от събитие на събитие, от драма към криза и от криза към драма наобратно, за да се озовем заедно с него почти винаги на най-важните места, точно там, където историята се чеше по главата, за да реши по кой път да поеме след разклона.

Малко преди изборите си дадох сметка колко естествено ми идва да живея в пълна свобода - т.е. да съм свободен дори от месечна заплата. Така се оказа че когато станеш свободен - изведнъж качеството на живота ти излита нагоре като ракета. Още тогава изведох равенството „Свобода“=„Благоденствие“ (стр. 130)


Какво ли няма вътре:

Започваме от непризнатата българска революция на 1989г., подменена в публичната памет от безличните „промени“ на БКП, уж започнали с оставката на Тодор Живков на 10. ноември 1989г., но всъщност революцията е завършила с тази оставка, а е започнала с екологични протести на гражданите още през пролетта.

Научаваме защо опозицията от 1989-1990г. се обличаше като на екскурзия в планината до степен да губи гласове (като гласа на баба ми), в остър контраст с обръснатите и огладени, но винаги сиви представители на комунистическата партия.

Научаваме как за една бройка страната се разминава с гражданската война от зимата на 1989-1990г., когато българските мюсюлмани получават възможност да връщат имената си, но центърът на София се пълни с фанатици, докарани с автобуси, които истерично не желаят да допуснат ревизиране на „възродителния процес“.

Научаваме кой е авторът на идеята за „нормална държава“ (Кирил Дрезов), която до ден днешен изглежда като най-перспективната визия за бъдещето на България и съответно до ден днешен е експлоатирана от съвременните български политици, но не и изпълвана със съдържание от тях с такава жар.

Отново имаме възможност да съпоставим кипежа в българското и в британското общество (по онова време невъзможно различни), и междувременно узнаваме има ли десни революционери–консерватори и какво представляват те.
„при консерваторите липсва онази нажежена омраза и незадоволеност, която бълбука под повърхността при левичарите. Консервите са спокойни, ларж хора, с голямо чувство за хумор и огромно разбиране към човешките слабости. Защото не мразят хората.“ (стр. 124) (а българските „консерватори“ са пак наобратно - КП) 

С нас е и неизбежната шарена галерия от главни и епизодични герои в импровизираната пиеса на революцията. Там е дори и ранният Волен С., чието поглъщане от Тъмната страна започва с шеги и закачки, за да стигне до рафинирани обиди като „нискоорганизиран белтък“.

Тук са и опитите на множество лица иззад червената завеса, като Димитър Станишев, Александър Лилов, Любен Гоцев и първичната партийна организация в квартала, да върнат Дайнов в „правата вяра“.

– Сега решаваш бъдещето си, - неособено убедително произнесе Пирински, блед, но решителен. (стр. 142)

Пътьом научаваме и как се е получила организацията на големия митинг на „Орлов мост“.

Книгата е много далеч от приповдигнатия романтичен революционен тон на официалните политически биографии – снизходителен към младостта, но преизпълнен с актуални полит-прозрения и позитивно мислене. Напротив – героите в книгата са пъстри и пълнокръвни, едновременно правещи глупости и имащи гениални попадения.

Заглавията на главите от романтичната 1989г. са заглавия на рок парчета, които освен че вписват нашенската революция в световната революция, но и създават правилното настроение за четене. Надявам се, някой ден електронният вариант на книгата да предлага и илюстриране със съответната музика.

И разбира се, както в първия том – заедно с обществено-политическата еволюция на автора наблюдаваме и еволюцията на музикалните му търсения (този път в група ЕСГРАОН).

Свидетели сме и на първите буревестници на надигащата се реставрация.  През 1990г. обществото е стреснато от т.нар. „Карта с черепите.“ Това е карта на България, с нанесени върху нея затвори и концлагери от времето на комунизма, използвана като предизборен материал от СДС. Атавистичният страх на българите от гражданска война бива умело разръчкан от БСП и картата се посреща зле от обществото. (Чудех се какво не ѝ харесват – ако там е имало лагери и затвори за политически затворници, няма как да не е имало и загинали, хем че по това време през ден изравяха масови гробове по различни поляни - КП) Опозицията очевидно се плаши от големината на залозите, губи увереност и отчита като грешка използването на картата в кампанията. БСП взима глътка въздух.



По-сериозна глътка въздух БСП поема с пожара на партийния дом. Версията на професора за това събитие е по-различна от версията на Малина Петрова. Той дава повече шанс на глупостта, достигнала до катастрофа с няколко непредвидени обрата само в рамките на една вечер...

Няма как да ви преразкажа всичко.

Да се чете ли книгата? 

Да, задължително! Четете я, ако имате поне някакъв интерес към разглеждания исторически период и към съответните исторически фигури, за да ги видите земни и живи, а не застинали някой ден като неподвижни исторически роботи, превърнати в паметници из градинките. Така или иначе, тя вече се е превърнала във важен исторически извор.

Дали получих нужните ми отговори за бъдещето на революцията? Да, голяма част от отговорите са тук, но проблемът е, че тази уж леко и весело разказана история, всъщност е попила като сюнгер огромно количество исторически опит, знания и впечатления, за които би отнело доста време да бъдат изстискани и прецизно разпределени по съответните епруветки и шишенца на съвременната политическата аптека. А кога време за всичко това?..

* * *

А дали Евгений Дайнов успява все пак да назначи баща си на работа?
Да.


вторник, март 01, 2016

Силвия Атипова: Трагедия, но каква?

Рядко даваме трибуна на други автори в този блог, но този път си струва. Силвия Атипова ни написа драматургичен анализ на трагедията на министър председателя Бойко Борисов от гледна точка на история на театъра. Как се поражда конфликтът, как се разрешава и как властта се изпарява като ланшния сняг. 



Трагедия, но каква?
Силвия Атипова

Забележка: Всички прилики с реални лица и събития са случайни.
Целта на драматичното изкуство е да предизвика съчувствие у публиката към героите на сцената; да позволи на зрителите да се почувстват като част от действието на пиесата и, евентуално, да се поучат от грешките на героите.
Аристотел описва арката на действието в трагедиите, отбелязвайки, че това обикновенно са историите на хора, почитани от обществото, които се сгромолясват от власт под тежестта на собствените си грешки.

Шекспир рафинира структурата на трагедията в петстепенна форма.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Драматургът показва главния герой като човек с положение и власт, но и с дълбока пукнатина в характера. Това помага на публиката да се чувства съпричастна с трагедията на героя и да я съотнася към собствения си живот, дори когато става въпрос за министър-председателска фигура. Изложението представя главния герой като успешен човек, който живее живота на привилегирования любимец на съдбата. Публиката наблюдава първоначалното развитие на събитията за образа на главния герой. Той приема позиция, или задължение, привидно облагодетелствуващо го, но което в крайна сметка ще доведе до големият разрив.

Лирическият герой например, може да приеме да стане премиер, за да избави народа от неправдите и бедността, в която корумпираната съдебна система го е накиснала.

карикатура: Христо Комарницки

КОНФЛИКТ
Средновековната трагедия изобразява водовъртежа на съдбата като дама с името Фортуна, с превръзка на очите. Нещо като Темида, но не с везни, а стояща до Колелото на късмета.

Действието на трагедията проследява падението на героите при шеметното въртене на колелото. Героите в горната част в началото на драматичното действие, тези с власт, слава и богатство, се озовават на дъното в края.

В Хамлет например, бащата на Хамлет е убит, а майка му се омъжва за чичо му, когото Хамлет подозира, че има нещо общо със смъртта на баща му. Това усложнение е причината, която нарушава живота на героите.

Нашият лиричен герой може да има тъмно минало, например. Това ще направи борбата за реформа на съдебната система невъзможна за него, защото ударите на Темида може да се стоварят и върху неговата глава.

карикатура: Христо Комарницки


КРИЗА
Главният герой преживява шокиращ обрат на Съдбата в резултат на конфликт, създаден от неуморно въртящото се колело на късмета.

По време на този етап от трагичното действие е важно основният недостатък на централния герой да влезе в игра.

Макбет, на Шекспир, иска власт толкова силно, че убива, за да вземе короната.

В нашата, далеч по-незначителна пиеса, героят също много иска да остане на власт, затова решава да се отметне от реформирането на системата.

карикатура: Христо Комарницки


КАТАСТРОФА
Катастрофата в действието на трагедията се получава, когато героите се опитват да се справят с обратите на съдбата.

При Шекспир, Ромео не получава съобщението за плана на Жулиета да се преструват на умрели. Той пристига, за да видите безжизненото тяло на любимата си. Публиката обаче, е наясно с плана и гледа ужасена как Ромео се самоубива.

В други случаи, герои от пиеси получават точно навреме СМСи, които предизвикват катастрофата. За кризата е важно причината, предизвикваща катастрофата, да е издигната до епични размери, за да е интересно на публиката.

карикатура: Христо Комарницки


КАТАРЗИС
С катарзисът трагедията приключва.

Катарзисът, или „признанието“, както той още е познат сред драматурзите, има за цел да остави публиката с поука. Урок, който останалите герои в пиесата да разискват и да са благодарни, че не те са в трагичния образ на главния герой.

Поуката засилва трагичния характер на събитията, довели до катастрофата.

В Ромео и Жулиета например, публиката, както и родители на мъртвите Ромео и Жулиета научават, че омразата им не е толкова важна, колкото животът на децата им.

В нашата пиеса поуката е още неясна, защотопиесата ни не е дописана. Едно е сигурно, обаче: тя е към края си.

Катарзисът вече е настъпил.


карикатура: Христо Комарницки

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)