събота, януари 31, 2015

Спомени за Желю Желев

Желю Желев на премиерата на филма „Оттегляне“ на Вацлав Хавел, 13.03.2012г. кино „Люмиер“

(Нямам претенции, че това, което разказвам, е обективната историческа истина. Това е историята, такава каквато е останала в паметта ми.)

Истина е, че човек оценява какво е имал чак когато го е загубил. Никога не съм се запознавал лично с президента Желю Желев, но името му и присъствието му са ме съпровождали в повече от половината ми живот.

Чух за пръв път името му от един съученик може би към 87-ма или 88-ма година. В един слънчев ден тъкмо минавахме покрай входа на кино „Сердика“ на път за училище.

– Чел ли си „Фашизмът“ на Желю Желев? – ме пита той.
– Не.
– Трябва да я прочетеш.
– Защо?
– Знаеш ли, вътре той много интересно обяснява какво е фашизъм.
– И какво е?
– Има три признака: Първо, има само една партия. Второ ръководителите на партията са и ръководители на държавата и трето, символите на партията са и символи на държавата. 
– Е то така ще излезе, че ние живеем във фашизъм? – изумено реагирах аз.
– Е не е ли така?
Помислих малко. 
– Признаците са налице. – потвърдих. – Но фашизмът не е само това. Има и концлагери.
– Че и при социализма е имало, – усмихна се той.

(тъкмо бяха започнали в съветската преса, свободно достъпна в България, да излизат страховити статии за съветските концлагери)

– Да, прав си, – сериозно се замислих. – Ще трябва и аз да я прочета.

По онова време, разбира се нямаше как да прочета книгата. Тя беше забранена, а моят приятел я беше чел, снимана на ксерокс и трепетно предавана от ръка на ръка.

(Замислям се, че това е интересно свидетелство за строгостта на режима почти до самия му край. Не просто се преследваше критичното слово, преследваше се и всичко, което може да те наведе на определени мисли!)

Между другото, сега като я преглеждам онлайн, виждам че ще е интересна за съпоставки, особено за хора, интересуващи се от съвременна руска политика.



***
Година-две по-късно, докато бях в казармата, Тодор Живков падна от власт и безвремието свърши. Информацията достигаше до нас изкривена и приглушена през официалните медии и по свидетелства на очевидци, които успяваха да откраднат по някой ден за отпуска в София. Все едно се бяхме гмурнали под водата, а над водата нещо боботеше и се мяркаха някакви неясни светлини и сенки. 

Запомних една новина в „Работническо дело“ (още не беше преименувано на „Дума“), в която разказваха за креслива групичка „неформали“, членове на неформални, тоест нерегистрирани официално организации (опитай да регистрираш по онова време обществена организация без благословията на БКП!) , които крещяли в Южния Парк (до ден днешен се чудя, къде точно)  „Желю Желев - президент!“

Странно беше, дори длъжността „президент“ не съществуваше все още в България!

„Желю Желев ли?“ – си помислих – „Авторът на Фашизмът? Как ли изглежда този човек“

След няколко дни ни го показаха по телевизията. Ниско човече с непокорна прическа, силен източен акцент и без много градски маниери.

„Олеле, това ли е Желю Желев! По-добре някой друг!“

Нямах идея за качествата му, освен че знаех за забранената книга, а и тогава си представях че демократичните сили могат да избират от безкрайно количество честни, интелигентни и възпитани хора (да, с такива илюзии живеех) и все може да се намери някой, който да не ни излага така „пред чужденците“. 

***


По-късно, във въртопа на 1990-та година, си купих и самата книга - нелуксозно издание, в евтина мека кафява корица, с жълти букви. Не можах много да прочета - стори ми се сложен и дълъг текст. Времето за бавно и упорито четене на сериозна литература беше изчезнало някъде. Звучеше някак твърде меко, банално и очевидно за революционното време. Затворих книгата.

Тогава една от моите съученички помагаше в СДС и беше лична помощничка на Желю. 

– Значи работите заедно? – попитах я. – Как е той на живо?
– О изключително любезен и внимателен човек. Удоволствие е да се работи за него.

Тя ми показа и автографа, който беше получила върху нейния екземпляр на „Фашизмът“.

***

 През лятото на 1990-та година стана ясно, че Петър Младенов няма да остане председател-президент на България (така се казваше титлата тогава). Излезе записът от „танковата“ касета, в която Евгени Михайлов го беше заснел как казва „Най-добре танковете да дойдат“ пред пълния с възмутени хора площад „Народно събрание“ и беше пуснат по време на предизборната кампания на изборите за ВНС през 1990-та година. Имаше мистерия около тази касета, дали е фалшифицирана или не. Петър Младенов до смъртта си твърдеше, че е станал жертва на компромат. Така или иначе, Петър Младенов трябваше да слезе от поста и да бъде избран нов президент.

Тогава новата Конституция все още не беше гласувана и затова изборът на президент се проведе непряко, от Великото народно събрание. Кандидатите бяха трима – 
Петър Дертлиев от СДС, Виктор Вълков от БЗНС и Чавдар Кюранов от БСП. Когато чух имената, се зарадвах. „Ура, няма да е Желю Желев, ще е човек който знае да носи костюм, да говори културно и без акцент.“ Личните ми предпочитания клоняха към Петър Дертлиев - бивш лагерист, бивш социалдемократ още отпреди войната, радикален оратор.

Но какво стана, някакви скандали в Народното събрание, гласувания, договорки и изведнъж хоп - Желю Желев - президент.

– Не може да бъде! – възкликнах на висок глас в трамвая, докато четях вестника, спускайки се от Японския хотел към хотел „Хемус“. Някои хора се обърнаха. Ама наистина не може да бъде, си помислих. Как тоя човек успя все пак да стане президент и да се сбъднат скандиранията на онези кресливци в Южния парк?!

***

След приемането на Конституцията трябваше да бъдат проведени редовни президентски избори и това стана през януари 1992г. Не помня с какво ме беше ядосал тогава Желев (дали не беше с признанието си, че е марксист.. честно, не помня), така че до последно отлагах гласуването си. В крайна сметка вече не помня дали отидох да гласувам, но май все пак отидох леко ядосан и пуснах бюлетина за него. Велко Вълканов ми се стори много по-голям кретен, особено със заключителната си реплика от телевизионния дебат:

– Желю, ти турчин с фес ли си!

Вероятно Желев е успял да ядоса и други хора, защото спечели с доста тънка преднина.

***

Този избор беше върха на кариерата му. След това следваха несобено лицеприятни моменти. Беше напуснат от вицепрезидентката си Блага Димитрова (какви вицепрезидентки имаше едно време, ехее, при несъгласие напускаха!) . Следваха Боянските ливади, които потънаха в такава медийна истерия, че тогава абсолютно не разбирах какво става, освен че Желю Желев и тогавашният министър-председател Филип Димитров жестоко са се скарали. Правителството на Филип Димитров не успя да се възстанови от удара, с допълнителната помощ от ДПС падна от власт и тогава на власт дойдоха хора без лица. Изведнъж се появиха мутрите и мафията, заговори се за рекет, за потрошени заведения, за жестоки побои по улиците, за тормозени жени, за нагли кражби. Министър-председател беше абсолютно безличният Любен Беров. Ще оставим за друг ден анализа на отговорността на Желев за тези последици. 

***

Желев имаше три много силни политически момента в кариерата си, заради които спечели голямото ми уважение и заради които е един от малкото български политици, познати и уважавани и извън България. 

Първо той е популярен сред македонците, заради признаването на Република Македония за пръв път именно от България и дори май кръстиха улица на негово име в Скопие (изглежда че все пак не е станало). Второ, той има голяма роля при признаването на Македония от Русия, която е първата държава с тежест, която извършва този акт и трето, той показа изключително верен политически усет, като първи осъди опита за преврат в СССР, след който преврат Съветския съюз се разпадна, и така получи благодарността на първия руски президент Борис Елцин. Тогава тези стъпки изглеждаха леки и очевидни, но днес, от дистанцията на времето се вижда че това хич не е проста работа и се иска немалка смелост и политически усет, за да се постъпи правилно и в точния момент.

Въпреки още един по-нататъшен съвсем неуспешен опит, политическата кариера на Желев на практика приключи с предварителните избори в СДС, на които се реши кой да бъде кандидатът на демократичните сили за президент през 1996г. Беше избран перспективният млад и дръзновен по онова време Петър Стоянов. 

През последните години съм виждал Желев на живо няколко пъти. На прожекцията на филма на Вацлав Хавел „Оттегляне“, на рождения ден на КТ „Подкрепа“, когато изглеждаше доста самотен, вечеряйки сам на маса до прозореца в ресторанта на гърба на НДК, и наскоро, при откриването на паметника на Георги Марков



Желю Желев във Великото народно събрание, Велико Търново, 1990г. снимка







– 

сряда, януари 28, 2015

БДЖ в дълъг тунел със слабо осветление



Присъствах на обществено обсъждане на съдбата на БДЖ в дома на Европа (куцата имитативна сграда на завоя на „Раковска“)

В този блог е ставало дума за състоянието на БДЖ. Примерно, когато пътувах до Румъния, точно преди да бъдем приети заедно в ЕС. Направих си едно „европейско“ пътуване, което поне на отиване беше пълен кошмар (и то доста скъп, в сравнение с автобусите). Вижте снимките да се порадвате. В момента положението е ОЩЕ ПО–ЗЛЕ, с изключение на няколко влака, пътуващи до морето (това лято се возих до Варна с такъв – супер беше, като изключим постапокалиптичния вид на кратката отсечка между метростанцията и вагона) и май един до Гърция.

Проблемите на БДЖ се задълбочават. Превозените пътници и товари падат като обеми, качеството пада, инцидентите се увеличават, кражбите на материали и гориво са на твърде високи нива, заплатите са мизерни, условията за превоз са зле (с някои малки изключения).

Дадоха ми листове с една табличка, според която БДЖ извозва годишно 26 милиона пътника, тоест всеки българин пътува средно само 4 пъти годишно с влак! И като добавим, че голяма част от пътниците го използват да пътуват всеки ден за работа (примерно по линията София–Перник), това означава, че свръхскъпата инфраструктура и подвижен състав се използват за социален транспорт на хората под средната класа, които дори често не си купуват билети.  И това при положение, че процентът на субсидията в бюджета на БДЖ е най–големия в целия ЕС! Иначе няма как да си обясним, че доходите на българите се вдигат, а броят пътници намалява.

Пръв се изказа Георги Ганев. Според него, преди всичко трябва да се помисли за конкурентноспособността на БДЖ, т.е. БДЖ да предлага нещо, което е атрактивно за пътниците, но откакто сме в ЕС вече действат европейски правила, тоест, не трябва да се допуска „непозволена държавна помощ“.

Следващият говорител, чието име не запомних,  каза че от 50 влака „Сименс“ 36 са в експлоатация, 6 са отписани (заради катастрофи и други инциденти)  а за 8 нямаше сведения (отвлечени от извънземни?). Депо „Надежда“ било морга за влакове. (а защо не е музей в такъв случай?)

Теодор Дечев припомни ролята на железницата като геополитически инструмент, тоест способността на железницата да моделира държавата и нейните взаимоотношения със съседите, спомена големия потенциал на линията през Подкова, примерно.

Георги Ангелов направи също доста разумно предложение – че влаковете трябва да пътуват там, където са пътниците. И че съотношението субсидия/инвестиция трябва да се обърне. Тоест, в момента 90% от парите отиват за покриване на загубите, а 10% отиват за капиталови разходи. Какво означава това?

Означава, че субсидията никога не покрива напълно загубите, което води до непрекъсната декапитализация на железниците, тоест влаковете, релсите и другата инфраструктура се амортизират и стават все по–опасни (помните ли влака София–Кардам?) и несигурни. Ако тази политика продължи така, в един момент влаковете просто ще спрат, и тоя момент не е много далеч. Затова, парите трябва да се насочат към инвестиции, а там където ще бъдат спрени влакове, може да се помисли временно за друг транспорт.

Моята забележка е (не се изказвах), че все пак широката публика не я интересуват чак толкова проблемите на БДЖ като такива. Широката публика се интересува от собствените си проблеми, тоест от проблемите на пътника. И докато БДЖ не се стегне да предложи нещо смислено на пътниците, нищо хубаво няма да се случи.

Не се каза нищо и за линията до Скопие, която наистина е грижа най–вече на македонското правителство, но вероятно можем да им асистираме нещо по европейските проекти.

Интересно стана най–накрая когато един от говорителите сподели невисокото си мнение за самата работа на БДЖ и опонентите наскачаха, но трябваше да освобождаваме залата, така че друг път ще продължим.

Да се надяваме, че разговорът, който започна, ще продължи и ще се стигне до реални промени.

А  има какво да се желае (цитати напосоки от годините):



Ех, тези българи




Снощи, около 19ч. вечерта, излязох от изхода на метростанцията на НДК на бул. „П. Евтимий“ точно до „аптеката“ и тръгнах в посока „Св. Неделя“.

Буквално на 10м от изхода ме пресрещна млад мъж със съвсем малко дете (около 3–4 годишно), което води за ръка.

– Моля, дайте ми един лев за метрото.

Възмутен, че влачи детето заедно с него да проси, го отминавам без да му отговоря.

Около 100м. по–нататък ме пресреща жена със светло шушляково яке.

– Мога ли да ви питам нещо? - пита с тъничко неуверено гласче.
– Не.

Досещам се за характера на въпроса и вървя по-нататък.

Близо до „Солунска“ виждам решителността на по–възрастен човек с прошарена коса да ми пресече пътя. Забелязвам го и затова отдалеч започвам да го заобикалям в голяма дъга.

– Чакай бе, ей! Чакай! – ми вика той.
– Какво?
– Дай ми един лев.
– Няма.

Продължавам си по пътя.

– Еб@хти българите! – вика той на висок глас зад мен.

По–късно се прибирам у дома и тъкмо мисля да споделя некои съображения за вечерните бизнес-модели по „Витошка“, когато прочитам статуса на един приятел във Фейсбук, който ме надцаква категорично:

„обраха ме. току-що. две красиви циганки на 18-20. на Христо Белчев преди Алабин. Едната ми срграбчи пакета, а другата - задника и докато се обясня, че нямам нужда от техните услуги, явно са ме преджобили. Възниква въпроса - ако бях казал "да" дали щяха да ми върнат парите, взети от джобовете ми, или щяха да искат още... всъщност ми поискаха цигара и затова спрях - да им дам
ПП нямах с какво да си платя таксито и се качих до вкъщи за пари. Шофьорът се опита да ме излъже с 10 лева...


Не съм толкова пиян!“

Ех, тези българи*, бих възкликнал и аз.

–––––––––
Под „българи“ разбирам всички български граждани без разграничение по етнос.

вторник, януари 27, 2015

От скромност


Знаете, че разликата между изданията в интернет и изданията на хартия се състои в това, че в интернет човек може да слага колкото си иска текст, понеже няма ограничение за мястото, а на хартията е ограничен, не може всичко да събере. 

Например в това интервю във вестник „Труд“ от 19-ти януари 2015г..


Малко преди края не е останало място за един въпрос.

 И добре че има интернет, та можем да  открием #кой е пропуснатия въпрос.






четвъртък, януари 15, 2015

Омир–отворяване

картинка

реведено набързо от тук, извинете за грешките. Текстът е сатиричен, авторът е опозиционер ;))

Омиротворяване
Глава от бъдещия единен учебник по история

Заради конвоя наш хуманитарен, шеги си прави наш съсед.
А истината се потулва, избягва срещата със мен.

Това е тя:
Покрай експрес-конвоя на нашите хуманитарни сили
вече знаем какво е станало във Троя, а това и Шлиман не прозрял.

Омир бил сляп.
В картината ясна ориентирал се е твърде зле.
Войната не е била троянска.
Била е гражданска война.

Парис, избягвайки конфликти,
но все пак подвластен на Венера,
на Менелай жената не е крал -
това са глупости на търкалета:
разбира се, жените бягат,
 но едва ли зарязала би тя
пълноценен цар
заради някакъв овчар.

Десет години обсада заради съмнителна награда -
да връщаш кръшкаща жена?!
Гол пиар и стопроцентова лъжа.
Войни се почват заради нефт, а в Троя нямали такъв.

И кой повярвал би, че тези гърци,
на културата истински бащи,
и то такива свръхчовеци, жреци, бойци и мъдреци,
и патриоти, на демокрацията верни,
са могли към Троя да потеглят, заради една жена?

Конфликтът скрит е между редовете:
Парис с Хектор се е сдърпал,
в Троя вдигнали майдан,
Приам с единия крак в гроба, но пък избран,
но друг не могли да си намерят - и гърците пратили войска!

Да отбележа само -
боговете гръцки се явили,
в цялата си красота,
но с Троя те не се разбрали,
и само гърците избрали.

Атина, пряко и открито,
повела ахейския флот
и само Аполон и Афродита
понякога били до Троя.

Навсякъде - от Крит до Кипър,
до Тива, до Волга синя всички знаят -
там, при Афродита има само хаос и разруха, революции,
преврати и педофили милион.

И Аполон с нищо не е по-добър.
И Аполон е при Илион.
Всеки при вида на Афродита, с таз порочна красота, е трябвало да отсече -
разкарай се, аз син съм на Перун, а ти каква си ми!?
Но, ако трезво преценим, ще кажем - по дяволите Аполон.
Веднъж така е казал Ницше: или аз, мръснице, или той.

Ахейците, дете, запомни ти тези имена -
дошли с хуманитарна помощ,
с товари от масла, вина.

И ако още някой за агресия дърдори -
това трябва да е било
 петата колона на омразния Терсит.

Тандемът Ахил - Патрокъл такъв шут му заковал,
че от тогава репутацията на Терситите вековно спихнала.

Ахил и Патрокълът му скъп отсекли: Не вий, гадино!
Накратко, ние дойдохме с мир
и ето го нашия кон, пардон, кон-вой.

И съответно, сърдечно, приемайте го още днес.

(Нямало е кон.
Омир бил сляп, с измислен кон.
Как в кон ще поберете цял войник?
Било е кон-вой хуманитарен, със жито, захар и брашно.)

Но се довлякъл гадният Лаокоон и се размрънкал -
че там, в конвоя, опакована е цяла гръцка рота -
но не успял далеч да стигне той:
Ламя излязла от морето и казала „Лаокоон, здравей!“
Не останало дори петно.

Това си спомняла Елада, сърце на гръцката култура.
И затова, не пречете на доброто добро да стори!
А някаква Касандра наддала вой „Загива царски дом!“
Но тя била саката и слабоумна при това.

Не се намира народ, по-неблагодарен от троянците.
Стоят, въртят се - „Не ще ви пуснем!“, викат те.
„Какви сте вие, не ни е ясно! Напуснете нашите земи.
Я покажете вашето масло, и вашите яйца дори...“

Познаващ вероломството им, Ахил възкликнал:
„Не се шегувайте! Ако още ми се туткате, с ритник ще влезем.
И така ще влезем, на доброто не ще попречите“.

И с вика на главния герой, по гръцки знак,
започнал щурм и Троя паднала под гнета
 на олиото и брашното.

Когото и да питаш, ребром поставяйки въпроса, ще разбереш:
светът от нас бои се постоянно.
А ние с добро, само със добро!
Нима им трябва нещо друго, освен нашата добрина?
Какво от това, ще го направим тройно.
Дори четворно да е, ура.

...Земни пластове се наслоили, отминали столетия -
и пак сме там.
Славяните дошли от гърците, а украинците от Троя.
И пак се люшка неуютният им, хилав дом.
Към тях вървим и носим и добрина, и масло и вино, и захар.
Към тях вървим с конвой, и с Парламента си, и с герои, и с духа ни наш.

После пак при тях гори.
Да но не сме това дори!

Дмитрий Биков, Гомерическое.


снимка

Авторът чете оригинала пред публика:

петък, януари 09, 2015

Не убивай присмехулника

Не съм сигурен в България дали можем да си представим две неща - радикалната свобода на словото, на която се радват развитите общества, в  чиито клубове членуваме (но още не сме съвсем като тях), и централната роля, която защитата на свободата на словото има там.

Казано с по-прост език – там имаш право да говориш глупости, да бъдеш заядлив, невъзпитан и това твое право не просто се защитава от закона, а е едно от най-ревностно защитаваните права в това общество. 

Каква е рационалната идея зад всичко това? Защо Волтер, още преди три века е казал „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“?

Идеята е, че в едно общество, в което няма недосегаеми авторитети , никой не може да обсеби властта , криейки се зад благовидни предлози и използвайки като параван нещата за които НЕ СЕ ГОВОРИ, създавайки абсолютна власт.  При Волтер е свързано и с личен опит, той е лежал в затвора заради хуморески. 

Свободното циркулиране на идеи, мнения и информация и свободната критика са изключително важен клапан за освобождаване на натрупаното напрежение в обществото и свеж въздух, разсейващ пропагандната мъгла на кандидатите за тирани и  диктатори. Неслучайно, първата „грижа“ на диктаторите са редакциите и печатниците (а в момента и Интернет), тоест контролът върху информацията.

Дълбоко съм потресен от случилото се във Франция. Освен че е чудовищно престъпление, е огромна загуба и огромно предизвикателство за Франция, а и за целия свят, който се смята за цивилизован (включително и за България).

За съжаление, българската традиция не е от най-лицеприятните. Въобще не мога да изброя всички пострадали заради словото си, затова само ще спомена няколко.: 



(Известно е, че смъртта на Алеко Константинов е погрешка, заради спорове за земя и заради партийни спорове. В случая е важна символиката на смъртта му - точно този тип хора, които той обобщи в образа на Бай Ганю го убиха, макар и погрешка.)

Как да се реагира на такова предизвикателство? 

Тук, след атентата във Франция, особено изпъкнаха неадекватните реакции, например тази, хвърляща вината за смъртта върху „толерастията“ във Франция и „соросоидите“ в България. 

Или пък тази:

„Ние от СКАТ не сме Шарли, защото не сме нагаждачи“. Нима?

Българският опит: На 16-ти април 1925г. България и светът са разтърсени от чудовищен атентат - взривен е куполът на църквата „Св. Неделя“ и жертвите са стотици. 

Защо споменавам „Св. Неделя?“ Защото ни преподава урок как (не)трябва да се реагира.

След атентата в „Св. Неделя“, е обявено военно положение и се разгаря нещо като малка гражданска война, в която са убити около 700 души. 

Голяма част от тези действия са извън закона, тоест саморазправи , така че между жертвите са и  интелектуалци с леви възгледи, без участие в терористични действия, като гениалния Гео Милев, също и Йосиф Хербст, Сергей Румянцев и др. 

Урокът е, че трябва да се действа бързо и решително, но в рамките на закона (тоест, саморазправите са абсолютно недопустими!). Иначе загубите са още по-големи.

Още жертви на терора

С идването на БКП на власт е пребит до смърт Райко Алексиев, заради няколко карикатури на Сталин.

Елин Пелин на косъм се разминава от смъртта, а точно като във Франция, е застрелян от упор с автомат Борис Руменов (Борю Зевзека) от партизанин - неуспял поет. След убийството убиецът си измива ръцете със сапун. 

Александър Николов (Сашо Сладура) е пратен в лагер заради вицовете си и там е жестоко изтезаван и убит





Последното убийство на голям български интелектуалец - Георги Марков, е дело на самия терористичен режим на БКП.

Имаме много, много домашни да напишем, за да съберем на едно място имената на пострадалите, да изчистим горните случаи от идеологията и да осмислим какво означават тези скъпи уроци от историята. Евентуално, докато стигнем до същата страница на демокрацията, на която е Франция. 

А къде е Франция? Ето малко корици на „Шарли Ебдо“ (и от предшественика му „Хара Кири“):


„Не, грипът не е заразен“

 Решаване на проблема с пренаселването



 За забраната за носене на бурки

 Светата троица - Отец, Син и Светия дух

По-малко еднополови бракове

Французите обръщат „гръб“ на кризата ;)


понеделник, януари 05, 2015

Към пълна девангелизация

Почвам вече да се дразня на „вангелизирането“ на българското публично пространство (да не се бърка с „евангелизирането“), тоест на вездесъщото присъствие на „пророчествата“ на Ванга и използването им като дребни пари за големи политически нужди. Ту протестирала срещу НАТО, ту казала добра дума за Евразийския съюз и Русия, ту предрекла появяването на Бареков...

Уж войнстващо–атеистичен и рационалистичен, комунистическият режим беше уредил хранилка във властта на личната врачка (Ванга) на  принцесата Людмила Живкова, като  „феномен“ (официално научен сътрудник и обект на изследване), към специално създадения за нея „научен“ институт по сугестология.

Около принцесата Живкова и Ванга се оформи цяла секта от хрантутници, които дори минаваха за нещо като „официални дисиденти“. Тази секта и до днес е силно представена в българската култура и се опитва да диктува културната политика в България. „Храмовете“ на сектата ще ги познаете по Рьорих, по стенописите на Светлин Русев, по „тракологията“ и по крайно благото отношение към принцесата Живкова и към „пророчицата“ Ванга.

В момента реват, дори когато преместват тотемите им, защото така губят власт.

Мине, не мине време, и току изригне нещо, свързано с някое ново сектантско откровение – я нова изложба, я конференцийка, я откриване на някакви мистични нови „документи“*, които ще ни донесат „истинска духовност“. „Истинска духовност“ се разбира като връщането на същите тези хора към държавната хранилка и зомбирането на цялото българско население с „пророчества“, „прозрения“ и претоплен провинциализъм.

картинка от тук (ако последвате линка, ще прочетете как
–  През 1979 г. Баба Ванга предрича среща на хората от земята с техни братя по разум от други планети. Според нея това ще се случи след 200 години.
– "Всичко ще се сменя, но едно ще остане непроменено - славата на Владимир, славата на Русия... Тя ще помете всичко по своя път и не само ще се запази, но и ще стане властелинът на света." Думите на Баба Ванга са казани, когато още съществува СССР без никакви признаци за разпадане. Засега не се знае кой е Владимир - княз Владимир, Владимир Илич Ленин или Владимир Путин...
– През 2018 г. влаковете ще се движат по релси, идващи от Слънцето. Добивът на нефт ще спре и Земята ще си отдъхне." Това предсказание на пророчицата се обяснява по следния начин : ще започне добиването на хелий-3 от Луната и други планети. Хелий-3 е продукт на слънчевата дейност и е гориво за термоядрените реактори. Те всъщност са малки слънца. Така може да се осъществи предсказанието, че Слънцето ще осигури движението на превозните средства на Земята и енергията на бъдещето за нейното съществуване.)

Надявам се да попълня някои празноти в колективната памет, като цитирам едно изследване на Михаил Груев – „Людмила Живкова – Пътят към Агни йога“ (2006г.):
...
След завършването на Университета през 1966 г. научната, политическа и обществена кариера на дъщерята на всесилния първи партиен и държавен ръководител тръгва много бързо. Същата година тя е назначена в Института по балканистика на БАН, а на следващата 1967 г. тя е приета за член на БКП. Важно значение в нейния живот, а вероятно и за тласването й в друга духовна орбита, има вторият й брак през 1968 г. с инж. Иван Славков, придобил по-късно популярност с псевдонима “Батето”. В споменатия вече очерк Левчев твърди, че именно тогава Живкова започва да се увлича в мечтания “за нещо по-висше”. “Проблемите на синтеза – пише иносказателно той – занимаваха активно и в различни аспекти мисълта на Людмила Живкова. Като се започне със синтеза на изкуствата и техните нови задачи, особено в урбанистиката, и се стигне до глобалните проблеми за необходимостта от нова, по-висша и по-ефективна интеграция на културата с целокупния живот на обществото.”. Имено споменатият от него “синтез на изкуството”, разбиран в окултното учение на Рьорих като производно на “фини енергии” представлява свързващото звено в триадата “единство, творчество, красота”, заемаща ключово място в него.
В този период около Живкова започва да се обособява своеобразен приятелски кръг, известен още като “петъчният кръг”, поради събирането му в дома на семейството през този ден от седмицата. Н. Генчев описва в спомените си тези сбирки така: “Вторият салон [в къщата на Живкови на ул. Оборище” – б.а.] се “въртеше” от Людмила, която всички тук наричаха Мила. Тя събираше хората на бъдещето, млади поети, художници и учени, “либерали”, които Живков възнамеряваше да направи свои мекерета.  Постоянното присъствие на този кръг бяха Фол, Левчев,  художникът Минеков, журналистът Павел Писарев. Понякога тук се подвизаваше и Венелин Коцев. Младият Т. Рибаров изпълняваше в този кръг специална задача, несвързана пряко с разговорите.” . Към упоменатите по-горе приближени Левчев добавя и Георги Джагаров, Николай Гяуров, Светлин Русев, Вера Ганчева. Днес е трудно да бъде преценено каква част от този кръг и в каква степен действително е повлияна от езотеричните търсения на Живкова, и дали присъствието на тези хора в него е продиктувано единствено от стремежа им към бърза кариера. Безспорно е обаче, че той изиграва ролята на своеобразен “инкубатор” на третата генерация на комунистическия елит в България в годините след Втората световна война.
Изключение от тази група приближени представлява генерационно по-възрастният Богомил Райнов, който, както вече стана дума, посвещава Живкова в “Жива Етика” и по тази причина в йерархията на “Учението” се намира по-високо от “патронката” на споменатия кръг. За тази му позиция спомага и неговата сдържаност и неособена общителност с останалите негови членове, както и незаинтересоваността му към държавни и партийни служби. За начина обаче, по който и двамата успяват да запазят своята принадлежност към “Учението” в тайна, свидетелства в своята мемоарна книга офицерът от УБО Димитър Мурджев. Той твърди, че много вечери и до късно е чакал пред къщата на писателя поверената му за охрана председателка на Комитета за изкуство и култура (по-нататък КИК). Едва през 1991 г. обаче, когато Райнов публикува своята книга “Тайното учение”, заедно с откровението за съпричастността му към него, Мурджев свързва нейните загадъчни срещи със своя “гуру”.  
Сред своя “петъчен кръг”, както и в обществото като цяло, Живкова се легитимира като “историк”. Това е и причината около нея първоначално да гравитират твърде много историци, от които до края близък остава единствено проф. А. Фол. 
......
Другата фаза по пътя на Живкова към “Учението” представлява нейният интерес към феномена “Ванга”, прераснал в близка дружба между двете жени, продължила чак до смъртта й. В своя очерк, озаглавен “Людмила и Ванга”, писателят Валентин Сидоров се спира подробно на тези отношения, поради което тук фактите няма да бъдат преповтаряни. Авторът обаче се запознава с Живкова, а покрай нея и с Ванга, доста късно – две години преди смъртта на първата, поради което мотивите и началото на силната емоционална връзка между двете жени не са известни. Внасянето на повече яснота около тези обстоятелства е важно не само с оглед уплътняване историко-биографичния анализ на личността и делото на Л. Живкова, но и за проследяването на постепенната еволюция, в смисъл на “омекване”, в отношението на режима към религиозната визионерка, а и към подобен тип феномени въобще.
Ако в първите години след преврата от 9.9.1944 г. “ходенето” при Ванга е препятствано и нейното пророкуване – заклеймявано, то от средата на 60-те години се взема решение дейността й по някакъв начин да бъде “канализирана”. Организиращата роля се възлага на петричкия ОбНС, който въвежда т. нар. “платени консултации” с предварително записване, които започват да носят през годините все по-големи приходи на общината.
Важен момент в промяната на отношението на режима към феномена “Ванга” отбелязва създаването на  Института по сугестология през 1966 г., ръководен от д-р Георги Лозанов. А както отбелязва изследователката на този тип религиозно визионерство Г. Вълчинова, чрез него “петричката врачка” се превръща едновременно в субект и обект на научно изследване. Според нея, най интензивни изследвания над и със съдействието на пророчицата се водят в периода 1967 – 1974 г. Проследявайки хода на изследванията, Вълчинова обобщава, че в резултат на тях се стига до съществена промяна в доминиращия до този момент дискурс за Ванга. “Промяната е в две насоки: – пише тя – от една страна консултацията при Ванга се облича в медицинска форма… От друга страна, поставя се началото на модернизираната визия за пара-психологичния “феномен”, която ще бъде напълно развита към края на 80-те години.”. 
Именно когато “петричката врачка” по парадоксален начин се свързва с науката чрез Института по сугестология, Л. Живкова е силно заинтригувана от нейните способности. Мнозинството автори, засягащи духовната връзка между двете, я характеризират като дълбоко лична и емоционална. Както свидетелства В. Сидоров, неговите срещи с пророчицата стават в дома на Живкова, където тя е чест гост. Посредник в контактите между двете е  племенницата на Ванга и неин пръв биограф – Красимира Стоянова, назначена на дребна длъжност в КИК.
И след посвещаването си на “Жива Етика”, чак до края на живота си, Живкова остава близка с Ванга, виждайки в нея сродна душа. Впрочем самата пророчица не различава това учение от “Бялото братство”, както обобщаващо тя го нарича, и няма ясна представа за неговата идеология. Тук опираме до един основен проблем, когато говорим за феномена “Ванга” и за неговото влияние върху събеседниците. Става дума за обстоятелството, че именно околните, на които пророчицата говори, възприемат и интерпретират казаното от нея различно, съобразно собствените им представи и възприятия, без да е сигурно, че самата ясновидка го вижда точно по този начин. Ето как обобщава Вълчинова: “Като правило идентификациите на такива духовни образи зависят от крехкия баланс между личната култура на визионера, груповата (етнонационалната) култура и по-широки обществени нагласи, в които участват много различни и променливи съставки.”.
С други думи в много от случаите анонимните, безплътни и огнени видения на пророчицата са интерпретирани от нейните събеседници по начин, който на тях самите изглежда убедителен. В случая с Живкова това е от особено значение, тъй като нейната обсесия към окултното - в широкия смисъл на думата – обяснение на фактите и явленията предразполага към идентификации в посока на виденията на Ванга. Именно това е и причината за духовното сродство между двете.
..... 
пълен текст (в .docx)

Група съветски учени дори „разгада тайната“ на нейната „дарба“ (същият линк като източника на снимката)

Тайната на нейното ясновидство не бе разгадана приживе, но както пише руският вестник "Жизнь", 9 години след смъртта й учените смятат, че са открили мистерията на феномена. Акад. Юрий Негрибецкий, който дълго изследва нейните невероятни способности, казва че Баба Ванга мислено си задава въпроса, а отговорът сам изплува в главата й. Нейният мозък прилича на компютърна система, настроена да търси информация. Според академика Баба Ванга имала в мозъка си "сонар" и затова изисквала от всеки посетител да носи със себе си бучка захар, понеже захарта е кристал. А кристалите подсилват ефекта на информацията, която витае в пространството и само трябва да можеш да я извлечеш.
Как пък не се е сетил Стив Джобс вместо компютри да продава бучки захар.

Тъй че, предлагам, вече да приключваме с „духовното наследство“ на династията Живкови като го пратим там, където му е мястото – при бабините деветини чрез пълна девангелизация.
_________________
* „След като напуска нашия свят, писателят оставя огромно количество неиздадени ръкописи, които лежат, сякаш погребани, в голям железен сандък. Изпаднала в транс, веднъж Ванга съзира нетленната ценност на съдържанието му и е толкова удивена, че веднага посъветвала Богомил Райнов и Светлин Русев да напечатат всичко, за да може младите да четат и да растат, т.е. да се развиват духовно. Митичният сандък по естествен път преминава в наследство по линия на по-големия син, Богомил, който унаследява и писателското поприще на баща си.“ от тук


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)