вторник, март 17, 2015

Петров на ръба на киното

„Досието Петров“ е филм с претенции, с който беше открит тазгодишния Sofia International Film Fest. (къде изчезна хубавата дума „кинопанорама“ :))

(надолу разкривам подробности от сюжета, продължете на свой собствен риск)

снимка

Александър Петров е актьор, който бива принуден в последните години на тоталитарния режим да напусне театъра заради жена си, която в емоционален жест съсипва представление на пиеса за Ленин и то точно когато съветският посланик е вътре.

За пореден път „Досието...“ потвърждава, че разказът се получава добре, когато човек разказва за нещо преживяно и се получава комично зле, когато пише по митове и легенди.

Така и не се появи приличен игрален филм, който смислено да разкаже практиките на тоталитарния режим в изкуството. А уж там би трябвало да е най–лесно, защото хората които работят в тези сфери би трябвало да са най–талантливите разказвачи.

Когато се говори за филми, третиращи миналото, винаги опираме до въпроса за достоверността. А тя бива няколко вида:

– фактологична достоверност – когато действащите лица са реални исторически фигури и на екрана се възпроизвеждат реални исторически събития.  (като в „Ерин Брокович“)

– достоверност на епохата – когато героите са измислени, но действат в реална историческа обстановка (като в TILT)

– психологическа достоверност – когато и епохата и фигурите са измислени, но действащите лица постъпват правдоподобно според обстоятелствата и особеностите на характера си.  (като в „Междузвездни войни“)

За целите на изкуството най–важна е психологическата достоверност, а другите две са необходими само понякога.

Досието „Петров“ не е исторически филм, не се отнася за конкретни съществуващи лица, а обобщава преживяванията на средностатистически театрален актьор, преквалифицирал се в политик, който се опитва да остане честен към себе си в трудно време, тоест в случая можем да обсъждаме само достоверността на епохата и психологическата достоверност.

Достоверността на епохата е посредствена. Присъстват ключови факти – безумните политически и исторически пиеси, с които се плащаше данък на соцреализма, новогодишната реч на Тодор Живков, ровичкането на Държавна сигурност в театралния репертоар и в душите на хората, невероятната сивота на ежедневието, но присъстват и много смехотворни моменти – возенето с чайки на лица, които не са от най–високите етажи на партийното и държавно ръководство, абсурдно публичната дейност на Държавна сигурност при осигуряване на охраната на посещения на официални лица и тн. Има някои добре уцелени детайли, които предизвикват хихикане в залата.

Също както и в „Отрова за мишки“,  разпознаваемото, но слабо представяне на реалностите на тоталитарния режим преди 1990–та преминава в абсолютно фантастична версия на реалността след 1990г., която се родее с такива шедьоври на политическата фантастика и конспирология като „секретната част“ на „Плана Ран–Ът“. Тоест, ако искате да разберете нещо смислено за България преди и най–вече след 1990–та, не се хабете за „Досието Петров“. Не става за тая цел.

Сега да видим психологическата достоверност.

Играят голяма част от старите ни познати от „Четвърта власт“ и то играят подобни персонажи – Михаил Билалов, Христо Шопов, Ивайло Герасков, Ана Пападопулу... Деян Донков е прескочил откъм тъмната страна :) Павел Чернев вече става твърдо филмова звезда в един много характерен натюрел и застрашава вечната слава на първопроходеца Ути Бъчваров (като Киро Бидона в „Трафик“).

Това е добре, защото героите им приличат на реални хора, не си декламират ролите и са горе–долу наясно с мотивацията си. Но не успяват да спасят филма. Въртенето на копчето с цвета докрай (тоест сгъстяването на боите) е произвело една пародийна мелодрама с поносими герои.

Все пак, след „Под прикритие“ имаме нови стандарти за пресъздаване на криминално–мутренската реалност.

Специалистите казват, че и звукът е много добре.

Може да се гледа, но нищо няма да загубите ако не го гледате.

8 коментара:

Belomore каза...

София Филм Фест няма общо с Кинопанорамата - започна преди много време като Мюзик Филм Фест и "порасна" до това, което е в момента.

А Кинопанорамата стана Киномания и още си я има през ноември всяка година.

Комитата каза...

А, мерси. Позагубил съм се в генеалогията.

Анонимен каза...

В Пловдив София Филм Фест започна с "Досието Петров" и непосредствено след него същата вечер беше " Левиатан". Сравнението само се наложи ясно в чия полза.

Анонимен каза...

Тогава най-много се говореше за култура. Людмила Живкова беше готова да закопае държавата за сметка на културата. Навъдиха се армия културтрегери-лизгачи, за които никога не са липсвали пари. Най големият лизгач Левчев се жалваше, че неможел да усвои предвидените пари за култура. На млад художник се плащаше 10000 лева, ако за 1 година нарисува 1 картина. Същото се отнасяше и за артистите. Явно,"Досието Перов" е частен случай и не е характерен за онова време. Може да го е имало, но е бил изключене.

Комитата каза...

Анонимните капацитети - винаги най-големите капацитети. За домашно четене: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4647117

Анонимен каза...

Освен Г.Марков у нас нямаше проява на недоволство от властта. И то, когато имигрира. Не може и дума за сравнение да става с руските, полските или чешки десиденти. Те творяха на място, независимо че бяха гонени. У нас само "Хайка за вълци" , "Лице" от Бл. Димитрова загатваха за някакво недоволство. Същото се отнася и за песента "Как ще ги стигнем американците" и толкова. Всички се бяха вкопчили във властта цоцаха доволни.

Bay Kolio каза...

Що ли не го прочетох преди да го гледам. Да тъжна работа и пак българска, демек има едни пари да усвоим.
На времето много яд ме хващаше да ми дъвчат филмите или постановките, ама сега виждам колко ми липсва.
Поздрави
Бай Кольо

Dimiter Todorov каза...

Колкото повече напредва възрастта, толкова повече ще излизат филми за епохи от миналото, за които имаме лични спомени. И ще мърморим или ще се хилим (в зависимост от нашето настроение и тяхното предозиране), че изобщо не беше така. Никога например за съветския посланик не са подменяли българското знаме с герба на ложата в Народния театър (абсурдно е по всички възможни държавни протоколи, които се спазваха стриктно). И прочие и прочие културни и исторически несъответствия ...

А като си помисля, че като малък приемах за чиста монета всичко във филмите за 40-те години. А през това време родителите ми и бабите ми дискретно са мърморили и сасе хилили.

P.S. Любопитно е обаче, че даже и да не са познали модела на съветската посланическа кола от втората половина на 80-те, номера - бяло на червено ДТ 6801 на кирилица - са го уцелили. Доколкото не ме лъжат спомените. В прогимназията си бях измислил една игра от сорта на CD-car-spotting и ги разпознавах по номерата даже без знаменце.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)