петък, февруари 20, 2015

Класифициране на художествения бунт в СГХГ


Наскоро присъствах на откриването на изложбата „Изкуство за промяна 1985 – 2015“ в Софийска градска художествена галерия. 

Идеята е да се покаже, че художниците не са били пасивни наблюдатели на историческия процес, а не само са участвали, но и имат активен принос за промяната в обществото. 

През годините интелигенцията в България и в частност художниците са упреквани, че стоят настрана от обществените процеси, че не реагират достатъчно бързо, остро и адекватно на случващото се, че пасивната им роля в голяма степен пречи на развитието на страната. Проектът се опитва да разчупи точно това клише, показвайки работи и документи, които от средата на 80-те години до днес маркират важни моменти от историческия преход и защитават мястото на твореца като активен социален елемент.

При това с доста сериозна претенция:
За първи път* в най-новата история на страната се анализират връзките между изкуство и общество; поставя се въпросът за причините за интеграцията или алиенацията; посочват се процесите, които днес съставляват българското общество и българската култура, такива каквито са.
______
* !!!

Няма съмнение, това е амбициозна идея, която събуди любопитството ми. Ето, казах си, сега ще видя тези артистични знаци, които изпревариха  времето си и ще мога поне в едри щрихи да си възстановя отминалия четвърт век през погледа на визуалните изкуства.
Изложбата включва работи на съвременни български художници, които от средата на 80-те години до днес маркират важни моменти от историческия преход и представят художника като активна част от социалната промяна.
(източник на цитатите, официалната страница на СГХГ)

Изложбата си заслужава да се види. Ето някои от по–интересните неща, които действително имат отношение към социалната промяна:


Малка шегичка с шльокавицата. Дупката на лъжицата е с формата на картата на България. Шльокавицата ми се струва идеален предмет за шеги, още повече че кой не е чувал в днешно време за KLETA MAJKA BALGARIQ! Картата и химнът ми идват нанагорно с патоса, но авторът си знае по-добре.

„Машината за рисуване“ на Любен Костов. От този автор съм ви показвал „Машината за семейно самозадоволяване“ :)  Машината се появява в самия край на тоталитарния режим, през 1988г. В горната част има няколко чашки, издълбани в летвата, които се пълнят с разноцветни бои. Отдолу се слага лист, механизмът се задвижва, летвата се обръща и боята плисва по листа отдоблу в пет цветни ивици. Аз както го разбирам, идеите са три - първата е иронизиране на соцреализма, който кара художниците да бълват картини на конвейр като машини, втората е за стойността на изкуството (а каква всъщност е стойността на една такава картина) и третата е за това кой е художник и кой не е, като се чупи границата между художника и хората на улицата. Не я помня от тогава, признавам, но идеята не е лоша.

Праводолюб Иванов, когото помня прекрасно, защото съм го снимал безброй пъти на площада на протестите през 2013г, и който наистина правеше страхотни лозунги, (но в момента не мога да си преровя всички снимки, за да намеря нещо оригинално ;))

Реклама на България (за чужденци) върху надупчена от куршуми пътна табела, добра метафора за мутренските времена на прехода и за контраста, между образа, който се опитваме да създадем у чужденците за себе си (вечният страх да не се изложим пред чужденците!) и този образ, който ние познаваме и изпитваме всеки ден (пред себе си се излагаме всекидневно, изглежда) Баналният, но пролетен и оптимистичен пейзаж показва, че има и у нас красиви неща, но едва ли същите неща, които ние си харесваме, ще харесат и на другите. И в крайна сметка,  и пролетта и младостта имат значение ;) Всичко това е разстреляно от мутренски куршуми. 

(снимката е на Румен Добрев от сайта ploshtadslaveikov.com)

Автопортрет на художника Петко Дурмана, кото се вижда само в инфрачервения спектър, тъй като е полят обилно с червена боя. Според думите на автора, червената боя символизира наслояванията от комунизма, през които вижда само технологията, а обикновените хора не могат да различават детайлите.

Като цяло изложбата ми беше интересна - има няколко ключови творби, като снимки на динозавъра с кожа от комсомолски книжки (заради която аз си бях обелил кожата от старата комсомолска книжка, която дълго време стоя закована на пирон на стената ми през студентските години, а след това я изхвърлих), но също и машината за рисуване и няколкото неща от протестите през 2013г, но не успях да разбера историята, която тази изложба иска да ми разкаже.

Малко като филм, който не можеш да разбереш, ако преди това не си прочел внимателно книгата, по която е правен. (вероятно като филма „Дякон Левски“, според първоначалните отзиви, който нямам търпение да гледам)

И като стана дума за книга, изложбата върви заедно с алманах (+20 лв), който не просто обяснява експонатите в изложбата, но и прави доста по-пълно описание на епохата.

Всъщност, алманахът е отделен продукт, доста по-детайлен разказ за епохата, очевидно за по-любопитната и по-начетената публика. Вътре са включени и няколко есета (с интерес ще прочета това на Александър Кьосев) и няколко интервюта. Включително и едно много пространно интервю със Светлин Русев. (!)

Възможно е да ви досаждам напоследък, като ви занимавам само с групичката около Светлин Русев, Людмила Живкова и Ванга, но какво да правя, след като тя не ме оставя на мира.

Като стана дума за Светлин Русев, не ме остави чувството, че цялата изложба е направена, за да прочетем тези два пасажа:



, тоест веднъж завинаги да позиционираме Светлин Русев като борец срещу комунистическата система и да спрем да се занимаваме с него ;)

Става дума за русенските протести срещу обгазяването на Русе от химическия завод на румънския бряг. Ситуацията е ужасяваща, деца припадат на открито, смъртността и заболяванията се увеличават. Това продължава години наред, но страхът от режима е толкова голям, че протести има чак през 1987г.

Да разгледаме по-внимателно присъствието на Светлин Русев, което заема сигурно около 1/8 от общата площ на изложбата, а също и представлява най–ранните експонати вътре (тоест „началото на бунта“!)

Ето една от въпросните бунтовни картини от изложбата „Подвиг, признателност, дружба“, „която се превръща в протест срещу системата“.

„На кея на Русе“.  В какво ли се състои опозиционността ѝ? Трудно е да се обясни, без да се познават поне отгоре-отгоре догмите на т.нар „социалистически реализъм“, който не понася абстрактни или нереалистични форми. А тук има няколко странни неща - черният въздух (какво иска да каже с това авторът, защо небето не е синьо, нима очерня нещо?), трагичното настроение на хората (може би загубили близък човек), дори излъчват обреченост (а в социалистическо Русе официално няма как да има хора с лошо настроение, особено на кея, понеже партията се грижи за доброто настроение на всички по всяко време) и накрая - картината не е особено реалистична (а соцреализмът иска всичко така да бъде недвусмислено, всеки детайл, тъй че да няма 1 грам съмнение кое какво е и какво прави на платното).

Да, това не е в канона на соцреализма и през 50-те години картината би предизвикала скандал, съпроводен с репресии, а през 1988г. по-скоро създава двусмислено впечатление, тъй като модерното изкуство отдавна е навлязло в оборота на пропагандата, а някои негови представители – примерно Пикасо, вече са получили най–високи отличия от СССР.

Ето и въпросната статия „Вик за Русе“ (можете да си я свалите от тук)

(Много трудно намерих самата статия. Добре че тя участва в колаж на Атанас Нейков, който е в самата изложба, та си я снимах и извадих текста)

По-голям проблем имам с тази „дисидентска“ творба на Св. Русев. „Автопортрет“.


Да се опитаме да ѝ направим анализ. 

Виждаме Светлин Русев гол и наметнат с червено наметало. Царствена фигура, тъй като червеното е цветът на царете, а също и цветът на знамето на компартията. Значи, имаме един гол монарх (или гол генерален секретар), който без царствения си атрибут (наметалото) е обикновен човек, гол и беззащитен като всички останали. Автопортретът ни казва снизходително: „Да, аз съм царят на художниците (или генсекът, което не е далеч от истината, що се отнася до съюза на художниците) в България, но да знаете, царят е гол, ако го лишите от привилегиите му“. Тоест, това е една самокритика, илюстрираща слизането на царя сред масите и присъединяването му към бунта срещу системата, а и срещу себе си.

Мисля че тук малко неправилно се смесват художествени и политически жестове на Светлин Русев.

Това домино беше официално съборено по време на откриването и след това очевидно подредено пак.

Динозавърът с кожите от комсомолски книжки. Между другото, за пръв и последен път конгрес на комсомола (младежката организация на БКП) има спонсор, чието лого присъства върху графичните материали – това е Пепси. Немислимо и преди и след това, но дава добра представа за катаклизмите на времето.

В изложбата присъства с почти същия обем присъства Недко Солаков, с интересни неща – примерно с далекогледа на запад, който гледа към петолъчката на партийния дом (преди да я демонтират)

Няма да ви разказвам за цялата изложба експонат по експонат (която отидох да видя още веднъж сам и я препоръчвам на всеки от вас), но ми остана странно усещане за недовършеност и неравномерност на показаното. Наистина интересни неща стоят до откровена халтура и маниерност, имам чувство за нещо липсващо. Има вариант съпътстващият алманах (по–правилният израз май е сборник) да е по–пълен (още не съм решил да дам 20 лева за него или поне да намеря някой да ми го заеме, за да го прочета), но тогава посланието става съвсем двусмислено – имаме една фризирана история за публиката (изложбата) и друга, истинска, за специалистите? (сборникът +20 лева отгоре). После разбрах, че и други хора имат това усещане, а някои артистични групи, които дори и аз помня (примерно „Косьо, Хубен, Тушев“) направо са се разбунтували и вероятно ще има и алтернативна изложба с пропуснатите неща. Което е смешно, но не е нещо непознато или неочаквано за България.

И дали идеята не е била с тази изложба да се маркират „истинските“ „класици“ и „бунтари“, които трябва да останат в историята (начело със Светлин Русев), а по–неудобните да бъдат спестени. Не познавам толкова добре тези среди, за да го твърдя със сигурност, но симптоми има достатъчно.

И изводът е, че освен че не сме приключили с периода до 1989г в изкуството и извън него, още не сме приключили и с периода 1989–2013 и историята му тепърва трябва да бъде добронамерено и безпристрастно написана.



(Ако някой има конкурентен анализ, с удоволствие ще го прочета.)











2 коментара:

NENO каза...

http://issuu.com/mariaart/docs/art_for_change_web

ето, Ви, линк към "алманаха" на изложбата както го наричате.

Комитата каза...

Сърдечно благодаря! Наистина, не е съвсм „алманах“, понеже няма нищо периодично в него, но по форма прилича :)

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)