събота, януари 31, 2015

Спомени за Желю Желев

Желю Желев на премиерата на филма „Оттегляне“ на Вацлав Хавел, 13.03.2012г. кино „Люмиер“

(Нямам претенции, че това, което разказвам, е обективната историческа истина. Това е историята, такава каквато е останала в паметта ми.)

Истина е, че човек оценява какво е имал чак когато го е загубил. Никога не съм се запознавал лично с президента Желю Желев, но името му и присъствието му са ме съпровождали в повече от половината ми живот.

Чух за пръв път името му от един съученик може би към 87-ма или 88-ма година. В един слънчев ден тъкмо минавахме покрай входа на кино „Сердика“ на път за училище.

– Чел ли си „Фашизмът“ на Желю Желев? – ме пита той.
– Не.
– Трябва да я прочетеш.
– Защо?
– Знаеш ли, вътре той много интересно обяснява какво е фашизъм.
– И какво е?
– Има три признака: Първо, има само една партия. Второ ръководителите на партията са и ръководители на държавата и трето, символите на партията са и символи на държавата. 
– Е то така ще излезе, че ние живеем във фашизъм? – изумено реагирах аз.
– Е не е ли така?
Помислих малко. 
– Признаците са налице. – потвърдих. – Но фашизмът не е само това. Има и концлагери.
– Че и при социализма е имало, – усмихна се той.

(тъкмо бяха започнали в съветската преса, свободно достъпна в България, да излизат страховити статии за съветските концлагери)

– Да, прав си, – сериозно се замислих. – Ще трябва и аз да я прочета.

По онова време, разбира се нямаше как да прочета книгата. Тя беше забранена, а моят приятел я беше чел, снимана на ксерокс и трепетно предавана от ръка на ръка.

(Замислям се, че това е интересно свидетелство за строгостта на режима почти до самия му край. Не просто се преследваше критичното слово, преследваше се и всичко, което може да те наведе на определени мисли!)

Между другото, сега като я преглеждам онлайн, виждам че ще е интересна за съпоставки, особено за хора, интересуващи се от съвременна руска политика.



***
Година-две по-късно, докато бях в казармата, Тодор Живков падна от власт и безвремието свърши. Информацията достигаше до нас изкривена и приглушена през официалните медии и по свидетелства на очевидци, които успяваха да откраднат по някой ден за отпуска в София. Все едно се бяхме гмурнали под водата, а над водата нещо боботеше и се мяркаха някакви неясни светлини и сенки. 

Запомних една новина в „Работническо дело“ (още не беше преименувано на „Дума“), в която разказваха за креслива групичка „неформали“, членове на неформални, тоест нерегистрирани официално организации (опитай да регистрираш по онова време обществена организация без благословията на БКП!) , които крещяли в Южния Парк (до ден днешен се чудя, къде точно)  „Желю Желев - президент!“

Странно беше, дори длъжността „президент“ не съществуваше все още в България!

„Желю Желев ли?“ – си помислих – „Авторът на Фашизмът? Как ли изглежда този човек“

След няколко дни ни го показаха по телевизията. Ниско човече с непокорна прическа, силен източен акцент и без много градски маниери.

„Олеле, това ли е Желю Желев! По-добре някой друг!“

Нямах идея за качествата му, освен че знаех за забранената книга, а и тогава си представях че демократичните сили могат да избират от безкрайно количество честни, интелигентни и възпитани хора (да, с такива илюзии живеех) и все може да се намери някой, който да не ни излага така „пред чужденците“. 

***


По-късно, във въртопа на 1990-та година, си купих и самата книга - нелуксозно издание, в евтина мека кафява корица, с жълти букви. Не можах много да прочета - стори ми се сложен и дълъг текст. Времето за бавно и упорито четене на сериозна литература беше изчезнало някъде. Звучеше някак твърде меко, банално и очевидно за революционното време. Затворих книгата.

Тогава една от моите съученички помагаше в СДС и беше лична помощничка на Желю. 

– Значи работите заедно? – попитах я. – Как е той на живо?
– О изключително любезен и внимателен човек. Удоволствие е да се работи за него.

Тя ми показа и автографа, който беше получила върху нейния екземпляр на „Фашизмът“.

***

 През лятото на 1990-та година стана ясно, че Петър Младенов няма да остане председател-президент на България (така се казваше титлата тогава). Излезе записът от „танковата“ касета, в която Евгени Михайлов го беше заснел как казва „Най-добре танковете да дойдат“ пред пълния с възмутени хора площад „Народно събрание“ и беше пуснат по време на предизборната кампания на изборите за ВНС през 1990-та година. Имаше мистерия около тази касета, дали е фалшифицирана или не. Петър Младенов до смъртта си твърдеше, че е станал жертва на компромат. Така или иначе, Петър Младенов трябваше да слезе от поста и да бъде избран нов президент.

Тогава новата Конституция все още не беше гласувана и затова изборът на президент се проведе непряко, от Великото народно събрание. Кандидатите бяха трима – 
Петър Дертлиев от СДС, Виктор Вълков от БЗНС и Чавдар Кюранов от БСП. Когато чух имената, се зарадвах. „Ура, няма да е Желю Желев, ще е човек който знае да носи костюм, да говори културно и без акцент.“ Личните ми предпочитания клоняха към Петър Дертлиев - бивш лагерист, бивш социалдемократ още отпреди войната, радикален оратор.

Но какво стана, някакви скандали в Народното събрание, гласувания, договорки и изведнъж хоп - Желю Желев - президент.

– Не може да бъде! – възкликнах на висок глас в трамвая, докато четях вестника, спускайки се от Японския хотел към хотел „Хемус“. Някои хора се обърнаха. Ама наистина не може да бъде, си помислих. Как тоя човек успя все пак да стане президент и да се сбъднат скандиранията на онези кресливци в Южния парк?!

***

След приемането на Конституцията трябваше да бъдат проведени редовни президентски избори и това стана през януари 1992г. Не помня с какво ме беше ядосал тогава Желев (дали не беше с признанието си, че е марксист.. честно, не помня), така че до последно отлагах гласуването си. В крайна сметка вече не помня дали отидох да гласувам, но май все пак отидох леко ядосан и пуснах бюлетина за него. Велко Вълканов ми се стори много по-голям кретен, особено със заключителната си реплика от телевизионния дебат:

– Желю, ти турчин с фес ли си!

Вероятно Желев е успял да ядоса и други хора, защото спечели с доста тънка преднина.

***

Този избор беше върха на кариерата му. След това следваха несобено лицеприятни моменти. Беше напуснат от вицепрезидентката си Блага Димитрова (какви вицепрезидентки имаше едно време, ехее, при несъгласие напускаха!) . Следваха Боянските ливади, които потънаха в такава медийна истерия, че тогава абсолютно не разбирах какво става, освен че Желю Желев и тогавашният министър-председател Филип Димитров жестоко са се скарали. Правителството на Филип Димитров не успя да се възстанови от удара, с допълнителната помощ от ДПС падна от власт и тогава на власт дойдоха хора без лица. Изведнъж се появиха мутрите и мафията, заговори се за рекет, за потрошени заведения, за жестоки побои по улиците, за тормозени жени, за нагли кражби. Министър-председател беше абсолютно безличният Любен Беров. Ще оставим за друг ден анализа на отговорността на Желев за тези последици. 

***

Желев имаше три много силни политически момента в кариерата си, заради които спечели голямото ми уважение и заради които е един от малкото български политици, познати и уважавани и извън България. 

Първо той е популярен сред македонците, заради признаването на Република Македония за пръв път именно от България и дори май кръстиха улица на негово име в Скопие (изглежда че все пак не е станало). Второ, той има голяма роля при признаването на Македония от Русия, която е първата държава с тежест, която извършва този акт и трето, той показа изключително верен политически усет, като първи осъди опита за преврат в СССР, след който преврат Съветския съюз се разпадна, и така получи благодарността на първия руски президент Борис Елцин. Тогава тези стъпки изглеждаха леки и очевидни, но днес, от дистанцията на времето се вижда че това хич не е проста работа и се иска немалка смелост и политически усет, за да се постъпи правилно и в точния момент.

Въпреки още един по-нататъшен съвсем неуспешен опит, политическата кариера на Желев на практика приключи с предварителните избори в СДС, на които се реши кой да бъде кандидатът на демократичните сили за президент през 1996г. Беше избран перспективният млад и дръзновен по онова време Петър Стоянов. 

През последните години съм виждал Желев на живо няколко пъти. На прожекцията на филма на Вацлав Хавел „Оттегляне“, на рождения ден на КТ „Подкрепа“, когато изглеждаше доста самотен, вечеряйки сам на маса до прозореца в ресторанта на гърба на НДК, и наскоро, при откриването на паметника на Георги Марков



Желю Желев във Великото народно събрание, Велико Търново, 1990г. снимка







– 

1 коментар:

Анонимен каза...

Желю Желев, мир на праха му! Да си признаем, че нашата демокрация нямаше късмет. Помня, че външно не ми харесваше, говореше трудно, със силен селски акцент. Далече беше от чаровниците като Хавел и Валенса. Не можа да увлече болшинсвото от хората у нас. Заблуждавах се, че ще спечелим първите избори, но това не се случи. Винаги до него имаше говорител, който дообясняваше какво е искал да каже. След това мрачният Филип, който можеше да говори дълго, без да каже нищо.Имам чувството, че тази неудачна съдба ни преследва и до днес. И все пак добре , че го имаше Желю.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)