вторник, ноември 03, 2015

Чудото на петстотинте лева

снимка: БГНес

МВР отдавна трябваше да се реформира и парите там да се харчат по-рационално. Обикновено това става сложно и трудно, но с ясна идея, със силна воля и с прозрачни действия. За да не се стига до полицейски бунтове и държавата да се клати по този безотговорен начин.

Стана просто - с непрозрачни действия, с брадвата и с протести. Мислехме си, че идеята за реформа на МВР през бюджета е безумна, а Горанов не се спря и не се затрудни с въпроси към обществеността, със стратегии, със съгласуване и дори с въпроси към полицаите стигат ли им парите, за да хранят семействата си.

Крайният резултат от реформата трябва да е полиция, сигурна в доходите си, в работните си места и в това, че държавата и обществото, за които работи, я уважават. Получи ли се с реформата през бюджета?

Преди около година и половина сегашният министър на финансите Владислав Горанов напусна парламента, защото не искал да става политик, а искал да си остане експерт.

Всъщност,  не можел да храни семейство с депутатска заплата (около 2500 лв).

В момента Владислав Горанов е политик на един от най-важните политически постове в страната – министър на финансите, а заплатата му е с около 500 лева по-висока от депутатската.

Какво ли не правят 500 лева в повече с човека! Цял катарзис! Явно на министъра вече му стигат за трето дете и дори е заобичал отново омразната си професия на политик.

Предлагам да не се връзваме на тоя смешен театър, а да се вгледаме в спортно-пожарникарската сянка зад гърба му.


петък, октомври 23, 2015

Какво става с нашия град, къде е местната политика?

Не знам, вие забелязвате ли предизборна кампания в София? Аз почти не забелязвам. Мога цял час да вървя по улиците на града и нито веднъж да не видя предизборен плакат. Вчера се загледах - бойлери, климатици, курсове по английски... къде са изборите? Наистина, често блея, но и блейките са избиратели.

Вчера пазарувах от супермаркет. На входа раздаваха някакви книжки, приличаха на каталози. Не ми дадоха. Реших, че са ме преценили като лош клиент на каталозите, което си е самата истина. Напазарувах, излязох от супера, книжките бяха свършили - групичката обсъждаше непохватността на организатора си, който трябвало да зареди още рекламен материал, но никакъв го нямало. Десет метра по-нататък мернах нещо шарено върху електрическо табло - баш една от тези луксозни брошурки. Беше рекламен материал на една от главните партии, участници в изборите.

Разбирам, времената са тежки за всички, дори за партиите. За 2-3 години джобовете на всеки българин поизтъняха - то не беше правителство на Орешарски, то не беше КТБ, то не бяха кредити за запушване на финансови дупки.  От 2009г. насам парите бързо свършват.

От друга страна, българите извадиха изключителен късмет с Европейския съюз. Нашите приятели и съюзници не се скъпят за бедните си балкански роднини - дават ни пари да си оправим улиците, сградите, канализацията и въобще градовете. Резултатите от европейската помощ се виждат, за което дълбоко съм им благодарен.

Но, нещо не е наред. Това, в което се превръща София с помощта на европейските пари не е съвсем европейски град.

За десетилетия напред се оформя облика на провинциален и комплексиран град, който предпочита да блести не със собствената си красота, а да се обзавежда с напудрен китайски и турски кич, имитация на чужди образци. Предпочита да си измисля минало, с търговско-патриотична цел. Накратко - предпочита чалга естетиката.

Примерите са твърде много и твърде болезнени. Безмилостно се довърши новата „Витошка“ от селски тип. Безмилостно в подобен стил се оформи входът на Южния парк откъм „Витошка“. Изтръгнаха се каменните плочи от бул. „Черни връх“ и се замениха с циментови еднодневки (същия линк). Безмилостно се подмениха историческите фенери в Борисовата градина с имитация на исторически фенери. Безмилостно се режат 50-60 годишни дървета (които не са тополи) и на тяхно място се засаждат фиданки, на чиято гъста сянка сигурно няма да успеем да се порадваме в близките 40-50 години. Безмилостно се оформят метростанциите в стил еврооптимистичен кич от началото на века, без конкурси. Циклопични кръгови кръстовища унищожават знакови площади, кичозни бронзови статуи отнемат мястото на нероденото съвременно публичното изкуство.

Единични са изключенията на добър вкус и умереност като в локалното платно между „Орлов мост“ и Ректората.

Проблемът е, че градът се развива без философия, че това, което се прави, се прави, за да се не се изпускат сроковете на европейските грантове, а не толкова, за да се решат дългогодишни градски проблеми и най-малко да се даде перспектива за десетилетия и столетия напред. Липсва философия на развитието, (съгласен съм с Иво ), липсва идеята какво правим, за кого го правим и каква е нашата дългосрочна крайна цел.

Когато пари има, но те не се харчат рационално, не е виновен този, който дава парите (макар че гърците се опитват да ни убедят в обратното). Виновен е този, който ги харчи.

Отговорни за тази унищожителна и недалновидна политика са няколко човека на политически длъжности, а най-виновен е този, чиято длъжност е да упражнява ролята на върховен естетически арбитър и урбанист на София - главният архитект Петър Диков.

Знам че не съм сам в тези си терзания, че не съм единственият, когото го боли от превръщането на София в град с провинциални претенции, изпълнени с вече ронещи се евтини материали, че завинаги се лишаваме от важни възможности за града, като примерно използването на изоставените жп линии за нови типове екологичен транспорт, или превръщане на старите производствени халета (като примерно в „Захарна фабрика“) в съвременни градски пространства, с които всеки град може да се гордее...

Къде е този разговор, който трябва да се води точно преди местни избори? Къде са медиите, които се крият зад хронометрите на дебатите и зад платените репортажи и интервюта? Къде са партиите, които уж конкуренти и опоненти на партията на главния архитект, не си направиха труда да ни предложат алтернативни модели за развитието на града и да ни покажат визионери, които имат идея за нещо друго? И почти не си направиха труда да ни дадат надежда, че имаме и друго бъдеще - по-добро и по-европейско?

Абе дори за липсващите обществени тоалетни никой нищо не каза, бе!

Необяснимо е. След протестите през 2013-2014г. рекорден брой партии и коалиции присъстват в парламента. Рекорден брой партии ползват партийни субсидии. Ако ги беше грижа, щяха да присъстват масово в публичното пространство.

Място за софийски дебат има, но той не се състоя между големите партии. Медиите, които трябва да са на страната на гражданите, решиха да се борят не за града, а за предизборните медийни пакети.  Партиите изглежда решиха, че не сме им важни, защото и така сме им в кърпа вързани.

Да, ще гласувам на тези избори, имам право на избор и ще го използвам.

Имам за кого да гласувам. Листите са пълни с мои приятели, които съм наблюдавал ( някои от тях в продължение на десетилетия) как живеят, как се справят с предизвикателствата, колко ги бива да организират, да мислят за бюджет, да мислят в перспектива. Не се налага да разчитам на медиите, за да си съставям мнение. Може дори накрая да си направя сам едни първични избори  с една шапка и вътре да си сложа номерцата с преференциите.

Но това няма да ме спре да продължа да изисквам това, което смятам, че трябва да се направи за София и софиянците.

Всъщност, това е един красив град с голям потенциал.











вторник, октомври 20, 2015

Голям омбудсрам за България

България има късмета (или нещастието) да въвежда практики и институции далеч след развитите държави и то наготово. Това има недостатъци – изглеждаме изостанали в собствените и в чуждите очи, но и предимства – можем да избягваме чуждите грешки (макар че трудно ни се получава) .

Омбудсманът е типичен пример – институция, на която нито името изглежда ясно, нито функцията.

Но ако човек попрочете малко, всичко звучи много добре – омбудсманът има достатъчно широки правомощия, с помощта на които да се застъпва за отделни граждани, чиито права са нарушени. Като арменски поп, но с реални правомощия.

По света тази институция проработва толкова добре, че в момента кой ли няма омбудсман – общини, министерства, а понякога – дори и отделни медии.

Обръщал съм се лично към Омбудсмана Гиньо Ганев още през 2008г., когато заедно с Богомил и с други хора, сезирахме институцията за подготвяното брутално нарушение на човешките права в България, чрез Наредба 40 на МВР, която узаконяваше безконтролното подслушване на граждани.

Тогава, не без помощта на омбудсманската институция, успяхме да спрем тази регулация, въпреки че Гиньо Ганев носеше целия си багаж от тоталитарното минало, което до ден днешен не е много изяснено.

Следващият омбудсман – Константин Пенчев, няколко пъти постъпи много достойно.

Самосезира се за упражненото насилие върху протестиращи през нощта на 23–ти юли, „нощта на белия автобус“

Не се побоя да говори открито за корупцията и кадруването в съдебната система, ето  хубава равносметка на цялата му кариера. Наистина, тежат му някои решения на ВАС, както и избора на съдия Марковска за заместник.

Той категорично беше по–добрия вариант за омбудсман от избраната от срамна коалиция  на депутатите от ГЕРБ, Патриотичния фронт, БСП, ДПС, „Атака“ и АБВ – Мая Манолова. Коалиция, за която управляващата ГЕРБ и премиерът Борисов още дължат дълги и напоителни обяснения.

Трудно е да се намери по–неподходящ човек за този пост, който изисква три много важни качества:
– Юридическа компетентност, особено в областта на човешките права;
– Истинко съчувствие и желание да помагаш на онеправданите;
– Безспорен морален авторитет;

От трите качества най–безспорна е юридическата подготовка на Манолова – тя е адвокат в Кюстендил и е участвала в изготвянето на множество законопроекти. Ще оставя на специалистите да преценяват доколко този опит и квалификация отговарят на позицията ѝ.

Със съчувствието и желанието да помогне на онеправданите нещата вече стават сложни – единствената страна, на която Манолова досега твърдо и безкомпромисно е заставала, е страната на партията, към която принадлежи – Манолова не се поколеба да бъде фронтмен на аферата „Костинброд“ или да заяви, че тя лично е предложила Делян Пеевски за председател на ДАНС, както и месеци наред да тупка топката за правителството на Орешарски и да разиграва бутафорен дебат за нов Изборен кодекс, от който излезе едно недоносче. Също така не и мигна окото да лъже избирателите си, че протестите срещу Орешарски били „нова форма на заетост“, която, разбира се, се плащала. Избирателите и гражданите, които имат нужда от истината, не са напред в приоритетите ѝ.

Това, че събра смелост да бъде от малкото депутати от управляващата коалиция, които посмяха да се срещнат с протестиращи, не е достатъчно, за да бъде омбудсман. Изисква се и честност, и последователност.

Особен пример за липсата ѝ на гнусливост и професионална непригодност е оглавяването на протест на „Атака“ и БСП съвместно с Волен Сидеров

Снимка: Клуб Z, Веселин Боришев 

А с клеветите по адрес на протестиращите срещу правителството на Орешарски, Манолова загуби каквото беше останало от авторитета ѝ.


Още не знаем продукт на каква сделка, зад гърба и за сметка на гражданите, беше избирането ѝ, но и това ще се разбере.

Малко снимки от протеста срещу встъпването ѝ в длъжност, 20.10.2015г:

Нищо старо не е забравено – отново са канени бутафорни граждански организации да я легитимират.





понеделник, октомври 05, 2015

Отдавна очаквани лица и обекти в Софийска градска галерия

Една изложба, която имаше шанса да стане културното събитие – празник на годината, в момента отминава (почти) незабелязано. Световноизвестният артист (художник) от български произход Кристо (Христо Явашев) и жена му Жан–Клод са представени в Софийска градска художествена галерия (СГХГ) с изложбата „Графики и обекти“.




Кристо няма голям късмет в родината си. Роден през 1935 г., влиза в Художествената академия в София през 1953г., където бива каран заедно с негови състуденти, да обикалят населените места по протежение на железопътната линия, по която минава „Ориент Експрес“ и да дават указания на селяните как да подреждат дворовете си, включитено прането, така че гледано от железопътната линия, всичко да изглежда подредено, чисто и спретнато.

С големи мъки успява да замине за Прага, където да продължи да учи изкуство. Малко след това пресича нелегално австрийската граница и се установява в Париж, където се запознава с бъдещата си жена Жан–Клод и постепенно става звезда от световна величина.

Имах страхотен късмет  през 1998г. да попадна на негова изложба в Торино.

За съжаление, въпреки че е предмет на национална гордост, Кристо не е особено обичан в България. „Квадрат 500“, т.нар. „Български Лувър“ можеше да се открие с летящ старт с хубава изложба на Кристо и Жан Клод, тоест с по–добро издание на тази изложба, но за съжаление, при проектите които се правят само за да не се изпусне европейското финансиране, рядко нещо е наред. А кътчето, посвенето на Явашев в „Квадрата“ е по–скоро повод за срам, отколкото за гордост.

В СГХГ изложбата обхваща и трите зали и двата етажа и проследява цялата кариера на семейството – от 50–те години до днес. Има опаковани вестници, телефони и накрая се стига до картини и снимки на наистина мащабните проекти със завеси през речни долини и през планински пейзажи. На втория етаж са по–интригуващите неща.

За мен най–интересен беше едночасовия документалния филм „Чадърите“, който може да се види в заличката за семинари и който разказва за знаменитите 3100 6–метрови чадъра, опънати в живописни пейзажи в Калифорния (1760 жълти) и в Япония (1340 сини). Ето графика на прожекциите, за да не го пропуснете.

 Мастаба от петролни варели



Обградените острови, Флорида

Цената на проекта е 26 милиона долара (по цени през 1991г! ). Да закрепиш и опънеш един чадър с такива размери сред природата не е много лесно, а какво остава за 3100 бройки.

Горещо препоръчвам филма, който е едновременно ценно свидетелство за творческия процес на Кристо, но също и историческо и документално свидетелство за САЩ и Япония в началото на 90-те годиини. Първо погледнете графика на прожекциите.


Разбира се, препоръчвам и изложбата, най–малкото защото такова не може да се види всеки ден в България, макар че кой знае, вероятно можеше и много по–добре.

Не пропускайте!
 Проект за Таймс Скуеър

сряда, септември 30, 2015

Светът с и без Youtube




Youtube (a.k.a. „тубата“) сложи началото на няколко тихи революции, които завинаги промениха света:

Видеото стана ежедневна част от ровенето в Интернет. Дотогава видео почти нямаше - беше твърде скъпо да го сложиш онлайн.

С достъпното видео изведнъж интернет връзката отесня - телефоните станаха безполезни, което светкавично предизвика революция на смартфоните и на бързия интернет.

Отнякъде се появи огромно количество безплатна и легална за слушане музика. Тубата се справи толкова добре, че тези платформи, които опитваха да предлагат музика само като аудио, поне още 10г. ѝ дишаха прахта.

Виралното видео стана инструмент за внезапна слава на самородните звезди, пътечката към известността без посредници и философският камък, жадуван от рекламните агенции. Хората подскачаха като кончета на Gangnam Style, България се появи на световната карта, когато групи от фенове по целия свят изпълниха Кен Ли, Емил Конрад направи невиждана дотогава опашка за книги на жълтите павета и някои смешни котки станаха по-известни от най-известните световни комици.

Активисти и журналисти получиха независима и силно въздействаща платформа на свободното слово, която позволява в държави с калпав медиен пейзаж (включително и в България) да бъдеш независим на много ниска цена, импортирайки медийна свобода директно от Америка.

Започна безпрецедентна революция в обучението и образованието – ако искаш можеш да учиш как да сглобяваш компютър, да работиш с фотографско осветление, да сгъваш тениски или пък можеш да слушаш безплатно лекциите в най-скъпите световни университети само като си пускаш клипчета.

И накрая се появиха огромно количество стари филми, които не могат да бъдат намерени по друг начин, превръщайки Youtube в безкрайно ценна филмотека.

Заради всичко това отгоре, с няколко приятели настръхнахме преди няколко дни от новина, много по-страшна от апокалиптичните пророчества на провинциални ясновидки - няколко български сайта писаха, че „тубата“ (тоест Youtube) ставал платен.

Често в новините, превеждани от нископлатени пенкилери, компютрите са всъщност компоти. Новината не е съвсем такава или всъщност съвсем не е такава.

Става дума за това, че на територията на Съединените щати, за част от акаунтите на Youtube ще има нов бизнес модел. Потребителите ще могат да избират – дали да гледат както досега реклами, смесени със съдържанието, или пък да си купят абонамент и на корем да гледат колкото искат видео без да видят и една реклама. Това ще даде и възможност през „тубата“ да се пускат скъпи телевизионни продукти, които иначе не биха оцелели само на реклама.

Ако Google (собствениците на Youtube) спрат дотук, новината може да мине за добра. Просто ще има още една услуга с интересен търговски потенциал.

Лошата новина е същата като хубавата – Google и свързаните с него предприятия (Gmail, Youtube и др.) отдавна са се превърнали в грамаден слон в стъкларския интернет магазин. Пазарният им дял e толкова голям, че  всяко тяхно движение, дори неволно, хаотично или спазматично, може да доведе до неподозирани ефекти по целия свят.

През 2011г, например, световната блогосфера понесе тежък удар когато спря споделянето през Google Reader.  Рийдърът събираше и българските блогове в общност, която никога вече няма да се възстанови (оплаквал съм се и друг път).

Затова, е притеснително следното - ако Youtube преминат тънката граница на умереността и  започнат да предлагат видео през абонамент (въпросът е в баланса, а не дали имат платена услуга), дали изведнъж няма да се окажат под чудовищен корпоративен и правен натиск да вкарат цялото си видео на абонаментен принцип, дори и нещата, за които никой в момента не им търси права (примерно за старите класически филми и старата музика), така ликвидирайки както благотворното си влияние върху обществото, така и самоубивайки се като бизнес.

Защото за интернет властелините отдавна е известно - властта им е всеобхватна, но трае кратко и се сгромолясва изведнъж.  (Нали помните кои бяха Altavista и Netscape?)




четвъртък, септември 17, 2015

Музей за игра и забавления

В България като чуем музей обикновено разбираме нещо старо, не съвсем финансирано, не съвсем интересно, пълно със стари и почти скучни неща. И въпреки че някои деца обичат музеите, като цяло музеите не са им любимия избор за прекарване на свободното време.

Поне за известно време тази нагласа ще бъде променена. България (съвсем скоро ще) има музей, от който, ако сте някъде между 3 и 13 години, няма да ви се тръгва.

Преди няколко месеца моите племеннички Дарина и Диана ходиха на Дните на науката в парка „Заимов“, където са попълвали анкета и авторите на най–хубавите отговори от анкетата са били поканени предпремиерно на новия български музей за деца „Музейко“.

На въпроса: „Кое е първо – кокошката или яйцето?“ Диди е отговорила „Динозаврите“ и така е спечелила билет за предпремиерата.  Как е отговаряла Дара не разбрах, но и тя беше поканена по телефона да се включи предпремиерно.

Музеят се намира близо до метростанция „Г.М. Димитров“, и до Минно–геоложкия университет. Предпремиерно си намерихме места за паркиране, но като че ли по–добре е да се идва с метрото.

Кратък разказ за обиколката.


Приятна архитектурна изненада

Подземието е посветено на палеонтологията, историята, геологията и археологията.

Можеш и да се облечеш с римски дрехи. Диди преговаря за най–хубавата рокля.


Приземният етаж е посветен на съвременността

 Машината на входа, с която можеш да се забавляваш по няколко начина – да свириш, да пускаш неща по пързалката, да генерираш електричество и тн.


Биология, екология, строителство

На най–горния етаж са космонавтиката, комуникациите и компютрите. Диди в момента излита в космоса с ракета.

Предполагам че заради конкуренцията на татковците кабината е направена толкова мъничка. Примерно там където се работи с космическата ръка, с която космонавтите хващат разни неща в космоса, татковците непременно държаха да се уверят, че ръката работи и то работи правилно и затова е трудно да се доредиш.


 Не можах да предизвикам никакъв интерес към тези предмети, които си мисля че Дара и Диди биха пратили в подземието при римляните и мамутите.

На покрива има хубава тераса и стена за катерене, която още не функционира.

Нямам идея на каква цена ще са билетите, но двете госпожици определено искат да се върнат, за да си доиграят.

Моткането на тръгване ни беше на късмет – Дара си беше забравила телефона в музея, тъй че не се бяхме отдалечили твърде много, когато разбрахме че трябва да се върнем, за да го вземем.

Препоръчвам!

понеделник, август 31, 2015

Едно такова чувство за услужливата журналистика

27. юни 2013г. Орлов мост.


Изглежда разговорът за медиите в България скоро няма да приключи.

Наскоро прочетох едно мнение, че наистина, изпофалираха разни свински медии, ноо че там работели някои много добри журналисти.

Няма да споря, от визираните в мнението имена (на които няма да се спирам и които конкретно няма да обсъждам) съм чел наистина впечатляващи журналистически материали.

Но ето каква е ситуацията – от средата на 2013г., от началото на протестите срещу правителството на Орешарски, върху мен и върху голяма част от приятелите и съмишлениците ми (с част от които продължихме, организирайки се в Протестна мрежа), се изсипа кална вълна от най-фантастични обвинения и инсинуации.

Кална вълна, продължаваща до днес, с най-разнообразни лъжи и клевети. От много тежки – от обвинения в престъпления по Особената част на НК, глава първа „Престъпления срещу републиката“ , раздел I „Измяна“, раздел II „Предателство и шпионство“ през обвинения в платено участие в протести (поради което четирима човека бяхме обект на прокурорска и данъчна проверка) до недоказуеми хейтърски квалификиции като „морална полиция“, „истина от последна инстанция“ през обвинения в лобиране за икономически интереси, и накрая до обвинения в подривно политическо поведение от вида „като съборите тоя, ще дойде оня“.

Искам да подчертая, че много рядко някой (а на практика не помня нито един случай), включително и част от таланливите пера в тия предприятия, са искали мнението ми и това на моите приятели, преди да изсипят по нас поредната ароматна кофа.

Сигурно някой ще коментира – „какво пък толкова, нали сте живи и здрави и не сте в затвора, радвайте се и на толкова“. То аслъ трябваше и в кауша да влезем, изглежда, за да задоволим нуждите от сюжети и действащи лица за коментаторите на българския обществено-политически живот.

Смешно е нали - в разговора за качествената журналистика, да слушаме призиви да си снижим критериите и очакванията към нея?

Доста от калта полепна – в България е пълно с читатели и зрители (включително и измежду най-близките ми роднини), които са се поддали на горните лъжи и клевети и смятат, че участието ни в протестите е било платено, че протестите са били в услуга на и направлявани от външни сили, че хората, които най-активно участвахме там, сме извлекли големи материални облаги от тях.

Засега много малко можем да направим, за да опровергаем тия лайна. Очевидното е, че както материалното ни положение, така и професионалното ни развитие, което се вижда от всички, не подкрепят горните твърдения. Но очевидното изглежда не е достатъчно!

Бихме могли да ползваме и помощта на качествени журналисти, за да хвърлят светлина върху истината. Ако някой има интерес, да заповяда за подробности.

Разбирам, ако на големи и малки журналистически имена, работещи в кофти медии, им се е налагало да хвърлят тази кал по нас, за да хранят децата си или да си плащат кредитите. Един отговорен човек трябва да направи всичко, за да се погрижи за семейството и дома си. Не е красиво или благородно, но поне материалният дълг се превръща в морален, който се плаща доживот, там вноските не свършват. Съчувствам им, ако са загубили работата си.

И ще ги разбера, ако кажат открито - „Да, клеветихме ви, но трябваше да си храним децата и да си плащаме кредитите“. Тогава съм готов да поживея още с новопридобитата си „репутация“ на национален предател, данъчен измамник, продажник и лобист.

Но никой нищо не казва и остава едно такова чувство.

четвъртък, август 13, 2015

Кой изплиска в Плиска и защо Божидар Димитров трябва да си върви

В този блог сме се възмущавали още преди години, че дори в качеството си на министър, Божидар Димитров не би трябвало да се произнася по автентичността на мощи и проявленията на „чудотворност“ на различни физически обекти, защото църквата и държавата са разделени и действат в различни светове - министърът действа в света на материалното, тоест  борави с факти и  служи на гражданите (поне на теория), а църквата  действа в областта на чудотворното и свръхестественото - в царството Божие, което не е на земята, и където вместо с факти, борави с вяра и се грижи за душите на вярващите.

Заемайки последователно различни обществени длъжности - общински съветник, министър, директор на Националния исторически музей (НИМ), Божидар Димитров не чувства проблем да прескача от единия свят в другия и да използва авторитета на светската си длъжност, за да пробутва суеверия и да прави религиозна пропаганда.

В последните седмици състоянието му се обостри – през ден бълва прозрения - ту за чудотворната ракия, помогнала на българите в борбата срещу османците през 14-ти век (така хубаво помогнала, че махмурлукът траел 500 години  - КП), ту за поръчението на Ванга да възстановява „държавни църкви“, ту за лековитата вода в Плиска, ту за правото на малоумни футболисти да дращят глупости по исторически паметници...

Ако Божидар Димитров с такава лекота прескача от физичното в метафизичното и злоупотребява толкова сериозно с общественото си положение, време е да си зададем един много прост въпрос – професионално пригоден ли е за поста си Божидар Димитров?  И да продължим – неговото присъствие в музея дали вреди или помага на българското общество? И, след като толкова дълго заема директорския пост (16 от последните 20г.), дали това е правомерно?

Първо, да си припомним как попадна той там.

Теоретично, тоест по закон, директорското място се заема след конкурс. За пръв път Димитров става началник на музея през 1994г. , но тази дата е преди началото на масовото разпространение на Интернет и не можах да открия данни за конкурс. След това са налични сигурни сведения за проведен такъв конкурс през 2001г., когато Димитров е отново назначен след кратка пауза и казват, със силен натиск от страна на току-що избрания президент Георги Първанов.

Налична е и обявата за провеждане на конкурс от 21. септември 2007г. по смешната наредба Н-4 от 14.06.2007 г ., (според която министърът определя кандидатите, продължителността на мандата им и разяснява процедурата на конкурса) докато министър на културата е Стефан Данаилов. Да, но не откриваме следа за реално приключил такъв конкурс!

Предполагам, именно заради тази неяснота народният представител Иван Иванов задава въпрос на министър Рашидов за датата на конкурса, чрез който Божидар Димитров е избран на поста си, и получава следния уникален отговор:
„Проф. Божидар Димитров е избран с конкурс на по-ранен етап и изключително отговорно ръководи най-големия национален музей в страната. До настоящия момент не са постъпвали сигнали за нарушения или оплаквания, които да поставят под съмнение изключителния професионален опит на директора на НИМ по отношение на дейностите и отговорностите по опазване и представяне на културното наследство на страната ни. НИМ организира ежегодно стойностни временни експозиции в България и чужбина, които популяризират историята и културата на страната ни и привличат повече туристи и посетители в националната музейна мрежа.
Разбрахте ли? „На по-ранен етап“! Всичко се изясни!

В Закона за културното наследство, който регулира заемането на директорските постове в държавните музеи, присъства следния чл. 28 с алинеи (5) и (6):
(5) (Нова - ДВ, бр. 54 от 2011 г.) Директор на държавен, регионален или общински музей може да бъде лице:
1. с висше образование с придобита образователно-квалификационна степен "магистър" по специалност от съответното професионално направление и
2. с професионален опит:
а) за държавни и регионални музеи - 5 години професионален опит в съответното професионално направление;
б) за общински музеи - три години професионален опит в съответното професионално направление.
(6) (Нова - ДВ, бр. 54 от 2011 г.) Правоотношенията с директорите на музеи по ал. 5 възникват въз основа на конкурс за срок от 5 години, освен в случаите, когато в специален закон е предвидено друго. Конкурсът се провежда от комисия, назначена по реда на Кодекса на труда, в състава на която се включват и представител на Министерството на културата и двама музейни експерти.
Тук много ми се иска правистите и ресорните журналисти за министерство на културата да ударят по едно рамо и да успеем заедно да получим отговор на въпроса – Кога всъщност е бил последният конкурс, с който е назначен Божидар Димитров за директор на НИМ (за да разберем откога текат петте години на правоотношения на БД с музея) и действал ли е по същото време специален закон, в който е предвидено нещо друго?

Защото може да се окаже, че той заема сегашния си пост НАПЪЛНО НЕЗАКОННО! И че неговото несигурно законово положение би могло да бъде желязната хватка, с която той бива държан непрестанно в шах (от кого?), тоест в зависимост.

А един зависим директор на НИМ може да направи множество поразии, примерно да помага за легализирането на иманярски находки.

Данни за такава легализация нямам, разбира се, но ситуацията е сериозна – иманярите в България вилнеят в особено големи размери и то не от вчера.

В този смисъл ролята на НИМ за спиране на иманярството и съхраняване на националното археологично богатство е изключително важна.

Например, при официалното представяне на изложбата „Тракия и древният свят – колекция Васил Божков” в музея, българската държава застана с целия си авторитет зад законността на предметите от тази изложба, по този начин вдигна драстично стойността им и изчисти всякакви съмнения за законността на придобиването им.


Как да разберем #кой и защо държи Димитров на този пост толкова дълго време, въпреки очевидните фалове и репутационни щети?

Два факта ми правят впечатление:

Първият е разговорът с гражданката Вангелия Пандева Гущерова, която възлага ремонта на „четири държавни църкви“ на бъдещия директор на музея.

Вторият е почетната професура от Университета по библиотекознание и информационни технологии.

Съветът на една гражданка, пък била тя и популярната Вангелия Гущерова, не може да е достатъчен аргумент за пренасочване на сериозен обществен финансов ресурс в реставрация на църкви (защо не примерно за реставрация на синагоги и джамии?). Защо точно църкви и защо точно „държавни“? Ванга като аргумент за мен означава злоупотреба със служебно положение в полза на частни интереси.

Не може директор на национален музей, който трябва да е страж на науката, да бълва непрекъснато суеверия и чалга митове с които да се опитва да баламурка обществеността за да припечели по някой лев от билетчета и сувенири.

Не може да се допусне планомерното унищожаване на археологическото наследство на България чрез строеж на чисто нови крепости и църкви уж под предлог „реставрация“.

Не може да се допусне шеф на национален институт да произвежда непрекъснато дипломатически скандали и да ръси цинизми по медиите.

Този човек просто трябва да си върви.

Явно не съм сам в усещанията си, защото вече има подписка за пенсиониране на Божидар Димитров. Можете да се запознаете с мотивите и евентуално да подпишете ето тук.




четвъртък, август 06, 2015

Балкански случки и легенди в книга

Запознах се с Велко Милоев, когато заедно наблюдавахме изборите в Кюстендил през 2012г. Тогава научих за него, че е изключителен професионалист в наблюдението на избори и че като част от различни мисии (не само за наблюдение на избори) е обиколил на практика целия свят и е събрал уникален опит и впечатления.

За това, че се опитва да записва и да публикува наблюденията и анализите си и че всъщност е (бивш) журналист, научих малко по–късно, когато видях негови текстове в „Либерален преглед“.

Съвсем естествено, забелязвайки книгата му „Балкански случки, войни и легенди“, (2007г.), в доста неочаквано място – Карфур на смешната цена от 5 лева, продава се и като електронна книга, веднага си я купих.

Книгата е по–голяма, отколкото очаквате.

Първо, форматът и е малко по–голям от обичайния формат книга, и второ – страниците са покрити с гъст текст, което означава, че в меките корици се е побрал един сериозен том.

Какво има вътре?

Това са есета/пътеписи/спомени от пътуванията на Велко из бившите бойни полета на Босна, и въвлечените в конфликта съседни Черна Гора, Сърбия и Хърватско, епични семейни саги, изправящи косите кошмари от войните, удивителни разкази за това как обикновени хора се превръщат в чудовища или светци, за спасителната (дали?) амнезия на мира, малко след приключване на войната. Има препратки към Македония и България – защо на нас ни бяха спестени страданията на гражданската война, и наистина ли бяхме толкова различни и толкова по–добри от западните си съседи, за да живеем в мир.

Накрая прави една разходка/анкета по въпросите, които изглежда за балканските народи са по–важни от въпросите за мира, войната, живота и смъртта –

Кой народ на Балканите е вечната жертва на съседите си? Коя е държавата на Балканите с най–хубавата природа, най–вкусната кухня и най–славната история?

Общите болести и общите комплекси като че ли ни дават идея какви са следващите стъпки в нашето движение напред, без да си причиняваме страданията на войните, но ще оставя на всеки, който си вземе книгата, сам да си направи изводите.

Аз съм много доволен, че я прочетох.

От книгата:

Символите, както преди векове, са предназначени да сплотяват и да разделят.Вдигат се джамии, прекалено големи за малкото молещи се. Вдигат се огромни кръстове върху високи баири, за да се очертаят териториалните граници на някой верски анклав. Броят се пръстите при прекръстване. Всекидневие са познатите и у нас свади за децибелите от минарето или от камбанарията.За мен в тази страна най–искрени са атеистите.  
Защото възможно ли е да вярваш, че Бог гледа с добро на твоята война, на твоите убийства? Възможно ли е истински вярващ да открадне, оскверни или вдигне във въздуха храма на друг бог? 
Как така Рождество, Възкресение или Байрям – празниците на любовта, смирението и опрощението – се отбелязват с масови стрелби от прозорци и балкони? Като на сватба, като след футболна победа. (целият текст от тази глава, „Бог от консервата“)

Да се чете ли? Да.
А ако имате интереси в балканската стара и нова история и политика – задължително.



Е, имаше неща, с които не бях съгласен или смятах за излишни – примерно с лекото залитане в посока геополитика или пък с твърде честото цитиране на Андрей Пантев. Но книгата си струва.

сряда, август 05, 2015

Камъни в мозъците

Тия дни изпофалираха много медии, на които много хора галено им викат „парцали“ „свински“, „бухалки“ и ред подобни метафори и епитети.

По стар обичай, лицата на тези предприятия за масова преработка на общественото мнение в тор, изригнаха в плач за „истинската журналистика“. Понятие, което те познават, но досега старателно избягваха в професионалния си път, освен като  параван за ангажиментите си към сенчести структури, когато трябваше да се забъркват отровни коктейли от лъжи и полуистини.

По стар обичай, от същите лица беше провидян заговор на тъмните сили, преминаващ по оста Вашингтон–Драгалевци–Фейсбук монарси от жълтите павета, който сложил прът в колелата на прогреса и истинската духовност.

Това е димна завеса на една проста схема.

С крадени пари от банка, се дават „кредити“ на фирми, които дори и не помислят да ги връщат. С парите от тези „кредити“ се финансират горните „медии“, които поливат с помия всеки, дръзнал да се опълчи на мафията, крадяща от банката и съответно от джоба на всеки български гражданин.

Банката фалира, парите свършват, фалират фирмите – пощенски кутии, остават без пари и виещите за „духовност“ и „истинска журналистика“.

Гражданите псуват, но плащат загубените пари на банката (по закон), виещите вероятно ще започнат нови медийни проекти за... познахте, за „истинска журналистика“ против „пошлостта“ и за „истинска духовност“, онлайн архивите (уликите на местопрестъплението) ще изчезнат, но утайката в главата на публиката ще остане.

Утайка под формата на мозъчни камъни. Не е лесно да се мисли с камъни в мозъка, а освобождаването от тях е мъчително.

Карикатура: Христо Комарницки

понеделник, юли 27, 2015

Компромисът на последния автобус

разпокъсани размисли след „историческия компромис“

Поемам риска да кажа няколко изречения по историческия компромис, тоест по конституционните промени, договорени между РБ, ГЕРБ, ПФ и ДПС.

Първо, за него (за тях) може да се говори само в условно наклонение. Ако депутатите натиснат копченцата в пленарна зала така, както са обещали, само тогава този компромис ще е факт и ще можем да оценим ефекта му (им) върху българското общество. Засега можем само да теоретизираме.

Второ, благодарен съм на Евгений Дайнов, който спомена историческия прецедент:
От два дни чакам някой журналист да свърши журналистическа работа, ама както често се случва - налага се аз да играя журналист.Та, слушайте. "Исторически компромис" (Compromesso storico) е лансиран през 1973 година от лидера на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер и лидерите на Християндемократите, вкл. Андреоти и Алдо Моро. Същината на компромиса е партията на Берлингуер да престане да седи в изолатора на политиката и да бъде допусната в нея; от гледна точка на християндемократите, идеята е комунистите да бъдат цивилизовани о откъснати от Москва чрез вкарване в реалната политика - на компромисите. Да, ама крайно левите веднага изригват, обявяват въоръжена борба срещу "предателството", отвличат Алдо Моро и го убиват.Не, че нещо, ама поне най-новата история трябва да се знае. Барем за контекст. Дано да не се повтори историята с Алдо Моро (от фейсбук)
В български условия това означава следното – ДПС беше пуснато от политическия изолатор, в който беше натикано след оставката на Орешарски и директно му беше прелято доверие от РБ,  жива кръв, за да подкрепи конституционните промени. Така стигнахме до парадокс – депутати, искали 2 години оставката на Делян Пеевски и самият Делян Пеевски да подпишат толкова важен законопроект, който поне на теория трябва да бъде стъпка от верига събития, които да изправят същия Делян Пеевски и голяма част от хората около него пред правосъдието.

Можеха ли РБ да действат по друг начин? Можеха, примерно, да откажат да подпишат компромисен законопроект, да излязат от правителството, да спечелят още поне 10% доверие и да отидат наесен на избори 2 в 1 (парламентарни + местни), а през октомври да влязат още по–силни в Народното събрание, където да започнат наново.

Два са недостатъците на този вариант – избори можеше и да няма (в парламента е пълно с партии и депутати, които знаят, че тоя мандат им е за последно), а да има само преструктуриране на мнозинството, т.е. ДПС и остатъците от БДЦ официално да заемат мястото на РБ, и така формираното ново „мнозинство на националното спасение“ да изкара до изборите през 2018г.,  и второ, също важно, – със сигурност поне една година щеше да бъде напълно изгубена за реформи, а може би и повече.

Този вариант правеше много вероятни и нови масови протести (не че са нещо лошо).

РБ се решиха на по–тежкия за тях вариант, да направят жертва и да пуснат ДПС от изолатора (това е същината на компромиса), но да придвижат реформата с една малка стъпка напред.

Не съм компетентен по конституционно право, за да оценя предполагаемия ефект, но изчетох внимателно всички анализи на авторитетни говорители за постигнатото, и като че ли повечето се обединяват около идеята, че предлаганите промени са изключително политическо постижение, но недостатъчни (първа стъпка).

Приблизително в този дух е и изявлението на „Протестна мрежа“:
Промените в Конституцията са слабо лекарство за болното българско правосъдие.

Затова и следните въпроси продължават да висят:

  • Вече възможно ли е да се появи прокурор, който да издърпа ушите на лошите и корумпираните? 
  • Ще започне ли реално борбата с корупцията и зависимостите? 
  • Достатъчно ли е с тези промени в конституцията и с допълнителни промени в законите да се постигне реален напредък?

Доста вода ще изтече, преди да можем да отговорим категорично. Промените в Конституцията трябва да минат през две гласувания в пленарна зала и да издържат и евентуална атака в Конституционния съд. Освен това, трябва да бъдат гласувани и множество съпътстващи поправки в закони, отнасящи се до правомощията на съдебната власт и до борбата с престъпността и накрая –трябва да има налице достатъчно компетентна и волева администрация, за да ги задейства.

Твърде много условности, над които виси въпросът – а ако по пътя се направят много компромиси, дали няма да го ручаме жабчето напразно? Дали промените няма да се обезмислят по пътя?

Такава вероятност съществува и най–добрият лек срещу нея е будното и бързо реагиращо гражданско общество.

В момента две формации на гражданското общество са свръхактивни по темата – „Протестна мрежа“ (ПМ) и „Инициатива Правосъдие за всеки“ (ИПВ). (Може би има и други, извинете ако съм пропуснал)

Постигнатият компромис беше тежко изпитание за ПМ. Единственото, което стана кристално ясно след него, е че ситуацията е навлязла в нов етап. Съвсем естествено, появиха се гласове на скептици и оптимисти. От фразата „недостатъчно добри промени“ скептиците наблегнаха на „недостатъчно“, а оптимистите на „добри“ промени.

Веднага се появиха и критици отвън, които заявиха, че „Протестна мрежа“ вече се е превърнала в неявен политически субект, навлязла е в реалната политика с компромисите и вече не е носител на чистите си идеали (намеквайки, че е време за нещо да я замести?).

Протест за оставката на главния прокурор Цацаров, 14. юли 2015г.

„Гладна кокошка просо сънува, другари“, бих репликирал аз. Иска ви се. „Протестна мрежа“ е мрежа, среда, което означава че дори на някой да му скимне да се отказва, или нарочените за лидери да тръгнат да правят компромиси, има достатъчно други, които няма да са съгласни и посоката ще бъде запазена.

Крайните цели на ПМ –  изваждането на мафията от властта, справедливото правосъдие, свободните медии, честните конкурси, бизнесът без политически чадъри, си остават и няма да мирясаме и да спрем натиска докато в България не постигнем някакви приемливи стандарти в тия области.

ИПВ също се състои от достатъчно решителни хора, за да вярвам, че и те няма да отстъпят.

Дори и двете структури от утре да изчезнат, ще се намерят достатъчно граждани, които да се самоорганизират, както показаха протестите от 14. и 22. юли.

Мога да оприлича постигнатия компромис на автобус, който пътува за депо – шофьорът е неприятен и ще ни остави 3–4 спирки преди нашата, но ще можем да се приберем още тази вечер. Другият вариант е да чакаме до сутринта.

Кой е по–добрият вариант? Аз традиционно съм оптимист, и съм положително настроен, но вие вижте, преценете сами. През нощта могат да ни намушкат или ограбят, а на сутринта може да е твърде късно.

А защо закъсняваме толкова много? Не знам, но в първия си мандат ГЕРБ разполагаше с конституционно мнозинство и не се възползва от него.

Случващото се сега е поправителна сесия, след много, много скъпи частни уроци.

Протест за гласуване на законопроекта, на министър Христо Иванов. 22. юли 2015г.

За любопитните – импровизираният разговор на Лютви Местан с активисти на „Протестна мрежа“ и Инициатива „Правосъдие за всеки“:


 „Протестна мрежа“ застава зад правото на своите членове да задават въпроси на политиците, които са отговорни за реформата или за нейното осуетяване.

понеделник, май 25, 2015

Съвременно изкуство за всеки

Сигурно на голяма част от вас ви се е случвало, на мен включително, за гледате примерно някакви странни метални парчетии, за които се прави изложба и се обявяват по телевизията за голямо постижение на съвременното изкуство, където дами с хубави тоалети и господа с чудесно ушити костюми разправят същото пред обектива на камерата.

Или пък медиите да отидат да отразят изложба с цветни петна в рамки и лично някой наш академик да каже с блага усмивка пред микрофона, че е направена още една стъпка към духовното възраждане на България.

Да не говорим за по-сложни и по-горещи теми, като паметниците „1300 години България“ или паметника на съветската армия, където на обикновен гражданин като мен често му е трудно да отсее пропагандата и личните интереси на говорещите пред обектива от обществения интерес и от художествената и историческа ценност на въпросните конструкции.

За да се помъча да попълня поне някоя дупка в естетическото си образование, приличащо на занемарена улица в безперспективно селище, започнах да ходя на курс по съвременно изкуство веднъж седмично.

Курсът ми се стори лесен, приятен и доста полезен.

Започнахме с някои от теченията на модернизма, преминахме през минимализъм и land art. и в момента сме на съвременно изкуство.

Междувременно ми присветна защо Кристо (Христо Явашев) е всъщност толкова важен и известен.

Кристо, Surrounded Islands (Обградени острови), картинка

Не се изисква кой знае какво усилие да се следи материала, ако човек присъства редовно на занятията. Обикновено преди занятие трябва да се прочетат 1-2 страници цитат от книга или важно есе, за да се подготви човек.

Предполагам, че ефектът от курса е различен при различните курсисти. На мен ми даде много материал за размисъл и доста нови идеи.

Спрях да смятам Джаксън Полак за абсолютен шарлатанин.


Джаксън Полък, Summertime: Number 9A 1948 (Лято:№9А) картинка


Открих за себе си Джеймс Търел (ударение на втората сричка на фамилията)

Джеймс Търел, Skyspace (Небесно пространство), картинка

Доста време отделихме и на паметниците, включително направихме една много яка игра-дискусия.

Започнах доста по-добре отпреди да се ориентирам в българското модерно и съвременно изкуство и ми дойдоха разни интересни идеи.

Курсът се води от Нада Нешева, изкуствовед и журналист, която дълго време е работила и учила извън България, тъй че погледът отвътре се комбинира с поглед отвън, което намерих за изключително полезно.

Пиша ви всичко това, защото скоро приключваме и започва нов цикъл (за последно!) в началото на юни, тъй че ако някой се интересува от тия неща, сега е моментът да се запише.

Повече информация тук.

петък, май 08, 2015

Какъв ни е девети май?

Нацизмът е една от двете големи злини (знаете коя е другата), сполетели света през 20–ти век и победата над него е изключително постижение.

Втората световна война пък е ужасяваща трагедия, погълнала десетки милиони животи и прекършила стотици милиони съдби, чието приключване оправдано е едно от най–радостните събития в историята на човечеството.

С капитулацията на нацистка Германия пък приключва войната в Европа, а в Западна Европа приключват и други ужаси, като концентрационните лагери.

Затова е и редно да отбелязваме тази капитулация като деня, в който е победено едното голямо зло (за другото трябва да почакаме още 45 години) и сме длъжни да отдадем почит на жертвите и загиналите.

Германия капитулира на 7–ми май 1945г. и това са подписите на подписалите капитулацията. (източник)


Две са интересните неща в този списък с подписи.

1. Капитулацията е подписана на 7–ми май;
2. От съветска страна е подписал неизвестният днес на широката публика ген. Суслопаров.

Обърнете внимание също на съвсем делничния вид на документа, и на това, че подписът на съветския представител е без никакъв намек за особено мнение и е подписан като страна, а не като свидетел.

Ето и снимка от церемонията, също съвсем делова и непретенциозна. В залата има хора, които имат по–сериозна работа от това да гледат как се слагат подписи:

източник

В дъното вляво, виждате ген. Иван Суслопаров, подписал акта от страната на СССР. Ето и целия документ:

източник

В съветската литература и популярна култура битува схващането, че Суслопаров е подписал капитулацията „без разрешение“ от висшестоящите си началници. Без разрешение? След десетилетия чистки и след 6 години война, през които съветски генерали са разстрелвани на тумби за много по–дребни неща, съветски генерал прави такова нещо без разрешение? Едва ли. Може би просто е подписал без разрешение от „правилния“ висшестоящ?

За всеки случай, налага се лично Сталин да защити Суслопаров пред страшния Вишински, като му обясни, че няма претенции към „непослушния“ генерал.

Само че съветското командване не е доволно от подписаното споразумение. Защо? Формално, защото Суслопаров „не е бил упълномощен“ да подписва, а и защото е подписал друг текст, а не предварително уговорения. Неформално, заради изключителната ревност на Георгий Жуков, първи заместник на върховния главнокомандващ, който не е могъл да понесе факта, че някой друг съветски офицер пред камери и фотоапарати, а не той, е подписал капитулацията.

Затова по един срамен начин церемонията се повтаря на следващия ден, 8–ми май, този път в тържествена обстановка и с друг участник от съветска страна – маршал Георгий Жуков (същият, на когото кметът на Стрелча вдигна паметник преди няколко дни). Дуайт Айзенхауер, главнокомандващ на съюзническите войски в Европа, смята второто подписване за „безвкусен“ спектакъл и заявява, че не би участвал в него (оригиналният израз е tasteless, което може да се преведе и като „пошъл“), затова предоставя тази висока чест на друг американски генерал, подписал от името на САЩ, този път като „свидетел“ (и така вероятно намекващ коя е истинската капитулация).

Ето и текстът на второто, „поправено“ споразумение, според в–к „Правда“, подписано на 8–ми май в в Берлин (за съжаление, не открих варианта на английски, за да мога да сравнявам двата текста на един и същи език, 1:1, а не през превод)


Очевидно, текстът е абсолютно същият като този от предишния ден. Разликата е в подписалите и в мястото на подписването.

(източник, втората церемония в Берлин. Жуков подписва)

Защо обаче в Европа и САЩ отбелязват победата над нацизма на 8–ми май, а бившият Съветски съюз и свързаните с него лица, на 9–ти?

За Западна Европа е очевидно. Първата капитулация (тоест истинската, когато германската армия реално се отказва от съпротива), е на 7–ми. Тогава се дава едно денонощие време на германците, до 23:01ч на 8–ми май, да прекратят всякакви бойни действия, а втората „капитулация“, която задоволява и егото и пропагандните нужди на Жуков, е подписана на 8–ми май в 22:43 ч., като точният час за прекратяване на германската съпротива не се променя, той си остава в 23:01ч, 18 минути след второто подписване. Така че, по всички признаци, победата над нацизма трябва да се отбелязва или на 7–ми май, когато е чествана от Общността на нациите (организацията, по–известна със старото си име – Британската общност) или на 8–ми май, когато се отбелязва от Европейския съюз.

В Съветския съюз (както и рублофилите в Стрелча и на други места), желаят да наблегнат на историческата роля на Георги Жуков и затова за Ден на победата в СССР официално е определен 9–ти май, заради часовата разлика, понеже подписването в Берлин се пада в 0:43ч по московско време.

А кога ние в България трябва да отбележим деня на победата над нацизма и да почетем жертвите? И по двата признака при нас капитулацията се пада или на 7–ми, или на 8–ми май. ЕС я отбелязва на осми, а и по българско време втората подписване се пада на 8–ми май, буквално в дванайсет без седемнайсет (в 23:43).

Днес няма особен смисъл България да угажда на егото на Георги Жуков, нито пък да следва пропагандните клишета на СССР, междувременно наследени от путинския режим, хеле пък да се води по московската часова зона. Осми май, тоест днес, е годишнината от тази голяма победа и денят, в който трябва да почетем героите и жертвите си.


Снимката е направена днес, 8–ми май, пред паметника на част от българите, загинали във Втората световна война. Да си отбележим контраста с паметника на червената армия като размер, лукс и местоположение в градското пространство. Както забелязвате, цветя няма, нито някакъв друг знак за голямата годишнина.

Вместо това, хора деклариращи се за „антифашисти“, УТРЕ ще носят цветя и венци пред тотема на червената армия, утре ще си дерат ризите и гърлата, а тази нощ ще дежурят край него, за да го пазят от случайно „оскверняване“, а дори може и да запалят някое европейско знаменце като миналата година.

И да не забравяме, че 8–ми май маркира краят само краят на военните действия в Европа и излизането на Германия от войната, но самата война реално завършва с японската капитулация на 2–ри септември 1945г. 

Като изключим неяснотите около горната дата в България, цели 70 години по–късно не сме приключили и с осмислянето на самата война. Все още има свързани с нея въпроси, неизяснени за широката общественост. Ще изброя тези, за които се сещам:
– Въпросът за участието на България във войната до 8–ми септември 1944г., когато правителството на Константин Муравиев обявява война на Германия;
– Въпросът за дипломатическата активност на България преди войната и свързаните с нея събития, примерно Соболевата акция.
– Въпросът за поведението и отговорността на българската армия и граждански власти в териториите, които сега са част от Сърбия, Македония и Гърция;
– Въпросът за изтеглянето на българските войски и за съдбата на изоставеното българско население и войски на териториите на днешните Сърбия, Македония и Гърция и отговорността на просъветското отечственофронтовско правителство за последиците (примерно известният случай за пленяване и спасяване на българските войници в Охрид);
– Въпросът за отговорността на българските граждански и военни власти за съдбата на евреите от горепосочените територии;
– Истинската история на партизанското движение и другите форми на съпротива по време на войната;
– Истинската история за участието на България в заключителния етап от войната (наричан по време на тоталитарния режим „Отечествена война“. Заснетият паметник е посветен на загинали в този етап от войната); 
– Истинската история на 9–ти септември 1944г.

(мистериозно превръщане на американски „Додж“ в съветски танк Т–34, снимка „Изгубената България“, също тук и тук)

– Истинската история на съюзническите бомбардировки и отговорността на България, СССР, Великобритания и САЩ за тях;

(бомбардировка на София, източник)

(паметник на загиналите летци–изтребители, защитаващи София от бомбардировките, източник)
– Тезата на нацистката пропаганда, после продължена и от комунистическата, за използване на играчки–бомби от съюзниците в България и извън нея, специално за поразяване на деца;
– Въпросът за знаменитата салфетка от четвъртата Московска мирна конференция (а не от Ялта), изписана месец след пълната окупация на България от червената армия, когато Сталин вече има 100% контрол върху съдбата на България; 
– Историята на бившите български военнослужещи и български граждани, родом от Македония, мобилизирани в югославската армия и също участвали в заключителната фаза на войната. (прочети за бунта на войниците в Скопие);
– Създаването на Народна република Македония в рамките на Югославия и създаването на македонски литературен език и нация;
– Отражението на горните въпроси върху съвременните отношения с Македония, чиято държавност също е пряко следствие от Втората световна война. В центъра на Скопие има музей на Холокоста, пълен с български артефакти – вагон на БДЖ, снимки на цар Борис, български документи и т.н.;

(вагонът на БДЖ в музея на Холокоста в Скопие. снимка)

– Отговорността на царстващата династия за събитията през войната и детайлите около провеждането на референдума „Монархия или народна република“;
– Въпросът за ролята и отговорността на българските комунисти по време на войната, които до 22–ри юни 1941г. са съюзници и поддръжници на нацистка Германия;




– Въпросът за ролята и отговорността на СССР като съюзник на Германия и агресор срещу неутрални държави – Финландия, Румъния, Литва, Латвия, Естония, Полша, до 22–ри юни 1941г.
– Ролята на България и Югославия в гръцката гражданска война 1946 – 1949г., 


Триъгълничетата са лагери за обучение на въстаници, кръгчетата са пунктове за снабдяване, има също пунктове за приемане на бежанци, болници и лагер за военнопленници (отбелязан с Х)

Имаме много домашно за писане, четене и учене.

Препоръчвам за четене и материала на колегата Асен Генов „Трябва ли да празнуваме 9–ти май?“.

А какъв ни е 9–ти май? Девети май е денят на Европа и няма нищо общо с никакви капитулации.









понеделник, май 04, 2015

В памет на Мая Плисецкая

Много дълги години единственото име от балета, което знаех, беше това на Мая Плисецкая. После разбрах, че напълно основателно.



По време на това представление Плисецкая е 50-годишна.

снимка

 снимка

снимка

снимка

Още много снимки

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)