петък, юли 25, 2014

Следващия път трябва да спечелим преди да сме започнали

„Сто пъти да влезеш в битка и сто пъти да победиш - това не е най-доброто. Най-доброто е да покориш чуждата армия без да се сражаваш.“ – Сун Дзъ

Отстъпвайки като победена армия, управляващите опустошават складовете, взривяват мостовете, отравят кладенците след себе си. Числата в сметката, която ще трябва да плащаме за това, някой да сложи по един позорен ред в биографията си, стремително растат с всеки ден (а дори не е почнало ровенето в гардеробите за скелети и други останки). Това е тактиката на „изгорената земя“ - тактика на окупационна армия, която не се интересува от оцеляването на населението на завладяната територия, а само от това – настъплението на другата армия по петите ѝ да бъде максимално забавено и затруднено, независимо от цената.

Много бяха моментите след началото на протестите на 14. юни 2013г., в които правителството демонстрираше пълна глухота по отношение на гражданството и, едновременно с това, проявяваше необичайна чувствителност, що се отнася до интересите на икономическите и политическите си спонсори, избутвайки напред като национални приоритети, дори преди членството в ЕС, руските енергийни проекти на Балканите.

И това е нормално, да ви кажа. Хората на изборни длъжности са лоялни към тези, които са ги избрали. Ако техният единствен избирател пребивава някъде в кабинет с махагонова ламперия, естествено е, че няма да ги интересува какво викат онези с плакатите на площада, а само това, което с тих глас им съобщава човекът зад грамадното бюро.

Какво ще става сега? Чувам много гласове – от доброжелателни до отвратително злобни – „А сега, сега като дойде новото правителство ще протестирате ли?“

Не се ли усещате, че въпросът е неправилно зададен? Новото правителство не идва като градушката, а като следствие от листчета с отбелязани числа в урните, които имаме право да пускаме през няколко години на избори. Протестите са аварийна спирачка, върху която едновременно скачат гражданите за да спрат отиващия към пропаст влак на цялото общество. Защо трябва да се стига чак до там, до опасността от надвиснала катастрофа, за да се предприеме нещо?

Преди да се протестира трябва да се гласува. И опитът ми от последната година ме води до категоричен извод  – едно малко гласуване спестява много големи протести. Само се замислете, за всички онези вечери и почивни дни, които вместо да посветим на себе си и на скъпите си хора, посветихме на трамбоване по жълтите павета, викове и гняв. Какво ще направим сега? Ще оставим всички тези усилия да отидат нахалост ли? Или в деня на изборите ще направим всичко възможно всеки нормален глас в нашата Родина да бъде максимално мобилизиран?

„А ако един глас не стига?“ – сигурно ще пита някой. „Какво означава моят глас срещу стотиците други купени/контролирани гласове?“

„А може би е време да поработиш за партията, за която гласуваш“, за пореден път да подхвърля тази идея. Наистина, изглежда радикално, да се появиш в някакво квартално клубче или централа с намерението да работиш доброволно за хора, които не познаваш лично, но ако другият вариант означава отново изтощителни протести, ден след ден, вечер след вечер... може би не е чак толкова безумна алтернативата? Партиите са организации като всички други – имат ръководители, имат работници, имат умници, имат досадници... пълната гама като навсякъде в България (тоест има риск от разочарования ;)). Никой не отменя чисто човешкото вписване в колектива.

„Няма за кой да гласувам“ „Няма алтернатива“ „Вие няма ли да правите партия?“ Мисля че вече доказах, че пасивността не е добър избор. Има доста партии – извънпарламентарни, парламентарни, стари, нови, тепърва основаващи се, които покриват огромния спектър от политически желания/мечтания. Все някого трябва да натоварите с очакванията си.

Освен да се гласува, трябва и да се участва по най–разнообразен начин както в управлението на страната, така и в обществения живот по принцип. Парламентарните комисии, където се върши основната работа по изготвянето на закони, са отворени за гражданите. Заседанията на изборните органи – общински съвети, парламент и тн. са публични. Огромната част от информацията, с която се работи в държавната администрация и се генерира от нея и в общините, е публична. Всеки може да зададе въпрос по Закона за достъп до обществена информация и освен когато става дума за нещо много специфично в областта на сигурността и личните данни, има право да научи всичко, за което попита.

Нямате идея как могат да заскърцат дори ръждясалите механизми на съдебната система и прокуратурата, ако подадете аргументиран сигнал за нарушения.

Но ако ви мъчи интровертност и срамежливост, нямате време да участвате като доброволец в предизборни кампании, не се чувствате уверени да ходите по парламентарни комисии и изслушвания, то можете да направите още едно нещо – да си направите блог и да пишете в него, като откровено споделяте какво ви дразни и какво ви радва в обществото – и това понякога е много полезно. Не знаете в каква точка ще ударите и какъв ефект ще предизвикате. Вижте примера на Еленко с митниците.

Възприемете масовите протести като масова поправителна сесия по гражданско участие, като курсове за изоставащи. Някаква работа не сме свършили, ако се докараме до там. Това не значи, че протести няма да има. Демократичната практика по света показва, че протестите са нещо нормално във всяка развита демокрация. Но все пак, те са мощен чук с който можем да подкараме заклинилият механизъм на държавата, те не са инструмент, с който може да се бърника под капака на обществото за фини настройки. Фините настройки изискват неособено труден, но всекидневен ангажимент.

Да се поздравим с първата победила българска революция, която успя да събори едно порочно управление, без да има предвид да качва някого специално на власт,  а просто да въздаде политическата справедливост. Назначаваш мафиоти – падаш от власт. Рано или късно.

Твърде късно, цяла година и няколко милиарда по–късно, но все пак паднаха.



Първата битка е спечелена, остана да си довършим войната.




сряда, юли 23, 2014

Иларионов: Беше извършен терористичен акт

Представям ви нова версия за случилото се с малайзийския самолет. Автор Андрей Иларионов, бивш икономически съветник на Путин (до 2005г.), в момента опозиционер. Версията пак насочва отговорността към кабинетите в Москва, но този път като част от сатанински план и от Четвъртата световна война, към която теория Иларионов се придържа. (оригинал, преводът мой) Поради бързането може да има грешки.

снимка

Защо беше свален амстердамският Боинг?

Потокът от информация, който се изсипа за последните пет дни, предоставя достатъчно количество факти за да се стигне до най-вероятния в този случай извод - това беше планиран терористичен акт. 

Поради изобилието на вече публикувана информация, в долния текст не се дават връзки към документи, изчисления, публикации, които в момента се намират в голямо множество по информационните сайтове и са достъпни до всеки заинтересован.

Мястото на разположение на зенитно-ракетния комплекс БУК-М1 по време на пуска на ракетата „земя-въздух“.
Полето около селцето Берегись, близо до селищата Первомайское и Красный Октябрь, южно от град Снежное, югоизточно от гр. Торез.

Контрол върху мястото на разположението и охрана на БУК-М1
Така наречените сепаратисти от Донецката народна република.

Присъствие на зенитно-ракетния комплекс БУК-М1 на бойна позиция, от която е бил произведен пуска на управляемата ракета.
От сутринта до вечерта на 17-ти юли.

Екипаж на комплекса БУК-М1
Руски граждани на редовна военна служба във Въоръжените сили на Руската федерация.

Подчинение на ЗРК БУК-М1
Пряко на щаба на Южния военен окръг на Руската федерация, гр. Ростов-на-Дон
Непряко на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация, Москва.

Предаване (подчиняване) на БУК-М1 на гражданското или военното ръководство на Донецката република
Не е осъществено.

Заповед за изстрелване на ракетата
Генералният щаб на Въоръжените сили на Руската федерация, Москва


Възможно ли е случайно изстрелване на ракетата, довела до гибелта на полет MH-17?
Според техническите особености на изстрелването на ракетата (включително и т.нар. подсветка на вече изстреляната ракета) - не е възможно.

Възможно ли е изстрелване на ракетата, в посока на украинския военно-транспортен самолет Ан-24(Ан-26)?
Поради силно различаващите се характеристики на двата самолета (размер и силует на корпуса, максимална височина, максимална скорост), объркването на Ан-24 (Ан-26) с Боинг 777 е напълно невъзможно.

Защо именно полет MH-17?
По време на целия ден - 17-ти юли, над района на дислокация на комплекса БУК-М1 са преминали няколко десетки пътнически самолета (включително, 20 минути преди това - полетът на Луфтханза Мюнхен-Делхи, минута по-късно полетът на Сингапурските авиолинии Копенхаген-Сингапур) Нито един от тях, освен МН-17 не пострада. Защо е бил избран именно той?

За реализация на подготвения план, на първо време е трябвало да бъдат изключени самолетите на руските авиокомпании, авиокомпаниите на страните от бившия СССР, авиокомпаниите на САЩ, Германия, Франция, самолетите на всички авиокомпании летящи от обратната посока - от юг и изток. Жертвата е трябвало да стане самолет, който лети или от Варшава (столицата на „фронтовите държави“, във водената от Русия Четвърта световна война), или от Амстердам (столицата на „порока“ в концепцията на разложения и греховен Запад, комуто противостои защищаващата истински ценности, ставаща от колене путинска Русия).

Само че катастрофа със самолет от Варшава неизбежно би дала нов импулс на обвиненията на кремълското ръководство в систематични терористични актове срещу поляците. Главното е, че не може да предизвика този ефект, на който разчитат и авторите на този дяволски план. Тъй като единственият полет, летящ от Амстердам е МН-17. Тъй като неговият обичаен маршрут минава по на юг, на руските власти им се налага да затворят 12 въздушни коридора за това, за да оставят на пилотите едиствения възможен маршрут - L980, преминаващ над района на Торез и Снежное. (подчертаването мое - КП). Именно там го е очаквал и квалифицираният, добре подготвен, напълно трезв и точно изпълняващ заповедите на своето непосредствено началство екипаж на зенитно-ракетния комплекс БУК-М1.

Каква е същността на плана „Полетът от Амстердам“?
Проектът „Новорусия“, толкова тържествено обявен на 17-ти април и прицелен към недопускане на интеграцията на Украйна в западните икономически, политически и военни съюзи, се намира на ръба на провала. Възможните последствия от неговото прекратяване за авторите, инициаторите, организаторите са обсъждани нееднократно. Единственият начин да се спаси проектът „Новорусия“ от пълен и кончателен разгром е да се спрат бойните действия на украинската армия в Източна Украйна.

Към 17-ти юли бяха изпробвани и приложени:
- военна съпротива на „сепаратистите“, относително ефективна в началото, а в последно време сблъскваща се с все по-силната и по-силната редовна украинска армия;
- дипломатическият натиск, който се осъществява през Меркел, Оланд и пр., който се оказва, както се видя, недостатъчен.

Беше необходимо ново, доста по-силно средство, способно (според замисъла на авторите) да доведе до „шок и трепет“ приспаната до момента европейска общественост, за да може тя, ужасена от гибелта на стотици свои съграждани, в това число и деца, твърдо да поиска от своите правителства да окажат какъвто натиск е необходим на лидерите на „жидобандеровците“ и „укрофашистите“ и на всяка цена да ги принуди да прекратят бойните действия в Източна Украйна.

Примирието на всяка цена би позволило на Кремъл да подхранва огнището в Донбас с хора и оръжие, едновременно с това институционализирайки и легитимирайки едно голямо украинско „Приднестровие“. След сключването на първоначално примирие трябва да се пристъпи към добре отработените (в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия) механизми за продължаването му с 5, 10, 20, 30, 50 години, в течение на които донбабвийската (игра на думи Донецк + Зимбабве - кп) и лугандонската язви ще спират Украйна да се присъедини към западните съюзи.

След успешното провеждане на операцията „Полетът от Амстердам“ започна осъществяване на операцията „Миротворец“.

Операция „Миротворец“
Крес получаване на информацията за успешно проведения терористичен акт, главният автор на операция „Миротворец“ се свърза с президента на САЩ Барак Обама, и информирайки го за трагедията, „подчерта необходимостта от незабавно и безусловно прекратяване от двете страни на бойните действия в Югоизточна Украйна. Изразена беше надежда, че американската страна също ще допринесе за стартиране на мирния преговорен процес в Украйна.

В следващите дни всички, без изключение, публични действия на автора (телефонни разговори с лидерите на другите държави, публични обръщения, минути на мълчание) бяха насочени към постигането на прекратяването на огъня от украинска страна. В Европа и САЩ като по команда започна кампания на искания, петиции, протести към собствените правистелства за „незабавно прекратяване на касапницата в Украйна“.

Операцията „Миротворец“ частично успя. П. Порошенко обяви прекратяване на бойните действия в радиус от 40 километра от мястото на катастрофата на MH-17.

Ролята на „сепаратистите“ в операция „Полетът от Амстердам“
Кремъл ги подведе, като ги използва в качеството на главни заподозрени.
- МН-17 беше свален не от „чернухинските казаци“ (на около 40км от мястото, практически невъзможно)
- „Докладът на Безлер“ беше предаден по такъв начин, за да може да бъде прехванат от украинското разузнаване и да бъде представен на света, насочвайки търсенето на виновниците в средите на „сепаратистите“.
- Самият Безлер очевидно е бил шокиран, научавайки (което доказва, че не е участвал в подготовката на операцията) факта на свалянето на пътнически самолет - в сравнение с леденото спокойствие на неговия московски куратор.
- Действията на „сепаратистите“ с телата на загиналите и останките на самолета усилват създаденото впечатление (независимо на тоталното им ръководство от Москва).
- Публикуването на материали от името на Гиркин в социалните мрежи с цел привличане на внимание именно към авторството на терористичния акт от страна на „сепаратистите“.
- Разгръщането на кремълската пропагандна кампания „Това не е Путин!“
- В кампанията са включени ударните пропагандистки сили; на нея клъвнаха дори някои забележителни представители на интелектуалната опозиция (вероятно има предвид Латинина, откъси от която ви преведох наскоро), тиражиращи удобната за Кремъл версия за виновността на „сепаратистите“ (концепцията „маймуна с граната“), версия за която обаче няма никакви основания, тъй като „сепаратистите“ никога не са притежавали такива средства или възможности за извършването на такъв терористичен акт.

„Това не са грузинците. Не са и сепаратистите. Това е трета сила“
- така ми обясняваше, показвайки с очи картата на Русия един офицер-наблюдател от ОССЕ за авторите на терористичните актове на територията на Южна Осетия през лятото на 2008г., които доведоха, в крайна сметка до горещата фаза на руско-грузинската война през август.

понеделник, юли 21, 2014

Маймуни с ракети

Юлия Латинина, „Код доступа“, радио „ЭХО Москвы“, 19. юли 2014г.
(избрани пасажи. пълният текст тук. преводът мой)

В 17:20 по московско време изчезва малайзийският Боинг. В 17:37 в сводка на Игор Сергеевич Стрелков, нашият последен деникински офицер публикува съобщение на опълчението (цитирам дословно)  „В района на Тереза току що беше свален самолет АН–26, който се търкаля някъде зад шахта „Прогрес“. АН–26, обърнете внимание. Тоест, те са знаели какво трябва да лети.  „Търкаля се някъде зад шахта „Прогрес“. Предупреждавахме в да не се лети в „нашето небе“, а ето и видео, потвърждаващо поредния птичкопад. Птичката падна зад територията на града, не засегна жилищния район, мирни жители не пострадаха“. Край на цитата.


Обръщам ви внимание, че да има видео, а не просто текст, а видео,което вече е било качено, естествено Стрелков е трябвало да получи това видео и този доклад от хората, които непосредствено са му подчинени, само 17 минути след това, защото, нали ще се съгласите, Стрелков е министър на отбраната на Донецката народна република и на него не може да му се обади някой случаен и да му съобщи „Знаете ли, нещо свалиха току що“, а именно Стрелков след 17 минути казва „Ето, аз знам, че свалиха АН–26 и знам, че това направихме ние“. Очевидно, хората, които са свалили самолета е трябвало да му докладват.

Още веднъж повтарям, това че самолетът е свален именно от сепаратистите, няма никакво съмнение. Първо, както вече споменах, господин Стрелков гордо заяви това при обстоятелства, които изключват факта, че го е научил от някой случаен минувач.

.....

Следват няколко обаждания, и накратко – докладва един от събеседниците, това е стопроцентово граждански самолет. Много пътници. Има ли някакво въоръжение? Няма. Цивилни вещи, медицински материали. Пътнически самолет. Море от трупове, тела. Това докладват хората, които са изпратени да огледат самолета.



.....

Когато докладват на Козицин, че самолетът е граждански и какво всъщост е правил на територията на Украйна, то този Козицин отговаря (поне украинската страна твърди, че това е Козицин) с тази реплика „Значи, возили са шпиони“.

Ето, представете си възприятието за света на хора, които... самолет лети на 10 километра височина, 300 трупа, значи возят шпиони. Интересно кога и къде?

Има радостен видеоклип, на който се вижда как гори самолета и хората, които снимат си говорят „Каква красота!“ и се радват „Не напразно го докарахме“.

(предполагам, че става дума за това видео – КП):
„Не напразно го докарахме“ – става дума за „Бук“, тъй като той е голям и всички са видяли откъде е минал.


......

Разбира се, до ден днешен светът се отнасяше към войната в Украйна като, например, към войната в Сирия. Общо взето, Западът към нищо не се отнася сериозно в момента. Обаче ние с едно движение се приравнихме към Кадафи и Бен Ладен, защото ако има някаква стратегия на Запада към нестабилните страни, то това е стратегията в ръцете на терористи и маргинали да не попада свръхмощно оръжие. Затова има и санкции към Ирак, оттук и натиска върху Северна Корея, която обаче, разполага с такова оръжие. И така, мъничко по мъничко, не особено вменяеми хора придобиха оръжие, способно да поразява цели на височина 10 километра.

По въпроса за това, защо граждански самолет е летял над зона на бойни действия. Напълно неправомерен въпрос. Ако погледнете маршрутите на пътническите полети, те чудесно си преминават над Афганистан, над Пакистан, дори над воюваща Сирия, защото се смята, че местните маймуни нямат възможност да свалят пътнически самолет на 10км височина. А изведнъж, у маргиналите на територията на Украйна се появява такава възможност.

.....

(добавено малко по–късно)
Обръщам внимание на световните заглавия – Daily Mail: „Путин уби сина ми“. The Daily Mirror „Жертвите на Путин“ Daily News: „Войната на Путин“.  Вестник The Sun: „Ракетата на Путин“. Боя се, че в такава ситуация няма да успеем да се скрием или да се измъкнем. Общо взето, за втори път след анексията на Крим попадаме във всички световни новини. Освен това, с един замах се изравнихме с Кадафи и Бен Ладен. Мисля че, че не разчитахме на такъв бенефис, тъй като, естествено, никой нарочно не е искал да свали този самолет. Искали са да свалят украински транспортен самолет, който точно по същото време е трябвало да мине от там. Както разбирам, имаме си къртица в украинския Генерален щаб,, и те са ни подали маршрута на на този транспортен самолет. А момчетата, натиснали спусъка, са се объркали.
.....

(пълният текст на руски тук)

петък, юли 18, 2014

Чудото КТБ

Тук няма да разглеждаме отрицателните чудеса, защото те са по силите почти на всеки, стига човек съзнателно да не се подготвя за нещо, за което е задължен да се подготвя – например, чудото на изчезналия за един ден плаж в Приморско. Или чудото на реката по улиците на кв „Аспарухово“. 

Затова изброявам няколко позитивни чудеса от последните години:

Телевизионно чудо – ТV7 привлече много от водещите телевизионни лица в България, привлече за партньори CNN и накупи техника, на която могат да завиждат не една или две телевизии, особено в ситуация на криза.

Политическо чудо – България без цензура успя с няколко месеца кампания да изпрати двама евродепутати в Брюксел.

Спортно чудо – „Ботев“ – Пловдив, което привлече топ–играчи и треньори и реши да строи нов стадион (помни проклятието на новия стадион)

Банково чудо – Корпоративна търговска банка, която пък успя да стане четвърта по големина в страната. Истинска българска банка, която успя да се наложи над някакви си мудни чужденци с техния мухлясал консерватизъм. 

Истински български патриотични постижения по нашия особен път на прогрес. 

Това са и взаимосвързани чудеса с няколко чудотворци.

И в близкото минало ставаха чудеса. Например чудото на „развития социализъм“, както политкоректно се наричаше режимът на късния Тодор Живков. Всички имаха работа, но малка част от тях работеха. Цялата индустрия работеше (несъсипана от прехода, нали), а в магазините нямаше почти нищо и затова от чужбина се влачеше почти всичко, дори леща, боб и тоалетна хартия. Селското стопанство уж беше в разцвета си, но пък повечето зеленчуци по трапезите идваха от частните стопанства. Хлябът и млякото бяха евтини, тъй че хората си хранеха с тях кокошките, но пък хубав хляб можеше да се намери само в хлебарниците, необхванати от индустриализацията на хлебозаводите. АЕЦ–ът бичеше на макс и пак имаше режим на тока. 

Когато свършиха парите разбрахме, че никакви чудеса не е имало, а е имало безконтролно харчене на пари и димна завеса, която да пази управляващите от гнева на управляваните. Останаха милиарди дългове.

Историята се повтори като фарс с КТБ и свързаните с нея чудеса. 

Можеше ли да не се повтори? Можеше, ако всички знаеха какво става. А защо не знаеха? 

Заради чудото с медиите, чудото с тайните служби и чудото с БНБ.

Протестна мрежа задава някои от въпросите.

Кой?

сряда, юли 09, 2014

Срок на по–малко от една ръка разстояние

Снощи с няколко приятели гледахме колективно документалния филм „Срок*“ (целият филм може да бъде гледан в youtube), разказващ за събитията и лицата от антипутинската опозиция в Русия през последните 1–2 години.

*Думата срок на руски има малко по–нюансирано значение от това на български. На руски жаргонното ѝ значение като продължителност на присъда за лишаване от свобода е доста по–силно като асоциация, отколкото в българския. Освен това, голям брой от участниците в митингите, заснети във филма, са арестувани и заплашени от петгодишни ефективни присъди. 

Без особено да се смущават, авторите Павел Костомарова, Александър Расторгуев и Алексей Пивоваров, надничат с камерата и микрофона в самия епицентър на събитията, до степен че самите събития не са разказани, нито обяснени, а видяни през епизоди от личния живот на главните герои (които просто са споменати с имената си).

трейлър


Алексей Навални, Ксения Собчак, Сергей Удалцов, Александър Белов, Иля Яшин и много други са заснети в естествената си обстановка, естествена в смисъла в който един научнопопулярен филм би показал флората и фауната в джунглата, например и от там един потенциален зрител би трябвало да си създаде сам картината какво всъщност се случва в Русия и с опозицията. Нещо като реалити формат.

Сюжетът е сглобен от множество малко документални случи, монтирани в близо час и представлява силно съкратен вариант на youtube канала, съдържащ отделните видеа.

За човек, който следи отблизо руския политически живот (слава богу, често надничам там), общо взето е ясно какво става на екрана, кои са героите, за какво спорят и какви конфликти имат с властта. Но ако нямате подготовка и контекст, чак към края на филма може би ще започнете да разбирате кой какъв е и за какво се бори.

 Алексей Навални

Ксения Собчак и Иля Яшин

От друга страна ние получаваме изключително важния поглед отвътре, от кораба на революцията. При положение че свободните медии, доколкото ги има, ни показват нещата отвън, двойният поглед, отвътре и отвън постига максимална прозрачност и релефност, картината става модерно 3D.

Какво ли е основното послание? Нека опитам да отгатна – основното послание е фактът, че хората, наели се да извадят Русия от дупката, в която я натика Путин, са обикновени граждани, които просто са решили да вземат нещата в свои ръце и се различават от другите граждани по улицата единствено по решителността си и посветеността си на каузата.

Епизод по епизод наблюдаваме цялата трансформация на която са подложени, докато минават изпитание през изпитание и израстват като политически лидери. Получаваме много повече отговори на въпроса „Кои са тези хора?“, отколкото на традиционния „Какво точно се случи?“

Какво реагираш ако ти обискират дома и голяма част от покъщнината ти да занесат в полицията за разследване? Да ти приберат компютрите, телефоните и флашките? Как човек успява да поддържа личния си живот докато хем е на показ пред всички, хем бива непрекъснато атакуван от властта.

Какви ли са паралелите и разликите с България? Именно това любопитство ме подтикна да гледам филма, за да разбера кои драми и кои проблеми са си наши, кои са универсални, а кои са свързани със спецификите на общия ни опонент – управляващата групичка около президента Путин.

„Кои сте вие?“, „Кого представлявате?“, „Можете ли да гарантирате, че някой ще ви послуша, ако се договорите нещо?“ „Каква е крайната цел на Путин?“ „Какво смятат той за добро и какво за зло?“ – отговорите на тези въпроси, формулирани в началото, с времето придобиват някакви очертания.

Близката гледна точка, близкият план вероятно трябва да ни помогнат да разберем каква е реалната обстановка, в която се налага да се взимат решения. Как да се справиш с властта, която удря под кръста? Как да бъдеш съюзник с хора, заедно с които не би вървял по един тротоар в нормална обстановка?

Липсата на разказвач, който да сглобява сюжета вероятно постига по–голямо доверие към случващото се на екрана

Естествено стои и дилемата, за която говорихме и на дискусията при Явор Гърдев (и нямаща нищо общо с филма, там говорехме за театър) – за какво се прави едно художествено произведение? – За да е добро? За да бъдат авторите подходящо възнаградени? За да послужи на някаква кауза?

Да се гледа ли?

Да, ако познавате руския политически живот и основните лица на опозицията. Не знам, ако имате нужда да четете много допълнително, за да се ориентирате в ситуацията.

За тези от вас, които участваха в масовите протести през последната година, най–вероятно ще е интересен и полезен, независимо колко знаете за руската опозиция, защото ще ви даде перспективата на други хора, занимаващи се с подобни неща, но в доста по–враждебна обстановка.

 Целият филм:


вторник, юли 08, 2014

Градушка

Не съм виждал такова нещо през живота си. През 2002–ра имам спомен за нещо подобно, но май не с толкова едри парчета град.














И накрая отдалече изглежда все едно нищо... само по земята има зелени листа и короните на дърветата изглеждат поразредени.

събота, юли 05, 2014

Разговор с Явор Гърдев за културата или субсидиите


В четвътрък присъствах на уникален разговор–спектакъл–конференция, организиран от Явор Гърдев в театър „Сфумато“ на тема „Какво да се прави?“

В българското общество от години ври и кипи, ври и кипи в български театър. Идеята на конференцията беше чрез дискусия да придобием някакви ориентири ако не какво да се прави, то поне да разберем посоката, в която се движим или трябва да се движим.

Изпуснах първите минути от разговора, заради поредната промяна на движението около „Семинарията“ тъй че не знам какви са били уводните думи на Явор, но когато влязох, той беше по средата на дълъг монолог, анализиращ политико–обществените процеси в България и свързващ ги с това, което се случва с театъра, а именно за съдбата и възнаграждението на таланта.

Какво е талант? Гърдев разказа, че талантът всъщност е мерна единица за злато, произхождаща от Древна Гърция и леко променена в Римската империя (около една делва, пълна със злато). Тоест, когато за някой се каже че има талант, то това означава, че той може да печели с качествата си.

Помислих си, като в българската поговорка „Има хляб в него“.

След изложението започна разговора с публиката, който беше построен много интересно – водещият сам на сцената, а останалите участват с изказвания и въпроси от местата на публиката. Хем дискусия, хем театрално представление, хем нещо като парламент ;)

А Явор Гърдев определено обича да говори.

Присъстващите от театралната гилдия мигновено насочиха разговора към средствата, които се отделят за култура и за ролята на министъра на културата, като осигуряващ тези средства, който се възприема като адвокат на културата, тоест като човек, който гледа да изпроси от премиера или от финансовия министър някакви пари за култура и че в България е възприета философията да се дава на всички по малко, за да бъдат еднакво недоволни, отколкото по–неталантливите да бъдат отрязани, а по–талантливите да бъдат щедро възнаградени.

Започнаха доста оживени изказвания на тази тема.

Съдейки от скромните си познания по история на изкуствата и на театъра в частност, май няма такъв исторически момент или географско място, в който хората на изкуството да са били доволни от финансирането си, или пък да са смятали, че ограничените, по правило, средства са били справедливо разпределяни.

Разговорът опря и в друга очевидност – има необходимост от политика, както културна, така и всякаква, а в момента няма, в момента има само крепене на статуквото. Ако имаме култура, какво е тя? Трябва ли да я пазим? Ако нямаме пари за всичко, какво да се финансира и какво не? Кои сме ние и кое е важно за нас?

Антоанета се изказа в стила, че „културата“ е твърде широко понятие, че да е задължително да има министър и даде пример, че ако министерството изчезне, културата вероятно ще остане.

А аз се замислих, че българският театър страда от същата болест, за която спомена бившият чехословашки депутат и дисидент Петер Кулан в интервюто, което направи Асен Генов с него.

 „Днес политиката се е изродила в схватка около шведската маса на ЕС“

Не само политиката, а и театърът, изглежда.

Подобен процес тече и в IT бизнеса. Когато участвах в работилниците на конференцията  Startup 2012, където трябваше да измислим някакво послание към правителството за подобряване на бизнес климата, около 90% от дискусията се въртеше около достъпа до европейските субсидии за начинаещи бизнеси и „справедливото“ разпределение на средствата от тях. Моите плахи опити да спомена, че бизнес климатът не се ограничава само до това, а в България имаме сериозни проблеми в митниците, например, и по–скоро вкарването на субсидии унищожават бизнес средата, отколкото да я развиват, не бяха посрещнати с разбиране.

Знам няколко случая, в които средства по програма „Конкурентноспособност“ на ЕС печелят само най–тежките пазарни лидери в България, които правят конкуренцията с тях още по–непоносима. Сещаме се за случая „Пайнер“, които се отказаха от проекта, но има и други, които не са се отказали.

В този ключ беше и моето изказване в „Сфумато“. Казах им приблизително следното:
Има един сегмент от културата, който се развива напълно без контакт с Министерството на културата, а именно Интернет културата. Когато тя има контакт с Министерството, то той се изразява обикновено в репресия на някой обещаващ културен интернет проект, а не в помощ. Там има и таланти и творци, които общуват със собствената си публика онлайн. Само че възнаграждението на таланта не е директно. Творците събират своята публика, увеличават знанията и уменията си, изграждат определена репутация и после тази публика, знания, умения и репутация могат да бъдат превърнати в материална награда. (например като при Циничния Елф) но също хората започват да се занимават с пиар, реклама, журналистика, политика, научна дейност и тн., което е завъртане на цикъла.
Скромното ми изказване имаше ефекта като на хвърлена бомба, макар и да беше изложено съвсем констативно и без особени емоции...

Възраженията бяха от вида:
– Познавам ли толкова добре театъра, че да твърдя такива работи? (че театърът заслужава да остане без субсидии, например. Не съм казвал такова нещо ;))
– Никога нищо няма да замести театъра, а хората, общуващи по интернет, са сетивно увредени.
– Какво разбирам от театър, че да критикувам.
– Нима мисля, че театърът е архаичен и трябва да отмре?

Отговорих им, че това не е персонална критика към никого, нито пък пророкуване за съдбата на театралното изкуство, а опит за поглед от другата страна на огледалото и че култура е възможно да съществува и несубсидирана и дори репресирана.

Малко след мен в залата влезе Александър Кьосев, който отново вкара Интернет в дискусията и това определено засили емоционалния градус на разискванията. ;)

Разговорът беше много по–дълъг и по–подробен. Отделен текст заслужава и разменените реплики между д–р Николай Михайлов и Александър Кьосев, където прескочиха някои искри.. но нямам време да разкажа за всичко.



Част от изказването на Я.Г. за таланта. Поради особености на осветлението и на немощните възможности на фотоапарата ми, се получиха интересни визуални ефекти ;)

вторник, юли 01, 2014

След хепиенда

Внимание – текстът може да разкрива подробности от сюжета на филма „Принцесата на Монако“. Продължавайте на свой собствен риск.

Какво работи една принцеса? От детските приказки знаем, че работата на принцесите е преди сватбата – да се бунтуват срещу баща си, да не слушат майка си, да дават на гаджетата си неизпълними задачи и винаги да се поставят в рискови ситуации, от които трябва да бъдат вадени с нечовешки усилия..

В „Принцесата на Монако“ нещата са обърнати – там най–интересното става след сватбата.

Това са няколко епизода от семейната история на принц Рение от Монако и съпругата му – съвременната пепеляшка Грейс Кели.

Когато бях малък, баба ми си поръчваше на майка ми списания „Пари мач“, в които с голям интерес изгълтваше историите за кралското семейство на Монако и принцеса Стефани (дъщеря на Грейс, лошото момиче на фамилията) и с огромен интерес разглеждаше тоалетите и аксесоарите на участниците. Покрай нея и аз знам някои факти.

През 1962–1963 г. отношенията между Франция и Монако не са хич розови. Монако не може да закърпи бюджета си и затова рязко сваля подоходния си данък, което води до преместване на френски фирми по скалистите склонове на княжеството, и което довежда до бяс френския президент Де Гол и финансовия му министър, защото те тъкмо водят война в Алжир и парите им трябват.

Освен това, налице е известна разлика във възгледа за света на двете спорещи страни – Франция смята Монако за сбирщина от няколко разглезени общини, управлявани от разглезено семейство, сдобили се едва ли не с измама с международно признат суверенитет, а Монако смята Франция за егоистичен и самовлюбен голям брат, който е много смел, ама само да си показва юмруците на по-малкия брат.

Американската снаха пък, непосредствена, устата и не много тактична, бързо успява да настрои всички срещу себе си, тъй като не владее много от необходимите качества за висшите кръгове на европейската аристокрация и особено не владее умението да си мълчи в правилните моменти.



Ролята ѝ се изпълнява от Никол Кидман, най–царствената актриса в момента, която ако се беше родила 30–35 години по–рано, 100% би могла да открадне принца за себе си.

След много мъки Грейс установява, че да бъдеш принцеса е по–яка роля от всичките ѝ филми, защото е „наистина“. По–яка роля дори и от тази, която ѝ предлага Алфред Хичкок (чудесен Роджър Аштън–Грифиц), хваща се за работа и отново е най–добрата във всичко.

Малко ми пречеше бабешкото поставяне на акцентите на историята върху тоалетите, бижутата и дворцовите интриги. Бях готов да апострофирам всяка втора реплика, а на емоционалните моменти едва се сдържах да роня едри фалшиви сълзи, но филмът ми беше любопитен. Не ми беше известна тази политическа драма. Освен това обичам хубав дизайн, планински пейзажи с море, стари спортни коли, политика, история и Никол Кидман.

Както сигурно се досещате, тази интерпретация дава много по–сериозна роля на принцесата в драмите около външнополитическата криза, от официално признатата.

Между другото, управляващото семейство на Монако категорично не одобрява творбата, твърдейки, че има твърде много измислени сцени и подробности :)

Кой може да го гледа?
– Който харесва стари коли;
– Който си пада по политически трилъри (ама да не очаква кой знай какво);
– Който обича да чете светските страници и светските издания и се заглежда по тоалети и аксесоари;
– Който си пада по аристократи и дисфункционалните им семейства;
– Който харесва Никол Кидман, защото прави добра роля;
– Който се кефи, че всички навсякъде пушат;

Не знам дали да го препоръчвам на мъжката половина от зрителите  – гледайте на свой риск, а за женската – не смея, не е мойта територия. Едва ли щях сам да ида да го гледам, но благодаря за поканата (която нямаше как да откажа ;) )





Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)