неделя, юни 29, 2014

На открито и не само джаз

В парка зад „Хилтън“ и зад Sofia City Centre, близо до басейна „Спартак“ и последната спирка на трамвай 12 в момента тече A to Jazz фестивала.


По пътя минах по моста на НДК, където е изложбата „Вълшебната флейта“ (сюжета на операта) със страхотните илюстрации на Пенко Гелев  от едноименната книжка за деца, която имаше грамаден успех при моите племеннички. Неизвестно защо в края и в началото на изложбата има по едно такова табло с бабешко скудоумие, маскирано като мъдрост. Досрамяло ги е да напишат автор (ровичкането в гугъл не ми помогна да разбера кой всъщност е автора.)

Но към фестивала. Две вечери минаха, остана още една, казват, най-хубавата! Тази вечер!

Преди три години се бях учудил на огромното количество хора, които се изсипаха там. Вече не ми е толкова чудно, особено след протестите през 2013г. Като че чи хората от публиката придобихме самочувствие, че не сме сами и ходим вече по такива сбирки. Посещаемостта в момента е доста добра, запълва се една доста голяма поляна, вчера присъстваха може би хиляди.

Организацията е прилична, има химически тоалетни, а който се гнуси от тях, на още 5 мин пеша се намира мола на „Хемус“, тоест SCC, където тоалетната е нормална.

Опашките за бира, вино и подобни напитки също минават сравнително бързо. Бирата е 2 кинта. Носете си дребни банкноти и монети по 1 лев.

Тази година програмата е със сериозен етно привкус, дори определението „джаз“ е малко далечно на това, което се лее от сцената. Но музиката и изпълнителите са страхотни, не е шумно и може хем да си чуеш приказката, хем да си поседнеш на тревата, хем да ти е достатъчно комфортно.



Тази снимка може да създаде илюзията, че публиката е малко. Напротив, хора има зад мен чак до хълма.


Неподозиращата публика кротко слуша джаз и отгоре я ръсят с кемтрейлси!!!11!!! Замислетесе!!!  Утре ще получат команда да съборят патриотичното правителство и нагло ще твърдят, че е тяхна идея и никой нищо не им е внушавал. Но с един поглед към небето всичко се изяснява!


Сянката на планетата за няколко часа отминава,
а хората се научиха да правят искри в тъмното.


Тито Париш и компания, гвоздеят вчера. Пее едно такова приятно бразилско-португалско с акордеонче, тарамбуки и китари като Цезария Евора. И някои песни им се повтарят.




Безплатно е! (Америка за България - спонсор! Кемтрейлс! Замислетесе!)





петък, юни 27, 2014

Край на апартейда

След като се поопомнихме от катастрофата в Аспарухово, като че ли експертните и неекспертните мнения за причините нея се обособяват в няколко тези:
– незаконно строителство, незаконни огради;
– липса на грижа за отводнителната инфраструктура (затлачени дерета и канали, лошо изчислени отводнителни тръби);
– нехайство към предупрежденията от метеоролозите;
– незаконна сеч, довела до ерозия и намалена способност на почвата да поема влага.;

Убеден съм, че всяка една от горните причини е вярна и не е толкова трудно да се намери виновен, още повече че в момента има интензивно търсене на такъв, а идват и избори. По принцип, към всяка подробност в държавата има зачислен чиновник, който отговаря за правилното ѝ функциониране и който или функционира, или гърми като бушон в подобни случаи. Представете си пенсионирана учителка, която е сложена да преподава в клас, пълен с хулигани. Формално, учителката е виновна, за това че никой нищо не научава в клас, а дисциплината е катастрофална... Тогава?

Тогава трябва да дълбаем още по–надолу. Защо имаме такова тежко натрупване на негативни фактори?

Преди всичко, проблемите във Варна са дълбоки и тежки, защото са хронични. Те не са от днес или от вчера или от миналото правителство. Дълги години кметът на Варна беше абсолютно несменяем. От дълги години варненската община е превзета от една „национално-отговорна“ групировка, без чието съгласие трудно можеш да кихнеш на територията ѝ (ако не вярвате, опитайте да реституирате апетитен имот или да захванете бизнес там). Въпреки че морската столица трябва да е едва ли не най-богатият град в България (с традиции, туризъм, корабоплаване, търговия, производство, образование и тн.), голяма част от потенциала на града не се използва или направо се прахосва, а градът изглежда бедно и оръфано. 

Това не е никаква новина. Не случайно варненските протести от февруари 2013г. бяха от най–масовите и от най–радикалните. Именно там изгоря Пламен Горанов, в отчаян опит да посочи виновниците за проблемите на града и да мобилизира съгражданите си.

В памет на Пламен Горанов (снимка Булфото)

Има и други феодализирани градове в България, със свои феодални господари – робовладелците в Бобовдол, например, но там нещата още не са толкова забатачени. Макар че, помните ли мини „Ораново“?

А във Варна нека слезем още едно ниво по–надолу.

Българското общество живее в състояние на необявен апартейд. Съществуват хора, български граждани, които масово живеят на парчета българска територия, където строителен надзор не стъпва никога, канализацията и водопроводът са „глезотии“, образованието е напълно неефективно, полицията избягва да се появява по тъмно, а социалните помощи приличат повече на милостиня и откуп от бунтове, отколкото на социална политика, която трябва да предпазва обществото от разпад и да помага на хората да се социализират, тоест да бъдат граждани. Населението е напълно лумпенизирано, необразовано и бедно и подчинено на свои тартори, които решават всичко за всички.

Това е положението в горната част на Аспарухово.

Тези гета, разпръснати из цялата страна, са териториално и инфраструктурно изолирани, тъй че проблемът не е много забележим, освен ако по силата на някакво задължение не трябва човек специално да се занимава с тях. И тук идва ролята на известен брой слабоплатени и измъчени държавни чиновници, които не разполагат с никакви бюджети и власт, нито пък са подкрепени от политическа воля, за да решат проблемите на поверените им гета, но формално „отговарят“ за тях и са първите, които ще изхвърчат, ако се появят някакви проблеми. Както и ще се случи в Аспарухово.

Връщаме се отново към началото – незаконната сеч, незаконното строителство, липсата на грижа за инфраструктурата (и въобще липсата на инфраструктура), липсата на контролни органи (чиновниците, взимащите рушвети за презастрояване на крайбрежието и унищожаване на крайбрежната природа едва ли могат да се трогнат от няколко бараки в дерето), пълното пренебрежение към закона, вече са въпрос на живот и смърт.

И докато мобилизираното гражданско общество може да компенсира някои от дефицитите – чрез доброволчество или чрез протести, истинското решение е много трудно и политически рисковано – трябва ново управление, което с помощта на гражданите да започне малко по малко да разчиства натрупаните проблеми. Междувременно трябва да измислим как всички български граждани да станат граждани.



Край на апартейда!

А представете си да има и промяна на климата (причинена или не от човешка дейност).

PS. Още нещо за наводненията. В последните десетина години на няколко пъти имаше големи наводнения с жертви и големи щети. Още някъде през 2005г. бяха известни причините за тях – неразчистени дерета и корита на реки, неподдържани диги и язовири, неработещи институции, лоша система за предупреждения. След всеки инцидент се пишеше стратегия, назначаваха се комисии и уж някой се захващаше да реши проблемите, извънредно, извънбюджетно и безконкурсно. Имахме си и министерство със свои чиновници, дейност и обществени поръчки. И така до следващото наводнение. Време е нещо да се промени, нали? Може би трябва да започем да уволняваме консултант–хидролозите?

понеделник, юни 23, 2014

При корените, неочаквано

Днес, заедно с Росен Цветков, Полина Паунова и Христина Христова–Любомирова, по покана на Илияна Николова от Работилницата за граждански инициативи, говорихме пред учениците от най–скъпото на сърцето ми училище – Първа английска гимназия (114–то училище, известно като „английската“ едно време ;)) за това какво е журналистика.



Гимназията външно почти не се е променила, откакто аз бях там. Дворът си е все така асфалтов, а сградата все още се споделя с началното 112–то училище. Коридорите също не са мръднали особено.
 На пръв поглед, коридорът си е същият

 Вместо нагледна агитация има по–човешки неща – наградите, печелени от ученици в различни състезания.



Извънкласният живот е разнообразен и доста интересен 

Като във всеки театър, и в този има драми ;)


Във фоайето са изчезнали мъдрите мисли на Людмила Живкова и лозунгът „Единство, творчество, красота“. Изчезнал е и призивът на Тодор Живков от писмото до ДКМС – „Учение и труд, жизнерадост и вдъхновение“. Изчезнала е и нагледната агитация между прозорците в коридорите, която представляваше портрети в цял ръст на Тодор Живков и на текущия съветски ръководител, обилно гарнирани с цитати от другаря Георги Димитров за „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Понеже когато бях ученик там, случих точно времето когато съветските ръководители мряха като мухи, и нагледната агитация се сменяше със скоростта на светлината. Съвместните портрети в цял ръст на Тодор Живков с Андропов се смениха за няколко дни със съвместни портрети с Черненко и с Михаил Горбачов, който се оказа учудващо държелив и си е жив и здрав до днес.

На тази стена на партера се кипреше обръщението на другаря ТЖ към комсомолците :)

За съжаление, не забелязах и надписите по английски на вратите, които толкова ми направиха впечатление, когато влязох да уча там през 1983г. „Library“ (библиотека) „Headmaster“ (директор) „Deputy Head“ (зам. директор) „Office“ (мястото, където чистачките си държаха кофите и парцалите)

Сега стените са поделени между двете училища. На едната стена има витрини за наградите на 114–то училище, другата стена е заета от детски рисунки и друго творчество от 112–то училище. Няма да си кривя душата, сега ми харесва много повече.

Лекцията се проведе в кабинета по физика на втория етаж. Мисля че точно в този кабинет никога не съм стъпвал, защото нашият кабинет по физика беше на партера, който беше и класна стая за нашия клас.

Идеята на организаторите беше да обясним на младото поколение що е то журналистика и защо се занимаваме с нея. Аз бях канен по „несериозната“ част  – по гражданската журналистика, а другите трима обясняваха какво е то да си журналист по професия и да работиш в медия в България.


Илияна Николова от Работилница за граждански инициативи, също възпитаник на 114–то училище, която е моторът на инициативата за среща с ученици, за което дълбоки благодарности!

Моите „съученици“ не ме разочароваха – от първия въпрос бяха по темата и точно в целта. Което означава, че слуховете за това, че расте неориентирано младо поколение не са съвсем верни.



Какво осигурява обективността на медиите? Доколко собствениците и главните редактори казват на журналистите какво да се пише? Къде е балансът между лична неприкосновеност и обществен интерес? Каква е връзката между заплатата, компромисите със съвестта и качеството на медията, в която работиш?

Аз разказвах за блога, за снимките, за това дали съм се страхувал от нещо и дали по някакъв начин съм попадал под натиск.

Най–интересен за учениците беше Росен Цветков, който подхвърли няколко приказки за работата си под прикритие със скрита камера и как няколко пъти е бил на ръба да бъде разкрит.

Полина се опита да съкрати максимално празните приказки и илюзиите и да обясни „право куме, в очи“ за това какво означава да си журналист в днешно време и как трябва безкомпромисно да се постъпва понякога, въпреки изкушенията под формата на пари и други облаги.

 Христина пък говореше за изпитанията, през които преминаваш, когато си пред камерата на живото предаване.

Това посещение беше много вълнуващо за мен. Не знам дали съм ви споменавал, но моите медийни експерименти датират още от времето на гимназията, когато в подготвителен клас, заедно с младежите от нашия клас започнахме да „издаваме“ вестничето „Ученически ГЛАС“ – който се пишеше на ръка върху бели листове, които после с връзки се преснимаха на ксерокс в един научен институт (където работеше бащата на един от редакторите), след това страниците се свързваха с телбод и накрая безплатно се разпространяваше в класа.

Мисля че първият материал, който подготвих, беше интервю с един съученик, в което обсъждахме достойнствата и недостатъците на двата исторически филма – „Хан Аспарух“ и „Златният век“, като критиката беше определено на страната на първия ;)

15–тина години след това, кажи–речи същият редакционен екип основа Нет Инфо, който имаше значително по–голям търговски успех.

От това време ми остана и увлечението по фотографията. Фотографията тогава беше доста тежка занимавка. Преди всичко беше доста скъпа, защото човек трябваше да се сдобие с техника (слава богу, голяма част от моята ми беше подарък за някой от рождените дни) и да си купува консумативи, които не винаги се намираха лесно.

Хартиените снимки се получаваха след дълги и сложни химични процеси на червена лампа в банята в тавички, пълни с химикали. По време на гимназията съм изснимал около 1000 снимки и почти всичките съм ги вадил на тъмно в банята а след това съм сушил със специални преси. (Тук можете да видите мъничка част от тях)

Ще спра тук, преди да съм ви разказал надълго и нашироко за пет от най–интересните години в живота ми и се надявам да имам възможност да продължа по някакъв начин тази инициатива с родното училище :)


Тук имаше прозорец, през който зяпах докато излизах от приемния изпит по български, измъчван от съмнения дали съм се справил ;)


четвъртък, юни 19, 2014

Революционни дневници и размисли

Когато бях поканен на премиерата на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов си представях съвсем различна книга, подобна на предишните три, за които съм ви разказвал тук. „Варварите“ „Три лица на тиранията“ „Моделът Станишев“ представляват отлична публицистика, сваляща скъпоплатената пиар позлата от доста грозни явления и личности и ориентираща ни в морето от думи, в което е трудно да се различи важното от маловажното.

Очаквах да прочета разказа за съпротивата срещу българските варианти на тиранията и путинизма и пълзящата варваризация, а също и някакъв опит за надникване в бъдещето и за това, на кой бряг ще акостираме след бурята на текущите „интересни“ времена.

Исках и да сравня впечатленията си от събитията, на които лично съм присъствал с това, което щях да прочета в книгата.

Отново се усмихнах на тайминга, тоест на момента, в който книгата излезе, съотнесено към текущите политически и обществени процеси. Евгений Дайнов пак няма късмет с точния момент. Отново, без да го желае, негова книга се появява в неподходящ момент - сега точно когато нещата се променят бурно, скокообразно и непредвидимо, много преди спокойното време за равносметки и прогнози. За какво му е на морски капитан по време на буря хубава и полезна книга за мореплаване?

Само че, изненадата за мен беше голяма. ОГРОМНА. Книгата не е за обществения кипеж от 2006г. насам. Държим в ръцете си първа част от двутомник (евентуално) с много по-широк и по-дълбок исторически и идеен обхват.


Преди всичко, това е автобиографичен разказ за личното израстване на Евгений Дайнов – от детството му в „Красно село“ и „Изток“, през ученическите преживявания в София и Лондон (където баща му е изпратен на работа като журналист), през културата и контракултурата на Оксфорд, през родната казарма в Карлово и Враца и до балансирането по острия ръб между бунта и вписването в София в последните десет години от режима на Живков.

Това също е и изключително ценно свидетелство за съотношението и съотнасянето на британското, (понякога руското) и българското общество от онова време като атмосфера, порядки, проблеми, културни и образователни традиции. Какво се случва в България? Защо? Изостанали ли сме или сме напреднали? А в сравнение с Британия? А с Русия/СССР? Българинът гражданин на света ли е или ще си остане винаги провинциалист? И при какви случаи може да разпери крила?

Голямата заслуга на текста е, че пришива историята на България и българското общество към големите истории на света от последната третина на 20-ти век и пооправя критерия на самооценката ни в този период.

Форматът е „революционна автобиография“, тоест автобиография с елементи на разсъждение и исторически контекст на фона на редуващите се една след друга революции.

Текстът е пронизан от  идеята за единната революция, за това че избухващите тук–там революции всъщност не са отделни явления, а една обща революция, която понякога избива на повърхността на обществото  и която връща хората, участващи в нея, отново в изправено състояние, което те са загубили постепенно правейки компромиси в по-спокойни времена. Всяка революция е консервативен акт (хареса ми двойнствеността на тази мисъл), в който хората не участват толкова, за да унищожат сегашния свят, а по–скоро да се върнат към някакво по–старо състояние на лично достойнство, лична свобода и на възможност на всеки да определя бъдещето си.

Трета много интересна сюжетна линия е свидетелството за възраждането на Британия, която в началото на 70–те години и то особено по време на петролната криза, е на ръба на разпадането си като общество – за да се стигне до моменти с тридневна работна седмица, огромна безработица и режим на тока (! и на мен не ми се вярваше). Това е чудесна обеца на ухото за тези, които мислят, че има някаква застраховка, която гарантира безусловно, че има магическа граница на размер, славна история или сила на икономиката, зад която някоя държава няма как да изпадне извън борда.

Не говорим за политологичен труд, дори не говорим толкова за публицистика, колкото за лична история и за свидетелство на епохата, но с политологични и философски коментари тук-там. Забелязах 2–3 фактологични грешки (напр. Фолклендските острови не са Малдивски, а Малвински, но това е заяждане на дребно...).

Отделно, в книгата дефилират и много световни личности, в човешки размери, които Евгений познава лично и с които е имал лични преживявания – братята Кнопфлер от Dire Straits, Беназир Бхуто, героят от последните месеци Андей Зубов, но и Рамон Меркадер, семейство Милибанд (братята Ед и Дейвид и баща им Ралф) и т.н. Подвизават се и местни „герои“ като Тодор Живков, Владимир Живков, Георги Първанов (още по времето, когато е носел дълга хипарска коса), и подобни.

Има и множество любопитни исторически подробности, които бяха мои лични открития – в кои университети отиват да учат децата на комунистическата номенклатура, „уредила се“ да живее в Лондон? В Лондон, Оксфорд и Кеймбридж ли? В какво се изразява наблюдението на комунистическата ДС над живеещите в чужбина българи? Има ли оцеляла аристокрация в комунистическа София и как се погажда със средата си? Какво се случваше на „Кравай“ в последните месеци на режима и кой се събираше там?

Усетих и атмосферата на ученическите бунтове, дали вдъхновение за албума и филма на Pink Floyd „Стената

И накрая, последната линия са личните паралели с моята лична история на израстване. Имах късмета поживея в Прага за четири години, докато баща ми беше дипломат там и натрупах опит в опитите си да се интеграм в едно общество, по–развито от българското, но и неособено дружелюбно към чужденците, както и в контактите ми с по–интересна, по–развита и по–отворена култура.



Безнадеждността и безпомощността на комунистическия режим, постепенния разпад, който наблюдавах през 80–те години, които до 85–та бяха обикновен разпад, а след 1985–та материалният разпад се придружаваше с небивал културен подем, роден от съветската перестройка и отхлабването на примката на комунистическата пропаганда, идеология и репресивен апарат.

И аз след 10–ти ноември изпитах недоумение от страха и дори резигнацията на свестни хора, близки и приятели, които след махането на запушалката на 10–ти ноември не избраха да скочат с два крака в бъдещето, на страната на справедливостта и революцията, а продължиха да таят надежди в обречените остатъци на стария режим и на някои още им държи влага.

За това как, живеейки в чужбина, постепенно се превръщаш в чужденец за българите, но никога не ставаш съвсем местен за местните (макар че Е.Д. има много повече късмет от мен в имперска Великобритания и в Оксфорд)

И последната линия, с която имах известни отношения на привличане и отблъскване, е свързана с разказите за левичарската младежка кариера на проф. Дайнов в троцкистките кръжоци и в други левичарски залитания. Имам личен проблем с левичарството – след като в ученическите си години бях добре идейно подкован в духа на марксизма–ленинизма, по време на казармата се убедих, че левичарските утопии, базирани на насилие и фанатизъм са задънена историческа улица, произвеждаща само страдание и мизерия и че хората трябва да бъдат оставени сами да подредят живота си преди да бъдат отново събрани заедно, за да бъдат насила солидарни. Затова и безкрайните левичарски перипетии на Дайнов ту ги разглеждах като безнадеждна загуба на време, ту като единствена възможност за обединение на контракултурата, бунта и семейните корени, ту като историческа неизбежност.

Все пак, лявото на Запад е успяло като речно корито да поеме мощните потоци на културната, философска и морална революция от втората половина на 20–ти век, без които нашата цивилизация щеше ментално да остане някъде някъде в последните години на 19–ти век. Кажи речи като ролята на дясното в България слез 1990–та г.

(Лирично отклонение – моля, праведните, спестете ми героичните си биографии на антикомунистическа съпротива отпреди 10–ти ноември в коментарите!)



Да се чете ли?
Да, да да и да! Задължително! При това има потенциала да привлече изключително разнообразна публика –
– хората, които се интересуват от история;
– младите хора, които се лутат и търсят отговори на въпросите на живота;
– изкушените от политиката;
– въобще всеки, който иска по-добре да разбере какво ни се случи и какво ни се случва сега.

Книгата ми даде и отговори на полугласни слухове и клюки от биографията на Дайнов – какво точно е правил той в Британия и как се е изучил в Оксфорд, какво е правил след като се е прибрал тук, каква е музикалната му кариера и т.н.

Има ли недостатъци? Нищо, сътворено от човека, не е съвършено. Известен данък се плаща на греха на горделивостта, а и на съвременните му лични политически пристрастия към една малка, но активна партия, които леко дефокусират критичния поглед. Всичко трябва да се чете критично, не само тази книга.

На представянето на книгата попитах Евгений Дайнов – „Къде е границата между това човек да бъде добър революционер и добър гражданин?“ А неговият отговор, накратко, беше, че всяко поколение и всяко общество трябва да решава тази задача за себе си и това се повтаря отново и отново.

За мен книгата е откритие и с нетърпение чакам втория том.




четвъртък, юни 12, 2014

Нещо ще се промени

Ако сте чели „Старецът и морето“ на Хемингуей, сигурно ви е поне толкова любим, колкото и на мен.

Повече от 350 дни всекидневен протест!

Преразказ–разсъждение, за тези които не го помнят или го помнят слабо: Един човек на годинки влиза в морето с дървената си лодка и прилагайки цялата си сила, издръжливост, умения и опит успява да хване Голямата Риба, тоест постига Голямата Победа и доказва на себе си, на всички и на света че той е Победителят. Връщайки се назад, той няма сили да опази рибата от акулите, които му оставят само скелета за награда. И пряко, и метафорично разказът е много силен и може да се разглежда като вариант на Моби Дик, който пак е същото, но не заредено с толкова оптимизъм...

И така. На път е да се случи немислимото, но пък напълно логично – антинародното, антидемократичното, олигархично и затънало в далавери правителство на Пламен Орешарски е на път да си тръгне. Гражданите млатиха, млатиха първо с големия чук на многодесетохилядните протести, а после с малкото чукче на малките хилядни и стотини и десетки, но всекидневни протести, с непрекъснато говорене, подаване на сигнали, реагираха, създадоха медии, инициативи и тн. и като един същий Анди Дюфрейн от „Изкуплението Шоушенк“ пробиха дебелата стена на затвора, преплуваха през лайната и сега са на крачка, само на крачка от свободата. 

Голямата победа е вече в ръцете ни, държим я опакована, хартията шушка, а акулите вече нападнаха

В момента всички усилия на управляващите НЕ СА насочени за това да останат на власт и да не потънат. Те знаят, че вече бълбукат някъде под повърхносттта. Всичките им усилия в момента са насочени в три посоки:

Първо, най–важно за тях – да отнемат победата на гражданите. Да извадят от 10 кладенеца вода, ако може и от 20 кладенеца вода, за да „докажат“ че за тяхното падане не са виновни гражданите, а международното положение, световния заговор, тримата американски сенатори, които дойдоха на гости на П.ОРешарски, сърдитият Путин, скараните за еврофондовете Местан и Станишев, бюрократичните приказки от ЕС, празната хазна, свършената интимна услуга за „Газпром“, фалиралата енергетика и тн. Истината е, че нито една от горните причини не е достатъчна, за да се откажат тези хорица от властта и особено след като ще изпуснат една от най–сладките политически лотарии – избора на новия български еврокомисар. 

Затуй, не се давайте. Това се прави, за да не повярваме в себе си, че можем да се надигнем и да решаваме съдбите си.  Те ще си дадат оставката по начин, по който да не можем да се зарадваме, и сигурно ще изчакат поне ден, за да не съвпадне с рождения ден на Бойко Борисов ;)

Второ, в момента върви тежка борба между управляващите за това кой да опере пешкира. Тоест, кой да излезе виновен за всички безобразия които са известни и в момента, но и които ще започнат да изскачат като скелети от гардероба още по време на служебното правителство. Затова и сега пада едно страшно сочене на пръсти и прехвърляне на кривите дървета от единия в другия двор, ходене на гости в униформи с благословията на прокуратурата, притопляне на съдебни дела и т.н.

И накрая за изборите „веднага“, тоест за опита за бягство от отговорност –  опитите на управляващите така да изнасилят процедурите, че да проведат изборите в средата на август, надявайки се да се разминат с минимално наказание от гражданите, поради летни ваканции, пътувания и пр.. Ако желаем да спазим демократичните процедури, дори и с максимално напрежение, ще трябва да минем през следните етапи – оставка на правителството, въртележка на мандатите за съставяне на ново правителство, разпускане на парламента, служебно правителство, подписки за участие в изборите, за регистрация на кандидати на партии и коалиции, за определяне на СИК, за определяне на преброител, за предизборна кампания и т.н. Разбира се, сегашните управляващи могат да решат да поставят Президента в положение само формално да изпълни задълженията си, като не остави достатъчно време за всичко и наруши или кодекса, или Конституцията (има такава хипотеза!), но и това ще им тежи на съвестта. 

А за крясъците, че „нищо няма да се промени“, ако има избори, просто ще се усмихна леко. А защо, другари, това безпокойство тогава? Ходете на море, щом нищо няма да се промени. Или се гръмнете, ако мислите че нещата са напълно безнадеждни. 

Ние отиваме на избори. 


петък, юни 06, 2014

Не е свършило докато не се свърши

Преди около 11 месеца обявих протеста за победил – с изказването на президента Плевнелиев, с което сметнах, че балансът на силите вече необратимо се е променил и че движението от тук нататък за злополучният кабинет „Орешарски“ и подкрепящото го парламентарно мнозинство посоката е само надолу.

Но правителството и мнозинството му бяха на друго мнение и бяха решили, че събраната протестна енергия някак си ще се разсее и всичко ще бъде забравено, а най–недоволните могат да бъдат изолирани или, в краен случай, купени. 

На практика се случи това, което беше очевидно за всички наблюдатели – упоритостта да не се проведат избори, които да сменят водата в аквариума на управлението доведе до разпад и деградация на БСП – много по–силен разпад и деградация от всичко, което сме наблюдавали от 90–та година насам. Упоритостта доведе и до ликвидирането на политическото бъдеще на политиците, ангажирани със сегашното управление. 

За съжаление доведе и до дълбоко разделение в обществото, чиито последици тепърва трябва да излекуваме.

Беше повдигната завесата пред „политическата система“ в България и пред порочното сливане на медии, тайни служби и политика. Видя се истинската роля и тежест на ДПС. Лъсна грозното лице на купените избори, на „корпоративния вот“ в Бобовдол, който се оказа обикновено робовладелство.

Паднаха маските на много общественици и журналисти, които минаваха за „леви“, но прогресивни и които бяха смятани за някаква надежда за обновяване на лявото. От свирепо противопоставяне на протестите те преминаха към откровена русофилия и подкрепа за руската агресия в Украйна, стигайки до откровено противопоставяне на ЕС и на европейската идея. 

Паднаха и маските на известен брой „десни“ и „прогресивни“ лица, които от привърженици на някакъв трети, неведом път в „дясното“, пристанаха на поредния популистко– олигархичен проект ББЦ, позиционирайки се като задължителната публика за всяка „дясна“ кьорсофра, която иска от тях лицата им, но не изисква никаква принципност. 

Видя се и истинското лице на „Атака“ и на други подобни „националистически“ организации, чиято колорадска пъпна връв напълно недвусмислено изгря покрай събитията в Украйна.

Позицията, с която ще влезем в бъдещето, не е идеална, но е чувствително по–добра от чувството за безнадеждност и ограбеност от май 2013. 

Вече знаем, че с едно разхождане до урните можем да си спестим една година разхождане по площадите, тъй че този урок ще ни държи влага известно време. С много хора се намерихме на улиците, усетихме силата си, видяхме, че не сме сами, видяхме че имаме и някакво бъдеще отсам Терминал 1 и 2. 

Не искам да пропускам ничии заслуги за разклащането на сегашната власт – протестиращите граждани, Йоло Денев, „Протестна мрежа“, „Ранобудните студенти“, Ранобудните преподаватели, Вестник „Протест“, НОрешарски, #ДАНСwithme Global, ДЕОС, „България може“, партиите Зелените, Реформаторския блок, ГЕРБ, протестиращите леви, десни, либерали, консерватори и т.н и т.н. – това е победа за всички. За всички, които избраха Европа и европейското бъдеще пред евразийските бълнувания. 

България има шанс да спечели истински приятел в лицето на нова Украйна, когато тя реши вътрешните с ипроблеми и където по подобен начин чрез протести си отиде един корумпиран президент.  

Не се е свършило, докато не свърши, но има поводи за оптимизъм. 

Чакаме оставката в деловодството на Парламента.


Снимка: Асен Генов, 06.06.2014г.

Когато падне стоманената ограда около Народното събрание, тогава е окончателната победа.


понеделник, юни 02, 2014

Добрите/лошите новини и някои изводи от отминалите избори

Признавам си, че не съм съвсем недоволен от отминалите избори – имаше поредица новини добри и лоши, но ще се спра само на най-добрата и на най-лошата (всички останали са между тях).

Най-добрата новина, разбира се, е тоталният провал на русофилистичните партии и концепции. Искрено се надявам, че този провал е устойчив. Почти толкова добра новина е и че преференцията работи и че не се нуждаем от мажортитарни избори, щом имаме преференциален вот.

Има обаче и една лоша новина и тя е във факта, че ЦИК не може, без специални юридически хватки, да определи кой точно е избран за член на Европейскията парламент. Имам предвид случаите с Делян Пеевски и Сергей Станишев. И даже не толкова тяхното бъдеще, колкото трудният въпрос, те двамата докога и дали са депутати в българското Народно събрание след 25 май 2014? Разбира се, проблемът от омешването на шапките не е породен от сегашните изборни резулатати,  а си стои от много време в българския политически живот.

Предлагам следното решение:

Необходимо е да се въведе следното правило*
Който се кандидатира за изборна длъжност – дали от преки избори (за народен представител, президент, евродепутат, общински съветник, кмет) или от непреки избори (минстър-председател, министър, шеф на агенция) трябва задължително да е подал оставка и вече да не се намира на предходна изборна длъжност!

Например – Ангел Джамбазки беше избран за член на ЕП, докато все още е действащ общински съветник, Делян Пеевски, Сергей Станишев (и други) бяха избрани за членове на ЕП докато са все още действащи народни представители; Искра (как й беше името – на екологията министърката в момента) беше обявена за член на ЕП докато е на изборна длъжност министър.

Обратен (и положителен) пример е Петър Курумбашев от Коалиция за България, който напусна Народното събрание преди да се кандидатира за член на ЕП. При него няма спор дали е избран или не.

В сдружението (с идеална цел), в което аз лично участвам, това правило е валидно и ни спестява много проблеми и въпроси в управлението на сдружението и финансите му.

Пределно добре разбирам защо в момента в  България нямаме подобно правило: „Ами ако не го изберат??? (както се случи и с Курумбашев) нали ще остане без работа??? Така жестоко ще се прецака!?

Само, че ако приемем този довод това ще значи, че ние подхождаме към нашите избраници като към социално слаби или ментално предизвикани! А те, повярвайте ми не са! (сещате ли се за оня двойкаджия от СПТУ-то в Ботевград ;) Двойкаджия, ама с баща – кмет ;) Това са висши мениджъри и към тях не може да подхождаме като към миньори в Бобовдол или чистачки от Филиповци

Не, скъпи съграждани, не можем управлението на страната да го превръщаме в начин за трудоустройство на определена категория наши съграждани!

Освен повишаването социалния статут на избраниците ни и непопадането на ЦИК в юридическа каша (а от там и в легитимационна каша за самите избраници), това правило ще реши един от проблемите в страната ни, който беше много чуваем по време на февруарските протести 2013 г (всъщност май единственото, за което съм съгласен с тогавашните протести), а именно – постоянното предлагане на едни и същи хора на всяка следваща позиция и като следствие запушване на политическата ни система от едни и същи хора. Пример: Ангел Джамбазки много ще внимава дали да се кандидатира за каквото и да е, преди да му изтече мандата в столична община, т.е.ВМРО (и Бареков) ще могат да предложат нов човек за евродепутат. А пък ако Джамбазки е сигурен в силите си, ще се оттегли от СОС и ще кандидатства за ЕП. Този пример важи и за БСП – Станишев е кандидат буквално за всички избори! При тях се получи разместване, но съгласете се, че ако Станишев трябваше да подаде оставка като народен представител, за да се кандидатира за ЕП, то и Неков (15/15) можеше да получи по-добри шансове още на етап редене на партийна листа. А да споменавам ли каква каша можеше да ни икономиса Делян Пеевски на цялата държава, ако правилото се спазваше?

Мисля, че правилото е разумно и ще бъде разгледано с необходимата сериозност.


 *нямам представа дали е за конституция, закон, правилник, поправка или преходни и заключителни разпоредби – нека това кажат юристите. Затова и използвам думата „правило“, а не „Закон“ или друго

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)