сряда, май 28, 2014

Денят на изборите, Леонардо и преференцията

Отново бях наблюдател на изборите към Института за развитие на публичната среда и този път избрах да бъда свидетел на изборния ден в Ихтиман и Елин Пелин.

Първо да благодаря на Павел Николов, който спести страшно много време от лутане на мен и на колегите наблюдатели в Ихтиман, където секциите по 1–2 са разпръснати из целия град. 

В самия Ихтиман имаше слаб интерес към изборите, макар че имаше какво да се види.

Първо, предпочитаното място за нагледна предиборна агитация бяха кофите за боклук. 

Важи и за всички други партии, чиито материали видяхме в Ихтиман ;)

Културният дом с мирно съжителстващи плакати на всички, които са ги донесли до Ихтиман, и знаковият стих „Мила Родино, ти си земен рай“

Нечувано голяма активност в „ромските“ секции (за разлика от абсолютно нулевата активност в недалечния Самоков по време на референдума) – 11 и 12. Там чухме историята, че купуването на гласове за всички партии било поръчано на една фамилия, като работата била разпретелена между братовчеди. Само че единият братовчед трябвало да купува гласовете на 30 лева парчето, а другият – на 20 и когато ние се появихме, беше събрал едва 4 гласа и тръгна с колата си нанякъде – вероятно да договаря нови траншове. 

Гласоподавателите очакваха вечерта да има кютек между братовчедите, с изясняване на взаимоотношенията, но като гледам резултатите на сайта на ЦИК за тези секции, където добре е представена и парламентарната опозиция, и управляващите, и новият „играч“ Бареков, изглежда кютекът е бил спестен чрез светкавична реакция на спонсорите.

Голяма драма е и с резултата от преференциалното гласуване. Потвърдих си мнението, че преференцията е хубаво нещо и трябва да го въдедем като необходимия ни „мажоритарен“ елемент в изборите. За преференцията! (дали да не спретнем и едно референдумче по темата)

Трябва много да внимаваме вместо преференция да не ни пробутат „мажоритарни“ избори, които единствено означават бетониране на олигархията и барикадиране на двете най–силни партии в момента за вечни времена в Парламента (спомнете си Гърция допреди кризата)

 Една от по–безобидните форми на предизборна агитация в Елин Пелин. От другата страна на улицата, с жълтата ограда е сградата на едно от училищата, в които се гласува.

И в Ихтиман, и в Елин Пелин училищата бяха пълни с нови чинове и столове, които вероятно трябва да заменят наследените от социализма. Най–сетне! Дано не е свързано с ангажимент на учителите и родителите за кого да гласуват точно. 

По въпроса за преференцията – с радост наблюдавам, че използването на преференция събужда обществеността, раздвижва вътрешнопартийния дебат и хората се чувстват далеч по–обвързани с представителите си в Европарламента. Така трябва да стане и с националния парламент.


В Елин Пелин докато си попълвах формуляра станах свидетел на следното:

В секцията влиза млад мъж, сравнително добре облечен, и на вид образован. Взима си бюлетината и влиза в тъмната стаичка. След секунда изскача като ужилен отвътре:
– Ей, какви са тия кръгчета, бе? Какво да попълвам у тех! – към комисията.
– Абе зачертай там някой от партията, дето харесваш, от списъка. 
– Е къде да го видя списъка?
– Вътре го има закачен.
Гласоподавателят повдига завеската и изглежда забелязва списъците с имената на кандидатите.
– А, добре! 
Влиза и продължава с избирателния процес.

Точно преди изборите се бяхме събрали няколко стари скептика и си говорихме как за партиите преди 17–ти номер в бюлетината има риск избирателите им, „за всеки случай“ да повторят гласуването от квадратчето в кръгчето. То така и стана. Вероятно за всички листи от 17 надолу този ефект го има, но при БСП е буквално разбиващ за листата и стана известен като

Ефекта  15 –15

Не само Нешка Робева има видения, в които Ванга я осведомява по текущи политически събития. Аз снощи имах видение, в което видях оригиналния вид на известната скица на Леонардо да Винчи „Витрувианския човек“:


Съвременниците на Леонардо, които са си нямали идея какво означава числото 15, изписано с удивително съвременен шрифт върху рисунката, просто са заличили цифрите в последващите преписи, но снощи след видението аз вече знаех – Леонардо е предрекъл резултатите на БСП на Евроизбори 2014г.

На първо място в листата, чрез преференция, излиза Момчил Неков, 15–ти по ред в листата на БСП за Евроизборите. Всичко в този смешен „инцидент“ говори за тежка вътрешна криза в БСП. Първо, комуникацията на партията с избирателите е толкова трудна, че обратната връзка се задръства от повече от едно двуцифрено число. 

Второ, освен репутационния провал за БСП, от евродепутатите отпада Достена Лаверн, дъщеря на замесената в робовладелския скандал в Бобовдол Мария Пиргова.

Сигурно мога да ги продължа поне до 15...

А това е рампата за достъп с инвалидни колички до секциите в помощното училище на ул. „Русалийски проход“, където гласувам аз. За да се качиш сам по тази рампа се изискват здрави нерви и здрави ръце.




А такъв е достъпът с инвалидни колички до секция 131 в район „Приморски“ във Варна. 
Автор на снимката: Веселин Игнатов

За да не стане твърде дълъг текста, ще спра дотук, а събитията от последните дни дават надежда за раздвижване в пейзажа. 



вторник, май 20, 2014

Обещай, че ще гласуваш



Единадесет месеца властта игнорира будните си граждани.

Единадесет месеца заявяваме, че тази власт трябва да си отиде. Повечето мирни и символични средства бяха използвани, но властта остана глуха.

Затова сега трябва да се използва средството, което имаме в ръцете си, и да покажем за пореден път колко нетърпима и престъпна е тази власт, като гласуваме масово на изборите за Европейски парламент.

Да, това не са национални избори, при които задължително се сменя правителството, но са напълно валиден конституционен и правно обвързващ начин да покажем наистина какво мислим за тях и да отслабим позициите им и тук и в Европа. А и няма да ни навреди ако изпратим като евродепутати свестни, честни и компетентни хора и намалим влиянието на тарикатите с купените гласове. Има и много истинска работа, която трябва да се свърши в Брюксел, свързана с общата ни съдба с другите европейски народи.

Това също е и начин да потвърдим европейския си избор, ако наистина ценим това, което България и българските граждани придобиха с членството си в ЕС. То има нужда да бъде пазено, особено в момента!

Обещай че ще гласуваш! За проевропейска политическа сила, която иска да прави реална политика в полза на избирателите си и да развива България като европейска страна, а не просташки театър с лежанки и кебапчета в полза на този, който плати най–добре (като психопата в Кремъл).

Аз ще гласувам за Реформаторския блок (в десетката на интегралната бюлетина, №10). Други листи на политически сили, които за които съм уверен, че имат проевропейска ориентация и са съставени от честни и компетентни хора са Зелените (№27) с водач Атанас Чобанов и Синьо Единство (№9) с водач Надежда Нейнски.

Някои от вас сигурно биха избрали и сегашната парламентарна опозиция, която пак е по-добър вариант от днешната управляваща коалиция, но според мен не с много.

Но въпреки всичко, след месеците прекарани в протести на улицата, смятам, че нас ни обединява много повече, отколкото ни разделя.

Не ми се оплаквайте, че нямате избор. Едно гласуване е много по–малко усилие дори от всекидневните протести, тоест – това е истинско действие с висока ефективност.  Не ви агитирам в момента, а ви информирам.

В един момент много се надявах, че всички проевропейски опозиционни сили ще се обединят в единен блок и всякакви дилеми и съжаления за кого да гласувам и за кого - не, ще ми отпаднат, но май в живота никога няма пълно щастие. Затова ще трябва да се положи и малко лично усилие и да се поеме лична отговорност, за да се вземе окончателното решение. Аз поех този риск.

Ако не ви харесва някой кандидат от дадена листа, спокойно можете да ползвате преференция, посочвайки друг кандидат и, затова, с особено голямо желание, с известно задоволство и без да давам обяснения, ще трия коментари под този текст, отнасящи се за кандидати в тази или онази листа.

Нашата революция трябва да продължи и това гласуване е задължителен елемент от нея. 

понеделник, май 19, 2014

TEDxBG 2014 – по много и от двете

Преди всичко искам да благодаря на невероятните приятели, които имам. Имам навика да отлагам и да оставям важни неща за последния момент и този път имаше съвсем реален риск да пропусна TEDxBG, когато се сетих, че е време да си купя билет. Малко след последната възможност, така че от сайта не ми се получи. Но имаше някой, който бдеше над мен и успя да ми помогне с малко вълшебство.

Нямам идея колко от вас помнят първия ми репортаж от TEDxBG 2010. Тогава просто не можех да се нарадвам, че успяхме да доживеем TED в България и че се появиха хора, които се навиха да го организират. Отдавна гледах клиповете на оригиналната конференция и съм имал цели вечери, които до ранни зори съм прекарвал в гледане на този клип, хайде и онзи клип, хайде и още този звучи интересно, айде поне и този от същия лектор и тн. От 2010г. почти никога не съм свалял и гривната от TEDxBG 2010 - нито на официални събития, нито на сватби, нито на други събития, нито в банята, нито на плажа. Толкова съм я носил, че почти са се изтрили буквичките по нея. Тези, които ме познават, знаят това, а и можете да я видите по всичките ми снимки, видеа и медийни участия.

Защо TED ми харесва толкова много?

Защото дълбоко и искрено вярвам в това, че именно просветителското усилие, именно докарването на света в България, именно отварянето на българския кръгозор надалеко и нашироко е това, от което имаме нужда у нас, днес. Именно усилието да покажем колко светът е шарен, голям, колко много вдъхновяващи неща има по него, за мен е от най-важните неща, които ни липсват в България, за да получим като народ правилен поглед и критерий къде се намираме, накъде се движим и какво ни липсва.

След дългия увод нека кажа, че тазгодишното издание на TEDxBG много ми хареса в някои отношения. Зала „България“ се оказа изключително подходяща за целта. Добра акустика и достатъчно места, а каквото не се събираше вътре, спокойно можеше да се разположи отвън на улицата.

Тази година конференцията беше изключително политизирана, но това е напълно логично. След седмица следват избори, а последната година беше наситена с политически драми и превратности. Голяма част от хората, които бяхме в залата, бяхме активни участници в летните протести, започнали миналата година и отделихме огромна част от личните си време и усилия, за да постигнем промяната, която все още не е факт. Но събитието беше заредено с енергия и това се чувстваше силно в залата.



Как да се постигне промяна? Какво да се прави? Каква е ситуацията в момента? Изключително се радвам, че цяло ново поколение мислители расте и разсъждава активно по темата, както и се радвам, че организаторите им дадоха думата.

Сегашната ситуация в страната много добре пасва на тазгодишния слоган (лозунг) „Modern absurdity“ (модерна абсурдност) и както знаем, радикалните ситуации изискват радикални мерки.

Самуил Петканов от „Неновините“ говори за това как ли биха изглеждали медиите в човешката история, ако биха съществували още тогава и ако бяха приличали на сегашните български медии. Някои примерни заглавия:
 - „СКАНДАЛ: Създадоха изкуствен огън. Докъде ли ще стигнем така?“ с подзаглавие „Ако природата е искала да палим, е щяла да ни направи огнедишащи“.
- „Цар Ивайло: Вдигам кон от лежанка!“ „Царят показа във Фейсбук какви са резултатите от тренировката за гръб“
- „ЕКСКЛУЗИВНО! Вижте кой стои зад Паисий и неговата история!!!!“

Даниела Папанчева е психолог. Тя говори за това, как средата формира човешката личност и колко много средата влияе, особено на децата. За това, че ако „голямото“ общество живее в лъжа или в абсурд, то този абсурд се просмуква навсякъде, дори в семействата и уврежда най-крехките души  - тези на децата.



Емил Джасим е историк и учител със сериозни амбиции в реформата на образованието. Той разказа за популярните митове в българската история (за трите морета, за това как е изглеждал Паисий Хилендарски, за „нетолерантната“ Османска империя и Васил Левски - супергерой)

Към този момент бях абсолютно грабнат от събитието и бях готов да раздавам суперлативи на когото срещна.

След този летящ старт дойде удара, от който още не съм се освестил. Изглежда че голямата реформа в TEDxBG, освен смяната на месеца (януари -->> май), смяната на залата (Операта -->> Зала „България“) има и трета смяна, която не успях да забележа навреме - на езика.

Когато си търсех билет, не обърнах достатъчно внимание, че не успявам да открия българската версия на сайта. То и нямах много време да търся.

Днес разбрах защо – налице е радикална промяна в езиковата политика на TEDxBG. Предполагам, че е взето решение (нямам идея от кого) поне половината съдържание да е на английски, а за българския – каквото остане. Например, на сайта единствения текст на български е, че за хората със „специални нужди“ (като че ли тези, които говорим на български, сме с увреждания), е осигурен превод от английски на български.

Досега никога не съм имал проблеми с английския – чета, слушам и мисля еднакво добре и на английски и на български и смятам, че е нормално всеки да води лекцията си на езика, с който може най-адекватно да общува с публиката. Нормално, за българските лектори това означава български, а за останалите – английски, като най-разпространен международен език и оригинален език на TED.

Малко е да кажа колко бях вбесен, когато трябваше да изслушам няколко лекции от българи на английски, който можеше да е по-добър. Целият треперех, което не ми се случва често.

Сигурно има и връзка с това, че си припомних споровете отпреди 15-тина години и повече, когато тъкмо навлизах в интернет бизнеса – дали трябва да има сайтове на български език и на кирилица, а не, да речем, навигацията ни в сайта да е на английски, защото нямаме българска терминология за „home“ (начало) и „about us“ (за нас). Тогава имаше масово сайтове на шльокавица, да. Масово в мейли и чатове се пишеше на латиница, а за SMS-ите на кирилица да не говорим, те са направо продукт на новия век. Колко усилия тогава употребих, за да убеждавам, че сме в състояние да направим равностойни интернет продукти за българска публика, която заслужава нормално отношение на собствения си език и до която големите достижения ще стигнат най-добре именно през собствения ѝ език и азбука.

Страхотна презентация направиха Христо Станкушев и Ангел Спасов, които сляха в едно стартап клишетата (тоест тези, свързани с културата на новостартираните фирми, най-вече в областта на информационните технологии) с политическата сатира и се получи убийствено добре . Накратко, предложиха чрез краудфандинг (тоест, чрез набиране на дребни средства от много хора едновременно) да се събере един милион лева, с които да се купи депутат, който ще изпълнява желанията на „акционерите“ си.


Росен Босев разказа за нещо, което използва във всекидневната си работа, а именно – искането на информация от държавните институции по Закона за достъп до обществена информация. С няколко прости примера показа първо как с няколко запитвания могат да се постигнат чудеса и второ – как този мощен инструмент на гражданското общество.


Весела Данчева е направила школа за комикси в едно от софийските гета. Децата разказват за преживяванията си, понякога тъжни и ужасни, чрез комикси, но им се получава много добре!


Честно казано, не знам дали да ви разказвам за останалите лекции.

Но да се върна на езика. Въпреки че, предполагам, са наети много добри преводачи, които да разказват на български лекциите на българските лектори, говорещи на английски, за мен това е недопустимо неуважение към публиката.

За мен идеята е просвещенска – лекторите трябва да се стремят да се приближат към публиката, да ѝ разкажат на нейния език за страхотните неща, които знаят, за които мечтаят и които са научили. Излишното поставяне на две бариери между тях и тяхната публика - като първата е тяхното умение да се изразяват на английски и втората е умението на публиката (или съответно на преводачите) да ги разбират и да усетят максимално добре случващото се на сцената, само разваля до непоносимост преживяването.

Разбрах, че лекторите е трябвало да дадат текста на лекциите си на преводачите, които просто да ги прочетат (евентуално със съответните корекции в движение), но пак – ограбването на публиката от най-непосредственото общуване с лекторите ми се стори предателство към основната идея на събитието – Ideas worth spreading (идеи, които си заслужава да се разпространят).

От англоезичните лекции на българите харесах най-много тази на Йордан Жечев, на когото това му е второ участие като лектор и който разказа на безупречен английски как баща му го е подготвял постепенно за деня на смъртта си.

Предполагам, че идеята за увеличеното съдържание на английски в конференцията е да се направи някаква политическа декларация, че и ний сме част от света и ний можем нещо да му дадем, а втората причина е идеята – лекциите, изнесени в България да станат „конвертируеми“ - тоест да бъдат достъпни за изключително по-широк кръг публика, от дребосъчните седем милиона българоезични, защото имаме идеи и лектори, които могат да завладеят света.

Аз лично се почувствах ужасно. Имах чувството, че участвам като статист в театър, който трябва да бъде гледан от някой в чужбина, а аз като публика второ качество да преглътна този унизителен факт и да си взема слушалки, в които ще получа някакво преживяване, но в никакъв случай не същото. Кажете, ако целта е да изпратим някой лектор в чужбина, да се постараем малко с аплодисментите.

Да цитирам и от сайта на TED за взелите решението (няма да им го превеждам):

The TEDx Program is designed to help communities, organizations and individuals to spark conversation and connection through local TED-like experiences.

Може би ще ви разкажа и за останалите лекции и съпътстващи нещица, когато намеря време/желание. Имаше такива, които си заслужават.

Свалям TEDxBG гривната.


По-старите репортажи:
TEDxBG 2010
TEDxBG 2011
TEDxBG 2012
TEDxBG 2013 - 1. част, 2. част




сряда, май 14, 2014

Хигиенни съображения от българската казарма

Една публична личност с пари, които, казват, са на българската енергетика (тоест, на всички нас) прави в момента отвратителна популистка кампания, на която няма как разумните хора да не се противопоставят. Тоест, да опитат да се противопоставят, защото джангърът е убийствен – той е твърде гръмогласен и заглушава по–скромните нормални гласове.

Кебапчета, евромайки, събиране на смрадлив букет от популярни вечно продажни лица, подигравка с носталгичните спомени за „златните момичета“ на Нешка Робева плюс мистично–евразийските новоскалъпени спомени за „пророчицата“–пенкилер–„политолог“ Ванга – всичко това е впрегнато в най–мръсната и долнопробна предизборна кампания в новата българска република през 2014г.

Една от тези носталгични предизборни тези е за връщането на родната казарма като метод за възпитание на младежта, на посочването на път в живота на младежите (и евентуално на девойките), които насилствено ще бъдат изтгръгнати от кариерите си, приятелите, приятелките, от интелектуалните и духовните си търсения, за да изпълняват „воински дълг“ по защитата на държавата от външни врагове.

Трябва да отбележим, че в посланията на новоизпечения като прясно предизборно кебапче политик, функцията на армията като институция, защитаваща националната сигурност, е второстепенна. Първостепенна за него е възпитателната функциия.

Като отслужил и дори бил частичка от въоръжените сили на Варшавския договор, мога да потвърдя за наличие на известно въздействие – казармата възпитава някои положителни качества у младите хора – като хигиенни (да перат, да гладят, да кърпят, да си режат ноктите), социални (да споделят личното си пространство с хора, които не харесват особено, да търпят за началници комплексирани бездарници, да мълчат, когато трябва и да говорят, когато трябва) и битови умения (да цепят дърва, да палят огън, да чистят огромни площи за кратко време). Казармата вдига сериозно прага им на гнусливост и ги научава да ценят наистина ценните неща в живота, като приятелството, свободното време, хубавото време, добрата храна, съня, здравето, личното пространство, хигиената, свободата и т.н. По мое време някои придобиваха професионални умения в електротехниката, транспорта и строителството, но това бяха по–скоро частни случаи.

Разбира се, както всичко останало при социализма, хубавото в соц казармата не си струва цената. Като сложиш на едната везна загубеното време (което по мое време беше 2 години) и всичката простотия, а на другата - спечеленото, както е описано по–горе, се убеждаваш, че можеш да се сдобиеш с навици и с приятели и не по толкова мъчителен и глупав начин и не с такова чудовищно разхищение на време.

По принцип въвежданто на задължителна казарма е доста скъпо начинание – освен че трябва да храниш, поиш, настаниш, обучиш и снабдиш с оръжие известно количество млади хора, ти ги отнемаш от икономиката и образованието, където могат да са много по–полезни и да връщат добавена стойност в обществото.

Но нека приемем за момент, че задължителната казарма е възможна. За да получите представа какво евентуално можете да очаквате от нея, ще ви разкажа малко приключения от там и то само по хигиената от далечните 1988-1990г.

(ако сте гнусливи, можете да спрете да четете тук)

Наскоро Стойчо реши да се позабавлява и зададе въпроса – а с какво се миеха чиниите в нашето елитно и секретно поделение, наброяващо близо 1000  души?

Все още не сме го докарали до „истински социалистически вид“ на градовете

По принцип хигиената е едно от нещата, с която всяка армия на света се гордее, защото има пряка връзка между лошата боеспособност и лошата хигиена - едното води до другото.

В първите дни от престоя ни в казармата през септември 1988г., признавам, не можех да хапна нито хапка от иначе поносимата за казармата храна (новобранците в нашето поделение ги „глезеха“ в първите 1-2 седмици, за да могат да попривикнат на военния живот)

Защо така?

Първо, умивалните на входа на столовата не работеха и всички войници бяха задължени под строй да изплакват ръцете си с отвратително смърдящ хлорен разтвор, който църцореше от бял бидон с пластмасов чучур точно пред входа на трапезарията. На бидона бдеше дежурен старшина или офицер, който оглеждаше ръцете на войската. Бързо открихме, че въпреки евентуалния санитарен ефект е по–добре да избягваме тази процедура, за да не ни смърдят ръцете на хлор по време на обяда, така че гледахме да минимизираме процедурата.

Вътре в трапезарията не беше много по–добре. Още от вратата лъхваше такава миризма на застояла манджа, в пъти по–зле от подобната неизкоренима миризма, която може би помните от студентските и ученическите столове по онова време. В комбинация със смърдящите на хлор ръце, плюс мушамите, за които ще стане дума по–долу, и с притесненията от непознатата обстановка, поне при мен доведоха до ефекта че няколко дена едва слагах по нещо в устата си.

А чиниите се миеха с ... прах за пране. Който беше забранен иначе за ползване от войниците за други цели. Дрехите си перяхме със сапун, обикновено който сами си купувахме или със сапун МНО (зелен сапун с инициалите на Министерството на народната отбрана), който ни отпускаха отвреме–навреме. Естествено, всеки си переше дрехите отделно и със студена вода (не е много ефективно, но е възпитателно, като хиляди други занимания там). От зимната униформа, т.нар „въшкарник“, втори комплект нямахме. Тоест, ако не си достатъчно изобретателен, така че да ги изпереш и изсушиш, можеш от 1–ви октомври до 1–ви май да си носиш едни и същи дрехи, които постепенно се напояват с прах, мазнини и миризми... (сами си го представете)

За чиниите:
Поделението беше за около 1000 човека, което значи, че от дежурните по миячно след закуска трябва да се измият поне 2000 чинии от алпака (неръждаема ламарина). В едната се сервираше чая, а в другата се сипваше закуската. Чаят, естествено се пиеше с лъжицата, с която се мажеше филията, но това е за друга история. На обяд чиниите бяха три на човек, а за вечеря – 2.

Чиниите влизаха една в друга и се събираха на огромни метални колони, които се складираха в единия край на миячното помещение. Миячното имаше 6 (или бяха може би 8) вани от неръждаема стомана в центъра. Първите две вани открая се пълнеха гореща вода, в която се сипваше прах за пране. (в миячното въобще нямаше студена вода!), където се нареждаха колоните с безкрайното количество мръсни чинии. От тях си взимаш купчина чинии, например 50, и си ги слагаш в някоя от другите вани, която е пълна догоре с гореща вода с прах за пране.

Същинското миене – вадиш чинията от ваната, правиш едно движение с гъбата от едната страна, едно движение с гъбата от другата, обръщаш чинията два пъти на водата и я мяташ в последната вана, пълна с чиста вода, където чиниите се изплакват. Накрая седи още един войник, който събира чистите чинии от ваната за изплакване и ги реди на колони по 50.

Ако сте се опитвали да измиете наведнъж по 3000 чинии, много бързо стигате до извода, че тайната е в максималното поставяне на процеса върху научната основа на поточната линия и тъй като процесът не е особено високотехнологичен (макар че дунапренът и прахът за пране са сравнително модерни изобретения), действията приличат на английска манифактура от началото на 19–ти век, в която всяко движение е внимателно премерено и автоматизирано, така че се стига до наистина впечатляващо бързодействие, така че между яденетата да ви остане някаква почивка.

Тъй като процесът е твърде „оптимизиран“ откъм време, случвало ми се е да намеря в чистите чинии две чинии, допре слепени от пресования между тях боб.

В последните две вани се миеха тавите и баките (тенджерите). Там се изискваше доста повече усилия, вода, прах и търкане, тъй като по тавите оставаше доста засъхнало и загоряло. Отделно, тавите трябваше първо добре да се почистят от остатъците от ядене. Тавите много цапаха и който беше разпределен на тях изтегляше късата клечка (в първото ми дежурство по кухня това бях аз;)), но в крайна сметка и на тях им се намираше цаката.

Масите в столовата бяха покрити с еднакви карирани мушами, които се бършеха след всяко хранене. Обърнахте внимание на глагола, нали? Бършат се, не се мият. Дунапренените гъбички са абсолютно неприложими в тази ситуация, защото много бързо се превръщат в мазни топки. При нас мушамите се бършеха с филии хляб, които после, заедно с останалата помия от кухнята и остатъците от тавите, заминаваха на сметището. Част от помията отиваше за храна на прасетата в поделението (имахме такива), част се утилизираше от старшини и офицери, които идваха до поделението с кола с ремарке и мръсни мазни бидони, в които си пресипваха помия за тях си. Вероятно и те хранеха прасенца за лични нужди.

Понеже времето за почистване е ограничено, а филията с хляб все пак има по–крехка консистенция от дунапренената гъба и от нея падат трохи, които после трябва да се метат, масите се бършат само отгоре. Това означава, че докато ядеш не трябва да си опираш ръкавите на масата, защото иначе ръкавите стават на черни черти от мръсната мазнина, която се трупа току под ръба на масата върху мушамата. Няма време, а и средства за по–сериозно почистване на масите.

Веднъж годишно, масите и мушамите се изкарват навън, трапезарията се мие с маркуч и сапун, с маркуч и сапун се мият и масите и мушамите, които се вадят навън на двора. След това се нареждат обратно в трапезарията.. до догодина.

В спалните корпуси нямахме топла вода, само студена. В нашата рота, който иска да се къпе всеки ден – има на разположение вана и гумен маркуч с ледена вода. През лятото всеки ден се къпех на тая инсталация, включително и главата (и аз не мога да си повярвам сега, но така беше).

Добра идея е всеки ден хубавичко да си миеш врата, защото всяка сутрин трябва да зашиваш нова чиста бяла якичка на униформата, която всеки ден ти я проверяват.

Официалното къпане се падаше веднъж седмично. Ако нямаш джапанки (повечето нямат - няма къде да ги държиш) влизаш в банята с чехлите от спалното. Чехлите ще изсъхнат за едно денонощие, тъй че е проблемът е преодолим. Къпането е единственото време, когато имахме достъп до топла вода, което значи че тогава и перяхме. Бельото най–лесно се пере върху себе си. Тоест, под душа влизаш с гащите и тениската и ги сапунисваш както са си върху тебе. След това изпираш другите неща, които носиш със себе си. Не переш много, защото и без друго сменяш само един чифт бельо през седмицата (а резервен няма къде да държиш ;).

Необикновено чисти излизаме от банята. След това трябва да намерим място да си прострем прането. Простори, естествено няма, дрехите се простират на таблите на леглата.

Друг хигиенен аспект са партенките. Партенките са меки парчета плат – памучно хасе, които се използват вместо чорапи.

Предимствата са следните – могат да се носят цяла седмица и повече без да се вмиришат (огромно предимство!), стига човек да се научи как се слагат. Необходими са около 10 мин да се научиш, а за седмица две започваш да го правиш достатъчно бързо и качествено, без да ти излизат пришки по краката. Прибираш се вечерно време, слагаш си партенките върху обувките, те изсъхват и могат да се носят още няколко дни.

За да спят нормално 80 човека в едно помещение, необходимо е вечерно време всички да си мият краката със сапун. Новобранците се опитват понякога да пропускат това супер полезно упражнение, затова някой от старите кучета бди на входа на спалното и гледа новобранките в краката. На съмнителните им се проверяват джапанките и чехлите. Ако са подозрително сухи, упражнението се повтаря...

Ще прекратя разказа и само искам да ви кажа, че ако на хигиената във всеобщата казарма трябва да се гледа сериозно, то и инвестициите в нея трябва да са сериозни. А сега си представете какви средства трябват за останалите аспекти от живота на войника, които не са толкова „елементарни“, така че хем здравето му да е наред, хем да е боеспособен, хем да е достатъчно „задоволен“.

Може би първо трябва да се почерпи малко израелски опит, където всеобщата казарма е превърната в съвременна наука.

Ясно е, че предложението за връщането на всеобщата казарма е безобразен популизъм, който трябва да гъделичка носталгичните струни у по-възрастното поколение и особено у тази му част, която е носила униформа в известен период на живота си.

По времето на Тодор Живков хигиената беше на световно ниво!

На 25-ти май гласувайте за нормална проевропейска партия. Има такива!









неделя, май 11, 2014

Ялта, Крим и денят на Европа.

Бях твърдо решил да наруша традицията и да не пиша нищо за Втората световна война и деня на Европа (и поне формално ще я наруша, защото го пускам след това), за историческите манипулации и особено за путинистките. Защото ми се стори, че сега, когато Путин погълна част от Украйна и подстрекава гражданска война в друга част, която се готви да погълне, вече всичко е напълно ясно и няма нужда от повече обяснения.

Но не, гръмогласните български рубладжии, невинни и недотам невинни носталгици, „честни комунисти“ и прочее морално незрящи, не ми оставят избор.

Втората световна война все още в България не е позната, въпреки СТОТИЦИТЕ книги в гигантски тиражи и ДЕСЕТКИТЕ филми по темата, главно съветска продукция, с които ни поливаха, и особено преди 1989г. Въпреки обема и инвестициите в кинолента, хартия и звукозаписи, белите петна са големи за българската общественост, а фактите, които изплуваха в публичното пространство след 1990г. (защото дотогава оставаха заключени в семейните истории), доколкото ми е известно, още не са получили необходимата широка гласност и най-вече официална интерпретация в учебниците по история.

Дилема: Защо, след като българската армия участва в активни бойни действия преди всичко след 09.09.1944г, и жертвите са дадени именно тогава (жертвите и войниците, които и до ден днешен нямат смислен паметник, за разлика от окупационната армия), защо България е смятана за ПОБЕДЕНА държава?

Странно, нали? Тежки битки и 30 000 жертви в заключителния етап на Втората световна война, наречена по съветски образец „Отечествена“ и отново победени.

Това се случва, защото др. Сталин много внимателно се подсигурява именно срещу такъв сценарий, в който България би могла да претендира за каквото и да е след края на войната. Той много внимава да не признае и правителството на Константин Муравиев, което идва на власт на 2. септември 1944г. и което обявява война на Германия, започва изтегляне на войските от Гърция и Югославия, възстановява правата на политическите партии в България, разтурва всички организации с фашистка и националсоциалистическа идеология, разформирова жандармерията и разпуска 25-тото Народно събрание. Затова и тайният агент на Сталин в българското правителство – ген. Иван Маринов, прави всичко възможно, за да забави обявяването на война на Германия с три дни, за което решението е взето на 5-ти септември, но става публично чак на 8-ми, за което е щедро възнаграден след войната.

Въпреки всичко, на 8-ми септември България се оказва в уникална ситуация – едновременно във война с Германия, СССР (който обявява война на България на 5-ти септември, заради нейната „нерешителност“!), САЩ и Великобритания.

Така че, въпреки пълната липса на съпротива и обявяването на война на Германия, СССР си пише още една завладяна държава в списъка и великодушно я подарява на местните си агенти от БКП (БСП след 1989г.).

Тук има още едно голямо бяло петно – а какво се е случило с българските войски и с българските граждани на територията на Гърция и Югославия? Поне войските са започнали да се изтеглят, но е ясно че това само за три дни няма как да стане.

Случили са се много истории – интересни, трагични и със сигурност една невероятно затрогваща – за спасяването на българските войници в Охрид. Но за тях ще разкажа друг път, защото мястото няма да ни стигне.

Популярно възражение: А защо нищо не казваш за салфетката от Ялта?! Чърчил е виновен за всичко! Той ни остави в ръцете на Сталин!

Това трябва да означава все пак неодобрение, че сме останали в ръчичките на Сталин, нали? Защото евтиното кисело мляко, АЕЦ, доматите... знаете си нататък. Чърчил щеше да ни построи по-хубав АЕЦ, и доматите щяха да са по-сладки ;)

Тук ще поработим с едно древно изобретение на човечеството. Казва се календар.

На 09.09.1944 България пада изцяло в ръцете на съветската армия и местните ѝ агенти - БКП и ОФ (Отечествения фронт).

Срещата в Ялта се провежда между 4-11 февруари 1945г., пет месеца след преврата в България. Противопоставянето на САЩ и Великобритания на СССР не е възможно – нито Германия е победена (това ще се случи след 3 месеца след огромни усилия), нито Япония, (това ще се случи чак през лятото.)

Салфетката... салфетката не е от Ялта! Салфетката е от Четвъртата московска конференция от 9-ти октомври 1944г. Тогава става изписването на прочутите проценти върху нея, с които Чърчил иска поне 25% влияние в България и се опитва да си издейства някакво влияние в другите източноевропейски страни. Ама как да стане това? Може би на всеки 7,5 просъветски вестника, да имаме по 2,5 нормални? И сега бихме си помечтали за такъв голям дял на нормалната преса.

източник

(По време на войната са проведени общо 21 конференции на съюзниците, като по време на първата СССР все още е съюзник на Германия. )

По време на комунизма старателно се криеше факта, макар че дори в комунистическите филми се промъкваше намек, за саморазправата на новите властници с бившите управляващи, но и също и с всякакви хора с независими позиции - интелектуалци, общественици, лекари, бизнесмени, военни. Само в първия месец (и това е потвърдено от множество източници вече) преди салфетката, жертви на саморазправите в България са между 20 000 и 40 000 души, с явното одобрение на окупационната съветска армия.

Трагикомична е историята, в която неуспял литератор-партизанин се появява въоръжен със специалното намерение да убие Елин Пелин, като първо разстрелва редактора, който не му е взимал графоманските текстчета за печат. В тези месеци подобни неща се случват навсякъде.

От края на октомври 1944г., по време на този страх и ужас, в България, евентуално като част от салфетковата договорка, ще започне да действа Съюзническа контролна комисия с представители на САЩ, Великобритания и СССР, но всъщност западните съюзници са само за „маскировка“. На практика нямат никаква власт върху ставащото в страната, дори нямат винаги власт върху собствените си автомобили (на които им пукат гумите) и служители (които понякога отнасят по един хубав пердах от славянските „освободители“).

Напоследък излязоха някои спомени. Нещо по-кратичко можете да прочетете от очевидеца Чарлз Ланиъс.

Така че, в началото на февруари 1945г. СССР е погълнал България без съпротива, като един по-големичък балкански Крим. Местните главорези убиват когото им скимне и си прибират каквото им хареса, а освен масовите репресии и убийства без съд и присъда, е започнал и т.нар „Народен съд“, който ще издаде 2760 смъртни присъди на „фашистки агенти“, 230 пъти повече, отколкото на Нюрнбергския процес, където ще бъдат съдени висши функционери на нацистка Германия.

За да е хаирлия Ялтенската конференция, която ще започне 4ти февруари, на 1-ви февруари са произнесени смъртните присъди на над:
тримата регенти,
8 царски съветници
22-ма министри от правителствата след 1941
67 депутати от 24-тото НС
47 генерали и висши офицери
Присъдите са изпълнени същата нощ. Навързани на вериги хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. Разстрелвани са един по един. 
Проф. Александър Станишев – световно известен медик, е бил принуден да констатира смъртта на убитите.  
Последен убиват него – застрелват го с пистолет в тила, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са съборени в трапа и зарити със сгурия. Въпреки тайната, през следващите дни и месеци близки на загиналите носят цветя и свещи на мястото. За да предотвратят, комунистите правят отгоре бунище. (от тук)

За България „освободителите“ са подготвили:
– референдум, който трябва да промени държавното устройство (изненада, нали),
– национализация (кражба на цялата индустриална собственост в България),
– колективизация (кражба на цялата селскостопанска земя и  друга селска собственост), но това ще се случи малко по-късно.

Ако календарният метод не ви върши работа за ориентация в ситуацията, да припомним, че на Ялтенската конференция са взети решения във всички окупирани страни да бъдат проведени свободни избори. Смешно, нали? Знаем какво става след това. Дали не трябва да се разсърдим на някого? На кой обаче, на #кой?

А защо набърквам Путин в цялата работа, а?

Наскоро в Русия беше гласуван закон, тоест Путин нареди на Думата да му гласува закон, който забранява критиката на ръководството на СССР по време на Втората световна война. Тоест, със закон е забранено е нещо, което не е било формално забранявано никога, дори по времето на сталинизма – правото да критикуваш Сталин и действията му. Наказанието е до 5 години затвор, така че, ако си нямаш работа, разкривай „лъжливи сведения за дейността на СССР по време на Втората световна война“ и „сведения, изразяващи явно неуважение към обществото, за дните на воинска слава и за паметните дати на Русия, свързани със защитата на Отечеството“.

Хем достатъчно гумени и неясни формулировки, хем като се има предвид, че руският съд не се затруднява много с такива евро-лигавщини като доказателства и прозрачен процес, опитай се да кажеш нещо извън официалната пропаганда за Втората световна война или дори за признати трагедии като Катинското клане.

Отделно, агентите на Путин в България, също както украинските сепаратисти, се закичиха с „георгиевски лентички“ в День Победы (вижте прелюбопитната галерия с картинки тук), а Сергей Станишев заяви нещо, с което съм напълно съгласен:

„Трябва винаги да помним, че фашистката идеология е жива и затова сме тук - като предупреждение“.

Така е, гледката на Сергей Станишев пред паметника на съветската армия напълно ме убеждава, че фашистката идеология е жива и затова те са там - като предупреждение.

Ето защо и някои български политици обозначиха и по телевизията геополитическата си ориентация:

 Таско Ерменков, депутат от БСП, чието име беше замесено в скандалното лобиране на Газпром за промяна на бълагрското законодателство. (източник)

Симеон Костадинов, Националистическа партия на България (източник)

Асен е превел чудесно разяснително материалче за произхода на тези лентища, с които се кипрят путинистите по целия свят.

Както писах миналата година, Денят на Европа няма нищо общо с окупационните мераци на Сталин, нито с амбициите на Путин, а е знак на уважение към НАРОДИТЕ, победили хитлеризма, включително и към тези от бившия СССР и знак на неуважение към разделението на Европа и смачкването на Източна Европа след войната.

Честит ви празник на патерици и догодина пак ще има по темата.

Българската социалистическа партия и нейните трудови хора отбелязват деня на Европа:

четвъртък, май 08, 2014

Русофили, русофоби и ум патки пасе

Чета и не вярвам на очите си - гостуването на колегите Асен Генов и Антоанета Цонева в сутрешния блок на bTV e преразказано като „Русофили и русофоби по темата Украйна“. Гостуването на Иво Божков в „Нова телевизия“, по повод фашисткия плакат, на който хора от „Протестна мрежа“ и „Ранобудните студенти“ са изобразени като съучастници в изгарянето на хора в Одеса пък е озаглавено „Плакати по руски образец запалиха отново спора „фили-фоби” у нас



Възмутително неграмотно, най-малкото.

Искам да напомня на хората, работещи в btv, че Асен и Антоанета никога не са се декларирали като „русофоби“ и вероятно нямат това мнение за себе си, ако бъдат изрично попитани.  Съвсем друг е казусът с техните опоненти, които са си русофили с тапия, тоест хора, които изрично се декларират като такива, и които разделят фанатично света на русофили и русофоби, членуват в съответните сдружения и прочее.

Това е типично за всяка фанатична секта - цялото разнообразие на света извън тях да описват с една обидна дума.

Тогава възниква въпросът защо bTV ще приема именно тази парадоксална картина на света, за да опише дискусията, наричайки някого „русофоб“ и какво точно има предвид с този епитет, който няма конкретно значение в България, освен като обидна дума.

Препоръчвам ви размислите на Евгений Дайнов по темата.

Сайтът на btv си е позволил и авторски коментар, който също кърти мивки, когато не хвърля в оркестъра:

„Разговорът, който се превърна по-скоро в махленски отколкото в градивен спор, можете да видите във видеото.“

Като изключим липсата на добро възпитание, това сигурно е критика от уеб редактора директно към водещия, който не може един разговор да проведе с гости, без да го превръща в махленска свада (само гадая)... Или пък към тези, които са подбирали гостите, или към ръководството, което кара екипите да организират махленски разправии вместо истински дискусии, понеже рейтингът... Варианти много и нито един не е ласкателен за телевизията.

Налице е затъмнение на съзнанието и добрата (или лошата) новина е, че затъмнението не е ограничено само до тази телевизия. Неясно е защо възмущението на Иво Божков в Нова телевизия от един фашистки плакат е „запалил отново“ спора между -фили и -фоби?

Колаж (ляв плакат+десен плакат+надпис) - Асен Генов

Тоя плакат (вдясно) като емоционален спор между русофили и русофоби ли ви изглежда или като нещо далеч по-сериозно, като се има предвид и плакатът вляво?

Един ден прахът в България ще се уталожи и правителството на Орешарски ще получи заслужената си историческа присъда като второто най-провалено българско правителство след 1990-та година, след това на Виденов. (Признавам, има място за развитие - например ако успее да ни изкара от ЕС и НАТО, определено ще бъде най-проваленото!)

(За да е ясно, претенциите са ми най-вече към резюмирането и интерпретирането на горните разговори, а не към самите разговори!)

След като летните протести от 2013г не успяха, върху съзнанието на българите беше хвърлена тежка тъмна пелена, която също ще намери мястото си в историята - пролетта на 2014-та ще бъде разглеждана като време на най-голямо умопомрачение на най-голям брой българи, като тежък неприятен период, в който много хора жестоко са се опозорили.

Скъпи национални телевизии – вие дължите на публиката си честно отношение. Трябва всеки път ясно да ѝ заявите кой и защо говори във вашия ефир и защо понякога страстите са нажежени.

Ясно, че на никой не му се бърка с гола ръка в гнездото с осите, особено пък на слабоплатените уеб редактори на сайтовете на националните телевизии (които дори нямат скромното право и задължение да си поставят имената под написаното от тях).

Колко ли трудно би било да се напише нещо такова:

„Поканили сме Т.Е., който принадлежи към средите в правителствената коалиция, подкрепящи и подкрепяни от путинска Русия и подкрепящи агресията в Украйна и представляващи в момента главната опора на правителството на Пламен Орешарски. Поканили сме и активно протестиращи български граждани, които категорично не са съгласни с калната пропагандна путинска война, с путинската агресия в Украйна и медийна агресия в България и се противопоставят на нея, доколкото им стигат силите.“

За някакви „фили“ и „фоби“ ли става дума горе? За два равностойни отбора от футболни фенове, които ирационално защитават тяхната версия на света без да имат реални аргументи а ние, зрителите, трябва да люпим семки и да им се чудим на акъла, понеже сме над тия неща?

Редно ли е да се представят така нещата?

Не е редно, и това е добре известно, но има капан – ако ги представим както трябва, след това трябва да се обясни как така в България правителството се е впрегнало да изпълнява руски енергийни и политически поръчки, да ограничава европейските санкции към Русия и да оправдава руската агресия към съседни държави и как така уж сериозните медии не бият камбаната на пожар, а се правят че някакви фенове на някакви отбори, на чисто емоционална основа, просто си се дърлят от векове за векове. Както и да се обяснява защо на наглата пропаганда в полза на чужда държава се осмеляват да се противопоставят само отделни граждани, а институциите остават слепи и глухи. А ако не се обясни, да се обясни пасивността.

Защо? Как?

Чудесни въпроси, които чакат поне да бъдат зададени в ефир.

Ум патки пасе:
PS. Ако харесваш Марина Цветаева, то трябва да харесваш политиката на Путин?
Ако харесваш Кант и Гьоте, то трябва ли да харесваш...

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)