сряда, март 26, 2014

Заключените „Смоуки“, „Бел Епок“ и Сузи Куатро



Да се живее на деветия етаж е за предпочитане пред по–долните етажи: по–тихо е, повече слънце грее в прозорците, въздухът е по–чист, а и хоризонтът се отмества надалече. Разбира се, има и проблеми, особено ако в семейството расте дете, което преминава през всички фази на лудориите и любопитството. А ако в заключения хол може да се влезе само през балкона на стаята?..

Не ми е известно забелязал ли е някой как смелото момче, подобно на каскадьор, е преминало този „път“, връщайки се обратно с пакет в ръце. Сигурно би затаили дъх... Епизодът завършва с щастлив край: Малкият хлътва в другата стая и минута–две след това с пакета в ръце се появява на входа на блока. Видимо доволен от успеха на акцията, изчезва по невидимите пътеки, които го свързват с другарите от големия жилищен комплекс.

Два–три дни по–късно всичко е разкрито, направени са пълни самопризнания. Майката и бащата – с вид на уважавани и уважаващи себе си хора, с добро служебно положение, на средна възраст, са ужасени: три грамофонни плочи с изпълнения на „Смоуки“, „Бел Епок“ и Сузи Куатро не са вече в хола, а в чужди ръце. Именно през тези 2–3 дни синът им ги е носил да ги чуе с приятели, дал ги е само за ден на един от тях, тъй като нямал ключ от апартамента, за да се прибере. И за да ги прибере по същия път, със същото „каскадьорско“ умение. А плочите не са обикновени плочи. И „Смоуки“, и „Бел Епок“ и Сузи Куатро не са тези, които всички знаем от телевизията, слушали сме по радиото. Те са купени от родителите с валута от познатия ни магазин, който продава такива и други стоки с небългарски пари.

Ужасът, че плочите могат да бъдат просвирени на друг грамофон, е по–голям от мисълта за опасността, която е заплашвала малкия смелчага от 9–ия етаж. Всъщност такава мисъл едва ли се е мяркала в разтревоженото заради плочите съзнание на родителите, които, както казахме, имат вид на уважавани и уважаващи себе си хора, с добро служебно положение, на средна възраст... С право да пазаруват с валута по второ направление.

И така плочите
– са купени от „Кореком“;
– не са били разпечатани и нямало да бъдат свирени дотогава, докато семемейството не се снабди с най–съвършения грамофон чрез посоченото по–горе „направление“;
– при това не са били чути от братовчеда на майката, известен естраден изпълнител, поради което е по–добре да не споменаваме името му.

А малкият съвсем не може да разбере тази родителска „стратегия“. Иска нещо много по–просто – да чуе грижливо скриваните грамофонни плочи – неведнъж. И заедно с приятелите си. Ако песните са хубави – ще ги слушат и друг път. Пък и защо заключват хола, когато отиват на работа? Нима онова, което се намира в него, не е предназначено да направи живота им по–приятен и по–красив? Ако не обичат мзиката, защо тогава са купени тези плочи, които не могат да се използват по друг начин, освен като се поставят на диска.

Историята завършва няколко часа след признанието на детето. Родителите посещават семейството на приятеля на техния син, който бе прибрал плочите. Разочарованието е пълно. Случилото се е „непоправимо“: плочите са чути и от други и то на обикновен, твърде обикновен грамофон. Не са ли слушали тези хора, че „Смоуки“, „Бел Епок“ и Сузи Куатро е недопостимо (така е в оригинала – кп) да се пускат на обикновен грамофон? Затова ли ги заключваха при другите неща в хола, когато излизаха? Затгова ли дадоха за тях небългарски пари? Как даги покажат разпечатани на братовчеда – известния естраден изпълнител... „Виновната страна“ трябва незабавно и на всяка цена да им купи същите плочи от същия магазин, със същите пари! Какво от това, че им плащат с български...

* * *
На инцидента е сложена точка. Плочите са прибрани и заключени в хола–музей на деветия етаж. Ще завидите ли на малкия за „Смоуки“, „Бел Епок“ и Сузи Куатро?!

„Отечествен фронт“, 7–ми декември 1979г., Николай Горинов

Сигурен съм, че сами ще се озадачите от някои детайли в горния материал. „Отечествен фронт“ е национален всекидневник с четири (4) страници, който е намерил горния възпитателен материал за достатъчно интересен за цяла България. Повечето от останалите материали не стават за четене, чудовищно скучни са. Самият аз съм прескачал няколко пъти от балкона на съседите в нашия апартамент, поради забравен ключ ;) 

Внимавайте какво купувате с „небългарски пари“! Защото виждате ли – понеже продават такива неща в „Кореком“, децата са изложени на опасност да паднат от деветия етаж! Да не говорим за глезотията да искаш качествен грамофон, който да не ти дращи суперскъпите плочи, а не някоя пръчка, произведена в „Респром“.

Ако авторът е доживял промените през 1989г (само 10г след написването на това), вероятно се е превърнал в част от носталгично–мрънкащото блато и то от тази част, която рева като магарета навремето, че нямало пари за „култура“. Защото се вижда разликата – имало е пари само за „култура“ като тая статия, но патриотичните радио и телевизия и патриотичните магазини за грамофонни плочи не са предлагали  такава аморална музика като Сузи Куатро, „Бел Епок“ и „Смоуки“ и е трябвало човек да си я купува с валута на космически цени.

За да е майтапът пълен, само няколко години след това „Балкантон“ пусна плоча и на Сузи Куатро, и на „Смоуки“ (цели две!). „Бел Епок“ са били оставени за по–добри времена ;)

Поздрав с едно парче на Бел Епок.


събота, март 22, 2014

Детство по грузински, порастване по грузински

Грузинският „В разцвет“ не предлага много повече от това, което пише в резюмето му. Две неразделни приятелки, на 14г. живеят сред нерадостния пейзаж на разпадащия се Тбилиси, съвсем малко след обявяването на независимост през 1991г. Доста неща изглеждат много познато.

(разкриват се детайли от сюжета, четете на своя отговорност нататък)

колаж

Налице са всички добре познати пост-соц обстоятелства – спират тока, по магазините няма много неща, улиците са на кратери, в училище също не е цвете, по улиците върлуват необезпокоявани (все още непълнолетни) хулигани. Откритото носене на оръжие по улицата не прави впечатление никому.

И какво ли е в главите на 14-годишните – ами както на всички 14-годишни момичета по света – рокли, момчета, романтични песни.

Но моментът е деликатен и нито са съвсем деца, нито пък са съвсем пораснали, а се налага да взимат отговорни решения за бъдещето си, дори на такава крехка възраст.

Донякъде съм разочарован – можеше да излезе и нещо по-добро, все пак епохата е преломна. Да похваля опашката за хляб – най-добрата соц-опашка за хляб, която съм виждал на кино.

Да се гледа ли? Ако са ви любопитни такива истории и искате да навлезете в атмосферата – защо не.


„В разцвет“ е грузинският кандидат за чужестранен филм на „Оскар“. Далече е, макар че вече е взел няколко международни награди.

петък, март 21, 2014

Залепяне на парчетата от счупената стомна

В „Колата на Джейн Мансфийлд“ традиционното голямо южняшко семейство от откачалки (както повелява холивудския шаблон, и както беше например, в Homefront) на Джим Колдуел (в ролята – Робърт Дювал) пристига лоша новина – майката на семейството, която ги е напуснала преди много години, е починала от рак. Ще трябва да я погребат в родното ѝ място, а изведнъж се появяват и новопридобитите британски роднини, които трябва да бъдат посрещнати и занимавани по някакъв начин, а това е трудна работа.

колаж

Годината е 1969г., твърде важна и в моя живот. Води се война във Виетнам, по-старото поколение в семейството на Джим е участвало в Първата световна война, а по-младото - във втората. Затова непрекъснато се усеща смразяващото присъствие на войната, която избива като студена пот по повърхността. Но, времето е преломно и други промени също чукат на вратата.

Разказът е построен около ролята на Дювал, като на мач-бенефис, в който всички му подават топката и той има възможност да блесне, отигравайки майсторски. Като в „Мир, любов, недоразумения“, който пък беше направен, за да може Джейн Фонда да развие пълните си възможности и да покаже, че е в страхотна форма.

На външен вид семейството на Джим е съвършено семейство за пример и живее в идилия. Но както при много други строги и външно „съвършени“ семейства, потиснатите емоции и следването на външни правила, за сметка на вътрешния емоционален свят, крият множество капани и тайни, тоест всеки един от семейството е луд по свой собствен начин.

Поради това сценарият доста ми заприлича на нещо, писано от Пат Конрой, от който сме гледали „Принцът на приливите“ или пък сме чели „Блус в лятна нощ“, но не! Сценарият е на Били Боб Торнтън и Том Еперсън.

Това е един от добрите антивоенни филми, които съм гледал – за голямата психическа и физическа цена, която заплаща всеки войник на фронтовата линия. Аз пък се замислих – когато желаем Америка да упражни ролята си на световен полицай и да напляска лошите, какво коства това на гражданите ѝ, което никак не е малко.

Но също така филмът е за отношенията родители-деца, за наркотиците, за неизлечимите травми, за пропастта между поколенията, за отчайващия провинциализъм и за това как обиждаме хората, без сами да се усетим...



Очевидно актуален в днешните несигурни времена.

Да се гледа ли? Ами защо не – ако ви понасят семейните драми, вижте го – не е твърде мрачен, даже на моменти е смешен и достатъчно реалистичен. Но не е и кой знае какво. Робърт Дювал е чудесен.


сряда, март 19, 2014

Съпротивата на материала

От програмата на Sofia International Film Fest гледах „Трудно е да бъдеш бог“, на Алексей Герман, по книгата на братя Стругацки, сниман в продължение на цели 13 години. Стана ми навик да седя отстрани на пътеката в киносалона. Няма места, ей! Или поне за филмите, които избирам.

(ако искате - спрете да четете дотук, прочетете книгата, гледайте филма, и тогава пак заповядайте)

Горещо препоръчвам да прочетете книгата, преди да гледате филма, защото трудно може да се каже, че това е екранизация. Необходимо е да го направите, защото иначе е много възможно нищо да не разберете от сюжета, който в кино-версията не е най-главното.

Група учени от земята са пратени на друга планета с мисия да побутнат съществуващото там човечество напред. Да го извадят от мрачното средновековно съществуване и да му дадат в ръцете науката, технологиите и изкуството. Само че нещата хич не са толкова прости – как да издигнеш някого, без самият той да го поиска или въобще да разбере, че трябва да го поиска. Как да издигнеш някого като ти самият може и да разполагаш с технологии и с исторически опит, но не превъзхождаш околните с кой знае каква морална сила.

Сюжетът се върти около перипетиите на един от земните пратеници, влязъл в ролята на дон Румата - богат местен благородник.

Филмът е сниман изцяло в чернобяло. Непрекъснато вали, непрекъснато се гази кал, непрекъснато калта и водата се смесват с други телесни течности. Близките планове с безброй странни предмети и множество хора в тесни пространства правят доста трудно разбирането какво всъщност се случва, какви са конфликтите... Сцените преливат от една в друга. Герои се появяват, изчезват, умират, без да кажат ни една смислена реплика.



За разбираемостта не помагат и откъслечните, на моменти нечленоразделни реплики на героите. Това е образът на един повтарящ се, отново и отново кошмар, от който няма измъкване. Или всъщност, има измъкване, но то е против всичко, в което вярват героите ни. Но все пак, това е чужда планета – неразбираемостта би трябвало да се подразбира.

Твърде елементарно би било да се предположи, че това е метафора на кървавия тоталитаризъм от 20-ти век. Някои аналогии, обаче, съществуват.

Иначе е за отговорността на по-напредналите към по-изостаналите, за цената и смисъла на прогреса, за цената на човешкия живот, и тн. За отговорностите на учения и на политика и за разликата между двете занимания, както и за обществената нужда от тях.

Не е филм за всеки, така че гледайте го на свой собствен риск, още повече че продължава около 2 часа и половина.

Хареса ли ми – трудно е да преценя. Занимава мислите ми, и ме подтикна отново да прочета книгата и да помисля по нея. Нищо общо няма с филма от 1990-та, който си е класически историко-фантастичен.

 

понеделник, март 17, 2014

Приказка за пясъчното джудже



В най–хубавия хотел на града се появил интересен гост – малко джудже с няколко големи куфара. Хората се усмихнали, щом го зърнали, защото изглеждало малко странно и топчесто, но джуджето било с неприятен характер и много се обиждало, ако някой му се усмихвал или споменавал ръста му.

– Какво се хилиш бе, чукундур! – викало то на пиколото в хотела. – не си ли виждал куфари? Айде хващай да носиш.

 На рецепцията джуджето се спряло.

– Добър ден господине, – казала младата жена която работела там и се надвесила през плота, за да види по–добре гостенина. – Имате ли резервация?
– Защо се навеждаш ма, кучко! – изревало джуджето, – какво искаш да кажеш, че съм нисък ли?! 
– Нищо не искам да кажа, извинявайте, – казала младата жена, която всъщност си била едно много хубаво момиче, което тъкмо било завършило училище и много се смутила, защото отскоро била почнала работа и толкова неучтиви клиенти досега не била имала, – извинете моля, че се навеждам. Без да искам. Имате ли резервация?
– Каква резервация. Глупости! Дайте ми президентския апартамент!
– Само че той не е свободен. В момента е запазен за... – започнала предпазливо жената, тракайки с един пръст на клавиатурата на компютъра, за да погледне точно резервацията.
– Запазен е за мен! – изкрещяло пискливо джуджето и изсипало една шепа златни монети на плота, които образували малка, но много впечатляваща купчинка.
Очите на момичето станали кръгли като палачинки и тя притихнала, взирайки се в лъскавата купчинка на бюрото. След 1–2 секунди се опомнила и казала:
– Момент, ще извикам управителя. 
Дошъл управителят и щом видял купчинката веднага всичко му станало ясно и се усмихнал широко.
– Добре дошли в нашия хотел, уважаеми господине! Коя стая искате? А може би искате цял етаж?
– Можеш да ми казваш „господин В.“ – важно натъртило джуджето, – и искам президентския апартамент! – завършило с фалцет.
– Естествено, господин В. Готово, разбира се, само секунда! – казал управителят, който с едно много сръчно движение с дясната ръка събрал монетите и ги пуснал в джоба си, като една тях пуснал в джоба на момичето, което се изчервило чак до ушите, щом монетата паднала на дъното му. 

 Управителят изпратил един от доверените си хора да разчисти големия апартамент, където имало младоженци, които не искали да си тръгват, понеже гледката била много романтична, бил напълнен с кофи с цветя, а и тъкмо били донесли шампанското, но служителят бил много убедителен, а и подкрепил думите си с една златна монетка, която и двамата много харесали и се преместили в по–обикновена стая, защото такъв златен шанс не пада всеки ден, а те трябвало да мислят за бъдещето си, защото са вече семейство и винаги могат да отидат в такъв хотел, дори на някое по–добро място... 


 Джуджето се настанило в апартамента и още от следващия ден в града започнали да се случват много странни неща.


 Първо, джуджето отишло на гости на местния вестник и щом излязло от лимузината вече го чакали на паркинга, защото управителят на хотела бил приятел с главния редактор на вестника и във вестника вече знаели, че трябва да го посрещнат както подобава. В редакцията пък го очаквали служителите в отдел „Продажби“, които също били съвсем млади хора, но работели от цяла година там и вече не ги било срам от такива работи. Бързо договорили медиа плана, ATL и  BTL бюджета, а имало и нещо за тях си, от благодарност за усилията им. 


 Веднага след това посещение, вестниците в града започнали да говорят с добри думи за господин В., новият приятел на гражданите. 


 Малко след това, г–н В. се срещнал и с кмета, с който се разбрали, че ако г–н В. има нужда от нещо, ще се обади, а господин В. му оставил нещо за спомен и в знак на разбирателство. 


 После от сдружението на местните бизнесмени излезли с декларация, че господин В. е инвеститорът, от който градът има нужда. Минали няколко месеца, господин В. си построил голям палат в края на града, по средата на крайградския парк, където си организирал партита с шумна музика.


 Постепенно хората в града така свикнали с джуджето, вече всички му викали господин В. и дори някои от тях, а по фризьорските салони клиентките обсъждали, че въпреки че господин В. може да е малко нисичък и с особен характер, всъщност носи някакъв чар и може дори да се каже че в известен смисъл е симпатичен, и особено когато не говори много.


 Така изглеждало, като че ли господин В. живеел в града откакто се помнят.


 И така един ден, в който във вестника на г–н В., който бил останал единствения в града, излязла новина, на която на първа страница г–н В. се снимал с кмета, как заедно откривали нова детска градина. Вестникът се продавал една от будките на г–н В., понеже всички други будки в града фалирали, точно срещу мола, собственост на г–н В. 


 Вечерта щяло да има голямо парти, в което господин В. щял да бъде домакина.


 Същия ден, момичето от хотела си седяло на централния площад, в едно кафене до прозореца и си гледало в таблета, където цъкало във Фейсбука, като на показалеца си навивала дъвката, и когато успявала да я навие цялата я лапвала отново. Много невъзпитан навик, но ѝ бил останал още от училище. 


 Изведнъж се стреснала. До нея стояло право джуджето, което я гледало строго и малко странно.


 – Хайде, – казало ѝ джуджето. – ще бъдеш моя дама на партито.  Ще те запозная с най–важните хора в града, а после ще се повеселим.

– Не, – казало момичето, – благодаря за поканата, но не ми харесвате.
– Това е за теб, – протегнало към нея джуджето една червена кесийка, която дрънкала много приятно и някак златно.
– Не, – казало момичето, – и вашето злато не ме интересува. 
И пак се изчервила.

 И тогава хората около нея, които чули случайно разговора, се размърдали. 


 – А, – казвали хората от града, които сякаш се събуждали от сън, – и на нас твоето злато не ни трябва. Искаме си свободата, искаме си вестниците, искаме си бизнеса! Този град стана ужасно скучен и неприятен и много добри хора си тръгнаха от него. Върни ни свободата! Върви си!


Джуджето ги погледнало накриво. 


Постепенно, обаче, започнали да се събират много хора на площада.


– И кметът да си ходи, – викали хората. – и главният редактор на вестника! Стига сте ни пълнили главите с глупости!

– И управителят на хотела да си ходи! – допълвали други – обслужването стана безобразно! В стаите има хлебарки!

 Джуджето много се ядосало, което било трудна работа, защото то по принцип винаги било кисело и ядосано и си тръгнало от града, като обещало да се върне отново и да им покаже на всичките къде зимуват раците. Странна закана, при положение, че в града нямало нито река, нито езеро и съответно – никакви раци. 


 Щом то изчезнало зад хоризонта, дворецът на джуджето се сринал, защото се оказъл пясъчен, и за съжаление – сринала се и се оказала пясъчна и детската градина, пред която се бил снимал кметът. Добре че било неделя, та децата от градината били при баба и дядо или на лунапарк. А на мястото на мола на В. останала купчина пясък, голяма сигурно колкото Хеопсовата пирамида.


 Тези, които взимали от златото на джуджето, а именно журналистите, управителят на хотела, кметът, общинските съветници, бизнесмените и всички останали, бързо се прибрали у дома, за да си НАТЪПЧАТ ДЖОБОВЕТЕ СЪС ЗЛАТО, за да заминат и те и да си купят и те по някой имот на някоя по–добра локация, защото им било омръзнало от този прост и неблагодарен народ, за когото били направили толкова много, а който само мрънкал и от нищо не разбирал.


 Само че щом си отворили сейфовете, кутиите и тайниците зад тоалетните казанчета, понеже нямало как да декларират спечеленото, та трябвало да го пазят по тоя странен начин, били ужасно неприятно изненадани – цялото им злато се било превърнало в жълт пясък, който изтичал между пръстите им, защото златото всъщност било омагьосано и съществувало само докато хората алчно искали да го вземат и докато джуджето позволявало.


 По-лошо. В пясък се превърнали и новата къща на кмета, и редакцията на вестника, новите коли на някои от общинските съветници, яхтата на управителя на хотела, който тъкмо бил на морето и добре че можел да плува и не бил далече, та успял да доплува до брега. 


 Въобще, след напускането на джуджето градът изглеждал като сполетян от пясъчна буря. 


 Само златната монетка на момичето от хотела се превърнала в жълъд, но понеже тя си направила медальон от нея, сега всъщност ѝ харесвал дори повече.




неделя, март 16, 2014

Надеждата в задните части на географията

 "Треугольник будет выпит. Будь он параллелепипед, будь он круг, едрена вошь!" 

Някъде към края на първото десетилетие на 21-ви век, г. в град Перм, Русия, в гадна панелка на последния етаж, живее Виктор Служкин, заедно с жена си и малката си дъщеря в доста обтегната семейна обстановка.



Перм е зачукана руска провинция, на брега на река Кама (Волжка България е наблизо, българи!), обаче далеч не най-зачуканата. Цари пълен морален и материален упадък. Животът е тъп и скучен, а Виктор разнообразява ежедневието си с най-руския порок. 

От немай-къде си намира работа като учител по география, и то на 10-ти клас, абсолютно изпуснати деца, в ситуация, много подобна на българския филм отпреди година-две  „Номер едно“.

Учителите, и въобще възрастните, също не са бляскав пример за подражание.

Ако следваме клишето на жанра, то филмът би трябвало да покаже как общуването с пълните с енергия хулигани и съвместното преодоляване на препятствия би трябвало да доведе до духовно прераждане на даскала, който да се превърне постепенно в личност с цел, посока и някаква по-смислена реализация, а самите малолетни – в млади хора, изведнъж устремени в бъдещето си, открили красотата и смисъла на живота около себе си, някак си намерили надежда между ръждясалите кораби, потъналия в разруха град и в провинциалните нрави....

Слава богу не е така. По-сложно е.

Свежо чувство за хумор, горчива сатира, стигаща до ръба на политическото, достоверни герои и монолози. Константин Хабенски в главната роля – изключителен.

Без особено съдничество навлизаме в отношенията родители-деца, съвременни семейства, трудови колективи, учител-ученик... пак за да се убедим, че нещата никога не са прости и решенията никога не са лесни.



„Географът изпи глобуса“ е вторият филм, заедно със „Сталинград“, който е спорил за филм на 2013г. в Русия. Моите предпочитания определено са за „Географа“.

Категорично да се гледа. Дори с деца над 16 май е препоръчително ;) За по-малки не е подходящ.

Все още има прожекции, днес и утре.








събота, март 15, 2014

Бързи мишки, музикални пуйки

„Отрова за мишки“ е нов български игрален филм, който разказва за историята на четирима приятели, мои филмови набори, като в TILT или в „Бунтът на L.“ попаднали в ТВУ (Трудово възпитателно училище) малко преди 10-ти ноември, влязли в занаята на кражбите и излязли след това.

В дома на киното преживях нещо, което отдавна не ми се беше случвало. Салонът беше ПРЕТЪПКАН. Още щом се появих на касата и си показах акредитацията за SIFF, реакцията на госпожата зад щанда беше:

 – Отивайте, ако си намерите място.

Отидох и мястото ми беше прав и притиснат до вратата, защото всеки сантиметър пространство беше зает от зрители. Ухааа. Какъв интерес.

Предполагам че се дължеше отчасти и на комбинираната прожекция. Заедно с „Отровата..“ (тоест, преди него) вървеше друг нов, късометражен български филм – „Чест“ и като сложите вътре двата екипа, приятели, роднини, гаджета, фенове, медии, любопитковци... събират се хора. „Чест“ е достатъчно интересен, тъй че заслужава и отделен текст.

заслужени аплодисменти за екипа

Използвах разместването на публиката след края на първия филм, та успях някак си да се курдисам на пътеката отляво най-отпред.

снимка

Историята се дели ясно на две отчетливи части – до 10-ти и след 10-ти.

Нямам големи забележки към действието до 10-ти. И героите, и порядките и обстановката са достатъчно реалистични, включително и събирането на стотинки за видео-прожекции ;).

Училището, където се развива действието, ми напомни сградата във „Военна рампа“, където съм ходил при част от бежанците в София.

Мизерията, комбинирана с кокошкарси „далаверки“, проявите на хем на най-доброто, хем на най-лошото у човека, на различни стратегии на оцеляване и позиции, достатъчно правдиво, макар и неособено подробно описват епохата.

Друга работа е сюжетът след 10-ти.

Да навлезеш в абсурдния, смешен, омагьосващ, ужасяващ и жесток свят на млади ганстери, еволюиращи към мутри, веднага след 90-та година, е тежко предизвикателство и общо взето трудно посрещнато от авторите. В TILT, въпреки тежката слъзлива мелодрама, като че ли се бяха справили малко по-добре.

В „Отровата“, колкото повече се отдалечаваме от ключовия момент – 10-ти, толкова повече губим почва и реалистичният хардкор разказ се превръща в романтична ганстерска приказка като „Имало едно време на Запад“ с хипстърски соц-атрибути в декора.

снимка

Като спойки и времеви маркери на сюжета се ползват архивни кадри от масовите вълнения през 90-та, 96-та-97-ма и т.н. Отлична идея, но коментарът на диктора, който не позволява да се види никаква дистанция между авторите на филма и героя им предизвика у мен тук-там реакции WTF (превеждани обикновено като „да бе, да“, „айде бе“ и „стига бе“).

Страхотни млади актьори. Напоследък съм се пооткъснал от българската култура на сериала. На практика само „Четвърта власт“ изгледах от край до край, а разни стъклени домове, съседи, столичани, под и над прикритие и прочее, съм гледал сумарно около час-два от всичките, тъй че не познавам добре младите български звезди, а чувам, че някои от младежите от филма са се изявили вече достатъчно и в тях.

Героите каре валета + дама купа са супер, като особено трябва да отлича Лора Декова, на която съвсем, съвсем малко ѝ трябва да изиграе фатална жена, ангел и демон едновременно, побъркваща както филмовите си партньори, така и мъжката публика, а особено ми се иска да отлича и Петър Генков, играещ Черньо, който прави сигурно най-реалистичната роля на ром в българското кино, която съм виждал напоследък и в началото се чудех от кое гето са изровили тая терца. Бисер Маринов (Гудата) и Николай Йовин (Пацо) също имат чудесно присъствие на екрана.

Да не забравя да похваля и актьора, който игра Малчо (подскажете как се казва), в чийто герой имаше много повече хляб... Малчо можеше още да ви потрябва, ей! И музикалната пуйка!

Като цяло, позитивно усилие, заслужава си гледането, макар че се усетих, че някъде по средата на втората част всеха да ми поомръзват ганстерските етюди и ми се прииска ако може действието да се задейства по-бързичко и да стигаме до кулминацията.

Бих ли променил нещо? Лесно е да се съветва постфактум и хората се засягат, тъй че само предпазливо ще спомена, че ако филмът беше наблегнал на ТВУ-то като училище за живота и беше спрял до излизането в широкия свят на 10-ти, или съвсем мъничко след това може би щеше да стане още по-въздействащ...

Но киното е колективно и много скъпо изкуство, при което е истинско чудо, че замисленият проект въобще достига до финал, а от там нататък е съвсем друг разговора...

Да се гледа ли? Определено ДА, и определено чакам новите проекти на тия хора, за да ги видя как ще се развиват.



PS. Между другото, на финалните надписи има кадри от протестите през 2013 г. от носенето на зеления плакат. Видях 2-3 познати, тъй че може да сте влезли в киноисторията без самите да сте се усетили ;)

четвъртък, март 13, 2014

Спасяване на ваната на Катя


Още с първите кадри на „Сталинград“ става ясно, че ще гледаме мегапродукция. Но започва някак си съвременно – съвременен самолет, Япония, земетресение... абе аз дали не съм отишъл на друг филм без да искам? Веднъж вече ми се е случвало (весела история, май не съм ви я разказвал) Слава богу, надписите, които идват след твърде дългото и завъртяно въведение, успокояват – там съм, където трябва.

Това, което личи с просто око в този филм е – дадени са грамадни средства за декори и ефекти. Грамадни. И някои от кадрите са много впечатляващи – горящият Сталинград, дебаркиращите войници... руините.

Иначе, за други неща много пари не са дали, като например за консултанти кои от тия неща, които гледаме на екрана са възможни, не само исторически, но и физически. Не са едно и две.

Като сюжет е комбинация между „Мама Миа“ (онзи с песните на ABBA, да), „Спасяването на редник Райън“, „Август 44-та“ (това не знам като филм има ли го, но го има като книга), „Иди и виж“, „Сибирският бръснар“, новата боза на „Михалков“ за войната „Изпепелени от слънцето 2“. Абе голямо родословие.

Редник Райън в случая се казва Катя и е цивилен гражданин на Сталинград, която си живее на третия етаж на сграда, няколко пъти превземана от двете армии, точно на фронтовата линия и е в добро здраве, прилична хигиена, сградата е цяла, дори стъклата на прозорците са цели, след толкова бомби. А е ноември.... Сега, много от вас не са помирисвали казарма, ама имате ли идея как би изглеждала сграда, в която дори не се водят бойни действия, а само се дава караул, но имуществото не се „води“ на началника?

Щото аз съм виждал такива сгради в цивилно време и как всеки един елемент от тях, като започнем от паркета, се „утилизира“ старателно и експедитивно.

А нравите, порядките? Къде е дисциплината, питам аз. Поведението на героите прилича повече на група туристи, заседнала в затрупана от лавина зимна хижа, отколкото на фронтоваци, които всеки момент могат да ги очушкат със снайпера.

Но, да не се заяждам. Ако това беше, с мед да ги мажеш.

Във филма има за всекиго по нещо.

За момченцата:
  • Зрелищни бойни сцени, включително горящи солдати, които, нищо че си горят като факли, се нахвърлят на изумените фрицове и ги задушават в пламенните си обятия;
  • Много сцени от вида „И той, с последни сили...“;
  • Мозък и черва навън;
  • Култова сцена със сапьорна лопатка (много кратка, обаче), достойна за всеки кървав кунг-фу екшън. 
За момиченцата:
  • Разплакващи любовни истории на фона на безумния ад на войната. Мъже, които под грубата външност и психопатични наклонности на кръвожадни зверове всъщност крият чувствителната душа на неразбрани романтични мечоци. 

Иначе трите страни в конфликта (немци, руснаци, цивилни) са си представени клиширано, понякога съвсем съветски:

Немците са изверги, антисемити, садисти и расисти (редовната армия, не SS!), които си умират да организират сатанински ритуали в името на древните германски богове, например с човешки жертвоприношения. Дори по-нормалните от тях постепенно се озверяват до пълно откачане. И си го признават!

Цивилните се правят, че около тях няма война. Ходят за вода, перат, търсят храна... през това време някакви други хора около тях с униформи щъкат, гърмят нещо.. абе няма проблеми. Само да не ги гледаш в очите тия с униформите... иначе фронтовата линия се минава по-лесно от шенгенска граница.

Руснаците са грубовати, кръстят се преди боя (къде блее ЗКПЧ-то?!?), имат идеална бяла металокерамика в устите (опа, това май не беше точно от съветските филми), говорят културно (не псуват, да пожалим семейната публика), разполагат с ръчни часовници, на които нищо им няма след години война, и тн. Всеки един от тях е способен на безпримерен героизъм и то повече от веднъж. Абе, духовност и цивилизация.

От толкова много духовност и драма, не остава време за бой!

По форма – военно-патриотичен филм, по съдържание – мелодрама, по ефекти – зомби апокалипсис.

Като чета по историческите форуми (мерси, Антони), гледам че и от гледна точка на военната история също са го понасрали.



Теоретично, може и да се гледа, има поне визуално какво да се види, ако не се задълбочавате в сюжета. А ако решите да го гледате, моля ви, не ходете на кино, а си го дръпнете от торентите, или направо в Youtube, без субтитри. Авторът Фьодор Бондарчук е един от творците, подписали писмото в подкрепа на окупацията на Крим от Путин. Струва ми се нередно на човек с такива богати благодетели да му даваме и нашите дребни левчета. И да ви кажа, не е било чак толкова задължително да подписват. Мафиотът Кобзон например, не го е подписал и дори май са се посдърпали с президента-слънце.

Разбирам го Бондарчук (язък за бащата и за името), човекът смуче многомилионни проекти от бюджета, а сега някакъв си Крим, някакви си украинци, дето мирно не стояли. От един подпис не боли чак толкова...

Защо си го причиних?

Четох, че през миналата година „Сталинград“ е спорил с „Географът, който изпи глобуса“ за най-добър руски филм и при допитване сред публиката е бил на първо място, макар и със скромен резултат – 7%. Тоест, може би все пак нещо има...

Трейлърът е по-добър от филма.

Освен това, с този филм се откри Руската гала“ на Международния софийски филмов фестивал, който върви в момента и за който имам акредитация. „Руска гала“ май означава официално откриване на руското участие в кинофестивала и се надявах да се появи самия Бондарчук и да чуем малко руска пропаганда от първо лице, но галата си беше направо не-събитие за тоя патос, който хвърчеше от екрана. Полупразна зала, без интродукции, речи и гости. Все тая.

Гледаха ми се „Донжуановци“ или „Географът..“.. ама ми бяха твърде ранни като прожекции...

вторник, март 11, 2014

Голяма кръгла нула, пардон маса

Няма да се уморя да повтарям, че отказът от демокрация и от свободни медии и въобще лъжата водят в една единствена посока – към авторитаризъм, тирания и бедност. Няма среден път, всички опити за оригиналничене в крайна сметка опират до авторитетен лидер (на ранен етап може да е клика, тоест глутница), който заобикаля правилата (или защото е мачо и е над правилата, или защото имаме национална специфика и демокрацията не е шита по нашите ръбове)... докато не останат никакви правила, никакви медии, никаква тоалетна хартия и въобще нищо, освен опашки по магазините и страх.

Дори не можем да се хвалим, че сме открили топлата вода. Подобни срещи като вчерашната среща на правителството с медиите редовно се провеждат в Русия с президента Владимир Путин. За последен път такава се проведе преди няколко дни, когато започна агресията срещу Крим.

С претенциозно заглавие на нашето събитие „Отворено управление“, с титанична организация и с купищата прахосани пари (от нашите!), се получи ефективен начин да бъде запушена устата на медиите и да бъде баламуркано обществото.

Как?

Първо, грамадните разходи, усилия и утрепаното работно време създават илюзия за „сериозността“ на начинанието.

снимка

А дали гигантскта кръгла маса като на среща на Съвета за сигурност на ООН, голямата дистанция от питащите, липсата на време, релакс вместо концентрация водят до  ефективен диалог?

Не водят. Дори само двама журналисти трудно могат да разходят по целия материал един политик, така че той да не се измъкне с лекота от неудобните въпроси. Дори за един се изисква сериозна подготовка, сценарий на интервюто, синхронизиране на въпросите, бързи реакции на интервюиращите.

Какво правим, ако в залата има над 100 журналисти, а темите са стотици? С квота 1 минута на въпрос, без право на реплики и уточняващи въпроси?

В казармата, за да научиш 100 човека да работят в синхрон се изискват многомесечни тренировки. А 100-тина набързо събрани журналиста, някои от които приятелски настроени, колко синхронно могат да действат?

Можеш и да не допуснеш два часа неудобен журналист до микрофона (като Иво Божков, например). Странно как при Вивиан Рединг времето стигна за всички, дори и за ксенофобската агитка.

А няма ли неудобни въпроси, то няма журналистика, а обикновен пиар, тоест пропаганда, тоест – предизборна агитация за обществена сметка.

Смешно-трагично.

Скриншот: Не!новините

В дрънкането и каканиженето важните неща отминават незабелязани и добре че Иван Бедров внимава в час, та успя да изрови три достатъчно скандални акцента (четете, интересно е) за парите за земеделието, възкресяването на соц-индустриалните зомбита и безгръбначието по украинските въпроси.

Но, да не бъда краен. Такъв формат би имал някакво място в обществото, ако имахме работещи институции и нормален диалог власт-граждани. Диалог от 14-ти юни насам обаче вече няма и това превръща управлението във формат „златна рибка“. „Златна рибка“, защото желания се изпълняват само на тези, които докопат микрофона. За останалите - октопода.

Карикатура: Христо Комарницки

Е, има и място за развитие. Имаме да гоним рекорда на Путин – среща с над 1000 журналиста едновременно, десетки въпроси... „Открито управление“!

По някое време дори може да се изхвърлят многознайковците-журналисти като излишен товар от диалога и да се говори направо с народа. И тъй като няма как с всички, се говори с избрани екземпляри. Пак както също прави години наред „светлият пример“ Путин.

За финал – цитат от „Задочните репортажи“ на Георги Марков:
Един от характерните култовски институти по онова време беше известният т.нар. „Кабинет на Вълко Червенков“. В страната владееше жестоко и повсеместно безправие. Фактически не съществуваше никакво правораздаване. Навред владееше законът на партийната джунгла, всеки беше прав според силата си. Ако култаджийската върхушка беше храмът, на който трябваше да се кланя цялата страна, то местните вождове и диктаторчета бяха превърнали себе си в още по-голям култ, при това с непосредствената възможност да наказват неколеничилите. Затова до „Кабинета на Червенков“ течеше река от жалби. Истината налага да се каже, че кабинетът действуваше твърде експедитивно и нерядко жалби биваха справедливо решавани. Това осигури за един период значителна популярност на самия Червенков. Разбира се, молбите и жалбите до него имаха изключително личен характер, без никакъв намек за критика на режима. Много от тях започваха с раболепно преклонение, което беше нещо като осъвременен превод на „Отче наш, ти, който си на небето“. 

понеделник, март 10, 2014

Лъжата си има опашка

Сигурно си спомняте, че през 2008г. в този блог много писахме и превеждахме за руско–грузинската война, че осъдихме агресията и бяхме много разочаровани от реакцията на нашите управляващи политици и на нашите съюзници в ЕС и НАТО, защото агресорът не беше наказан и дори не беше ясно посочен. 

С това че Грузия даде надежда за по–смислено развитие на пост–съветските държави, и с това, че показа реална алтернатива на путиновия плавен авторитаризъм, преливащ към тоталитаризъм, тя беше опасна за Русия и Путин трябваше да я удари, за да не започне да се разпада собствения му режим. И я удари така, че Грузия още не се е освестила от удара (а и там приятелите на Путин междувременно взеха властта и разказаха играта на всички реформи). А не трябваше ли някой, освен случайни хора с блогове, да я защити?

Нашите скъпи западни съюзници решиха да не си развалят „рахатя“ с Путин, а ние пак имахме лошия късмет да ни управлява мижитурно проруско правителство, тъй че България отново не заяви нищо особено и продължи и тя да си затъва в проруското блато. 

За да се оправдае тази пасивност се прибегна до средствата на лъжата и манипулацията. Най–важният документ, който беше произведен тогава и който трябваше да ни даде поне истината за случилото се в Грузия, е докладът на комисията Талявини за това какво се случи всъщност и от който липсва най–важното – изводите чия е вината за конфликта и кой трябва да понесе отговорността. 

Сега това го преживяваме за втори път като наказание, че първия път като ЕС не казахме истината. Откъснатата от Украйна територия е многократно по–голяма от миниатюрните грузински долчинки, и вече е съвсем, ама съвсем близо до България, и отново стои въпросът – как трябва да се реагира? Западните ни съюзници предлагат преговори и дори се опитват да принудят Украйна и Русия да преговарят на всяка цена. Не заслужаваме ли поне ясно да се каже истината? Кой обикновено предлага преговори в една война? Загубилият. 

Превеждам ви статията на многократно цитираната от мен Юлия Латинина по въпроса:

Премиерът Пламен Орешарски:  „Новата власт в Украйна трябва да се стреми деескалира напрежението“* , „И двете страни с дипломатически средства трябва да решат доста открити въпроси“ (снимка, цитат)

Западните дипломати в момента си задават въпроса, как да се въздейства на Кремъл след завземането на Крим? Какво да правят с Путин? Как да върнат ситуацията в нормално русло?

Имам страхотно предложение: Дайте да изпратим в Крим госпожа Хайди Талявини. Помните ли я? Онази, която оглавяваше комисията на ЕС по руско–грузинската война.

Комисията написа прекрасен доклад. Комисията Талявини, например, храбро зададе въпроса: А имаше ли право абхазката авиация да бомбардира територията на Грузия? И безстрашно отговори: Нямаше! Това беше в нарушение на международното право!

Въпреки че въпросът съвсем не беше дали може, а в това – дали въобще съществува „абхазка авиация“ като явление. Също както и абхазки военно–космически сили, абхазки стратегически бомбардировачи и абхазки летящи чинии. Или 80–хилядният абхазки народ, живеещ в бедност върху непризната микроскопична територия, не е притежавал никаква „абхазка авиация“, а това е била руската авиация, действаща от бившето съветско военно летище в Гудаута.

И понеже, ако авиацията е била руска, то това би поставило кръст на цялата руска версия за войната и ще се получи не „защита на осетинския народ от грузинска агресия“, а добре обмислен и дълго подготвян (руски) военен удар. Но храбрата г–жа Талявини такъв въпрос не зададе.

Или например, комисията Талявини зададе въпроса: А имаше ли право грузинската артилерия в навечерието на 8–ми август да удари по Цхинвали? И от позицията на непреклолен хуманизъм отговаряше: нямаше. Та там живеят миролюбиви хора! Цивилно население!

Но, появява се известен проблем: грузинците не само удариха с артилерия по Цхинвали. Те го и завзеха! През нощта на 8–ми. И останаха в града два дни. През цялото това време  градът беше бомбардиран от артилерия и авиация, превръщащи грузинските войници и танкове в прах. И, в края на краищата, грузинците бяха изтласкани от града именно от артилерията и авиацията – ръкопашни схватки в Цхинвали между руснаци и грузинци нямаше.

А чия авиация и артилерия затриваше от лицето на земята Цхинвали през двата дни, докато там бяха грузинците? И имаше ли тази артилерия и авиация право да прави това или не? С тези въпроси безстрашната комисия Талявини не се занима. На нея ѝ беше интересно единствено, дали е правилно да се бомбардира градът през нощта на 8–ми.

А ето как, например, комисията Талявини отговори на въпроса за началния момент на войната: тя е започнала в нощта на 8–ми август. С грузинската атаката. Наистина, още цяла седмица преди това, осетински въоръжени лица обстрелваха грузинските села. И да, още, още преди това осетинските власти евакуираха цивилното население от Цхинвали и докараха в него голямо количество „опълченци“, „доброволци“ и журналисти, призвани да отразяват агресията на проклетите грузинци.

А още и още преди това, в осетинските блогове започнаха да подгряват: „войната започна“, „да преизпълним плана по пълнене на моргата в Гори (Грузия) с трупове“. И тогава през Рокския тунел потеглиха руските танкове, а 152мм артилерия започна да изравнява със земята грузинския анклав, разположен върху Транскам – единственият магистрален път, по който тези танкове можеха да достигнат Цхинвали (Зарският път е твърде стръмен и опасен).

Но всичко това – изличаването на грузински села с артилерия, руските танкове в Рокския тунел, превземането на Нули от осетинците – по мнението на комисията Талявини, всичко това все още не е война. А когато грузинците нанасят даже не превантивен, а ответен удар – ето тогава войната започнала.

Това е новост във военната мисъл. Например, кой си мислите че започна Втората световна война? Ще ви отговоря, че по логиката на госпожа Талявини, Втората световна война е започната от поляците. Нали ще се съгласите – когато Хитлер завзема Судетите, войната още не е започнала. Когато Хитлер мирно анексира Австрия, – войната още не е започнала. А когато в отговор на германската агресия проклетите поляци започват да стрелят, – ето, войната започнала. Желязна логика. Ако, замислете се, поляците не бяха започнали да стрелят, то и война сигурно нямаше да има.

В доклада на комисията Талявини за това, кой всъщност е започнал войната, е написано горе долу следното: по мнение на руската страна, това е било с нищо непредизвиканото нападение на грузинските милитаристи по мирно спящия Цхинвали. А по мнение на грузинската страна – това е бил ответеният удар по нахлуващите на територията на Грузия руски войски. А къде е истината не знаем. Ние, като обективни хора, излагаме и двете версии.

И ето. Ако ЕС изпитва някакво затруднение как да излезе от неловката ситуация с Крим, да изпратят там комисията Талявини.

Комисията Талявини ще напише, че съгласно украинската версия, там не е имало клане на никакви руснаци, а хората, завземащи административните здания и обектите на кримската инфраструктура, са кадрови руски военни. А според мнението на руснаците – над Крим е била надвиснала заплаха от геноцид, извършван от финансираните от Запад украински фашисти, а хората, превзели административните сгради, са, както каза президентът Путин, „сили за самоотбрана“. А къде е истината, комисията Талявини не знае. Тя – като обективна комисия – излага и двете мнения.

Ако трябва да говорим сериозно, то за начало г–жа Талявини трябва да бъде позорно уволнена от всичките си бюрократични постове. Ако Западът иска някак да въздейства на непредсказуемия и опасен режим на управника, който по думите на канцлера Меркел „живее в друг свят“, то трябва да започне дори не със санкциите и визите. Трябва да започне с уволнението на тези дипломати и политици, които за пари, по силата на приятелски бартер, или по други съображения, пишат доклади, които дават на Путин увереност, че си има работа на Запад със смотаняци, с продажни политици и с „полезни идиоти“. И че би могъл с пари, натиск и шантаж да излезе от всяка ситуация.

Нека госпожа Талявини, когато излезе в пенсия, да напише нова история на Втората световна война. Например такава: „По твърдения на немците, Втората световна война започна със завземането на немската радиостанция в Глайвиц от поляци, а по твърдения на полската страна, това е било провокация на немците. А къде е истината, не знаем“.

================
* Тоест, поляците да се предадат.

събота, март 08, 2014

Украйна и човекът в огледалото

Сигурно голяма част от вас знаят, че съм прекарал четири години от детството си в Прага, тогава столицата на Чехословакия. Това беше между 1978 и 1982г., десет години след съветската агресия, която размаза Пражката пролет.

Живеехме в апартамент в обикновен чешки панелен квартал, отдалечен на около час от центъра на града.

Въпреки че кварталът не беше построен направо в калта, както българските му побратими, и имаше цялата необходима инфраструктура като магазини, училища, детски градини, транспорт, паркинги и т.н., животът ни там, особено в началото, имаше някои много неприятни страни.

Бяхме подложени на съседски тормоз заради участието на България в окупацията на Чехословакия. Тъй като бях на 9-10 години не можех да разбера защо ни тормозят за нещо, което се е случило толкова отдавна, преди да се родя.

Намирахме, например, употребявани дамски превръзки в пощенската кутия. Аз ядях бой от лапетата в квартала, а едно от тях ми наплю с шоколад любимото бежово яке. Общувахме неформално само с един съсед, унгарец и с домоуправителя по работа.

Щом си признаеш, че си българин, а недай си боже, да си пробваш руския, често отношението ставаше откровено враждебно или неприязнено, дори към мен, който бях неориентиран дребосък по онова време. Затова се стараех да говоря максимално добре чешки и да се преструвам на местен.

Освен това, много хора там смятат българите за някакъв втори вид руснаци, заради азбуката, но и не само, така че опитите да си упражняваш руския или да си допълваш знанията на чешки с руски кръпки довеждаха до още по-големи недоразумения.

В момента се решава отношението на обикновените украинци и на просветената публика в Украйна и Русия към България.

Трите примера, за които веднага се сещам, са реакцията на Кличко на фразата „българска телевизия“ (физиономия като от зъбобол), историческите препратки в интервюто на Андрей Зубов за Дневник (същият Зубов, чийто призив ви представих предния път) и интервюто на още един украински политик, чието име не помня (за съжаление ще ми отнеме доста време да го търся), мисля че отново в Дневник.

„Новините“ от България, услужливо мултиплицирани от руската пропаганда, не са особено добри.

 снимка



Снимки от вчерашния контрапротест пред руското посолство.

Тоест, много е вероятно да се затвърди мнението за „българите“ като подлоги на Русия, саботиращи усилията на ЕС да възпира руския милитаризъм, и този образ да се наложи за дълги години у братските нам народи. Активистите на „нашето“ силно русифицирано българско малцинство в Украйна също не работят в наша полза. Такива материали също не помагат.

Рискуваме за десетки години на нас и на други българи в Украйна да ни плюят в кафето, да ни слагат скъсани чаршафи по хотелите, да се провалят бизнес сделки и въобще да ни вгорчават живота с дълги политически лекции точно когато искаме да си пием питиетата и да си говорим за глупости...

Преживял съм го веднъж, не искам втори път.

Смятам да изразя още по-ясно подкрепата си към демокрацията и европейския път на Украйна, за да не ме е срам да гледам човека в огледалото.

петък, март 07, 2014

Умерен хаос в рамките на финансовото противопоставяне

Гледах „Джак Райън: Теория на хаоса“.

снимка

Това е шпионско–политически трилър с интересна завръзка:

Русия е против построяването на петролопровод от Турция към Европа, защото ако петролопроводът бъде построен, цената на петрола ще падне твърде много и те ще загубят печалбите си. (Познато ли е? Цените на тока и газа, нещо... Откъде идват парите в Русия? ;))

Онзи ден написах във фейсбука:
Путин няма да бъде победен със счетоводители, скъпи европейски и американски приятели. Ако никой не е готов да гарантира сигурността на Украйна, скоро и нашият уютен евроатлантически дом ще пострада.
а то се оказа, че Холивуд вече бил отработил темата за агент–счетоводителите на страната на доброто.

Това май е първият банков трилър, който съм гледал.

Иначе е по пост–модерному беззъб. Железният герой (в ролята Крис Пайн), който ще извади играта на добрите, всъщност е с леки проблеми с гаджето (Кира Найтли) и с болки в гръбнака. Нищо общо с Хари Таскър (героят на бате Арни) от „Истински лъжи“ който не само държеше на бой, не само с един юмрук можеше да просне трима на земята, но и който с един решителен удар разрешаваше и семейните си проблеми. Нищо общо и с агента на Нейно Величество Бонд, Джеймс Бонд, който не успяваше да се задържи достатъчно наоколо, че въобще да му възникнат семейни проблеми.

Кенет Брана прави чудесна роля на руски олигарх, с подозрително добър вкус, но с лош руски.

снимка

Да се гледа ли? Амиии.. както решите. Нищо няма да загубите, ако не го гледате. Сигурно и няма да сте недоволни, ако го гледате. Действието не доскучава, достатъчно е динамично, но твърде многото сюжетни линии и твърде смешната на моменти мотивация на героите олекотява доста повествованието.

И не успях да предвидя края – аз очаквах нещо в стила на „На Русия с любов“, ама както казах – вече сме постмодерни и душевно крехки, чак такива състресения няма как да понесем.

Иначе, хубави пейзажи от Москва и една наистина читава сцена в банята (не е с Кира Найтли, да изясня отсега)

И какво време настана – Кевин Костнър да играе дъртак ;)

А заглавието – заглавието е просто така, за да привлече някой в киното. Нищо подобно на обработката на идеята за хаоса в Джурасик Парк, например.





четвъртък, март 06, 2014

Това се случи вече веднъж


Андрей Зубов (62) (на снимката), доктор на историческите науки, професор в катедрата по философия в МГИМО (и преподавател в още един университет),  беше мигновено уволнен от МГИМО, след като отправи антивоенен призив чрез Ведомости. След като студентите му се надигнаха в негова защита и след многобройните медийни публикации, беше тихомълком възстановен па поста си. Ето и неговия призив (преводът е мой):

Приятели. Ние сме на прага. Ние сме на прага не на включването на нов субект в Руската федерация. Ние сме на прага на разрушаването на системата на международни договори, на икономическия хаос и политическата диктатура. Ние сме на прага на войната с нашия най-близък, най-родствен украински народ, на прага на рязко влошаване на отношенията с Европа и Америка, на прага на студена, а възможно и, гореща война.

Това вече се е случвало. Австрия. Началото на март 1938г. Нацистите желаят да закръглят своя райх за сметка на втората немска държава. Народът няма особени претенции - никой не ги притеснява, никой не ги дискриминира. Но идеята за Велика Германия вече е омотала главите на радикалите - местните нацисти. За да сложи точка в спора за съдбата на Австрия, нейният канцлер Курт Алоис фон Шушниг обявява на 13-те март плебисцит. Но нацистите и във Виена и в Берлин не са доволни. Ами ако изведнъж народът се обяви против аншлуса (включването?). Принуждават канцлера Шушниг да подаде оставка на 10-ти март. На негово място президентът назначава лидера на местните нацисти Артур Зайс-Инкварт, а германските дивизии вече навлизат по това време в австрийските градове по покана на новия канцлер - нещо, което той научава от вестниците. Австрийските войски капитулират. Народът или възторжено посреща нацистите, или раздразнено си седи по къщите, или спешно бяга в Швейцария. Кардиналът на Австрия Инитцер приветства и благославя аншлуса. От 13-ти март започват и арестите. Канцлерът Шушниг е арестуван още в навечерието. Плебисцитът се провежда на 10-ти април. В Германия, за обединение с Австрия гласуват 99,08%, а в самата Австрия, превърнала се в провинцията Остмарк от Германската империя - 99,75%. На първи октомври 1938г. са присъединени единокръвните чешки Судети, на 22-ри март 1939г - литовската област Клайпеда, която за ден се превръща в немския Мемел. Във всички тези земи действително живеят мнозинства от немци, навсякъде много от тях наистина искат съединение с хитлеровия райх. Навсякъде това съединение минава под фанфарите и виковете на обезумялата в шовинистичен бяс тълпа и при отстъпчивостта на Запада.

„Ние не трябва да лъжем, а още повече да обнадеждаваме малките слаби държави, като им обещаваме защита от страна на Обществото на народите и съответните крачки от наша страна“ – говорел Невил Чембърлейн в британския парламент на 22-ри февруари 1938г., - „тъй като ние знаем, че нищо не можем да предприемем“.

Съвсем друго говорел Адолф Хитлер от балкона на Театралния площад, в току-що присъединения Мемел. Два часа по-рано той театрално доплавал на борда на новичкия линеен кораб „Германия“ в пристанището на Мемел. „Немците нямат намерение никому да сторят нищо лошо, но трябваше да бъдат прекратени страданията, на които бяха подложени немците от страна на целия свят... Мемелските немци Германия вече веднъж изостави на произвола на съдбата, когато се примири с позора и безславието. Днес мемелските немци... отново стават граждани на могъщия Райх, който е решил да вземе съдбата в ръцете си, дори ако това не се харесва на половината свят.“

И всичко изглеждало толкова лъчезарно. И славата на Хитлер била в зенита си. И пред Велика Германия треперел целият свят. Присъединяването на области към Райха без един изстрел, без една капка кръв – нима фюрерът не е гениален политик?

А след шест години Германия е повалена, милиони от нейните синове са убити, милиони нейни дъщери са обезчестени, нейните градове са изтрити от лицето на земята, нейните културни ценности, събирани векове наред, са превърнати в прах. От Германия са откъснати 2/5 от територията ѝ, а останалото е разделено на зони и окупирано от държавите-победителки. И позор, позор, позор покрил главите на немците. А всичко започнало толкова лъчезарно!

Приятели! Историята се повтаря. В Крим действително живеят руснаци. Но нима някой ги притеснява? Нима те са хора втора категория, без право да използват езика си, без право да упражняват православната си вяра? Кой ги е нападнал? Вкарването на войски на чужда държава на територията на държава без нейно разрешение - това е агресия. Завземането на парламента от униформени без отличителни знаци - това е произвол. Приемането на каквито и да е решения от кримския парламент в такива обстоятелства е фарс. Отначало превзеха парламента, смениха премиера на проруски ориентиран, а след това новият премиер поиска от Русия помощ, когато помощниците са вече там и контролират целия полуостров. Това прилича като две капки вода на аншлуса от 1938г. И дори референдумът-плебисцит, който ще се проведе след месец под дружествените щикове. Там на 10-ти април, тук на 30-ти март.

Дали властта на Русия е претеглила всички рискове на тази невероятна авантюра? Уверен съм, че не. Както и Адолф Алоизович на времето не ги претегли. Ако ги беше претеглил – нямаше да се щура по бункера през април 1945г. под руските бомби и нямаше да гълта ампулата с отрова.

А ако Западът не постъпи като Чембърлейн и Даладие през 1938г., а въведе пълно ембарго върху руски енергоносители и замрази руските авоари в свои банки? Руската икономика, която и без друго агонизира, ще се срине за три месеца. И тогава и тук ще започнат бунтове, които в сравнение с Майдан ще ни се сторят райска градина.

А ако кримските татари, които категорично са против руската власт, които помнят, какво направи с тях тази власт през 1944г. и как не ги пускаше да се приберат обратно чак до 1988г, ако кримските татари се обърнат за защита към единоверна и единокръвна Турция? Турция не е зад три морета, а на другия бряг на същото море - Черното. И е владяла Крим по-дълго от Русия, – четири века го е владяла. Турците не са чембърлейни и даладиевци - през 1974г., защитавайки съплеменниците си, окупираха 40% от Кипър и, игнорирайки всички протести, до ден днешен поддържат т.нар. Турска република Северен Кипър, която никой друг освен тях не признава. Може би някой иска да имаме Турска република Южен Крим? А ако лудите глави от кримските татари се вдигнат на борба, то мюсюлманските радикали от цял свят с радост ще се присъединят към тях, и особено тези от Северен Кавказ и Поволжието. Ще си внесем ли бурята от разорените кримски курорти у дома? Малко ли са ни собствените ни терористични актове?

И накрая - придобивайки Крим, раздиран от вътрешни разпри, ние завинаги ще загубим народа на Украйна – украинците никога няма да простят на руснаците това предателство. Какво си мислите, че не може да стане? Че ще утихне някак? Не се надявайте, драги руски шовинисти. В края на 19-ти век сърбите и хърватите са считали себе си за един народ, единствено разделен от граници, религия и азбука. Те са се стремили към единство - колко книги има написано тогава - умни, добри книги. А сега е трудно да се намерят два народа толкова озлобени един на друг, като сърбите и хърватите. Колко кръв се проля между тях, и то все за късчета земя, за някакви градчета и долинки, в които биха могли да живеят заедно богато и радостно. Биха могли, но не съумяха. Алчостта към братската земя от братята направи врагове. А във всекидневния живот нима не се случва така? Трябва ли да загубим един братски народ завинаги заради призрачни въжделения? Тогава и разколът на Руската църква е неизбежен. Нейната украинска половинка ще се откъсне от московската завинаги.

Но в още по-ужасно поражение за Кремъл ще се превърне присъединяването на Крим. Ако всичко мине леко, то утре в Русия ще поискат населените с руснаци области на Казахстан, а после и Южна Осетия с Абхазия, и Северна Киргизия. След Австрия са последвали Судетите, след Судетите - Мемел, след Мемел - Полша, след Полша - Франция, след Франция - Русия. Всичко започва от нещо малко...

Приятели! Трябва да се опомним и да спрем. Нашите политици замесват нашия народ в страшна, в ужасяваща авантюра. Историческият опит казва, че нищо не се разминава просто така. Ние не сме длъжни да се държим като немците според хрумванията на Гьобелс и Хитлер. Заради мира в нашата страна, заради нейното истинско възраждане, заради мира и истинското приятелство на територията на историческа Русия, днес разделена на много държави, да кажем „не“ на тази безумна и главно, напълно ненужна агресия.

Ние загубихме толкова животи през 20-ти век, така че единственият ни принцип е този, който беше провъзгласен от великия Солженицин: Да спасим народа. Да спасим народа, а не да събираме земите. Земите се събират само с кръв и сълзи.

Нито кръв, нито сълзи ни трябват повече!



понеделник, март 03, 2014

Путин окончателно се превърна в Кадафи

снимка

Путин окончателно се превърна в Кадафи и ще сподели съдбата му.

Ако имах възможност отново да задам същия въпрос на Константин фон Егерт, сега щях да имам повече аргументи. И вече съм сигурен, че аз излязох прав, а не адаша.

Вълкът може да си смени кожата, дори за 50 милиарда, като Олимпиадата в Сочи, но нравът му остава същият.

Дори и отявлени критици на Путиновата политика и на нашето мижитурно проруско правителство в София, успяха да изтръгнат от себе си по някоя похвала за свършеното там „Да, голяма грандомания, но много неща са успели да постигнат“ и т.н.

Изглеждаше, като че ли Путин е закрепил роненето на престижа си, и дори до известна степен е успял да си върне от реномето („очовечил“ се е) . Всичко (почти) изглеждаше като „при хората“ – хотели, спортни съоръжения и дори обслужващия персонал е бил изключително любезен (което е потресло издълбоко някои руски журналисти). Масовото умъртвяване на бездомните сочински кучета и публичният бой на правозащитнички с камшик мина почти незабелязано и беше записано в графата „национална специфика“ (за каквато „специфика“ и тук мечтаят хора)

Събитията в Украйна, изглежда, са ядосали неимоверно Путин и свитата му.  През изминалите години след 2004, най-големият кошмар на путиновия режим, който предизвикваше непрекъснато ретроградни промени в законодателството, влошаване на медийния и бизнес климат и множество дискредитиращи действия, се дължаха именно на страха на Путин от „цветни“ революции. А най-известната цветна революция е „оранжевата“ в Украйна.

Какво означава недопускането на „цветни“ революции - това означава да не се допусне никаква непредвидимост в обществото, всичко да се случва по план, и то по плана, който се спуска от лицето на най-горната седалка. Това означава, да знаем не само кой ще е следващият президент, а и предишният да го посочи.

На човешки език борбата с цветните революции е борба в никакъв случай да не се допусне гласоподавателят и гражданинът сами да посочат кой и как да управляват държавата, тоест, пълен приоритет на „ръчното управление“ от началството над някакви спонтанни демократични „глупости“ (Учудващо е колко фенове има ръчното управление и в България, но това е разговор, който ще оставя за друг път).

Случилото се през 2008г. в Грузия, така или иначе, въпреки престъпния си характер, можеше да бъде наблюдавано само в по-едромащабните карти и по време на сочинската олимпиада на Путин окончателно му беше опростено. (между другото, водена по време на олимпиадата в Пекин).

Само дни след олимпиадата, с агресията си в  Крим Путин окончателно се превърна в международен парий, тоест отсега нататък, възстановяването на образа на Русия като нормална държава минава само и единствено през слизането на Путин от власт. А слизането на Путин от власт вече няма как да стане по мирен път. Защото дори, ако в пристъп на лична лудост или разкаяние, той подаде оставката си, в най-добрия случай го очаква съдебен процес, който завинаги ще го остави зад решетките. Тъй като в момента, в който той пусне юздите на властта, всички факти, всички престъпления, всичко натрупано през годините ще му бъде предявено а той няма да има къде да избяга и как да се защити.

Демократичното устройство, освен че осигурява редовната смяна на водата в аквариума на държавата, предпазва и тези членове от политическия елит, които са били на власт, от саморазправа. Тъй като са на власт за ограничен срок  и с ограничени правомощия, те няма как да натрупат критично напрежение. А и чисто физически по-трудно могат да натрупат престъпления след които няма връщане назад, макар че някои майстори като Янукович го могат и това.

А случаят Путин/Кадафи вече не е тоя, последната граница беше премината.

Прогнозата не е много весела. Властта в Русия се клати, Путин не може да слезе от гърба на тигъра, защото ще бъде изяден. Остава му единствено да затяга гайките и да отлага неизбежното – с все по-големи репресии над опозицията, все по-голямо ограничаване на свободата на словото, все по-голяма намеса в икономиката, все по-интензивно използване на силовите структури.

Да, и тукашните му „приятели“ да му мислят, на чий кораб се возят и колко е безопасно за тях.

PS. Честит рожден ден на блога, между другото! Днес навършва 8 години!

Гледам че дори и в първия месец, когато Стойчето пишеше по-често, имаме материали за Русия и Путин.

Путин е омръзнал на американците
Българи-юнаци (посветено на 3-ти март)



неделя, март 02, 2014

Среща с ДЕОС - нов политически проект



Бил съм на няколко срещи на политици с блогъри, но тази беше изненадваща, защото поканата не беше от политици от телевизионния екран, а от мои познати и приятели - Жустин, Емо, които познавам и понякога работя с тях от дълги години, но и от Миряна, Ернесто, Дарин, с които се запознах покрай протестите, също с блогове, които са се хвърлили надолу с главата в нов политически проект  - ДЕОС (Движение за европейско обединени и солидарност).

В събота сутринта бях поканен на първото им публично представяне, на среща с хора, поддържащи блогове, в „+това“.

Някои бележки:
По време на протестите са решили, че най-добрият инструмент за политическа промяна е политическото движение. И затова са основали такова.

Новата формация се определя по-скоро като либерална и ще търси асоциация с европейските либерали - АЛДЕ. Другите български членове на ALDE имат своите особености (ДПС и НДСВ) и затова ДЕОС смятат, че при европейците ще се намери място и за тях.

Ориентират се към младите и негласуващи хора в България. Искат да мотивират най-младите гласоподаватели да се интересуват от политика и да гласуват.

Две са главните посоки, където мислят да предизвикат промяна – в областта на административното обслужване и в областта на образованието. Признавам, и българското образование и българската администрация понякога могат да те вбесят с начина, по който си вършат работата и обслужват обществото. Затова приветствам позитивната промяна там и се надявам ДЕОС да не останат само с добрите си намерения.

Няма да успеят да участват в европейските избори, ще търсят финансиране чрез дарения и въобще по-оригинални методи за организиране и дейности, като ще наблягат много на новите технологии. Цялото събитие можете да видите в техния канал в Google Hangouts:

Като цяло, там циркулират интересни идеи и с интерес ще следя какво ще се случва при тях.









Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)