петък, февруари 28, 2014

За насилието: анализ на три примера от Украйна

Представям ви материала „За насилието: анализ на три примера от Украйна“, публикуван в „Ежедневный журнал“ , руски аналитичен опозиционен сайт. Авторът е Дмитрий Шабанов, украински опозиционер, участник в майдана в Харков (Източна Украйна)

Преди няколко седмици, покрай участието на Стефан Цанев в „Панорама“ и моята забележка във Фейсбук към коментара на известния писател за това, че бедата на „българската революция, е че не проля и капка кръв“, дадох интервю за блога „Площад Славейков“, където разсъждавам за ролята на насилието в днешните български протести и по принцип. 

Но дебатът за насилието и въобще за методите и моралните основания на българската революция си стои на дневен ред, тоест не сме приключили дискусията, дори не сме я започнали като хората. Затова и ми беше много интересно да прочета долния анализ, посветен на събитията в Украйна, и определено смятам, че има какво да научим, ако четем повече. Приятно четене, преводът е мой:

За насилието: три примера от Украйна


В своята най–нова история Украйна преминава през жестоки изпитания,  предизвикващи горещи спорове. Разбира се, за взаимното неразбиране способстват и последиците от дезинформацията. Тези, които съчувстват на антикриминалния характер на украинската революция, няма да успеят да се разберат взаимно с жертвите на пропагандата, които вече са повярвали, че на Майдана стояха фашисти и мародери. Но има и други причини. Бих искал да обсъдя и друг важен въпрос, поляризиращ тези, които спорят за Майдана. Ще го формулирам като етична задача, става ли?

Сценарий 1. Гражданите N, O, P и R, за да постигнат някаква цел, са се обединили в група, въоръжили са се с хладно или с огнестрелно оръжие и са приложили сила към други лица.
Сценарий 2. Държавната структура S, за да постигне определени цели, е организирала група от цивилни лица, въоръжила ги е с хладно или с огнестрелно оръжие и е подкрепила употребата им на сила към трети лица.

Въпрос:
– Съществуват ли ситуации, когато е допустима употребата на насилие, съответстваща на сценарий 1?
– А на сценарий 2?
– Симетрични ли са тези ситуации от етична гледна точка?

По време на обсъжданията на тази задача се сблъсках с голямо разнообразие от отговори, които могат да бъдат сведени до три групи:
– Отговор №1. Не, никога. Не никога. Ситуациите са симетрични. Целта не оправдава средствата и употребата на сила извън закона е недопустима във всички случаи.

– Отговор №2. Не, никога  Да, понякога. Ситуациите са несиметрични. Държавата има монопол върху употребата на сила, и, извън волята на държавата, гражданите нямат право да употребяват сила. Но ако за държавата (която представлява всички граждани) или за някоя от нейните структури е необходима употребата на сила, то тя трябва да се приложи в тази форма, която позволява решаването на поставената задача.

– Отговор №3. Да, понякога. Не, никога. Ситуациите са несиметрични. Ако целите на гражданите са достойни и не могат да бъдат постигнати с други средства, то насилието от страна на гражданите може да бъде оправдано. Правото на насилие е делегирано на държавата от нейните граждани; Ако държавата не злоупотребява с него, то е ограничено със строги процедури. Излизането извън рамките на тези процедури представлява узурпиране на властта.

Кой поред е вашият отговор? Моят е третият. Впрочем страните, живеещи в съответствие с този отговор, са постигнали най–големи успехи в стандарта на живот и в нивото на гражданските свободи.

Може ли тогава да се докаже, че №3 е правилният отговор? В моята система от координати това е възможно. Дали ще сработи това доказателство във вашата система – не знам.

С примери най–лесно може да се обоснове, защо именно отговор №3 е правилен, а №1 не е. Ако гражданите са се самоорганизирали, за да се съпротивляват на терористи, които се опитват да унищожат заложници, техните действия заслужават пълно одобрение.

Ако пък те противостоят на държавата, която е узурпирала властта, техните действия съответстват на правото на гражданите на въстание – в случай, че узурпацията на властта няма как да бъде спряна с други средства.

Ако те се опитват да получат справедливост по отношение, например, на криминалната власт във Врадиевка (млада жена, изнасилена от милиционери – б.пр.), и това не може да се направи по друг начин – то имат право на това.

Ако противостоят на държава, която два месеца игнорира мирен протест и отговаря на исканията на половината граждани на страната само чрез садистко и незаконно прилагане на сила – то те са прави.

Отговор №2 съотвества на популярния принцип „началникът винаги има право“. Ако държавата отстъпи от процедурите, ограничаващи правото на насилие, това означава че тя решава някакви свои задачи, а не защитава интересите на гражданите. Това действие приключва с пълна загуба на легитимност от държавата и с безправно състояние на гражданите ѝ.

1. 
От приведените от мен примери, най–актуалният е този, който се отнася към Майдана. Участниците в антикриминалната революция действително употребиха сила. Доколкото разбирам, кадрите на такова прилагане на сила са добре известни на руския зрител, който се интересува от политика (а също и на източно–украинския зрител, който е закачил на вената си иглата на руската пропагандна машина)

Можеха ли да минат без насилие и да бъдат чути? Не, и развитието на събитията демонстрира това съвсем ясно. Винаги ли насилието е минималното необходимото? Вероятно не. Употребата на насилие има своята логика. Когато започна ескалацията на конфликта, за да бъде тя ограничавана, трябваше да се притежава свръхчовешка сдържаност. За щастие, моите съграждани демонстрираха именно това качество. А понякога, разбира се, не се получава... Но, нали разбирате, когато обсъждаме такива случаи, трябва да разглеждаме детайлите и да претегляме – дали страните действително са могли да действат по по–добър начин.

И сега ще ви стане ясно моето отношение към широко употребявания аргумент срещу Майдана: ако в Германия или в Америка бяха пробвали да направят нещо подобно, щяха тутакси да бъдат арестувани. Разбира се. И знаете ли защо? И в Германия, и в Америка политиците не могат просто да игнорират мирните протестни акции, поддържани от половината население. А за да бъдат наказани силовите структури за прекомерна употреба на сила, не трябва да се строят барикади. Достатъчно е да се обърнеш към съда. И в такива условия, когато насилието стане прекалено за достигане на съвсем справедливи цели, то неговото пресичане (от страна на властта) ще се окаже оправдано.



2.
Да разгледаме и втория пример – един обикновен случай от живота в Харков. В сравнение с киевските събития, той ще ви изглежда дреболия. Това стана на 18–ти февруари – в деня, в който спецчасти на украинската държава подпалиха (или поне не предприеха никакви мерки за спасяване на) Двореца на профсъюзите, където ранени хора изгоряха живи. В този ден стана известно, че МВР използва Вътрешни войски като прикритие на законен и незаконен спецназ, което доведе до жертви и сред Вътрешни войски.

В социалните мрежи се разпространяваше призив да се блокира изходът на харковската Академия на вътрешните войски на МВР на Украйна, курсантите в която получиха заповед да потеглят за Киев. Освен някои мои познати, натам се отправиха и две момичета, с които работя, всяка по 45–50 кг. живо тегло. Имах намерение да приключа първо с някои неща в университета и да ходя към акдемията, за да ги нагледам. После да ги прибера, ако ситуацията започне да става опасна.

Не успях да стигна до там. Една от тях се върна, втората като че ли също планирала да се прибира от митинга. В мрежата се появи информация, че курсантите нямало да пътуват. Заедно с жена ми се успокоихме (предстои ѝ да ражда след около месец) и се прибрахме у дома.

Прибрах се и разбрах, че преждевременно съм се успокоил. Протестиращите са стояли пред Академията и са скандирали „Останете си у дома!“. „Беркут“ ги е притиснал към другата страна на улицата. А ако по–нататък не вярвате, гледайте видеото – станало е следното. На противоположната страна на улицата стоят протестиращи. Зад гърба на милицията се появяват няколко десетки цивилни с жълто–зелени жилетки и палки. Те събрали предметите, които протестиращите донесли пред портата на Академията, приближили се до милиционерите, преминали през кордона и... започнали да бият с палки участниците в протеста. Милицията стояла на едно място и гледала... Когато протестиращите били разпръснати, хората с жилетките се събрали заедно и си тръгнали.

Какви са тия с жилетките? Харковският губернатор обясни. Това са „ангели“ от обществената организация „Украински фронт“, създаден по негова инициатива. Цяла редица специфични задачи се решават с ръцете на такива „общественици“, и това е започнало отдавна.

(Ако ви е интересно, погледнете статията ми от 2010г. Тогава писах за „хората в черно“ или за „общинската охрана“)

Това е нещо, което повечето от колегите ми видяха с очите си. След тази случка, аз вярвам на съобщението от Киев за това, че организирани от милицията бандити разгромяват града и дори разстрелват гражадни.

Как мислите, дали губернаторът на Харков запазва легитимност след тези събития?



3.

А сега да разгледаме един аспект на събитията в Киев. Ще цитирам заявлението на Харковската правозащитна група:

„На 20–ти април 2014г., в центъра на Киев фактически започна терористичен акт. Снайперисти, с помощта на огнестрелно оръжие, специално пригодено да поразява цели на далечно разстояние, от предварително подготвени огневи точки, убиха на Майдана на независимостта десетки невъоръжени хора. Целта на снайперистите беше именно убийството на хора.

Събитията от това ужасно престъпление бяха отразявани в директен ефир по много телевизионни канали, но никой от субектите, упълномощени да водят борба с тероризма, не предприе никакви мерки за незабавно прекратяване на терористичната операция против гражданите на Украйна.

Затова, ние сме уверени, че това престъпление е могло да бъде извършено единствено от спец–частите в една от спец–службите за безопасност“

Според заслужаващи доверие твърдения, тези снайпери са стреляли и по полицаите. Тогава една от правоохранителни части изчислила позиците на снайперистите, но ѝ било забранено (от най–високо ниво) да ги закачат. Майдановците са уверени, че снайперистите са командировани от Русия. Източниците от милицията пък твърдят, че това са наши, „родни“ спец–служби. Скъпи руски читатели, а на вас не ви ли е интересно да разберете, чии са били те всъщност? Някакви информации започнаха вече да изплуват.

Между другото, дали ви е интересно, как реагира част от руската общественост? След като наблюдавахме кадрите от Киев, потопен в кръв по заповед от Янукович, нашите съграждани с произход от Украйна, които са станали руски майстори на културата, Ланови и Кобзони, призоваха Янукович да приложи сила. Такава ни е, значи, културата...

Да, има и още една версия – че хората от майдана сами са си организирали снайперистите. Доколкото разбирам, жителите на Русия харесват именно тази версия. Както разбрахте, за да бъде опровергана тя, е достатъчен аргументът на правозащитните организации. А сега, вземете предвид и че снайперистите са се намирали върху най–строго охраняваните правителствени сгради. Че са използвали професионално оръжие. И накрая – последния аргумент. Фрагменти от текста на неизвестен автор, циркулиращ из „Фейсбук“:

„Провокатори са се преоблекли в униформи на Беркут и обстрелват протестиращите, съобщата НТВ.
Провокатори са се преоблекли в униформи на КАТ и взимат подкупи.
Провокатори са се преоблекли в униформи на милицията и са изнасилили девойка във Врадиевка.
Провокатор се е преоблякъл в униформата на президент и управлява Украйна...“

Разбира се, преломният момент в цялата работа беше употребата на снайперисти. По всички правила, хората трябваше да се разбягат. А те прииждаха и прииждаха точно там, където могат да бъдат убити. Особено опасно беше за медиците: Снайперистите стреляха по червените кръстове. Нови доброволци обличаха кръстовете и отиваха да изтеглят ранените...

Янукович през това време беседваше с министрите на външните работи на три европейски държави, ако не броим времето, в което напускаше помещението, за да се говори с Путин по телефона, а пратениците търпеливо очакваха завръщането му. Отговорността за изхода от кръвопролитието пое Радата (Парламентът), опозиционните сили и част от депутатите в Партията на регионите („партията на началството“). Единствената парламентарна сила, която не даде нито един глас за прекратяване на огъня, бяха комунистите. Администрацията на президента, дори и след тези решения, се опита да придвижва спец–части и да заплашва с употреба на сила.


Простреляната от снайперист Олеся Жуковская, видео.

Кажете, дали в светлината на горните събития, дали президентът е загубил легитимност или не?

 Олеся Жуковска и куршумът, който е бил изваден от нея.

Пиша този текст в събота, 22–ри (февруари). Харковският губернатор събира на конгрес на депутатите от Югоизточна Украйна и Крим. Изглежда ни очаква повече или по–малко завоалирано решение за отделяне на част от Украйна. За жителите на тези региони това е път в нищото. Какво да се прави?

Свършвам работа и отивам на харковския майдан...

PS. За илюстрация, видеото „Как си тръгна небесната сотня“ от Киев, от събитията на ул. „Институтска“ от 20–ти февруари 2014г.

*сотня – прибл. група от 100–тина човека, военен термин от руски, стотица, няма точен аналог на бг

четвъртък, февруари 27, 2014

По–живи легенди, отколкото очаквате

картинка

Честно казано, пристъпих в киносалона с леко тягостно чувство. В пристъп на порив за нещо „по–различно“ реших да гледам новия български филм „Живи легенди“ на Ники Илиев.

Не можах да намеря ревюта на филма в интернет, което по принцип е лош знак, защото, ако в публичното пространство присъстват единствено официалните прессъобщения, то това означава, че или творбата не е привлякла достатъчно внимание, или хората, които пишат за кино, са били в неудобно положение да избират – с творците на филма ли да си развалят отношенията, или с публиката.

Все пак, попаднах на едно сравнително положително ревю на Милена Фучеджиева, което и наклони везните към закупуване на билет.

Наскоро спорих с познат, кой е най–тъпия български филм (аз клоня към „Операция Шменти–капели“), а той ми възрази енергично:

– Глупости, най–тъпият български филм е „Чужденецът“!

А това е предишния филм на Ники Илиев. Не съм го гледал, но такова категорично мнение леко ме стресна.

Като цяло, съм приятно изненадан от „Живи легенди“. Леката комедия, поради свръх–сериозността на нашия национален характер (а сигурно и поради други обективни фактори), в България трудно вирее и често се изражда в просташка халтура или в негледаема скука.

Продуктовото позициониране е много сериозно и авторите съвестно са си свършили работата по тая част.

Саундтракът е изненадващо добър, дори една от песните твърдо съм решил да си намеря.

Орлин Павлов в главната роля е също страхотен! Дълго време бях сериозно предубеден към него заради оня гаф с Евровизията и  песента „Лорейн“, която в най–добрия случай е обикновена имитация на хиляди подобни поп парчета, но в последните години прави интересни неща, които стават за гледане/слушане.

„Легендите..“ е приятна лека комедийка, с няколко наистина смешни и с няколко разчувстващи момента.

Сюжетът е от вида „Какво ли щеше да стане, ако нещо те удари по главата и се върнеш години назад...“

Има някои странни сюжетни решения, продиктувани очевидно от спонсорите, както и няколко кадъра от Монако (сигурно готино са си изкарали там ;))

По–досетливите сигурно ще изчисляват защо във филма играят голф и кикбокс, защо Балчик е сниман от такива странни ракурси, какви са тия хотели и барове, образци на мутробарока и прочее... Определено България изглежда по–лъскаво, по–кичозно и по–грандомански от реалната си версия, ама какво толкова, нали е на кино.

Участва и побелелият Микеле Плачидо, който в една мъничка роля показва голяма класа.

Младежът, който играе автентичен тинейджър, също има талант.

Можеше ли да се ошлайва повече? Сигурно е можело, ама дали е имало време/пари/съгласие? Не е много ясно :)

Като цяло, става за гледане. Не е шедьовър, но е достатъчно свеж, за да задържи вниманието докрай.

сряда, февруари 26, 2014

Приказка за вълшебния пиар


Един ден политикът Б. си седял в един бар, когато към него се приближила невероятно красива жена.

– Свободно ли е?
Политикът Б. се огледал дали няма някой познат в бара, който може да го види и особено дали няма някоя приятелка на жена му.
– Моля, – посочил към свободния стол на масата.
Жената седнала и се обърнала към бара, за да поръча нещо, а дългите и руси къдрици се плъзнали като златен водопад по раменете ѝ.

След малко поръчката дошла, гостенката отпила от чашата си и попитала:
– Вие сте Б., нали?
– Да, аз съм. Показват ме понякога по телевизията, - въздъхнал Б. - и толкова.
– А аз дойдох при вас с делово предложение точно за това, - казала жената.
Б. огледал изваяната ѝ фигура от глава до пети, официалният офис костюм, обувките и чантата, които изглеждали направо съвършени и идеално си пасвали.
– Колко делово?
– Е не чак толкова, – усмихнала му се тя и измъкнала от чантата си сребърна кутийка, –  занимавам се с пиар. Връзки с обществеността. Мога да ви помогна.
– Как?
– Ето това е визитката ми, - извадила една черна визитка от кутийката, и я побутнала към него с идеалния си червен лак.

На визитката пишело

Агенция „Пожелай си каквото искаш“ ООД.
Връзки с обществеността

– Желания ли изпълнявате? – с недоверие повдигнал вежди Б.
– Да, - потвърдила тя, – но само в областта на пиара, разбира се, – добавила бързо.
– Колко взимате?
– Малко. Всъщност нищо, за което да ви е грижа особено. Не мислете за цената, ние сами си осигуряваме заплащането.
– Нещо ме пързаляте.
– Аз идвам с препоръки. Обадете се ако искате на банкера Ц., или пък на журналиста Р., а дори и на писателката К.

Б. извадил веднага смартфона си и звъннал на тримата отгоре. И тримата потвърдили, че загадъчната дама работела бързо, качествено и за цената дори не се били замислили.

– Признавам, интересно е. Ако се съглася как ще стане?
– Ще ми напишете три имейла до адреса на визитката. Всеки имейл ще съдържа по едно желание и не може да ми пращате повече от един на ден. Аз ще ви ги изпълня и трите. И повече няма да се видим. И както казах, нашата агенция има грижа за заплащането.
– Ще помисля, – казал Б. и си поръчал още едно питие.

На следващия ден Б. нямал много работа и седнал рано пред компютъра.

„Искам да бъда много известен“, написал той в електронната поща, „Искам всички хора в целия град да знаят кой съм, да познават лицето ми и правилно да ми изписват името.“
Натиснал „Изпрати“ и за момент се замислил дали не изглежда много тъпо в момента.
„Желанието ви ще бъде изпълнено“, веднага пристигнал отговорът в инбокса.
– Хм, – си казал Б.

След минута Б. забелязал на хоризонта един тъмен облак, който бързо нараствал.
– Казаха, че днес няма да вали, - промърморил Б. – а ето че пак не познаха.

Облакът бързо се приближил към града и засенчил слънцето.

Това не бил обикновен облак, а се състоял от хиляди, милиони трепкащи неща. Обаче това не били и птици. Това били хиляди, милиони рекламни флаери на Б., които започнали да валят върху града. Листовките започнали да падат по земята, по главите на хората, по колите, по тротоарите. Всичко бързо се покрило с тях. Хората се опитвали да избягат от тях, но те се провирали навсякъде - през едва–едва отворените прозорци на колите, през въздуховодите на сградите, влизали в отворените чанти и папки, дори влизали под мрежичките на детските колички и падали върху лицата на бебетата.

Хората в началото били изумени, а после започнали да се дразнят.

– Какво ни го навират тоя Б. в лицето, - възмущавали се те. - Научихме го. И как се казва, и как му се пише точно името, и как изглежда.

картинка

Чак когато се смрачило, листовките спрели да падат и хората, много ядосани, започнали да почистват навсякъде. Единствените щастливи били събирачите на стара хартия, които събрали толкова хартия, колкото да си вземат няколко почивни дни и да си направят по една кратка ваканция в страната.

На другия ден Б. отново седнал пред компютъра.
„Искам всички да говорят за мен“, написал той, и бързо добавил – „и с уважение“.
„Желанието ви ще бъде изпълнено“, пак дошъл светкавичният отговор.

Тъкмо била дошла обедната почивка и тогава Б. излязъл от офиса да си вземе нещо за ядене.

На улиците ставало нещо странно - напълнило се с някакви странни хора със зелени костюми, които спирали всеки минувач и го заговаряли.
– Б. е велик! Той ще ви вдигне пенсиите! - викал един от тях.
– Б. може да осигури кворум! - викал втори. - Гласувайте за него!
– Б. ще спаси нашата родина! - дерял се трети - Той е герой!

Тези странни хора носели еднакви зелени костюми, имали зеленясали зъби и най-лошото – устите им миришели ужасно на блато.

Гражданите тоя път се изнервили още повече, защото не можели да си чуват собствените разговори, понеже досадниците викали твърде силно.

– Стига бе! Какви сте вие бе! Не си ли миете зъбите! – викали на ужасните досадници със зелени зъби и зелени костюми. – Оставете ни на мира с тоя Б.!

Към вечерта хората със зелените костюми не се виждали никъде по улиците на града. Всички граждани били бесни, освен онези в кръчмите, които много се радвали, ако някой е ядосан:
– Ей за тоя ще гласувам, – викали те. – На всички ще им разкаже играта!

– Чудесно! – казал си Б., който пообиколил града с тъмни очила и перука, за да не го познаят, – работи!

Едва дочакал сутринта на третия ден, за да пусне последния имейл.
„Искам хората да забравят за всички останали политици. А ако не ги забравят, да ги намразят от дън душа!“
„Желанието ви ще бъде изпълнено“, - отговорила входящата поща.

От площада се чул шум на коли и Б. погледнал навън. Площадът и улиците се пълнели с големи черни джипове, които паркирали и от които излизали здрави момчета, които изглеждали така като че ли с една ръка могат да носят торба с цимент и дори да не се изпотят.

Момчетата отишли по централите на другите партии и казали, че не искат да имат проблеми, като многозначително навирали бейзболните бухалки, които носели в ръка, в лицето на другите политици и секретарките им.

Част от политиците се разтреперали от страх и бързо напуснали града, други започнали да викат „Да живее Б., автентичният лидер на нашия град!“, а трети започнали да се оправдават, че всъщност политиката е мръсна работа, с която не им се занимава повече и избягали от офисите и се заключили у дома.

Наистина имало съвсем малко политици, които казали:

– Нас може да ни победите, но няма да ни пречупите!

Тогава здравите момчета хванали непокорните, оваляли ги в катран и в пера и ги пуснали така да ходят по улицата, а хората на улицата, и особено онези от кръчмите, им се смеели или ги плюели от яд, като с едно око поглеждали дали на здравите момчета им харесва такова отношение.

Така в града останала само партията на Б., а той станал неин председател.

– Продал си е душата, - зашушнали хората след няколко дни.

Политикът Б. бил се досетил за цената доста преди това, ама вече не му дремело.

(приликата с реални лица и събития е само частична)

понеделник, февруари 24, 2014

Опасност от политически мародери в Украйна

Чуват се все по-сериозни слухове, че Русия ще направи всичко възможно да разцепи Украйна на Източна и Западна. Подготовката е забележима и не е нещо непознато за нас, особено през последните месеци. В източните, рускоговорящи области на държавата и в Крим, на населението се отсипва на корем от опорните точки на държавните руски телевизии.

Много хора в Източна Украйна вярват, че в Киев е станал фашистки преврат с помощта на „Запада“, каквото и да значи това, и че „легитимният“ президент Янукович, който проля кръвта на народа си, има право да управлява.

Миналото ни дава достатъчно аргументи, за да се притесняваме.

В корейския случай, след като САЩ и СССР се договарят за общи свободни избори в двете окупационни зони, СССР се отмята и вместо избори, установява в Северна Корея жесток тираничен комунистически режим, който трае до ден днешен (и с който нашите негнусливи правителства продължават да си сътрудничат).

Германският случай е малко по-сложен, но в основата си е същият. Сталин е отправил  предложение на западните си „съюзници“ и на западните германци за обединение на Германия, но естествено при толкова тежки условия, че предложението му е отхвърлено от Конрад Аденауер и правителството му. Големият „антифашист“, другарят Сталин, например иска спиране на процеса на денацификация като задължително условие за обединение. Правителството на ГДР пък има още по-екзотични виждания за обединена Германия, като задължително условие за обединение (например петилетки).

В по-ново време подобна е съдбата на Грузия, особено след войната от 2008г., тъй че да стискаме палци на украинския народ да не ги споходи тоя „късмет“.

Пак късмет, че България има поне формално членство в ЕС и НАТО.



картинка

неделя, февруари 23, 2014

Война и картини в комфорт, мързел и скука.

Приемам, че всички от вас са гледали филмите за Индиана Джоунс. А сега си представете следния сценарий за „Похитителите на изчезналия кивот“:

Археологът и преподавател Индиана Джоунс получава писмо от правителството, че трябва да спаси важни културни ценности. Среща се с президента, където уточняват какво и къде трябва да бъде спасено, президентът му казва „Пазете се, не си заслужава да умрете за нито едно от тези неща“.

Индиана Джоунс се прибира у дома, приготвя си куфара, междувременно се вижда с гаджето си, която не е много доволна, че дълго време ще отсъства.

След това го чака безкрайно пътуване до Латинска Америка, разговори с шофьори, кондуктори и спътници, размисли за ролята на културата в цивилизацията, пушене, пиене на отбрани питиета, цитиране на книги, разглеждане на албуми с археологически ценности.

След това нещо става с някаква малка златна статуя в Латинска Америка, само че на екрана нищо не показват, а само споменават мимоходом, че е било наистина кофти преживяване.

А след това трябва да замине за Египет. Пътуване със самолет, разговори със стюардесата, разговори със спътниците, размисли за Хитлер и световната политика, недоволство от кофти кухнята на борда, размяна на мнения за хотелите в Кайро и т.н.

След това нещо става и в Египет, само че не го показват на екрана, а Джоунс придружава обратно към Америка един сандък, натоварен на камион и само се ядосва на хората, с които се среща, че не могат да разберат важността му...

Горе-долу ви разказах какво представлява The Monuments Men (Пазителите на наследството), ако трябваше да следва сюжета на „Похитителите на изчезналия кивот“. Индиана Джоунс с всички изправящи косата моменти, старателно заличени от сюжета. Ами то какво остава? Ами, а де!

Или пък „Мръсната дузина“ със старателно заличени всякакви грубости в новобранската рота в първата част (това е като дървен камък, не съществува в нито една армия по света) и без никакви сражения във втората.

Или пък, „Шифърът на Леонардо“, само че без шифър, главоблъсканици, гоненица (вредно е за нервите) а само пътуване насам-натам, за да видиш, че ти като си дошъл лошите тъкмо са си тръгнали.

Уж има война, но военни почти няма. Нашата групичка се събира чат-пат, философства, разглежда албуми, шматка се по фронтовата линия и отвъд нея без нито една проверка, без охрана, без да пита началството и дори без да изпитва трудности с продоволствието или с хигиената.

Аз се подлъгах да вляза, понеже във филма участват Бил Мъри, Джон Гудман, Джордж Клуни, Мат Деймън. Но филмът е толкова лош, че дори се чудя дали не е по-лош дори от „Шменти капели“, което досега играеше ролята на абсолютната кино нула за мен!

По някое време чух висок руски офицер да говори с изразителен български акцент. Обърна се  с лице към камерата, оказа се Захари Бахаров. Това е единствения момент, в който от публиката беше изтръгната някаква по-автентична емоция.

Някъде към края на първия час, започнах да ровя в IMDB, за да разбера, първо, колко време продължава филма, второ - колко звездички има, трето - да проверя, дали все пак ще има някакъв екшън или не.

Два напълно загубени часа. Дори свалките са скучни и стигат само до хващане за ръцете.

Дори не ме развълнува това, че съм виждал на живо някои от шедьоврите (например олтара в Гент на Ян ван Ейк), или пък съм бил на някои от местата във филма.

А не че не може да се направи хубав филм от тази драма, която има историческо основание. Херман Гьоринг, вторият човек след Хитлер, е бил голям любител на изкуството, тоест мародер, който е събирал с влакови композиции изкуството от цяла Европа, което му е харесвало и си го е трупал по имотите.

Съветските „освободители“ са се занимавали със същото - където са видели някакво хубаво произведение на изкуството, че дори само и някоя красива вещ, са я товарили на влаковете и айде - в СССР. „Великият“ Георгий Жуков е имал абсолютно същия навик - да товари цели влакови композиции с произведения на изкуството и различни скъпоценности само за себе си. („Сянката на победата“ - препоръчвам)

И наистина е съществувала специална програма при западните съюзници за спасяване не само на редник Райън, но и на безценни европейски културни ценности.

Та можеше да се направи филм за това как поне някакви най-ценни неща да бъдат спасени от любителя на изкуството Гьоринг, преди да му ги прибере „освободителят“ Жуков,  след когото и трева не никне особено бързо.

Но това ще е в някой друг филм.


картинка

(Смятам да гледам пак „Похитителите на изчезналия кивот“, за да си оправя вкуса в устата)

петък, февруари 21, 2014

Рок във вечерни рокли

Снощи бях на страхотен концерт Grace on Air, – Мария Каракушева (пиано) и Пламена Гиргинова (вокал) в Sofia Live Club.

 Пламена Гиргинова



 Мария и Пламена

Мария Каракушева

(не мога да си обясня защо горните две снимки се скапват в момента в който ги кача в blogger)



Репертоарът е поп и рок музика, изпълнени като класическа музика. Аранжиментите са оригинални и доста интересни и дори малко ме дразнеше това, че всички не слушат концентрирано, както трябваше ;)

Ето например, откъс от Come As You Are на Nirvana:

Ако имат отново концерт, пак ще отида, защото този път закъснях малко.

Paradise на Coldplay, записан на репетиция ;)

събота, февруари 15, 2014

Приказка за празните страници

картинка

Имало едно време един човек, който имал вестник. Не бил кой знае колко талантлив, но бил работлив и се справял добре с работата си. Всеки ден си печатал вестника, имал малко, но верни читатели, които всеки ден си купували вестника на улицата и всеки ден го четяли с кафето, точно преди да започнат работа.

Само че човекът не бил много доволен от положението си. „Аз мога повече“, си мислел той, „мога да продавам повече вестници. Целият град може да си купува от моите вестници. А когато продам толкова много вестници, ще мога да си купя кола, къща и още много други хубави неща...“

Така си живеел той и си мечтаел, когато един ден при него дошъл най-големият богаташ в града, господин М., за който често излизали неприятни истории във вестника и с когото често се карали.

— Здравей, — поздравил той.
— Здрасти, — поздравил и вестникарят и се позачудил, какво ли има да му каже гостът.
— Имам едно предложение за тебе, — казал гостът. Но преди това искам да ти задам няколко въпроса.
— Давай, — отвърнал вестникарят.
— Искаш ли целият град да си купува твоя вестник?
— Искам.
— Искаш ли да имаш много пари?
— Искам.
— Искаш ли да бъдеш най-известния вестникар в града?
— Искам.

Тогава гостът оставил една голяма чанта на бюрото.

— Добре, мога да изпълня всичките ти желания. Но имам три условия.
— Какви са те?
— Първо, на никой няма да казваш за нашия разговор, той ще си остане между нас.
— Добре. Друго?
— Никой не трябва да разбира, че ти давам пари, нито пък колко.
— Няма да се разбере. А третото условие?
— Трето, всеки ден вестникът ти ще излиза с бели страници. Хората ти ще работят, както досега, ще им даваш заплати, ще продължаваш да си продаваш вестника, ти му определи цената и не се притеснявай за парите, но искам във вестника да не излиза нито една думичка, дори кръстословици! Както виждаш, нищо особено не искам от теб.
— Ама кой ще си купи вестник с бели страници?
— За това аз ще се грижа. Както виждаш, всичко е много лесно.
— Да, добре. Това ли е всичко? — усмихнал се вестникарят.
— Да. А освен това, — гостът посочил чантата на бюрото, — тези пари са за тебе. Това е твоят аванс.

Домакинът отворил чантата и зяпнал — вътре имало толкова много пари, колкото едва изкарвал за една година работа.
— Съгласен съм! — извикал той. — Съгласен съм!

Гостът станал и си тръгнал. На другия ден се случило нещо много странно. Вестникът излязъл с бели страници. Нямало нито думичка, освен заглавието.

Най-умните хора в града, които били специалистите по пиар и реклама, казали, че това вероятно е някаква много хитра рекламна кампания, която съвсем скоро ще се разбере за какво е и че вероятно шефът им е гений. Нещо такова казали и младите журналисти във вестника. По-младите и хубави журналистки си оправили прическата в огледалото в коридора, а по-възрастните само умислено отпили от кафето си.

Само че това продължило и втори, и трети ден. Седмица. Две. Месец.
Тогава най-добрите и най-умните журналисти, заедно с главния редактор, отишли при собственика.

— Виж сега, — започнал предпазливо главният редактор, — много сме ти благодарни, че ни вдигна заплатите, че ни купи нови компютри, че вече има хубаво кафе в кафемашината и че за пръв път ни плати навреме. Но ние така не издържаме! Искаме да пишем! Дай ни някаква работа!
— Нали всеки ден пишете статии? Нали всеки ден подготвяте брой? — учудил се собственикът.
— Да, но нищо не излиза! — ядосал се главният редактор, — няма да си прахосваме така живота!
— Не ви ли плащам за това, за което сме се договорили, — подсмихнал се собственика — вие ми пишете статии, подготвяте ми вестника и аз ви плащам за това?
— Така е, — казал главния редактор, — но ние искаме хората да ни чуват, защото това, което искаме да им кажем, е важно за тях! Освен това, искаме някой да ни чете!
— Това засега няма как да стане, — въздъхнал собственикът и отпил от любимото си уиски, от което напоследък много обичал да си налива следобед.
— Тогава няма да работим за тебе! — извикал най-добрият журналист. — Ще отидем някъде, където ни уважават!

Собственикът огледал групичката, която му дошла на гости в кабинета.

— Ще ви вдигна заплатите тройно, — казал той. — но нещата ще останат такива, каквито са.

За съжаление, скоро най-добрите журналисти и главният редактор напуснали, въпреки високите заплати.

Вестникът продължил да излиза с бели страници. Хората в началото се чудели, дали да си купуват новия вестник, но първо — другите вестници спряли да ги продават по будките и второ — нашият вестник поевтинял, а хартията му станала много хубава. Мъжете можели да си режат мезе и да си завиват пушена рибка в него, жените го използвали за всякакви полезни работи в домакинството, а децата си правели корабчета, свивали си го на фунийки или направо си го използвали като блокче за рисуване.

Собственикът на вестника си купил къща. После си купил още една. После си купил вила на морето. После си купил нова кола. После си купил още една нова кола, в която имало място само за двама души и трябвало да я кара легнал. После си купил дори хотел.

Междувременно, всички други по-талантливи и по-честни журналисти напуснали вестника, а редакцията, освен с онези, които харесвали големите заплати и това, че не трябва въобще да работят, се напълнила и с онези журналистки, които непрекъснато си оправяли прическата пред огледалото, а също и с такива, които по цял ден си рисували цветя по ноктите.

Собственикът малко се натъжил, но си казал, „Какво толкова. Идват ли редовно парите? Идват. А иначе само главоболия“. И пак си сипал от любимото уиски, от което вече си купувал на каси, защото така излизало по-изгодно.

Тогава обаче хората в града започнали да говорят. Започнали да разказват, че бил много глупав, или направо полудял, и затова във вестника нищо не излиза. Започнали да обясняват, че всъщност краде, и от там има толкова пари.

Безработните журналисти негодували, че се е продал и че хората въобще не го интересуват. По блоговете рисували карикатури с него, с бутилка в ръка, а в балончетата, които излизали от главата му нямало никакви думи. Когато го видели на улицата, въпреки че карал най-хубавите коли в града и имал най-хубавата къща, всички му се смеели с глас, а приятелката му, която била най-красивата жена, която бил виждал през живота си, само искала да ѝ купува нови бижута и да ходят на екскурзии и страшно много се сърдела, ако той не искал да купува нищо точно сега, или пък искал само да си говорят.

Вече не му било интересно нито да ходи във вилата на морето, нито пък да стои в къщата или в някой от апартаментите в центъра на града. Заради смеха и подигравките на хората не можел и по светло да се разхожда в града. Храната не му била вкусна, а и вече му било все едно какво уиски пие.

Един ден той не издържал и написал във вестника:
„Не съм нито тъп, нито луд, нито крадец, нито пияница! Ако искате да знаете, не пиша нищо във вестника, защото се разбрахме с г-н М. да ми дава пари, а аз да оставям страниците бели. И успях да си купя толкова много неща, за които вие само може да си мечтаете, балъци такива! Я да ви видя, вие така можете ли, или можете само да се присмивате!“

И изведнъж му олекнало. Само че на следващия ден в редакцията дошла полиция и казала, че по компютрите има нелегален софтуер и материали с неуредени авторски права и прибрали всички компютри, дори взели погрешка и лаптопа на човека, който дошъл да направи профилактика на принтера.

Това дори не направило голямо впечатление на журналистите в редакцията, защото вече нищо не ги интересувало и защото дори не включвали компютрите, и нямало кой да напише за тази несправедливост.

След няколко дни дошли пожарникари и казали, че и хотелът, и новата сграда на редакцията не са пожарообезопасени и оставили предписания, които били толкова скъпи, че собственикът трябвало да даде всичките си пари, за да ги изпълни.
После през нощта дошли крадци и откраднали всичко останало в редакцията, дори крановете на чешмите и тоалетните чинии.

Постепенно вестникарят трябвало да продаде всичко, за да си плати дълговете — и вилата на морето, и хотела, и колата, която карал легнал. Всичко, което си бил купил след като се договорили с господин М., а и някои други работи. Приятелката му заминала нанякъде и повече не се появила. Трябвало да уволни и всички журналисти, а те започнали да говорят гадости за него, още от момента в който си тръгвали от редакцията.

В деня, в който всичко свършило, той вече нямал абсолютно нищо и въпреки че бил зимен ден, навън било много слънчево, а на него на душата му било много леко. За пръв път от много време.

Излязъл на улицата, пресушил на един дъх последната половинка уиски, която му била останала в чекмеджето и с учудване установил колко синьо било небето днес.

(всички прилики с истински лица и събития са само частични)

четвъртък, февруари 13, 2014

Охраняват ни и това не е театър

„Акцията с жандармерията не е театър“,
Цветлин Йовчев, министър на вътрешните работи

С интерес наблюдавам развитието на мащабната полицейска акция, открита с фанфари от вътрешния министър. Поне на думи тя трябва да разреши един много стар и упорит проблем - абсолютно безнаказаната битова престъпност извън големите градове, че и вътре в тях. Това далеч не е първата показна акция на министерството, даже сегашното министерство в някои отношения изглежда аматьорски в сравнение с това, което сме виждали от някои по-надарени режисьор-постановчици с пагони. 

Но, проблемът си съществува и е значително по-стар от демокрацията. Селското имотче на нашето семейство също е било многократно обект на посегателства, като последния път, за който знам, поради липса на ценни вещи бяха откраднати един пакет със замразени кебапчета от хладилника и една голяма бутилка кока-кола. 

Чета умилителните сценки за акцията от вида „Дядо Йоцо гледа“ за села, в които не е стъпвал полицай десетки години (прочетете целия материал, струва си). Какъв ли е ефекта от тия пръснати пари, ще получим ли законност дори на тази доста висока цена?

Системата на МВР не е реформирана. Предното неслужебно правителство положи големи усилия, но поради липса на решителност и политическа воля, реформите останаха скромни и далеч не необратими. 

А сега да видим какво се случва откъм страната на гражданите, особено откъм тези, които са уязвими. Давам думата на Анастас Вангели, мой приятел, блогър от Македония, който дълго време живя в Китай и трябваше наскоро да пътува за Германия (Оригиналният текст на английски е тук):

„Обран от български полицаи

Този разказ трябва да послужи като неофициални показания за близка среща с правоохранителните органи в София (с „Охранителна полиция“) Случката е във време на значително полицейско присъствие по цялата територия на България, в нещо като пиар акция. Както и да е.

Това се случи в неделя, на 9-ти февруари 2014г., приблизително в пет сутринта, на централната автогара на София. Тъкмо бях пристигнал с автобус от Скопие, като моята крайна дестинация трябваше да бъде Летище „София“ (обикновено летя през София). Бях изключително изморен, тъй като бях притиснат от крайните срокове за написването на методическите насоки на евентуалната ми дисертация. 

Веднага щом пристигнах на автогарата, към мен се приближиха двама полицая, и двамата високи и физически внушителни, и в допълнение и двамата имаха военни прически. Преди мен бяха разговаряли с друг млад човек и изглеждаха като че ли провежат някаква операция. Носеха тежко снаряжение със себе си - оръжия и палки поне (не мога да съм сигурен точно какво носеха, но на коланите им висяха много неща). Нямаше някаква точно определена причина, поради която се приближиха, аз просто вървях към изхода на автогарата. 

Веднага ми поискаха личните документи и ме питаха откъде идвам и накъде отивам. „Македонец, а?“ „Към летището, а?“ „Студент, а?“ „Често летиш през София, а?“ Тогава продължиха с това, което те нарекоха „рутинна проверка“ и „няма от какво да се безпокоите“. Подчиних е, тъй като реших, че щом се случва на публично място, то е в реда на нещата. 

Обаче бях заведен в стаичка наблизо, която приличаше на изоставен магазин или най-вече на бивш пощенски клон или чейндж бюро, ако съдя по интериора. Да но там нямаше никаква видимост и бяхме само аз и двамата полицаи. Разбрах че съм прецакан, но все още се надявах, че всичко ще приключи нормално. Сега разбирам, че съм бил наивен, но две мисли минаваха през ума ми: а) това е София, и не е някакво отдалечено място б) това се случва в държава от ЕС, така че вероятно има някакво обяснение. 

Опитах се да разпитам за причините и законноста на цялата процедура, но нямаше никакъв отговор. Отговорите започнаха да стават груби и от вида „съмняваш се в закона ли?“ „в нашата почтеност ли се съмняваш“. Наредиха ми да изпразня джобовете си, докато единият от полицаите взе багажа ми, отвори го и започна да рови сред вещите ми. Казаха, че съм изглеждал съмнителен и че търсят наркотици. В този момент, трябва да отбележа, реших че принадлежат към някаква митническа/анти-контрабандна служба. Изглежда че „охранителна полиция“ означава нещо такова - „противодействие на престъпността, защита на публичния ред и превенция на престъпления.“

В момента, в който единият от тях започна да рови в портфейла ми и да вади неща отвътре, аз подскочих и издърпах портфейла си от ръцете му, като ги накарах да се легитимират. Само че те не го направиха. Вместо това, започнаха да коментират вещите ми, книгите ми, нещата свързани с Китай, което ги накара да заключат, че съм „момче, което много пътува“.

Тогава извадиха стек с македонски цигари, съдържащ няколко кутии. Взех ги от Македония за мой приятел - аз дори не пуша. Само че, цигарите им дадоха повод да ме „задържат“, както те го формулираха. Освен това, казаха че приличам на контрабандист и че подозират че намеренията са ми да препродам цигарите „в Европейския съюз“. Също така се заядоха за торбичката с лекарства - винаги се запасявам с лекарства щом се прибера, но не носех нищо извънредно - и те започнаха да ме обвиняват, че също ще направя „нещо“ с тях. Към този момент аз вече не бях в 21-ви век в столица от ЕС, ами обратно към книгата „МакМафия“ на Миша Глени - книга за организираната престъпност и корупцията на Балканите. 

Сега - изглежда, че правилата за внос на цигари в България са строги, тъй като през 2010г. правителството на Борисов е ограничило количеството безмитен внос на цигари до две кутии на човек (или общо 40 цигари). Всичко над това трябва да бъде докладвано и преносвачът трябва да плати мито или нещо такова. Само че, на границата, българските митничари провериха няколко от другите пътници и ги оставиха да си внесат стековете (всеки съдържащ по 10 кутии), същите като моя, с думите „можеше да ви глобим, ако искахме“. Както и да е, това не е престъпление за арест и задържане. 

И, тъй като полицаите ме етикетираха като контрабандист, те заключиха - няма друг вариант, освен да ме вземат в участъка за разпит и да ме глобят с астрономическа сума. Освен това, те изрично добавиха „Изглежда, че ще си пропуснеш полета. Така че взимай си багажа и да тръгваме“. В този момент започнаха да стават по-заплашителни и настоятелни, а аз по това време съвсем се бях шашнал. 

Извиних се за това, че евентуално съм нарушил някакви закони и казах, че цигарите дори не ме интересуват (все още не им бях предложил да вземат стека). На това чух нещо като „Абе, не ни трябват пикливите ти цигари, не пуша. Ако искаш остави цигарите, но няма да се качиш на тоя полет. Можеш и по-добре да се справиш, нали си богат“, - единият започна да губи търпение. 

Към този момент отказвах да приема, че става дума за едно от ония неща. Но си беше. Изнудване. Извадих една банкнота. Не я взеха. Започнаха отново да говорят глупости и поискаха още. Дадох им . И тогава ме пуснаха. Напомниха ми да не си забравя цигарите. В крайна сметка, 10 кутии са си съвсем законни за пренасяне по въздух, добавиха. 

Това е вероятно едно от най-разочароващите преживявания през живота ми. Това, което увеличи разочарованието ми, обаче, бяха коментарите от близки хора, които ме направиха втори път жертва, когато им разказах какво се е случило:
  • Сам съм си търсел белята, тъй като изглеждам „като чужденец“ и богаташ. 
  • Сам съм си го търсел, тъй като съм се хвалел с книгите си на китайски и съм изглеждал богат.
  • Трябвало е да знам и да очаквам такива неща да ми се случат.
  • Трябвало е по-добре да отстоявам правата си, да не им позволявам да ме отвеждат в стая, да не им давам пари.
  • Не трябва сега да се оплаквам, това се случва всеки ден и аз не съм специален случай.
Всичко това са твърдения, които не само говорят за реалността на всепроникващата корупция и за злоупотребата с власт и правомощия, но и за пълната липса на емпатия и дори на усещане, че някой ден може и на теб да ти се случи. Освен това, това е индикатор, че хората са изоставили надеждата, че нещата ще се променят; но също са изоставили и отговорността, че трябва да допринесат към една такава промяна. В крайна сметка, държавата притежава монопола върху насилието. Аз бях обран от тези, от които се очакваше да ме защитават (въпреки че не притежавам български паспорт и това го казвам, без да се заяждам). Всички видове релативизиращи коментари съвсем не са на място тук. 

Освен може би този, че аз трябва да съм, по странен начин, благодарен, тъй като темата на дисертацията ми е „Легитимност и (анти)корупция“, и за един от казусите - България, тази случка ще ми свърши добра работа като въведение.

PS. Очевидно не съм единствения, който е бил тормозен от полицията на софийската автогара. @mi6boom разказва за същата „рутинна проверка“, която очевидно е незаконна и разбира се не е нищо друго, освен грабеж. “

Това е и разказът на Михаела Белорешка за подобна история, отново на автогарата.


Ето и полезния линк, как да защитаваме правата си в такава ситуация.

Страхуваме ли ги престъпниците, а, министър Йовчев!?

Това не е театър, нали така?




четвъртък, февруари 06, 2014

Историята на трите талисмана и жабата шампион

Признавам, не съм голям фен на спорта, нито да го гледам, нито да го практикувам, тъй че не знам какво от това, което ще разкажа, вече го знаете.

Вече ви е направило впечатление, че олимпийските игри в Сочи имат три, а не един талисмана, както е обикновено.

Това са леопардът Барсик, зайката Стрелка и Белия мечок. снимка

Защо са три?

Официално, защото талисманите бяха определени с гласуване по интернет в няколко кръга. И тези трите получиха най–много гласове,  с най–близки резултати.

Само че историята не е толкова проста.

Първо, жителите на Сочи подхождат към избора на талисман изключително сериозно. Какъв да бъде той се гласува на местен референдум, заедно с гласуването на президентските избори на 2–ри март 2008г.  Избират за талисман на игрите делфина, който кара ски.

Делфин, защото Сочи е най–големият морски курорт на Русия и метафората е очевидна – морски курорт значи делфин, на ски – значи зимна олимпиада.

Авторът е Олга Беляева (оригиналната картинка е без името на авторката, разбира се)

Но тъй като държавното и партийното ръководство на Русия е много прецизно в някои отделни аспекти на пиара, решават че не може този любимец да представя Олимпиадата пред чужденците и затова се провежда втори онлайн конкурс, който да избере нещо по–достойно за такава голяма държава. 

И тогава шегаджията Егор Жгун, гениален аниматор, предлага на вниманието на обществеността хипно–жабата Зойч:


Жабата, разбира се е лек майтап със самия конкурс, 
който е започнал да става твърде сериозен. 

За това говори и името на хипно–жабата*, което идва от изписването на годината 2014 в логото на олимпиадата и с малко насилие върху кирилицата и латиницата може да се прочете като ZOIЧ, тоест Зойч

Само че тук става опасно. Хората харесват твърде много изпадналата в транс безръка космата коронована жабка, в чиито очи се търкалят олимпийските пръстени и тя започва да набира сериозна подкрепа онлайн, излизайки на практика на първо място в допитването. 

Но жабата не е достатъчно СЕРИОЗНА за събитието и се налага намесата на самия Владимир Путин, който обяснява, че всъщност на него най–много му харесва барсът (тоест снежния леопард) и затова има втори кръг, в който тя мистериозно не участва, а барсът е един от печелившите. 

Но какво да се прави с конфузната жаба? Представители на олимпийския комитет правят сензационно „разкритие“, че те всъщност са поръчали на Жгун да изготви смешен талисман, който да привлече внимание към конкурса. Самият Жгун потвърждава.

Бидейки Жгун е един от главните критици на режима на Путин, версията за специалната тайна поръчка на Олимпийския комитет не държи много, но това е и версията, записана във Уикипедия, тоест „истината“ ;) Вие мислите ли, че авторът на този клип би получил държавна поръчка, свързана с любимото детенце на Путин? Аз не.

И затова, за да няма всъщност колебания, че именно народът иска други талисмани, а не жабата, затова за талисмани са избрани едновременно и трите животинки на първите места. 

Отделно се говори, че Медведев  много силно лобирал за мечока. И тъй като първоначалните варианти на картинките не стават много за целта, се налага художници да ги преправят. 

Зайчето прилича твърде много на зайчето от „Ну погоди“, бялото мече прилича на Миша Олимпийски от 1980г., а барсът по принцип не става.


Затова барсът се превръща в нормален леопард, който се казва Барс (все пак за барс гласуваха хората ;)), на мечока ушите му почти изчезват, за разлика от тези на вуйчо му през 1980г, а на зайчето му се увеличава главата, за да не прилича толкова на заека от „Ну погоди“

Ето тук някой си е играл, за да проследи произхода на някои от кандидат–талисманите. Между другото, Дядо Мраз е бил най–често изпращаното предложение ;) :



Има и шегаджии, които комбинират трите в олимпийска хидра.




А жабата? Въпреки, че е дискриминарана, тя успява да намери място в една от серийките на Футурама, в началните кадри ;)


 Хубавото си е хубаво ;)


Самата жаба става доста популярна и в Русия. С нея се правят различни сувенири, тениски, шапки, дори има опит за сериал. :)

И една пародия за финал:



______________
* Казват, че има хипно–жаба – второстепенен герой от Футурама


вторник, февруари 04, 2014

Пресконференция на делегацията на протестиращите в Брюксел в ЕП (видео)

Наскоро делегация, съставена от членове на „Протестна мрежа“ и „Ранобудните студенти“, плюс представител  на протестиращите от Украйна, посетиха Брюксел и се срещнаха с неправителствени организации и членове на Европейския парламент. След завръщането си изнесоха тази пресконференция (видео стрийм Асен Генов и politikat.net):


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)