вторник, ноември 04, 2014

Чиниената легенда и желязната завеса

Парчето от Берлинската стена в София, 21–ви октомври 2014г.

Преди 1990–та година, наистина съществуваха съвсем, ама съвсем ограничен брой възможности за гражданите на Народната република да емигрират от другата страна на Желязната завеса. С много трудности и изпитания това можеха да направят някои учени от световна величина, ако случайно „народната власт“ е забравила да засекрети областта на изследванията им, някои класически музиканти, певци и диригенти и други дейци на изкуството от световна класа, тук–там някой безценен специалист – инженер, архитект, лекар и май с това се изчерпва целия списък. И дори човек да е от световна класа в професията си и да бъде с особена настойчивост канен и търсен „отатък“, не му е никак лесно. Не знам дали още помните какво ви разказвах за филма за мъчителните беседи на семейството на доктор Попов с Държавна сигурност.

За други професии и занимания заминаването беше абсолютно немислимо, например за спортистите, които се водеха „национална гордост“, тоест държавна собственост, която няма собствена воля и цел извън държавотворната.

Дори предполагам, че горепосочените малобройни случаи са били допускани, защото цената на политическия скандал за тяхното пресичане или предотвратяване, е била твърде висока за режима. Затова и са били допускани с ръмжене и с гнусни трикове, какъвто е случаят със световноизвестния Любомир Далчев ( заминал за Виена и после за САЩ, ограбен и измамен от режима преди да успее да се изнесе), брат на големия поет Атанас Далчев  Но тези случаи са толкова редки, единични и екзотични, че не си струва дори да ги разглеждаме сериозно.

Желязната завеса (и най–известният ѝ елемент – Берлинската стена) беше чудовищен многопластов механизъм, който уж пазеше от агресия „отвън“ (а каква би била причината за агресия „отвън“ и до ден днешен няма логичен отговор), но всъщност желязната завеса беше спусната за да не избяга никой „отвътре“. Тя имаше много различни изражения –  финансова (левът на Народната република беше безполезна хартийка навсякъде извън няколко подобни държави в Източна Европа и то отново с редица ограничения), административна (международен паспорт и изходна виза се взимаше само след тежка бюрократична процедура и документално удостоверяване на достатъчна благонадеждност за режима), физическа (границата се пазеше отвътре навън, като затвор, с всякакви методи, включително с противопехотни мини и противопехотни заграждения, да се прави разлика с границите, които се охраняват като крепост – не допускат движение отвън–навътре) и последното и най–подлото ѝ изражение – психологическата бариера.

Психологическата бариера се изграждаше от непрестанна пропаганда и от непрекъснатите слухове, митове и легенди за нерадостната съдба на „изменниците на родината“ или „невъзвращенците“, както бяха наричани  тези хора.

Ако се поровите в пропагандната литература и в пропагандно–художествената – романи, очерци и т.н. от онова време, ще откриете многократно тиражираната легенда–лъжа за евентуалната съдба на „невъзвращенеца“ отвъд границата.

Помня нелепа пропагандистка статийка, която илюстрираше своята версия на тази легенда чрез следната история – трима младежи успяват нелегално да прекосят гръцката граница с надежда да намерят свободата и късмета си „отатък“. От другата страна веднага ги арестуват и ги пращат в концентрационен лагер (или затвор). Там започват да ги обработват от ЦРУ (няма шест–пет, за събеседник на всеки български бачкатор, успял по чудо да преодолее загражденията, кучетата и граничарите, е предвиден цял резидент на ЦРУ и нищо по–малко). Първо ги размекват като ги водят по ресторанти, където консумират за сметка на американския данъкоплатец, в извънредно големи количества кока–кола, уиски и фъстъци и се наслаждават на упадъчната, разяждаща мозъка и душата западна музика. След това, когато те са поддали на лъскавата опаковка на капитализЪма, и са готови да бъдат пречупени, идва предложението да продадат родината и нейните безценни военни, стопански и научни тайни (примерно, плановете на мотопед „Балкан“). Младежите отказват и, съответно, скоро се оказват на улицата без препитание, самотни в чужда страна, съответно без уиски, кока–кола и фъстъци, и разбират по трудния начин (тоест, ако не се продадеш, ще миеш чинии!), че улиците на Запад не са настлани със злато както са очаквали, а трябва денонощно да мият чинии, за да изкарат за парче хляб.

И така, миейки чинии и обитавайки известно време социалното дъно на Запад, осъзнават, че прехвалената „свобода“ не може нищо да им даде, и затова, искайки на колене прошка от Родината и от Държавна сигурност, отново се прибират у дома, изкупвайки вината си със съответното строго наказание.

След 1990–та година не успях да чуя нито една история с реални българи в чужбина, която да прилича на горната. Нямаше ги нито ЦРУ–то, нито черпенето с уиски, с фъстъци и кока–кола, нито разкаянието пред родината...

При многократните ни разговори в училище с моите съученици (преди 1989г.), някои от нас бяха виждали как е „отатък“ и често си говорехме дали все пак не е по–добре да се избяга „навън“, където въпреки цялата пропаганда, много ни се искаше да поживеем:

– Защо, за да миеш чинии ли? – беше типичната реплика–отговор, с която си охлаждахме взаимно ентусиазма.

Та, въпреки извиращата от всеки телевизор и радиоточка теза за пословичното трудолюбие и оправност на българите и въпреки изобилието от „доказателства“ за произхода на поне една трета от световната цивилизация от българската култура, тази легенда за абсолютната социална неприспособимост на непохватните и неадаптиращи се в чужбина българи, които толкова не могат да преживеят носталгията, не могат да научат език, не могат да се адаптират и да работят човешки професии „отатък“, а трябва да мият чинии, се закрепи устойчиво.

В тази пропаганда се хвърляха огромни средства. Помня например, покъртителен документален филм, на който и аз се разплаках, за българи–емигранти 1–во и 2–ро поколение в Южна Америка (да се чудиш, защо екипът не са отишли до Северна, по–близо е), които се оплакваха от тежкия си живот, от непосилната си работа в земеделието, от безпаричието и мизерията и с напълно истинска и неподправена носталгия плачеха за старата родина.

За изграждането на реалистична представа за шансовете и реалните проблеми на интеграцията не помагаха и моткащите се на Запад тук–там декласирани българи, които се надяваха на някакво подаяние срещу разказ за нелеката си съдба и на които дори и мои роднини са попадали след 1990–та г. в САЩ.

Чиниената легенда доживя до наши дни и се превъплъти в многократно обсъждания текст на Марти Левчев „Изоставените майки“:
Наблюдавах младите, които хващат самолетите за Германия, Англия, Австрия, Франция, Холандия, Испания... Голяма част от тях попадаха в изключително добри университети. Завършваха и започваха работа в някой хотел или ресторант. Бачкаха като луди, едвам свързваха двата края, не бяха доволни, но пак не се връщаха. Питах ги що не се връщат и те не знаеха как да ми отговорят.
Странна реакция, нали – хем живеят ужасно, хем не щат да се върнат при никакви обстоятелства?

А какво се случва ако трябва да чуем някой  по–непредубеден, например Яна Николова, с „Идеологията Запад“.
За четири месеца на Източното крайбрежие чувам средно по трима души на месец гръмко да обявяват, че не възнамеряват да се връщат в България, защото “За к’во?!”. Тук са опитали мекото на хляба. Печелят по две хиляди и петстотин долара на месец, нищо, че по осем часа на ден мият мръсни съдове, а след това още по осем събират чаршафи. Но си заслужава. Мърлявите чинии изплащат екскурзията до Ниагара и те изтласкват до Статуята на свободата.
 
Горното е написано в ситуация, когато разликата в доходите на българите и американците вече не е в десетки или в стотици пъти, (както преди четвърт век и в годините преди това), а само в пъти. За Яна миенето на съдове по осем часа на ден и още по осем часа събиране на чаршафи е мекото на хляба. В сравнение с какво е ясно, нали? :)

Завършваме с откъс от материала за допълнително четене:
Това обяснение за покупко-продажба произтича от собствения изключително нисък морал на управляващата върхушка, която смее да приписва този морал на цял народ. С други думи, ако някой в България се купува и продава, това са именно партийните властници, които (поне аз смятам така), ако някой наистина на Запад искаше да ги купи, биха се продали на добра цена. Тъкмо тяхната собствена продажност ги кара да смятат, че всички се продават. В последните седем години съдбата ме срещна и запозна с голям брой български емигранти из разни краища на света. Но аз не знам един-единствен случай, когато някой от тях е бил подкупен от Запада, за да остави родината си. 
Ето че въпросът за идеологическата диверсия като купуване на хора си остава нескопосана и блудкава измислица на хора със съмнителен морал.
От  Георги Марков, Паспортният терор

Вижте също и „Немили недраги“ на Никола Пенев


6 коментара:

Ivan Krastev каза...

Комита: всички ограничения вече са само в главите ни. След падането на стената хората могат да пътуват, но на някои все още не им стиска и си намират оправдания от вида: чинии, наркотици, семейство и т.н.
Аз лично живея от 5 години в чужбина и приемам с насмешка повечето твърдения. Даже не се и впускам в спор повече с такива хора. Ако нагласата им за 'чужбина' е миенето на чинии, то и в най-престижната фирма да ги вземат все в кухнята ще гпедат :)
Това е и успокоението на мнозина: аз виждате ли не искам да мия чинии и да слугувам на разни тъпи капиталисти. При мама и тати си е най-добре, нищо че съм на 40.

Анонимен каза...

На тебе забраняваха ли ти да пътуваш на запад? Тогава познаваше
ли човек, на който е забранено пътуването. Моите родители чрез Балкантурист пътуваха по Европа с
Ладата. Имат снимка пред Лувъра. Те не са били ченгета, но материално са могли да си позволят.
Пак се връщаш в миналото, не забелязвайки , че в момента половината народ гладува,

Ivan Krastev каза...

Анонимен: естественно че ми забраняваха.

А твоите родители къде си пращаха докладите после след пътуванията ?

Анонимен каза...

Какви доклади? Баща ми беше шофьор в градския транспорт. А майка ми беше учила във френски колеж. Много пъти са спали в колата и се прибираха щасливи от натрупаните впечатления. Аз не мога да мръдна на никаде, защото заработвам толкова, колкото да не свърша от глад.

Belomore каза...

Нека предположим - нито на Иван Кръстев лично някога са му забранявали да напуска НеРеБето, нито бащата на анонимния е водил семейството си с ладата до Париж! :)

Но и двамата са убедени, че казаното от тях е достоверно, само защото се вписва изцяло в представите им за света, какъвто им се иска да е бил.

Статистиката обаче комай клони повече към достоверност на ограниченията, дори и да не са били винаги формулирани като изрични забрани.
А Интурист, Орбита или който там беше не помня да са предлагали разходки със собствената кола извън соцлагера...

Комитата каза...

Значи, имаше някаква много сложна схема за пътуване със собствена кола извън соца. Един приятел на баща ми така ходи до Италия със семейството си. Но беше голяма занимавка, с много нерви и струваше доста скъпо за онзи стандарт. Да не говорим за импровизациите, които се налагаха по пътя със спането и прочее.

Да между другото на господина Анонимния ще му предложа да си намери някъде статистика за пътуванията на българите „отатък“, извън желязната завеса и с нея да се удря по главата докато поумнее.

Моето семейство беше от привилигерованите, които можеха хем да си позволят редки пътувания отатък, хем ги пускаха като благонадеждни. Огромното мнозиство семейства нямаха този късмет.

За анонимния това е справедливо, за мен не е справедливо. Характерно за уж алтруистичните другари е абсолютно безмерния им цинизъм и егоизъм. Щом те са добре, значи всичко е окей, нали така...

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)