събота, октомври 11, 2014

Два забравени фотоапарата в слънчева Виена и свръхестествените сили


На следващия ден нямахме задължителна програма, но някои от нашата група, които предвидливо скриха самоличността си (предвидливо, за да не ги очистя!), бяха поискали да се приберем по–рано, тъй че вмето в 15,00 както беше планирано, всички трябваше да потеглим в 13,00 от хотела.

Ами, така де. Два часа във Виена повече – кому са нужни, като човек винаги може да свърши важно нещо в мегаполиса на София след 17:30, за да не му пострада продуктивността :)

Уцелихме два невероятни есенни дни. На сутринта слънцето отново грееше, почти нямаше вятър и времето беше прекрасно за разходки. Засякохме се няколко човека от групата на закуска и нямаше как да не поспорим поне малко за политика.

Когато си събирах багажа след това, за да тръгна на любимото ми фотопътешествие по улиците на непознат град, изведнъж ме обля студена пот – нямаше ми големия фотоапарат, с големия зум, с който правех снимки на госпожа Хъфингтън отдалеч. Прерових целия багаж, който хич не беше много – за една нощувка, и да – няма го фотоапарата. Сега да си припомня къде за последно го ползвах – ами да, в залата за конференции. Понеже ми писна да го вадя и слагам нонстоп в раницата, „временно“ го оставих до мен. Поглеждам на картата на града и забелязвам още едно приятно съвпадение – залата, в която се проведе конференцията хич не е далеч от музея, който искам да видя!



Още не са измислили какво да сложат на мястото на телефоните в метрото. Банкомати?


Не знам колко ясно се виждат двете жени с розите в ръце, най вдясно. Разминах се с поне 4–5 такива в една от градинките около Хофбург. Отблизо изглеждат толкова родно, че ми се стори, че ако заговоря на български, сигурно и те биха ми отговорили на български. Обикалят по туристите и им връчват по една роза. И на мен ми предложиха, но отказах. Предполагам, че ако приемеш, искат да им дадеш някакви пари. Безчовечен съм, нали ;)

Вдясно от паметника има двама ентусиазирани музиканти с маски на коне, които малко след 9 сутринта ентусиазирано разгъват акордеоните. Дали ако свалят маските и те ще ми изглеждат толкова родно, колкото жените с цветята?

Повървях по уличките и, ето ме пред входа на залата. Работници изнасят техниката и кухненското оборудване от снощи. Вратата е отворена. Отказвам се да отвличам работниците от работата им, а решавам да потърся някой отговорен (така е правилно по австрийски – намери шефа).



Отивам до прозореца на охраната. Зад него седи млад мъж в бяла униформена риза.
– Здравейте.
– Здравейте.
– Аз снощи бях на събитието и мисля, че си забравих фотоапарата тук.
– Фотоапарата ли? Какъв фотоапарат?
– Canon SX 50.
– Момент.

Младежът изчезва зад една преграда и след малко се появява с милото ми фотоапаратче. Ох. Слава Богу! Още повече, че фотоапаратът не е мой, а ми го заеха добри хора, за да не ходя обезфотоапаратен.



И така, с приятно натежала раница се отправям към музея, правейки по пътя  снимки. Пристигам на входа му в 10 без 5. Я да си купя билет. Хоп – музеят работи от 10:00. Ако бях дошъл по–рано, щях да вися и да се чудя как да си запълвам времето, докато отворят. Съвпадение!


Самата сграда на музея е също архитектурно бижу, което си заслужава снимките.



„School of the savants“ (Училище за знаещи?)



Мултиселфи ;)

Купих си билет, който (съвпадение!) е по–евтин от обикновено, защото в момента експозициите на горните етажи се подменят и работят само подземните. Ами добре, няма проблем.

Инфографика отначалото на 20-ти век


Сложното устройство отгоре е за подаване на безкрайна лента.









 Казах ви, че ми прилича на Бургас ;)



След музея тръгнах пеша наобратно. В хотела трябваше да съм в 13 часа. Багажът ми беше приготвен. За последно си бях оставил само ритуалното последно използване на тоалетната.

Пристигнах в 13:00 в хотела и групата вече се посъбираше във фоайето. Усмихнах им се, порадвах си се на точния тайминг и отидох до стаята, където установих че на рецепцията си договорих да освободя по–късно стаята, но картата ми за достъп вече е анулирана. Тъй че слязох до рецепцията, усмихнах се отново на групата, изчаках някакви хора на рецепцията, поисках си нова карта, обясних че освобождавам по–късно стаята по договорка а не просто самоволно, пак се усмихнах на групата, качих се до стаята, взех си багажа и слязох долу.

Точно тогава дойде и превоза (съвпадение!) с който потеглихме към летището. Шофьорът беше турскоезичен, който не спираше на висок глас да говори на турски по телефона. Изглежда му липсва компания.


На летището изпробвах новите кушетки за чакане в легнало състояние. Одобрявам ги! Когато стана време за самолета пак се разбързах и тоя път си забравих върху кушетката другия фотоапарат – малкия, който също ми е предоставен временно от добри хора, за да имам с какво да снимам. Добре че хората около мен не блеят и ми го донесоха в самолета.

Не можах кат бай Ганя да видя мога ли да заспя в туй положение ;) Снимката ми я направи Йовко

Прибрахме се в София твърде рано ми се струва, сигурно в най–хубавия есенен следобед тази година – с меко есенно, леко припичащо слънце и съвсем лек ветрец.

Има и хубави неща в България, като климата.

Прибрах се, уж си пуснах компютъра, за да наваксам с интернет абстиненцията, но така ми се доспа, че почти мигновено щях да ударя глава върху клавиатурата. Легнах си и спах около 14 часа. Много освежаващо!

Не вярвам в свръхестествени неща, но всички знаци показваха, че над мен във Виена бдеше свръхестествена сила.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Край ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

PS. До виенските ми приятели. Мисля, че разказът ми е достатъчно красноречив, че нямах секунда свободна в това трескаво денонощие. Освен ако не ви се разглеждаха музеи заедно с мен, естествено, за което следващия път, обещавам, ще ви питам :)

1 коментар:

Стойчо каза...

Добре си уплътнил времето си :) Там наистина има с какво

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)