петък, септември 12, 2014

Спомен за 11-ти септeмври

Единадесети септември 2001г е един от онези дни, които човек цял живот си спомня къде е бил и какво е правил. Ето аз бях в един пиано бар, който през деня функционираше като кафене, където, докато целият свят е следял със затаен дъх картината от Ню Йорк, аз водех преговори да направя един съвсем мъничък сайт ;)

Излязох от кафенето, прибрах се в офиса и разбрах, че светът вече не е същият.

Разбира се, жертвите са си жертви. Трагедията е голяма, независимо дали умират хора в Южен Судан или във финансовото сърце на Ню Йорк, но случилото се в Ню Йорк още отеква по целия свят. Затова и там беше нанесен ударът, всъщност.

Несръчната реакция на атентатите, превърнала се във Втората иракска война, успя да постигне само формално тактическата си цел - свалянето на режима на Саддам Хюсеин и установяване на плуралистична политическа система в Ирак, но не успя да обезвреди тиктакащата бомба на войнстващия ислямски фундаментализъм, който сега се връща обратно като пустинната буря на Ислямската държава, помитайки всичко пред себе си. 

Хора биват заколвани като животни пред очите на целия свят, жени биват продавани в робство, друговерците, които с бягство успяват да спасят само живота си, се смятат за късметлии. 

Проблемът още не е решен.

А как на място се пази паметта за ужасното събитие?

Преди година и половина ми се удаде възможност да посетя мемориала на мястото на съборените кули, който почита паметта на почти три хиляди загинали тогава плюс няколкото жертви, дадени в първия атентат в Световния търговски център през 1993г.

Поради големия интерес към мемориала, не е толкова просто да бъде посетен просто така, защото има големи опашки и се минава проверка за багаж. Има ограничение за броя хора, които могат да посещават едновременно обекта.  Имах късмет, защото бях с група. 



Изненадах се да науча, че комплексът не се управлява от държавата или от общината, а от неправителствена организация. Също така, земята върху която се намира съоръжението, която в тази част на Манхатън е направо безценна, е дарена безвъзмездно от собствениците. 

По времето, когато бях там - пролетта на 2013г., все още не беше завършен музеят, а и не бяха приключили околните строежи, така че самият мемориал изглежда като оазис, обграден отвсякъде със скелета, строителни огради и временни постройки. 

На заден фон - новата сграда на Световния търговски център

Уж простият наглед мемориал, представляващ два изкуствени водопада, парк и музей без някакво кой знае какво надземно строителство, е глътнал около половин милиард долара, без да броим земята.

Отблизо, водопадите имат точно това хипнотично въздействие, като заглавието си - Reflecting Absence, тоест Отражение (или изражение) на липсата. Всеки може да докосне водата, която тръгва току под парапетите, върху които са изрязани имената, а после тя пада в големия басейн, събира се в центъра му, където пропада още по-дълбоко, едва ли не в подземното царство и представлява символичен преход към света на тези, които няма да видим никога отново.



– Господине, моля ви, не си оставяйте чантата върху имената, – ме предупреди млада жена с униформа на доброволец, – когато си бях оставил раницата отгоре, за да си извадя фотоапарата.



Принципът на подреждане на имената е най-трудния възможен - те са разпределени по близост. Тоест, имената на колегите, които са работили заедно, са разположени близо едни до други, загиналите от първия атентат през 1993г са заедно, пожарникарите, полицаите, екипажите на самолетите, пътниците в самолетите и т.н.

Понякога ми се иска и на българските паметници да са толкова изящни шрифтовете.



От растителността около небостъргачите са оцеляли по чудо няколко дръвчета, като най-тежко пострадала, след това по чудо възкръснала, и в момента обект на специални грижи е една декоративна азиатска круша, която е наречена Survivor tree - Оцелялото дърво или Дървото на оцелелите.



Така и не успях да посетя двете сгради, докато все още бяха там. Имах възможност през 1993г, но времето не стигна и ги оставих за друг път. В момента, в съседство се строи нова сграда, която трябва да замени падналите.

Между другото, отношението към загиналите е един от най-сигурните индикатори за хуманността на дадено общество.

Ако не се правят усилия за установяване на самоличността им и те просто биват анонимно погребвани в големи масови гробове, то очевидно говорим за общество, което не цени нито живота, нито смъртта на гражданите си.

Наблизо има малък крайбрежен парк, където хората с хубави обективи могат да заснемат Статуята на свободата. От нея през 1993 бях снимал в обратната посока, но сега не мога да си открия снимката. ;)











Няма коментари:

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)