четвъртък, юни 19, 2014

Революционни дневници и размисли

Когато бях поканен на премиерата на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов си представях съвсем различна книга, подобна на предишните три, за които съм ви разказвал тук. „Варварите“ „Три лица на тиранията“ „Моделът Станишев“ представляват отлична публицистика, сваляща скъпоплатената пиар позлата от доста грозни явления и личности и ориентираща ни в морето от думи, в което е трудно да се различи важното от маловажното.

Очаквах да прочета разказа за съпротивата срещу българските варианти на тиранията и путинизма и пълзящата варваризация, а също и някакъв опит за надникване в бъдещето и за това, на кой бряг ще акостираме след бурята на текущите „интересни“ времена.

Исках и да сравня впечатленията си от събитията, на които лично съм присъствал с това, което щях да прочета в книгата.

Отново се усмихнах на тайминга, тоест на момента, в който книгата излезе, съотнесено към текущите политически и обществени процеси. Евгений Дайнов пак няма късмет с точния момент. Отново, без да го желае, негова книга се появява в неподходящ момент - сега точно когато нещата се променят бурно, скокообразно и непредвидимо, много преди спокойното време за равносметки и прогнози. За какво му е на морски капитан по време на буря хубава и полезна книга за мореплаване?

Само че, изненадата за мен беше голяма. ОГРОМНА. Книгата не е за обществения кипеж от 2006г. насам. Държим в ръцете си първа част от двутомник (евентуално) с много по-широк и по-дълбок исторически и идеен обхват.


Преди всичко, това е автобиографичен разказ за личното израстване на Евгений Дайнов – от детството му в „Красно село“ и „Изток“, през ученическите преживявания в София и Лондон (където баща му е изпратен на работа като журналист), през културата и контракултурата на Оксфорд, през родната казарма в Карлово и Враца и до балансирането по острия ръб между бунта и вписването в София в последните десет години от режима на Живков.

Това също е и изключително ценно свидетелство за съотношението и съотнасянето на британското, (понякога руското) и българското общество от онова време като атмосфера, порядки, проблеми, културни и образователни традиции. Какво се случва в България? Защо? Изостанали ли сме или сме напреднали? А в сравнение с Британия? А с Русия/СССР? Българинът гражданин на света ли е или ще си остане винаги провинциалист? И при какви случаи може да разпери крила?

Голямата заслуга на текста е, че пришива историята на България и българското общество към големите истории на света от последната третина на 20-ти век и пооправя критерия на самооценката ни в този период.

Форматът е „революционна автобиография“, тоест автобиография с елементи на разсъждение и исторически контекст на фона на редуващите се една след друга революции.

Текстът е пронизан от  идеята за единната революция, за това че избухващите тук–там революции всъщност не са отделни явления, а една обща революция, която понякога избива на повърхността на обществото  и която връща хората, участващи в нея, отново в изправено състояние, което те са загубили постепенно правейки компромиси в по-спокойни времена. Всяка революция е консервативен акт (хареса ми двойнствеността на тази мисъл), в който хората не участват толкова, за да унищожат сегашния свят, а по–скоро да се върнат към някакво по–старо състояние на лично достойнство, лична свобода и на възможност на всеки да определя бъдещето си.

Трета много интересна сюжетна линия е свидетелството за възраждането на Британия, която в началото на 70–те години и то особено по време на петролната криза, е на ръба на разпадането си като общество – за да се стигне до моменти с тридневна работна седмица, огромна безработица и режим на тока (! и на мен не ми се вярваше). Това е чудесна обеца на ухото за тези, които мислят, че има някаква застраховка, която гарантира безусловно, че има магическа граница на размер, славна история или сила на икономиката, зад която някоя държава няма как да изпадне извън борда.

Не говорим за политологичен труд, дори не говорим толкова за публицистика, колкото за лична история и за свидетелство на епохата, но с политологични и философски коментари тук-там. Забелязах 2–3 фактологични грешки (напр. Фолклендските острови не са Малдивски, а Малвински, но това е заяждане на дребно...).

Отделно, в книгата дефилират и много световни личности, в човешки размери, които Евгений познава лично и с които е имал лични преживявания – братята Кнопфлер от Dire Straits, Беназир Бхуто, героят от последните месеци Андей Зубов, но и Рамон Меркадер, семейство Милибанд (братята Ед и Дейвид и баща им Ралф) и т.н. Подвизават се и местни „герои“ като Тодор Живков, Владимир Живков, Георги Първанов (още по времето, когато е носел дълга хипарска коса), и подобни.

Има и множество любопитни исторически подробности, които бяха мои лични открития – в кои университети отиват да учат децата на комунистическата номенклатура, „уредила се“ да живее в Лондон? В Лондон, Оксфорд и Кеймбридж ли? В какво се изразява наблюдението на комунистическата ДС над живеещите в чужбина българи? Има ли оцеляла аристокрация в комунистическа София и как се погажда със средата си? Какво се случваше на „Кравай“ в последните месеци на режима и кой се събираше там?

Усетих и атмосферата на ученическите бунтове, дали вдъхновение за албума и филма на Pink Floyd „Стената

И накрая, последната линия са личните паралели с моята лична история на израстване. Имах късмета поживея в Прага за четири години, докато баща ми беше дипломат там и натрупах опит в опитите си да се интеграм в едно общество, по–развито от българското, но и неособено дружелюбно към чужденците, както и в контактите ми с по–интересна, по–развита и по–отворена култура.



Безнадеждността и безпомощността на комунистическия режим, постепенния разпад, който наблюдавах през 80–те години, които до 85–та бяха обикновен разпад, а след 1985–та материалният разпад се придружаваше с небивал културен подем, роден от съветската перестройка и отхлабването на примката на комунистическата пропаганда, идеология и репресивен апарат.

И аз след 10–ти ноември изпитах недоумение от страха и дори резигнацията на свестни хора, близки и приятели, които след махането на запушалката на 10–ти ноември не избраха да скочат с два крака в бъдещето, на страната на справедливостта и революцията, а продължиха да таят надежди в обречените остатъци на стария режим и на някои още им държи влага.

За това как, живеейки в чужбина, постепенно се превръщаш в чужденец за българите, но никога не ставаш съвсем местен за местните (макар че Е.Д. има много повече късмет от мен в имперска Великобритания и в Оксфорд)

И последната линия, с която имах известни отношения на привличане и отблъскване, е свързана с разказите за левичарската младежка кариера на проф. Дайнов в троцкистките кръжоци и в други левичарски залитания. Имам личен проблем с левичарството – след като в ученическите си години бях добре идейно подкован в духа на марксизма–ленинизма, по време на казармата се убедих, че левичарските утопии, базирани на насилие и фанатизъм са задънена историческа улица, произвеждаща само страдание и мизерия и че хората трябва да бъдат оставени сами да подредят живота си преди да бъдат отново събрани заедно, за да бъдат насила солидарни. Затова и безкрайните левичарски перипетии на Дайнов ту ги разглеждах като безнадеждна загуба на време, ту като единствена възможност за обединение на контракултурата, бунта и семейните корени, ту като историческа неизбежност.

Все пак, лявото на Запад е успяло като речно корито да поеме мощните потоци на културната, философска и морална революция от втората половина на 20–ти век, без които нашата цивилизация щеше ментално да остане някъде някъде в последните години на 19–ти век. Кажи речи като ролята на дясното в България слез 1990–та г.

(Лирично отклонение – моля, праведните, спестете ми героичните си биографии на антикомунистическа съпротива отпреди 10–ти ноември в коментарите!)



Да се чете ли?
Да, да да и да! Задължително! При това има потенциала да привлече изключително разнообразна публика –
– хората, които се интересуват от история;
– младите хора, които се лутат и търсят отговори на въпросите на живота;
– изкушените от политиката;
– въобще всеки, който иска по-добре да разбере какво ни се случи и какво ни се случва сега.

Книгата ми даде и отговори на полугласни слухове и клюки от биографията на Дайнов – какво точно е правил той в Британия и как се е изучил в Оксфорд, какво е правил след като се е прибрал тук, каква е музикалната му кариера и т.н.

Има ли недостатъци? Нищо, сътворено от човека, не е съвършено. Известен данък се плаща на греха на горделивостта, а и на съвременните му лични политически пристрастия към една малка, но активна партия, които леко дефокусират критичния поглед. Всичко трябва да се чете критично, не само тази книга.

На представянето на книгата попитах Евгений Дайнов – „Къде е границата между това човек да бъде добър революционер и добър гражданин?“ А неговият отговор, накратко, беше, че всяко поколение и всяко общество трябва да решава тази задача за себе си и това се повтаря отново и отново.

За мен книгата е откритие и с нетърпение чакам втория том.




2 коментара:

Георги Павлов каза...

Чета книгата с интерес: Дайнов надминава високите ми очаквания за.. самовлюбване :)

Дайнов е Дайнов, какъвто го знаем, от 4-годишна възраст насан (просто по-ранните му спомени са мътни :) - като философия, държание и разбиране на света. Оттогава насам животът протича просто като потвърждение на това, което той вече е знаел :)

Георги Павлов каза...

Ох, леле!
Че е от тежка номенклатура - няма лошо, никой не избира семейството си. Че се възползва яко от това... как се устоява на това изкушение. Че е най-великият разбирач на краха на комунизма (в световен мащаб!)... че се е оженил за рускиня (оп-па, много... идеологически подходящо някак), ама като почна работа в Института по история на БКП, за да чака там революцията... е, нагло е!

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)