понеделник, март 17, 2014

Приказка за пясъчното джудже



В най–хубавия хотел на града се появил интересен гост – малко джудже с няколко големи куфара. Хората се усмихнали, щом го зърнали, защото изглеждало малко странно и топчесто, но джуджето било с неприятен характер и много се обиждало, ако някой му се усмихвал или споменавал ръста му.

– Какво се хилиш бе, чукундур! – викало то на пиколото в хотела. – не си ли виждал куфари? Айде хващай да носиш.

 На рецепцията джуджето се спряло.

– Добър ден господине, – казала младата жена която работела там и се надвесила през плота, за да види по–добре гостенина. – Имате ли резервация?
– Защо се навеждаш ма, кучко! – изревало джуджето, – какво искаш да кажеш, че съм нисък ли?! 
– Нищо не искам да кажа, извинявайте, – казала младата жена, която всъщност си била едно много хубаво момиче, което тъкмо било завършило училище и много се смутила, защото отскоро била почнала работа и толкова неучтиви клиенти досега не била имала, – извинете моля, че се навеждам. Без да искам. Имате ли резервация?
– Каква резервация. Глупости! Дайте ми президентския апартамент!
– Само че той не е свободен. В момента е запазен за... – започнала предпазливо жената, тракайки с един пръст на клавиатурата на компютъра, за да погледне точно резервацията.
– Запазен е за мен! – изкрещяло пискливо джуджето и изсипало една шепа златни монети на плота, които образували малка, но много впечатляваща купчинка.
Очите на момичето станали кръгли като палачинки и тя притихнала, взирайки се в лъскавата купчинка на бюрото. След 1–2 секунди се опомнила и казала:
– Момент, ще извикам управителя. 
Дошъл управителят и щом видял купчинката веднага всичко му станало ясно и се усмихнал широко.
– Добре дошли в нашия хотел, уважаеми господине! Коя стая искате? А може би искате цял етаж?
– Можеш да ми казваш „господин В.“ – важно натъртило джуджето, – и искам президентския апартамент! – завършило с фалцет.
– Естествено, господин В. Готово, разбира се, само секунда! – казал управителят, който с едно много сръчно движение с дясната ръка събрал монетите и ги пуснал в джоба си, като една тях пуснал в джоба на момичето, което се изчервило чак до ушите, щом монетата паднала на дъното му. 

 Управителят изпратил един от доверените си хора да разчисти големия апартамент, където имало младоженци, които не искали да си тръгват, понеже гледката била много романтична, бил напълнен с кофи с цветя, а и тъкмо били донесли шампанското, но служителят бил много убедителен, а и подкрепил думите си с една златна монетка, която и двамата много харесали и се преместили в по–обикновена стая, защото такъв златен шанс не пада всеки ден, а те трябвало да мислят за бъдещето си, защото са вече семейство и винаги могат да отидат в такъв хотел, дори на някое по–добро място... 


 Джуджето се настанило в апартамента и още от следващия ден в града започнали да се случват много странни неща.


 Първо, джуджето отишло на гости на местния вестник и щом излязло от лимузината вече го чакали на паркинга, защото управителят на хотела бил приятел с главния редактор на вестника и във вестника вече знаели, че трябва да го посрещнат както подобава. В редакцията пък го очаквали служителите в отдел „Продажби“, които също били съвсем млади хора, но работели от цяла година там и вече не ги било срам от такива работи. Бързо договорили медиа плана, ATL и  BTL бюджета, а имало и нещо за тях си, от благодарност за усилията им. 


 Веднага след това посещение, вестниците в града започнали да говорят с добри думи за господин В., новият приятел на гражданите. 


 Малко след това, г–н В. се срещнал и с кмета, с който се разбрали, че ако г–н В. има нужда от нещо, ще се обади, а господин В. му оставил нещо за спомен и в знак на разбирателство. 


 После от сдружението на местните бизнесмени излезли с декларация, че господин В. е инвеститорът, от който градът има нужда. Минали няколко месеца, господин В. си построил голям палат в края на града, по средата на крайградския парк, където си организирал партита с шумна музика.


 Постепенно хората в града така свикнали с джуджето, вече всички му викали господин В. и дори някои от тях, а по фризьорските салони клиентките обсъждали, че въпреки че господин В. може да е малко нисичък и с особен характер, всъщност носи някакъв чар и може дори да се каже че в известен смисъл е симпатичен, и особено когато не говори много.


 Така изглеждало, като че ли господин В. живеел в града откакто се помнят.


 И така един ден, в който във вестника на г–н В., който бил останал единствения в града, излязла новина, на която на първа страница г–н В. се снимал с кмета, как заедно откривали нова детска градина. Вестникът се продавал една от будките на г–н В., понеже всички други будки в града фалирали, точно срещу мола, собственост на г–н В. 


 Вечерта щяло да има голямо парти, в което господин В. щял да бъде домакина.


 Същия ден, момичето от хотела си седяло на централния площад, в едно кафене до прозореца и си гледало в таблета, където цъкало във Фейсбука, като на показалеца си навивала дъвката, и когато успявала да я навие цялата я лапвала отново. Много невъзпитан навик, но ѝ бил останал още от училище. 


 Изведнъж се стреснала. До нея стояло право джуджето, което я гледало строго и малко странно.


 – Хайде, – казало ѝ джуджето. – ще бъдеш моя дама на партито.  Ще те запозная с най–важните хора в града, а после ще се повеселим.

– Не, – казало момичето, – благодаря за поканата, но не ми харесвате.
– Това е за теб, – протегнало към нея джуджето една червена кесийка, която дрънкала много приятно и някак златно.
– Не, – казало момичето, – и вашето злато не ме интересува. 
И пак се изчервила.

 И тогава хората около нея, които чули случайно разговора, се размърдали. 


 – А, – казвали хората от града, които сякаш се събуждали от сън, – и на нас твоето злато не ни трябва. Искаме си свободата, искаме си вестниците, искаме си бизнеса! Този град стана ужасно скучен и неприятен и много добри хора си тръгнаха от него. Върни ни свободата! Върви си!


Джуджето ги погледнало накриво. 


Постепенно, обаче, започнали да се събират много хора на площада.


– И кметът да си ходи, – викали хората. – и главният редактор на вестника! Стига сте ни пълнили главите с глупости!

– И управителят на хотела да си ходи! – допълвали други – обслужването стана безобразно! В стаите има хлебарки!

 Джуджето много се ядосало, което било трудна работа, защото то по принцип винаги било кисело и ядосано и си тръгнало от града, като обещало да се върне отново и да им покаже на всичките къде зимуват раците. Странна закана, при положение, че в града нямало нито река, нито езеро и съответно – никакви раци. 


 Щом то изчезнало зад хоризонта, дворецът на джуджето се сринал, защото се оказъл пясъчен, и за съжаление – сринала се и се оказала пясъчна и детската градина, пред която се бил снимал кметът. Добре че било неделя, та децата от градината били при баба и дядо или на лунапарк. А на мястото на мола на В. останала купчина пясък, голяма сигурно колкото Хеопсовата пирамида.


 Тези, които взимали от златото на джуджето, а именно журналистите, управителят на хотела, кметът, общинските съветници, бизнесмените и всички останали, бързо се прибрали у дома, за да си НАТЪПЧАТ ДЖОБОВЕТЕ СЪС ЗЛАТО, за да заминат и те и да си купят и те по някой имот на някоя по–добра локация, защото им било омръзнало от този прост и неблагодарен народ, за когото били направили толкова много, а който само мрънкал и от нищо не разбирал.


 Само че щом си отворили сейфовете, кутиите и тайниците зад тоалетните казанчета, понеже нямало как да декларират спечеленото, та трябвало да го пазят по тоя странен начин, били ужасно неприятно изненадани – цялото им злато се било превърнало в жълт пясък, който изтичал между пръстите им, защото златото всъщност било омагьосано и съществувало само докато хората алчно искали да го вземат и докато джуджето позволявало.


 По-лошо. В пясък се превърнали и новата къща на кмета, и редакцията на вестника, новите коли на някои от общинските съветници, яхтата на управителя на хотела, който тъкмо бил на морето и добре че можел да плува и не бил далече, та успял да доплува до брега. 


 Въобще, след напускането на джуджето градът изглеждал като сполетян от пясъчна буря. 


 Само златната монетка на момичето от хотела се превърнала в жълъд, но понеже тя си направила медальон от нея, сега всъщност ѝ харесвал дори повече.




1 коментар:

Иван каза...

Прочетох приказката преди месеци. Казах си, хубава приказка, ама този край скоро няма да се случи в реалния живот.
Сбъркал съм.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)