събота, февруари 15, 2014

Приказка за празните страници

картинка

Имало едно време един човек, който имал вестник. Не бил кой знае колко талантлив, но бил работлив и се справял добре с работата си. Всеки ден си печатал вестника, имал малко, но верни читатели, които всеки ден си купували вестника на улицата и всеки ден го четяли с кафето, точно преди да започнат работа.

Само че човекът не бил много доволен от положението си. „Аз мога повече“, си мислел той, „мога да продавам повече вестници. Целият град може да си купува от моите вестници. А когато продам толкова много вестници, ще мога да си купя кола, къща и още много други хубави неща...“

Така си живеел той и си мечтаел, когато един ден при него дошъл най-големият богаташ в града, господин М., за който често излизали неприятни истории във вестника и с когото често се карали.

— Здравей, — поздравил той.
— Здрасти, — поздравил и вестникарят и се позачудил, какво ли има да му каже гостът.
— Имам едно предложение за тебе, — казал гостът. Но преди това искам да ти задам няколко въпроса.
— Давай, — отвърнал вестникарят.
— Искаш ли целият град да си купува твоя вестник?
— Искам.
— Искаш ли да имаш много пари?
— Искам.
— Искаш ли да бъдеш най-известния вестникар в града?
— Искам.

Тогава гостът оставил една голяма чанта на бюрото.

— Добре, мога да изпълня всичките ти желания. Но имам три условия.
— Какви са те?
— Първо, на никой няма да казваш за нашия разговор, той ще си остане между нас.
— Добре. Друго?
— Никой не трябва да разбира, че ти давам пари, нито пък колко.
— Няма да се разбере. А третото условие?
— Трето, всеки ден вестникът ти ще излиза с бели страници. Хората ти ще работят, както досега, ще им даваш заплати, ще продължаваш да си продаваш вестника, ти му определи цената и не се притеснявай за парите, но искам във вестника да не излиза нито една думичка, дори кръстословици! Както виждаш, нищо особено не искам от теб.
— Ама кой ще си купи вестник с бели страници?
— За това аз ще се грижа. Както виждаш, всичко е много лесно.
— Да, добре. Това ли е всичко? — усмихнал се вестникарят.
— Да. А освен това, — гостът посочил чантата на бюрото, — тези пари са за тебе. Това е твоят аванс.

Домакинът отворил чантата и зяпнал — вътре имало толкова много пари, колкото едва изкарвал за една година работа.
— Съгласен съм! — извикал той. — Съгласен съм!

Гостът станал и си тръгнал. На другия ден се случило нещо много странно. Вестникът излязъл с бели страници. Нямало нито думичка, освен заглавието.

Най-умните хора в града, които били специалистите по пиар и реклама, казали, че това вероятно е някаква много хитра рекламна кампания, която съвсем скоро ще се разбере за какво е и че вероятно шефът им е гений. Нещо такова казали и младите журналисти във вестника. По-младите и хубави журналистки си оправили прическата в огледалото в коридора, а по-възрастните само умислено отпили от кафето си.

Само че това продължило и втори, и трети ден. Седмица. Две. Месец.
Тогава най-добрите и най-умните журналисти, заедно с главния редактор, отишли при собственика.

— Виж сега, — започнал предпазливо главният редактор, — много сме ти благодарни, че ни вдигна заплатите, че ни купи нови компютри, че вече има хубаво кафе в кафемашината и че за пръв път ни плати навреме. Но ние така не издържаме! Искаме да пишем! Дай ни някаква работа!
— Нали всеки ден пишете статии? Нали всеки ден подготвяте брой? — учудил се собственикът.
— Да, но нищо не излиза! — ядосал се главният редактор, — няма да си прахосваме така живота!
— Не ви ли плащам за това, за което сме се договорили, — подсмихнал се собственика — вие ми пишете статии, подготвяте ми вестника и аз ви плащам за това?
— Така е, — казал главния редактор, — но ние искаме хората да ни чуват, защото това, което искаме да им кажем, е важно за тях! Освен това, искаме някой да ни чете!
— Това засега няма как да стане, — въздъхнал собственикът и отпил от любимото си уиски, от което напоследък много обичал да си налива следобед.
— Тогава няма да работим за тебе! — извикал най-добрият журналист. — Ще отидем някъде, където ни уважават!

Собственикът огледал групичката, която му дошла на гости в кабинета.

— Ще ви вдигна заплатите тройно, — казал той. — но нещата ще останат такива, каквито са.

За съжаление, скоро най-добрите журналисти и главният редактор напуснали, въпреки високите заплати.

Вестникът продължил да излиза с бели страници. Хората в началото се чудели, дали да си купуват новия вестник, но първо — другите вестници спряли да ги продават по будките и второ — нашият вестник поевтинял, а хартията му станала много хубава. Мъжете можели да си режат мезе и да си завиват пушена рибка в него, жените го използвали за всякакви полезни работи в домакинството, а децата си правели корабчета, свивали си го на фунийки или направо си го използвали като блокче за рисуване.

Собственикът на вестника си купил къща. После си купил още една. После си купил вила на морето. После си купил нова кола. После си купил още една нова кола, в която имало място само за двама души и трябвало да я кара легнал. После си купил дори хотел.

Междувременно, всички други по-талантливи и по-честни журналисти напуснали вестника, а редакцията, освен с онези, които харесвали големите заплати и това, че не трябва въобще да работят, се напълнила и с онези журналистки, които непрекъснато си оправяли прическата пред огледалото, а също и с такива, които по цял ден си рисували цветя по ноктите.

Собственикът малко се натъжил, но си казал, „Какво толкова. Идват ли редовно парите? Идват. А иначе само главоболия“. И пак си сипал от любимото уиски, от което вече си купувал на каси, защото така излизало по-изгодно.

Тогава обаче хората в града започнали да говорят. Започнали да разказват, че бил много глупав, или направо полудял, и затова във вестника нищо не излиза. Започнали да обясняват, че всъщност краде, и от там има толкова пари.

Безработните журналисти негодували, че се е продал и че хората въобще не го интересуват. По блоговете рисували карикатури с него, с бутилка в ръка, а в балончетата, които излизали от главата му нямало никакви думи. Когато го видели на улицата, въпреки че карал най-хубавите коли в града и имал най-хубавата къща, всички му се смеели с глас, а приятелката му, която била най-красивата жена, която бил виждал през живота си, само искала да ѝ купува нови бижута и да ходят на екскурзии и страшно много се сърдела, ако той не искал да купува нищо точно сега, или пък искал само да си говорят.

Вече не му било интересно нито да ходи във вилата на морето, нито пък да стои в къщата или в някой от апартаментите в центъра на града. Заради смеха и подигравките на хората не можел и по светло да се разхожда в града. Храната не му била вкусна, а и вече му било все едно какво уиски пие.

Един ден той не издържал и написал във вестника:
„Не съм нито тъп, нито луд, нито крадец, нито пияница! Ако искате да знаете, не пиша нищо във вестника, защото се разбрахме с г-н М. да ми дава пари, а аз да оставям страниците бели. И успях да си купя толкова много неща, за които вие само може да си мечтаете, балъци такива! Я да ви видя, вие така можете ли, или можете само да се присмивате!“

И изведнъж му олекнало. Само че на следващия ден в редакцията дошла полиция и казала, че по компютрите има нелегален софтуер и материали с неуредени авторски права и прибрали всички компютри, дори взели погрешка и лаптопа на човека, който дошъл да направи профилактика на принтера.

Това дори не направило голямо впечатление на журналистите в редакцията, защото вече нищо не ги интересувало и защото дори не включвали компютрите, и нямало кой да напише за тази несправедливост.

След няколко дни дошли пожарникари и казали, че и хотелът, и новата сграда на редакцията не са пожарообезопасени и оставили предписания, които били толкова скъпи, че собственикът трябвало да даде всичките си пари, за да ги изпълни.
После през нощта дошли крадци и откраднали всичко останало в редакцията, дори крановете на чешмите и тоалетните чинии.

Постепенно вестникарят трябвало да продаде всичко, за да си плати дълговете — и вилата на морето, и хотела, и колата, която карал легнал. Всичко, което си бил купил след като се договорили с господин М., а и някои други работи. Приятелката му заминала нанякъде и повече не се появила. Трябвало да уволни и всички журналисти, а те започнали да говорят гадости за него, още от момента в който си тръгвали от редакцията.

В деня, в който всичко свършило, той вече нямал абсолютно нищо и въпреки че бил зимен ден, навън било много слънчево, а на него на душата му било много леко. За пръв път от много време.

Излязъл на улицата, пресушил на един дъх последната половинка уиски, която му била останала в чекмеджето и с учудване установил колко синьо било небето днес.

(всички прилики с истински лица и събития са само частични)

Няма коментари:

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)