петък, декември 05, 2014

Особено опасни и подлежащи на обезвреждане

Неведнъж в този блог сме обсъждали противозаконните и дори в известен смисъл противоконституционни метални заграждения и неимоверното разширяване на зоната на охрана около Народното събрание по времето на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски:
Който ни раздели, той ще ни владее,
– Бел автобус мерцедес ме преследва в живота и неизменно след мене върви,
– Двайсет и четвърти ден протести - с иновация (денят на най–голямо разширение на „Забранения град“ – от Парламента до ЦУМ и Президентството),
– Двайсет и осми ден на протести – с искри.

Народният представител Петър Славов (Реформаторски блок) е получил отговор (.docx) от Министъра на вътрешните работи на въпроса си (.docx) за използваните заграждения и разширената зона на сигурност.

Крайно любопитно четиво, което ви препоръчвам да си четете и препрочитате в оригинал.

Цитирам:
Охраната при провеждането на тези протести е осъществявана от органите на Министерството на вътрешните работи. 
, тоест отговорността за законноста на охраната е в тогавашното ръководство на МВР.

Както всички помнят, операцията беше изключително масова, с привличане на униформени от цялата страна и от всички структури на МВР:
...осъществявана от СДВР и придадени към нея допълнителни полицейски сили, командировани от цялата страна.
, тоест не става дума за самоинициатива на някакви местни началници.

Сега да видим ограниченията в Закона за събранията, митингите и манифестациите:

Чл. 7.
(3) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Обозначена зона е зоната за сигурност около сградите по ал. 2, която обхваща не по-малко от пет и не повече от двадесет метра от съответната сграда. ....
Само че загражденията и полицейските кордони се намираха далеч извън тези ограничения. Въз основа на какво?

Зоната за сигурност може да бъде разширена въз основа на вътрешна Инструкция № Із-1231/07.10.2008 на министъра на МВР:

...при провеждане на масови мероприятия с висока степен на обществена опасност” .... се изготвя план, който се утвърждава от директора на съответната областна дирекция на МВР, на чиято територия се провежда мероприятието. Планът, ...следва да съдържа и определени зони за сигурност, като същите може да се обозначат с полицейски съоръжения и знаци, ограничаващи достъпа, като при необходимост по периметъра им се изграждат контролно пропускателни пунктове. 
Няма как вътрешна инструкция на МВР да отмени действието на цял закон и това е още един скандал.

Но какво ли са „масови мероприятия с висока степен на обществена опасност“ и дали протестите бяха такива? Петър Славов коментира:
...тогавашното ръководство на силовото министерство е квалифицирало протестните шествия като „масови мероприятия с висока степен на обществена опасност”, вкл. такива, при които МВР може да се позове на чл. 89, ал.1 от ЗМВР- за „освобождаване на заложници, при задържане или обезвреждане на извършители на особено опасни престъпления, когато те оказват или са склонни да окажат въоръжена съпротива”, когато МВР може да използва специални средства, да отцепва цели райони и да ангажира маскирани служители. Т.е. събития, нямащи нищо общо с мирните протестни шествия.
Тоест, заграждения и цели легиони полиция е имало защото протестиращите са били набедени, че са въоръжени, че смятат да вземат заложници или че са потенциални извършители на особено опасни престъпления.

Нека ви припомня безкрайния „доброжелателен“ вой по време на протестите, че „умните и красивите“ един протест като хората не могат да направят, тъй като с представления и шествия правителство не може да се свали. А обзетото от тежка параноя МВР през цялото време било на съвсем друго мнение :)

И сега какво? Сега, ако има достатъчно политическа воля и достатъчно смислена прокуратура, бившият министър на МВР би трябвало да бъде подведен под отговорност най–малко за превишаване на правата си, но също и за нарушение на един куп други закони и вътрешни наредби, правилници и инструкции. Вероятно компания трябва да му правят и други лица, участвали в управление на полицейски операции. Например, ще е интересно да се проверят  слуховете, че депутат от ДПС е ръководил силите на МВР около парламента в злощастната нощ на белия автобус.

А също и да се поразнищят някои по специални дати, като долните:

12–ти ноември 2013г. 

 Площадът пред св. „Александър Невски“, небивало стълпотворение на полицейски сили и техника – 12–ти ноември, 2013г.

 Огромно количество автобуси и служебни коли, събрани в пространството между Народното събрание и „св. Александър Невски“.  12–ти ноември 2013г.

21–ви ноември 2013г.


 Полицейски кордон на Лъвов мост!

Кордон на площад „св. Неделя“

Като знаем как се дозират служебните лимити за бензин на превозните средства в МВР, можем спокойно да заключим, че горната акция с използване на такова количество превозни средства, специална техника и хора е минала със санкцията на самия министър, (а дали и да не се провери и в Министерски съвет за санкция).

Задължително трябва да стигнем до дъното – до политическите лица, давали нарежданията и до тези полицейски началници, които не са отказали да изпълнят незаконни заповеди.

Особено опасни и подлежащи на обезвреждане не бяха протестиращите срещу кабинета „Орешарски“, а някой друг!

Току виж след това в България се появили такива екзотики като офицерска чест и отговорни политици.

За допълнително четене: МВР отмени конституцията (от 21.11.2013г.)




петък, ноември 14, 2014

Политическа пародия с елементи на тефтерче

Не знам дали помните филма Top Gun. Аз го помня много добре, защото се появи в няколко ключови момента през живота ми. Първо, преди 90–та, още преди да го гледам,  беше разкостен от „прогресивната“ соц. кинокритика като художествен киноизраз на войнстващия американски империализъм. След това, след 90–та година го пуснаха официално по кината или поне се търкаляше навсякъде по видеокасети и съученичките и състудентките ми въздишаха по младия и наперен Том Круз, а пък мъжката част си падаше по нахаканата руса инструкторка и по епизодичната Мег Райън.

 картинка

След това се появи пародията му Hot Shots! („Смотаняци“, картинката отгоре), който си спечели почти същата култова слава, гъбаркайки се с патриотичния, технологичен и сексуален патос на оригинала.

Та, има един епизод в „Смотаняци“, в който героят на екрана върви към самолета си, разказвайки на жена си, че е открил тайната на някои световни загадки –например, как да реши проблема с глобалното затопляне и кой е убиецът на Кенеди.

Междувременно, покрай него преминават лоши поличби на килограм, които той дори не забелязва – жена му си чупи огледалцето, химикалката му заяжда и той не успява да си подпише полицата за застраховка „живот“, минава под отворена стълба, черна котка му пресича пътя т.н. Към края на сцената зрителите вече се кикотят на глас, защото е вече съвсем ясно, че той няма да се върне от полета и, разбира се, няма да промени света с откритията си...

Когато разбрах за изчезналото тефтерче на Филип Златанов, по същия начин избухнах в смях. Първо си помислих, че няма как да се вържем на толкова елементарен трик и второ, си спомних горния епизод от „Смотаняци“.

Тъкмо да научим тайните механизми на българската политика и да свалим прашасалото було от нея – #кой дърпа конците, #на кого му дърпат конците, #как върви тайната верига на властта и още по–тайната верига на куфарчетата, и изведнъж хоп – една „случайно“ спукана гума, един „разсеян“ шофьор, бивш щатен служител на Държавна сигурност и тефтерчето изчезва завинаги, проваляйки едно толкова важно откритие и създавайки чалга–мит, който ще ни занимава десетилетия.

Останалата символика е ясна – живеем в трагикомична пародия  („Смотаняци“) на политически трилър.

Спомнете си какво шоу направи прокуратурата от намерените тефтерчета с прожектиране на избрани страници. Повече от година и пресата се упражнява в гадателство, графология и решаване на ребуси, чии ли са инициалите ББ, ЦЦ и ИФ.


След като през 2013г. започнаха протестите на гражданите, които като вълни в  бурно море се разбиваха в металните заграждения около парламента, и които бяха против овладяването на държавата от сенчести структури, от друга страна, от парламентарната трибуна за баланс, също се говореше за задкулисие, само че за задкулисието на тефтерчето. Тогава представителите на управляващата коалиция се поупражняваха щедро в пиар и остроумие:
„И.Ф. си отиде, ще освободим и Ф.З. Аз обаче искам да попитам председателят на комисията кой се крие зад инициалите Ц.Ц. и Б.Б., защото от съдържанието на това тефтерче става ясно, че те са поръчителите на онова, което Филип Златанов се явява просто изпълнител”, каза Местан от трибината. „Трябва да спрем да гадаем дали Ц.Ц. е Цецка Цачева или дори Цецко Цачев. Има нещо по-сложно - авторът на абревиатурите, те са писани от неговата ръка и той трябва да ги разчлени. Затова аз питам г-н Златанов какво означават тези абревиатури, които още не са разкрити. Аз питам кой е Б.Б. от тефтерчето? Нали е много актуален този въпрос - „Кой?”, продължи Местан.
Според лидера на ДПС това е тефтерчето на задкулисието. Това тефтерче разкрива управлението на България през управлението на ГЕРБ. Никаква независимост няма в органа, управляван от Златанов. Решенията са вземани не в комисията, а извън нея - комисията е трябвало да санкционира само политически непослушните.
„Не ви стигна времето да подчините съдебната власт. Там успяхте частично и слава богу, че там не успяхте, защото това вече щеше да бъде краят не само на европейска България, а края на демократична институционална България”, заяви още Лютви Местан.
От концерт за Лютви Местан, Мая Манолова и тефтерче, 10–ти октомври, 2013г.

Не е ли странно, че доказателствен материал, който се отнася до похищаването на институциите, който е в центъра на политическия дебат и в центъра на най–голямото посегателството върху фундамента на държавата, се разхожда в счупената кола на един ошеметен несретник, вместо да бъде строго охраняван предмет на особено внимание като артефакт, тясно свързан с рисковете за националната сигурност?

Досега доста се чудех как ли може да бъде продадена идеята за съдебна реформа на гласоподавателите, така че да разберат важността на посланието и големината на залога. Вече си мисля, че единственият ни шанс е това послание не просто да достигне до адресата си, но и да го направи възможно най–бързо.

Съдебна система и прокуратура, които боравят по този начин със заплахите за националната сигурност не могат да бъдат оставени в това състояние.

Доколтото разбирам, от доказателствена гледна точка проблемът не е чак толкова голям, защото страниците са снимани и копията са на сигурно място. Проблемът е, че отсега нататък винаги ще виреят съмнения, дали всъщност е снимано оригиналното тефтерче, или пък дали не са нанасяни корекции върху копията от него, така че да се накисне един актьор и да се избели друг.

#Кой? #Кой?

Те тефтерчетата формално са две, ама да не издребняваме.

вторник, ноември 11, 2014

Георги Марков се прибра в София

Вчера ви показах как изглеждаше градинката на пл. „Журналист“ в подготовка за откриване на паметника на писателя Георги Марков.



Небивало количество хигиенисти, миене на пейките с маркуч, събиране на всяко листенце, паднало по алеите – това е много приятна гледка по софийските градинки, която май не ми се случва много често.

На спирката на трамвая две възрастни жени ми направиха впечатление, че се бяха вкопчили крайпътната ограда и дочух откъслечни реплики:
– Аз съм стара, на 92 години съм.
– (не я чувам. вероятно я пита накъде е тръгнала, щом едва се крепи на краката си)?
– Отивам на откриването на паметника на Георги Марков. Ей тук, на една спирка е.

Спирките са повече, но присъствието на жената ме зарадва и обезпокои едновременно. Зарадва ме, защото вероятно към събитието наистина ще има интерес и ме обезпокои, че щом такива хора са се надигнали да ходят, може и да не успея да се доредя да наблюдавам и да направя снимки на събитието отблизо.

Надявах се, но не очаквах толкова много хора да се появят. Все пак, за горчиво съжаление, приносът на Георги Марков (литературен, исторически, обществен) не е централна тема в българското общество и не съм чувал често да се говори за него извън кръга на неколцина ентусиасти (между които май се наредих и аз, постепенно)

Когато пристигнах, леко се притесних, че ще гледам церемонията от прозореца на трамвая, тъй като заради тълпите и гостите трафикът беше позатруднен, но слава Богу, на нашия трамвай направиха път и успях да сляза почти навреме. Някакви свещеници пееха, тъй че очевидно не бях изпуснал много от церемонията.


Трудно ми беше да си пробия път, но някак си се вклиних с елегантната си фигура по–напред в тълпата.


Президентът Плевнелиев: „Закъснял във времето, но не и в смисъла си паметник“


Струпването на хора стига чак до трамвайната линия. Много познати лица от протестите.

 Димитър Бочев, от Инициативния комитет на паметника: „Нека, отсега нататък, българските писатели да умират само от естествена смърт“

Председател на комитета е президентът Желев.


Последната съпруга и майка на единственото му дете Анабел Маркова: „Ясно е, че от всичко той написа през тези години, че той чувстваше много дълбока връзка с България. Той никога не можеше да се върне, но отвреме–навреме си фантазираше. Казваше ми, че дори е обмислил как може да дойде в България без никой да разбере, че е тук, просто за 24 часа. Той фантазираше, че за тези 24 часа ще види родителите си и ще отиде в клуба на писателите, за да си поръча зелеви сърми за ядене. И тогава, преди властите да разберат какво се случва, той ще успее да напусне България отново. И въпреки всичко, той успя да се върне в България, не само за 24 часа, и не по начина, по който той си го представяше.“

Президентите Желев, Стоянов и Плевнелиев, Анабел Маркова и други официални лица :)


Георги Мишев: „Така изглеждаше Джери, какъвто го помним от онова време. Като че ли преминава сега през кварталната градинка, като обикновен минувач. Георги Марков беше убеден противник на системата на непоносимост, системата която раждаше посредственост и убиваше таланта. Срещу комунизма той изваждаше една ръка от джоба си и я размахваше в онзи шокиращ жест, който младите наричат „поздрава на ватмана“.


Доктор  Георги Лазаров, хирург, живеещ в САЩ, финансирал паметника: „Делото на Георги Марков в 20–ти век е равно на делото на Христо Ботев в 19–ти век. “

(той малко обърка вековете, като каза 18-ти и 19-ти век, но му е простено поради възрастта и дългия престой извън България)
Никой не обръща внимание на телевизия Алфа на площада. А уж протестиращите срещу Орешарски били отмъстителни :)

Пълно е с познати лица

Не пропуснах и аз да си направя едно небрежно кадро за спомен.


Вместо заключителен коктейл гълъбите нападнаха разровената градинка 
(семената на райграса?)


Авторът на скулптурата е Данко Данков.

В същата градинка има паметна плоча на Георги Марков, но тя почти винаги е покрита с листа и не се вижда (близо е до трамвайната спирка)

Много позитивно преживяване


Имах работа и трябваше да вдигам гълъбите.


Сновейки между публиката подочух за острата реакция от някои среди в БСП срещу издигането на паметника.

Проверих във вестник „Дума“ и наистина – някои предлагат паметникът му да е в Княжево, понеже не е живял в „Лозенец“, а е бил планинар и ловец.

По–систематични, а и по–весели за четене, са аргументите на Българския анифашистки съюз срещу издигането на паметника:
  • „Ще нарушава околното пространство“;
  • „В художествено-политически и социален план е неприемлив“;
  •  Заместник кметът Тодор Чобанов е изразил „желание да се премахне и паметникът на Съветската армия.“
  • „Много известни дейци на културата със световна известност, живели и творили в този квартал на София, нямат паметник - Валери Петров, Елин Пелин, Христо Недялков, Димитър Димов, Рачко Ябанджиев и др.“
  • „Напуснал България, без значимо творчество“
  • „Дейността и творчеството му в чужбина са насочени срещу България. “
  • „Страната ни е представена в най-черни краски.“ 
Това, което сега ще следя с интерес в медиите и извън медиите – дали ще има хора, които ще се опитат да приравняват паметниците на окупаторите с паметниците на жертвите и какви аргументи ще извадят за това. Но това ще е в следващата серия.

понеделник, ноември 10, 2014

Георги Марков – кривата кост в гърлото на носталгията


Колкото по–яростна става носталгията по времето на Тодор Живков, която смесва в един нехигиеничен пошъл тюрлюгювеч спомените за младостта, когато всичко е било красиво и оптимистично и човек не може да разбере усилията на родителите си да му осигурят безпроблемно съществуване, безплатното образование (когато дори отличниците взимаха частни уроци за кандидатстване в гимназии и университети) и здравеопазване (когато лекуването без познат лекар беше неоправдана авантюра), евтината храна (евтиният хляб, с който хората си хранеха прасетата и кокошките, понеже месото и луканките бяха трудно постижим лукс), почивките на море (когато изборът беше между почивна станция с разпределение на времето като в казарма и къмпинг, за който се запасяваш месеци наред с храна и принадлежности, и само в границите на България), „златните“ времена на българската естрада и кино, когато чалга нямаше, но нямаше и нищо за слушане и гледане, защото всичко така се дозираше по радиото и кината, че хората дебнеха с магнетофоните по нощите да запишат по нещо по–интересно и се редяха на километрични опашки пред киносалоните и просеха излишни билетчета, толкова повече ме изпълва желанието да не оставям нещата така и на това се дължи и сравнителното тематично еднообразие на блога напоследък.

В най–добрия случай се живееше в комфортна и конформистка вътрешна емиграция (както беше в нашето семейство), когато идеологическият дълг към властта се плащаше с безропотно присъствие и участие в псевдо–религиозните и изпразнени от съдържание ритуали на властта, а всичко смислено се набавяше с връзки, от чужбина или от корекоми (привилегия, запазена за съвсем ограничено малцинство)

Но в тази идилична изфабрикувана картинка, в която се опитват сега да ни набутат циничните носталгици, че това всъщност е бил един приличен живот, едно наше изобретение на алтернативен начин на живот, който не е бил чак толкова по–лош от живота в нормалните развити и демократични страни, има един факт, една книга и един човек, които засядат като рибна костица в гърлото на приспивната носталгия.

И на клеветата строшават зъбът!

Писателят Георги Марков от известно време е поливан с помия, че е служел на ДС (но освен клевети, разпространявани от стари ченгета, друго доказателство за това няма), че е бил от сравнително близкото обкръжение на диктатора Живков и е участвал в производството на пропагандни мега–продукции като „На всеки километър“ и тн.

Той изкупи с живота си тази близост и възможността си да погледне в светая светих на режима и да направи безмилостна дисекция на тоталитарна България в „Задочните репортажи“. Твърде висока цена за изкупление на горните грехове, но Георги Марков я плати цялата и с това заслужи както паметниците си, така и влизането си в учебниците по история и литература (което трябва да стане, по–добре рано, отколкото късно).

В днешно време, и особено на по–младите, липсва знание за това (вижте потресаващите резултати от проучването на Алфа Рисърч), какво всъщност представляваше България и животът в нея преди четвърт век. По–възрастните вече губят ясните си спомени, защото времето има това свойство да лекува травми и да замазва острите ръбове.


Затова пък днес имаме „Задочните репортажи“ (много хора дори не знаят, че репортажите имат продължение  – „Когато часовниците са спрели“), които запълват това бяло пространство върху картата на миналото и ни дават най–важния отговор на въпросите – Какво общество беше онова? Как живееха хората? И честно ни отговарят – хич не беше за хвалене и хич не е за носталгиране.

Утре, 11–ти ноември 2014г, в 11:00 преди обяд, в градинката на пл. Журналист ще се открие паметник на Георги Марков. Елате, преди да са го налазили вандалите (за съжаление очаквам злобата на другарите да не го пощади, и то съвсем скоро), за да го видите в оригиналния му вид!

За допълнително четене:

Червеното аутодафе – Георги Марков. от Задочните репортажи (с поздрав към другарите, които много обичат да демонстрират, че са уж много различни от хитлеристите и обичат да злоупотребяват с думата аутодафе с повод и без повод);

За изневеряващата памет на авторите на мемоари, от Когато часовниците са спрели

Материали от Георги Марков в този блог (бре, посъбрали са се!):

Игра на държава
Биография на властта
Охтичави години
Мотиката
Данчо, маркуча!
Зад фасадата на 8–ми март
Нашите делници

вторник, ноември 04, 2014

Чиниената легенда и желязната завеса

Парчето от Берлинската стена в София, 21–ви октомври 2014г.

Преди 1990–та година, наистина съществуваха съвсем, ама съвсем ограничен брой възможности за гражданите на Народната република да емигрират от другата страна на Желязната завеса. С много трудности и изпитания това можеха да направят някои учени от световна величина, ако случайно „народната власт“ е забравила да засекрети областта на изследванията им, някои класически музиканти, певци и диригенти и други дейци на изкуството от световна класа, тук–там някой безценен специалист – инженер, архитект, лекар и май с това се изчерпва целия списък. И дори човек да е от световна класа в професията си и да бъде с особена настойчивост канен и търсен „отатък“, не му е никак лесно. Не знам дали още помните какво ви разказвах за филма за мъчителните беседи на семейството на доктор Попов с Държавна сигурност.

За други професии и занимания заминаването беше абсолютно немислимо, например за спортистите, които се водеха „национална гордост“, тоест държавна собственост, която няма собствена воля и цел извън държавотворната.

Дори предполагам, че горепосочените малобройни случаи са били допускани, защото цената на политическия скандал за тяхното пресичане или предотвратяване, е била твърде висока за режима. Затова и са били допускани с ръмжене и с гнусни трикове, какъвто е случаят със световноизвестния Любомир Далчев ( заминал за Виена и после за САЩ, ограбен и измамен от режима преди да успее да се изнесе), брат на големия поет Атанас Далчев  Но тези случаи са толкова редки, единични и екзотични, че не си струва дори да ги разглеждаме сериозно.

Желязната завеса (и най–известният ѝ елемент – Берлинската стена) беше чудовищен многопластов механизъм, който уж пазеше от агресия „отвън“ (а каква би била причината за агресия „отвън“ и до ден днешен няма логичен отговор), но всъщност желязната завеса беше спусната за да не избяга никой „отвътре“. Тя имаше много различни изражения –  финансова (левът на Народната република беше безполезна хартийка навсякъде извън няколко подобни държави в Източна Европа и то отново с редица ограничения), административна (международен паспорт и изходна виза се взимаше само след тежка бюрократична процедура и документално удостоверяване на достатъчна благонадеждност за режима), физическа (границата се пазеше отвътре навън, като затвор, с всякакви методи, включително с противопехотни мини и противопехотни заграждения, да се прави разлика с границите, които се охраняват като крепост – не допускат движение отвън–навътре) и последното и най–подлото ѝ изражение – психологическата бариера.

Психологическата бариера се изграждаше от непрестанна пропаганда и от непрекъснатите слухове, митове и легенди за нерадостната съдба на „изменниците на родината“ или „невъзвращенците“, както бяха наричани  тези хора.

Ако се поровите в пропагандната литература и в пропагандно–художествената – романи, очерци и т.н. от онова време, ще откриете многократно тиражираната легенда–лъжа за евентуалната съдба на „невъзвращенеца“ отвъд границата.

Помня нелепа пропагандистка статийка, която илюстрираше своята версия на тази легенда чрез следната история – трима младежи успяват нелегално да прекосят гръцката граница с надежда да намерят свободата и късмета си „отатък“. От другата страна веднага ги арестуват и ги пращат в концентрационен лагер (или затвор). Там започват да ги обработват от ЦРУ (няма шест–пет, за събеседник на всеки български бачкатор, успял по чудо да преодолее загражденията, кучетата и граничарите, е предвиден цял резидент на ЦРУ и нищо по–малко). Първо ги размекват като ги водят по ресторанти, където консумират за сметка на американския данъкоплатец, в извънредно големи количества кока–кола, уиски и фъстъци и се наслаждават на упадъчната, разяждаща мозъка и душата западна музика. След това, когато те са поддали на лъскавата опаковка на капитализЪма, и са готови да бъдат пречупени, идва предложението да продадат родината и нейните безценни военни, стопански и научни тайни (примерно, плановете на мотопед „Балкан“). Младежите отказват и, съответно, скоро се оказват на улицата без препитание, самотни в чужда страна, съответно без уиски, кока–кола и фъстъци, и разбират по трудния начин (тоест, ако не се продадеш, ще миеш чинии!), че улиците на Запад не са настлани със злато както са очаквали, а трябва денонощно да мият чинии, за да изкарат за парче хляб.

И така, миейки чинии и обитавайки известно време социалното дъно на Запад, осъзнават, че прехвалената „свобода“ не може нищо да им даде, и затова, искайки на колене прошка от Родината и от Държавна сигурност, отново се прибират у дома, изкупвайки вината си със съответното строго наказание.

След 1990–та година не успях да чуя нито една история с реални българи в чужбина, която да прилича на горната. Нямаше ги нито ЦРУ–то, нито черпенето с уиски, с фъстъци и кока–кола, нито разкаянието пред родината...

При многократните ни разговори в училище с моите съученици (преди 1989г.), някои от нас бяха виждали как е „отатък“ и често си говорехме дали все пак не е по–добре да се избяга „навън“, където въпреки цялата пропаганда, много ни се искаше да поживеем:

– Защо, за да миеш чинии ли? – беше типичната реплика–отговор, с която си охлаждахме взаимно ентусиазма.

Та, въпреки извиращата от всеки телевизор и радиоточка теза за пословичното трудолюбие и оправност на българите и въпреки изобилието от „доказателства“ за произхода на поне една трета от световната цивилизация от българската култура, тази легенда за абсолютната социална неприспособимост на непохватните и неадаптиращи се в чужбина българи, които толкова не могат да преживеят носталгията, не могат да научат език, не могат да се адаптират и да работят човешки професии „отатък“, а трябва да мият чинии, се закрепи устойчиво.

В тази пропаганда се хвърляха огромни средства. Помня например, покъртителен документален филм, на който и аз се разплаках, за българи–емигранти 1–во и 2–ро поколение в Южна Америка (да се чудиш, защо екипът не са отишли до Северна, по–близо е), които се оплакваха от тежкия си живот, от непосилната си работа в земеделието, от безпаричието и мизерията и с напълно истинска и неподправена носталгия плачеха за старата родина.

За изграждането на реалистична представа за шансовете и реалните проблеми на интеграцията не помагаха и моткащите се на Запад тук–там декласирани българи, които се надяваха на някакво подаяние срещу разказ за нелеката си съдба и на които дори и мои роднини са попадали след 1990–та г. в САЩ.

Чиниената легенда доживя до наши дни и се превъплъти в многократно обсъждания текст на Марти Левчев „Изоставените майки“:
Наблюдавах младите, които хващат самолетите за Германия, Англия, Австрия, Франция, Холандия, Испания... Голяма част от тях попадаха в изключително добри университети. Завършваха и започваха работа в някой хотел или ресторант. Бачкаха като луди, едвам свързваха двата края, не бяха доволни, но пак не се връщаха. Питах ги що не се връщат и те не знаеха как да ми отговорят.
Странна реакция, нали – хем живеят ужасно, хем не щат да се върнат при никакви обстоятелства?

А какво се случва ако трябва да чуем някой  по–непредубеден, например Яна Николова, с „Идеологията Запад“.
За четири месеца на Източното крайбрежие чувам средно по трима души на месец гръмко да обявяват, че не възнамеряват да се връщат в България, защото “За к’во?!”. Тук са опитали мекото на хляба. Печелят по две хиляди и петстотин долара на месец, нищо, че по осем часа на ден мият мръсни съдове, а след това още по осем събират чаршафи. Но си заслужава. Мърлявите чинии изплащат екскурзията до Ниагара и те изтласкват до Статуята на свободата.
 
Горното е написано в ситуация, когато разликата в доходите на българите и американците вече не е в десетки или в стотици пъти, (както преди четвърт век и в годините преди това), а само в пъти. За Яна миенето на съдове по осем часа на ден и още по осем часа събиране на чаршафи е мекото на хляба. В сравнение с какво е ясно, нали? :)

Завършваме с откъс от материала за допълнително четене:
Това обяснение за покупко-продажба произтича от собствения изключително нисък морал на управляващата върхушка, която смее да приписва този морал на цял народ. С други думи, ако някой в България се купува и продава, това са именно партийните властници, които (поне аз смятам така), ако някой наистина на Запад искаше да ги купи, биха се продали на добра цена. Тъкмо тяхната собствена продажност ги кара да смятат, че всички се продават. В последните седем години съдбата ме срещна и запозна с голям брой български емигранти из разни краища на света. Но аз не знам един-единствен случай, когато някой от тях е бил подкупен от Запада, за да остави родината си. 
Ето че въпросът за идеологическата диверсия като купуване на хора си остава нескопосана и блудкава измислица на хора със съмнителен морал.
От  Георги Марков, Паспортният терор

Вижте също и „Немили недраги“ на Никола Пенев


петък, октомври 24, 2014

Да се върнем към четенето с Inoreader

Преди няколко години пейзажът на българската блогосфера изглеждаше по съвсем различен начин. Имаше много блогове, в които се пишеше и коментираше много активно.

Не знам за вас, но на мен най–много в процеса на четене на големи количества текст ми помагаше Google Reader, чрез който можех да следя едновременно около 600 информационни източника и без да се налага да превъртам през всички сайтове, където очаквах да се появи нещо интересно, в Google Reader веднага разбирах къде какво интересно е излязло и можех хем да споделям с коментари, хем да следя тематичните емисии (целият инструмент е базиран на RSS емисии), хем и знаех че и мен по същия начин ме следят и четат много хора. Може да се каже, че това беше социалната мрежа за блогове, която обединяваше хората които четат, коментират и споделят на едно място.

Междувременно се случиха две неща:

Google първо изключиха споделянето чрез Google Reader (опитвайки се да прехвърлят потребители към новата си тогава услуга Google Plus) и по този начин изгубихме възможността да получаваме филтрирана информация от нашите приятели, както и ние да споделяме, което доведе до неминуемия упадък и закриване на  Google Reader накрая.

Фейсбук и Twitter междувременно неимоверно нараснаха като употреба и инструменти за споделяне. За съжаление, голямото им предимство е и големия им недостатък – ако нещо потъне назад във времето, дори седмица, вече е почти невъзможно да бъде открито и това особено важи за коментарите по различните материали, които са сигурно най–важната характеристика на споделената мрежа, след самото споделяне.

Това свали тежестта на блоговете и те в момента имат много по–малка публика, споделяния и коментари от тогава. Разговорите се преместват във Фейсбук и Туитър и съответно в един момент почти изчезват, което пък прави мрежата повърхностна, без памет и дълбочина, което пък (като един от факторите) въобще лишава хората от мотивация да пишат нещо сериозно извън медиите.

Въпреки сравнителната простота на Google Reader (четенето прилича много на това в Gmail), до момента не бях попадъл на рийдър, който комфортно да ми го замести. Feedly ми се струваше твърде комерсиално, а Google+ така и не го заобичах.

Прочитайки при Йовко, разбрах за InoReader (линкнал съм към по–добрия материал). Регистрирах се, започнах да го ползвам и да споделям през него и засега нищо не ми липсва. Изведнъж усетих тръпката да бъда заливан от по–добри текстове без излишния шум на Фейсбук и Туитър.

Ако искате да ни последвате, ето какво трябва да направите.

1. Да се регистрирате в Inoreader (За по–лесно просто използвах фейсбук акаунта си)
2. Приемаме, че регистрацията е минала успешно. Ако искате наведнъж да добавите същите много интересни източници, които чета и аз, цъкате на плюсчето горе ляво и виждате следния екран:


 След това цъкате по диагонал на плюсчето, в долния десен ъгъл на страницата, на линка Discover more bundles и виждате това:


Тези bundles, които аз съм ви приготвил, няма да ги видите тук (те засега нямат нито един абонат.) Затова кликате горе дясно на Search, виждате кутийката за търсене и в нея първо търсите „Блогове“ и след това „Аналитика“

Ето ги:


Кликате на „+Subscribe“ и готово – вече четете всички неща, които чета и аз.

Когато отворите емисията на някой информационен източник (например аз съм отворил емисията на блога „Интернет лумпен“), ще виждате нещо подобно на това:


Вляво ви е списъка от информационни източници в дървовиден вид (цъкате на стрелкичките да видите целия списък), а числото срещу даден източник означава брой непрочетени материали от този източник. Не е необходимо да се чете всичко естествено, само това за което имате сили и ви е интересно, а най–горе в дървото (на горната картинка не се вижда, понеже трябва да се скролне нагоре), ще виждате кой какво е споделил. Споделянето става с бутона  „Broadcast“ (на горната картинка е под материала „Не забравяй Симеончо“, в средата)

И когато няколко човека дискутират даден споделен материал, се оформя дискусия, която изглежда красиво и винаги си седи към материала, а не изчезва някъде в небитието.

Ето например, аз и Йовко обсъждаме достойнствата на Mac Mini


Има още функции естествено, но нямам време сега да се разпростирам, а и се боя, че ще стане твърде дълго за четене, затова ще спра тук. Има и приложение (app) за мобилни устройства, което намирам за доста прилично за момента. Ще си го намерите в съответните магазини за апове. За съжаление няма да мога да ви съпортвам, ще трябва сами да си четете и да се ориентирате. За хората, ползвали някога Google Reader,  няма да е никак сложно. За останалите – всичко си пише онлайн, просто четете, а ако изпълните горните стъпки, ще направите поне най–необходимото.

Ами това е, и заповядайте, доста стимулищато е. Не се пристрастявайте :)






четвъртък, октомври 16, 2014

Подробности от едно гостуване в Нова телевизия

Онзи ден по това време още не знаех, че вчерашния ден ще ми донесе толкова емоции. Бях поканен да участвам в сутрешния блок на Нова телевизия в ужасяващ за мен ранен час, към 7,30, за да разясним с Антоанета от името на „Протестна мрежа“ какво имаме предвид когато пращаме Десетте точки на политическите партии...

То ясно какво имаме предвид, макар и леко многословно за моя вкус:

  • Искаме повече прозрачност – под формата на отворени договори, отворени данни, прозрачно партийно финансиране, прозрачно законодателство, прозрачни назначения 
  • Прозрачността се подпомага от свободни медии, които няма как да бъдат свободни, ако не си покажат на светло истинските собственици и тогава сигурно ще се наложи ограничаване на концентрацията, тоест – намаляване на медийния монопол и повече плурализъм в гласовете.
  • Лустрацията, тоест спирането на хората, свързани с Държавна сигурност, да участват във властта, също трябва да ликвидира невидимите паралелни механизми на власт, които обсебват държавата.
  • Изборната реформа пък трябва да даде повече власт на гражданите, като облекчи условията за провеждане на референдуми, като въведе електронните методи за гласуване (като по въпросите за гласуване по Интернет лично аз имам своето особено мнение :)) и обособи многомандатен изборен район „чужбина“.
  • Електронното управление и съдебната реформа пък трябва до мининум да сведат произволните решения в администрацията и съда и хората да получат повече справедливост...

И така, в 6:50 таксито ме чакаше на улицата и в момента, в който влязох нещо ме удари като чук по главата. Миризмата. Шофьорът не беше посещавал баня поне около седмица, поради което започнах жадно да гълтам студения въздух от полуотворения прозорец от мойта страна.

Шофьорът затвори прозорците и потеглихме, а аз започнах да броя наум секундите до летището.

По пътя слушаме новини за Украйна и Русия. На шофьора, изглежда, му се говори по темата:

– Вие нали в телевизията ще гостувате?
– Да, но аз съм в сутрешния блок (и го казвам с такъв тон, уж че не съм по политиката)

Той се хваща и продължаваме пътя си мълчаливо.
Стигаме до сградата на Нова Телевизия, аз изскачам отвътре и поемам дълбоко въздух. Кислород! Кислород! Само че първите минути ми се струва, че мириша и аз, мирише и всичко наоколо, дори модерната сграда на телевизията, на клошар. Не, не е възможно, това е игра на въображението.

Шофьорът, вместо да потегли обратно към града, спира таксито с червена лампичка и отива да си говори с охраната. Божке. Дано не е е решил да ме вземе наобратно!

– Ама защо през оная врата влизате – и ми сочи въртящата се врата, където той ще влезе. – елате от тук.
– Не ги харесвам тия, въртящите.

И май наистина е игра на въображението, защото миризмата изчезва, щом се качих в асансьора.

Засичаме се с Аноанета в приемната, а там има интересна компания – 4–5 човека, като в групата се откроява млада жена с черна къса нощна рокля, силен грим и бели ботуши. Обсъждат нещо оживено, подмятат листове, струва ми се че казват и името на Бареков по някое време. Хм.

Не мога да разбера целта на пребиваване на групата в приемната. Дори и заедно с Антоанета не можахме да отгатнем причината, поради която са поканени. А съм виждал какво ли не там.

Например, преди месеци, а може би година, претендентките на мис Мисис Баба 2013, които изведнъж започнаха да вадят официални тоалети от огромни куфари, които докараха със себе си, да се преобличат някъде по стаите и да се появяват в бални тоалети със щраусови пера и високи токове.


Влизаме и няма как човек да не забележи новата синоптичка на Нова Телевизия (не ме бийте ако е отдавна там, най–вече гледам телевизия почти само на компютъра на запис по интернет), която в началото изглежда като че ли ще ни продава коли.

Разговорът с Виктор и Ани можете да намерите тук



Разяснихме какво мислим по въпроса с точките, аз повече мълчах, защото дори буден и след миризлив шок не ми беше много лесно да се досъбудя.

Най–вече си казах най–важното – успяха ли протесите? Успяха. Искахме да предизвикаме падане на правителството и нови избори и правителството падна и имахме нови избори. На въпроса какво след това – отговорът ни е в десетте точки.

Сега е важно политическите партии да не си крият главата в пясъка и да не пресмятат личната си изгода, а да поемат топката, която гражданите им извадиха от калта и им я подадоха, защото положението е твърде сериозно за кукли и парцалки.

За съжаление, не съм виждал масови демонстрации в полза на десет радикални реформи, тъй че потенциалът на десетте точки за масови протести може би не е много голям, но кой знае, ами ако дочакаме? Някой ден?

Освен десетте точки изискваме и три конкретни мерки:

– Парламентарна комисия #Кой, която трябва да разследва медийните, икономическите и политическите връзки, довели до назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС;
– Разследване Южен поток;
– Операция „Чисти ръце“, която да започне мащабни проверки за имущественото състояние на лицата по всички етажи на властта и да наблегне на вероятните конфликти на интереси;


Излизаме от студиото и разбираме, че странната компания е всъщност кандидатка 13/13 от ББЦ, Ана Баракова, която е учителка, заедно с антуража си, като на излизане от студиото някой от тях ни мушва в ръцете сноп от листове:
– Прочетете за това как се финансира „България без цензура“!
Ще прочетем, обещаваме!

Излизаме от сградата, а там чака друго такси. С благодарност поглеждам към небето и вдишвам дълбоко редкия въздух около летището. После слизам на „Орлов мост“ и изведнъж забелязвам красотата на мястото. Но защо няма хора? Струва ми се, че вече е минал половин ден.


А то още няма 9 часа сутринта.

събота, октомври 11, 2014

Два забравени фотоапарата в слънчева Виена и свръхестествените сили


На следващия ден нямахме задължителна програма, но някои от нашата група, които предвидливо скриха самоличността си (предвидливо, за да не ги очистя!), бяха поискали да се приберем по–рано, тъй че вмето в 15,00 както беше планирано, всички трябваше да потеглим в 13,00 от хотела.

Ами, така де. Два часа във Виена повече – кому са нужни, като човек винаги може да свърши важно нещо в мегаполиса на София след 17:30, за да не му пострада продуктивността :)

Уцелихме два невероятни есенни дни. На сутринта слънцето отново грееше, почти нямаше вятър и времето беше прекрасно за разходки. Засякохме се няколко човека от групата на закуска и нямаше как да не поспорим поне малко за политика.

Когато си събирах багажа след това, за да тръгна на любимото ми фотопътешествие по улиците на непознат град, изведнъж ме обля студена пот – нямаше ми големия фотоапарат, с големия зум, с който правех снимки на госпожа Хъфингтън отдалеч. Прерових целия багаж, който хич не беше много – за една нощувка, и да – няма го фотоапарата. Сега да си припомня къде за последно го ползвах – ами да, в залата за конференции. Понеже ми писна да го вадя и слагам нонстоп в раницата, „временно“ го оставих до мен. Поглеждам на картата на града и забелязвам още едно приятно съвпадение – залата, в която се проведе конференцията хич не е далеч от музея, който искам да видя!



Още не са измислили какво да сложат на мястото на телефоните в метрото. Банкомати?


Не знам колко ясно се виждат двете жени с розите в ръце, най вдясно. Разминах се с поне 4–5 такива в една от градинките около Хофбург. Отблизо изглеждат толкова родно, че ми се стори, че ако заговоря на български, сигурно и те биха ми отговорили на български. Обикалят по туристите и им връчват по една роза. И на мен ми предложиха, но отказах. Предполагам, че ако приемеш, искат да им дадеш някакви пари. Безчовечен съм, нали ;)

Вдясно от паметника има двама ентусиазирани музиканти с маски на коне, които малко след 9 сутринта ентусиазирано разгъват акордеоните. Дали ако свалят маските и те ще ми изглеждат толкова родно, колкото жените с цветята?

Повървях по уличките и, ето ме пред входа на залата. Работници изнасят техниката и кухненското оборудване от снощи. Вратата е отворена. Отказвам се да отвличам работниците от работата им, а решавам да потърся някой отговорен (така е правилно по австрийски – намери шефа).



Отивам до прозореца на охраната. Зад него седи млад мъж в бяла униформена риза.
– Здравейте.
– Здравейте.
– Аз снощи бях на събитието и мисля, че си забравих фотоапарата тук.
– Фотоапарата ли? Какъв фотоапарат?
– Canon SX 50.
– Момент.

Младежът изчезва зад една преграда и след малко се появява с милото ми фотоапаратче. Ох. Слава Богу! Още повече, че фотоапаратът не е мой, а ми го заеха добри хора, за да не ходя обезфотоапаратен.



И така, с приятно натежала раница се отправям към музея, правейки по пътя  снимки. Пристигам на входа му в 10 без 5. Я да си купя билет. Хоп – музеят работи от 10:00. Ако бях дошъл по–рано, щях да вися и да се чудя как да си запълвам времето, докато отворят. Съвпадение!


Самата сграда на музея е също архитектурно бижу, което си заслужава снимките.



„School of the savants“ (Училище за знаещи?)



Мултиселфи ;)

Купих си билет, който (съвпадение!) е по–евтин от обикновено, защото в момента експозициите на горните етажи се подменят и работят само подземните. Ами добре, няма проблем.

Инфографика отначалото на 20-ти век


Сложното устройство отгоре е за подаване на безкрайна лента.









 Казах ви, че ми прилича на Бургас ;)



След музея тръгнах пеша наобратно. В хотела трябваше да съм в 13 часа. Багажът ми беше приготвен. За последно си бях оставил само ритуалното последно използване на тоалетната.

Пристигнах в 13:00 в хотела и групата вече се посъбираше във фоайето. Усмихнах им се, порадвах си се на точния тайминг и отидох до стаята, където установих че на рецепцията си договорих да освободя по–късно стаята, но картата ми за достъп вече е анулирана. Тъй че слязох до рецепцията, усмихнах се отново на групата, изчаках някакви хора на рецепцията, поисках си нова карта, обясних че освобождавам по–късно стаята по договорка а не просто самоволно, пак се усмихнах на групата, качих се до стаята, взех си багажа и слязох долу.

Точно тогава дойде и превоза (съвпадение!) с който потеглихме към летището. Шофьорът беше турскоезичен, който не спираше на висок глас да говори на турски по телефона. Изглежда му липсва компания.


На летището изпробвах новите кушетки за чакане в легнало състояние. Одобрявам ги! Когато стана време за самолета пак се разбързах и тоя път си забравих върху кушетката другия фотоапарат – малкия, който също ми е предоставен временно от добри хора, за да имам с какво да снимам. Добре че хората около мен не блеят и ми го донесоха в самолета.

Не можах кат бай Ганя да видя мога ли да заспя в туй положение ;) Снимката ми я направи Йовко

Прибрахме се в София твърде рано ми се струва, сигурно в най–хубавия есенен следобед тази година – с меко есенно, леко припичащо слънце и съвсем лек ветрец.

Има и хубави неща в България, като климата.

Прибрах се, уж си пуснах компютъра, за да наваксам с интернет абстиненцията, но така ми се доспа, че почти мигновено щях да ударя глава върху клавиатурата. Легнах си и спах около 14 часа. Много освежаващо!

Не вярвам в свръхестествени неща, но всички знаци показваха, че над мен във Виена бдеше свръхестествена сила.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Край ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

PS. До виенските ми приятели. Мисля, че разказът ми е достатъчно красноречив, че нямах секунда свободна в това трескаво денонощие. Освен ако не ви се разглеждаха музеи заедно с мен, естествено, за което следващия път, обещавам, ще ви питам :)

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)