събота, декември 28, 2013

Тупалки на юг

Преди няколко дена гледах Homefront (Отбранителна линия) – екшън с Джейсън Стейтъм.

Героят на Стейтъм е ченге от отдела за борба с наркотици, който след неприятен случай в работата заминава на юг, за да живее с дъщеря си в райско кътче, някъде в делтата на Мисисипи.

Което означава, че всички очаквания от декора са налице – градче със скарида в герба, местни жители – откачалки, прекрасни жени (една от тях е Уинона Райдър, но можеше да са повече), внушителна природа и як саундтрак.

Обаче, наместо да се отдаде на живота като яде гъмбо, скариди и всякакви рибни вкусотийки и да прекарва повече време с плашещо интелигентната си дъщеря, героят на Стейтъм открива, че дори в рая си има недостатъци – местните откачалки са отмъстителни и злопаметни, от една малка случка в даскалото на дъщеря му може да излезе голям проблем, а местният шериф с удоволствие взима по някой долар от когото трябва, за да гледа на другата страна, ако се наложи.

Скапаната ситуация, освен с #оставка на шерифа (която сигурно ще дочакаме във втора серия), може да се оправи с малко тупалки и с оръжие с голям калибър, което и логично следва.

За освежаване между празничните трапези – напълно бива.






А между другото, гледам, че някой е качил в гадно качество целия филм в ютюба.

четвъртък, декември 26, 2013

Дядото Мраз от Благоевград

Димитър Благоев не е от любимите ми исторически фигури, въпреки че съм посещавал родното му място – Загоричани (сега Василиада) и съм бил на мястото, където местните твърдят, че е била неговата родна къща. 


Загоричани (Василиада)

Предполагаемото място на къщата

Също така смятам, че той не е толкова проблематичен като историческа фигура, колкото е проблематична интерпретацията му, която ни завеща комунистическият режим. Благоевград носи неговото име, защото той е единствената фигура от този мащаб, свързана с българското и с международното социалистическо и комунистическо движение, родом е от тази част на България, някога в миналото (но не през цялото време!) е имал възгледи по македонския въпрос, съвпадащи с текущата политика на БКП, а името на Георги Димитров вече е било заето.  

Аз съм родом от Загоричане, а между другото не съм и българин, а македонец, по-точно съм македонски славянин! (Смях) И като такъв, ако искате да знаете, аз съм за Македония, като славянска земя, която ще има собствено управление! (Смях в залата)!“ (от тук)

Въпреки всички интерпретации на боядисания паметник на Благоев в Благоевград, които варират в трите си обичайни форми – „вандализъм“, „изкуство“, „политически протест“, оцветеният като „дядо Мраз“ паметник направи нещо добро – повдигна още няколко въпроса в общественото пространство – за реалната историческа роля на Димитър Благоев, за оценката на пред–болшевишкия период на социалистите в България, както и за мястото на социалисти и болшевики в македонското революционно движение и в създаването на съюзната република Македония в състава на Югославия. 

Личното ми мнение е, че това е политически протест – така интерпретирам идеята на украсата, че „Дядото“ Мраз носи на сегашното правителство, което се смята на думи за негов идеен наследник, ОСТАВКА. Неособено удачен, обаче, защото горните въпроси са тежки и още не са изяснени напълно, което може да доведе  и изглежда води до тежки спорове и в средите на протестиращите, а не само между протестиращи и управляващи. Но изглежда това ни е участта – да опитаме да постигнем мир с цялото си минало наведнъж, щом не го направихме постепенно.


Снимка: Ники Караколев

Няма да имам място да ви споделя всичко, което мисля по въпроса, затова сега публикувам спомена на Царевна Миладинова, дъщеря на Димитър Миладинов (да, един от двамата „братя Миладинови“, които са повече от двама) за нейната случайна среща във влака с Димитър Благоев.

„...Ние се намерихме веднага в един голям вагон с няколко отделения, в които въпреки лятното време бяха наслагани самовари, а около тях – куп насядали мъже, жени и деца. Нашата група се запъти към едно от по-малките отделения, в което бяхме въведени. Там трябваше да бъдем представени на двама пътуващи българи, погрижили се да се настанят предварително, за да запазят места и за нас. Единият от тези съпътници бе широколик, твърде къс на ръст, с черна дълга брада, която не отговаряше на едва ли не младенческото му лице, а другият – сух, слаб, с подвижни живи очи и доста високо чело. И двамата седяха насреща до малките прозорчета и беседваха разпалено.

Не помня кой ни въведе и кой ни запозна с тези млади българи. Но спомням си, те и двамата като ни видяха, скочиха от местата си, погрижиха се да бъде прибран багажът ни и скоро ние, трите българки, завършили образованието си и пътуващи за родните места, станахме добри събеседници и узнахме техните имена.

Първият бе Димитър Благоев [1], учил някъде из Русия, къде – не зная. Той се каза родом от костурските села из Югозападна Македония. Какво бе учил този на вид толкова оригинален младеж, нищо не мога да си спомня в тоя момент. Зная само, че той бе твърде краен в политическите си убеждения. Чух даже да се произнася прозвището му "нихилист".

Нихилистите по онова време бяха низвергнати от руското общество. Смятаха ги за опасни и ги преследваха. Благоев говореше буйно. Търсеше винаги да уязви богати и властници. Особено ненавиждаше тези, които изпращаха съмишлениците му в Сибир. Той самият бил неведнъж преследван поради крайните си убеждения.

Трябва да кажа тука, че такива и подобни разговори не бяха нещо ново за нас. Още в киевския Левашовски пансион и в гимназията бяхме чували да се говори за руския нихилизтм. Тогава социализмът не бе още много на мода.

Нихилисти е имало и ученички, за щастие – нито една от българките. Колкото до някои млади българи, слушахме, че са се били увлекли в пътя на крайностите, а някои от тях, от ония времена още, отнасяха тази евтина стока със себе си и в България. От устата на млади момичета рускини, наши съученички, неведнъж се чуваха проповеди за бунт против учители и учителки. Когато това достигнеше до ушите на учителите ни, тези проповеднички биваха наказвани и уволнявани.

Насреща, в другия ъгъл на новия железнопътен вагон, върху една торба спеше един снажен русин, по всяка вероятност – помешчик. Благоев често показваше на него. Наричаше го "бездушна твар", напълнил торбата си с "рубли". Младият българин бе готов едва ли не да държи цяла реч против този безгрижно спящ човечец, без да го познава, без да знае нищо за живота му.

На Благоева отговаряше вторият наш съпътник, за когото чухме, че бил Трайко Китанчев [2] от Ресен. Колкото този втор наш спътник бе слаб и сух, толкова той ни направи впечатлението на смел защитник на здравите български убеждения. За него проповедите за руския нихилизъм нямаха никакво значение. Китанчев забравяше и Русия, забравяше и целия свят. Нему не влизаха в работа вътрешните раздори сред руското общество. Той не искаше да знае нито за крутите мерки, които взимаха руските управници против разпространяващия се руски нихилизъм, нито за страданията на эаточениците в Сибир. Трайко Китанчев говореше само за освобождението на българския народ в Мизия, Тракия и Македония – трите географически понятия, трите големи български области, съдбата на които по онова време вълнуваше нашата просветена младеж; доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се помогне за освобождението на българския народ.

За този млад разпален патриот свободата на родината бе всичко. Той укоряваше руските нихилисти и техните последователи като събеседника си Благоев и ги наричаше бъдещи разорители на народа си. Колкото и да бе нервен в обясненията, Китанчев имаше и нещо свежо в себе си. Когато Благоев не разбираше от дума, Китанчев махаше с ръка и ставаше весел и пускаше една след друга шегите. Тези шеги твърде много забавляваха нас, младите абитуриентки, но дразнеха "нихилиста" Димитър Благоев.

Тия спорове и тия разговори бяха безкрайни през целия път от Киев до Одеса. Ние бяхме вече престанали да ги следиме. Нас ни занимаваха нашите мисли. Ние си мислехме за родния край, за майка, за учебното дело, което ни очакваше. Но ние не скривахме, че сме на страната на Китанчева. С желанията и стремежите си той бе толкова близък до идеалите на целокупния български народ, до болките му, до нуждите му. Пък той бе и по-внимателен към нас, присъствувашите млади българки. Той говореше за освободителното движение, за Букурещ, за българските дейци там. Често шеговито подмяташе на мен и на Царачинска, че ще пътуваме за Цариград при "патрици и владици". Споменаваше името на Петко Каравелова [3], който по същото време бил на учение в Русия. Носталгията, която ние всички имахме за България, бе безкрайна. Нашият копнеж бе час по-скоро да стигнем дома.

Слава богу, Одеса тури край на споровете на двамата млади българи.

Дълги години по-късно научих за съдбата на двамата съпътници. Димитър Благоев бил станал водител на тесните социалисти в България, а Китанчев, по образеца на всички будни умове, възпитани в духа на букурещката школа, по-късно стана водител на първата македонска революция [4], а именно на тая откъм деветдесетте и пет години на миналия век.

Рошавият "нихилист" Димитър Благоев от 1874 година не бил се много изменил до края на живота си – толкова силно е била подействувала руската "нихилистическа школа". Щом си спомнех за Благоева, все ми е идвал на ума спящият помешчик с "пълната торба рубли".

Китанчева срещнах много по-късно като учител в Солунската гимназия. След учителството си в тая първокласна българска гимназия Китанчев, както е известно, вдигна казаното македонско въстание в Пирина през 1895 година и с това и той на свой ред оправда придобитата от най-млади години руска националистическа и славянофилска школовка.

Не помня закъде заминаха Китанчев и Благоев от Одеса, но тук те се отделиха от нас почти скарани...“



колаж – Благовест Цветанов.


понеделник, декември 23, 2013

Силни, здрави, безстрашни и весели


картинка

Легенда за Йемтланд

По онова време, когато в Йемтланд още живеели великани, един стар планински великан стоял веднъж на двора пред къщата си и чешел конете си. Изведнъж той забелязал, че те се разтреперали от страх.

— Какво ви е, кончета мои? — попитал ги великанът и се огледал, да види какво е изплашило животните. Но наблизо нямало нито мечки, нито вълци. Съгледал само някакъв скитник, който съвсем не бил голям и силен като него, но все пак изглеждал здравеняк. Той се изкачвал по пътя към къщата в планината.

Като видял скитника, старият планински великан се разтреперал също като конете. Без да довърши работата си, той влязъл в голямата стая, където жена му предяла кълчища.

— Какво има? — попитала жената. — Пребледнял си като платно.
— Как да не пребледнея? — отвърнал великанът. — По пътя се мъкне някакъв скитник и аз съм сигурен, че това е Аса-Тор.
— Наистина това не е приятно посещение — казала жена му. — Не можеш ли да го омагьосаш, та къщата да му се види като скала и той да отмине портата?
— Много е късно за магии — отвърнал великанът. — Чувам го как влиза в двора.
— Тогава скрий се по-добре и ме остави аз да го приема — рекла бързо жена му. — Ще се постарая да направя така, че втори път да не стъпи тук.

На великана това предложение много се харесало. Той влязъл в малката стая, а жена му продължила да преде, като че ли не подозирала нищо.

Трябва да кажем, че тогава Йемтланд изглеждала съвсем другояче. Цялата представлявала едно голямо планинско плато. Била съвсем гола, нямала дори борова гора. Нямала никакво езеро, никаква река, никакви ниви. Дори планините и върховете, пръснати сега из цялата страна, тогава се намирали далеч на запад. В тази дива област не живеели никакви хора, но великаните се чувствували добре там. Те също допринасят Йемтлавд да бъде толкова пуста и негостоприемна и планинският великан с основание се изплашил, като видял Аса-Тор. Той знаел, че божествата не обичат онези, които пръскат наоколо си студ, мраз и пустота и пречат на земята да бъде богата, плодородна и украсена с жилища на хора.

Жената на великана не чакала дълго. В двора се чули тежки-стъпки и скитникът блъснал вратата и влязъл в къщата. Той не се спрял на прага, както правят скитниците, а тръгнал към жената, която седяла до отсрещната стена.

Но чудно нещо! Той вървял дълго време, а все още бил близо до вратата и не бил стигнал до огнището в средата на стаята. Закрачил по-бързо, но след известно време му се сторило, че жената и огнището са много по-далеч, отколкото, когато влязъл в стаята. При това в началото къщата не му се видяла много голяма. Разбрал това чак когато стигнал до огнището, защото толкова се изморил, че трябвало да се подпре на тоягата, за да си почине. Като го видяла, че спрял, жената оставила къделята, станала и с няколко крачки се озовала при него.

— Ние, великаните, много обичаме големи къщи — казала тя. — Мъжът ми все се оплаква, че му е тясно. Но който върви с крачки като твоите, сигурно намира, че в такава къща мъчно се отива от едно място до друго. Кажи ми сега кой си ти и какво търсиш при великаните!

Отначало скитникът като че ли се готвел да отговори грубо, но после решил, че не бива да се кара с жена и казал съвсем спокойно:
— Казвам се Здравеняка и съм взимал участие в много борби и приключения. От една година насам живея в дома си и вече бях почнал да се питам няма ли работа за мен, когато чух, че хората се оплакват от вас. Вие, великаните, така лошо сте управлявали страната, че никой друг освен вас не можел да живее тук. Дошъл съм сега да поговоря с мъжа ти, не мисли ли да въведе по-добър ред тук?
— Мъжът ми е на лов — отвърнала жената. — Като се върне, той сам ще отговори на въпроса ти. Но според мен онзи, който мисли да задава такива въпроси на един великан, трябва да бъде доста по-голям от теб. Струва ми се, че за твоята чест ще, е по-добре да си отидеш, преди той да се е върнал.

— Щом съм дошъл, ще го почакам — отговорил Здравеняка.
— Аз ти дадох добър съвет — казала жената, — а ти прави, каквото знаеш. Седни сега на скамейката да те почерпя за добре дошъл!

Жената взела един грамаден рог за медовина и тръгнала към бъчвата в ъгъла на стаята. На госта бъчвата не се видяла много голяма, но когато жената извадила чепа, медовината потекла в рога с такъв грохот, като че ли в стаята имало цял водопад. Рогът скоро се напълнил и и домакинята се опитала да запуши бъчвата. Но медовината, която шуртяла от бъчвата, изтръгнала чепа от ръцете й и потекла по пода. Жената опитала още веднъж, но не успяла. Тогава повикала госта на помощ.

— Здравеняко, не виждаш ли, че медовината изтече? Ела турни чепа!
Гостът веднага скочил да й помогне. Взел чепа и се опитал да запуши бъчвата, но медовината го грабнала от ръцете му и продължила да залива пода.

Здравеняка повторил опита си няколко пъти, но безуспешно. Най-сетне захвърлил чепа. Целият под бил залян с медовина и за да може тя да се изтича, чужденецът започнал да копае дълбоки бразди в твърдия каменен под, както децата правят бразди напролет в пясъка, за да се изтича водата от топящия се сняг. Тук-там правел дълбоки дупки, в които да се събира медовината. През това време жената мълчала и ако вдигнел поглед към нея, щял да види с какъв ужас го гледала тя. Когато свършил, жената му казала подигравателно:

— Благодаря, Здравеняко. Виждам, че правиш каквото можеш. Обикновено мъжът ми запушва бъчвата, но не може да се иска от всички да бъдат толкова силни. Щом не можеш да свършиш това, най-добре е според мен веднага да си отидеш.
— Няма да си отида преди да свърша това, за което съм дошел — отвърнал чужденецът. Той изглеждал много засрамен и смутен.
— Седни тогава на скамейката. Ще сложа гърнето на огъня да ти сваря каша!
И домакинята сложила да вари каша. Но когато кашата била почти готова, тя се обърнала към госта:
— Сега виждам, че брашното се е свършило и кашата няма да стане достатъчно гъста. Не можеш ли да завъртиш няколко пъти мелницата до теб? Между камъните има жито. Но трябва да събереш всичките си сили, защото мелницата не върви леко.

Гостът не оставил да го молят дълго. Мелницата не му се видяла много голяма, но като се опитал да завърти камъка, не можал дори да го помръдне. Трябвало да употреби всичките си сили, за да го завърти веднъж.

През това време жената го гледала мълчаливо. Но когато оставил мелницата, тя казала:
— Мъжът ми повече ми помага, но от теб не може да се иска онова, за което не ти стигат силите. Не виждаш ли, че за тебе е по-добре да не се срещаш с мъжа ми, който може да смели с тази мелница, колкото брашно иска?
— Все пак искам да се срещна с него — отговорил Здравеняка тихо.
— Седни тогава, докато ти стъкмя постеля — казала жената, — защото сигурно ще трябва да останеш да пренощуваш!

Тя струпала цял куп завивки и възглавници и му пожелала лека нощ.
— Дано постелята не ти се види твърда — казала тя, — но мъжът ми всяка нощ спи на такова легло.

Когато Здравеняка се опънал на постелята, почувствувал под себе си толкова ръбове и буци, че не можело и да се мисли за спане. Както и да се обръщал и въртял, все му било неудобно. Тогава почнал да хвърля насам възглавница, натам завивка и накрая легнал на земята и спал спокойно до сутринта.

Но когато слънцето изгряло, той станал и напуснал къщата на великана. Минал през двора, излязъл и затворил портата зад себе си. Изведнъж жената на великана изникнала до него.
— Виждам, че си тръгваш, Здравеняко — рекла му тя. — Това наистина е най-доброто, което можеш да направиш.
— Ако мъжът ти може да спи на такава постеля, каквато ти ми постла снощи — отвърнал Здравеняка намръщено, — не искам и да го видя! Той трябва да е човек от желязо и с него никой не може да се пребори.

Жената на великана се била облегнала на оградата.
— Сега, когато си отиваш, Здравеняко — казала тя, — трябва да знаеш, че с твоето посещение у нас ти съвсем не се изложи, както сигурно си мислиш. Нищо чудно, че пътят през стаята ти се видя дълъг, защото ти измина цялото плато, наречено Йемтланд.

Не е чудно, че не можа да запушиш бъчвата, защото срещу теб течеше всичката вода, която се спуска от снежните планини. А когато отведе водата по пода, ти направи бразди и дупки, които сега са реки и езера. Когато завъртя мелницата веднъж, това не беше малко нещо. Между камъните имаше не жито, а варовник и пясъчник и ти смля толкова много, че сега цялото плато е покрито с хубава плодородна земя.

Не ме учудва и това, че не можа да спиш на постелята, която ти бях стъкмила, защото бях турила големи остри планински върхове. Ти ги разхвърли из цялата страна и аз не съм сигурна дали хората и за това ще ти бъдат така благодарни, както за другото, което направи. Сега ти пожелавам добър път и ти обещавам, че ние с мъжа ми ще се преселим на такова място, дето няма да можеш да идваш така лесно.

Докато слушал, скитникът се ядосвал все повече и повече, а когато жената свършила, измъкнал от пояса си чук. Но докато го вдигне, жената изчезнала, а на мястото на къщата се виждала само сива планинска стена. Останали обаче грамадните реки и езера, за които той направил място на платото, и плодородната земя, която смлял. Останали също и чудните планини от Фроствиксфйел и от Овиксфйел до Сюларна край границата, които са красотата на Йемтланд и правят всички хора силни, здрави, безстрашни и весели.

снимка



Селма Лагерльоф, от  Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция


#оставка

събота, декември 21, 2013

Празнични сладки новини с меченца

Отдавна не съм ви писал в блога и имам достатъчно оправдания за това но, няма да ги изреждам, освен при специален интерес ;)

Напук на обичайните критики и лоши новини, които се леят обикновено от тук, ще ви представя и една добра новина, нещо позитивно, т.е. сладка новина.

Ани ме покани на откриването на сладкарница Орсети, комбинирано естествено, с дегустация на предлагания асортимент, което знаете че няма как да откажа.

Не познавам много добре района около „Дондуков“ 19, където се намира сладкарницата и нямам идея как е конкуренцията в района, но много се радвам че този район започва постепенно да се възстановява и старите сгради и помещения добиват нов шанс за живот, защото това е едно доста перспективно, макар и западнало място в столицата, с истински улици, тротоари, пространства между сградите, както и множество стари сгради с прекрасна стара архитектура, които искат ремонт и поддръжка и тогава можем да отключим духа на стара София да му се порадваме и ние ;)

Посрещането беше оптимистично:


Определено тук няма да бъде сборен пункт за феновете на нисковъглехидратната диета (НВД).


 Любопитните граждани бързо редуцираха бройката на мострите



 Отгоре, по часовниковата стрелка – парче вегетарианска пица, чудесно, тарталетка с киви, кръглото нещо вдясно е нещо като бомбичка с божествен какаов крем, половин еклер отдолу  (също пълен с нещо като баварски крем. казаха ми името на крема, но моментално го забравих) и вляво – сладкиш с листово тесто.

Всичко е супер, аз гласувам най–вече за двете неща с крема – за еклера и топката с шоколадов крем.

Като гледам и другите гости на партито бяха гласували по същия начин, защото топките с шоколадов крем първи свършиха по таблите.


Какво има на логото?

Меченце, защото orsetti значи „мечета“ ;)


Нямах време много да стоя, защото трябваше да тичам на протеста, който пък вече бил от по–ранен час, 18:30 тъй че просто добавих нещо цветно–сладко към иначе зимния протестен ден ;)

вторник, декември 03, 2013

Проектозаконът за МВР като контрареформа и контрареволюция

Ако сте пропуснали статията на Евгений Дайнов „След революцията идва контрареволюция“, гледайте да я прочетете. В нея се разказва какво ни чака, ако протестите не успеят.

Накратко –
...контраофанзива на застрашените от революцията, които си поставят за цел не само да отмъстят за причинения им страх, но и да върнат нещата в изходна точка. А най-добре – в точка, далеч по-назад от изходната, та следващият път революционерите да трябва да започват от доста по-лоша стартова позиция. 
Част от тази контраофанзива е подготвяният нов закон за МВР. Снощи в Аулата на Софийския университет, Ранобудните студенти проведоха обществена среща за обсъждане на законопроекта.


Снимка: Ранобудните студенти

На срещата се опита да се вмъкне Бисер Петното.

Като говорители бяха поканени Тихомир Безлов ( Център за изследване на демокрацията), Росен Босев („Капитал“), адв. Александър Кашъмов (Програма „Достъп до информация“) и адв. Маргарита Илиева (Български хелзинкски комитет, правна програма)

Какви са проблемите в новия закон за МВР


Според Маргарита Илиева, проблемите в МВР са както наследени стари, но и нови:

Тези, сега нововъведени с проекта възможности за употреба на сила, помощни средства и оръжие, не са по такъв начин интегрирани в правилата, че да се подчинят на този стандарт за „абсолютна необходимост“ Това означава, че те могат да бъдат възприемани от служителите като възможност те да използват сила и помощни средства спрямо гражданите и тогава, когато това не е абсолютно необходимо. 
Друг проблем е автоматично изземване на образци от ДНК проба на лицата, подлежащи на полицейска регистрация. По сега действащия закон е регламентирано, че това се прави, когато е необходимо. Тоест, има изискване, и когато съдът проверява, понеже е предвиден съдебен контрол и в действащия закон и в проекта, той има основание да откаже или да разреши изземването на образци от ДНК проби. Тук обаче, в проекта, няма основание на което да се събират такива образци, тоест събират се във всички случаи, а няма и основание на което да се откаже, тоест предвидения съдебен контрол е едно формално парафиране на искането, което полицията има, а това е проблем.
и адв. Илиева продължи с това, че това е навлизане в личния живот на гражданите, без това да е необходимо.

Цялата позиция на Хелзинкския комитет може да бъде свалена от тук.

Адвокат Александър Кашъмов посочи, че въпреки че този закон твърди, че коригира несъвършенствата на стария, то много от кестовете са буквално преписани от стария и това поставя въпроса – „А защо се прави така?“ Мнението му е, че такива подмени на закони дават възможност на политическата власт да действа в интерес на силите, които не желаят гражданите да могат да защитят собствените си права.

Той обърна внимание на нещо особено интересво – какво сегашните законодатели са пропуснали да препишат от предишния закон. Например този текст:
Всяко лице има право да иска достъп до личните му данни, обработвани в информационната система на МВР или Шенгенската информационна система.
Тоест, както казва адв. Кашъмов – „Едно основно право на хората в Европейския съюз, право което е гарантирано от чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека, и от чл. 108 на Директива 95/46 на Европейския съюз, и от нашата Конституция, член 32, е личната неприкосновеност, а част от личната неприкосновеност са личните данни, а част от защитата на личните данни е правото на достъп до тях, като принцип. Този принцип може да бъде ограничаван, да има изключения, но не може да бъде изцяло премахнат. “

...

„Може този пропуск да е случаен, но е забележително, че в чл. 28 на проектозакона, това право не фигурира. За сметка на това, обаче, фигурира възможността органите на МВР да отказват достъпа до лични данни. Тоест не само хората нямат право, но и МВР вече има привилегията да откаже достъп. Това е в случаите, когато би възникнала опасност за националната сигурност или обществения ред (съществуващ и сега текст), който е противоконституционен.“

Вторият момент, който е проблематичен според ПДИ, е това, че за изпълнение на целите си, органите на МВР могат да обработват лични данни. Една пределно обща разпоредба, която позволява събиране и обработване на лични данни, второ поставяне в информационни фондове, трето – смесване и свързване на данни от различни източници....

Росен Босев от в–к „Капитал“ припомни, че проектът за закон е дълъг 130 страници, а мотивите към него са 6 страници, но от тях въобще не се разбира, защо е необходим нов закон за МВР. Просто в 6–те страници са преразказани 180–те страници след това.

Има два въпроса, които нямат отговор:
1. Защо трябва да се преписват текстове от стария закон? това не е безобидно, защото ще се наложат нови разходи за обучение на полицаите. Защо законопроектът не връща един работещ модел?

2. Защо новият институт на доброволния сътрудник не е по никакъв начин разяснен на обществото?

Също не е ясно как ще се обезпечат поетите финансови ангажименти към служителите в МВР. Откъде ще се намерят тези 100 милиона лева?

Най–големият проблем за Тихомир Безлов с този проектозакон е, че съзава една уникална фигура, вътрешният министър, който има изключителни правомощия и това е един от най–големите дефекти, защото всеки пореден министър преформатира МВР според представите си. И всеки пореден министър си прави свой закон за МВР, поне от Румен Петков насам.

Какъв е проблемът, ако министърът е толкова могъща  фигура?

„Основният проблем е, че той може да смени всеки“, обяснява Безлов, „и ако погледнете историята дори от 90–та година насам, ще видите че при смяна на правителството биват сменени 50–те най–важни фигури в МВР“  Получава се тотално неефективна институция, заключава Безлов, защото всеки който стигне до директор на дирекция знае, че следващия министър ще му вземе главата.

„В демократичните държави, хората се назначават или уволняват според това какво могат, а не според това каква е политическата им ориентация и затова има и професионално ръководство на МВР“,  е мнението на Безлов.

Срещата беше изключително интересна, но няма как да ви преразкажа всичко. А и за съжаление ми съвпадна с протеста на улицата, така че само чувах тромбите и барабаните и не можах да присъствам лично.

Ако ви е интересно, цялата дискусия можете да видите в youtube канала на Иво Божков.



Още няколко акцента, които може би ще са ви интересни

адв. Маргарита Илиева разясни разликата между „неразрешен“ и „изрично забранен“ протест и защо Йовчев неправилно говори за „незаконни“ протести (HD):




Адв. Александър Кашъмов и адв. Маргарита Илиева за това докъде е стигнала политизацията в МВР и колко е вредно това:


Румен Стоев от Ранобудните студенти обеща да обобщят резултатите от дискусията и да ги оформят като позиция по закона за МВР:


Извън дискусията, Ивайло Динев разказа за плановете да изпратят студентска делегация до Украйна:

Надявам се да имам време и за индивидуални интервюта с участниците.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)