сряда, август 28, 2013

Борис III - 70 години историята още не е дописана

На днешната дата 28-ми август, през 1943 година умира цар Борис III, последният действащ български монарх.


(Въпреки че синът му Симеон II e бил цар между 1943 и 1946 година, вместо него управлява Регентски съвет)

На цар Борис се пада участта да преодолее последиците от двете национални катастрофи, свързани с Междусъюзническата и Първата световна война, възстановяването на икономиката и преодоляването на изолацията на България.

Преживява няколко преврата.

През 1940г. дори успява да постигне дипломатическа победа, приклещен между месомелачките на Хитлер и Сталин - България успява да си възвърне Южна Добруджа с градовете Тутракан, Балчик, Силистра, Шабла, Добрич, Дулово и т.н.

Вероятно с цената на присъединяване към Тристранния пакт.

Едва ли някой си прави илюзиите, че спасяването на евреите в рамките на „Стара България“ е станало без знанието и въпреки волята му. 

Изпращането на евреите от Македония, Тракия и Западните покрайнини в лагери също едва ли е минало без неохотното му съгласие. 

Някои исторически извори сочат, че вероятно е ставало дума за сделка за спасяването на живота на едни за сметка на други. Чудовищно е, но преди да го осъдим безжалостно се чудя всеки един от критиците му какво ли биха направили на негово място. 

Въпреки че се навършват точно 70 години от смъртта му, България дължи на своя последен цар честно отношение и справедливост.

В Македония последният български цар е любима мишена на всякакви пропагандисти. В Скопие, например, в новопостроения музей на Холокоста, цар Борис е посочен като основния виновник за депортирането на македонските евреи. Дотам, че дори в музея няма снимка на Хитлер, а само на българския цар. 

Същият цар, който е бил посрещнат много сърдечно в същите тези македонски градове като освободител и обединител на българите.

Може би има и известен подтекст в това отношение ;)

Не смятам, че има заговор или мистерия около смъртта му. След депортирането на македонските и тракийските евреи, след битката при Курск, десанта на Съюзниците в Италия и изхвърлянето на силите на Тристранния пакт от Африка, Борис III със сигурност е знаел какво очаква както него, така и България и най–вероятно не е издържал на напрежението. 

Лошото (както и доброто) на монархическата институция е това, че децата хем носят отговорност за родителите си и въобще за предците си, хем се възползват от наследствените си привилегии.

Симеон II, наричан още Симеон Сакскобургготски, наскоро разкритикува протестиращите за  „липса на респект към институциите“ и за това че „се излагаме пред света“ като „плашим и инвеститорите, и туристите.“ 

Не знам какво е мотивирало сина на Борис III и бивш български министър–председател да напише това обръщение, може би е искал да не бъдат отменени честванията на баща му в България. А може и мотивите да са му по–прагматични.

Но както това, което прави бащата, тежи на сина, така и това, което направи сина, ще тежи на бащата.

Въпреки това, планираният почетен караул на гроба на Борис III се отменя. Жалко. Годишнината беше добър повод да изтръгнем от себе си малко по–честно отношение към миналото, още повече че две трети от едно столетие не са малко време.

Сдобряването с миналото остава за по–добри времена.



Оставка!

понеделник, август 26, 2013

Има институт - има проблем, няма институт - няма проблем

Националният център за изследване на общественото мнение (НЦИОМ) беше основан няколко седмици преди 10-ти ноември 1989г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП като легален инструмент за изследване на обществените настроения и беше закрит през лятото на 2013г. от Михаил Миков, председателя на Парламента.

Защо режимът на Тодор Живков би си основал социологически център буквално в момента на падането си? Преди това не се ли е интересувал какво става в обществото?

Интересувал се е, и то даже в много по-големи подробности, отколкото това се прави в едно социологическо проучване. Просто другарите знаят, че скоро ще им се наложи да закрият Държавна сигурност, която върши тази работа и събира данните си с доносници, а не с анкетьори.

Сигурно не знаете, че по времето на по-ранния социализъм социологията се е заклеймявала като „буржоазна лъженаука“. Една независимо действаща социологическа институция би нарушила монопола на Държавна сигурност да „знае“ какво се случва в обществото и на комунистическата партия да „обяснява“ обществените явления и процеси.

Затова и Институтът по социология към БАН има толкова интересна история – закрит през 1944г., открит отново през 1968г. Предполагам, че през 1968г просто са го наситили с достатъчно надеждни кадри от ДС и БКП, а и че е имало засекретени изследвания (моя хипотеза, трябва да се провери). Но институтът се занимава с фундаментални изследвания и със социологията като наука, затова когато става ясно, че ще трябва да се закрива ДС, се основава НЦИОМ – по-мобилна структура, държавна социологическа агенция. (В последните години също станаха интересни неща с института към БАН, но те не са предмет на сегашния материал)

Съществуването на центъра е метафора за цялата ни демократична история.

Създаден е 2 години след ВЦИОМ (Всесъюзният център за изследване на общественото мнение) в СССР, по негов образ и подобие, нали забелязвате приликата в имената.

За какво е създаден:

  • Системни изследвания сред населението по най-актуалните проблеми и събития от вътрешен и международен характер;
  • Бързи сондажни проучвания;
  • Периодични обобщения и сравнителни анализи на въпросите, повдигани от гражданите в техните лични писма до ръководните органи и средствата за масова информация;
  • Следене на състоянието на обществено-политическия, идеологическия и морално-психическия климат в страната;
  • Разработка на прогнози за очакваните промени в него и в масовото поведение на хората, които да се използват при разработването на социални технологии и конкретни решения по назрели проблеми. (източник)
През 2012 и 2013г НЦИОМ нашумя с... непрозрачността си.

Теоретично, идеята на НЦИОМ е да ориентира Народното събрание в текущата обстановка, особено при изготвяне на законопроекти (за да си спестят например протести, ако приемат някакво проблемно законодателство, или поне да бъдат подготвени). Затова и НЦИОМ получаваше финансиране от бюджета на Парламента.

Тези теоретични очаквания не бяха съвсем изпълнени. Първо, нямаше лесен начин да се разбере какво прави НЦИОМ. Нямаше сайт почти до закриването си, и не даваше подробен отчет за дейността си по парламентарна линия.

Сайтът се появи чак в последната година от работата на института. По предложения на НПО в правилника на НС се записа следното задължение:
 Чл. 18. Националният център за изучаване на общественото мнение публикува на сайта на центъра на интернет страницата на Народното събрание плана си за работа, извършените изследвания по заявка  на Народното събрание или на парламентарна група, финансирани от бюджета на Народното събрание, направените публикации и архив по години и теми.
от Заключителни разпоредби
В момента не можете да го отворите.

Също така, НЦИОМ работеше „частпром“, като извършваше социологически проучвания на всеки, който пожелае, за пари.

Разбра се например, по време на управлението на ГЕРБ институтът е правил проучване за БСП, за което БСП не подозира...

(помните откъде тръгва всичко, нали ;))

През лятото на 2012 г, Институтът за развитие на публичната среда, зададе следните въпроси за НЦИОМ
Колко социологически изследвания е направил Националният център за изследване на общественото мнение (НЦИОМ)? Кой е техният поръчител? Колко струва издръжката на Центъра, която е към бюджета на Народното събрание – т.е. плащаме я ние данъкоплатците? Какви изследвания поръчват парламентарните групи в НС, парламентарните комисии и отделните депутати? (източник)
Документът продължава с 19 конкретни въпроса, които биха хвърлили светлина не само върху това как се харчат парите на данъкоплатците, но и как се прави политика в демократична България, тоест, би дръпнал някои от завесите пред политиката.

Отговорът е люпопитен, но отново не е пълен (допълнително четиво), затова следват нови въпроси.

Сегашното правителство, обаче, постъпи с НЦИОМ като с мина „Ораново“ - има институт, има проблем, няма институт, няма проблем.

Вместо да получим отдавна чаканите отговори на въпросите, държавната социологическа агенция беше закрита, без яснота какво ще се случи с архвите ѝ и кой ще отговори на поставените въпроси, които не губят актуалност.

Отлага се, а може би и завинаги се ликвидира възможността да надникнем в дейността на един от най-тайнствените държавни институти (парадокс, а?) и да научим доста любопитни неща за себе си през последните 24 години.

Дайте да видим бе, нали сме си плащали четвърт век! И  кое наложи свалянето на сайта?

Официалното обяснение на Миков за закриването е, че има „твърде много“ социологически агенции, за да има и една държавна.

Слуховете, които циркулират са, че след началото на сегашните протести, според проучване на НЦИОМ, 58% от пълнолетните българи подкрепят протестите срещу правителството на Орешарски.

Тоест, убиха вестоносеца и покриха следите.

Но въпросите си остават.

ОСТАВКА!


петък, август 23, 2013

Тъжна годишнина, която ни припомня, че имаме още много работа

Днес е 23–ти август – денят, в който се почитат жертвите на тоталитарните режими. Датата не е избрана случайно – това е датата през 1939г, на която се подписва договорът „Молотов – Рибентроп“, чрез който договор два чудовищни режима – комунистическият на Йосиф Сталин и националсоциалистическият на Адолф Хитлер си поделят Европа и реално подпалват Втората световна война.

Малко неправилно пактът се нарича „Молотов–Рибентроп“, при положение, че именно подписът на др. Сталин стои върху картата, увековечаваща (с тънка черна линийка) разделянето на Полша.  Вижте как си е сложил и малко подписче на местата, които са му важни. Картинка – newtimes.ru

Въпреки, че войната е приключила преди 58 години, изходът от нея и особено трагичното обстоятелство, че един от двата виновника за войната се нареди между победителите, оцеля и получи правото да се разпорежда с половин Европа и големи парчета от останалия свят, още има своите трагични последици.

Нито концлагерите в СССР, нито репресиите, нито гладът, нито строгостта на режима бяха по–малки от тези в националсоциалистическа Германия, но за известно време бяха позабравени на принципа, че на победителя всичко се прощава.

Шило в торба не стои и цялото съществуване на социалистическата система или социалистическият лагер, ако повече ви харесва, е маркирано с непрекъснати конфликти, умиротворяване на васалните територии, терор, цензура и периодични икономически катастрофи, които не подминават и България. През 1989г. дори интензивната продажба на нефт и други природни богатства не можа да спаси СССР и колониите му и доведе до икономически а съответно и до политически разпад на системата, чрез който разпад и България получи свободата си.

Разговарял съм множество пъти с хора, които искат да забравим, ако може миналото, за да не ни пречи да вървим напред. Съгласен съм с тях в една точка – че бремето на миналото ни пречи да вървим напред. Но то ни пречи, не защото не сме го изхвърлили от паметта си, а защото все още не сме го разбрали и оценили по достойнство. Пъхнем ли го под килима в пристъп на предизвикана амнезия, нищо повече няма да постигнем от това да изпълзи отново и да ни удари по тила когато най–малко го очакваме.

Съвместен парад на немските и съветските войски в Брест, след раделянето на Полша, 23 септември 1939г. Картинка: newtimes.ru

Всички спорове за досиета, паметници, учебници по история, дори литература, приемливи нрави, самоуважение, опират в този спор – да се поучим ли от миналото, съпреживявайки отново травмите му или просто да забравим този урок, защото твърде много боли да отваряме и да четем внимателно страниците му.

Аз винаги съм за прочитането на скритите страници от историята, за излагането им в изложби, за дискусиите, за документалните филми и книгите. Против съм поддържането на „полезни“ митове, т.е. лъжи, които захаросват миналото и ролята ни в историята, които все някой ден ще бъдат разобличени. Но тази културна дискусия се надявам да водим след оставката на сегашното правителство и след изборите, които са крайно необходими, за да си върнем криво–ляво вярата в демокрацията.

ОСТАВКА!

И да знаете, че имаме още много работа.

С розова атака България се извини за 68-ма година, протестирайки за 69-ти път.

Ако не сте разбрали, онзи ден отново в България се случи историческо събитие. По принцип, сетивата ни много не са настроени към историчността на това което се случва с нас и то не получи необходимия отзвук по нашенските медии, вкарани вече в калъпа – протест 30 сек.– „контрапротест“ 30 сек. – „Спокойна нощ, драги зрители“.

Според някои лица – вандали боядисали паметник, и какво толкова, чудо голямо, вандалите да бъдат наказани и приключихме с въпроса.



Защо ли тогава този уж малозначителен вандалски акт беше отразен обилно от световните медии? Защо съветските другари подскачат нервно? Малко ли вандали боядисват какво ли не по света всяко денонощие? Защо точно нашите бронзови чучела пак са във фокуса?

Богомил Шопов с чешкия вестник „Днес“. 
Снимка: Силвия Касабова. „Горда съм, че съм българка“, заявява тя във Фейсбук.

Събитие е, защото отношението на България като общество към събитията от 1968г. не е много ясно, въпреки двете извинения през 1990-та и 1997-ма (обърнете внимание – кога и от кой). Събитие е, защото въпреки формалното си членство в ЕС и НАТО, България ценностно се люшка между хипнозата на мухлясалата съветска митология и модерните времена. И тази битка е забелязана дори във вестник „Дума, “, с чиято констатация, удивително, съм напълно съгласен:
„Днес у нас битката каква да бъде България продължава - особено ожесточено и сякаш за последно...“
(прочетете цялата статия, ако имате време –  поучителна е)

Естествено, вестникът си има рецепта каква да бъде България (с която категорично не съм съгласен), а именно, включена в –
„нов глобален съвременен проект за славянството, с който да се постигне всичко това, за което говорят големите и светли имена в историята.
Особено убедителен и перспективен е този за славянството и Източна Европа с център Русия, като един от центровете на ценностна алтернатива на съвременния свят в условията на кризата на цивилизацията на Запада.“
Като се има предвид, че сегашният външен министър е човек, който отбелязва 9–ти септември като празник и няма нищо против присъствието на дипломати с картончета от ДС във Външно министерство е ясно защо и „славянската“ идея е толкова напориста.

Още щом видях розовите фигури в профила на колегата Генов, ми стана ясно, че този път няма да се позабавляваме толкова време, колкото предния път със супергероите.

Тази испаноезична група си направи жива картина пред паметника, който отново изведнъж придоби туристически потенциал.

При сегашното правителство, което е реагира със свръхчувствителност само към интересите на Русия, розовият арт-протест просъществува по-малко от 24 часа.

Първите почистващи се появиха при паметника още към 18,30 часа


Полицаите, охраняващи паметника, нарочно се разположиха така че да не забелязват лекото напрежение между почистващи и снимащи


Но протестната вечер беше приготвила и спектакъл:


Розовият танк (пребоядисаният бял автобус с добавено едно оръдейно дуло) беше паркиран до палатковия лагер пред НС, очаквайки тура за овации.

 Неслучайно голяма част от протестиращите са в розово-цикламено-лилаво. Цветът е в знак на солидарност.

Появиха се и актуални агит-материали.

Шествието се придвижи до Парламента, където към него се включиха и танковите съединения на протеста.

Розовият танк първо щурмува парламента...




След това безпрепятствено мина покрай „Св. Александър Невски“,  и спря на бул.Янко Сакъзов, точно пред вратата на Словашкото посолство и странично до чешкото.



Дипломатите изглежда не бяха разбрали навреме за шествието, та нямаше кой да ни посрещне, а може би и не искаха да се забъркват в деликатната вътрешнополитическа ситуация.



Минута мълчание до чешкото и словашкото посолства.


След разходка по „Кракра“ и обратно по „Левски“ се случи най–интересното – розовият танк щурмува паметника на съветската армия, където се възсъедини с розовия си екипаж.


„Оставка! Демонтаж! Окупатори!“


Накрая на полицаите не им издържаха нервите (или пък получиха заповед), та дойдоха и развалиха седенката, искайки личните карти на всички, които се катериха по паметника.


Записаха данните от личните карти на нарушителите, а през това време танкът отиде да превзема други висини.


Всичко завърши с експресното измиване на боята от организацията на Шаренкова (снимка noresharski.com).

Паметникът и „грижата“ за него са алегория на цялото сегашно управление, за традиционното ченгеджийско русофилство на някои среди у нас и за наслояванията в историческото ни съзнание.

Всъщност, паметникът се разпада, от него съвсем скоро са се откъртили цели плочи, които са можели да убият човек. За това на Шаренкова и на нейните господари не им дреме, не им дремеше и предния път, когато беше боядисан паметника, и тогава също падаха плочи, но от по-ниско. Те не се вълнуват от паметника КАТО ИСТОРИЯ, а само от паметника КАТО ПОЛИТИКА. И единствената им грижа, за която дават пари е – да се стараят чрез паметника да не се излъчват политически послания и ролята на съветската армия и СССР в българската история да не бъдат преразглеждани и осмисляни. Точка.



А историята?

„М*йната и на историята, оставете я да се разпада,“ казват шаренковци, „само не ни пипайте съветския мит, с който правим политика в момента.“

Не съм съгласен с Димо Господинов, че имаме нужда нещо да ни подсказва колко сме били унизени по времето на комунизма, че да си го пазим, като въже в къщата на обесения.

Всичко около нас носи следи от унижението ни – панелките, белокаменният комплекс Шератон–Президентство–Партиен Дом–Министерски съвет–ЦУМ, мъртвите села, рушащите се мегаломански монументи по цялата страна и т.н. Ще трябват целенасочени усилия на няколко български поколения и планини от пари за да бъдат ликвидирани унизителните белези,  „срама по челото, синилата от бича, следите от теглото“.

Но въпросът за този паметник наистина за момента е второстепенен въпрос преди оставката, освен ако на някой не му падне плоча на главата. Първостепенна е

ОСТАВКА!

-та и новите предсрочни избори.

Препоръчвам за четене:

Колегата Асен Генов поставя въпроса ребром: #ПСА: “България се извинява” заслужава подкрепа, не наказание!




сряда, август 21, 2013

Заслужената и незаслужента свобода през историческото лято на 2013г.

Една от най–честите критики, които могат да се чуят в интелектуален разговор по телевизията или в кръчмарски дебат в България е по въпроса – заслужават ли българите свободата си по принцип и заслужават ли я в момента?

Често се чува мнението, че свободата на българите не е заслужена, защото:
1. Не е извоювана съвсем самостоятелно;
2. Не е платена с кръв от революционерите; (или с недостатъчно)
3. Не е платена с кръв от загубилите. (или с недостатъчно);

Няма да си кривя душата, чух такива критики и в последните седмици, че „без кръв“ другарите няма да паднат от власт, а не им ли се изтръгне властта от ръцете с насилие, то продължаващата десетилетия агония на отърваване от комунистическото наследство ще продължи и занапред.

И за да съм докрай честен – защитаващите това мнение около мен са минимално малцинство.

Не е възможно въпросът да не е измъчвал всеки, който се замисля за миналото и бъдещето. Затова и аз ще споделя до какви изводи стигнах.

Когато говорим за заслужена с кръв свобода, кого даваме за пример? Обикновено това са –
  • Унгарците от 1956–та
  • Чехите и словаците от 1968–ма
  • Поляците от 1981-ва.
Кръвта може и да изглежда като решение, но кой иска да пусне от своята? Или поне кой иска да му счупят ръката или челюстта във вихъра на народното въстание?

Имам добра новина за всички – кръв не е необходима, за да се постигне решителна победа с дълготрайни последици. Необходимо е да се постигне отърваване от апатията (изпълнено) и възстановяване на самоуважението (изпълнено) и мобилизация (изпълнява се) Сега остава и правителството да изиграе последната сценка с оставката и новите избори. И тя е неминуема, независимо какво ще се случи в следващите 1–2 месеца, защото протестът ще продължи колкото е необходимо.

В историята има достатъчно примери за успели мирни революции – арабските революции, свалящи дългогодишните диктатори, от чиято мекушавост се възмути Янаки Стоилов (в някои от държавите няма нито една жертва!), същите чехи и словаци с „Кадифената революция“ от 1989–та  и дори гражданите на СССР със свалянето на августовските превратаджии от власт през  1991–ва, (наистина тогава има три жертви, но по–скоро поради нещастно стечение на обстоятелствата).

Въстанието, революцията, бунтовете, вълненията от 2013г. в София вече влязоха в историята. Но това с влизането в историята не е голямо утешение – в историята се влиза и с големи трагедии, а даже с тях е и по–сигурно.

Победата ни е в това, че вече не сме „пасивна раса“, както с горчивина отбелязва британският посланик през 1965г., че вече заявихме мястото си – ние сме откъм европейската страна на цивилизационната ограда.

Всички артистично–политически изяви на площада подаваха този знак – ние сме европейци!

Подава го и последната, днешна акция покрай паметника на Съветската армия.



снимка Асен Генов

Този път може да бъде различно – този път, освен да привлечем вниманието на чуждите медии и да развълнуваме европейската общественост, можем да получим това, което искаме – оставка, нови избори и съдбата в ръцете си. Да покажем къде е границата на допустимото, през която нито едно българско правителство не може да премине. Тоест, можем да бъдем не само морални победители.

Иска още малко здрави нерви, натиск и търпение.

ОСТАВКА!

PS. На тези, които са привържениците на „прагматичната“ философия и които биха излезли на площада само ако има готова „политическа алтернатива“, но не биха се постарали по някакъв начин да я създадат или поне да предизвикат появата ѝ, и които не биха се бунтували само заради някакви си принципи, ако няма „гаранции“ за победа, искам да им кажа следното – с това мислене комунизмът никога нямаше да започне да си тръгва и никога няма да си отиде завинаги. През зимата на 1989–1990–та, това беше най–честия плач от страна на управлявалата дотогава БКП, „Сакън, не ни взимайте властта, вие не можете да управлявате“. Върховно лицемерие, а може би и мания за величие. Самият Тодор Живков е признавал в тесен личен кръг, че 80% от кадрите на БКП не стават за нищо.  Сериозно ли някой мисли, че днес извънпарламентарната политическа алтернатива би управлявала по–зле от ТОВА правителство и си заслужава да агонизираме дори до следващата пролет!?

Но имам и утешение за вас, прагматичните, любители на готовите алтернативи и гарантираните победи. Трендафил Акациев ви е възпял в стихотворение:

ДЕСЕТОНОЕМВРИЙСКИ ПРЕВРАТ
СПЯХ си в моя мек креват.
То пък станало преврат.
Тръгвайте, сестри и братя,
да отидем на превратя.
Става всеки от кревата
и отива на преврата.
Вика: „Слава на преврата!“
и отново във кревата.
Славна дата, светла дата:
от кревата – на преврата,
от преврата – във кревата.

1989 г

събота, август 10, 2013

Фарс и кафяви вълни

Упоритостта, с която правителството на Пламен Орешарски отказва да си подаде оставката, подложи цялото общество на титаничен удар, от който на всички ни се замайват главите и ни звънят ушите.

Вече писах за това, че разумният политик не нагнетява напрежението до краен предел, вместо да си подаде оставката, не разсича чрез разделителни линии дълбоки и труднозарастващи рани в обществото, които опустошават възможностите за цивилизован разговор, унищожават приятелства, внасят раздор в семейства и въобще ни връщат години назад.

Но политиците, които са на власт в момента, не са разумни хора и ние, които сме на улицата, това си го знаем и затова и не можем да си траем.

Като общество, всички заедно имаме проблем и за да излезем от сегашната ситуация ще ни трябва цялата мъдрост и цялото търпение, на които сме способни.

Назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС разкри простата и неумолима истина – министър–председателят е кукла на конци, а конците изчезват някъде в анонимното кълбо от бизнес, политически и медийни интереси, в сенките на офшорките, съмнителните банки, медиите които крещят с цял глас, че черното е бяло, а 2+2 прави 5 и т.н.

Държавата е превзета от мафията и олигархията.

И изборът на всеки честен човек става кристално ясен и затова, понякога – много труден.

Премиерът Орешарски официално покани на „неформална среща“ журналисти. Не съм сигурен, всички ли разбират какво значи това, освен оксиморона, затова ще дам пример – ако се обадите на някого, с когото досега сте се виждали само по работа, да се видите на неформална среща,  то или ще ставате приятели, или ако човекът е от интересуващия ви пол, може да се стигне и до обмяна на интимни нежности.

Млади журналистки са ми казвали неведнъж, че бившият премиер Борисов много е обичал неформалните срещи и често се стигало до недоразумения. Неговите неформални срещи не бяха обявявани публично, а само в лични SMS.

Затова и стилистиката на разказа за срещата със сегашния премиер е като спомен от първа среща:
„Орешарски бе избрал тъмносин костюм, летни елегантни черни обувки, черни чорапи. Още щом седна, извади от джоба на сакото си кутия син „Давидов“ и запали страстно цигара.“

Премиерът Орешарски се срещна и с „всички видове протестиращи“.

Бисер Петното на среща в Министерски съвет

Ако назначението на Пеевски е цунамито на трагедията на българската държавност, то репликите на Бисер Петното, че от него би излязъл един чудесен шеф на МВР, който с помощта на „ударни отряди“ да види сметката на „интелигентните“, е почти несмешен фарс, кафяви вторични вълни, чиито корени като трагедия можем да отправяме където си искаме, в който си искаме исторически момент, когато тиранията е била на власт. Предишната кафява вълна бяха идеите на Волен Сидеров и Атака за гражданските арести на протестиращи срещу правителството. Нищо ново и оригинално. Първата идея на всеки тиранин е била да се оправи с многознайковците, на които много им знае гагата и в случая оръжието е готово да играе по главите, на тия които работят с тях.
Миланов обясни, че не е прочел нито една книга през живота си, защото по думите му - който върви по следите на другите, не оставя път след себе си.
Премиерът отказа разговор в национален ефир, пред очите на всички, с протестиращите, искащи оставката му, а вместо това си поговори на затворени врати с „всички видове протестиращи“, разбира се освен с истинските. (А останалите за какво протестират?). И на самия разговор са си побъбрили за:
Забавянето на някои уволнения в стратегически предприятия и агенции, бавене на определени процедури, общуването между правителството и "всички видове протестиращи", поведението на гражданите и полицаите, нов обществен договор, нов изборен кодекс, бъдещето на държавната охрана СОД, проблемите в аграрния сектор, високите лихвени проценти и търговски цени и курсове за медиите "Кое определя една новина, като новина на деня"... 
Забравили сте лалугерите, делфините и Сорос!

Да изброим – неформална среща с журналисти, неформално МВР под формата на „ударни отряди“ под ръководството на криминално проявени (абе нямахме ли нещо такова през 90–те?), и официална среща на затворени врати с неформални протестиращи, които не искат оставкатата на правителството, среща на която се шикалкави около всичко друго, дори около въображаеми проблеми, но не се обсъжда най–нажежения въпрос – овладяването на държавата от мафията и олигархията и отговорността за това.

Какво е всичко това?

Това е подмяна. Все по–дребен, все по–жалък фарс и все по–дребни кафяви вълни.

Срещу това протестираме.

Как мислите, кой европейски премиер ще се срещне и ще се снима с Пламен Орешарски след срещите му с Михаил Михайлов (Шамара) и Бисер Миланов (Петното)? Кой ще го вземе насериозно? Може би някой премиер с прякор от бившите съветски републики?

Голям срам.

 И

ОСТАВКА!


понеделник, август 05, 2013

Говорѝ с боздугана.

Повече от 50 дни протестиращите излизат по улиците на София, за да прекъснат връзката на мафията с властта. Повече от 50 дни всякакви говорители, най–вече хората от властта, се упражняват да обясняват, че протестите целят връщането на ГЕРБ във властта, или иначе казано – замяна на една олигархия, с по–алчна олигархия.

Към този хор се присъедини и самият бивш премиер Борисов, първо си присвои протеста, твърдейки, че повечето хора, участващи в него, подкрепят него и ГЕРБ, след това заби нож в гърба на протестиращите, споделяйки, че избори можело да има и през май, и недоволен от масовостта на протеста, поиска 200 000 да излязат на улицата, сигурно представяйки си, че ще го върнат на власт.

А нещата са много прости, както ни ги обясни Вежди Рашидов –

„По мое време г-н Борисов направи голяма грешка. Какво направи той - на него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 години, да ви е.а циганската нация – това го напишете, ама няма да посмеете. Това са парите на Доган и на двама шейхове от Оман. Ако толкова не знаете какво седи в банката. Банката (КТБ - бел.ред.) е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред. Те перат едни пари.“ (Вежди Рашидов, цитатите според Дарик)

Тоест, Рашидов потвърди това, което от дълго време алармираме – именно ГЕРБ и по–точно лидерът Бойко Борисов, заради единия медиен комфорт и заради единия рейтинг хвърлиха държавата в ръцете на мафията и са част от проблема, а не част от решението.

С този лидер ли да очакваме да изпълзим от дъното? Него да натоварим с надеждите си? Изведнъж да придобие отнякъде твърдост, решителност, неотстъпчивост и принципност?

Отговорът е ясен.

Има и друг въпрос – кой е мафията, кой я създаде, кой и как я финансира, кой и как я пази с политически чадър? Сега, когато е ясно, че Делян Пеевски е просто един боздуган, сламена кукла, която Доган размахва под носа на гражданите, какво трябва да направим?

Проектът ДПС, който е очевидно много тясно свързан с главата, от която гние цялото тяло, стартиран не без помощта на определени „националноотговорни“ структури в бившите комунистически служби, достигна до логичния си завършек – съюзи се със своя антипод – „Атака“ и с БСП, показвайки, този път напълно недвусмислено, че смокиновото листо „права и свободи“ и членството в АЛДЕ, са само маскировка на много по–прагматични и по–брутални властови и икономически интереси от защитата на правата и свободите на мюсюлманите в България.


И какво трябва да се направи, за да избегнем удара с боздуган, но да поправим положението?

Опорите под краката на ДПС трябва да бъдат измъквани една по една и най–важната задача, е, чрез вглеждане в миналото и чрез осъждане на „възродителния процес“, българските турци и мюсюлмани бъдат убедени, че той никога няма да се повтори, за да могат да бъдат откъснати поне от този страх, преди да започнем да разграждаме другите бизнес и политически мрежи, в които са оплетени.

Това е дългосрочната цел, а краткосрочната е максимално бързо изваждането на ДПС от властта на национално ниво, чрез бърза оставка и предсрочни избори.  

До момента протестът не изпълни главната си цел – оставката на правителството на Пламен Орешарски, а въпросът за присъствието на ДПС и Ахмед Доган във властта и икономиката дори не е поставян от протестиращите. Това е само временно – самият протест не е приключил и няма намерение да приключва, а само преминава в нови форми.  Системните проблеми, които събудиха гражданската енергия, никъде не са изчезнали и ще се проявят отново в по–тежки форми, ако не се намери бързо разрешение (ОСТАВКА!) веднага след август.

От друга страна – протестиращите постигнаха множество по–малки и знакови цели, всяка от които е достатъчна, за да оправдае упоритостта и неуморността –

Делян Пеевски няма да е шеф на ДАНС, много други неудачни назначения няма да се случат въобще;
Правителството вместо да остави за края на мандата захарчетата на вдигане на различни социални придобивки, се принуди да ги употреби в началото;
Започна сериозният разговор за това в какво общество желаем да живеем и кои са невидимите граници, които никога не трябва да бъдат преминавани;
Медийната среда видимо се оздрави, макар че крокодилът продължава да хапе (казусът Канал 3)

Дори Цветелина Янева ще издаде поп албум.

Така че, да си купим по–здрави обувки, да се запасим с търпение, да впрегнем усилия и въображние и напред към оставката на правителството, защото ни чака още много друга работа.

Гледната точка на боздугана, главно с хумористична насоченост:
Кой предаде протеста отвътре?
Шамара към СЕМ: “Осъдете ми х*я ве педали”
Протести за няколко хиляди долара в повече
Кратък опус за изнервени протестъри

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)