понеделник, април 29, 2013

Без въпроси към троловете

За разлика от предишния скандал с подслушването „Ало, Ваньо“, когато цялата държава беше заета с анализи на фонограми и аз усилено си припомнях ученото в университета, за да приложа експертния си критерий по телевизията, сегашният скандал Найденов-Кокинов-Борисов не възбужда интерес с въпроса за автентичността си.

Освен чисто експертните – с какво ли е направен записа и кой е „птичката“ (за съжаление по-подходящото животно ми го заеха временно в едно ТВ предаване)

Като Билбо Бегинс, който случайно подслушва троловете във вълшебната гора и не остава изненадан от съдържанието на разговора, защото не очаква приказки за реколтата от пушилист, а най-вече гледа да се измъкне по-бързичко от ръчищата им.

Най-важното – няма въпроси за автентичността. Прокурорът даде оставка и му припомниха да стигне до края. И Борисов потвърди косвено истинността на разговора, възмущавайки се против посегателството в най-личното си пространство – нужника.

Което пък значи, че когато сме протестирали против намесата на властта в личното пространство на гражданите, не сме уцелили верния език на посланието към нея. Нищо, вече знаем.

А и да си говорим сериозно – досега не се е родил толкова талантлив сценарист, който да възпроизведе толкова добре трите героя – подсмихващият се тарикатски Борисов, просещият Кокинов и обречения Найденов.

Кой има интерес от това – определено не Борисов, който се опитва някак си с жест и мимика да покаже, че това не се е случило и този разговор не е бил провеждан.

От моите разноцветни политически приятели чувам, че и избирателите много не се вълнуват от записите. Това може да има две обяснения – оптимистично и песимистично.

Оптимистичното е, че избирателите вече знаят каква стока е бившият премиер и групата му и, отложили анализа на радиопиесите за някой по-подходящ момент, гледат напред към бъдещето, когато тази групичка няма да се появява толкова често по телевизията, а ще започне да посещава съда и да се моли охраната да пази от снайпери по покривите.

Песимистичното е, че избирателите масово смятат тези истории за някаква „софийска работа“,  за някакво дърляне „горе“, за интриги, които те не разбират, докато важните неща – заплати, пенсии, работни места, цена на тока продължават да бъдат все така неприятно ниски/високи, без да виждат връзката с демократичните си права и свободи и с личната отговорност за упражняването им.

За съжаление, усещането ми е, че оптимистичното обяснение губи по точки, което пък значи, че бизнес възможността – следващият добре говорещ, чаровен, с добра интонация и прост език лидер да може да хвърли страната в  поредният четиригодишен танц на прелъстяване и изоставяне, е напълно отворена за осъществяване.

А и далеч не всеки е готов да приеме веднага фактите и да ги включи в света си, макар че трябва. Трябва, Щирлиц, трябва.

Случва се понякога така – сънуваш хубав сън, нещо става, будиш се и гледаш, че възглавницата ти е на пода. Дори пак да заспиш, няма да продължиш откъдето си спрял. А и нещата са много чисти вече – ГЕРБ се отърва със злост от експертно-европейското си начало, отърси се от няколко вече твърде черни локални негатива и остана само по милиционери с червено бельо.



Аз лично се радвам на просъницата и стискам палци за окончателното събуждане. И картелът ГЕРБСП, който изглеждаше неизбежен, сега изглежда продължителен, но избродим.

Високо е вълнението в нашето народопсихологично море.






сряда, април 24, 2013

Креативна предизборна хроника 2013

ГЕРБ ще спечели изборите, разчитайки на гласовете на скаридите, се разбра, след като екс–министър Лиляна Павлова показа, че може да се грижи за интересите на гласоподавателите си и не позволи на олигарха Жорко да ги използва за храна.



ВМРО излязоха с най–оригиналния предизборен лозунг въобще в българската история.(0:10).


Харлем шейк от ВМРО:



Чака ни чисто български бокс, ако „Атака“ спечели изборите:


БСП предлага Пламен Орешарски за премиер на програмно правителство след изборите.

Знам, че много хора се чудят – каква е разликата между Пламен Орешарски в БСП и Пламен Орешарски в СДС? Много просто. Пламен Орешарски в СДС не се беше срещал с Васил Божков, а Пламен Орешарски в БСП вече се е срещал с него и не съжалява за това.

СДС не иска да купува сладолед за всички:


В понеделник, 22 април, деня на Земята, от 18:15 ч. на шатрата на Зелените на Попа (пред паметника на патриарх Евтимий) в София креативни доброволци, граждани и членове на Зелените представиха* официалната премиера на постановката „Загубеният глас“ – политическа трагикомедия за кукли на конци, с герои: Министър Джулиън, Агента Мишо, Филип Колбаса, Дочка Манева, Цеко Минев и Публиката.

Радан  (ДСБ) във Варна купи и остави по книжарниците и по пейките книги, от тези автори, които харесва – Асен Христофоров, Ивлин Уо, Ремарк, Пратчет, Рей Бредбъри. Една кампания, от която остава нещо повече от стара хартия.



*не присъствах, не знам как е протекло

PS. Не забравяйте – Днес, 24-ти април 2013г, от 19,30 часа в  Бетахаус, пред публика, ще се проведе организиран от politikat.net дебат между представители на ГЕРБ, БСП, Зелените, ДБГ и ДСБ за бизнес климата и предприемачеството. Можете да дойдете на живо да гледате (точният адрес и подробности), а можете и да ни гледате директно онлайн

понеделник, април 22, 2013

Тънката граница на цивилизацията – „Варварите“ на Евгений Дайнов

  • Как да оценим управлението на ГЕРБ от 2009г досега и по какви критерии да стане това? 
  • Как можем да го вместим в цивилизационното движение на България към западния свят?
  • Дали управлението на Бойко Борисов е аномалия или е израз на закономерности и дадености, присъщи на българското общество?
  • Кои са най–спешните задачи пред българското общество, ако то пожелае да върви по демократичен път на развитие?
Това са въпросите, на които проф. Евгений Дайнов търси отговори в новата си книга „Варварите, Управлението на ГЕРБ (2009–2013г.)“, която беше представена в петък в „малкото НДК“.




Дайнов беше един от хората, които понесоха риска да инвестират усилия и авторитет, за да подкрепят ГЕРБ в първоначалния период на управлението им –
Свикнали да мерим политиците по програмните намерения, подкрепихме – и аз и политическата общност, в която живеех, свързана със Синята коалици;я – управлението, тъй като „по документи“ то бе решително продължение на реформаторската линия на Иван Костов от 1997–2001г.
Тогава обаче не знаехме, че за ГЕРБ написаните ангажименти нямат никакво значение. (стр. 35)
Както се досещате, текстът е изключително критичен към ГЕРБ, като поставя въпроса за отдаване на политическо доверие на ГЕРБ не просто като за традиционния избор на „най–малкото зло“ измежду няколко политически алтернативи, а като подкрепа за сила, противопоставяща се изобщо на демокрацията и цивилизационния избор на България.

Какво е ГЕРБ? 
Според Дайнов, ГЕРБ може да се мисли и оценява само в категориите „цивилизация – варварство“:
ГЕРБ не е партия... ГЕРБ е образувание отпреди политиката – отпреди да има разделение между леви и десни. Режимът изграден от ГЕРБ, не може да бъде схващан като ляв или десен. Той е атавистичен – ... отпреди разделението на властите. (стр 23)
Тоест, според автора, това е антицивилизационна сила, която постепенно ни освобождава от натрупванията на цивилизацията – от учтивостта в отношенията, през масовата култура, която се чалгизира и стига до изпразването от съдържание и разрушаването на институциите. Оттук и заглавието – „Варварите“.

Как ГЕРБ се вписва в българския исторически процес?
Появяването на ГЕРБ е закономерност, продължение и кулминация на процес, започнал още с идването на Симеон Сакскобургготски в България, твърди авторът.
След неимоверното усилие за собственото си озападняване, през втората половина на 90–те, българското общество се свлича назад, към все по–примитивни форми на осмисляне на себе си и на своите цели. Част от това свличане е склонността на народа да мисли политиката в митологични категории.  
През 2001–ва година народът избира да прати в запаса Командира (премиера Иван Костов) и Класната (председателя на парламента Екатерина Михайлова), идентифицирали се с усилието за превръщане на България в западна страна. На тяхно място народът избира „добрия цар“, който няма да ги командва като Командир, нито да ги наставлява като Класна, а просто ще ги „оправи“.  
 След разочарованието си от царя, народът залитна в посока „свинарят Ивайло“, роля поета през 2005–та година от Волен Сидеров.  
„Свинарят“ така и не поема властта и не се превръща в митична спасителна фигура. Затова тройната коалиция стартира с най–ниското доверие в историята и е толкова мразена в нейния край. В недоволството си срещу БСП, НДСВ и ДПС електоратът отново търси и този път намира – митологична фигура. След Командира, Класната, царя, сСвинаря идва ред – ни повече, ни по–малко – на Крали Марко, олицетворяван от Бойко Борисов. До края на мандата си Борисов ще остане в рамките на митологичното съзнание. (стр. 91).
Всеки от управниците след 2001г. има своята роля в разрушаването на институциите, продължава Дайнов – Въпреки че създава своя партия, Симеон унищожава партийната система в България, оставяйки я без партии от съвременен тип. Ахмед Доган и Волен Сидеров действат в партньорство, като първият легитимира мафиотските практики на „обръчите от фирми“ и купуването на гласове в политиката като нещо нормално, логично и европейско, а вторият разрушава публичното говорене и езика, вкарвайки в оборот лозунги като „Турците – в Турция, циганите на Сатурн!“, поемайки ангажимент да не допуска „турци, цигани, евреи, педерасти и не–българи“ във властта и желаейки България да не влиза в ЕС, но да се сближи с Русия.

Особено зловреден е режимът на Тройната коалиция, който може да се опише като путинизация или превземане и деформиране на институциите от свързан с Русия мафиотизиран елит:

България решително тръгва към Русия и се отдалечава от Запада. Бягството от статута „нормална западна страна“ води и до преформулиране на вътрешнополитическата ситуация в категориите, прилягащи повече на подхода „обръчи“ и „порции“, отколкото на общото благо. Дори Министерският съвет не действа като екип, решаващ общи задачи, а като тържище, на което всеки министър търси (и намира) подкрепа на своите намерения, стига да не пречи на останалите да правят същото. (стр 86)
 България започва да губи суверенитет, тъй като не умее да отстоява националаните си интереси и да брани националната си сигурност. Предвождани от тогавашния президент Георги Първанов, сборище от монополисти и национални предатели преврщат България в „троянски кон на Русия в Европа“. Междувременно и националният дух е отслабен от алчността, пошлостта и простотията, които извират от т.нар. елит. Започва златната епоха на онази мерзка вакханалия от разпищоленост, разгул и дебелащина, която наричаме „чалга“  (стр. 250)

Каква е ролята на ЕС и Запада в случващото се?
Двойнствена. От една страна, Западът предоставя на България цивилизационния модел, към който страната трябва да се стреми – да стане „нормална западна страна“, а от друга – самият Запад (най–вече ЕС) е в тежка институционална криза, чиито рикошети удрят болезнено и у нас.

Първо, западните страни са слепи към три гигантски дефицита у нас, без които не е възможна съвременна цивилизация:
  • върховенството на закона;
  • конституционния либерализъм (ограничаване и разпръскване на властта в обществото, а не концентрацията ѝ в едни ръце);
  • гражданското общество.
Това са неща, съществуващи от векове на Запад и поради това – подразбиращи се. Все още е много е трудно да се възприеме, че в Източна Европа са били сведени до нула по времето на комунистическото управление и след 90-та година трябва да се градят наново.

Вторият проблем е по–голям и това въобще поставя под въпрос целия ЕС в сегашния му вид:
По дефиниция такива неща не могат да се случват в ЕС. Но, оказва се – могат. Има следователно нещо, което великите политици и големите мислители на проекта „Европейски съюз“ не са забелязали и което подкопава самите основания на този проект. (стр. 42)
Аз бих добавил и трети проблем – осиновяването на българските партии от европейските „шапки“ консервира българския партиен картел, като на практика монополизира отношенията вътре във всяко европейско семейство. Така ЕНП подкрепя безрезервно ГЕРБ, ПЕС – БСП, на „Зелените“ се извиват от европейско ниво ръцете да си сътрудничат с компрометираната партийка на Ал. Каракачанов, а на европейските либерали им се налага да гледат като в театър опита за атентат срещу идейния им „брат“ Ахмед Доган. Тоест, вместо идейна общност, базирана на споделени ценности и принципно сътрудничество, получаваме политически картел, налаган със здрава ръка от Брюксел.

Разпищолването на олигархията и слабостта на институциите
Разбира се, направен е преглед на най–големите и най–шумните скандали, съпровождали ГЕРБ по време на управлението им – калинките без дипломи, скандалите в съда – Мирослава Тодорова и Владимира Янева, пиарките с апартаментите и т.н и т.н.

Къде ще свърши всичко това?
Тъй като бунтът няма лесно политическо решение, а и носи в себе си културна революция срещу мерзостта и диващината, трупана с поколения, той няма да свърши скоро. Ще минат години, преди „интересните времена“ да се подредят в „нормална западна страна“ (стр. 248)
Излизането от катастрофата ГЕРБ лежи само в една посока: властта в България да бъде (ре)конструирана по начин, който да я насочи към общото благо и да я постави  под контрола на ефективно представените в нея граждани. Иде реч за цялостна реконструкция, защото към момента на падането на правителството на Борисов, властта е елементарна силова групировка, обслужваща себе си и своите приятели 
(стр. 253)

Да се чете ли?
Определено трябва да се чете и горещо я препоръчвам на хората, които смятат да гласуват за ГЕРБ, смятайки че така спират комунистическата напаст и подпомагат интеграцията на България в развития свят. Не мисля да ги разубеждавам, о, не. Просто ми се иска да осъзнаят каква точно отговорност поемат, пускайки бюлетината в урната.

Има ли недостатъци?
Разбира се, има. Личи си, че текстът е писан в надпревара с времето. Отново таймингът изигра лоша шега на Дайнов – той е искал да приключи книгата доста преди изборите, но предсрочните избори я поставиха в разгара на предизборната кампания, натоварвайки я със значения, които авторът съзнателно се е опитвал да избегне.

Забелязах проблеми със запетайките, едно повторение на пасаж, както и един не много коректен цитат – това са дреболии на фона на цялостния труд, който е хвърлен в осмисляне и интерпретиране на ставащото, в такива сгъстени срокове.

Допълнителни материали
Интервюто, във формата на Гневните, където дискутирахме заедно с Владо Йончев от Офнюз и където Дайнов казва месеца, в който Борисов окончателно се отказва да прави каквито и да е реформи;

За мотивацията около написването на книгата (интервю в Offnews.bg):


Цялото представяне в зала „Мати“:

неделя, април 21, 2013

На кино: Цветът на хамелеона

(разкривам детайли от сюжета, така че продължавайте на свой риск)


Какво би станало, ако преди промените Държавна сигурност беше завербувала един истински интелигентен психопат, социопат и митоман и го беше изпуснала от контрол?

Горе-долу това е сюжетът на „Цветът на хамелеона“, по сценарий и по романа на Владислав Тодоров, автора на „Дзифт“.

Батко Стаменов е сирак, отгледан от леля си, който отчаяно се опитва да научи някаква истина за себе си и за света около себе си, само че във всички посоки открива само нови пластове лъжи, лъжи, лъжи.

И на принципа „от лудия и дяволът бяга“, той бързо успява да напредне в парадоксалния, затворен и изостанал свят, в който живее. А околните, свикнали на шизофренично-параноичния режим и реалност, не могат да различат (а и реално има ли разлика?) убиеца - психопат от общия фон. 

Верен на почерка си от „Дзифт“, Тодоров продължава с графичните, резки комиксови герои и ситуации, като там, където може да стигне до абсурд, спокойно стига.

Живот няма, има само горчива гротеска.

Секс няма (освен малко звуци). През цялото време не те напуска чувството, че смъртта е далеч по-вероятна от секса. А и интересът на Батко към телата на жените напомня на това на патоанатом и естествоизпитател.

Руши Видинлиев прави доста добра роля, но ми е интересно да го видя да играе и друг типаж, просто за да разбера дали играе себе си ;)

Да, и научих истинското му име – Рушен.

За разлика от „Дзифт“ доста небрежно е отношението към епохата и артефактите от нея (може би парите са свършили?). Докато в  TILT хората реално полагаха усилия да ни създадат усещането за края на 80-те и началото на 90-те, тук визуалните гафове минават всякакви граници и могат да бъдат възприемани единствено като ексцентричност на режисьора. Голям праз, дето се вика. Но добре, че имаме учебни заведения и запуснати обществени сгради и особено тоалетни, които да си изглеждат като едно време, така че поне някои от декорите са си съвсем автентични.

Да се гледа ли? Да, става за гледане, макар че половината салон си излезе по време на прожекцията. Просто не на всеки му понася.

Гложди ме, все пак, че това е един съвременен, постмодерен филм, макар и с поовехтяли изразни средства, докато филмът-откровение за онази епоха още го няма, а и не виждам как ще се появи.

Нещо като да сме чели Пелевин, но да сме пропуснали Солженицин.

петък, април 19, 2013

Защо подслушването на GSM телефони е сравнително лесно?


Откакто започнаха последните мега–скандали с подслушването, се сетих за тази лекция на  Харалд Велте  (който спечели важно дело в полза на отворения код, помните ли? )на последния Open Fest 2012 в Интерпред, която ми направи неизгладимо впечатление. В началото имах намерение да ви я преведа цялата, но човекът говори като картечница, а и използва много понятия, които не знам и трябва да ги сверявам с източници, което означава, че ще ми отнеме много време, което нямам. Цялата лекция е изключително любопитна и някой ден ще я допреведа. Засега вижте само най–интересното. Долният пасаж започва малко преди 40–тата минута на клипа (цялата лекция най–долу на видео). Съжалявам, ако съм допуснал грешки в терминологията.




Харалд Велте: (GSM) Индустрията е различна. Всички индустрии, за които говорих, те са били разработвани или произвеждани от хардуерни производители, от хора в електрониката. Това не е софтуерната индустрия, която произвежда или прокарва тези неща. Светът на Интернет е доминиран от софтуерната индустрия. Но всички тези комуникационни системи, те са доминирани от телекомуникационни инженери, а те не работят с, както казах, реакция на проблеми (incident response) и не разбират много от софтуерна сигурност.

Ако сравните бейсбанд процесорите в телефоните с всички тези неща, които имаме в персоналните компютри, например – неизпълними страници, рандомизация на адресното пространство, всички това, които имаме в IT индустрията в последното десетилетие, те не съществуват в тези системи (в мобилните комуникации – кп) Така че, можете да им препълвате буферите, както се правеше с компютрите през 90–те. Можете да го правите върху телефоните днес, защото има огромна пропаст между компютърната индустрия и индустрията, произвеждаща друга електроника.

И мисля, че е време да упражним малко натиск върху мобилната индустрия, за да подобри дизайните си и сигурността на тези дизайни.

Въпрос от публиката: Открихте ли сериозни бъгове в реализацията на тези комуикационните протоколи от фирмите? Споменахте, че съществуват няколко. Сега можете да модифицирате трафика от и към такива устройства.

Харалд Велте: Въпросът беше – дали съм открил значими грешки? Откриха най–вече други хора, работещи в нашия екип. Да, имаше открития, и то базирани върху нещата, които ние разработваме. И най–впечатляващата демонстрация, която съм виждал, беше от един германец, Ралф Филип Вайнман, който работи в Университета в Люксембург. Той е изследовател по сигурността и това, което демонстрира, на няколко конференции, е как да превърнем мобилния телефон в дистанционно шпиониращо устройство.

Всъщност, това е нещо, от което всички се страхуваме и често го определяме като откачени теории на конспирацията. А е напълно възможно. Това, което той направи, а той си направи базова станция, използвайки нашия софтуер OpenBTS, и започна да изпраща грешно форматирани съобщения към мобилен телефон, към бейсбанд процесора му, предизвиквайки препълване на буфера на телефона. И чрез такова препълване, той активира режима на автоматичен отговор на телефона.

Така че, при следващото входящо повикване към телефона ще бъде отговорено автоматично, без върху самия телефон да има каквато и да е индикация – екранът е тъмен, телефонът не звъни и не показва, че в момента се провежда разговор, защото бейсбанд процесорът автоматично е осъществил връзката. Апликейшън процесорът, който отговаря за всичките ви потребителски приложения, въобще не е получил съобщение, че в момента се провежда разговор. И това беше реализирано с iPhone 3GS, и това беше преди около две години, а също беше демонстрирано и с HTC телефон с Android.

Тези проблеми не се отнасят само до определени модели телефони, а към цялата технология. GSM технологията е разработена през 80–те години, спецификациите. Първото внедряване е през 1991г. Днес все още се използва, внедрените системи също са толкова стари. Хората, писали софтуерен код през 80–те и 90–те, не са мислели за IT сигурността. Препълване на буфери, лошо форматирани съобщения, heap атаки. Може и да са мислели за това, но тогава не е било нещо, което са смятали за важно, когато са го внедрявали на практика. Това беше много добра практическа презентация, какво е възможно да се постигне, защото технологията съдържа грешки.

сряда, април 17, 2013

Довършителни работи за изборите

Преди около 10-тина години видях на улицата един приятел, С. който постоянно живее в една от петте най-развити световни икономики. С. е отдавна устроен и интегриран там, но понякога се прибира в България.

– Здрасти, какво става? – питам.
– А, дошъл съм си за месец и половина в България, ще направя ремонт на апартамента и след това пътувам обратно.

„Иха“, си казах, „Ето какво значи човек да е свикнал на ред и дисциплина. Повечето хора се оплакват, че един-два сезона не им стигат за ремонт, а той ще го свърши за месец. Има какво да науча от него!“

След около три месеца го засичам почти на същото място.

– Ти тук ли си още? – се изненадвам.
– Как живеете в тая държава, не мога да разбера! – се възмущава той. – Никой нищо не върши навреме или качествено! Още не съм свършил ремонта.
– Какво стана?
– Изчислих си парите и направих график. Ето например, една сутрин трябваше да дойде електричар, да сложи кабелите, а следобед гипсаджията да ги замаже. Само че електричарят се обажда, че трябвало спешно да иде на друг обект, а гипсаджията идва и няма какво да прави. После елекричарят дойде на другия ден, обаче гипсаджията можел чак след седмица!

„Ахааа“, си казах, „Научих нещо ново!“

За съжаление, и демокрацията у нас функционира като ремонтите. Майстори (политици) има, дори някои могат да се похвалят с някой друг обект, но изискват зорко наглеждане по време на целия мандат. 

Тоест, ако някой очаква тук да намери политици/партия, на които да им натиснеш копчето (да им пуснеш листчето) на изборите, а после на края на мандата да вдигнеш найлоните, да пометеш и да си оставиш чехлите до вратата, това няма да стане. Политиците трябва да бъдат зорко наглеждани и при необходимост – насочвани, без много нерви, но енергично.

Изглежда, такъв ни е националният характер.

Толкова дългата интродукция трябва да ви отговори частично на въпроса, който измъчва много хора - „За кого да гласувам?“. Вече трябва да ви е станало ясно, че не това е верният въпрос. Верният въпрос е „С кого да ангажирам вниманието, доверието и ентусиазма си през следващите четири години, така че да получа приличен резултат?“ 

В някой от следващите пъти ще разгледаме и алтернативите.

Тази строителна бригада едва ли ще оправдае доверието на избирателя

PS. (без връзка с горния материал, просто гореща новина) До мен достигна информация, че е налице компрометиране на сайта zamunda.net, който, заедно с домейна си, е откраднат от недоброжелатели. Ако сте абонати, по-добре не влизайте изобщо повече на този домейн, защото паролите и данните ви вече не са сигурни. Новият валиден домейн е zamunda.se.





понеделник, април 15, 2013

Моментна загуба на паметта в киносалона

(Има риск да разберете за сюжета на Забвение/Oblivion повече, отколкото е необходимо, за да ви е интересен в киносалона, така че продължавайте на свой собствен риск)



Ако сте гледали

  • Соларис (Главният конфликт е в човека, независимо от технологиите)
  • Зов за завръщане (Total Recall) (Кой съм аз?), 
  • Матрицата (Какво е реалност?)
  • Специален доклад (Къде са границите на морално допустимото?) и 
  • Final Fantasy (Кой е врагът?)

в сюжета на Забвение (Oblivion) няма да намерите големи изненади.

А като тежест, най-много влияние, в емоцията и в световъзприятието, върху сценариста Косински изглежда е имал Станислав Лем.

Том Круз играе Джак Харпър, техник, който през 2077г. работи като поддръжка на бойни роботи, охраняващи последните приготовления на оцелелите от чудовищна война и екологична катастрофа хора да напуснат Земята и да се заселят на една от луните на Сатурн.

Тоест, екзотичната идея на някои политически сили у нас да се изпратят само някои малцинства на Сатурн е творчески доразвита да обхване цялото население.

Джак живее в невероятен високотехнологичен имот на върха на кула, заедно с прекрасната блондинка с добро сърце, но взискателна, праволинейна като булдозер и оперирана от сантименталност, Вика.

Допускам, че е била отличничка в предишния си живот.

Централен обект, чрез който си движат цялата дейност в имота, е античната маса Microsoft Surface, която още функционира!

И въпреки че двамата се харесват и си харесват и къщата в облаците с басейна, Вика с нетърпение брои дните до края на мандата, докато на Джак хич не му се тръгва и като истинско непораснало момче си има специални места тук-там, а и непрекъснато му се случва нещо интересно между ремонтите.

Отделно го мъчат натрапващи се еднакви сънища, за които няма обяснение.

Тук спирам с преразказа.

Филмът разглежда въпросите за идентичността и самоидентификацията (Кой съм аз? На кого служа?), за отговорността, за това, което прави от човешкия материал хора. За какво е редно да се жертваш? Кой е врагът и къде се намира?

Визуално е съвършен с постапокалиптичните си панорами, архитектура, с изпипаните джаджи, оръжия и транспортни средства и със силно подвижната си камера. И, въпреки че феновете на търсенето на науката в научната фантастика ще открият проблеми с мащабите, физичните закони, законите на климата и биологията, сюжетът не изглежда толкова невъзможен, че да дразни или да е твърде смешен.

Да се гледа ли? Напълно окей е, не само екшънът си струва, но и е от филмите, които размърдват мозъка и събуждат емоциите, макар че не очаквайте кой знае какво.

Том Круз и Морган Фрийман? Твърде клиширани и двамата, парадоксално може би по-неизвестни и по-трудно пасващи актьори биха придали повече смисъл на ролите си.

Странно защо не е 3D, голяма част от сцените са в полет и в грандиозни пространства.



четвъртък, април 11, 2013

Футболът с предимство?

Днес случайно наблюдавах прелюбопитен епизод. В 17:20 часа следобед, автобусът на футболен клуб „Лудогорец“ изпревари цялото задръстване на кръстовището „Черни Връх“ и „Н. Вапцаров“, предвождан от полицейска кола с включена сирена и лампа.

Прилагам снимка:


 Та въпросите ми, към по–грамотните юридически читатели са следните:

1. Може ли автобус на футболен клуб да бъде ескортиран от полицейски автомобил?
2. Може ли, когато е ексортиран от полицейски автомобил, да нарушава правилата на пътното движение, дори със съгласие на полицаите (В случая виждате автобуса, ОТЛЯВО на трамвая, движещ се в насрещното движение и чакащ за ляв завой)?
3. Може ли да ми посочите нормативната уредба, която урежда такъв спец режим на движение на автобус на футболен клуб? И кой може да ползва полицейски ескорт, при какви условия и на каква цена? Само футболните клубове ли могат да ползват такъв режим?

Че понякога, когато не ми се чака в задръстване, да си поръчам някой, след който да се движа в насрещното.

PS. Материалът за Маргарет Тачър, ако сте пропуснали.

сряда, април 10, 2013

Три задочни срещи с Маргарет Тачър

(дългичко е, отделете си време за четене)

Когато бях малък и започнах лека-полека да се интересувам от политика, първият човек, с който свързвах името на Великобритания беше Маргарет Тачър.

В България традиционно имаме навика да наричаме тази страна „Англия“, но когато произнасяхме името на Тачър, просто някак си „Англия“ не можеше да ни се откъсне от устата. Винаги казвахме „Великобритания“.

Въпреки че днес, колкото повече чета и си припомням какво представляваше „желязната лейди“ (прякор, който ѝ измислиха в СССР и който естествено ѝ прилепна), тогава по задължение, а и по убеждение (някъде докъм края на 80-те) бях неин политически противник.

И дори на живо се сблъсках многократно с политиката ѝ.

Едва ли има някой от моето поколение, който да не помни мащабните акции в България за подкрепа на стачкуващите английски миньори, протестиращи срещу приватизацията и закриването на държавните каменовъглени мини. 

Акциите, разбира се, бяха организирани от най-високо ниво на държавното и партийно ръководство, което от своя страна беше получило инструкции от Москва.

За никаква спонтанност не можеше и да става дума. Недонасянето на подарък за детенце на английски миньори се наказваше строго като липса на домашно, плюс нежелания ефект да не изглеждаш достатъчно политически надежден. А беше доста тъпо да се издъниш, особено ако наистина подкрепяш гладуващите миньорски дечица.

От нас, учениците, се изискваше да се подготви някакъв подарък за децата на тези миньори. Винаги забравях датите на акциите, когато трябваше да се носи нещо в училище, и откривайки грешката, на бегом, заедно с още няколко разсеяни съученика, тичахме до най-близката будка за вестници, където много удобно се бяха появили евтини пъзели на Уницеф, които наричахме „картинна мозайка“, защото думата „пъзел“ тогава още я нямаше в българския език.

Значи, купуваме по една „картинна мозайка“, която вървеше заедно с няколко картички на Уницеф, а в училище някой беше доставил и амбалажна хартия. Пишеш картичката, опаковаш я заедно с амбалажната хартия с пъзела, не помня какво пишехме като адрес и си брояхме (а и на нас ни го брояха където трябва) политическия и гражданския дълг за изпълнен.

В разни други училища бяха подходили по-сериозно и бяха се засилили да пращат компоти, стари дрехи и макарони и затова ни бяха прочели инструкция, че те всъщност децата на миньорите не са толкоз зле с яденето и с дрехите, колкото ние си мислим – там си имат и стари жилетки, и макарони, и компоти. Те по-скоро искат нашата морална подкрепа. Което пък съвсем ни хвърли в оркестъра, защото пропагандата денонощно изливаше тиради за това, че британските миньори се борят за живота си и за семействата си, гладувайки.

Още един мъничък гаф беше станал – беше се разчуло, че безработни английски миньори с помощите си за безработица бяха отишли на курорт в Пампорово и си прекарваха царски, плащайки с валута, докато работещите им колеги в България трудно можеха да си позволят техните хотели и луксове. Наложи се по централните вестници да излизат опровержения, че всъщност те, миньорите, са гости на нашите профсъюзи и затова само изглежда, че си живеят живота, а всъщност са едни много нещастни безработни, които си почиват от безмилостната класова борба.

Тогава госпожа Тачър беше вездесъща и можех да я открия дори в текстовете на любимите ми Pink Floyd:
Brezhnev took Afghanistan
and Begin took Beirut
Galtieri took the Union Jack
and Maggie, over lunch one day
took a cruiser, with all hands
apparently to make him give it back
(Брежнев превзе Афганистан
и Бегин превзе Бейрут
Галтиери* взе британския флаг.
И Маги, след обяд един ден,
с един крайцер, пълен с хора,
очевидно отиде обратно да го прибере)




Както сами виждате, Тачър е безмилостно категоризирана като една от „Incurable tyrants and kings“ (нелечими тирани и крале).

Очевидното съвпадение на мнението за Тачър на Пинк Флойд и БКП и ЦК на Комсомола тогава не ме притесниха и бяха за мен достатъчно доказателство, че тя е опасен диктатор, който трябва да бъде озаптяван.

Сега, когато си припомням събитията, се чудя защо ли тогава не са ни казали, че тази жестока жена е отменила безплатното мляко в английските училища. Сигурно поради същата „миньорска“ причина – трудно е да признаеш, че в „капиталистическия ад“ за децата има безплатно мляко в училищата а при нас, в „рая“ – няма.

Вторият исторически епизод, който помня, е войната за Фолклендските острови. Тези острови се намират в океана, на няколкостотин километра от Аржентина и на всичките ми атласи в училище пишеше, че са спорни между Британия и Аржентина.

„Как така спорни?“ – се измъчвах аз. Какво ли правят, всяка сутрин който първи си забучи знамето върху кметството, негово си е? Накратко, става дума за територия, която от 1833 година е в състава на Британската империя, факт с който аржентинците дълго време не успяват да се примирят. През 1982г. Аржентина нахлува с флота на островите и само за два месеца, с много енергични действия британците успяват да си ги извоюват обратно.

По телевизията ни показваха от една страна – огромни аржентински армии, кораби, самолети, маршируващи войници и от друга – британците, които изглеждаха някак твърде малко и твърде несериозни с едни дребни корабчета. А развитието на войната, което беше много добре описано с инфографики в немското списание „Фокус“, което се търкаляше в библиотеката на едни роднини, недвусмислено ми изясни как британците, докарали войски от другия край на света, буквално размазват Аржентина на прага ѝ за около два месеца.

Брех, си казах, тогава. Колко са силни тия британци.

Детайл от картината „Големият експеримент“ на Иля Глазунов (1990). 
Не мога да намеря достатъчно подробна картинка, за да се вижда, но тълпите отляво носят портрета на Елцин (с бялата коса)

Третият момент, към който се връщам, е безпрецедентното ѝ интервю за съветската централна телевизия  (видео на руски или текст на английски), което беше директно предавано и по БНТ (нервни читатели ме подсещат в коментарите, че интервюто не е било на живо или не е било по БНТ. Напълно е възможно да сме го гледали само на запис по съветската телевизия, която вървеше като трети ефирен телевизионен канал тогава). Не можехме много да схванем за какво точно говори госпожата, но отговорът на последния въпрос, повтаряхме седмици наред в училище.

Тогава гледахме интервюто със зяпнала уста и не можехме да повярваме, че самата лейди Тачър отговаря и то отговаря уверено и искрено на зададените въпроси.

Сега се усмихвам, когато виждам стратегията на интервюиращите – ако може цялото време да се използва, за да се накара британската министър–председателка да говори за оръжия и разоръжаване и ако може, да не засяга никакви теми от ежедневието. Но на 30–тата минута, лейди Тачър взима нещата в свои ръце и започва сама по наистина интересните теми – перестройката (преустройството), свободата на словото, икономическия живот и икономическата инициатива, животът на хората, пътуванията и т.н.


А малко след 34–тата минута е пасажът, който седмици и месеци наред обсъждахме в училище:

Томас Колесниченко: Ние ще използваме всички преимущества на социалистическата система, за да реформираме нашето общество...
Маргарет Тачър: Вие подхвърлихте доста провокативен коментар. Какво имате предвид под „предимства на социалистическото общество“? Кои са те?
Томас Колесниченко: Аз казвам, че трябва да ги използваме предимствата на нашата социалистическа система.
Владимир Симонов: В частност, нейния планов характер.
Томас Колесниченко: Съчетаването на планирането, не само на места, но и инициативата по места... там има много неща.
Маргарет Тачър: Просто се чудех, защото...
Не знам дали осъзнавате мащаба на случващото се в разговора. Предимствата на социализма са нещо, което всеки минал през соц–образованието можеше да рецитира, дори да го бутнат насън и незнанието им може да ти донесе сериозни проблеми в училище и в университета. А тези журналисти нещо се засрамиха в присъствието на Тачър.

Някъде в този момент отношението ми към нея започна да се преобръща, докато след 1990–та можех категорично да я идентифицирам като един от хората, които помогнаха да придобием свобода и демокрация в България

Сегашните исторически извори казват, че тя е имала решителна роля в идентифицирането на Михаил Горбачов, като човека, с който „може да се прави бизнес“ от изток, подготвяйки му царско посрещане през 1984г., когато Горбачов е само партиен функционер, отговарящ за селското стопанство в СССР.

Разбира се, не омаловажавам никак ролята на самия Горбачов, като фигурата, която реално стартира процесите, но просто материалът не е за него ;)

Реформите на Тачър, които изправят отново Британия на крака са общо взето модела, който решителните икономически реформатори на изток, (включително и в България след 1997г.)  следват, за да възстановят икономиките си. Приватизация, освобождаване на държавата от излишна стопанска дейност и излишни задължения. Само за 10 години, Британия се превръща в цветуща и привлекателна икономика и доходите на всички скачат нагоре.

За това, което тя беше и за това, което направи, има моята дълбока доживотна благодарност и се чудя дали не трябва да и спретнем една малка паметна плоча някъде в София. Готов съм да обсъдя идеята със съмишленици.

След като издържахте толкова текст, за награда един скеч на Роуан Аткинсън, който иронизира идването на консерваторите на власт, някъде в периода 1978–1982.



PS. Пояснение – този текст няма намерение да направи пълен анализ и равносметка на присъствието на Маргарет Тачър в политиката и влиянието ѝ в Източна Европа и в България, в частност. За съжаление, защото ми се иска да напиша и нещо такова.

PPS. За малко да забравя и женския протестен лагер край Greenham Common и борбата за мир ;)
–––––––––––––––––––––––
* Галтиери е аржентинският президент (незаконно заемащ длъжността) по онова време. Авторът визира войната за Фолклендските острови






понеделник, април 08, 2013

Разговор за ваксините, науката, медицината и много други неща.

В събота бях поканен да присъствам на среща „Открито за ваксините“, организирана от Лили Асенова  от Националното сдружение за профилактика на рака на маточната шийка и Пенка Георгиева от Асоциацията за репродуктивно здраве, бременност и грижи за децата.

Не разбрах конкретния проект, по който се проведе срещата, но въпреки това реших да видя за какво става дума.

Причината да отида е растящото ми безпокойство от липсата на рационален дебат по въпросите на медицинската наука в България и непрекъснато спадащото ниво на медицинските услуги.



Темата бяха преди всичко ваксините и дебатът, който в момента се води около тях. В България сме забравили доста страшни болести, като рубеолата или полиомелита (детски паралич), точно заради ваксинациите, които ни се правят в детска възраст.

Наистина имаме проблем, защото имам чувството, че броят на хората, които са склонни да ваксинират кучетата си за какво ли не, но не смеят да ваксинират децата си, непрекъснато расте.

Смятам, че ваксините, най-малкото традиционните, които са се доказали през десетилетията, са най-добрата профилактика, спестяваща милиарди за лечение и спасяваща човешки животи.

Коренът на проблема е в липсата на доверие в обществото.

Наложи ми се преди година да отида да заверя на мой роднина книжката на хронично болен и да взема от аптеката нужните лекарства. Лекарката, която подпечата книжката (защо е необходимо да се губи времето на лекарите с тая бумащина, този тип хронични болести човек си ги влачи доживот?), намекна достатъчно ясно, че трябва да взема лекарствата от аптека „Марешки“, много удобно разположена в самата сграда на поликлиниката.

След като е ясно, че нито препоръката на лекарката, нито местоположението на аптеката е някаква игра на случайността, нито пък това е единичен случай, не е чудно, че доверие между лекар и пациент в общия случай няма, а има студена война, както си говорихме на срещата. Ако пациентът не е сигурен, че лекарят действа именно в негов интерес, а не в интерес на фармацевта-политик Марешки, то тогава ще поставя под въпрос диагнозите, предписаните лечения, лекарствата, а и съответните ваксинации.

За съжаление, тъй като често смятаме доверието, репутацията и цивилизацията за досадни подробности, които ни пречат да печелим пари, в момента в България и трите лампички светят в червено, пораждайки верижна реакция от проблеми в здравеопазването и в обществото.

Както можете да се сетите, чухме страшни медицински истории и горещи призиви за ваксиниране, особено срещу човешкия папилома вирус, който се смята за свързан с рака на шийката на матката.

Изненада беше да разбера, че и мъжете трябва да се ваксинират, защото пренасят вируса. А и могат понякога да се разболеят в тежки форми ( индонезийският и румънският случаи).

От друга страна, аз самият съм леко скептичен към „новите“ доброволни ваксини – срещу грип, например, защото самият аз не съм преизпълнен с доверие към съвременната българска медицина, и особено към тази, която е свързана със сериозни разходи.

Обсъдихме и грешното отношение към антибиотиците в България (в двете крайности – предозиране и сатанизиране), за широкото разпространение на хомеопатията и заблудите, свързани  с нея (и най-разпространената от тях, че хомеопатичните препарати имат какъвто и да е лечебен ефект, освен този на плацебото).

Като че ли стигнахме заедно до следните изводи:
– Да не си пропускаме датите в имунизационните календари;
– Да намерим начин да издирваме истинските и добри лекари, защото не е лесно да бъдат открити;
– Да намерим начин за повече реална медицинска информация онлайн, защото за момента шарлатанията я превъзхожда многократно като обем.

Пипилотка също е писала за срещата.

събота, април 06, 2013

Хеопсовият мол

Имам отношение към новия мол Paradise по няколко причини.

Първо, построиха го в квартала ми и определено ми загрозиха гледката към Витоша. Не знам коя архитектурна дисциплина и кой чиновник отговарят за СЪРАЗМЕРНОСТТА на сградите, но това чувство у нас липсва.

Затуй, когато започна да израства този билдинг, на галено започнах да го наричам Хеопсовата пирамида.

От друга страна, нашият квартал е от скъпите, но не е от най–разглезените. Имаме наистина парк, но сградите са нагъчкани една в друга, улиците ги мият в най–добрия случай веднъж годишно (и е голямо събитие, слагат ти бележки на чистачките, а общинската чиновничка върви заедно с миячите с маркучите, за да води лично атаката!), а местата за паркиране са като спасителни пояси в потъващ параход – никой не ги пуска без сериозна причина. Нямаме си също достатъчно от удобствата на съвременната цивилизация – заведения, офиси на мобилните оператори, киносалони, големи книжарници и т.н.

Допълнително, когато започнаха да го строят, в началото разбрах че щяли да ни правят всъщност голям буферен паркинг за метрото и за миг повярвах, че разумът се е завърнал в общинската администрация. Но не било толкова радостно, защото паркингът вървял заедно с мол.

Вчера пак правихме интервю с politikat.net за СРС–тата с Веселин Методиев и Явор Нотев, нямах сили за предварително подготвен нощен живот и вечерта реших да оползотворя малко време молувайки.

Голям плюс е, че ми е по–близко от спирката на трамвая, особено ако пресека малко неправилно.

Снимките са правени след 10 вечерта, така че голямата част от магазините и заведенията или са затворили или тъкмо затварят.


За разлика от мол „България“, не е нещо, което може да се обхване с поглед

В някои от пасажите още няма живот.


Фонтани, цветя


Киното отвън с атрактивен  анимиран банер над входа.

Отвътре е Cinema City като на Стамболийски.


Още не мога да разбера, защото коридорите, по които се напускат съвременните кина, трябва да са толкова непривлекателни и защо трябва да е толкова трудно да се върнеш отново при светлината на търговските площи.


Кинозалата, както и цялата сграда е грандиозна. Гледах G.I.Joe  – малоумен фантастичен екшън, правен изглежда по комикси. Грандиозен и празен, като мола, но пък със Скалата!

Плейграунда още го довършват. Не всички игри са инсталирани, боулингът вече работи.



 Хоп, обратно в нашия квартал.

Не мога да си представя каква икономическа дейност трябва да развива този мол, за да поддържа туловището си живо. Най–малкото трябва отнякъде да идват хора, а това не е много лесно, като се има предвид че в работен ден „Черни връх“ е блокиран в задръстване, както откъм центъра, така и откъм Околовръстното.

Ако пуснат метрото, поне този проблем ще се реши, но тънките сметчици на сегашното управление на общината ще ни оставят поне още 2–3 години без метростанция.

Говори се, че скандалният проект за естакада „Семинарията“–„Сребърна“ също е продиктуван от желанието да се построи нещо, по което да идват клиенти в мола.

За момента не виждам как може да се реши проблемът, а и моловете се нароиха, затуй гледайте да го посетите, докато е време.

Аз лично ще се възползвам от киносалоните, кафенетата, ресторантите, магазините и супермаркета и банковите клонове, защото са ми твърде удобни като местоположение. А и да има някаква полза от развалената гледка.

сряда, април 03, 2013

Проверете си фенерчетата


Главният диспечер е подал оставка, разбрах днес от вестниците.

Знаете ли какво работи той? – балансира така товарите и генерирането в мрежата, че да няма сривове. Това е диригентът на българската енергетика.

Защо диригентът би подал оставка – защото не може да накара оркестъра да свири по партитурата.

Очевидно главният диспечер не може да се справи с мрежата, защото в мрежата има параметри, които не са 100% под контрола му и могат бързо и неконтролируемо да излязат от баланс.

Какво значи мрежата да излезе от баланс? Това значи в най-добрия случай чести токови удари, в по-тежък случай режим на тока (и това при излишък в пъти!), в най-тежък случай аварии, които първо могат да оставят много хора без ток и второ обикновено авариите в енергетиката са страшно скъпи и бавни за отстраняване.

Например, мрежата у дома излиза от баланс, ако бушоните изключат и не можете да ги включите, непрекъснато се изключват. Трябва да започнете от начало – изключвате всички големи консуматори и да почвате едно по едно да пускате, за да тръгнат. Е сега си го представете в мащаба на цялата държава.

Защо енергетиката излиза от баланс? Сатанизираният от протестиращите „енергиен микс“ всъщност осигуряваше присъствието в мрежата на всякакви видове генериращи мощности - АЕЦ, ТЕЦ, ВЕЦ и ВЕИ, така че рискът да се минимизира, контролируемостта да се максимизира и генерирането да може да посрещне всякакви колебания на потреблението и износа (който е минимален). Промяната в енергийния микс, така че да се намали временно (знаете, че е временно, нали?) цената на тока, увеличава проблемите в мрежата до ситуация главният диспечер и колегите му да си рискуват всеки ден нервите и здравето.

А едва ли си заслужава финансово и всякак.

Пример за дисбаланс в Москва, който остави седмици наред хората на студено и тъмно през зимата.

Сега си проверете фенерчетата, свещите и UPS-ите.

PS. Добавям един стар анонимен коментар от блога:


По този начин, с възможност за верижен отказ е организирано електрозахранването за почти 100 процента крайни потребители на електроенергия. Поради липса на инвестиции в проводници с по-голямо сечение, отговарящо на завишената консумация напрежението до крайния потребител е вдигнато на 220 V при нормално потребление на всички. Тресва гръм, изключва предпазител в трафопоста за група потребители, консумацията намалява, напрежението за всички останали консуматори се вдига и изгарят последователно уредите, чувствителни към повишаване на напрежението. 

В София първо горят комутаторите на LAN мрежите, после телевизорите.



Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)