понеделник, ноември 18, 2013

Владимир Буковски за конспирацията и политическата борба

През последните няколко месеца и особено покрай студентския  протест непрекъснато обсъждаме методите и организационните форми на политическата борба. Как трябва да се прави, кой да я организира, кой да я популяризира? Трябва ли да е децентралицирана, за да е по–устойчива на атаки или пък трябва да е централизирана, за да не излъчва противоречащи си послания или пък да не се налага да върши по няколко пъти едно и също нещо? Какво трябва да се пази в тайна и какво трябва да е открито? 

Всички тези дилеми ми напомниха за книга, която прочетох преди около 5–6 години. „Години на дисидентство“ на Владимир Буковски, (който малко незаслужено си спечели върло неодобрение у някои мои приятели при едно гостуване в Червената къща)

Заглавието на руски е друго – „И возвращается ветер

Следва цитат, в който авторът споделя мисли по въпроса за начина на политическата борба и органиционните ѝ форми. Преводът е мой. 



Как е възможно възрастни хора сериозно да вярват, че революциите се случват вследствие на някаква нелегална организация? В страните, където легално съществуват опозиционни партии, процъфтява частното предприемачество и не е имало паспортна система (авторът визира системата на вътрешните паспорти, която закрепостява човека към някакво географско място) – няма никакъв проблем да създадеш нелегална организация! Особено ако не изпращат на каторга за такива неща. Нима е трудно в Англия или Франция да се създаде нелегална партия? Само че защо, щом може и легална?

И ето с това пропагандистко заблуждение хората у нас се сблъскваха двайсет години, копирайки митичната болшевишка революция, че дори и в момента още не на всички им е увряла главата. Достатъчно е да се съберат едва трима съмишленика, и  веднага започват да мислят  – а как да наречем партията си? След това пишат устав, програма и всички влизат в затвора.

Срещал съм и партии от двама души, от петима, от дванайсет. Най–голямата – ВСХСОН, беше от около сто човека. Тъкмо успяха да напишат глупава програма и да прочетат Бердяев, и то не целия (Като че ли не е възможно – без да членуваш в политическа партия да си прочел Бердяев!)

Най–малката партия, която съм срещал, се състоеше от един човек, по фамилия Федорков и се наричаше ПВН, тоест Пряка власт на народа. Така всички го наричаха и в затвора – ПВН, дори и надзирателите. Той беше часовникар от Хабаровск, на 50г., мъничък, пълен, подвижен, като ръчен часовник. В началото само спореше и ни доказваше преимуществата на пряката народна власт, след това се примири – добре де, ПВН – ПВН, вървете по дяволите. Дълго  време в КГБ си трошиха главата с  него – няма как да осъдиш един единствен човек за създаване на политическа партия! След това им падна пердето и го настаниха в лудница.

Припомняйки си сега всички партии и съюзи, на които съм попадал, с гордост отбелязвам, че ние на 15–16– годишна възраст създадохме не само най–многочислената, но и най–законспирираната организация, която просъществува по–дълго от всички и нито веднъж не се провали. 

А нашата тайна беше съвсем проста – ние въвличахме само свои връстници, а на тази възраст още няма агенти на КГБ и хората са по–искрени и по–чисти. А най–голямата ни тайна – ние нищо не правехме. Не пишехме програми, не произнасяхме клетви, не пазехме списъци, не водехме протоколи на нашите сбирки, и дори се забраняваше да говорим по политически теми, дори и нямахме име. И ако и другите организации бяха просъществували толкова, колкото и ние, те биха достигнали до естествения си предел  и те също биха разбрали невъзможността и ненужността на нелегалната работа. Биха стигнали, да кажем, до този опит по експериментален път.

На нас ни провървя повече – ние надживяхме този опасен етап още в ранна възраст. И много по–късно, в съвсем други времена, разбрахме още една, много важна истина – към демокрацията не се отива в нелегалност. Не трябва да се учиш от врага ако не искаш да си като него. 

Конспирациите раждат само тирания, само болшевики в различен цвят. Тогава аз забелязах, че нашият ръководител, който получи в ръцете си безграничната власт на нелегалната организация, мислеше повече за своята власт, отколкото за съдбата на света. Аз тогава не усетих, че се натъкнах на непреодолим закон, а само си помислих – „Защо му е всичко това?“

* * * * * * *

Обикновено се стараехме да обградим четящите на глас със своя публика, за да избегнем провокации, а и можеше да се разчита на публиката да се застъпи за нас, ако се наложи. 

И този път беше така, но твърде много се разяриха оперативните работници, а в тълпата имаше много случайни лица, дори и пияни. Започна истински ръкопашен бой, при което на много им беше непонятно кой с кого се бие и се включиха в боя, за да се позабавляват. За миг площадът кипна – биеха се, удряха се с лакти, пробиваха си път към биещите се. 

Оперативните изядоха доста бой, но все пак успяха да вкарат Щукин и Осипов в милиционерската кола. Милицията по принцип е непопулярна сред народа и появяването ѝ предизвиква злоба. В един момент се боях, че ще преобърнат колата и ще я разбият на парченца. Някак си се измъкнаха от тълпата. Щукин получи 15 денонощия „за четене на антисъветски стихове“, Осипов – 10 денонощия „за нарушение на реда и за нецензурни изрази“. Последното беше особено забавно, защото Осипов беше всеизвестен като върл противник на нецензурните изрази и много се възмущаваше, ако трябваше да ги слуша.

Дори само по това произшествие може да се съди колко необичайно беше това време. Неувереността и нестабилността на ръководството, страхът на Хрушчов да направи лошо впечатбение на Запад, дълго време сковаваха поразяващата ръка на наказателните органи. 

А абсолютната откритост и легалност на нашите действия озадачи КГБ – всички те искаха да разкрият някаква нелегална организация, която „стои зад нас“ и ни ръководи отстрани. Времето минаваше, организацията не се появяваше и КГБ тънеше в догадки. Само че не ни арестуваха, бояха се да не „подплашат“ митичната организация. 

* * * * * * * * 

Трудно е да си спомним какво правихме тогава. Зараждаше се това удивително общество, впоследствие наречено „движение“, където нямаше ръководители и ръководими, не се разпределяха роли, никого не привличаха и не агитираха. Но при пълно отсъствие на организационни форми, дейността беше удивително добре организирана. Отстрани не можеше да се разбере как става всичко това. КГБ по стар обичай търсеше лидери и заговори, тайници и конспиративни квартири и всеки път, когато арестуваше поредния „лидер“, с удивление научаваше, че движението не е отслабнало, а често дори се е усилило.

Така и изследователите на мозъка дълго време смятаха, че мозъкът съдържа специални командни центрове с йерархична система науправление, но всеки път, когато отстраняваха поредния „център“ с удивление констатираха, че съвършено друг „център“  „поема“  функциите му и нищо по същество не се променя. Отстрани изглеждаше, че клетките на мозъка са заети с напълно излишна, нелепа работа, дублирайки се едни други в осъществяването на едни и същи функции. Много по–рационални изглеждат специализацията, подчинението, заповедите и директивите. Създават впечатлението за повече ред.

Но не, този принцип е неприемлив за живия организъм. И всеки от нас, подобно на нервна клетка, участваше в този удивителен оркестър без диригент, движен единствено от чувството за собствено достойноство и от лична отговорност за случващото се. 

Ние не си играехме на политика, не съчинявахме програми за „освобождаването на народа“ не създавахме „Съюза на меча и ралото“. Нашето единствено оръжие беше гласността. Не пропагандата, а гласността, така че после никой да не може да каже – „Ама аз не знаех“ . Останалото е дело на съвестта на всеки. И не очаквахме победа – нямаше ни най–малка надежда за победа. Но всеки искаше да каже на потомците си: „Направих всичко, което можех. Аз бях гражданин, борех се за законност, и никога не тръгнах против съвестта си.“  Вървеше не политическа борба, а борба на живото срещу мъртвото, на естественото срещу изкуственото. 

Никой не „поръча“ на Гинзбург да събира материалите от процеса на Синявски и Даниел, (така наречената „Бяла книга“), а на Галансков – литературния сборник „Феникс – 66“, никой не заставяше Дашкова да печата всичко това, а мен и Вита Хаустов – да правим демонстрации, когато ги арестуваха. 

Скоро ще ви преведа още ;)

3 коментара:

Анонимен каза...

Отдавна не си се отдавал на русофобски настроение. Връщаш се в отдавна минали времена, които младите руснаци сега не им обръщат внимание. Описаните събития безвъзвратно са отминали и много отдавна официалната власт са отхвърлени. Коза ти може би е певиците, които се погавриха с религиозните ценности на много религиозни руснаци. Не мога да си представя какво би станало, ако това беше се случило в някаква католическа катедрала.

Спас Колев каза...

Подсети ме да проверя и не вярвам на очите си - форумът на dsb-is.net е отворен след години на загадъчност. :)

@Анонимен: Обвинение в хулиганство + граждански иск?

Комитата каза...

Да, чакаме за католическата катедрала колко затвор ще получат, за да видя Анонимният боклук ли е, както си знаем, или е много прост и необразован

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)