неделя, септември 01, 2013

Още една тухла в стената падна

Този текст все някога трябваше да бъде написан и в никакъв случай не съм очаквал, че ще има препратки към текущата политика в България.

За пръв път чух за Pink Floyd докато учех в българското училище в Прага, някъде след 1979г. Тогава все още родителите ми слушаха музика и имахме малко касетофонче с няколко десетки касетки (това беше нечовешки много по онези мерки!)

Смятах, че тогава на 10-годишна възраст, съм постигнал пълно музикално превъзходство пред съучениците си. Знаех и слушах Boney M (любимите ми!), Eruptions (иръпшъните, оригиналните!), Hot Chocolate, Abba, Рей Чарлз, Дона Самър, Аманда Лиър...

Да, но един ден на гости ни дойте С., малко по-голям от мен, който знаеше някаква страхотна нова музика „Тухла в стената“, слушаше Юрая Хийп, а най обичаше Kiss. Някак си го убедих да ми даде Юрая Хийп (Magician's Birthday), Kiss ми се сториха твърде брутални за вкуса ми тогава, а Floyd той не си ги даваше по никакъв начин.

Никак не беше зле тая „тухла“, макар че той ми я пускаше от някаква мяучеща полуизтъркана касетка, записвана по метода - „микрофон до високоговорител“ (с кабели записваха баровците, а и трудно се намираха).

Много ми хареса, но рядко успявах да го чуя, а и някак си песните звучаха странно, откъснати една от друга.

После в едно детско предаване по чехословашката телевизия Малко телевизионно кабаре (Malý televizní kabaret) дойдоха да гостуват едни батковци с дълги коси, извадиха една грамофонна плоча с бяла обложка, и казаха:

– Това е албумът „Стената“ на Pink Floyd, който представлява критика на британската образователна система и сега ще ви пуснем едно парче от него. – И пуснаха.

„Тухла в стената“

А черната плоча заедно с надписа на кръгъл бял фон Pink Floyd - The Wall в средата се завъртя пред очите ми.

Бях потресен, защото някак си не очаквах, че „Тухла в стената“ съществува по друг начин, освен на касетки, понеже в Англия едва ли някой би си правил труда да я издава на плоча, щом критикува образователната система, нали така. Англичаните да не са тъпи да разрешават плочи, които са против тях!

Но плочата съществуваше и се въртеше в ефир.

Преписах си на едно листче как се пише Pink Floyd на английски и с гордост го написах с химикал на училищната си чанта. За по-сигурно го изпирографирах с голямата лупа на слънце:

P I N G    F L O Y T

После трябваше да оправям последните букви (грешно пирографираното личеше, ако се вгледаш).

Само че никой в училище не слушаше тая група и C. замина да учи в руско училище някъде извън Прага заедно с касетките си.

Аз се прибрах в България на другата година.

Между приятелите ми в България имаше само един голям ценител на Floyd – С., който живееше в Смолян и когато с нашите им ходехме на гости, той ми пусна „Стената“ на големия магнитофон, който изтръгваше нечовешки добър звук.

Daddy's flown across the ocean
Leaving just a memory
Записът беше от концерт и се чуваха виковете от публиката. Пулсирането на китарата в началото беше толкова разтърсващо силно, че настръхнах целия. До ден днешен когато чуя тая песен, настръхвам, включително и онзи ден на концерта.


В седми клас бях твърде зает да откривам Judas Priest, Rainbow и Deep Purple, така че със собствени записи на Pink Floyd се сдобих чак в гимназията.

В гимназията бях болен фен на Флойд – имах всичко, до което можех да се докопам. На практика ми липсваха само някои от първите им албуми.

Но другите албуми засега ще ги оставим на мира, за да мога да доразкажа за „Стената“.

През 1985г. оркестърът на нашето училище гостува за около седмица на гимназия в околностите на Мюнхен.

И за многостъпалния и многостепенен културен шок от това посещение ще разкажа друг път, като част от него беше посещението на малко арт-кино в центъра на Мюнхен до Политехническия музей (киното би трябвало да е Museum Lichtspiele), където за пръв път гледах филма The Wall с част от нашата малка смесена българо-германска групичка.

Не бях гледал дотогава такъв филм. Нямах идея, че може така да се смесва музика и нормално действие, анимация и игрално кино. Че някой може да извади някои от съмненията ми и от собствените ми мисли и да ги плесне на екрана. Че е разрешено да говориш против училището, да се бунтуваш против полицията и тн. Единствено бруталните военни сцени бяха като от добре познатото съветско кино.

Абсолютно покъртени, оглушени и впечатлени от филма, българската групичка мълчим в метрото по пътя наобратно и гледаме в пода. Една от германките – К., ослепителна блондинка с характер на плюшено мече (рядка комбинация) се дразнеше на авторския замисъл.

„Ама как може толкова да мразят жените?“
„Кои жени?“ – ние питаме стреснато.
„Не видяхте ли?“ – започна да обяснява тя – „Всички жени във филма бяха ужасни!“
„Не!“ – ние се споглеждаме. – „Филмът беше за нещо съвсем друго.“

И започнахме типичния разпален спор след филма.

Имаше, наистина, неприятни женски образи, ама кой не е виждал зли лелки, че да се впечатлява толкова ;)

През 1988 се готвех за политическия изпит (!) за влизане във ВМЕИ „Ленин“, сега Технически университет. Всичко бях планирал точно – всеки ден по един въпрос. Имах 30 въпроса и 30 дни за учене, а нашите със сестра ми бяха на море. Един ден се появиха двама от съучениците ми – М. и Л. Бяха донесли видеокасетки:

– Какво правиш?
– Уча.
– Не може ли да гледаме тия касети у вас, а пък ти си учи в другата стая.
– Ами защо не.

Само че, кой може да учи, докато от другата стая се чува „Стената“ или „Jesus Christ Superstar“. Отидох и аз да гледам касетките, а в дните до изпита едва успявах да измия чашите, защото у нас беше денонощен видео маратон ;)

Две години по-късно, докато бях напъхан в аквариума на родната казарма, светът се разтресе и се прекрои. През лятото на 1990-та тръгнах да излизам в отпуска за 20 дни.

– Блазе ти, – ми казаха двама от по-младите войници, шофьори, докато ме гледаха да си събирам багажа. – сега ще можеш да отидеш на концерта на Лепа Брена на стадиона. (24-ти юли 1990г)
– Моля?!  Няма да ходя на стадиона.

Разсмях се.

Искаше ми се да отида на друг концерт обаче. По време на моята отпуска, на 21-ви юли 1990-та, в центъра на Берлин Роджър Уотърс щеше да събори стената. Това, което ми се струваше абсолютна фантастика в Мюнхен, само няколко години преди това, беше истина. Нямаше начин като редовен военнослужещ да напусна страната (нямах лични документи, а и пари), така че ми остана втората възможност – да гледам шоуто директно по телевизията.

Вече знаех целия албум наизуст. Най-накрая бях успял да се сдобия с приличен запис. На бригадата във Враждебна една съученичка беше измолила от батковците-комсомолци, които се чудеха каква услуга да ѝ направят, за да я впечатлят, да ѝ запишат целия албум, който тя ми подари след това (доброто наистина дебне отвсякъде!).

Дразнех се на техническите несъвършенства, дразнех се на Шиниъд О'Конър, която нещо си оплеска песента. Абе исках всичко да ми изпеят точно по същия начин, по който беше в албума, но явно и „Стената“ се променяше безвъзвратно с времето.

По някое време заспах пред телевизора! Срам!

Продължих да си бъда голям фен на Флойд и не толкова голям на Уотърс и след казармата...

2013г.

Натоварен с целия този емоционален багаж, до последно се чудех дали да си купувам билет за концерта. „Ами ако не е същия?“, „Ами ако се разочаровам?“ „Ами ако Уотърс тотално е изтрещял?“ Какво ще остане от детските ми спомени?

Банално е и аз да се наредя в дългата редичка, но е истина – албумът и филмът са между най-важните произведения, които са ме формирали като личност.

Бях готов да дам и 140 лева за билет, но билетите някак чудодейно стигнаха за всички и се продаваха буквално до последната секунда. Взех си за 65лв.

И така – на стадиона със сталинистка архитектура в най-старата си част, където моите съученици участваха в спартакиада като живи пиксели (като в Северна Корея), а аз марширувах безкрай по терена с тромпета си цялото лято на 1984г., където ни водеха от училище на някакви „масови спортни мероприятия“, на безумни мачове между журналисти и артисти, се появих отново на терена 30 години след това, за да гледам на живо Роджър Уотърс и „Стената“.



Нито фактът, че ориентацията извън стадиона беше ужасна, тоест нямаше как да разберем кой откъде да влезе, което предизвика известна суматоха, нито изненадата ми, че българите доста са пораснали, защото винаги се намираше по някой двуметров да се изправи пред мен, нито че много хора снимаха видео с телефоните си и използваха светкавици, без особен смисъл, нито лекия дъждец, който се изсипа по някое време и беше доста неприятен, нито че трудно се изнесохме след концерта, защото алеите бяха задръстени от паркирали коли, нито че сувенирите, т.нар. „мърчъндайзинг“, легален или не особено се предлагаше в тъмнината под дърветата около стадиона, не може да ми помрачи настроението.



Участвах в исторически концерт, и то не само защото се изписа „Оставка“ върху стената, докато Уотърс пееше „Mother“, а защото видях, бях жив свидетел как тази вълна, това явление стигна и до България, стигна до сърцето на София и ние станахме най-накрая част от него, и аз успях най накрая да почувствам, че в тая работа с тухлата се пее и за мен.

Незабравимо.

Оставка!

PS. Оригиналната „Тухла в стената“

8 коментара:

домосед каза...

Тъй, тъй!
Малка корекция: маршируването с тромпети по стадиона беше през лятото на 1984-та, а не на 1983-та. Спартакиадите ги правеха на кръгли годишнини от Девети септември.

Комитата каза...

Прав си да. Беше след подготве, а подгответо започна 83-та, а завърши 84-та!

Анонимен каза...

"Boney M (любимите ми!), Eruptions (иръпшъните, оригиналните!), Hot Chocolate, Abba, Рей Чарлз, Дона Самър, Аманда Лиър..."

Гей, гей, гей, гей, гей, гей, гей...

Аааа, да - Judas Priest: гей...

Комитата каза...

хахахахах... ми да, на 9 годинки... хахахах

Стойчо каза...

Хах, същата година по време на подготвоката за Спартакиадата, съвсем доброволно ходех на малкия терен на Герена, да гледам каките как репетират ;)

Стойчо каза...

И не, никога не бях чувал за Пинк Флойд (т.е.имаше надписи по стените, но то там и други неща пишеше)

Анонимен каза...

Паметника на съветската армия, трябва да се позлати, ако е вярно че турската армия е била на границата, преди да влезе съветската в България.

Анонимен каза...

1988ма учителката ни по история пусна плоча, в класната ни стая, и ни пита да я познаем. Но не познахме. Каза - "ТУХЛАТА" .. - "тухла в стената"

Знаехме за такова парче и такава група, ВСЯКА НЕДЕЛЯ, ДОБРО УТРО, пулсиращи ноти, музикална стълбица. Вече слушах ДИО и Ария

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)