четвъртък, юли 25, 2013

Седемдесет години по-късно.

Спомних си една сцена от българската класическа литература, развиваща се на същите места със 70 години разлика. Тези, които са яли шамарите тогава, сега ги раздават. Любопитно е да се проследи какво се е променило, какво е останало същото и какви уроци сме научили и какви не... И не злоупотребявайте с полицията.

текстът е от тук

По улиците се движеха възбудено малки разпръснати групи от студенти. Те сновяха по всички посоки, спираха се, разменяха тайнствено по няколко думи и бързо отминаваха. Около Синода и пред Държавната печатница се бяха притаили отделения от конна полиция — вечният враг на студентите. Полицаите въртяха нетърпеливо бичовете си и сякаш се отегчаваха от бездействието, а конете им биеха нервно с копитата си паважа. Пред Ректората чакаха две камионетки с пеши стражари. Те носеха дървени палки и чакаха заповед да нахлуят в аудиториите, ако станеше нужда. Ирина се сети: днес беше първи май.

Тя влезе в двора на Медицинския факултет, където се суетяха безцелно неутрални студенти. Най-страхливите — и същевременно най-любопитните — бяха влезли в аудиториите и под закрилата на другарите си, които пазеха входовете с палки, заемаха удобни и безопасни наблюдателни места по прозорците. Из улицата сновяха комунисти. Те не искаха да влязат в двора на факултета, тъй като последният щеше да се превърне в безизходен капан, ако дойдеше полиция. По-смелите от тях се опитваха да правят на улицата пропаганда сред неутралните. Но при всяко повишаване на патоса им върху тях налитаха бойните групи на противниците им. Така избухваха постоянно схватки, за голямо удоволствие на неутралните, които им се наслаждаваха безопасно от прозорците. Имаше вече доста счупени глави, но деканът, който се осведомяваше за всичко по телефона от къщи, все още не се решаваше да прекрати официално занятията.

Ирина разбра, че тая сутрин нямаше да има лекции, но понеже бе стигнала до факултета, реши да се осведоми лично. Неколцина комунисти се покатериха на оградата с намерение да я проагитират, но бяха обсипани веднага с градушка от тухли и счупени керемиди. Десетина диви хлапета от първия курс бяха застанали до една недовършена пристройка в дъното на двора и действуваха като артилерия. Хвърлените късове от тухли и керемиди изпочупиха няколко прозорци на отсрещните къщи и предизвикаха гневни протести от страна на стопаните им. Всичко това изпълни неутралните с небивал възторг. Те заскимтяха от удоволствие и се опитаха да насърчат с ръкопляскане както едната, така и другата страна.

— Ирина, твоето място е при нас!… — внезапно извика някой от улицата.

Ирина позна гласа на Чингис. Той се беше покачил върху оградата на двора. Възмутени от дързостта му, хлапетата от първия курс изпратиха към него нов залп от тухли и керемиди. Но той се сниши ловко зад дървената ограда, така че снарядите прелетяха над главата му, без да го засегнат.

Като видя бъркотията, Ирина се върна на улицата. Но тогава внезапно — може би имаше условен сигнал — всички студенти от улицата се затичаха по посока към Ректората. Ирина остана сама. Когато стигна до ъгъла, при който улицата излизаше на площада, тя забеляза, че към Ректората тичаха и студентите от Физико-математичния факултет, които до тоя момент се разхождаха на разпръснати групи около Ботаническата градина. Конното полицейско отделение, което стоеше пред Държавната печатница, се спусна да им пресече пътя, но не успя. Едни от студентите го изпревариха и, преди да се разгъне в широка верига, минаха покрай фланговете му, като прескочиха телените огради на градинките и нагазиха в буйната и зелена трева. Други хукнаха между Държавната печатница и паметника на Левски направо към Ректората. Полицаите закъсняха и не можаха да спрат тълпата. Но неколцина от тях, разярени от неуспеха си, заобиколиха един малък студент със смешно дълго палто и почнаха да го бият немилостиво с бичовете си по главата. Студентът безпомощно вдигна ръце, за да се предпази от ударите, но след това залитна и падна върху паважа. Един от стражарите препусна към Ирина. Когато стигна до нея, той стегна юздите на коняци животното се изправи на задните си крака. Ирина отстъпи само две крачки встрани.

— Ти каква си?… — свирепо изрева полицаят.
— Гражданка!… — сърдито отговори Ирина, като го гледаше гневно в очите.
— Тогава натам!

Полицаят посочи с бича си към улица „Раковски“. Ирина зави послушно и тръгна по тротоара към Двореца, но след това видя, че по улица „Московска“, все по посока към Ректората, тичаха и студенти от Музикалната академия с черни кадифени шапки. Част от ескадрона, който стоеше до Синода, хукна срещу тях. Но щом го забелязаха, студентите завиха веднага по улица „Бенковски“ към булевард „Цар Освободител“. Ирина направи гримаса и се върна назад. Конните стражари бяха отминали към Ректората, а дребничкият, пребит студент още лежеше върху паважа. Ирина се затича да му помогне. В това време на тротоара пред Медицинския факултет излязоха юначагите с палки, учудени от внезапното изчезване на противниците си.
— Ирина, върни се!… — извика един от тях. — Конете ще те стъпчат.
Те се озъртаха плахо и нерешително. В моменти на гняв полицията започваше да бие безразборно всички.
Ирина не обърна внимание на виковете им. Тя стигна до падналото момче и му помогна да стане. Едното око на студента беше подуто и червено, а от носа му течеше кръв. Ирина избърса лицето му с кърпичката си.

— Мръсници!… Кръвопийци!… — тихичко стенеше студентът.
— Защо се месиш в такива безредици? — попита тя.
— Как защо?…

Студентът я погледна учудено със здравото си око и не добави нищо. На паважа се търкаляше чантата му, от която бяха изхвръкнали тетрадки и един скъсан учебник по аналитична химия. Ирина прибра всичко и му подаде чантата.

— Благодаря ти — каза студентът.
— Иди да те превържат. На ъгъла „Сан Стефано“ и „Регентска“ има аптека. Раната ти не е опасна.
Прегърбен, с чанта под мишница и кърпичка на носа си, студентът тръгна по „Регентска“ към аптеката.
— Браво, Ирина!… — започнаха да се хилят студентите от Медицинския факултет, които носеха палки, но не смееха да се отдалечат от тротоара.
— Вие сте гамени — скара им се тя гневно. — Видяхте ли какво докарват вашите глупости?

Тя тръгна към Ректората, за да пресече булевард „Цар Освободител“ и се прибере най-сетне у дома си. Шумът и глъчката около него се бяха отместили към Народното събрание и Двореца. Конната полиция беше разпръснала студентите, но последните се събираха на малки групи в съседните улици, за да подновят манифестацията. Ирина стигна до площада пред Народното събрание, но когато го пресичаше, видя отново по булеварда гъста, безредна тълпа от студенти, която идеше от Двореца и пееше Интернационала. Главите на мнозина бяха окървавени и превързани. На Ирина се стори, че имаше нещо безразсъдно и драматично в смелостта им. Тълпата нарастваше бързо от групи, които прииждаха от съседните улици. Тя наближаваше Външното министерство и пеенето й ставаше все по-мощно и патетично. И тогава изневиделица, от другия край на булеварда, срещу нея се понесе в галон ескадрон от конни стражари. Пеенето прегракна, но не спря. Ирина погледна с ужас към безумните студенти, които продължаваха да вървят напред. Край нея, по паважа на булеварда, профучаха галопиращите коне. Тя се вмъкна бързо в сладкарницата до ъгъла.

2 коментара:

Анонимен каза...

само малко уточнение - раздават ги внуците им. които вече са не знам кое поколение аристокрация.

Анонимен каза...

кой ли ще раздава шамарите след 70 години...

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)