събота, декември 28, 2013

Тупалки на юг

Преди няколко дена гледах Homefront (Отбранителна линия) – екшън с Джейсън Стейтъм.

Героят на Стейтъм е ченге от отдела за борба с наркотици, който след неприятен случай в работата заминава на юг, за да живее с дъщеря си в райско кътче, някъде в делтата на Мисисипи.

Което означава, че всички очаквания от декора са налице – градче със скарида в герба, местни жители – откачалки, прекрасни жени (една от тях е Уинона Райдър, но можеше да са повече), внушителна природа и як саундтрак.

Обаче, наместо да се отдаде на живота като яде гъмбо, скариди и всякакви рибни вкусотийки и да прекарва повече време с плашещо интелигентната си дъщеря, героят на Стейтъм открива, че дори в рая си има недостатъци – местните откачалки са отмъстителни и злопаметни, от една малка случка в даскалото на дъщеря му може да излезе голям проблем, а местният шериф с удоволствие взима по някой долар от когото трябва, за да гледа на другата страна, ако се наложи.

Скапаната ситуация, освен с #оставка на шерифа (която сигурно ще дочакаме във втора серия), може да се оправи с малко тупалки и с оръжие с голям калибър, което и логично следва.

За освежаване между празничните трапези – напълно бива.






А между другото, гледам, че някой е качил в гадно качество целия филм в ютюба.

четвъртък, декември 26, 2013

Дядото Мраз от Благоевград

Димитър Благоев не е от любимите ми исторически фигури, въпреки че съм посещавал родното му място – Загоричани (сега Василиада) и съм бил на мястото, където местните твърдят, че е била неговата родна къща. 


Загоричани (Василиада)

Предполагаемото място на къщата

Също така смятам, че той не е толкова проблематичен като историческа фигура, колкото е проблематична интерпретацията му, която ни завеща комунистическият режим. Благоевград носи неговото име, защото той е единствената фигура от този мащаб, свързана с българското и с международното социалистическо и комунистическо движение, родом е от тази част на България, някога в миналото (но не през цялото време!) е имал възгледи по македонския въпрос, съвпадащи с текущата политика на БКП, а името на Георги Димитров вече е било заето.  

Аз съм родом от Загоричане, а между другото не съм и българин, а македонец, по-точно съм македонски славянин! (Смях) И като такъв, ако искате да знаете, аз съм за Македония, като славянска земя, която ще има собствено управление! (Смях в залата)!“ (от тук)

Въпреки всички интерпретации на боядисания паметник на Благоев в Благоевград, които варират в трите си обичайни форми – „вандализъм“, „изкуство“, „политически протест“, оцветеният като „дядо Мраз“ паметник направи нещо добро – повдигна още няколко въпроса в общественото пространство – за реалната историческа роля на Димитър Благоев, за оценката на пред–болшевишкия период на социалистите в България, както и за мястото на социалисти и болшевики в македонското революционно движение и в създаването на съюзната република Македония в състава на Югославия. 

Личното ми мнение е, че това е политически протест – така интерпретирам идеята на украсата, че „Дядото“ Мраз носи на сегашното правителство, което се смята на думи за негов идеен наследник, ОСТАВКА. Неособено удачен, обаче, защото горните въпроси са тежки и още не са изяснени напълно, което може да доведе  и изглежда води до тежки спорове и в средите на протестиращите, а не само между протестиращи и управляващи. Но изглежда това ни е участта – да опитаме да постигнем мир с цялото си минало наведнъж, щом не го направихме постепенно.


Снимка: Ники Караколев

Няма да имам място да ви споделя всичко, което мисля по въпроса, затова сега публикувам спомена на Царевна Миладинова, дъщеря на Димитър Миладинов (да, един от двамата „братя Миладинови“, които са повече от двама) за нейната случайна среща във влака с Димитър Благоев.

„...Ние се намерихме веднага в един голям вагон с няколко отделения, в които въпреки лятното време бяха наслагани самовари, а около тях – куп насядали мъже, жени и деца. Нашата група се запъти към едно от по-малките отделения, в което бяхме въведени. Там трябваше да бъдем представени на двама пътуващи българи, погрижили се да се настанят предварително, за да запазят места и за нас. Единият от тези съпътници бе широколик, твърде къс на ръст, с черна дълга брада, която не отговаряше на едва ли не младенческото му лице, а другият – сух, слаб, с подвижни живи очи и доста високо чело. И двамата седяха насреща до малките прозорчета и беседваха разпалено.

Не помня кой ни въведе и кой ни запозна с тези млади българи. Но спомням си, те и двамата като ни видяха, скочиха от местата си, погрижиха се да бъде прибран багажът ни и скоро ние, трите българки, завършили образованието си и пътуващи за родните места, станахме добри събеседници и узнахме техните имена.

Първият бе Димитър Благоев [1], учил някъде из Русия, къде – не зная. Той се каза родом от костурските села из Югозападна Македония. Какво бе учил този на вид толкова оригинален младеж, нищо не мога да си спомня в тоя момент. Зная само, че той бе твърде краен в политическите си убеждения. Чух даже да се произнася прозвището му "нихилист".

Нихилистите по онова време бяха низвергнати от руското общество. Смятаха ги за опасни и ги преследваха. Благоев говореше буйно. Търсеше винаги да уязви богати и властници. Особено ненавиждаше тези, които изпращаха съмишлениците му в Сибир. Той самият бил неведнъж преследван поради крайните си убеждения.

Трябва да кажа тука, че такива и подобни разговори не бяха нещо ново за нас. Още в киевския Левашовски пансион и в гимназията бяхме чували да се говори за руския нихилизтм. Тогава социализмът не бе още много на мода.

Нихилисти е имало и ученички, за щастие – нито една от българките. Колкото до някои млади българи, слушахме, че са се били увлекли в пътя на крайностите, а някои от тях, от ония времена още, отнасяха тази евтина стока със себе си и в България. От устата на млади момичета рускини, наши съученички, неведнъж се чуваха проповеди за бунт против учители и учителки. Когато това достигнеше до ушите на учителите ни, тези проповеднички биваха наказвани и уволнявани.

Насреща, в другия ъгъл на новия железнопътен вагон, върху една торба спеше един снажен русин, по всяка вероятност – помешчик. Благоев често показваше на него. Наричаше го "бездушна твар", напълнил торбата си с "рубли". Младият българин бе готов едва ли не да държи цяла реч против този безгрижно спящ човечец, без да го познава, без да знае нищо за живота му.

На Благоева отговаряше вторият наш съпътник, за когото чухме, че бил Трайко Китанчев [2] от Ресен. Колкото този втор наш спътник бе слаб и сух, толкова той ни направи впечатлението на смел защитник на здравите български убеждения. За него проповедите за руския нихилизъм нямаха никакво значение. Китанчев забравяше и Русия, забравяше и целия свят. Нему не влизаха в работа вътрешните раздори сред руското общество. Той не искаше да знае нито за крутите мерки, които взимаха руските управници против разпространяващия се руски нихилизъм, нито за страданията на эаточениците в Сибир. Трайко Китанчев говореше само за освобождението на българския народ в Мизия, Тракия и Македония – трите географически понятия, трите големи български области, съдбата на които по онова време вълнуваше нашата просветена младеж; доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се помогне за освобождението на българския народ.

За този млад разпален патриот свободата на родината бе всичко. Той укоряваше руските нихилисти и техните последователи като събеседника си Благоев и ги наричаше бъдещи разорители на народа си. Колкото и да бе нервен в обясненията, Китанчев имаше и нещо свежо в себе си. Когато Благоев не разбираше от дума, Китанчев махаше с ръка и ставаше весел и пускаше една след друга шегите. Тези шеги твърде много забавляваха нас, младите абитуриентки, но дразнеха "нихилиста" Димитър Благоев.

Тия спорове и тия разговори бяха безкрайни през целия път от Киев до Одеса. Ние бяхме вече престанали да ги следиме. Нас ни занимаваха нашите мисли. Ние си мислехме за родния край, за майка, за учебното дело, което ни очакваше. Но ние не скривахме, че сме на страната на Китанчева. С желанията и стремежите си той бе толкова близък до идеалите на целокупния български народ, до болките му, до нуждите му. Пък той бе и по-внимателен към нас, присъствувашите млади българки. Той говореше за освободителното движение, за Букурещ, за българските дейци там. Често шеговито подмяташе на мен и на Царачинска, че ще пътуваме за Цариград при "патрици и владици". Споменаваше името на Петко Каравелова [3], който по същото време бил на учение в Русия. Носталгията, която ние всички имахме за България, бе безкрайна. Нашият копнеж бе час по-скоро да стигнем дома.

Слава богу, Одеса тури край на споровете на двамата млади българи.

Дълги години по-късно научих за съдбата на двамата съпътници. Димитър Благоев бил станал водител на тесните социалисти в България, а Китанчев, по образеца на всички будни умове, възпитани в духа на букурещката школа, по-късно стана водител на първата македонска революция [4], а именно на тая откъм деветдесетте и пет години на миналия век.

Рошавият "нихилист" Димитър Благоев от 1874 година не бил се много изменил до края на живота си – толкова силно е била подействувала руската "нихилистическа школа". Щом си спомнех за Благоева, все ми е идвал на ума спящият помешчик с "пълната торба рубли".

Китанчева срещнах много по-късно като учител в Солунската гимназия. След учителството си в тая първокласна българска гимназия Китанчев, както е известно, вдигна казаното македонско въстание в Пирина през 1895 година и с това и той на свой ред оправда придобитата от най-млади години руска националистическа и славянофилска школовка.

Не помня закъде заминаха Китанчев и Благоев от Одеса, но тук те се отделиха от нас почти скарани...“



колаж – Благовест Цветанов.


понеделник, декември 23, 2013

Силни, здрави, безстрашни и весели


картинка

Легенда за Йемтланд

По онова време, когато в Йемтланд още живеели великани, един стар планински великан стоял веднъж на двора пред къщата си и чешел конете си. Изведнъж той забелязал, че те се разтреперали от страх.

— Какво ви е, кончета мои? — попитал ги великанът и се огледал, да види какво е изплашило животните. Но наблизо нямало нито мечки, нито вълци. Съгледал само някакъв скитник, който съвсем не бил голям и силен като него, но все пак изглеждал здравеняк. Той се изкачвал по пътя към къщата в планината.

Като видял скитника, старият планински великан се разтреперал също като конете. Без да довърши работата си, той влязъл в голямата стая, където жена му предяла кълчища.

— Какво има? — попитала жената. — Пребледнял си като платно.
— Как да не пребледнея? — отвърнал великанът. — По пътя се мъкне някакъв скитник и аз съм сигурен, че това е Аса-Тор.
— Наистина това не е приятно посещение — казала жена му. — Не можеш ли да го омагьосаш, та къщата да му се види като скала и той да отмине портата?
— Много е късно за магии — отвърнал великанът. — Чувам го как влиза в двора.
— Тогава скрий се по-добре и ме остави аз да го приема — рекла бързо жена му. — Ще се постарая да направя така, че втори път да не стъпи тук.

На великана това предложение много се харесало. Той влязъл в малката стая, а жена му продължила да преде, като че ли не подозирала нищо.

Трябва да кажем, че тогава Йемтланд изглеждала съвсем другояче. Цялата представлявала едно голямо планинско плато. Била съвсем гола, нямала дори борова гора. Нямала никакво езеро, никаква река, никакви ниви. Дори планините и върховете, пръснати сега из цялата страна, тогава се намирали далеч на запад. В тази дива област не живеели никакви хора, но великаните се чувствували добре там. Те също допринасят Йемтлавд да бъде толкова пуста и негостоприемна и планинският великан с основание се изплашил, като видял Аса-Тор. Той знаел, че божествата не обичат онези, които пръскат наоколо си студ, мраз и пустота и пречат на земята да бъде богата, плодородна и украсена с жилища на хора.

Жената на великана не чакала дълго. В двора се чули тежки-стъпки и скитникът блъснал вратата и влязъл в къщата. Той не се спрял на прага, както правят скитниците, а тръгнал към жената, която седяла до отсрещната стена.

Но чудно нещо! Той вървял дълго време, а все още бил близо до вратата и не бил стигнал до огнището в средата на стаята. Закрачил по-бързо, но след известно време му се сторило, че жената и огнището са много по-далеч, отколкото, когато влязъл в стаята. При това в началото къщата не му се видяла много голяма. Разбрал това чак когато стигнал до огнището, защото толкова се изморил, че трябвало да се подпре на тоягата, за да си почине. Като го видяла, че спрял, жената оставила къделята, станала и с няколко крачки се озовала при него.

— Ние, великаните, много обичаме големи къщи — казала тя. — Мъжът ми все се оплаква, че му е тясно. Но който върви с крачки като твоите, сигурно намира, че в такава къща мъчно се отива от едно място до друго. Кажи ми сега кой си ти и какво търсиш при великаните!

Отначало скитникът като че ли се готвел да отговори грубо, но после решил, че не бива да се кара с жена и казал съвсем спокойно:
— Казвам се Здравеняка и съм взимал участие в много борби и приключения. От една година насам живея в дома си и вече бях почнал да се питам няма ли работа за мен, когато чух, че хората се оплакват от вас. Вие, великаните, така лошо сте управлявали страната, че никой друг освен вас не можел да живее тук. Дошъл съм сега да поговоря с мъжа ти, не мисли ли да въведе по-добър ред тук?
— Мъжът ми е на лов — отвърнала жената. — Като се върне, той сам ще отговори на въпроса ти. Но според мен онзи, който мисли да задава такива въпроси на един великан, трябва да бъде доста по-голям от теб. Струва ми се, че за твоята чест ще, е по-добре да си отидеш, преди той да се е върнал.

— Щом съм дошъл, ще го почакам — отговорил Здравеняка.
— Аз ти дадох добър съвет — казала жената, — а ти прави, каквото знаеш. Седни сега на скамейката да те почерпя за добре дошъл!

Жената взела един грамаден рог за медовина и тръгнала към бъчвата в ъгъла на стаята. На госта бъчвата не се видяла много голяма, но когато жената извадила чепа, медовината потекла в рога с такъв грохот, като че ли в стаята имало цял водопад. Рогът скоро се напълнил и и домакинята се опитала да запуши бъчвата. Но медовината, която шуртяла от бъчвата, изтръгнала чепа от ръцете й и потекла по пода. Жената опитала още веднъж, но не успяла. Тогава повикала госта на помощ.

— Здравеняко, не виждаш ли, че медовината изтече? Ела турни чепа!
Гостът веднага скочил да й помогне. Взел чепа и се опитал да запуши бъчвата, но медовината го грабнала от ръцете му и продължила да залива пода.

Здравеняка повторил опита си няколко пъти, но безуспешно. Най-сетне захвърлил чепа. Целият под бил залян с медовина и за да може тя да се изтича, чужденецът започнал да копае дълбоки бразди в твърдия каменен под, както децата правят бразди напролет в пясъка, за да се изтича водата от топящия се сняг. Тук-там правел дълбоки дупки, в които да се събира медовината. През това време жената мълчала и ако вдигнел поглед към нея, щял да види с какъв ужас го гледала тя. Когато свършил, жената му казала подигравателно:

— Благодаря, Здравеняко. Виждам, че правиш каквото можеш. Обикновено мъжът ми запушва бъчвата, но не може да се иска от всички да бъдат толкова силни. Щом не можеш да свършиш това, най-добре е според мен веднага да си отидеш.
— Няма да си отида преди да свърша това, за което съм дошел — отвърнал чужденецът. Той изглеждал много засрамен и смутен.
— Седни тогава на скамейката. Ще сложа гърнето на огъня да ти сваря каша!
И домакинята сложила да вари каша. Но когато кашата била почти готова, тя се обърнала към госта:
— Сега виждам, че брашното се е свършило и кашата няма да стане достатъчно гъста. Не можеш ли да завъртиш няколко пъти мелницата до теб? Между камъните има жито. Но трябва да събереш всичките си сили, защото мелницата не върви леко.

Гостът не оставил да го молят дълго. Мелницата не му се видяла много голяма, но като се опитал да завърти камъка, не можал дори да го помръдне. Трябвало да употреби всичките си сили, за да го завърти веднъж.

През това време жената го гледала мълчаливо. Но когато оставил мелницата, тя казала:
— Мъжът ми повече ми помага, но от теб не може да се иска онова, за което не ти стигат силите. Не виждаш ли, че за тебе е по-добре да не се срещаш с мъжа ми, който може да смели с тази мелница, колкото брашно иска?
— Все пак искам да се срещна с него — отговорил Здравеняка тихо.
— Седни тогава, докато ти стъкмя постеля — казала жената, — защото сигурно ще трябва да останеш да пренощуваш!

Тя струпала цял куп завивки и възглавници и му пожелала лека нощ.
— Дано постелята не ти се види твърда — казала тя, — но мъжът ми всяка нощ спи на такова легло.

Когато Здравеняка се опънал на постелята, почувствувал под себе си толкова ръбове и буци, че не можело и да се мисли за спане. Както и да се обръщал и въртял, все му било неудобно. Тогава почнал да хвърля насам възглавница, натам завивка и накрая легнал на земята и спал спокойно до сутринта.

Но когато слънцето изгряло, той станал и напуснал къщата на великана. Минал през двора, излязъл и затворил портата зад себе си. Изведнъж жената на великана изникнала до него.
— Виждам, че си тръгваш, Здравеняко — рекла му тя. — Това наистина е най-доброто, което можеш да направиш.
— Ако мъжът ти може да спи на такава постеля, каквато ти ми постла снощи — отвърнал Здравеняка намръщено, — не искам и да го видя! Той трябва да е човек от желязо и с него никой не може да се пребори.

Жената на великана се била облегнала на оградата.
— Сега, когато си отиваш, Здравеняко — казала тя, — трябва да знаеш, че с твоето посещение у нас ти съвсем не се изложи, както сигурно си мислиш. Нищо чудно, че пътят през стаята ти се видя дълъг, защото ти измина цялото плато, наречено Йемтланд.

Не е чудно, че не можа да запушиш бъчвата, защото срещу теб течеше всичката вода, която се спуска от снежните планини. А когато отведе водата по пода, ти направи бразди и дупки, които сега са реки и езера. Когато завъртя мелницата веднъж, това не беше малко нещо. Между камъните имаше не жито, а варовник и пясъчник и ти смля толкова много, че сега цялото плато е покрито с хубава плодородна земя.

Не ме учудва и това, че не можа да спиш на постелята, която ти бях стъкмила, защото бях турила големи остри планински върхове. Ти ги разхвърли из цялата страна и аз не съм сигурна дали хората и за това ще ти бъдат така благодарни, както за другото, което направи. Сега ти пожелавам добър път и ти обещавам, че ние с мъжа ми ще се преселим на такова място, дето няма да можеш да идваш така лесно.

Докато слушал, скитникът се ядосвал все повече и повече, а когато жената свършила, измъкнал от пояса си чук. Но докато го вдигне, жената изчезнала, а на мястото на къщата се виждала само сива планинска стена. Останали обаче грамадните реки и езера, за които той направил място на платото, и плодородната земя, която смлял. Останали също и чудните планини от Фроствиксфйел и от Овиксфйел до Сюларна край границата, които са красотата на Йемтланд и правят всички хора силни, здрави, безстрашни и весели.

снимка



Селма Лагерльоф, от  Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция


#оставка

събота, декември 21, 2013

Празнични сладки новини с меченца

Отдавна не съм ви писал в блога и имам достатъчно оправдания за това но, няма да ги изреждам, освен при специален интерес ;)

Напук на обичайните критики и лоши новини, които се леят обикновено от тук, ще ви представя и една добра новина, нещо позитивно, т.е. сладка новина.

Ани ме покани на откриването на сладкарница Орсети, комбинирано естествено, с дегустация на предлагания асортимент, което знаете че няма как да откажа.

Не познавам много добре района около „Дондуков“ 19, където се намира сладкарницата и нямам идея как е конкуренцията в района, но много се радвам че този район започва постепенно да се възстановява и старите сгради и помещения добиват нов шанс за живот, защото това е едно доста перспективно, макар и западнало място в столицата, с истински улици, тротоари, пространства между сградите, както и множество стари сгради с прекрасна стара архитектура, които искат ремонт и поддръжка и тогава можем да отключим духа на стара София да му се порадваме и ние ;)

Посрещането беше оптимистично:


Определено тук няма да бъде сборен пункт за феновете на нисковъглехидратната диета (НВД).


 Любопитните граждани бързо редуцираха бройката на мострите



 Отгоре, по часовниковата стрелка – парче вегетарианска пица, чудесно, тарталетка с киви, кръглото нещо вдясно е нещо като бомбичка с божествен какаов крем, половин еклер отдолу  (също пълен с нещо като баварски крем. казаха ми името на крема, но моментално го забравих) и вляво – сладкиш с листово тесто.

Всичко е супер, аз гласувам най–вече за двете неща с крема – за еклера и топката с шоколадов крем.

Като гледам и другите гости на партито бяха гласували по същия начин, защото топките с шоколадов крем първи свършиха по таблите.


Какво има на логото?

Меченце, защото orsetti значи „мечета“ ;)


Нямах време много да стоя, защото трябваше да тичам на протеста, който пък вече бил от по–ранен час, 18:30 тъй че просто добавих нещо цветно–сладко към иначе зимния протестен ден ;)

вторник, декември 03, 2013

Проектозаконът за МВР като контрареформа и контрареволюция

Ако сте пропуснали статията на Евгений Дайнов „След революцията идва контрареволюция“, гледайте да я прочетете. В нея се разказва какво ни чака, ако протестите не успеят.

Накратко –
...контраофанзива на застрашените от революцията, които си поставят за цел не само да отмъстят за причинения им страх, но и да върнат нещата в изходна точка. А най-добре – в точка, далеч по-назад от изходната, та следващият път революционерите да трябва да започват от доста по-лоша стартова позиция. 
Част от тази контраофанзива е подготвяният нов закон за МВР. Снощи в Аулата на Софийския университет, Ранобудните студенти проведоха обществена среща за обсъждане на законопроекта.


Снимка: Ранобудните студенти

На срещата се опита да се вмъкне Бисер Петното.

Като говорители бяха поканени Тихомир Безлов ( Център за изследване на демокрацията), Росен Босев („Капитал“), адв. Александър Кашъмов (Програма „Достъп до информация“) и адв. Маргарита Илиева (Български хелзинкски комитет, правна програма)

Какви са проблемите в новия закон за МВР


Според Маргарита Илиева, проблемите в МВР са както наследени стари, но и нови:

Тези, сега нововъведени с проекта възможности за употреба на сила, помощни средства и оръжие, не са по такъв начин интегрирани в правилата, че да се подчинят на този стандарт за „абсолютна необходимост“ Това означава, че те могат да бъдат възприемани от служителите като възможност те да използват сила и помощни средства спрямо гражданите и тогава, когато това не е абсолютно необходимо. 
Друг проблем е автоматично изземване на образци от ДНК проба на лицата, подлежащи на полицейска регистрация. По сега действащия закон е регламентирано, че това се прави, когато е необходимо. Тоест, има изискване, и когато съдът проверява, понеже е предвиден съдебен контрол и в действащия закон и в проекта, той има основание да откаже или да разреши изземването на образци от ДНК проби. Тук обаче, в проекта, няма основание на което да се събират такива образци, тоест събират се във всички случаи, а няма и основание на което да се откаже, тоест предвидения съдебен контрол е едно формално парафиране на искането, което полицията има, а това е проблем.
и адв. Илиева продължи с това, че това е навлизане в личния живот на гражданите, без това да е необходимо.

Цялата позиция на Хелзинкския комитет може да бъде свалена от тук.

Адвокат Александър Кашъмов посочи, че въпреки че този закон твърди, че коригира несъвършенствата на стария, то много от кестовете са буквално преписани от стария и това поставя въпроса – „А защо се прави така?“ Мнението му е, че такива подмени на закони дават възможност на политическата власт да действа в интерес на силите, които не желаят гражданите да могат да защитят собствените си права.

Той обърна внимание на нещо особено интересво – какво сегашните законодатели са пропуснали да препишат от предишния закон. Например този текст:
Всяко лице има право да иска достъп до личните му данни, обработвани в информационната система на МВР или Шенгенската информационна система.
Тоест, както казва адв. Кашъмов – „Едно основно право на хората в Европейския съюз, право което е гарантирано от чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека, и от чл. 108 на Директива 95/46 на Европейския съюз, и от нашата Конституция, член 32, е личната неприкосновеност, а част от личната неприкосновеност са личните данни, а част от защитата на личните данни е правото на достъп до тях, като принцип. Този принцип може да бъде ограничаван, да има изключения, но не може да бъде изцяло премахнат. “

...

„Може този пропуск да е случаен, но е забележително, че в чл. 28 на проектозакона, това право не фигурира. За сметка на това, обаче, фигурира възможността органите на МВР да отказват достъпа до лични данни. Тоест не само хората нямат право, но и МВР вече има привилегията да откаже достъп. Това е в случаите, когато би възникнала опасност за националната сигурност или обществения ред (съществуващ и сега текст), който е противоконституционен.“

Вторият момент, който е проблематичен според ПДИ, е това, че за изпълнение на целите си, органите на МВР могат да обработват лични данни. Една пределно обща разпоредба, която позволява събиране и обработване на лични данни, второ поставяне в информационни фондове, трето – смесване и свързване на данни от различни източници....

Росен Босев от в–к „Капитал“ припомни, че проектът за закон е дълъг 130 страници, а мотивите към него са 6 страници, но от тях въобще не се разбира, защо е необходим нов закон за МВР. Просто в 6–те страници са преразказани 180–те страници след това.

Има два въпроса, които нямат отговор:
1. Защо трябва да се преписват текстове от стария закон? това не е безобидно, защото ще се наложат нови разходи за обучение на полицаите. Защо законопроектът не връща един работещ модел?

2. Защо новият институт на доброволния сътрудник не е по никакъв начин разяснен на обществото?

Също не е ясно как ще се обезпечат поетите финансови ангажименти към служителите в МВР. Откъде ще се намерят тези 100 милиона лева?

Най–големият проблем за Тихомир Безлов с този проектозакон е, че съзава една уникална фигура, вътрешният министър, който има изключителни правомощия и това е един от най–големите дефекти, защото всеки пореден министър преформатира МВР според представите си. И всеки пореден министър си прави свой закон за МВР, поне от Румен Петков насам.

Какъв е проблемът, ако министърът е толкова могъща  фигура?

„Основният проблем е, че той може да смени всеки“, обяснява Безлов, „и ако погледнете историята дори от 90–та година насам, ще видите че при смяна на правителството биват сменени 50–те най–важни фигури в МВР“  Получава се тотално неефективна институция, заключава Безлов, защото всеки който стигне до директор на дирекция знае, че следващия министър ще му вземе главата.

„В демократичните държави, хората се назначават или уволняват според това какво могат, а не според това каква е политическата им ориентация и затова има и професионално ръководство на МВР“,  е мнението на Безлов.

Срещата беше изключително интересна, но няма как да ви преразкажа всичко. А и за съжаление ми съвпадна с протеста на улицата, така че само чувах тромбите и барабаните и не можах да присъствам лично.

Ако ви е интересно, цялата дискусия можете да видите в youtube канала на Иво Божков.



Още няколко акцента, които може би ще са ви интересни

адв. Маргарита Илиева разясни разликата между „неразрешен“ и „изрично забранен“ протест и защо Йовчев неправилно говори за „незаконни“ протести (HD):




Адв. Александър Кашъмов и адв. Маргарита Илиева за това докъде е стигнала политизацията в МВР и колко е вредно това:


Румен Стоев от Ранобудните студенти обеща да обобщят резултатите от дискусията и да ги оформят като позиция по закона за МВР:


Извън дискусията, Ивайло Динев разказа за плановете да изпратят студентска делегация до Украйна:

Надявам се да имам време и за индивидуални интервюта с участниците.

петък, ноември 29, 2013

Войната на буболечките и Хогуортс в космоса

Не знам колко от вас са изпитвали същите неща като мен, но по време на сесия в университета изпитвах неистово желание да чета и то, не учебници.

Това, което си позволявах като умствен деликатес, беше в следобеда след изпит да си купя една нова книжка от някоя сергия и да я излапам до вечерта с кориците.

(мисля че моят екземпляр беше с друга корица, но не е при мен да проверя)

„Играта на Ендър“ беше книга, която прочетох така. Толкова ми беше интересна, че ми изяде май и половин ден за учене и дори може да ми е коствала част от оценката за следващия изпит, но не съжалих. И до ден днешен я помня с много подробности.

Ще ви хареса ли книгата? Ако харесвате книгите за Майлс Воркосиган (дори и първата книга, от поредицата, която четох – „Игрите на Вор“,има подобно заглавие), най–вероятно много ще ви хареса.

Снощи отидох да гледам филма, към който подходих предпазливо. Не много филми успяват да стигнат до нивото на литературния си оригинал и обикновено това важи повече за по–добрите книги.

Първо, от дълго–дълго време насам виждам филм, в който Харисън Форд прави прилична роля. В обичайното си амплоа – на амбициозен командир от космическия флот на добрите.

снимка

Второ, да се направи добър филм със съвсем млади актьори (които изглеждат като тинейджъри, но не знам дали са) хич не е лесна задача.

Трето, да вкараш тревогите и дилемите на героя под кожата на зрителя също не е лесна работа.

Четвърто, зрелищен филм с космически сцени и без 3D (всъщност, не знам, може и да има прожекции с 3D, не съм проверявал), който въпреки това зашеметява с кадрите и плановете си, рядко се получава. Нормално е, хората обичат да си помагат с технологиите.

Историята е за едно момче, което трябва бързо–бързо да порасне и да спаси всички големи (тук напомня Star Wars), живеещо в едно проблематично с демократичните си устои общество във военно положение и воюващо с насекомоподобни пришълци (тук пък напомня Starship Troopers), но на ужасяваща цена. Нещо като нашите ранобудни студенти, които поеха бремето на цялото общество на плещите си и за момент не издържаха на тежестта му и го изпуснаха на земята. Но аз вярвам в тях, ще се справят и ще имаме повод да се гордеем с тях.

Дилемите във филма се редуват една след друга, с нарастваща сложност  пред героите – къде е границата между човека и машината? Между образованието и жестокостта? Между симулацията и реалността? Какво може да бъде пожертвано за победата и целта оправдава ли средствата? Кога загубата на човешки живот е оправдана? Талантът на кого принадлежи – само на човека, който го носи или на всички?

Също, интересно ми е, каква ли е причината да гледам поредния филм за Земята и висящата до нея космическа база, която съдържа надеждата на цялото човечество. Вече гледах „Елизиум“, „Забвение“, новата версия на „Total Recall“, че дори и пародията „Железно небе

Ако имате момче в подрастваща възраст, ще е голям грях да не го заведете да гледа филма и след това да не го обсъдите в приятна обстановка.

Ако продължа със суперлативите, няма да е реалистично и ще се получи твърде рекламно, затова ще си кажа и някои критики.

Литературният материал е богат и подробен, с психологичеки нюанси и с планове, които се застъпват и преливат – и това е предадено във филма, но само донякъде.

Основната идея за мотивацията на хората и на враждебната извънземна раса, която е и ключът към развръзката, е смарамучкана някъде между сцените.

Фантастичните сънища – игри, които трупат загадка след загадка в книгата, тук са цитирани бегло и без нужното внимание за сюжета.

Фантастичните филми от последните години (като „Специален доклад“) поддържат идеята за бъдещето на компютърните интерфейси с размахване на ръце, което от гледна точка на ползваемостта е катастрофа, но добре стои на кино. Абе, само се замислете бе, да работите цял ден на компютър с размахване на ръце – питайте, на диригентите лесно ли им е?

Като цяло – добра екранизация и препоръчвам да се гледа, но първо горещо препоръчвам да излапате книгата.

Имам и известно чувство за похабен материал – можеше да се получи отличен мини–сериал от две серии, но никой не знае предварително какво ще стане, нали така. Много повече можеше да се извади от учебните схватки в космическия Хогуортс.

снимка

Продължението на „Играта на Ендър“ – „Говорителят на мъртвите“ успях да прочета някъде докъм 20–та страница, там умрях от скука и от 20 години си седи недочетено. Ако някой е стигнал до края му, да каже струва ли си, за да се боря пак.


четвъртък, ноември 21, 2013

МВР отмени Конституцията

Чл. 35. (1) Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.  – Конституция на Република България

Сега, ако си мислите, че този член от Конституцията действа, значи не сте питали министъра на вътрешните работи Цветлин Йовчев.

Днес, в деня на големия антиправителствен протест, МВР беше напълно решено така да блокира центъра на София, така че да не предизвика абсолютно никакво неудобство за депутатите, напускащи сградата на Парламента. Дори да се наложи да ограничи конституционните права на гражданите и да се блокира цяла София.

В Закона за митингите, събранията и демонстрациите е записано:

 Чл. 7. (1) Събранието или митингът може да се провежда на открито или в закрито помещение.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Събрание, митинг или манифестация не може да се провежда в обозначената зона около сградите на Народното събрание, на Президентството и на Министерския съвет, както и в непосредствена близост до военни обекти.
(3) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Обозначена зона е зоната за сигурност около сградите по ал. 2, която обхваща не по-малко от пет и не повече от двадесет метра от съответната сграда. Обозначената зона може да се определя за всеки конкретен случай по предложение на администрацията на органите по ал. 2, след съгласуване с компетентните органи на Министерството на вътрешните работи, и се утвърждава от кмета на Столична община, за което се уведомява организаторът на събранието, митинга или манифестацията.

Този закон, коригиран от правителството на ГЕРБ, беше предмет на ожесточени разисквания в парламентарните комисии, където и аз участвах в обсъждането на закона. Препъни камъкът в законопроекта беше именно чл 7. (3), където беше предвидено изпълнителната власт по свое усмотрение да реши колко широка да е зоната на сигурност – и 5 километра, ако им се прииска (според традициите на полицейската държава). И, тъй като тази зона дефакто въвежда изключение от конституционните права на гражданите, уточнени в чл. 35 на Конституцията, за целите на сигурността, неправителствените организации и гражданите, участващи в тези разисквания, успяхме да убедим парламентарното мнозинство да впише конкретно число в закона - 20м. Дори ходихме да мерим разстоянието пред Президентството с ролетка.

Днес, МВР се държеше сякаш не съществува нито Конституция, нито Закон за  митингите, събранията и манифестациите.

Очевидно, (ако някой иска да ми дава аналогии с блокирането на градове заради посещения на американските президенти), на следните места, където имаше блокади, достойни за гражданска война, няма никаква заплаха за живота, здравето и сигурността на безценните български народни представители, което означава, че и няма законов повод за блокада от такъв мащаб.

На предния голям протест, полицията допусна студентите да минат по ул. „Московска“ в тесен „коридор на свободата“, като на практика никой от шествието не можеше да се отбие вляво или вдясно.

Днешните мерки „за сигурност“ бяха абсолютно безпрецедентни, дори за всичките над 150 дена протести и абсолютно неоправдани по никакви закони. Ул. „Московска“ беше непроходима за студентите и протестиращите граждани. Дори и фамозният бял автобус беше запречил „Московска “ много символично.

От МВР бяха блокирани улици без директна връзка със сигурността на депутатите още предния път, когато преградиха „Оборище“ зад катедралата „св. Ал. Невски“ и когато имаше блокада между Университета и НХА. Този път размахът им плаши.

Безпрецедентната блокада на „Дондуков“ и „Левски“ 


„Дондуков“ и „Левски“


 „Мария Луиза“ при „Лъвов Мост“

„Мария Луиза “ и „Стамболийски“ (на вечерното шествие)

Целта на МВР блокадите не е запазване на живота и здравето на депутатите, а промяна на маршрута на протестното шествие, което всъщност е директно нарушение на Конституцията поне в три члена – горецитираният чл. 35, но също и чл. 43 (право на мирни събрания и манифестации) и чл. 39 (право на мнение и на изразяването му)

За полицията това може да са
позиционни ходове за превантивно поемане на контрол на ключови точки, където не бройката, а инициативата е от значение.“, както казва @BGInfoSecKnight , и чисто тактически това може да е добър ход, но правно е престъпление срещу конституционните права на гражданите (чл. 169Б от НК, до три години затвор или глоба), а политически е самоубийствен и трябва да се санкционира чрез ОСТАВКА.

Премиерът „Пламен Орешарски“ заяви, че държавни служители ще бъдат уволнявани по „оперативни данни“, за участие в антиправителствени митинги (и ще бъдат, евентуално „заместени“ с родолюбиви кандидати за държавна длъжност, кандидатствали по документи в централата на БСП).

Наличието на „оперативни данни“ за протестиращи граждани означава, че МВР играе и ролята на „политическа полиция“

В доклада на МВР за Консултативния съвет по национална сигурност се казва следното:

Налице са определени опити за насочване, включително и на спонтанно протестиращите, в посока, която преследва конкретни политически цели. По този начин обществената енергия често се насочва към погрешни посоки и към деструктивни действия, които няма да доведат до разрешаване на проблемите
Очевидно, в доклад уж по сигурността МВР си позволява да дава политически оценки на политическата дейност на гражданите и да я квалифицира като „деструктивни действия“.

Дори само тези три факта са напълно достатъчни, министърът на МВР да подаде оставка, заедно с цялото правителство.

Защото те доказват неявното въвеждане на извънредно положение и политическа полиция в България.

Така че, ОСТАВКА!

PS. Дали митингът на „България без цензура“ на Барека не настъпва 20м. зона на сигурност пред президентството? Ало, полицията!


PS. Новият закон за МВР, който се подготвя в момента, смята да узакони свръх правата на министерството, тоест „законно“ (в противоречие на Конституцията и горе–долу като назначението на Пеевски!) да превърне България в полицейска държава.

понеделник, ноември 18, 2013

Владимир Буковски за конспирацията и политическата борба

През последните няколко месеца и особено покрай студентския  протест непрекъснато обсъждаме методите и организационните форми на политическата борба. Как трябва да се прави, кой да я организира, кой да я популяризира? Трябва ли да е децентралицирана, за да е по–устойчива на атаки или пък трябва да е централизирана, за да не излъчва противоречащи си послания или пък да не се налага да върши по няколко пъти едно и също нещо? Какво трябва да се пази в тайна и какво трябва да е открито? 

Всички тези дилеми ми напомниха за книга, която прочетох преди около 5–6 години. „Години на дисидентство“ на Владимир Буковски, (който малко незаслужено си спечели върло неодобрение у някои мои приятели при едно гостуване в Червената къща)

Заглавието на руски е друго – „И возвращается ветер

Следва цитат, в който авторът споделя мисли по въпроса за начина на политическата борба и органиционните ѝ форми. Преводът е мой. 



Как е възможно възрастни хора сериозно да вярват, че революциите се случват вследствие на някаква нелегална организация? В страните, където легално съществуват опозиционни партии, процъфтява частното предприемачество и не е имало паспортна система (авторът визира системата на вътрешните паспорти, която закрепостява човека към някакво географско място) – няма никакъв проблем да създадеш нелегална организация! Особено ако не изпращат на каторга за такива неща. Нима е трудно в Англия или Франция да се създаде нелегална партия? Само че защо, щом може и легална?

И ето с това пропагандистко заблуждение хората у нас се сблъскваха двайсет години, копирайки митичната болшевишка революция, че дори и в момента още не на всички им е увряла главата. Достатъчно е да се съберат едва трима съмишленика, и  веднага започват да мислят  – а как да наречем партията си? След това пишат устав, програма и всички влизат в затвора.

Срещал съм и партии от двама души, от петима, от дванайсет. Най–голямата – ВСХСОН, беше от около сто човека. Тъкмо успяха да напишат глупава програма и да прочетат Бердяев, и то не целия (Като че ли не е възможно – без да членуваш в политическа партия да си прочел Бердяев!)

Най–малката партия, която съм срещал, се състоеше от един човек, по фамилия Федорков и се наричаше ПВН, тоест Пряка власт на народа. Така всички го наричаха и в затвора – ПВН, дори и надзирателите. Той беше часовникар от Хабаровск, на 50г., мъничък, пълен, подвижен, като ръчен часовник. В началото само спореше и ни доказваше преимуществата на пряката народна власт, след това се примири – добре де, ПВН – ПВН, вървете по дяволите. Дълго  време в КГБ си трошиха главата с  него – няма как да осъдиш един единствен човек за създаване на политическа партия! След това им падна пердето и го настаниха в лудница.

Припомняйки си сега всички партии и съюзи, на които съм попадал, с гордост отбелязвам, че ние на 15–16– годишна възраст създадохме не само най–многочислената, но и най–законспирираната организация, която просъществува по–дълго от всички и нито веднъж не се провали. 

А нашата тайна беше съвсем проста – ние въвличахме само свои връстници, а на тази възраст още няма агенти на КГБ и хората са по–искрени и по–чисти. А най–голямата ни тайна – ние нищо не правехме. Не пишехме програми, не произнасяхме клетви, не пазехме списъци, не водехме протоколи на нашите сбирки, и дори се забраняваше да говорим по политически теми, дори и нямахме име. И ако и другите организации бяха просъществували толкова, колкото и ние, те биха достигнали до естествения си предел  и те също биха разбрали невъзможността и ненужността на нелегалната работа. Биха стигнали, да кажем, до този опит по експериментален път.

На нас ни провървя повече – ние надживяхме този опасен етап още в ранна възраст. И много по–късно, в съвсем други времена, разбрахме още една, много важна истина – към демокрацията не се отива в нелегалност. Не трябва да се учиш от врага ако не искаш да си като него. 

Конспирациите раждат само тирания, само болшевики в различен цвят. Тогава аз забелязах, че нашият ръководител, който получи в ръцете си безграничната власт на нелегалната организация, мислеше повече за своята власт, отколкото за съдбата на света. Аз тогава не усетих, че се натъкнах на непреодолим закон, а само си помислих – „Защо му е всичко това?“

* * * * * * *

Обикновено се стараехме да обградим четящите на глас със своя публика, за да избегнем провокации, а и можеше да се разчита на публиката да се застъпи за нас, ако се наложи. 

И този път беше така, но твърде много се разяриха оперативните работници, а в тълпата имаше много случайни лица, дори и пияни. Започна истински ръкопашен бой, при което на много им беше непонятно кой с кого се бие и се включиха в боя, за да се позабавляват. За миг площадът кипна – биеха се, удряха се с лакти, пробиваха си път към биещите се. 

Оперативните изядоха доста бой, но все пак успяха да вкарат Щукин и Осипов в милиционерската кола. Милицията по принцип е непопулярна сред народа и появяването ѝ предизвиква злоба. В един момент се боях, че ще преобърнат колата и ще я разбият на парченца. Някак си се измъкнаха от тълпата. Щукин получи 15 денонощия „за четене на антисъветски стихове“, Осипов – 10 денонощия „за нарушение на реда и за нецензурни изрази“. Последното беше особено забавно, защото Осипов беше всеизвестен като върл противник на нецензурните изрази и много се възмущаваше, ако трябваше да ги слуша.

Дори само по това произшествие може да се съди колко необичайно беше това време. Неувереността и нестабилността на ръководството, страхът на Хрушчов да направи лошо впечатбение на Запад, дълго време сковаваха поразяващата ръка на наказателните органи. 

А абсолютната откритост и легалност на нашите действия озадачи КГБ – всички те искаха да разкрият някаква нелегална организация, която „стои зад нас“ и ни ръководи отстрани. Времето минаваше, организацията не се появяваше и КГБ тънеше в догадки. Само че не ни арестуваха, бояха се да не „подплашат“ митичната организация. 

* * * * * * * * 

Трудно е да си спомним какво правихме тогава. Зараждаше се това удивително общество, впоследствие наречено „движение“, където нямаше ръководители и ръководими, не се разпределяха роли, никого не привличаха и не агитираха. Но при пълно отсъствие на организационни форми, дейността беше удивително добре организирана. Отстрани не можеше да се разбере как става всичко това. КГБ по стар обичай търсеше лидери и заговори, тайници и конспиративни квартири и всеки път, когато арестуваше поредния „лидер“, с удивление научаваше, че движението не е отслабнало, а често дори се е усилило.

Така и изследователите на мозъка дълго време смятаха, че мозъкът съдържа специални командни центрове с йерархична система науправление, но всеки път, когато отстраняваха поредния „център“ с удивление констатираха, че съвършено друг „център“  „поема“  функциите му и нищо по същество не се променя. Отстрани изглеждаше, че клетките на мозъка са заети с напълно излишна, нелепа работа, дублирайки се едни други в осъществяването на едни и същи функции. Много по–рационални изглеждат специализацията, подчинението, заповедите и директивите. Създават впечатлението за повече ред.

Но не, този принцип е неприемлив за живия организъм. И всеки от нас, подобно на нервна клетка, участваше в този удивителен оркестър без диригент, движен единствено от чувството за собствено достойноство и от лична отговорност за случващото се. 

Ние не си играехме на политика, не съчинявахме програми за „освобождаването на народа“ не създавахме „Съюза на меча и ралото“. Нашето единствено оръжие беше гласността. Не пропагандата, а гласността, така че после никой да не може да каже – „Ама аз не знаех“ . Останалото е дело на съвестта на всеки. И не очаквахме победа – нямаше ни най–малка надежда за победа. Но всеки искаше да каже на потомците си: „Направих всичко, което можех. Аз бях гражданин, борех се за законност, и никога не тръгнах против съвестта си.“  Вървеше не политическа борба, а борба на живото срещу мъртвото, на естественото срещу изкуственото. 

Никой не „поръча“ на Гинзбург да събира материалите от процеса на Синявски и Даниел, (така наречената „Бяла книга“), а на Галансков – литературния сборник „Феникс – 66“, никой не заставяше Дашкова да печата всичко това, а мен и Вита Хаустов – да правим демонстрации, когато ги арестуваха. 

Скоро ще ви преведа още ;)

петък, ноември 15, 2013

Партиите, преходът, обществото

Нелека съдба сполетя България през 20–ти век. Наложи се нашият народ да преживее трагедии, войни, тоталитарни и авторитарни диктатури.

След 1989г започнахме движението си към свободния свят. Нарекохме това движение преход.

Наскоро участвах в „Референдум“ по БНТ, където за пореден път се проблематизираше българския преход.

Въпреки че една от участничките, Ваня Григорова, се позова на транспаранта „Не ви признаваме прехода“ като доказателство/симптом за това, че българският преход към демокрация и пазарна икономика е бил неуспешен или поне – неприет от протестиращите, искам да върна нещата в рамките на рационалните разсъждения.

Рационални, защото ащо приемем че целият преход е напълно провален, то трябва да се върнем в изходна точка и да почнем отначало.

А изходната точка е еднопартийна система, напълно национализирана икономика, колективизирано селско стопанство, пълна липса на демократични права и свободи и на първо място на свобода на словото, съвестта и придвижването, но също и на политически свободи като свободата на самоорганизация, на протест, на стопанска инициатива, на самостоятелно участие в политическия живот и пр.

Тоест, ако приемем прехода за невалиден и желаем да го рестартираме – трябва ли да започнем от там, откъдето тръгнахме? Едва ли хората, които искат рестарт искат точно това, но може би не се изразяват като хората.


Някои неща от този криво и мъчно проведен преход, са позитивни и трябва да ги запазим като достояние – като например свободата на придвижване, а не да ги зачеркваме на едро.

България вече е член на общността най–развитите и най–демократичните страни в света, българите имат свобода на движение, свободен избор къде да живеят, къде да харчат парите си, къде да работят и дори имат, имат, макар и в много извратен и ограничен вид свобода на словото и политически свободи.

Преходът трябва да продължи и той трябва да продължи, не защото аз или някой друг така е решил с гласуване, а защото никой не може да спре движението към прогрес и свобода на хората, макар че в някои случаи може много дълго да го забави.

Тоест, стъпвайки върху извоюваното да добавим и тези неща, които в момента не ни достигат – справедливост в съда, законност по улиците, свобода на словото, свобода на сдружаването.

Преходът няма да свърши, а плавно ще се трансформира в обичайния динамичен баланс на демократичното устройство. Няма идеално състояние, което България да достигне и да застине в него. Няма такъв момент, в който да си изтупаме ръцете в панталоните и да ходим да вършим нещо друго. Това, което можем да постигнем  е – България може да бъде привлекателна за живот страна с работещи институции, с добри условия за живот и бизнес, но това състояние не може да се поддържа от само себе си, тоест непрекъснато трябва да бъде извоювано.

Не трябва да пропускаме и непрекъснато да коригираме целите си. В началото на прехода нямахме идея, че ще трябва да живеем в информационно общество (тоест, имахме смътната идея, че тая работа с телекомуникациите и компютрите ще ни заведе някъде, но къде?), в което границите са заличени, в което информацията циркулира свободно и без да се съобразява особено с ограниченията, съществуващи в „реалния“ свят.

Екипажът на държавата, който задава посоката и решава задачите по всекидневното ѝ управление е партията. А задачата на  една съвременна политическа партия е да отговори на тези предизвикателсва, да формулира философия, от философията да изведе платформа, от платформата програма, от програмата – политика и накрая според политиката да разпредели бюджета.

Ляво–дясната философия, към която клонят голяма част от политически активните лица в България, дали поради носталгия от времето преди 9–ти, когато България е била още нормална държава, дали поради вече сложилите се разделения между организации и активисти, вече не е валидна и става все по–малко валидна.

Пример са не само сегашните протести, които не делят обществото по оста ляво–дясно, но пример са и протестите, свързани с околната среда и демокрацията в цифрова среда, които с много напъване могат да бъдат приведени като ляво–дясно противопоставяне (и в общия случай невярно)

В момента голямата цел е отърваването на страната от олигархично–мафиотския модел на развитие, за законност, за равенство пред закона, за свобода на словото, за свобода на личната реализация и за някакви гаранции, че няма да се върнем в сегашното позорно положение. Това не са леви или десни неща, това въобще е условие за просъществуването на нашето общество.

Ако идеологията стане пречка за дадена партия да отговори на нуждите на обществото, то обществото няма да се приспособи, за да отговори на идеологията на партията, а най–много партията въобще да изчезне.

Отговорността, която партийните лидери носят, е голяма. Не че могат да спрат историческия процес. Тоест, ще се появи партия, която ще извърши необходимите преобразовния и стъпки към желаната цел. Така или иначе, тя ще се появи и ще свърши работа, просто тази партия вероятно няма да е тяхната. Последните 24 години са пълни с полу– или напълнозабравени политически лидери и партии. Жестоко е, но всеки сам организира съдбата си.

Докато тичахме към хоризонта, той се отмести. Вече ще се мъчим да направим България част от постмодерния, постиндустриалния и технологичния свят, докато се опитваме да станем нормална държава.

ОСТАВКА и мислете за бъдещето.


неделя, ноември 10, 2013

Десетоноемврийско подканяне към оставка

Понякога загрявам много бавно, ама какво да се прави – слаб реотан съм. Но да поразсъждаваме за оставката, 150 дни след началото на протестите.

Най–често срещаното възражение на противниците на протеста към протестиращите е следното:

„Добре де, искате оставка, а каква е алтернативата? Каква алтернатива предлагате? Бойко Борисов ли искате да върнете на власт?“

Протестиращите търпеливо, като на малоумни, обясняват на песимистите, че не желаят да върнат Борисов във властта и че моралът в политиката е по–важен от алтернативата.

А сега ще ви обясня защо е правилно да се иска оставка, дори и ако бъдещите управници не чакат на стендбай (в готовност) някъде в уличките около Парламента.

Когато Тодор Живков подаде оставка на 10–ти ноември 1989г., това правилно ли беше? Трябваше ли да подаде оставка, или трябваше да остане на власт, защото нямаше алтернатива?

Понеже хората, които поискаха оставката на Живков не бяха никаква негова алтернатива, а само различно издание комунистически апаратчици, това означава ли, че не трябваше да му вземат оставката?

Отговорът днес е кристално ясен.

Да, оставката на Живков трябваше да се иска през 1989г и дори беше много закъсняла. Но по–добре късно, отколкото никога.

Не, хората, които поискаха и получиха оставката на Живков не бяха негова алтернатива, но без първата стъпка, без изхвърлянето на Живков от властта нямаше как да стартираме трудния път към свобода и демокрация. Малка, но важна стъпка.

Така че, ОСТАВКА!

И не му мислете много, другари, за алтернативата. Ще се появи.





петък, ноември 08, 2013

Активните крадци, изнасилването на духа и цветният спрей

„Редно ли е на нашата българска земя да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението. Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители…Пребоядисаните комунисти с непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.”

Любомир Далчев*, В-к „Труд”, 28 юли, 2004 г. „Жалоните на поробителя

Целия вчерашен ден прекарах пред Трето РПУ в София, очаквайки отвътре да се появи Асен Генов. Колегата Генов, заедно с още няколко човека – Живко Занков, Марта Георгиева, Давид Станчев, Никола Спотинов, както и Цветелина Сърбинска, беше арестуван във връзка с боядисването на скулптурите пред сградата на БСП на „Позитано“.

Откакто съм чакал за визи през 90–те, не помня такова висене като прани гащи без никаква информация пред сграда.

Нощното боядисване на паметници не е моят начин на протест, най–малкото не съм способен да будувам в късни доби и да тичам със спрейове по слабо осветените софийски улици. Нямам и дрехи и обувки, които мога да жертвам за изкуството. Но боядисването на скулптурната група на „Позитано“, която в началото сметнах за неособено удачен жест на протест, в момента има пълната ми подкрепа и възхищение.

Защо така, нали? Защо си променяш мнението, бе? Вандализма ли подкрепяш? – ще ме попитате вие.

Лесен отговор – Защото за пореден път беше доказано, че не може да изградим модерна и демократична държава върху фундамент от лъжа.

Лицемерният вой от БСП срещу боядисването на скулптурите, смелите фантазии на някои поддръжници на тази партия за строго наказание на художниците, вариращи между 15 години  затвор и разстрел за неуважение към изкуството и към миналото, плюс рафинираните приказки на Антон Кутев за вандализъм и препращане към творби на същия скулптор на моста Голдън Гейт в Сан Франциско показаха, че истината няма отношение към управляващото мнозинство. Има отношение само лъжата и полуистината, инструментализираната лъжа и полуистина, тоест пропагандата.

Авторът на тази композиция, Любомир Далчев напуска България по времето на режима на Тодор Живков (и унизително прогонен, в крайна сметка), е изпратил специално писмо на управляващите, с което желае творбата му да бъде демонтирана пред тази сграда – тогава в сградата се помещава Комитета на активните борци против фашизма и капитализма. 

PS. Как става напускането – Любомир Далчев заминава за Виена със своя изложба през 1979г. където, на 77 години (!), обявява желанието си да емигрира заедно със съпругата си. За да се откупи и, очевидно, според уговорката с властите, завещава цялата си изложба на държавата. Само че държавата, в лицето на Мирчо Спасов, не му дава обещания 10-годишен паспорт и авторът е унизително прогонен от България. 

Борбата с капитализма е лесна работа – просто ограбваш хората и когато им прибереш всичкото имущество те пишат борец против капитализма. Всъщност, става дума за активни крадци в неподозирано големи мащаби.

Борбата с фашизма е смокиновото листо, което прикрива най–големия грабеж в писаната история на България.

И така – авторът изпраща писмо, в което признава, че творбата е правена под принуда и не желае тя да седи на това място. (Как ли изглежда принудата при един скулптор? „Правѝ статуи, че иначе...“). Разбира се, нито комитетът на активните крадци, нито управляващата партия взимат под внимание желанието на автора (че кой е той, според тях). Нали са си го прибрали, значи си е ТЯХНО. (логиката на активните крадци и до днес)

Още по–интересно. Другата творба, която е обект на остри политически сблъсъци – паметникът на Съветската армия, също се оказва продукт на насилие върху творци. Върху най–талантливите български скулптори – Иван Фунев, Васка Емануилова и др.

Но БСП и свързаните с нея сили на миналото искат тези неща да стоят в публичното пространство.

Тези рожби на изнасилването на българското изкуство.

Извратено е да изнасилиш някого и след това да присвоиш детето с претенциите на родител, отказвайки на другия родител всякакви права.

Те искат да ги гледаме ежедневно, за да ни припомнят, че са изнасилили духа на България, и че могат пак, защото те държат парите и те поръчват музиката. Модерно, разбира се, чрез медии, телевизии и вестници–парцали.

Цветният спрей ли е проблема? Да поговорим за истински престъпления срещу изкуството. И срещу духа на България.
Когато споменах, че в България вече няма комунизъм, той (Любомир Далчев) се оживи. “Това добре, това добре…”, каза с присъщия му дрезгав и отривист маниер 

Оставка!

снимка: Иво Божков
___________
* Имам нужда от пълния текст на писмото, ако може и сканирана страницата от вестника. Моля! :)

PS. Получих пълния текст, благодарение на Нина Денева (коментар 188 от тук):

Проф. Любомир Далчев
ЖАЛОНИТЕ НА ПОРОБИТЕЛИТЕ

В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.

Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Варна стана Сталин и улиците по селищата (бяха) прекръщавани с имената на комунисти, българи и руснаци. Това бе на първо време и също недостатъчно. Започна изграждането на паметници по цялата страна, за да се изтъкне и възвеличи „любимата партия” и хората, които я ръководят. И не само българи, но и руснаци, които дори нямат нищо общо с нашия народ и история. Това беше най-важното и належащото за режима. Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище. А същите тези лидери с настървение рушаха нашето минало и култура.

Това всеки българин знае и го е изпитал, за да става нужно да се припомня. Със свито от болка сърце гражданите са гледали и понасяли неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима и естествено е да ненавиждат техните паметници и идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат. И тогава с какво морално право колегията от номенклатурата и техните привърженици защитават своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи. И сега нека не се учудваме на комунистическата наглост, у тия другари липсва срам, честолюбие и морал.

А какви са техните измерения за художествените ценности на паметниците и на творбите, изобразени в тях? Званията и наградите са давани по нареждане на номенклатурата, давани по-скоро като заслуги към партията. А техният брой е грамаден и не може да бъде меродавен за преценка. Оценка за художествената стойност на изобразеното по паметниците – и въобще на изобразителните изкуства у нас – трябва да стане макар и в бъдещето, защото не малко неяснота и поквара съществува и в по-далечното минало след освобождението ни от турците.

Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега.

Интересно е да разкажа, макар и сбито, за паметника на Съветската армия в София.

Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Ив. Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят.

Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех „Октомври”.

Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.

Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.

И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?

И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.

Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра - да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф.Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.



сряда, ноември 06, 2013

В Техническия университет преди и сега

Сега е времето да си призная, че съм завършил Техническия университет. Някои от вас знаят, някои са посветени от самото начало, някои сигурно ще ги изненадам – но това е истината, дипломата ми в кутията с документи е от ТУ. Всъщност, аз когато кандидатстдвах там през 1988г, той се казваше по друг начин – Висш машино–електротехнически институт (ВМЕИ) ,Ленин“ Все още можете да чуете стари хора да обясняват, че са завършили МЕИ–то, защото Технически университет, признавам, до ден днешен ми звучи странно. 

Но, докато отбивах задължителната си двегодишна военна служба между 1988 и 1990г. го преименуваха, което беше върха на лицемерието, както всяко преименуване в България. Сменяме името, за да замаскираме пълната липса на промяна в същността. 

Но тогава такова беше времето. По алейката, която води от спирката на трамвая към блок 1 имаше само няколко тенекиени будки и масички, на които се продаваха учебници, аудио–касетки, шоколади и някакви по–елементарни канцеларски принадлежности. Там някъде от дясната страна се намираше огромно пано с размерите на билборд, където с метални щифтове беше изобразен другарят Ленин в кепе, чието име франчайзвахме (тоест ползвахме), и който сочеше с нещо като козируване към блок 1 (ректората) на ТУ и ни съветваше бащински на родния си език:

„Верной дорогой идете товарищи!“ (Правилен път сте хванали, другари!)

За самия кандидат–студентски изпит и подготовката сигурно ще ви разказвам друг път, понеже само ще ни отклони от темата, но в първите дни на октомври 1990–та година (преди около 23 години и 1 месец) се озовах в ТУ като първокурсник.

Учил съм „Радио и телевизия“ във ФКТТ (днес това се казва „Телекомуникации“ във факултета по Телекомуникации). 

Та, по мое време, университетът и особено блок 1 изглеждаше доста мрачно и неприветливо. Във фоайето ставаше силно течение, от което ти замръзваше гъза само като минеш от там в лошо време. Казваха, че блок 1 е всъщност бивша казарма на граничари, а и то си приличаше на казармата, от която бях излязъл само месец–два преди това. 

Зала 1154, където в момента тече студентската окупация, беше мястото, където се провеждаха голяма част от лекциите ни. 

През зимата беше ужасно студено. Прозорците от тавана до пода бяха със стоманена дограма и, въпреки че парното работеше някак, прозорците не бяха уплътнени и хората, които седяха  на крайните места замръзваха от едната страна, защото първо стоманената дограма не изолираше никак, второ еднослойният прозорец също не е кой знае каква изолация и трето – дограмата не прилепваше хубаво и на места духаше сериозно между прозорците. Сядал съм понякога отдясно, близо до прозореца и помня, че след лекция дясната ми страна беше вкочанена и  вледенена. Нормално беше в зимните дни да бъдем с шапки и палта по време на лекции. Единствено не пишехме с ръкавици, защото беше неудобно.

Тъкмо бях започнал да ходя на лекции след казармата, когато седмица след това университетът беше окупиран. Как точно, нямам идея, защото отидох един ден на училище, а насреща ми други хора от нашата група които ми викат:

– Връщай се, няма да учим!
– Защо?
– Университетът е окупиран!

Супер бях любопитен да видя каква е тая работа с окупацията, така че се приближих до сградата. Нищо особено или зрелищно – вратите бяха заключени, вътре не се наблюдаваше никакъв живот, само няколко студента стояха на входа и си говореха без да обръщат внимание на никого и нищо. 

А сега да включим машината на времето и да се преместим напред 23 години и 1 месец. 

Алейката с тенекиените будки е изчезнала, вместо нея си има цяла чаршия с разнообразни магазини, включително за обувки, плюс бизес–сгради. Автомобилното движение е станало толкова интензивно, че вече не може да се върви спокойно по алеята, която е станала истинска улица със светофар.

Първи блок е голямата ми изненада. Не очаквах, че някога ще го кажа, но Мордор е започнал да изглежда подходящ за пребиваване на хуманоиди.

Пред Ректората има фонтан. Фонтан? Фонтан!!

 Зала 1154, в която съм прекарал безброй лекции и изпити.






Правила, програма, подкрепа, искания

Потвърждавам, събуди се.

 Окупация.


Асансьорът и градинката доказват съществуването на свръхестествени сили. Асансьор! Градинка!


 Urbi et orbi. Към града и към света.


Математиката е език, в който с малко символи може да се каже много

Непрекъснато влизат–излизат хора. 

Някъде по задните банки се виждат търсенията на неспокойния ум.

Вчера ги питах:
– Не сте ли малко?
– Другите са на упражнения.

Винаги ми е харесвал прагматизмът на инженерите. 

Днес, когато минах да ги видя, се водеше интересна дискусия за ползата от висшето образование за намиране на работа. Много навреме!

Още чудеса от Алма Матер 

Стенописите са живи и в добро състояние

Фитнес в градинката!



Тоалетните, които извънземни спуснаха в блок 1

Новата библиотека, със страхотна архитектура

Тялото е почти налице, остава духът да се събуди.

Оставка!

PS. Понеже в коментарите споменаха, че не съм се занимавал с коментар на дизайна на придобивките, трябва да призная, първо, че бързах да пусна материала, преди да е остарял, и второ, че отдалеч новите придобивки – асансьор, градинка, фитнес, ми изглеждат с поносим дизайн. Не ме дразнят, но и не съм ги доближил да видя как са изпълнени. Следващия път ще проверя. 

Новата библиотека има УЧУДВАЩО добра архитектура. Хем се вписва в паралелепипедната архитектура на блок 2, хем показва физиономия и дух, които съм напълно изненадан да видя точно в ТУ. Но може би понеже всеки гледа да гепи поръчките за „Лувъри“ и музеи на МОДЕРНОТО изкуство и прочее изхвърляния, а на библиотеката в един технически ВУЗ се гледа отвисоко и затова поради липса на интерес се провеждат честни конкурси, то резултатът е елегантен, но строг, прибран – също слънчев, делови, оптимистичен. Накратко - получило се е. 

Фонтанът пред ректората е леко кичозен и нанася щети върху естетическото чувство на студентите, но ръбовете на околните зелени пространства са приспособени като дълги пейки. Не е великолепно, но е оживено и може да се използва за нещо полезно. Ако бяха оживили и широките стълбища в началото, щеше да е супер, но да не сме максималисти чак толкова.

Модернистичната архитектура на 1154 и подобните ѝ зали е запазена, но не поради някаква топла грижа към архитектурата на 60-те, а поради липса на бюджет, който е стигнал само за подмяна на дограмата, но не и за по-икономични и ефективни радиатори. Банките са старите, от мое време, перфектни, както и тавана, и катедрата. Просто искат реставрация и освежаване, която не знам на кого е по силите в България. 

Тоалетната също е поносима, вече не е абсолютно безнадеждното бяло клекало, комбинирано с чугунени мивки, казанчета и циментов под. Може и по-красиво, и не толкова оранжево, но за нуждите на заведението е напълно ок.

Първоначално не ми остана времето да напиша впечатленията си от дизайна, а и исках ударението да е върху студентската стачка. Очаквайте и впечатления от новия дизайн на заведенията, на PN прехода, новите входове.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)