събота, март 31, 2012

Рамбо Амадеус в Mixtape

Кандидатът на Черна Гора за „Евровизия“ Рамбо Амадеус свири снощи в Mixtape.

Той, разбира се, е по-голям от този нещастен конкурс и аз отдавна чувам името му от моите македонски приятели, както и от някои български.

Рамбо Амадеус е известен в рамките на бивша Югославия с това, че първи измисли име на тамошния попфолк – „турбо фолк“.

Ирония на съдбата, защото Mixtape май преди беше чалгаджийница.

На пръв поглед творчеството му е много несериозно и е базирано почти само на пародии и ремиксиране на чужди творби.

Но не е точно така.

Всъщност, той има магнетично присъствие и силна харизма на сцената, независимо какво свири.

Не бях стъпвал в Mixtapе (в подлеза на НДК, близо до изхода към бившата „Валенсиана“). Оказа се спартански обзаведен клуб, леко хладен, но просторен и удобен.


Сцената подгря Таралежков от Бургас. Той не е точно певец, а поет с китара, така че е безмислено човек да се заяжда с гласовите му качества. Весело беше, но много не му се разбираха думите.

След него излезе Р.А. с групата си и шоуто започна.



Стилистично е страшно шарено, от фънк и рок до електронна музика и фолк, духът е сатирично-хумористичен, настроението е приповдигнато.

Беше излишно да говори на английски. Но пък всичко му се разбираше.


Много се радвам че адвокат К., Димо и Мария ме изръчкаха да го гледам.



Следващия път ще отида пак.

Репортажът е малко постен, защото вместо да запомням детайли или да вниквам в обстановката, предпочетох да се кефя на изпълненията... Не им завиждам на музикалните журналисти, които трябва да отразяват неща, които наистина харесват.

PS. Песента за Евровизия.

петък, март 30, 2012

Музикална пауза







Paul Simon

Чуйте малко музика.

сряда, март 28, 2012

Възкресение на 21-годишен проект или влизане в 21-ви век?

Новината, че България се отказва от АЕЦ „Белене“ е твърде добра, за да ѝ се зарадваме от сърце.

Премиерът Борисов се обадил на Иво Инджев, но не посмял да звънне на любимите си сутрешни блокове? От стеснителност?

С „необяснима“ срамежливост медиите не желаят да цитират Инджев и позоваването му на Борисов, а играят „на сигурно“, цитирайки имащия съвсем косвено отношение към въпроса зам. финансов министър Владислав Горанов.

(сещайте се за дупките на кавала с големите номера)

На „Капитал“ дори не им издържаха нервичките и махнаха споменаването на Инджев.

Защо такава загадъчност, бе хора? Не вярвате ли на Борисов? Не вярвате ли на Инджев?

А моят главен въпрос е – защо при такава гигантска политическа победа, Борисов дава парченца от триумфа на Горанов, Инджев и Николай Младенов, вместо да го изконсумира сам? На такъв човек ли ви прилича?

Моята скромна теория е, че той си е същия.

Тоест, победата не е може би чак толкова голяма, а ако се вгледаме отблизо, може да се окаже, че победа може и да няма.


Остават въпросите от миналата година
– Какво ще правим с най-скъпата тенджера под налягане, която си поръчахме в Русия? Дали можем да я шитнем на Турция, както предложи премиерът? Ако може, да не чакаме повече и минутка.
– Как ще ни излезе сметката с паро-газовата централа на площадката в Белене?
– Някой ден ще се сетим ли за фразата „енергийна ефективност“ и да погледнем енергетиката откъм другата страна – откъм спестяването (и управление на мрежите и разпределението, добавя Стойчо)?

Сега е моментът България да си гарантира бъдеще без ядрена енергетика.

Руските технологии, пък било то и за тенджери под налягане, не са станали по-сигурни от това, че ще ги преместим със 100 километра на запад.

Проблемите си стоят –

Ядрената енергетика ще става все по-скъпа и по-нерентабилна, заради непрекъснато покачващите се разходи по безопасност, по снабдяване с гориво и по съхраняване на отработено гориво.

Ако Япония не може да овладее остатъчните рискове на съвременните ядрени технологии, кой може? България заедно с Русия? Съветвани от японски експерти? Ха-ха-ха.

(кратък отговор – никой не може. ядрената енергетика в сегашния ѝ вид е задънена улица)

Откъде газ за газова централа? Каква цена на електроенергията? Какви въобще са параметрите на този проект? Възкресяваме нещо от преди 21 години или ще се съобразим поне малко с 21-ви век?

Ще има ли най-накрая единен европейски пазар на енергия и достатъчна интеграция на енергийните мрежи, така че царчетата в Москва да не могат да изнудват държави от ЕС с кранчетата си?

А ако се върнем на въпроса за Борисов и защо не признаваме неговата „категорична позиция“ (както казва Илия)? –

Аз се сещам за лъжливото овчарче и неговата категорична позиция.

А целокупният български народ очаква какъв шамар ще изяде след погалването с „Белене“. Защото това е Бойко, както казва Акулата.

С нетърпение очаквам коментара на Трайчо Трайков.

вторник, март 27, 2012

В приказния свят на детските книги


На фестивала на детската книга в Болоня 2012г.


Днес ще дадем думата на Невена (NEN), която е ходила до Панаира на детската книга в Болоня. Тя има блог, но пише в него само на английски, а впечатленията ѝ са важни за българската публика.

Този текст е написан от илюстратор, посещаващ фестивала за първи път, без предварителни контакти и уговорени срещи там – всяко едно впечтление би могло да бъде донякъде изкривено поради горепосочените факти.

Това е най-големият фестивал за детски книги в Европа и по принцип, един от най-големите фестивали на континента. В Болоня се провеждат едни от най-големите световни фестивали и градът има традиции. Освен това е от най-богатите градове в Италия и от най-желаните италиански туристически дестинации, а университетът му е един от най-старите в света.


догодина


Идната година този фестивал ще отбележи петдесетата си годишнина.


Той продължава 4 дни и се провежда в края на март. Аз присъствах на втория и на третия ден от фестивала – когато вече се закриват павилионите и когато почти всички издателства разпродават на много ниски цени книгите си. Донякъде това е и целта на третия ден – тогава почти никой не провежда срещи.


Издателствата
Издателства от цял свят отварят различни по вид и големина павилиони, в които представят книги, търсят нови неща за издаване, нови писатели, нови илюстратори или всичко наведнъж. Други издателства не търсят писатели или илюстратори, а само дистрибутори, финансиране или друго - зависи.


Заради голямото разнообразие от издателства и огромните размери на фестивала е добре предварително да се говори с издателствата – какви ще са целите им, дали са склонни да ти отделят време за среща, интересуват ли се от твоя стил и от работата ти и т.н., и т.н.


Естествено, всеки може да го посети без да има каквито и да било предварително уговорени срещи, но няма да е толкова ефективен, а и в доста от случаите, когато не знаеш какво търси издателството в момента, се губи време в търсене и уточняване.


украса по щандовете


Имайки предвид размерите на панаира става дума за много изгубено време, в което можеш да правиш и много други неща. Размерите и външния вид на павилионите зависят изцяло от самите издателства - според това колко са платили за мястото и колко са решили да вложат в декорацията и организацията на павилиона и естествено, от размера на фирмата и на екипа, изпратен на фестивала.


Най-големите си водеха екип продажби, екип арт директори, екип издателски агенти, самите издатели, рецепционисти... Някои издателства имаха и преводачи.


издателите


Тези, разполагащи с повече изложбена площ и ресурси, освен че се стараят да разпределят пространството си спрямо дейността, за която са се подготвили, се стараят и да създадат своеобразен свят, в който попадаш, когато влезеш на територията им. Това става не само с невероятна декорация от плакати и макети, но и с оформянето на мястото по определен начин - като замък да речем, или като гробница, или като стая на вещица или нещо друго, подхождащо на главните им проекти.


Входът и стената
Входът е застлан изцяло с розов килим, специално за годината на изложението.


изложбата в антрето

След като се влезе в „антрето”, първото нещо, което виждаш е една страшно дълга стена (тя завива няколко пъти и, по скромната ми преценка, е дълга около 500 метра), на която илюстраторите си залепват техни неща, които са приготвили предварително - визитки, пощенски картички , лепенки , плакати , портфолиа, неиздавани проекти за книжки, принтове и въобще всичко, което ги представя и може да се закачи на стената.




Никой не е длъжен да оставя каквото и да е на стената. В същото време всеки, който си хареса нещо, може направо да си го вземе, без значение колко е голямо или малко, и без значение дали едно, две или повече (например, ако си харесате много някоя картичка, можете да си вземете повече и да раздадете на приятели като се върнете от фестивала - така всички са доволни). Поради огромните вълни от хора, които се изливат в една или в друга посока, съдържанието по стената постоянно се променя - непрекъснато някой взима неща и някой оставя нови - ето защо, не е чудно че ако сутринта сте я разгледали, а преди да си тръгнете я разгледате отново, да видите съвършенно нови неща.






Там, на място, можете да се запознаете с много нови илюстратори или да видите на живо други, които познавате само от социалните мрежи.


 Тези си взех от стената, където се запознах с удивителни хора.

това са големи картички и книги и други работи... 

Зад стената следва едно огромно антре с канапета и с масички, което е обградено с лабиринт от стени, на които са изложени оригиналите на илюстрации, правени за изложението на детската книга в Сао Паоло (един вид гостуваща изложба на аналога на Болонския фестивал в Сао Паоло). Там можете да си вземете книжка с илюстрациите от изложбата и каталог на издателите на фестивала в Болоня, както и карта на фестивала. Картата ви трябва за да намерите по-лесно издателите, които ви интересуват или просто за да не се изгубите.


Други видове павилиони.
На фестивала освен издатели има и други видове организации, чиято работа е свързана с детската книга - например природозащитни организации, национални организации на илюстраторите от определена страна или пък организации на илюстратори с друга, по-специфична цел.


щанд на независима организация на илюстратори


Повечето страни от ЕС имаха или национални павилиони, или павилиони на организации на илюстратори, които ги представяха. България нямаше, даже нямаше организирана група, която да посети фестивала заедно и така да се възползва от различни намаления и отстъпки.


Мисля че нямаше и български издателства. Ако някой е бил там и знае за такива, ще ми е интересно да ми разкаже повече.


Фестивалът се провежда на комуникативно място с доста паркоместа, но също има и страшно ефикасен градски транспорт от и до фестивала от много точки на града. Навсякъде в сградата има места за почивка, страшно чисто е и са осигурени всички комуникационни удобства (wifi и лаундж ъгли).


дори се медитира

Храната е добра, но за съжаление, както навсякъде в Италия (освен ако нямате страхотен късмет), никой от продавачите не говори друг език освен италиански, без значение дали знае какъвто и да е друг език и без значение, че е нает да продава храна на международен фестивал, където хиляди хора от цял свят се стичат да свършат малко работа.


Билети могат да си купят и на касите в последния момент пред фестивала - просто са малко по-скъпи.


Мечтая си някой ден да имаме организация на българските илюстратори с павилион на фестивала като останалите нормални държави в ЕС и всеки, който иска, да може да си продава картичките, плакатите, неиздадените книжки или каквото реши... както е в нормалните държави...




понеделник, март 26, 2012

Въпроси и желания

Всяка година си обещавам две неща –

Първо, в края на март да имам време за себе си и да се порадвам на живота както подобава и

Второ, в края на май и началото на юни да отида на море в Гърция, когато денят е дълъг, морето е топло, няма хора, а баровете вече работят.

Третото е свързано със строително-ремонтни работи, които не желаят сами да започнат.

Отново се очертава трескава пролет, допълнително украсена със счетоводно-данъчни емоции в края на март и с почти никакво свободно време.

В последните десетина години много често ми се случва да приемам поздравления на опашката за подаване на данъчни декларации, така че вече дори не ми прави и впечатление.

От списъка отпреди две години три от желанията ми се сбъднаха, едното с много настояване от моя страна пред прекрасните ми приятели (не е мерцедесът, за съжаление), второто по принуда (фотоапаратът), а третото просто си го купих.

Да речем, че просто спазвам един от най-често даваните съвети в книгите по практическа психология – човек трябва да напише това което иска, за да разбере иска ли го всъщност и да увеличи шансовете му.

Тази година няма да илюстрирам с много картинки, но мога да ви споделя какво ми се иска да имам:

– Някое готино десетинчово таблетче (метнал съм око на Samsung Galaxy табовете), ама може и Kindle Fire;



– Смартфон с Андроид;

– Лаптоп, хем по-лекичък, хем по-големичък.

А ако искате да ме зарадвате с нещо, което е възможно да ви излезе без пари, то това е –

– Идея за компилация с музика, която да не ме дразни, но да може да става за купон в днешно време. Ако не ме познавате добре, харесвам най-вече музика от 60-те и 70-те години, и предпочитам рок, Удсток и подобни. Може и препоръка за човек, който да дойде с техника и с музика да озвучава купон;

– Някакви книги/текстове в електронен вид, които препоръчвате от цялото си сърце. Може и да не са на български, а също на руски, английски (чешки, словашки, италиански);

– Някое смислено ръководство по LED (светодиодно) осветление за дома;

– Интериорни съвети;

– Излишна кутия за компютър със захранване;

– Помощ за ремонтни дейности. Площта е малка, маневрите са по-голям проблем от обема на работата;

– Идеи на кои концерти и фестивали да се отиде това лято;

– Идея за хубав гръцки къмпинг с възможност за опъване на палатка първа линия с приличен плаж (личният опит ще ми е най-ценен);

– Грамотни хора, които искат да ми помогнат с прочитане/формулиране на препоръки по/редактиране на текст;

Я колко неща се събраха. За някои от горните неща имам и аз идеи, но искам да си сверя часовника.

Започва най-интересната седмица от март.

неделя, март 25, 2012

Кукловодите също плачат

Не съм чел книгата „Игрите на глада“ и не мога да сравнявам с филма.

Сюжетът накратко –

В някакво не много далечно бъдеще, когато ACTA* e победила в една отделно взета страна (САЩ), и въпреки всекидневната грижа за благоденствието на трудещите се, вдигането на жизненото равнище е задача, с която се води ежедневна и за съжаление, загубена битка.

Страната е разделена на 12 области, а населението извън градовете живее в села от дървени бараки и гладува. В градовете се живее супер, но не всеки може да отиде да живее там.

Полицаите се наричат миротворци.

Всяка година правителството не пропуска да припомни на лицата без столично жителство, че протестите срещу ACTA не са били успешни и им организира забавление.

От изкуствата е оцеляло само най-важното – реалити шоуто, което е интегрирало обратно някои от по-важните особености на прадядо си, гладиаторските борби.

А това няма как да не е интересно и се следи от населението на големи монитори на площадите и от елита - на малки, но в луксозна обстановка...

Напомняше ми за „Бягащият човек“ с бате Арни.

Всяка година непрозрачна процедура определя две от децата от всяка област да получат призовка да участват в спартакиада (замисляли ли сте се защо имаме думата „спартакиада“, от какъв произход е и какво трябва да означава?) и няма как да се откажеш, освен ако някой не реши да отиде доброволец вместо тебе.

Може да има само един победител, останалите участници трябва да умрат.

За по-интересно, един от отборите е съставен от комсомолци , получили специално обучение по бойни изкуства (доброволни отряди на трудещите се).

снимка

Главна героиня е Катнис Евърдийн (играна от Дженифър Лорънс), която се справя някак с живота като си докарва допълнителни приходи и храна от бракониерство и която се налага да се заеме с тежката задача да представя областта на републиканското първенство.

Въпреки че до същинския екшън има едно дългичко въведение, действието не натежава и го гледах с интерес.

Бързата част (екшънът) не е в някакво кой знае какво убийствено темпо, но напълно върши работа.

Какъв избор имаш, когато живееш в система, която не ти дава избор? За какво си заслужава да живееш, да се бориш и да умреш?

Въпреки че е поредната приказка за герои, които ще извършат немислимото и ще спечелят срещу цялата система, няма излишен патос, а има сериозен акцент върху психологическото състояние на героите.

Краят е отворен.

Христо ми каза, че била филмирана само първата част, тоест чакат ни още два филма.

Освен това, има твърде много симпатични мъже, а само една героиня.

Излишните ще трябва да си намерят друго занимание – да умрат, да си намерят гаджета, да станат предатели, или да се запилеят някъде.

снимка

Да се гледа ли?

Да. Филмът ми беше интересен и напълно гледаем, както и със сигурност няма да пропусна следващата серия.

Отново забелязвам тенденцията мъжете герои да бъдат сменяни от жени герои, като в Аватар, и  Йо-хо-хо.

Май натам отиват нещата ;-)

Доналд Съдърланд е разочароващ, а Уди Харелсън прави голяма роля.

(трейлърът във vbox7)


The Hunger Games by azmovies

Клипът е от DailyMotion, защото правоносителите са ЗАБРАНИЛИ вграждането на клипа в youtube в чужди сайтове, т.е. забраняват някой друг да им прави безплатно реклама...

–––––––––––––––––
*Аз си доизмислих това за ACTA, с цел постигане на по-ефектен текст. Историята мълчи засега какви точно са били бунтовете.

четвъртък, март 22, 2012

Нищо в Нешвил

Снощи (днес) гледах чилийския филм Musica Campesina или Country Music (кой дава звездички на тия филми?!) като част от Sofia International Film Fest.

Досега не бях чувал за чилийско кино, но този филм не ме мотивира особено да си търся още нещо от него.

Историята е проста – Алехандро Тасо от Чили пристига в Нешвил, Тенеси, къде случайно, къде да си търси късмета.

Филмът проследява първите няколко седмици от престоя му, в които... не се случва нищо.

Зяпане на телевизия, „Джак Даниелс“ с лед, интервю за работа, случайна среща с друг човек от съседна държава, гостуване при двама странни типове.


Обещанието за кънтри музика, заради която отидох, не се изпълни, а се надявах да чуя нещо, с което да си попълня фонотеката.

На излизане от киносалона си мислех –

А дали този филм не е по-слаб дори от „Шменти капели“?

Което е интересен въпрос, защото знаем, че физически е почти невъзможно.

Филмът се опитва да ни показва само задкулисието на живота, без въобще да показва публичната му страна. Показва тъпотата и скуката на първите дни на тежкия имигрантски живот.

Само искам плахо да вметна, че дори героят да умира от скука, има кино-средства, с които хем да почувстваме душевното му състояние, хем и ние да не умрем от скука покрай него.

Не само аз бях на това мнение, около половината салон си излезе преди края.

После разбрах, че филмът е бил сниман за 10 дни, докато режисьорът е гостувал на университета Vanderbilt

За студентска курсова работа или дори дипломна, е супер!



Поне разбрах за филм на Робърт Олтмън  – „Нешвил“ от 1975г., който смятам да проверя какво представлява.

Също, попаднах в киното на интересни визуални артефакти:

 Стикери на около 10г. възраст


Патриотична преса

сряда, март 21, 2012

Информатисти срещу лудити в +това за образованието и ACTA

(„информатист“ – няма такава дума, току що я конструирах по подобие на думата „капиталист“, т.е. човек, който строи бизнеса и живота си според законите на информационното общесто, а лудитите, по подобие на лудитското движение от Англия)

Днес присъствах на много интересно събитие – ученици от няколко частни училища бяха събрани в „+това“, заедно с отделни изявени говорители по въпросите на ACTA (между които и аз), които бяхме включени и размесени в отборите (аз бях при будните момчета и момичета от ЧСОУ „Рьорих“).

Целта беше, младите хора да получат един ударен курс по проблематиката на ACTA, като бъдат хвърлени директно в епицентъра на дискусията, която трябваше да бъде на тема ACTA и образованието.

Страстите се разгорещиха. Аз лично малко закъснях, защото имах друг ангажимент на другия край на града.

Когато пристигнах, говореше Заки (адв. Велизар Соколов)


От страната на информатистите бяхме – аз, Асен, Жустин, Невен Дилков.

От другата страна – Заки и Боби Иванчев.

Няма смисъл да ви преразказвам дискусиите, които бяха дълги и напоителни, единствено ще кажа моите тезиси–

ACTA и образованието имат допирна гледна точка в презумпцията:

Страните по настоящото споразумение,... като отчитат също така, че разпространението на .... услуги, с които се разпространява материал с нарушени авторски права (твърде широка дефиниция!), вреди на законната търговия и на устойчивото развитие на световната икономика, причинява значителни финансови загуби на носителите на правата и за предприятията, извършващи своята дейност в рамките на закона, като в някои случаи става източник на приходи за организираната престъпност и създава други рискове за обществеността (пропускам материалния свят)
Тоест, цялото споразумение е построено върху предположението, че горното твърдение е вярно, т.е., че услугите за споделяне  нанасят щети на икономиката.

Но какво правим, ако това не е така, и сериозни доклади, като този на Сметната палата на САЩ, твърдят,че ефектът от мрежите за споделяне не е ясен за икономиката?

Очевидно трябва да пратим целия документ на боклука и отново да се замислим за бизнес моделите в Интернет.

Ако говорим по-конкретно за образованието и ACTA, да се върнем към българското Възраждане, чиято основа е гъстата мрежа от училища и читалища, създадени с усилията на отделните граждани, още преди Освобождението.

Състоянието на образованието е директно свързано със състоянието на библиотеките. В България библиотеките са в много тежко състояние, защото не разполагат с пари да си попълват сбирките с книги на хартия, а им забраняват да влязат в Интернет.

Да ви припомня казуса „Виктор Любенов срещу ТРУД “ от 2006г.  –

Виктор Любенов е създател на сайта предназначен за незрящи – bezmonitor.com , където са публикувани книги на различни български и чужди автори. Самият той също е незрящ.

Един хубав ден, Виктор Любенов получава писмо от Никола Кицевски, управител на Издателска къща "Труд", в което  Виктор е обвинен, че нарушава правата на изд. къща „Труд“, че е пират, и че незабавно трябва да свали произведенията на Елин Пелин и Ангел Каралийчев, защото издателската къща държи тези права.

След Виктор Любенов са атакувани сайтовете „Моята библиотека“ и „Народна библиотека“ със същите искания. На опита да се поискат сканирани договорите за правата на гореспоменатите бг класици, „Труд“ отговарят със заплахи и организират среща на Виктор Любенов с .... НСБОП и Явор Колев.

В скандала, който постепенно приема гигантски размери, се разбира и следното много любопитно нещо – за автори, от чиято смърт не са изминали все още 70 години и които нямат наследници, правата им се поемат от Министерство на културата.

На въпрос – защо Министерството не пусне техните текстове за свободно ползване като обществено достояние (и по този начин да допринесе за развитие на българската култура), Министерството отговаря – ние продаваме правата и с парите подпомагаме българската култура. Подпомагат, но естествено нищо не се намира за незрящите, които реално имат нужда от подпомагане.

И още един любопитен детайл – лобистите на правоносителите по абсолютно никакъв начин не желаят да допуснат съществуването на „обществено достъпни библиотеки“ в Интернет под никаква форма, макар че гражданите имат право на такива, и те по закон са разрешени.

За съжаление, бъдещето, което директно е свързано с качественото образование, няма как да се случи без отворен и свободен интернет. Българските университети и библиотеки нямат средствата на американските да накупят по няколко вагона съвременни книги и редовно да си обновяват колекциите. ЕДИНСТВЕНИЯТ разумен начин е да се направи нещо за българските библиотеки и образование, да се изпълни законът и да се позволи съществуването на виртуални библиотеки.

И тук челно се сблъскваме с ACTA:

чл. 27 т. 1: Всяка от страните осигурява наличието на процесуални норми в своето законодателство, съгласно предвиденото в раздели 2 („Прилагане на нормите на гражданското право“) и 4 („Прилагане на нормите на наказателното право“), които да позволяват ефективни действия срещу всякакво нарушение на права върху интелектуална собственост в цифровата среда

Всякакво нарушение, нали прочетохте, няма лично ползване, няма академични цели.

На практика ACTA взривява образованието в по-бедните страни.


А кои са лудитите? Лудитите са социално-политическо движение в ранна индустриална Англия, които протестират срещу въвеждането на модерни технологии в промишлеността.

Това са тъкачи, селски стопани и други занаятчии, които се оплакват, че новите технологии ги оставят без работа, защото фабрикантите могат да произвеждат по-евтини стоки с по-модерни машини и с по-нискоквалифицирани работници.

Нещата стават изключително сериозни, има убийства и палежи. Бунтовете са масови, стига се дори до сблъсъци на бунтовниците с редовната армия.

Представете си, какво щеше да стане с Англия, ако правителството беше застанало на страната на лудитите и промишлената революция не се беше състояла.

Как завърши дискусията?

Мисля че учениците научиха много неща не само за ACTA, но и какво представляват публичните обсъждания в България по горещи теми. Май бяха втрещени на моменти ;-)

Присъстващите се обединиха около две решения за проблемите, адресирани от ACTA в цифровата среда –
1. Отчисление за правоносителите от приходите на Интернет доставчиците (12 гласа)
2. Нови бизнес модели и нова регулация в областта (11 гласа)

Другите две предложени решения
3. Финансиране на културата с данъци, без да се събира нищо в Интернет
4. Контрол и забрани
събраха много малко гласове.


понеделник, март 19, 2012

Още едно парченце от историята на българския Интернет

Вчера сутринта имах по-други планове за втория почивен ден от седмицата, но нещата така се затъркаляха, че се оказах в Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, като поддържащ екипа на Отворен парламент за туитър интервюто на Полина Паунова (@Soooo_HaPpY) с Трайчо Трайков ( @TraichoTraikov )

За което не съжалявам, защото участвах в нещо уникално и заредено с много положителна енергия.

А и направихме още едно парченце от историята на българския Интернет.

Цялото интервю (Газпром, Белене, Борисов и т.н.) можете да намерите тук.





неделя, март 18, 2012

Столицата в сянка

Имаше по тоталитарно време един виц, че Правец в България бил като Итън в Англия. За последните 30 години бил дал най-много министър-председатели.

Тоя виц може и да стане реалност в не много далечно бъдеще, защото в Правец се провеждат лекциите на Училището по политика – място където младите поколения на българските политически партии се учат на ум, разум и политически технологии.

Трябваше да закарам един приятел до там с колата. Тайният ми план беше да се разходя из Правец на спокойствие, защото не бях стъпвал там от 91-ва година и да видя докъде го е докарал градът, в който социализмът беше окончателно и безвъзвратно победил по всички възможни параметри.

Първа спирка, където оставих пътниците, беше хотелът на брега на езерото. Преди известно време протестирах, че бутнаха стария хотел. Сега като видях отблизо какво са построили, мога с пълна увереност да кажа –

Старият си беше по-добре.

Шпиловете, арките, фенерите и пейките показват, че този хотел не е случаен, а елитен.


По плочките се познава, че хотелът е правен от хора, които знаят за какво да харчат и от какво да пестят.

Беше ме обзело едно норвежко чувство – жега, аз по къс ръкав, а езерото заледено.

В дъното виждате знаменитата „Шатра“, която е единствената сграда, оцеляла от стария комплекс. Това е историческа сграда. Ако не ме лъже паметта, точно в нея беше дебютът на Веселин Маринов като естраден певец на „Мелодия на годината.“ Но може да е бил и Георги Христов, вече не помня ;-)


Пътниците трябваше да работят, а аз реших да се възползвам от хубавото време, за да разгледам забележителностите на града.

Голямата забележителност е отворена.

Тези показания бяха изтръгнати с мъчения.

Тук за пръв път е бил сглобен C-3PO (Трипио, златният робот от „Междузвездни войни“)

Музейната експозиция е в бившата къща за срещи. Къщата е в типичен къснототалитарен модернизъм с национални мотиви.

В две неголеми зали, една над друга, са изложени някои от подаръците за Тодор Живков от чужденци.

Подаръци от ГДР.

Подарък от др. Муамар Кадафи

Музеят страда от общата за новите български музеи болест – не разказва история,  а просто показва във витрини някакви неща без контекст, малко като антикварен магазин, в който не знаеш историята на предметите.


Някои от експонатите са правени с вкус.

И братска Сирия се е отчела.

и братски Узбекистан.

Долният етаж е в по-автентичен вид, с по-малко експонати. На масата мирно съжителстват Ким Ир Сен и японският император.

Не може никой гост да пропусне да узнае, че сме се борили активно за мир.

В двора на музея се намира къщата  на семейство Живкови. Къщата е толкова старателно препостроена, че вече напълно се е изгубило всякакво чувство за автентичност.




Не може без задължителното за всяка комунистическа светиня барче (нали знаете, че и в Мавзолея е имало)


После се отправих към центъра, любопитен да разгледам архитектурата.

Артефактите стоят.

Не знаех че това е градът на City University

Тъпо е, исторически музей да работи през уикенда.

Правец има архитектура и газификация, с които да се гордее.



Част от архитектурата е възхитителна. Не се шегувам ни най-малко. 

Правец има архитектура древна и млада, с която да се гордее.
Не само с улични стълбове.



 Ето, има и свръхмодерна архитектура, не само динозаври от соца.

Традиционен корпоративен имидж също.

Необичаен за България вид на уличните табелки

Богата културна програма.

На първата улица, успоредна на главната, зад блоковете, са запазени традиционните санитарно-хигиентични постройки от Османската империя.

Определено си заслужаваше пътя.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)