събота, ноември 17, 2012

Два часа и малко по пътя


Пиян съм се клатушкал през нощта...
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?

Ще разбереш ли моята тревога, поколение?
Ще разбереш ли как из нея се роди
горчилото на уплах и съмнения:

***

- Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
И тоя век не е ли моя мащеха?
Дали не съм завареник на тоя век?
Дали роден съм рано?... Или закъснях?

***

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,

виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!*


Пропуснах фестивала за независимо кино, за което горчиво съжалих и реших да не пропускам Киномания просто така.

В петък вечер какво може да се гледа?

Реших да се пробвам на Керуак.




Не съм чел култовия му роман „По пътя“  (голям срам за стар почти хипар като мен) и освен, че е икона на хипи поколението, за романа повече не знаех.

На Керуак съм попадал по време на най-интересния момент в българското книгоиздаване – през 1990-та година, когато публиката беше жадна за нещо ново и различно, а на пазара нямаше почти нищо. На български трескаво се издаваха страшно интересни книги с ужасно полиграфично качество, които потъваха в пазара като капки вода в пресъхнала пустиня.

Това беше една тънка книжка с поезия, която си купих по време на Аполонията в Созопол и вътре имаше стихове за неща, които дотогава не бях виждал в рими – полицейски лампи, коли, шосета и арести.

И във филма е горе-долу така.

Филмът е още едно доказателство, че глобализация има – той е франко-бразилска продукция, но с американски актьори.


Сюжетът му е една безкрайна импровизация, като импровизирана джаз мелодия. Героите спират, опитват се да построят някакви отношения и точно преди развръзката напускат, за да пътуват и отново да търкалят камъка на предопределението си нагоре по склона на съдбата.

Всичко се върти около личността на Дийн Мориарти - харизматично лошо момче, което омагьосва околните и въпреки че се държи отвратително с тях, всички искат да са близо до него, защото само когато са с него и са на път, се чувстват живи.

Това е Америка в края на 40-те години – когато колите са без аларми, магазините без камери, когато в автобусите се пуши и когато по радиото и в най-яките клубове се свири джаз.

Едно време, което сега ни се струва като раят на земята. За някого обаче е било задушаващ затвор, чиито стени е трябвало да бъдат разрушени.

Саундтрекът е в унисон със сюжетното колебание - няма нито една завършена песен, повечето музика е джаз импровизации без край и без начало.

Да се гледа ли? Не знам. Лично на мен са ми интересни филмите правени по книги и творбите, разглеждащи връзката между творчество и свобода.

Запазих концентрация докрая, но втори път не бих го гледал. Усетих прилив на вдъхновение след филма, но защо - и аз не мога да кажа.

Кирстен Дънст, Виго Мортенсен, Стив Бушеми правят прилични второстепенни и епизодични роли. Актьорите в главните роли не са ми познати, но се справят добре. Младежът, който играе Дийн има бъдеще, но има и да учи още.

В НДК беше хладно и неособено гостоприемно, залата беше полупразна, а на касите имаше гигантска тълпа. Билетите се пишеха на ръка.

Мултиплекси има повече от 10 години в София. Време и в НДК да се научат как да печатат билети.



*Това, разбира се, не е Керуак, а негов съвременник

11 коментара:

Габи каза...

Прекрасно е...

една малко болна хипарка, която те обича и чете с наслада, трепет и любов и усмивки ;)))

Davidov каза...

Е в гр. Варна във ФКЦ, братчето на НДК, поне билетите са от компютъра и то от години.

Габи каза...

Само една поправчица - пише се сАундтрак, а не саундтрек ;) :*

Габи каза...

"В НДК беше хладно и неособено гостоприемно, залата беше полупразна, а на касите имаше гигантска тълпа. Билетите се пишеха на ръка.

Мултиплекси има повече от 10 години в София. Време и в НДК да се научат как да печатат билети."

Светличе каза...

Оф, грешка, извинявай, та за последния цитат - Тъжната реалност уви, аз си харесвам Дома на киното например и по-старите кина и зала 1 на НДК, не тези в моловете, но то на практика вече няма къде другаде да отидеш на кино, освен в Мола...

и такам...

та тъжно...

и жалко, че залата е била празна, но в тая криза, вече много малко хора си позволяват кино и т.н.

Жалко и тъжно, но факт.

Стойчо каза...

В НДК май две или три фирми продават билети на касите и явно си попаднал на тази, която не може да печата.

Комитата каза...

Опашките бяха 3 и за различни неща. За филма не се печатаха билетите.

Светличе каза...

Ебаси... днес в Дома на киното една лелка, щеше да ме изяде направо, не знам какво им става на тия хора бе...

Баси... както и да е - поздрав
http://www.youtube.com/watch?v=YKIo7-IKSjk&feature=colike

Спас Колев каза...

Я, нов филм на Валтер Салис. Май участва във всеки експортируем бразилски филм през последните 15 години.

Svetly каза...

Хм, предизвикателна и много сложна задача е да екранизираш точно тази книга...
Имах големи очаквания (особено към Салес!), ала все повече (и подсъзнателни) гласове ме съветват да не гледам филма (най-малкото ще си спестя недоразумението Кристен Стюарт)...
Прекрасна асоциация на началните стихове с духа на времето :)
Кой знае, може пък усещането за свобода да е по-важно от всичко друго?! ;)

angel s. каза...

Готино ревю, споделям и ефекта. Идва някакво вдъхновение след филма, защо и как не зная. Може би заради привкуса на незавършено!

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)