понеделник, ноември 05, 2012

Отварянето към света на пирамидите и един липсващ въпросителен знак

Скорошните полууспешни опити за възкресяване зомбирания идеологически труп на Людмила Живкова вероятно са свързани с Хелоуин.

Когато чух за изложбата „Людмила Живкова – отварянето на България към света“ , организирана в Галерията за чуждестранно изкуство и последвалата „научна“ конференция – бях нападнат от асоциации като от гъсто ято блатни комари. 

Само болен мозък може да реши, че протоколните снимки от посещенията на престолонаследничката на една тоталитарна монархия в чужбина и срещите ѝ имат нещо общо с отварянето на държавичката към света.  Горе–долу толкова, колкото обиколките на децата на Кадафи из Европа допринесоха за демократизирането на Либия. Или колкото посещението на Башар Асад на гости на Гоце Първанов – за Сирия.

Също толкова „научна“ беше конференцията, в която нямаше и грам проблематизиране на тематиката, която предварително беше зададена. Един въпросителен знак в заглавието на тази конференция почти би я превърнал в научна.

Ако още се чудите как  е ставало точно отварянето към света – гледайте филма „Диктаторът“ със Саша Барон Коен, където главният герой също беше много „отворен“ – общуваше със знаменитости, пътуваше и т.н. 

Династичният тип управление, който се беше установил в България, тоест роднините на диктатора да участват директно във властта на висши позиции (нещо много нетипично за ранните етапи на комунистическото управление), сродява България с тогавашни Румъния и Албания, отделно с Либия, Северна Корея и Филипините. В този смисъл наистина станахме част от световна тенденция.

Людмила Живкова е една трагична фигура, която падна жертва точно на затвореното провинциално общество, в което тогава живеехме. Очевидци говорят за наличието у нея на известно ученолюбие и интелект. Може би, на фона на брат ѝ и баща ѝ... От друга страна, тези нейни текстове и парчета от текстове, които са достигнали до нас, говорят само едно – банална до смъртна досада мисъл и реч, неовладяна емоционалност на ученичка, отчаяно търсене на опора в мистични теории и вярвания (защото в лицемерната реалност, моделирана от баща ѝ, опора нямаше как да се намери).

Голяма група хора дължи кариерите си на две обстоятелства – на нейното благоволение и на това, че е била част от нейното обкръжение. Същите тези хора ни пробутват командировките си в чужбина като „отваряне на България“ – няколко командировки в чужбина за избрани, няколко гостувания на световни имена в България, но само за вътрешна употреба на номенклатурата. Няколко мистично–мегаломански проекта, които се родеят с конструкциите в модерно Скопие.

Точно тези хора, които се наслаждаваха на затворените вечеринки със световноизвестни личности, я държаха в плен на мистично–окултното и късаха връзките ѝ с реалността, за да могат да я употребяват за личните си цели и точно тази затвореност в крайна сметка я доведе преждевременно до смъртта.


Какво е материалното наследство днес от всичко това? Обектите на Людмиложивковизма може да ги познаете по следните признаци:
– Тракологията или науката за траките, разглеждаща ги извън елинистичния свят;
– Теософията или нещата свързани с Елена Блаватска, Николай и Светослав Рьорих, Хималаите;
– Стенописите на Светлин Русев;


Кои все пак са тези обекти? Знаете ги – Патриаршията на върха на Царевец, с богохулните стенописи с Людмила Живкова като светица (ехее, с колко време изпреварихме руснаците с техните икони на Сталин и Путин), „църквата“ на Ванга в Рупите, музеят „Земята и хората“, Галерията за чуждестранно изкуство (която се казваше в началото „Людмила Живкова“ и в чийто подземен етаж до днес можем да гледаме изложби на Рьорих) и разбира се, НДК с паметника. (Също именувано „Людмила Живкова“ за известно време).

Мегаломански  и неудобни за експлоатация обекти, но освен това провинциални, трудни за поддръжка, претоварени със символика и с политически послания.

Една от най–характерните черти на властващия комунизъм в периода 1944–1989г. е неговият свръх рационализъм, култът към науката, отхвърлянето на всякакви догми и вярвания, които не са част от господстващата идеология. Това може и да се приеме донякъде за позитивно, ако не беше именно унищожителното влияние на людмиложивковизма върху науките.

Този ефект беше смразяващ. В списание ,Космос“ започнаха да се появяват манипулативни и/или полуграмотни статии, посветени на хималайска мистика, чудотворни лекарства,  мумийо, екстрасенси, врачки, уфология, жизнени енергии и прочее хубости на провинциалния мистицизъм, който трябваше да мине за отваряне към света.

Цветелина Бориславова по същия начин ни отваря към света с Рьорих и Людмила Живкова.

Държавни пари на фалиралата многократно НРБ се профукваха за хобитата на принцесата, например за Института по сугестология, който трябваше да изследва „феномена Ванга“ и т.н.

Тоест, ако имаше отваряне на България, то беше точно към врачките, екстрасенсите,  и т.н. – все към явления, които размътиха мозъка на населението за дълги години напред, отвориха широко вратите към шарлатании като полтъргайстове (които даваха на живо по единствената национална телевизия, хора!), Кашпировски, Джуна, биоенергии, пирамиди и т.н. и най–общо заблуждаваха хората, че съдбата им зависи от нещо друго освен от собствения им труд и усилия.


Отварянето може да се измери по много лесен начин и днес – да се преброят чуждите продукции по българските медии, да се преброят пътуванията на българи в чужбина от нейното време и да се сравнят с някоя съседна държава, която не чества тържествени отваряния като Югославия или поне Унгария.

Много характерни за технологията на „отварянето“  на онази България са гостуванията на Саймън и Гарфанкъл, Рей Чарлз и Тина Търнър в България. Да, идвали са по комунистическо време и дори ги показаха по телевизора за малко в едно много проверено предаване, което вървеше Всяка неделя по телевизията.  Нямаха концерт, нямаха среща с жива публика,  а само със строго охраняваните дембели на Политбюро, с техните семейства и с „надеждни“ журналисти с мустаци. Такова беше отварянето, драги зрители.


Ето, днес ще има протест против кемтрейлз, чиито активисти твърдят, че с тях правителствата обработват с химически препарати населението (говорим за следите, оставяни в небето от самолетите), което е пак същия филм, ама нова серия. Рацио трудно се гради.

В миналите наскоро разгорещени дебати по телевизията никой от „съратниците“, особено тези, които дължат кариерите си на династията, не се осмели да застане пред камерите в защита на благодетелката си. Осмелиха се само случайни лица. 

Много благодаря на такова отваряне, което не е създало нито един интелектуалец, готов да защити благодетелката си пред камерата.  





9 коментара:

Михаил каза...

Опитите за реабилитация на комунистическите лидери и управление като комбинация от откровени лъжи, полуистини и манипулации биха били откровено жалки, но това че са (полу)официални и се подкрепят на най-високо ниво ги прави направо страшни...

Георги Павлов каза...

Аа, имаше желание за династии и при ранния комунизъм в БГ: Червенков беше зет на Г.Димитров.

Стойчо каза...

НДК-то на културата верно се зовеше Людмила Живкова! Бях забравил :)

Емил А. Георгиев каза...

И аз като Стойчо се подсетих, че НДК-то верно се казваше "Людмила Живкова".

Отделно помня как в края на 80-те ни "пуснаха" Останкино и баба ми (да е жива и здрава още 100 години) гледайки Кашпировски заставаше пред телевизора така, че да може да поеме максимално от биоенергията му -).

Зелен Бетон каза...

„Неовладяна емоционалност на ученичка“ е право в десетката :) Веднъж съм я виждал на живо, и точно това съм запомнил. Плюс, разбира се, зле прикриваната надменност – груповото заболяване, неизбежно за всички от висшия партиен кръг при общуване с простолюдието.

Всъщност Людмила Живкова наистина се явяваше нещо дисидент вътре във властта. Не че действително е можела – а не е сигурно и дали въобще е искала – да промени нещо съществено в парадигмата на партията-държава. Дисидентският ореол се виждаше най-вече на фона на сенилния консерватизъм на партийната върхушка; точно както (да продължа либийската аналогия) Сейф ал Ислам изглеждаше модерен и либерален на фона на психясалия си баща, палаткаджията. В този смисъл Живкова не беше изолирано явление: „дисиденти“ от сходен тип, най-малкото в определени етапи от кариерите си, бяха и Огнян Дойнов, и Румен Сербезов, и Андрей Луканов, и още тук-таме по някой из висшата номенклатура.

За разлика от другите обаче, които „дисидентстваха“ (т.е. се осмеляваха да тълкуват по-свободно идеологическите догми) в икономиката и управлението, Живкова действаше в културната и духовната сфера. Така у народонаселението се създаде едно усещане, че не сме пълно копие на съветския модел, че алтернатива все пак съществува, че някаква бъдеща промяна към нещо по-отворено и модерно не е невъзможна – след като интифите идват от самата щерка на Първия... Ако може да се твърди, че тя е направила нещо полезно, то е точно това: без нейните инициативи средата щеше да бъде още по-потискащо безперспективна. А и усещането (макар и по-скоро усещане, отколкото реалност) за разхлабване на идеологическия диктат охрабри част от интелигенцията, особено творческата, да мисли малко по-свободно. Така че обективно трябва да се признае: ако в соц периода на България я нямаше епизодичната роля на Людмила Живкова, щяхме да посрещнем падането на Стената още по-захлупени.

Да се изкарва обаче едва ли не национална героиня и виден поборник за либерализъм е толкова малоумно, колкото да се мисли, че „модерният“ Сейф е имал намерение да демократизира режима на баща си. Живкова беше част от прослойката, налагаща и поддържаща тоталитарното статукво – и като такава носи своята част от вината, без смекчаващи обстоятелства. За това ниво висши функционери от него период индулгенции не може да има.

(продължава)

Зелен Бетон каза...

(продължение)

Що се отнася до тая прословута конференция, и особено до опита тя да се проведе в най-авторитетния университет на България – това е много неприятен симптом. То означава, че остатъците от предишния режим не само са сигурни, че са оцелели, и не само са категорично убедени в стабилността на днешните си позиции, а и самочувствието им е нараснало дотолкова, че вече искат И ДА БЪДАТ УВАЖАВАНИ. И то за това, което са правили преди 89-та (!). Направо тръпнат от нетърпение да изградят „човешкия образ“ на комунистическата власт със задна дата. Подобни опити за пълзяща реабилитация трябва да бъдат наритвани безкомпромисно още в зародиш.

Защото, ако тази конференция беше минала без възражения, не след дълго сигурно щеше да последва друга такава, примерно за Петър Младенов или Добри Джуров. А след това – и за самия Живков. Колко всъщност са били мъдри и велики държавници, и как трябва да сме им благодарни, че сме останали живи и че държавата въобще още съществува. Което пък от своя страна би означавало, че техните наследници, окупирали подмолно днешната политическа и икономическа среда, имат пълното право да са там. За заслуги, един вид...

Недопустимостта на такова развитие е очевидна.
_______________________________

Организаторите на конференцията са прави, че периодът 1944-1989 трябва да се анализира безпристрастно. Имат проблеми обаче с тайминга. Това може да стане ЕДВА СЛЕД КАТО България окончателно се раздели с комунизма. Което значи – след като ретроградните стереотипи и изобщо манталитет, наследени от онзи период, окончателно изчезнат от съзнанието на средностатистическия българин. Този процес не само че не е приключил, а и, за съжаление, не се очертава да приключи скоро. Преждевременният стремеж към историческа обективност би отворил врата за приемственост и мултиплициране на същите тези стереотипи и манталитет у по-новите поколения.

Не изключвам вероятността да има учени-историци, които (за себе си) действително са се разделили с комунизма и интересът им към анализиране на периода е правомерен и безкористен. Тъй като обаче това далеч не може да се каже за цялото общество, всеки опит за обективен анализ може лесно да се използва (и съзнателно ще се използва от реставраторските среди) за митологизация и пиар на комунистическото наследство – което не може да се допусне. Затова такива учени могат единствено да си пишат анализите в кабинетна обстановка, за да бъдат те прочетени някой ден. Но никаква публичност, дори само в академичен кръг.

Лошо-добро, това е положението. Ако през последните 23 години бяхме съумяли да прекъснем категорично пъпната връв с предишните 45, можеше и да е другояче. Сега не може.

Анонимен каза...

Явно всички преди 89г. сте били здраво изнасилвани в дупетата, че толкова години по-късно все още ви държи влага и ви гонят някакви призраци. Добре, че съм се родил по-късно. Жалко за вашите свинктери - моите съболезнования. Ама е време и вие да се пенсионирате и да оставите хората да си живеят живота. С толкова много заклинания по нещо, което е мъртво, ставате смешни!

Комитата каза...

Зелен Бетон, страхотен коментар, благодаря ти.

За анонимният отдолу - ако може да си изпразвате интелектуалния сфинктер някъде другаде, благодаря.

Зелен Бетон каза...

Анонимният: с тези „заклинания“ всъщност се опитваме да пазим твоя сфинктер. Да се надяваме, че някой ден ще ти дойде достатъчно акъл в главата да го разбереш.

И дано не е по трудния начин.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)