петък, февруари 17, 2012

Физика на тъгата

Преди месец поне прочетох „Физика на тъгата“, на чиято премиера присъствах.

Книгата има кусури, а може просто да съм старомоден на вкус, но например не ми харесва особено постмодерното затъване в метафори и деконструкция.

Жените около мен много ги харесват тия полуприказни, полуфантастични, полумитологични сюжетни линии.

Началото е стегнато и интересно, а в края нещо се случва с нишките на повествованието.

Имам чувството, че времето не му е стигнало и вместо текста на последните глави е предал на издателя черновите.

И въпреки, че е далеч от идеалната, тази книга:
– възкресява малко възпроизвеждани епохи в българското изкуство;
– е сигурно най-добрият български роман, писан през епохата на демокрацията;
– трябва да се прочете.

При Георги Господинов съм забелязал много интересна реакция у себе си. Прочитам книгата, казвам си – „Е, нищо особено, какво толкова го хвалят.“, а после се улавям, че седмици и месеци подред се сещам за нещо от книгата.

Следващата книга ще е още по-добра.

6 коментара:

Анонимен каза...

Когато някое, простете, л...о бъде обявено за най-сладко и вкусно, всяка муха се чувства длъжна да се поотърка о него :-)

Асен Генов каза...

Вероятно Анонимният закусва дъгички и ака пеперудки... :)

Анонимен каза...

Харесах я много :)

Иван каза...

Сега хубаво коментирате тук, ама аз тъкмо започвах да я чета. Има ли смисъл или не? :)

Комитата каза...

Определено има смисъл. Просто предупреждавам че това НЕ Е ИДЕАЛНАТА книга.

Laleelay каза...

Най-интересното от кометара ти е това, че книгата се "вмъква" и наистина не прави силно начално впечатление, но остава дълго в главата ти.

На мен меланхолията и обречеността ми дойдоха малко повече сега, когато гледам дъщеря си.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)