петък, декември 30, 2011

Добре, че не стреляха

Пътни полицаи спират сестра ми за проверка. След известни дискусии за правото на ляв завой, колата отново потегля.

Диана (3) се обажда от задната седалка:

– Вие много се разприказвахте!
– Видя ли, Диди, видяха че си с колан, и не ни глобиха. – в разговора навлиза възпитателен елемент.
– Добре, че не стреляха! – Диди успокоява майка си.



„Легалният“ диск не е гаранция за качествен превод.

вторник, декември 27, 2011

Празнични наблюдения върху телевизора


Дарина (7). Гледаме „Полярен експрес“.

– Вуйчо, нали знаеш защо са рекламите по телевизията?
– Защо, Дара?
– За да можеш да отидеш до тоалетната, ако гледаш филм.


Диана (3)

Гледа по телевизията „Столичани в повече“. На екрана има сватба, която изведнъж се превръща във въргал. Диди коментира изумена:

– Булката ще си изцапа роклята!

Гледаме заедно „Ну погоди“. В една от серийките, оса тъкмо ще ужили отзад вълка, който е заклещен в тръба.

Диди злорадства:

– Сега ще го накомари!

неделя, декември 25, 2011

Коледа със стари чешки комедии

Честито Рождество Христово на всички читатели!

Следват големи празници, в които тумбакът се пълни като за световно, а дори и на по-заетите им остава време да видят по някой филм.

Не знам вие как търсите филми за гледане (освен ако не търсите нещо специално), аз обикновено преравям, какво се гледа напоследък, и така решавам.

Сега, обаче, е Коледа, а и искам и още нещо да направя в памет на Вацлав Хавел, както и да поздравя Богомил, който е в Чехия от известно време.

Затова като стар коняк от дъното на скрина (или като стара бехеровка ;-)), вадя няколко чешки филма от 70-те, с които съм израснал и винаги много съм се веселил.

Надявам се, и на вас да ви доставят същото удоволствие.

Чехия има един голям майстор на комедията - режисьора Олдржих Липски. Няма българин, който да е бил в съзнателна възраст около промените и да не е гледал нищо от него. Долупосочените филми (без един) са негови.

Всички филми можете да намерите тук, някои от тях дори имат български субтитри (посочил съм по-надолу кои). Надявам се, че знаете как да си свалите отделни филми без да се налага да дърпате целия 100 гигабайта торент.


И, започваме –

„Лимонаденият Джо“ (Limonádový Joe)
английски субтитри, Целият филм с български субтитри в замундата.

Най-вероятно, всички сте го гледали. Беше от несменяемия репертоар на кино „Одеон“ (тогава „Дружба“). Музикална пародия на уестърн.

В Стетсън сити властват порокът и уискито. Един ден, обаче, се появява каубой, целият в бяло, който ще промени нещата.

Освен в торента най-горе, също и в youtube със субтитри на английски.

„Келнер, действай“ (Vrchní prchni)
Английски субтитри

Освен в торента най-горе, също и  в Youtube, субтитри на английски.

Тази комедия не е на Олдржих Липски (а на Ладислав Смоляк) и затова не е толкова жизнерадостна, като другите, а е по-скоро горчива сатира, но пак е много добра.

На Далибор Врана много му върви с жените, но иначе животът му хич не е розов. Докато един ден, случайно открива сравнително честен начин да си докарва допълнителни доходи. И така, докато стигне до края.

„Адела още не е вечеряла“ (Adéla ještě nevečeřela)
български субтитри, няма го в големия торент, но се намира лесно.


Някой мистериозно е изчезнал в Прага. На помощ се притичва най-известният след Шерлок Холмс детектив в света - Ник Картър. За разлика от Холмс, който (поне едно време) разчиташе главно на ума си, за да разрешава случаите, Ник Картър разчита главно на технологиите (от 19-ти век). Отличен пример за рядко срещания жанр в киното Steam Punk. 

„Яхиме, сложи  го в машината“ (Jáchyme hoď ho do stroje!)
Английски субтитри

Освен в торента най-горе, в Youtube, с английски субтитри

Режисьор - Олдржих Липски. Тук играе и любимият ми Йозеф Дворжак (който, обаче, се оказа агент)

Момче от село заминава в големия град да си търси късмета. Само че, този път той е тежко въоръжен – с компютърни графики, които му предсказват кой ден колко успешен ще е. 

„Маречек, подайте ми писалката“ (Marečku, podejte mi pero!)

В торента най-горе, отделно, ето български субтитри, преведени лично от мен. ;-)

Последните субтитри не съм ги качвал по порталите, защото има още работа по тях, но за гледане напълно стават.

Пак филм на Олдржих Липски

В малка фабрика се предвиждат големи промени. Ще бъде построен нов цех, изцяло автоматизиран, и всичко ще е супер, само че  за да си остане началникът цех на мястото, ще трябва да се сдобие някак с диплома от техникум. А това не е никак лесно.

Приятно гледане и ако споделите нещо за филмите, за да си сверим впечатленията, ще се радвам да си поговорим.



четвъртък, декември 22, 2011

Културна хроника

Отново малко културна хроника, този път не така впечатляваща.

По случайност попаднах в Руския културно информационен център, който е тотално съсипан архитектурно (WhatA писаха, но си нямат на идея колко зле се е получило.). Дори обемите са започнали да страдат., за стените да не говорим.

 Външният ремонт е опустошил сградата.

 Архитектурата е съсипана, но старият съветски кич си седи. В центъра - гълъба на мира.

Във фоайето пред залата има любопитна изложба натюрморти

 с изненадващ автор, плюс още едно доказателство, че някои художници хич не ги бива за дизайнери.


Традиционната за културните центрове изложба на знаменити личности, родом от съответната държава. Тук е Ломоносов. В унгарския център пък имаше изложба на Ференц Лист.

Залата е уютна.

Продължаваме с литературните новини


 Досега не бях присъствал на представяне на книга в... коридор. Още повече, при такъв интерес.


 Развълнуваният автор на „Шашма“ - Младен Сърбиновски. Имам книгата и на македонски, но съм я заврял надалеч оттук в архива. Не че не ми харесва, просто не съм я започнал.

 На партера има изложба на Рабиндранат Тагор.



 В бар The Black Lodge беше представена хорър антологията на 22-ма смели автора „До ада и назад“.

 Обнадеждаващият автор Джефри Лебовски, с удивление разглежда вълнуващия интериор.

Взимам автограф. Добре, че не дойдоха всички автори, че абсурд щеше да е да се събере публика и автори в такова малко заведенийце.

От разказите съм прочел досега един, на единствената авторка и е по-добър отколкото очаквах. Останалите ще почакат реда си.

сряда, декември 21, 2011

Обречени

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование
Вацлав Хавел

Ако това е истина, ние сме обречени.





понеделник, декември 19, 2011

Една голяма загуба за всички и други световни събития

Само в рамките на два дни се случиха няколко събития от световен мащаб - една ужасна, но закономерна катастрофа (потъването на платформата в Охотско море), едно обнадеждаващо (смъртта на Ким Чен Ир, първо име Юрий Ирсенович Ким, а смъртта на ръководителя в тоталитарните държави е едно от малкото събития, които дават шанс за промени) и едно много тъжно (смъртта на Вацлав Хавел.)

Като човек, който много е гребал с пълни шепи от чешката култура и който смята Прага за свой втори роден град, искрено съжалявам, че така и не научих много за Хавел и чешкото демократично движение. А от тях има какво да се учи.

Смъртта за един човек от неговия мащаб е като края на мандата за политик, който е бил във властта. Сега е момента да започнем да осъзнаваме наследството му и да го премерим към другите големи фигури на епохата.

Най-известното му произведение (извън художествената литература и театъра) е есето „Силата на безсилните“ (и на чешки). Есе, есе, ама си е цяла книга.

Отдолу ви пускам няколко случайни, но добри цитата (преводът е мой, според чешкия текст). Понеже текстът е писан през 1978г., има известно терминологично разминаване. Авторът нарича „пост-тоталитаризъм“ (в този блог съм го наричал „социализъм 1.0“) състоянието на обществото в бившите соц. страни след диктатурата на Сталин. Но пък интересни са паралелите с това, което ние днес наричаме „пост-тоталитаризъм“.

Езикът му е малко сложен, но това си е особеност на епохата, в която нямаше компютри ;-)

И каква ирония на съдбата, човекът който на практика доразви идеите на Солженицин за истината, да бъде оплакан лицемерно от най-лицемерния български политик в последните 10 години. Просто като финално потвърждение, че Хавел и Солженицин все още са много, много прави.


Приятно четене:

Това, че човекът е създал и ежедневно създава някаква самоцелна система, която сама по себе си го лишава от съкровената му идентичност, не е някакво чудовищно недоразумение на историята, някакво ирационално излизане извън релси, нито пък следствие от нечия дяволска висша воля, която по непонятни причини е решила да мъчи част от човечеството точно по този начин.

Можеше да се случи и може да се случва само заради това, че в модерния човек има известна склонност към това, да създава такава система или поне да я понася; в нея очевидно има нещо, от което тази система следва, което отразява и което благоприятства; нещо, което парализира в човека всеки опит за пробуждане на „по-доброто му аз“.

Човекът е принуждаван да живее в лъжа, но може и да бъде принуждаван към това, защото е способен да живее само така. Не само системата отчуждава човека, но и отчужденият човек подкрепя такава система като свой несъзнателен проект. Като изкривен образ на изкривената си същност. Като документ на себезалъгването.

Във всеки човек очевидно има живот със своите екзистенциални намерения - там има частица жажда за собствено достойнство, морален интегритет, опити за свободно съществуване, трансцедентност извън „тук и сега“; всеки обаче е способен в по-малка или по-голяма степен да се примири с „живота в лъжа“, всеки някак си пропада във вещоманията и целесъобразността, във всеки има частичка желание – да се отпусне в анонимния натиск и удобно да си тече в реката на псевдо-живота. Отдавна тук не става дума за конфликт на две идентичности. Става дума за нещо по-лошо: за криза на самата идентичност.

Много опростено би могло да се каже, че пост-тоталитарната система е израснала на почвата на историческата среща на диктатурата с потребителското общество: нима не зависи така обширното приспособяване към „живота в лъжа“ и тази експанзия на „себе-тоталитаризма“ с еснафското нежелание на консумиращия човек да жертва нещо от играчките на съвременната цивилизация?

...
„Животът в лъжа“ може да функционира като основополагаща опора на системата, само при условие, че е универсален; трябва да обхваща всичко и да прониква във всичко; няма да понесе никакво съжителство с „живота в истина“: всяко излизане извън системата я отрича принципно и я застрашава като единство.

Това е разбираемо - докато „измисленото“ не се конфронтира с реалността, то то не изглежда като измислено; докато „животът в лъжа“ не се конфронтира с „живота в истина“, няма никаква перспектива, която да показва неговата лъжливост. Веднага щом се появи алтернатива, тя веднага застрашава системата в самата и същност и цялостност. И въобще няма значение, колко голямо пространство заема тази алтернатива - нейната сила не е във „физическата“ ѝ страна, а в „светлината“, която хвърля върху фундамента на системата и върху нейните крехки основания.

...
Когато говоря за „живот в истина“, не мисля само за очевидната рефлексия, като например протест или писмо, което би написала група интелектуалци. Това може да бъде всичко, което ще накара човек или група от хора да се бунтуват срещу манипулацията: от писмо на интелектуалци до работническа стачка, от рок-концерт до студентска демонстрация, от отказ от участие в изборната комедия през открита проява на някакво официално събитие, та чак до гладна стачка.

Ако пост-тоталитарната система потиска стремежа на живота комплексно и е основана на комплексната манипулация на всички явления в живота, то тогава той е непряко политически застрашен от всяка свободна проява на живота, включително и от такива прояви, на които никой не би приписал някакво потенциално, нито пък експлозивно политическо значение.

...
Още по-малко е възможно да се предположи, дали, кога и как този принос някога ще предизвика фактически политически промени. Това вече принадлежи към „живота в истина“: като екзистенциално решение връща на човека твърдата почва на собствената му идентичност, като политик го хвърля в „игра ва банк“.

Решават се на това само тези, които най-вече се грижат за това, или пък които са дозрели до възгледа, че друга алтернатива, освен да се прави истинска в политика, в днешна Чехословакия, не съществува.

Какво остава тогава: да стигне до този възглед може само този, който не е готов да жертва личната си идентичност в политиката, респективно който не вярва в смисъла на политиката, която изисква такава жертва.

...
Свободата на рок-музиката беше разбрана като свободата на човека, а и като свобода на философската и политическа рефлексия, като свобода на литературата, като свобода да се изразяваш и да защитаваш най-различни социални и политически обществени интереси.

В хората се пробуди истинско чувство на солидарност и те си дадоха сметка, че ако не се застъпят за свободата на другите - други, чиито творби и светоусещане им бяха далечни - това означава да се откажат и от собствената си свобода.

(Няма свобода без равноправие и няма равноправие без свобода; тази стара максима прави Харта 77 още един, характерен и изключително важен за чехословашките събития елемент: това, което авторът на книгата „Шейсет и осма“ толкова добре анализира, като „принцип на изключването“, тази основа на всички наши съвременни морално-политически страдания, която се роди в края на Втората световна война в онзи странен заговор на комунисти и демократи и който претърпя още и още развитие, чак до „ужасния край“, този принцип беше за пръв път, след десетилетия, чрез Харта 77 преодолян: в солидарното взаимно гарантиране на свободите си, всички отново станаха равноправни партньори; не става дума само за „коалиция“ на комунисти с някои некомунисти - това не би било нещо исторически ново и от морално-политическа гледна точка повратно - ами става дума за общност, която не се затваря за никого и априори не присъжда на никого подчинено положение.) От този климат възникна Харта 77.

...
В обществата на пост-тоталитарната система е изкоренен всякакъв политически живот в традиционния смисъл на думата; хората нямат възможност за публични политически прояви, нито пък за политическа организация; пропастта, която се появява, изцяло се запълва с идеологически ритуал.

Интересът на хората към политиката спада и независимото политическо мислене, както и политическата работа - доколкото нещо такова въобще съществува в някаква форма - на повечето хора се струва нещо нереално, отдалечено, някаква самоцелна игра, безнадеждно отдалечена от техните сериозни ежедневни грижи; нещо дори симпатично, защото от една страна е напълно утопичен, на друга – невероятно опасен поглед към света, поради особената строгост, с която всеки опит в тази посока се преследва от прокуратурата.

И въпреки това, и в тези условия, очевидно живеят индивиди и групи от хора, които не се отказват от политиката като призвание, и така или иначе се опитват да мислят политически независимо, да се проявяват и понякога да се организират, защото точно това означава „живот в истината“.

Това, че тези хора съществуват и работят, е само по себе си изключително важно и добро: те запазват и в най-лошите времена приемствеността на политическата рефлексия, а ако някакъв политически акт, от тази или от онази „предполитическа“ конфронтация, започне изведнъж и добре сам себе си политически да се рефлектира, а с това и повиши своите шансове за относителен успех, може да се случи (а и често така става) точно благодарение на тези самотни „генерали без войници“, които са запазили възгледите си, въпреки всички големи жертви заради приемствеността на политическото мислене, и обогатяват в точния момент инициативите или движенията, които по-късно възникват, с онзи важен елемент на политическата саморефлексия.

(В чехословашки условия имаме нагледен пример: почти всички политически затворници от началото на 70-те, които тогава уж напразно страдаха - тогава изглеждаше, че техните опити за политическа работа измежду тотално апатичната и разединена общественост са напълно донкихотовски -, днес принадлежат - закономерно - измежду най-активните хартисти; в Харта 77 се оценява нравствения принос на техните по-раншни жертви и те обогатяват това движение със своя опит и със същия елемент на политическа рефлексия.)


Почивай в мир!



Групата Plastic People of the Universe, която Хавел не харесва, но която изиграва огромна роля в живота му ;-)

сряда, декември 14, 2011

Мега културна хроника

Да започнем полека с културната хроника.

(дълъг материал, много снимки!)

Изключително доброто към мен издателство „ЛИК“ отвори чайна-читалня-книжарница на ъгъла на ул „Светослав Тертер“ и „Цариградско шосе“ (точният адрес е Цариградско шосе, № 39, ет 2, входът е откъм „Св. Тертер“)



Става дума за онова напредничаво издателство, което дава книги на хора, които поддържат блог, за да ги прочетат и напишат впечатления за книгата, а после книгата си остава за тях. Моят материал за „Тъжни тропици“.

Мека мебел, прекрасна музика, много страхотни книги, няколко вида чай. Когато пуснат и интернет, ще е място, откъдето няма да ми се излиза.



Океанът от книги всеки момент ще затисне читателите ;-)


Нямах много време да поостана, въпреки че се появиха президентът Линкълн като млад и Сашо Кръстев, и потеглих към...

Представянето на книгата за творчеството на Стефан Кънчев „Анонимният известен“

Кой е Стефан Кънчев? Той е дизайнер, един от световноизвестните автори на логотипи (емблеми), който е правил почти всички хубави логотипи от близкото минало, за които се сещате - „Петрол“, „Пловдивски панаир“, БНТ, НДК, „Куклен театър“, „Сълза и смях“, „Балканкар“ и какво ли още не.

Пристигнах и се втрещих.. Залата на „+това“, която не е от малките, беше буквално претъпкана с народ.

 Някъде там, в дъното, върви презентацията...

Казаха се любопитни нещица. Стефан Кънчев по време на войната е правил фалшиви лични карти на нелегални, а след това си имал неприятности с народната власт. Като по-млад бил бохем и пияница, като по-възрастен бил работохолик, който не спирал да рисува и чертае.



Също така е правил и много от най-хубавите български пощенски марки.

Видяхме документален филм, а реч държа Божидар Димитров, който се оказа, че е женен за дъщеря му! Неведоми са пътищата на съдбата.

След това бях на рожден ден във Corner Bar (ъгъла на „Вапцаров“ и „Черни връх“). Лампичките, орнаментите, тапицерията от змийски кожи и екзотичните растения правят обстановката ексклузивна и VIP.

Нямаше много време за сън, защото днес трябваше да продължа с Медийния панаир във ФЖМК, където Атанас Чобанов и Асен Йорданов говореха за Balkanleaks и Биволъ

 Атанас Чобанов обяснява техническите средства за запазване на анонимна комуникация в Интернет

 Публиката можеше и да е повече на толкова интересна лекция.

Асен Йорданов

Покри се много широк спектър теми – от фундаменталните промени, които интернет донесе на всички, до специфични проблеми на интернет-журналистиката

В чешкия център върви изложба на млади чешки дизайнери, получили награди за изключителен и добър дизайн. Това на снимката е лампа, която сама върви по стаята, търси най-тъмното място и го осветява сама.


 В галерия „Райко Алексиев“ върви изложба на Цанко Панов. Не е мой тип художник, но няколко неща и на мен ми харесаха.


И последно, в театрална работилница „Сфумато “ беше представена новата книга на Георги Господинов - романът „Физика на тъгата“.




Не съм присъствал досега на толкова посетено представяне на книга на закрито. В залата буквално нямаше никъде да се седне, всеки квадратен сантиметър беше зает.

Много впечатляващо, почти цял театрален спектакъл. Предполагам, че книгата ще има голям успех. Аз си я купих, но кога ще я чета...

понеделник, декември 12, 2011

Руската тенджера под налягане вече свири

Путин започна да прибягва до все по-безумни PR трикове, 
за да запази имиджа си на мачо и супермен.


Какво става в Русия?

Съвсем наскоро там преминаха парламентарните избори. Тези избори трябваше да подготвят връщането на Путин на президентския пост, където той си постла добре – първо назначи възможно най-безличния си помощник Д. Медведев да му пази мястото четири години, а после накара Думата да му гласува още два шестгодишни мандата присъствие във властта. Или поне така си мислеше.

До осми август 2008г всичко вървеше на шест за Путин. Дори гигантски скандали като атентата срещу Литвиненко или скалъпения съдебен процес срещу Михаил Ходорковски не оставяха петънце върху имиджа му.

След 8-ми август 2008г на Путин късмета започна да му изневерява. Действително, войната беше от любимите на всякакви диктатори - мъничка и победоносна. Повод за национална гордост и пръскане на ордени с шепи. Зад скромната военна победа обаче се скри мъчителното стратегическо поражение. Главната цел - свалянето на Саакашвили и поставянето на руска марионетка начело на Грузия, не беше постигната. Инфраструктурните връзки (газопроводи, нефтопроводи, железниза, пътища) през Грузия бяха застрашени, но не бяха прекъснати.  В Кавказ се появи държава, силно враждебна към Русия и демонстрираща алтернативен модел на развитието като бивша СССР република и то с огромен успех.

Грузия, между другото, далеч изпреварва България в реформите в МВР.

После ударите се заредиха един след друг – международната икономическа и финансова криза, сриването на цените на суровините, особено на петрола и природния газ, които са главния източник на приходи за Русия, бързото оттегляне на чуждите инвеститори, масовата емиграция на богаташи с капиталите им, както и на млади и способни хора от Русия.

Едно друго убийство - това на адвоката Сергей Магнитски в предварителния арест, създаде още по-големи главоболия на властта в Кремъл.

Арабските революции пометоха авторитарните режими, които бяха традиционни съюзници на Русия още от времето на СССР и пазарите на оръжие бяха поставени под голям въпрос.

Нещата се обърнаха диаметрално противоположно - сега Путин не можеше да се възползва от добрия късмет, дори и да го спохожда. Дори голямата политическа победа при смяната на властта в Украйна засега се свежда до мизерни ползи за Русия.

Няма да преразказвам всичко, което се случи, но картината е ясна.

През последната година и нещо режимът му беше застрашен от един човек, който уж не разполагаше със сериозен ресурс зад гърба си, но успяваше да му причини сериозни неприятности. Блогърът-адвокат Алексей Навални, който си постави сравнително елементарна цел – да търси и да публикува данни за далавери на държавни чиновници натрупа огромна популярност в руския интернет и изглежда е единствената опозиционна фигура, която е горе-долу приемлива за по-големите опозиционни движения в Русия.

Разкритията на Навални (публикуват се в проекта РосПил) доведоха до там, че управляващата „партия“ Единна Русия се сдоби с устойчив прякор – „Партията на мошениците и крадците“ (Партия жуликов и воров) и Путин се видя принуден да прави маневри, за да се откачи от тоя топуз, който изведнъж му увисна на крака.

Първата неособено успешна маневра беше създаването на „Общоруски народен фронт“, аморфна организация-тюрлюгювеч, включваща „Единна Русия“, бизнес организации, безпартийни, и т.н. Тоя филм в Източна Европа сме го гледали със създаването на Отечествения фронт в България (дори се приписваше идеята на Георги Димитров) и с подобни организации навсякъде в съветската зона за влияние, чиято цел е била обезличаването и смазването на всякаква съпротива. Тази маневра не успя много добре (некадърни другари ли избраха в ръководството, не знам).

Затова Путин заложи на „сигурно“ и предприе изненадващо втора маневра. Така и така, до парламентарните избори бяха допуснати само партии-марионетки и ръководството реши, че както и да се нареди колодата, пак то ще спечели раздаването.

Да, ама не.

Без да иска, Путин си вкара голям автогол. Ниските „изборни“ резултати на „Единна Русия“, които трябваше да послужат за замазване на очите на чуждите лидери, както и за успокояване на общественото мнение у дома, изведнъж бяха изтълкувани от много граждани като отслабване на Путин, и в добавка на огромните, както обикновено, изборни нарушения, изкара десетки хиляди хора на улиците и площадите.

Режимът загуби легитимността си, била тя ирационална, мистична или манипулирана.

Малко се получи като автогола на Живков с десети ноември, когато той решил да отстъпи тактически малко от властта, но му я взеха цялата или пък на източногерманците с отварянето на стената, когато поради грешка на езика на един от ГДР ръководителите се струпала огромна тълпа на КПП-то, която не можело да не бъде пропусната.

Какво може да се случи от тук нататък?

Първо, нека е ясно, че режимът е много нестабилен. Главният властови ресурс на путинизма са страхът, олигархията и контролираните медии. Но както при арабските революции, след като на улиците излизат десетки хиляди протестиращи и полицията не може да ги контролира, страхът изчезва, а пък интернет и социалните мрежи дадоха накъсо медийния обръч около властта. Олигархията пък ще се присъедини към този, който има най-голяма вероятност да спечели борбата.

От тук нататък следват няколко възможни варианта –
Вариант Кадафи (най-вероятен, според мен)  – Въпреки масовите безредици и вероятна загуба на властта в някои региони, Путин няма да сдаде властта доброволно. Това означава разпадане на Русия (което отдавна се пророкува) и може би гражданска война или поне жестоки репресии. За съжаление, Западът и НАТО не могат да се намесят, заради ядрените куфарчета в ръцете на другарите.

Вариант Мубарак или Тодор Живков. – Под неспирните аплодисменти на управляващата партия и силовите структури, Путин ще се оттегли уж на заслужен отдих, но много бързо след това ще бъде арестуван и прибран на сигурно място, а на негово място ще дойдат неизвестни засега другари от по-ниските етажи на властта.

Вариант София 2009 – Гражданското общество ще пошуми, ще пошуми по площадите, но поради крайната раздробеност и неопитност на опозицията, както и сравнително малобройните за мащаба на страната митинги, властта ще се окопити и ще противодейства с някакви козметични мерки, така че властта да премине почти без сътресения от един клон на олигархията в друг.

Аз лично клоня към варианта Кадафи, имайки предвид типичните руски нрави при взимане и сдаване на властта в Кремъл.

Но, все пак е 2011г, може и с нещо да ни изненадат. Важното е, че страната вече не е същата.

Какво трябва да правим в България? Мисленето трябва да излезе на мода, дори в правителството.

PS. Хубави анализи по темата, макар и да не съм съгласен 100% с тях –
Защо в Москва излязоха по улиците, Димитър Бечев
Широкий простор для для мечты и для жизни, (на български е) Темплар

неделя, декември 11, 2011

Моята борба за мир едно време

Преди 1989г, по времето на тодорживковизма, в България имаше няколко разрешени форми на строго контролирана обществено-политическа активност. На първо място беше борбата за мир.

Истеричната кампания, която съпътстваше тази борба, трябваше да убеди всеки един от нас, че технологичното съвършенство на Запада е израз на агресията към нас, а нашето технологично изоставане се дължи единствено на вродения пацифизъм на комунистите и на необходимостта непрекъснато да се пръскат пари за оръжие.

Виждате колко по-миролюбив е СССР, дори американската бомба гърми, 
а съветската – не, миролюбива е.

Много не помня как ме обработваха, докато бях в първите класове на училището, но пропагандата несъмнено присъстваше.

Важна част от борбата за мир бяха и мистично-месианските напъни на Людмила Живкова с асамблеята „Знаме на мира“.

Преди всичко, имайте предвид, че борбата за мир започваше от най-крехка възраст – 3-4 годишна.

Не се замисляхме тогава, разбира се, защо в държава, която толкова усърдно се бори за мир, по магазините, ако имаше играчки, половината бяха пушки и пистолети (играчки), защо военното обучение е част от учебната програма или пък защо толкова се наблягаше на военно-приложните спортове.

За по-малките червеният пластмасов комплект от меч, щит и шлем беше гордост за всеки притежател и беше голям кеф да се налагаме с червените мечове.

Ето цитат от разказа „Бялото гълъбче“, който имах навремето в детска книжка:

Когато наближи Тур, умореното гълъбче видя едно момиче с големи блестящи и безстрашни очи — лежи върху релсите на железопътната линия пред един безкраен влак. Момичето лежи, а влакът стои замръзнал на мястото си и пухти сърдито. Уплашено се развика птичката:
— По-скоро се махни, защото влакът ще те прегази! Коя си ти?
— Аз съм Раймонда Диен*.
— Защо си легнала тук, какичко?
— Хвърлих се върху релсите, за да спра този влак, натоварен със смъртоносни оръжия.
— Къде карат тия оръжия?
— Карат ги в една далечна земя, за да избиват с тях невинни хора. А ти защо имаш кръв на крилцето си?
— Ранено съм. Моля ти се, превържи удареното ми крилце. Казаха ми, че ти имаш огнено и добро сърце, и аз дойдох при тебе, да ме превържеш.
— Ела, миличко гълъбче — протегна Раймонда и двете си ръце към ранената птичка, но тъкмо когато пръстите й докоснаха болното крилце, изневиделица изскочиха двамина въоръжен и хора, поставиха железни окови върху ръцете на девойката и я подкараха към тъмницата. А очите й продължаваха да блестят все така безстрашно.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Раймонда Диен е силно форсирана от комунистическата пропаганда като пример за безкористен героизъм, но се оказва че напоследък са се появили повече сведения за постъпката ѝ.

Една от задачите на комунистическата пропаганда, с която тя се справяше отлично, беше да вдъхне ужас и параноя у всеки, дори у малките ученици, що се отнася до вероятността за ядрена война и за война изобщо. Винаги нещата се представяха така, като че ли всеки момент ще започне ядрена война и въобще не ни се спестяваха (дори на нас, в началните класове) никакви ужаси от ефектите на ядрения взрив върху хората и градовете.

Ето ги хищните кафяви пипала, забиващи се в 
невинното розово телце на СССР и съюзници

Възрастните допълнително бяха обработвани за дефицитите и жертвите, които се налагаше да се правят ежедневно и заради това че икономиката не е в цветущо състояние, с необходимостта да се трупа оръжие и да се сдържа агресорът НАТО.

По същата логика, в България нищо не се знаеше за ядрените експерименти на СССР, единствено се говореше, че може би се провеждат такива. За чудовищния Тоцки ядрен експеримент, където загиват до 45 000 съветски войници в мирно време (има и на руски) дори не сме и подозирали.

Официалната пропаганда ни баламосваше с архивни кадри от американските ядрени експерименти и с антивоенните движения на Запад. Толкова беше извратена нашата гледна точка, че военните паради с обилно дрънкане на оръжия на 9-ти септември в центъра на София въобще не ни изглеждаха милитаристични и грандомански (нямахме обективен критерий за сравнение), а дори като момчета им се радвахме.

Веднъж от училище ни водиха в истинско ядрено скривалище познайте къде – под Президентството, разбира се. Прожектираха ни някакви архивни съветски чернобели филми как да се държим по време на ядрен взрив. Гледах филмите и ми беше ясно, че никаква надежда няма, защото в нашия квартал с фенер да търсиш, няма да откриеш такова скривалище и се чувствах още по-мотивиран да се боря за мир.

Живот под обсада. Как да не те хване страх.

Тогава, по строителни нормативи, всеки който си строеше къща трябваше да отдели едно антиядрено помещение в мазето, с подсилени бетонни стени. Помня как дядо ми, строителен инженер, нареждаше нещо по властта за безмислието на индивидуалното скривалище, докато изливаше бетона в къщата на село. 

Не беше чак толкова безмислено. В момента там целогодишно е приятен хлад и е най-доброто място за съхранение на буркани и други припаси.

В сладостни научно-популярни книжки се обясняваше как, ако големите страни се откажат от военните си бюджети, могат да се случат такива благинки за човечеството, като например да се запречи Беринговия проток с язовирна стена и да се изпомпва вода от Северния ледовит океан, за да може Гълфстрийм да затопли още климата в Европа и Азия. Или пък как ще може да се обърне течението на големите руски реки на юг към пустините, за да се радва прогресивното човечество на цветущи градини.

Така че попивах борбата за мир още от предучилищна възраст и тя ме следваше чак до казармата, където пак се борехме с оръжие в ръка (как иначе?) за мир. И аз съвсем искрено си бях за мир. Че кой иска на главата му да се изсипят някакви ядрени мегатони, които да те превърнат в мазно петно върху паважа?

Още повече, че разсъждавах така - до нас се намира Правителствената болница, стратегически обект (ха-ха), първата работа на янките ще е да гръмнат болницата (да, такава логика беше в духа на епохата, пропагандата твърдеше, че американците са зли хора, които обичат да взривяват болници)

Циркулираше масово и една легенда за играчки-бомби, които американците хвърляли СЛЕД ВОЙНАТА по нашите села и градове, за да осакатяват нарочно децата. В едно пионерско романче – „Воля“, се разказва как дете, загубило и двете си ръце от играчка-бомба се учи да пише, да рисува и да живее нормално. Често възрастните и учителите ми цитираха това романче, но колкото и да съм го издирвал, никога не попаднах на него.

Днес има интернет, и ето ви точния цитат:

Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка. Изведнъж той се спря изненадан. Встрани от пътечката между сухите листа около един шипков храст се подаваше крайчецът на някакъв, изпъстрен едва ли не с всички цветове на небесната дъга, цилиндричен предмет. Наведе се, огледа го. Беше красива детска играчка с големина на водна чаша. Може би целулоидна бебешка дрънкалка или тенекиен пумпал свирец. Дали не бе паднал от джеба на човека, който вървеше напред?
...
Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. (от читанката)
...
През неотдавна завършилата Втора световна война английските и американските империалисти не подбираха средства за воюване. Те хвърлиха от самолети над неприятелските им страни детски играчки, моливи, писалки и други предмети с красив, съблазнителен външен вид. Но вземеш ли такава писалка или играчка, опиташ ли се да си послужиш с нея, тя избухва със страшна сила и ти откъсва ръцете или те убива на място…
— Ах, мамичко! — изхлипа уплашено едно момиче от предните чинове.
От такава подлост на империалистите е пострадал и този ваш другар. Но макар и без ръце, той се е научил да пише, да рисува, да върши почти всичко, каквото можете да вършите и вие. Приемете го като добър другар във вашата среда. Той е с една или две години по-възрастен от вас. Обичайте го и го уважавайте като ваш по-голям брат. А сега сте свободни!

Друга важна пропагандна теза беше, че хората на Запад идея си нямат от борбата за мир и тя там се води от едно наистина мотивирано, но доста малобройно малцинство. Обяснявах си пасивността на останалите с „манипулираните“ медии, които бълват глупости за да държат обществата там в щастливо неведение. А ако знаехме, че движенията „за мир“ са финансирани и подклаждани от СССР едва ли щяхме много да се възмущаваме. (не забравяйте за мегатоните, които само чакат да паднат в София ;-)).

Първият ми спомен от моята борба беше, когато живеехме с баща ми в Прага в края на 70-те и началото на 80-те години и от училище имахме за домашно да нарисуваме нещо по темата. Вече бях усвоил основните символи, от които можеше да се сглоби произволна картина на „мирен“ сюжет – гълъбчето, маслиновата клонка, задраскана бомба, синьото знаме и някакъв лозунг, разбира се. Тогава реших да нарисувам синьо знаме, върху което на различни езици е написано „мир“. Някои от думите ги знаех, защото се срещаха често - например „peace“ на английски, а другите ги преписах от един агитационен билборд, покрай който всеки ден минаваше училищният автобус. Понеже автобусът минаваше наистина бързо, всеки път преписвах по една-две думи, докато не събрах пълна колекция за знамето.

Докато бях ученик имаше и масово антивоенно и антиядрено движение на Запад, което несъмнено е било финансирано и подклаждано от СССР.  Докато бях в гимназията, голямата соц-медийна драма беше намерението на САЩ да разположи ядрени ракети „Круз“ и „Пършинг“ в Западна Европа. Всеки ден като на динамично реалити шоу с елементи на трилър вървяха репортажи от протестите на Запад. Естествено, редакторите ни подбираха най-зловещите кадри - протестиращи лягат върху влакови релси, точно когато влакът тръгва, полицията с палки ги разгонва от там.

Друга подобна драма беше женският лагер на мира при Greenham Common, където до ден-днешен не ми е ясно какво точно ставаше, но че се водеше борба за мир беше напълно ясно и на врабчетата в България.

Държа в ръцете си може би библията на борбата за мир „Откуда исходит угроза миру“ (Откъде идва заплахата за света*), издание на СССР с невероятно за времето на социализма полиграфическо качество – твърда гланцова хартия и цветни снимки, които и до днес не са загубили цветовете си, красиви диаграми и инфографики. Много обичах да си я препрочитам и да разглеждам картинките със самолетите и различните видове оръжия и се тюхках – как така са забравили да сложат съответните съветски образци, за да направим сравнение ;-)


В средното училище имах много показателен случай. Обичах да се шматкам по площад „Славейков“ и по книжарниците. Той и тогава си беше център на книжнината, просто книгите се продаваха отстрани в магазините, а не както сега – по сергиите. Обичах и да влизам в магазина на съюза на художниците, който беше на ъгъла на „Солунска“ и „Гр.Игнатиев“ (сега там има заведение) и да се оглеждам за „нещо интересно“, което да си купя. Та, не помня по какъв повод си купих темперна боя „кобалтово синьо“ (само такава имаше!) занесох си я у дома и я изпробвах. Рисуваше се страхотно с нея, само че си нямах идея в главата за какво мога да я употребя. Един ден взех кадастрон, начертах с молив и линия на него „TO BE OR NATO BE“, лозунг, който бях видял в някое от комунистическите списания на английски, които отвреме-навреме се появяваха по някои будки в София, а след това оцветих думите в синьо и се възхитих от себе си. После с голяма гордост в час по физика излязох и го закачих над дъската. Ето и моят личен принос, поне да компенсирам малко мързела с писмата (за които ще стане дума по-долу)...

(Бях забравил този епизод от личната ми борба за мир, но един мой съученик – В. Г. наскоро ми го припомни ;-)

Борбата за мир беше и централна тема на клуб „Политика“ в училище, в който взимах дейно участие. Там громяхме попълзновенията на идеологическия враг и му брояхме ракетите и танковете. Нашите не ги знаехме колко са, но бяхме уверени, че са по-малко.

Веднъж ни събраха десетина души в младежкия дом „Лиляна Димитрова“ до гимназията, който се намира зад НСИ и Чешкото посолство (сега там се правят сватби и има някакви магазини), за да се срещнем с група от Англия, която също се бореше за мир. Видяхме се в една от заседателните зали на дома, на стената се мъдреше някаква стилизирана пластика от петолъчка и пламъци, а групата от Англия се оказа от лелки-активистки, но както и да е - това беше един от крайно редките случаи, в които можехме да си поупражняваме езика на живо, така че се включихме с желание в дискусиите.

Лелките бяха поизнервени. След дежурните любезности, започнахме да задаваме дежурните въпроси и да декламираме дежурното съчувствие към тяхната борба в едно неразбиращо ги общество, когато една от тях ни прекъсна и малко троснато ни заяви, че очаквала повече от хората в България, че уж всички били за мир и говорели много красиво, ама абсолютно нищо не вършели и дори на писмата, които пишели никой от България не отговарял... Засрамихме се тогава на момента, но и ние не написахме нищо, нещо не си паснахме със „съмишлениците“.

Борбата за мир си имаше и някои позитивни страни – под прикритието на „антивоенни филми“, можехме да гледаме кино-шедьоври като „Параграф 22“, „Коса“ и „Апокалипсис сега“, можехме да слушаме на воля изпълнители, които бяха изявени борци за мир, например Джон Ленън, дори в нашия клас една година за малко да изберем за патрон на комсомолската организация Джон Ленън. Само 3-4 гласа не му достигнаха.

Друг силно позитивен момент и мой дълбоко скрит личен мотив за участие в борбата за мир беше оправданието да ровичкаме по чужди списания и книги (доколкото попадахме на тях, естествено) и да контактуваме с хора „отвъд“, което винаги беше адски интересно. Много странно беше, че не намирахме лесно общ език, оказа се че и двете страни не сме особено наясно с мотивацията на другите.

Освен това с истерията си борбата за мир раждаше полунелегални хумор и сатира под формата например на знаменития stand-up comedy (комедиен) текст „Изпит по гражданска отбрана“. Помните, нали


„Взимаме едни бели чаршафи, носим оръжията напред и вървим бавно към гробищата...“

Имаше вицове – „Такава борба за мир ще водим, че камък върху камък няма да оставим“ и т.н.

Борбата за мир ме застигна чак до кандидат-студентския политически (!) изпит във ВМЕИ „В.И.Ленин“ (сега ТУ-София).  Трябваше да пишем за „Войната и мира на Балканите“ и голямата гордост на Тодор Живков и Папандреу - „безядрената зона“ на Балканите.

Но това е история, която ще ви разказвам друг път. Странно е, че не мога да намеря и никакви снимки с лозунги за борбата за мир.. Ако пратите нещо - супер!

PS. И Евгени Тодоров писа преди време по темата.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)