вторник, май 31, 2011

Обиколката на България, ден трети.


Закъснях с няколко дни с писането, но първо, се изморих доста, а второ - взе да ми омръзва липсата на интернет, така че продължавам малко по-лежерно.

Продължаваме от хотел „Престиж“ в Бургас, където като Рапунцел в кулата чаках да ми порасне косата, за да потърся спасение. Косата не пожела да сътрудничи, така че трябваше да се оправям сам.

Разцъках кабелната и се позабавлявах с парламентарния контрол. Междувременно се свързах с Евгени и се разбрахме да се видим, защото не знам дали знаете, ама той е от Бургас. Чудно нещо са интернет запознанствата. С Георги Неделчев се видяхме за пръв път след около 10 години виртуално познанство, а с Евгени на живо не сме се виждали от около 6 години, макар че сме свършили много работа заедно.

Сериозно огладнял, се обадих на М. за да хапваме, а и ми беше съвестно че предната вечер щеше да заспи на масата, докато се тъпчех с калмари и бира.



Трябваше да се добера до центъра на Бургас и този път с навигацията нямаше празно. Винаги знаех точно къде съм ;)

По пътя срещнах бургаския Альоша


Спайдърмен, който караше шофьорски курсове



Предизборната агитация вече тече



В сравнение със София проблемите с паркирането са направо смешни.




Хапнахме и пихме кафе с М. Мария, всъщност нека и напиша името е човек с който можеш да говориш 24 часа непрекъснато и да не свършат темите за разговор. Надявам се плановете ѝ да се осъществят по-бързо и по-успешно.

 Тоалетната е обезопасена с най-модерна техника за сигурност. Ами ако някой се опита да я ползва, без да има нужните правомощия?

Заради местните избори се подновяваше маркировката по най-оживените кръстовища в работната събота


С Евгени се видяхме в Starbucks в Бургас Плаза. Обсъждахме пътуванията из страната. В сравнение с него аз съм жалък аматьор. Докато му демонстрирах техническите чудеса на автомобила, до нас спря червена кола с двама голи до кръста татуирани мургави българи, които се провикнаха към нас –

„Ей, бате, трябва ли ти агрегат?“
„Какъв агрегат?“ Тогава видях агрегата на задната седалка. Тоя агрегат май се е загубил на улицата, а те са го намерили.
„Не, благодаря“

Червената кола отмина. Дали не биха си докарвали повече пари, ако реално продаваха по тоя начин легално агрегати по паркингите.

Стана време да потеглям към Варна. Вече втори ден В. от Варна, който ми беше обещал подслон, не се обажда никакъв и понеже го знам че буквално живее пред компютъра, реших че не е в България, щом втори ден не си чете мейла.

От 2005-та година не съм стъпвал на българското Черноморие на север от Приморско и извън Албена. Българският туристически бизнес още тогава ми докарваше твърде много стрес и затова предпочитам Гърция. Но, нали съм си добронамерен, реших да дам още един шанс на нашенци - все пак има и криза, а това е възможно да е довело до очовечаване в обслужването и в цените. Освен това, да карам цял ден покрай морето и да не се изкъпя някак си не върви. Няма да повторя грешката от Северна Добруджа през 2010-та когато цял ден морето ми беше отдясно чак до делтата на Дунав и така и не нагазих в него.

Реших да помисля за плаж. Ще ида на южния плаж на Несебър, и без друго повече от 10 години ходех там на море. Възможно е преди сезона да е по-хуманно.



Кой ли ще си даде от трудно заработените пари, за да почива в този хотел с изглед към... шосето?

Този мегаполис, в който се е превърнало крайбрежието на Равда-Несебър-Сл.Бряг-Св.Влас-Елените абсолютно не мога да го позная, дори кръстовищата са силно променени. Ако не бяха някои местни забележителности - като, например, паметника на кръговото, който да ме ориентира къде съм, грамадните и съвсем различни постройки сериозно ме дезориентират.



Потеглям по добре познатия път през новия град. Колите вече паркират диагонално на улицата и колоната едва се промъква между тях и минувачите. Стигам до южния плаж и установявам, че с паркирането (преди сезона, късен следобед!) е сложно. Или е забранено, или е на платен паркинг. Виждам автомивка с паркинг и я проверявам. Цената за външно измиване е 6 лева и решавам, че форда си заслужи банята след толкова път и прах. Тъкмо ще проуча обстановката. Оглеждам, всичко наоколо е внимателно парцелирано, за да няма случайно паркиране, дори пътни знаци с паяк са наслагали.



След измиването разменям няколко реплики със служителя.

„Мога ли да си оставя колата тук за час-два?“
„Тук е платен паркинг, 2 лева на час.“
„Ама на паркинга няма нито една кола!“ (има места за около 50 коли)
„За клиенти на автомивката има и 1 час безплатен паркинг.“
„Ок добре, ще я спра там на асфалта.“ (половината паркинг е с чакъл, ама не искам да спирам там, за да не я напраша)
„Не може на асфалта, трябва там на чакъла.“

Благославям автомивката наум. Изкарвам колата и я паркирам в треволяка срещу старата поща.



Отивам на плажа. Духа страшно силен вятър. Евгени, който сутринта се беше върнал от Калиакра ме предудпреди, че времето по брега не е перфектно, но няма как да отменя плановете за къпане. Трябва някъде да се преоблека. Заведенията навсякъде работят, чадърите са набучени, шезлонгите – подредени, но няма НИТО ЕДНА съблекалня. Мистериозно са се изпарили от плажа, от въображението на общината и на туристическите босове. Решавам да ползвам тоалетната на едно от заведенията. Отивам, тоалетната е заключена, на вратата виси табелка „WC – 1лв“. Солидно заведение.

Заговарям сервитьорката.

„Ключът от тоалетната у вас ли е?“
„Да.“
„Може ли да я ползвам?“

Усещам известно колебание. От една страна, аз съм единственото живо същество от туристопотока, който трябва да бъде обслужен, в близките 150 метра в двете посоки. А от друга –

„Един лев ли искате?“
„Амии...“

Подавам левчето и взимам ключа. Преобличам се и използвам тоалетната за всеки случай, че знае ли човек.

Струпвам си дрехите на плажа и се приближавам до водата. Водата действа доста „освежаващо“. Постепенно губя усещания в тази част на краката, която е под водата. Няма път за отстъпление. Не се предвижда второ къпане по време на това пътешествие. Въздъхвам, броя до 20 и – бух!. Изведнъж се разсънвам и ободрявам. Ситуацията изисква спешно и интензивно движение. Правя няколко бързи тегела напред-назад и с чувство на изпълнен дълг излизам.



Шапката ми е отлетяла нанякъде.

Увивам се добре с якето, защото духа много силно и вятърът въобще не е топъл. Известно време наблюдавам вълните. После отивам към колата. Там духа по-малко, а в вътре е приятно топло. Намирам една химическа тоалетна, изглежда поставена за строителите на съседния обект, където се преобличам за без пари.

С истинско облекчение се качвам в колата. Това е най-приятното място, в което съм пребивавал от пристигането си в Несебър.

Решавам да не излизам директно на пътя, а да мина по дължина през Слънчев бряг, за да видя на какво е заприличал. Навсякъде хотели, хотели, магазини, обяви за недвижими имоти. Абсолютно нищо познато. Повече ми прилича на Сиде в Турция или на Хургада. Модерна информационна система осведомява за наличните свободни паркоместа в комплекса. Какво ли е, когато хората идват да „почиват“ в сезона. С истинско облекчение напускам комплекса и подхващам завоите нагоре в планината.



Пътят през планината е приятен. Няма много коли. Подминавам отбивката за Иракли, нямам време да изследвам какво се случва там. Междувременно ми идва наум още една авантюра. В. още не се е обадил, значи не е задължително да спя във Варна. Като ученик с оркестъра прекарах няколко лета на „творчески лагер“ в Обзор. Решавам да проверя каква е ситуацията там, и евентуално – дори да си харесам хотел, ако е гот.

Обзор в горната си част доста прилича на селото, което познавам, но колкото повече се спускам към плажа, толкова по-непознат става. Долу покрай целия плаж се е ширнал огромен комплекс, който изглежда е собственост на една единствена фирма.

Достъпът до хотела е ограничен, защото иначе би могъл да се реализира най-големият страх на българския туристически предприемач - НЕОТОРИЗИРАНОТО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ТОАЛЕТНАТА!

След безсрамно и неправомерно възползване от тоалетната от моя страна (авантюрист съм по природа), хотелът ме привлича с близостта си до морето и се отбивам на рецепцията.

Някакъв екскурзовод обсъжда безкрайни списъци с дамата, която работи там. По някое време тя ме забелязва.

„Добър ден.“
„Добър ден. Единични стаи имате ли?“

И двамата ме оглеждат като марсианец, който пита за пътя към дома.

„Нямаме.“
„Благодаря.“

Обзор е модерен европейски град

Има Колизеум

 Екологията е приоритет

Търговците знаят точно какво е нужно на клиента

Уважават властта (само не е ясно кой благодари и за какво)
Упътвам се обратно към колата. Вече нямам желание да остана в Обзор, още повече, че не забелязвам живот в хотелите, извън тези на плажа. Продължавам.

Пътят до Варна вече е много лек и стигам бързо. Намирам си място за паркиране в центъра, на ул. „Преслав“, точно срещу областната администрация. Бих оставил тук колата, но е нещо като синя зона, а съботата ще бъде „работна“.

В. от Варна все още не е отговорил, в хотела, който Гонзо препоръча, няма места, затова тръгвам сам да си търся хотел някъде в центъра. Извън сезона не би трябвало да е проблем. Подминавам някакъв хотел с мозайки по прозорците, фини детайли от ковано желязо и служители с червени униформи. Тук едва ли ще ми предложат евтини единични стаи.

Продължавам по главната. Влизам в „Черно Море“. Там бях спал навремето за затъмнението през 99-та и ако поддържат същото отношение цена-качество ще се нанеса.

„Добър вечер.“
„Добър вечер. Единични стаи имате ли“
„Имаме. Най-евтината е 75 лева.“

Абе тия хора нормални ли са? За глупав соц. хотел, пълен с мафиоти, да плащам повече, отколкото в гръцки хотел на първа линия до плажа? Нещо са се объркали. Отивам отзад в „Цитиус“, където знам, че си струва но е скъпо. И тук са по 75 лева стаите, защото са им останали само бизнес клас. От по-евтините от 56 лева нямат. Тъкмо започвам да си мисля, как ще търся хотели някъде по „Златните“ и виждам по-надолу по улицата зелен надпис „хотел“. Приближавам се - виждам още един надпис „стаи под наем“, който ме развеселява. Явно освен за хотел, това служи за явочна квартира между любовници и като цех за морски труженички. Наредените на рецепцията шампоани за продан и други тоалетни принадлежности издават редовната клиентела.

„Добър вечер. Единични стаи имате ли?“
„Имаме.“

При това цената ме устройва.

„А интернет по стаите?“
„Имаме. Паролата е върху папката“

Е това е идеално.

Докато преговарям с госпожата на рецепцията, в хотела влиза минувач с ланци, потник, сериозно напомпани бицепси и тумбак като моя, отпреди да отслабна. Пита

„Имате ли външни камери на тоя хотел, които да следят улицата?“
„Нямаме“.

Човекът излезе. Госпожата изглеждаше разтревожена.

„Това е режисьорът, сигурно ще снимат филм“, успокоявам я аз, „Само че тоя режисьор търси място за филма, което не го ловят никакви камери. Ще има представление“

Госпожата не включва на моя просташки хумор.

„По-добре да няма представление.“

Плащам, взимам стаята и отивам да си преместя колата пред хотела.

По пътя минавам покрай тази страхотна сграда, която изглежда като стара синагога. Жалко, че най-трудно се намират пари за най-красивите неща.

Хвърлям си багажа в стаята, но опитите да хвана мрежата на хотела са пълен провал. Явно и те над третия етаж не доставят интернет. Вече нищо не ме интересува, отивам да си търся кръчма за вечеря. Сядам на Хепи до ФК.

Взел съм си киндълчето и се опитвам да хвана интернет от заведението. Не става и не става.
Преди да обявя българския хотелиерско-ресторантьорски бизнес в пълно пренебрежение към клиента и неговите нужди, се сещам, че в тия заведения работят нормални хора и с малко добрина се постигат чудеса. Викам сервитьорката.

„Не мога да се свържа с интернета.“
„А, момент, сега ще рестартираме.“

Рестартират, всичко тръгва. Успявам да прочета няколко новини с вечерята. Ратко Младич бил арестуван. Браво на сърбите.

Прибирам се, и решавам че трябва да си изпълня дълга към читателите. Смъквам се с лаптопа на рецепцията. Преди това съм си взел обезболяващо в размер на две бири – една тъмна и една светла.

Тракам, тракам по клавишите до 2 часа. Накрая вече се усещам, че пиша пълни глупости и дори изреченията ми не са особено логични. Време е за сън. Утре поне ще спя на приятелско място.

събота, май 28, 2011

Обиколката на България, ден втори

Закъснявам с тоя текст цяло денонощие и нещо съм се начумерил. Който ме познава, знае колко обичам да обикалям из Гърция и как имам известни резерви към България.

Добре бе, бива ли такова отношение. Писна ми от хотели, които твърдят, че имат интернет по стаите, а всъщност нямат.

Едно време беше така с топлата вода. Помня, през 1998-ма ми се наложи да пътувам из Габровско и Ловечко по командировки. Бях новобранец, но едно нещо винаги проверявах по хотелите - има ли топла вода и парно. Спомням си как беше една кишава зима, аз бях на ръба на разболяването и имах нужда мигновено от един врял душ и сериозно сгряване. Влязох в големия балкантуристки хотел на центъра на Ловеч и попитах

„Имате ли топла вода и парно?“
„Имаме“
„Добре, дайте ми една стая“

Дадоха ми стая, метнах багажа и първата ми работа беше да вляза в банята и да пробвам водата. Водата беше хладка с лека, но стабилна тенденция към вледеняване. Слязох веднага долу.

„Казахте, че имате топла вода, а топла вода няма“
„Топла вода и парно има всеки ден от 5 до 8. И сутрин, и следобед“
„?!!!“

Вече предвидливо ми бяха взели парите.

Върнах се в стаята, мигновено си легнах и се завих с всички одеала. Не помогна. Когато дойде топлата вода, вече имах температура.

Защо ви занимавам с такива дълги уводи?

Защото имам сериозно чувство за дежа-вю, тоя път с интернета. Помните как в Гърция едната вечер нямах интернет и първо загубих часове да се мъча да се свържа а на другата сутрин, вместо да пия кафе, висях в задушната рецепция на компютъра.

Но да започна отначало.

След прекрасната вечер в Пловдив, когато посетих най-стилно обзаведеното заведение в града - „Даяна“ следваше не по-малко приятна сутрин. Имах на разположение целия апартамент на К, котарака, кафето, хладилника и прекрасен безжичен интернет.


Има безжичен интернет

Домакинът


Колата си е на мястото

Работата ми вървеше супер, отметнах много задачи, но някъде към 3 следобяд реших, че е време за туристическо-опознавателната програма. Реших да посетя тепето „Бунарджика“ – там където се намира паметника „Альоша“, за да видя какво се случва с поредния гранитен динозавър в България.

Очевидно, общината полага изключителни грижи за парка

Въпреки името му, нито една от многобройните чешми не функционира

Оказва се, че на върха има и паметник, посветен на Александър Втори и Освобождението на България. Това е много добра новина, Альошата може да бъде преместен в музей, а този паметник да остане, така обвиненията в русофобия ще се види колко са несъстоятелни.

Единственото чисто и поддържано място в целия парк е гранитният червен окупатор. Приоритети.
От върха се открива забележителна панорама във всички посоки.
Фордът е паркиран някъде около бялата сграда с високите колони. В Пловдив не е толкова жесток проблема с паркирането, колкото в София. Установявам, че бих могъл да спра и много по-близо до паметника – зад търговската гимназия, например.


Затова пък Левски, който не прилича много на себе си е долу, почти на нивото на улицата

Само в рамките на 2-3 преки виждам уникални визуални акценти:


Елитно облекло


Модерна, но позанемарена спирка

 Патриотично заведение

С патриотични цени.

Около 3 часа и половина ми отнема, за да стигна до Бургас. Няма много коли и пак не е особено бързо.  За да не закъснея твърде много понатискам газта в последната отсечка с магистралата - отсечката е гладка, няма коли и колата хвърчи със 150 без въобще да се усети.

Странно, че на тоя участък от магистралата няма нищо - нито заведения, нито бензиностанции. Спирам в Rompetrol чак в началото на града. Едва ли има петролна компания с по-грозно лого в целия свят.

Чувам се по телефона с М., която трябва да покаже къде се намира хостела, в който планирам да отседна.

Нямам резервация. Резервациите са за лузъри ;-) Шега, ей, шега! Обичам резервации. Не обичам да ги правя.

Успявам да се ориентирам много добре и спирам на около 100м от хостела, но не знам че съм там, и затова изчаквам М, която вдигам от вечеря на главната, за да ми помага. Много добър човек и не мрънка!

В хостела, обаче нещата не вървят съвсем по ноти. На рецепцията седи сериозно ъпгрейдвана блондинка (благодаря ви, доктор Енчев):

„Добър вечер“
„Добър вечер“
„Имате ли единични стаи“
„Имате ли резервация?“
„Не“
„Имаме двойни стаи по 56 лева на вечер“

За хостел?!

„Не, твърде ми е скъпо“

Цена в хостел колкото цена в хотел в Гърция на брега?! Тия хора се шегуват.

М. се сеща за друг хотел, не много далеч – „Престиж“.

Отиваме с Форда, аз междувременно ѝ демонстрирам чудесата на техниката - парктроника, запалването с бутона, автоматичното гасене и запалване на двигателя по кръстовищата, въртенето на фаровете по завои. М е впечатлена:

„Точно такава кола с такива екстри ми трябва!“

Хотел „Престиж“ е изпълнен в най-добрите традиции на 90-те – клаустрофобичен, леко евтини материали, фацетъчни прозорци. Имат места, цената е поносима. Имали обаче само стаи на 6-тия етаж. И какво от това?

„Интернет имате ли?“
„Тук долу има, по стаите има, но вие на шестия етаж нямате“

Много яко.

„Асансьор има, нали?“
„Асансьорът ходи до 4-тия етаж, после два етажа трябва да си носите багажа“
„Добре, добре“

Качвам се и откривам, че трябва да катеря едни тесни стръмни стълби като Рапунцел в кулата. Стаята е жестоко скосена, на практика само половината площ мога да се изправям.

 По тавана личат следите от черепите на предишните гости

 Ако човек пийне повечко, може би най-добре да нощува на 4-тия етаж.

 Добрата вечеря в „Тропикана“ ликвидира всякакви неприятни спомени от деня.

Изискват се големи усилия, за да се ползва този контейнер за рециклиране – първо трябва да познаеш какво има на картинките а след това да разбереш логиката.

Изводът от ден втори – не може човек едновременно да се опитва да работи и да разглежда. Времето не стига и за двете. Стига например, за придвижване и за работа, което далеч не е същото. Концепцията с работата от дистанция изисква поизглаждане. Вторият извод е, че без интернет няма мобилност.


четвъртък, май 26, 2011

Обиколката на България, ден първи

Прибрах се от Гърция, в София ме чака ремонт на жилището, ремонт на постоянната кола, писане на документация, местене на багаж, а още пет дена в ръцете ми ще се намира новият Ford Focus. Какъв избор бих могъл да направя?


Ето ги, една до друга – тази, която остаря в ръцете ми и има нужда от ремонт на покрива и младичката, която е тук за малко. Какво би избрал един истински мъж?

Естествено, да се спаси на някое хубаво място за 10 дена от прозаичните си задължения с по-младата и по-наточената.

Време е за обиколката на България. Планираният маршрут засега е:  София – Пловдив – Бургас – Варна – Търново – София.

Смятам и да изтествам нещо, което пропагандирам в блога, по медиите и по конференции – искам да видя дали ако нося със себе си работното си място и имам необходимата мобилност (която любезно ми е осигурена от Мото Пфое) и връзка към интернет, мога да работя във всяка точка на държавата, без да е необходимо физически да присъствам в София.

И така, решавам да потегля към Пловдив.

Приготвям си багажа и накичен с четири чанти (дрехи, компютър, консумативи, документи и джаджи) се упътвам към колата. Подреждам си мераклийски чантите и се връщам да си взема картата на  България, чадъра, якето и още някои дреболии. Нима тоя път ще успея да тръгна навреме и да не забравя нищо важно? Засега не виждам никакви пречки.

Връщам се до входа, бъркам си в джобовете и .. няма ми ключовете?! Очевидно съм ги пуснал по навик в багажа. Връщам се обратно до колата и разпердушинвам всички чанти. Няма ги. Значи съм ги забравил на вратата. Използвам момента да вляза във входа заедно с един от съседите, отивам до вратата - заключена. Значи съм ги взел със себе си. Решавам че все пак са в багажа. Отивам и тоя път успявам наистина да разбишкам много старателно целия багаж. Няма ги. Отивам до блока на сестра ми, макар че няма причина да са точно там, но нали си взех някакви неща, моля се на охраната да ме пусне, отивам проверявам, ключовете ги няма. Връщам се до колата, проверявам всяка чанта и всяка дупка в багажника. Няма. Звъня на съседа отсреща. Не си е вкъщи, не ми е виждал ключовете, нито жена му. Започвам да подозирам заговор от службите, които се опитват да проникнат у дома, за да открият доказателства за антидържавна дейност... Пак се прибирам, може би вратата не е заключена, а така ми се е сторило. Заключена е, но забелязвам бележка, оказва се че ключовете са ми у съседа отгоре. О боже! Взимам си ключовете и гледам, че се движа вече с около час закъснение. Е, сега вече всичко си идва на мястото...

Най-накрая потеглям, поне задръстването сериозно е спаднало. Слагам си мераклийски Uriah Heep в уредбата... и тя не тръгва. Ха, ами сега?! Натискам всякакви копчета, междувременно научавам как да работя с пътния компютър - как да ми показва моментния и общия разход на горивото, откъде се свързва телефон към уредбата, колко км ми остават с горивото в резервоара, и въобще всякакви интересни информации, освен най-важната - защо не ми работи уредбата.

Нищо не откривам, по някое време спирам на някаква бензиностанция по пътя и продължавам да се боря. По някое време цъкам копчето за звука и оп - уредбата тръгва. Тя просто била изключена. О господи!  Важното е, че се справих.

Този път не си правя експерименти със скоростта, очевидно вдига до 180 без проблеми, сега решавам да изтествам сериозно автопилота. Заключвам скоростта на 122 км/ч и гледам. Потвърждава се наблюдението на дзвера, че моментният разход веднага пада.  Мога да изпреварвам, да давам мигач, докато не натисна спирачката автопилотът си действа. Добре, чудесно.

Неусетно съм стигнал в Пловдив, където К. ме чака на едно кръстовище.

Време е за вечеря.  Отиваме в денонощна кръчма, която ми обира всякакви точки.


Внушителен вход, тип казино, но с народни дървени елементи

Има огромно меню с всякаква скара и въпреки модерните технологии, запазва националния си характер.



Освен материалната храна има и духовна под формата на алпинеум и статуи. Само на мен ли мечките ми изглеждат с леко дръпнати очи?Мо


Модерни дисплеи показват логото на ресторанта с модерно име, но в традиционен стил, както и рекламират съпътстващите бизнеси на собственика. Кросмаркетинг.

Нощен Пловдив е очарователен, както винаги. 

Паметник, който май го нямаше, когато посетих града за последен път. 

Информацията за ориентация никога не е излишна.

Пробвахме се в още някакви заведения, но или бяха твърде шумни, или затворени. В крайна сметка се прибрахме и аз лично умрях около 5 минути след като главата ми докосна възглавницата, май бях натрупал много много гръцка умора.

Но, в крайна сметка най-важното за едно пътешествие е да намериш сили да го започнеш. Аз започнах, и дори открих как да си регулирам облегалката на седалката на Фокуса, което е голямо облекчение.

Довечера съм в Бургас, ако имате идеи и предложения, съм насреща ;-)

сряда, май 25, 2011

Последен ден със сериозни изпитания

Днес беше последният ден от пролетното гръцко пътешествие с Ford Focus.

Събудих се в прекрасното хотелче в Порто Лагос. Хубавото там е, че е абсолютно пълна тишина и спокойствие. Всъщност, там има страшно много птици, които вдигат врява, но някак си не ми правят впечатление и не ми пречат.


Всеки момент тръгваме!

Един слънчев лъч ми влезе в очите, точно когато беше време за ставане – към 8,30.

Слязохме и лелята от рецепцията ни уговори да си поръчаме закуска при тях. Лелята е много сладкодумна и убедителна, снощи не успя да ни придума да вечеряме в хотела (ама как да вечеряме, като нямаха риба!) и затова днес компенсира със закуската.

Лелята ни разказа, че рибата от езерото не се ловяла, защото била резерват, и била запазена за птиците, но пък рибарите вадят от морето много прясна риба, която тя можела да приготви много вкусно! Покани ни на змиорки през зимата. Ох, пушена змиорка. Много обичам, откакто ядох в Холандия.






От нея за пръв път чуваме, че най-добре е от Златоград да хванем не пътя към Смолян, а този към Кърджали. На картата пътищата изглеждат почти еднакво, но както ще се убедим на живо, от път до път понякога има огромна разлика!

Първа спирка ни беше Авдира - плажът и античният град Абдера. В момента Авдира е една заспала вилна зона, която обаче има един от най-върховните плажове в Гърция - ситен бял пясък като брашно, много мидички, кристално чиста вода и много бавно става дълбоко. Но няма абсолютно нищо друго, дори магазин не видях.


Авдира

Това е мидичка!

Античният град е известен с Демостен, който бил заточен там от древномакедонския империализъм, защото много му знаела гагата. Античният град беше затворен и затова погледахме през оградата и продължихме към Ксанти.

Ксанти е едно малко бижу в короната на Северна Гърция. Градът е запазил мюсюлманското си население след Първата Световна война (гърците е трябвало да гарантират същите права на мюсюлманското население, които е осигурявало българското управление, градът е бил част от България между 1913г. и 1920г.) и в момента градът е уникално колоритен и разнообразен. 


Чаршията и търговска пряка (в дълбочина)

Някъде тук около Ксанти (или на мястото на самия Ксанти) се е намирала крепостта на полу-митичния Момчил. Историците не са много сигурни в мястото.

Спряхме близо до чаршията, и май се набутахме точно в час пик. Хич не беше лесно да си намеря място, но човекът който ми взе мястото до колата на адвокат К, се оказа българоезичен и ми показа къде да паркирам.

Чаршията в Ксанти

Ксанти има много запазен и голям стар град, в който традиционните възрожденски къщи са омешани с по-модерни бивши къщи на търговци, стари и нови църкви, улици с калдаръм и паваж, оградки и балкони от ковано желязо и много, много цветя. Приказка.


Тази къща е „реставрирана“ в съвсем различен стил в двете си половини

Едно време цялата къща е била изрисувана като този балкон

Разходихме се въпреки почти отвесното и напичащо слънце. Буквално на всеки ъгъл има какво да се щракне.

Във всепродавницата  (пантополио) засякохме поредния местен жител, който говореше български. Е, не правеше много разлика между осем и осемдесет (евроцента), но беше много любезен и услужлив.






Вървяхме нагоре-надолу по улиците и снимахме. Не можехме да се наситим.


Квартал на Ксанти от другата страна на реката

В този район май са концентрирани студентите


Напазарувахме си по нещичко и се опитахме да си тръгнем към България. Хич не беше лесно. Табели за България ту има, ту няма и най-лошото е, че няма на най-важното кръстовище след центъра на града. Затова врътнахме три обиколки на града, за да го запомним хубавично. В крайна сметка с помощта на полицаи и местни жители се ориентирахме и потеглихме нагоре.

Тръгнахме към България, с намерение да проверим какво представлява новият пропускателен пункт Златоград - Ксанти.



На тази снимка пътят е необичайно прав, широк, гладък и без наклон


Оказа се много тежко изпитание. Пътят наистина се вие през уникално красиви местности, качва се високо в планината, слиза надолу в долините, прелита над прозрачни реки с големи обли камъни.

Селата след Ксанти са май само мюсюлмански, защото навсякъде стърчат минарета. Толкова са красиви обаче, накацали по склоновете и скупчени в гънките на планината.

Колкото повече наближаваме границата, толкова по-екстремно става. Някъде преди Ехинос ми светна лампата на бензина и започнах да се притеснявам - планински път, ами ако не стигна? В  Ехинос забелязах последната бензиностанция на гръцка земя.

След Ехинос минаваме през няколко малки села, буквално през тесните им улички и между хората, седнали на раздумка в следобеда. Май още не са разбрали, че пред къщите им минава международен път. Пътят е тесен, но поносим.

Какво става обаче след селата с банските имена (Горна, Средна и Долна Баня). Пътят тръгва буквално право нагоре в планината и става тесен точно колкото едно платно на нормален път.

Абе представете си как пътувате през Княжево по царския път и изведнъж виждате табелка „България“, която сочи по една от преките право нагоре в планината. Като пътя към Гложенския манастир е, съвсем малко по-широк, с мантинела и маркировка.

Две коли се разминават безпроблемно, но не ми е ясно как биха се разминали автобуси или камиони, или дори кола и автобус. Това е буквално асфалтирана козя пътечка.

Качваме се все по-нагоре и по-нагоре. Тук-там са се приготвили да разширяват пътя, но не бързат особено.

Завоите са много остри, някои аха-аха и да ги взема на първа скорост. Помните ли как изглеждаше пътят под най-големия мост на магистрала Хемус (след Правец), колко беше стръмен и тесен - ами представете си, че през цялото време е така, само че пътят е още по-тесен.

Накрая се движим буквално по ръба на гигантска пропаст, някъде долу в ниското има долина и села, а ние наближаваме граничния пункт.

Граничният пункт е съвсем камерен, освен хижите за граничарите, няма нищо друго - нито заведение, нито бензиностанция.

От българска страна вече става доста по-широко и комфортно. Граничарите ме успокояват, че в Златоград ще открия бензиностанции.

В Златоград всичко е толкова мило и родно. Подобно на Ксанти обаче, местните май още не са свикнали с международния път и пътниците от Гърция се появяват в някакво ЖК, откъдето почти сами трябва да открият пътя. Тоя път врътнахме само две кръгчета, докато открием църквата, която търсехме.

Опитвам се да напиша нещо, нали е ден на писмеността


След това посетихме другата църква и направихме едно кръгче по чаршията. Леко се сдърпахме с адвокат К, защото аз нарекох чаршията „Людмила Живкова“, имайки предвид как равномерно, музейно  и изкуствено са разположени занаятчиите в отделни широки къщи, очевидно много след като оригиналната чаршия е била заличена от лицето на града, и как чаршията в Ксанти изглежда доста по-автентично и живо с наблъсканите един до друг в миниатюрни магазинчета търговци и занаятчии, а адвокат К смяташе, че и така си е достатъчно автентична и няма нужда да я обиждам с такива сравнения. Whatever. Може би ужасно тежкият преход и въртенето в двата града си казаха думата.



След това открихме камъка до който е бил убит Дельо войвода, същият, за който се пее в космоса.



Седнахме да ядем, защото в Ксанти само лекичко залъгахме глада. Кръчмата се оказа супер и на много стратегическо място - наблюдавахме миграцията на абитуриентите.

Искам и ааааз!

Първо обикаляха с най-яките коли из града, след това се групираха в шествие, начело с училищния автобус, а накрая се наредиха да дефилират някъде към центъра.



Сервитьорът потвърди думите на нашата домакиня от Порто Лагос - действително, най-лесно е да се мине през Кърджали.

Ние обаче нямахме време да гледаме всичко, платихме и тръгнахме да търсим бензиностанция. Златоград е също толкова патриотичен, колкото и Свиленград – няма от известните вериги бензиностанции. Всичките са местни и със странни имена. Избрах най-хубавата, то пък се оказа, че не издавали фактури. Да бе, не издават, my ass!

Продължихме към Кърджали и това беше един от най-вълшебните моменти от цялото пътуване. Пътят плавно лъкатушеше между хълмовете, но те бяха все още високи и красиви, слънцето хвърляше полегати лъчи в топлага гама, сенките бяха удължени и релефът - изразен. Толкова бях впечатлен, че специално спрях, за да си сменя батерията на апарата. Отвреме-навреме минавахме и през гъсти зелени гори.

Шел и ОМВ открихме чак в Кърджали!

В крайна сметка слънцето се скри, ние излязохме на главния път и вече пътешествието си беше като всички останали - просто трябваше да се приберем в София.


Аз използвах момента, за да видя колата колко вдига и как изпреварва. Беше много послушна, вдигаше без проблем до 180 като осичка, оставаше все така тиха и стабилна на пътя. Реших да не си играя с шофьроската книжка и само отвреме навреме се закачах с адвокат К, като го изпреварвах с висока скорост. Единствено не ми е ясно, дали това е бил той, защото стана тъмно и не различавах хората вътре в колата. ;-)

(Добавено по-късно: не бил той, сравних номерата на колите със снимките. Явно съм се закачал със случаен минувач ;-))

У дома съм си, а вече кроя планове за следващото пътешествие. Ще се възползвам докрай, ей!


Взех си упътванията у дома да си ги разучавам, че още не мога да разбера как да си регулирам облегалката на седалката.


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)