събота, април 30, 2011

Грешката Хардинг

Чета удивителна книга на нашумелия Малкълм Гладуел, макар и да ми идва твърде разхвърляна и доста под очакванията - Blink - The power of thinking without thinking. Историите, които разказва, са много интересни, обаче.




Една от тях ми направи силно впечатление, затова ви я пействам (преводът е мой):

Грешката Уорън Хардинг: Защо харесваме високи, тъмни, елегантни мъже

Рано през една сутрин на 1899г, в задния двор на хотел „Глобус“ (Globe) в Ричууд, Охайо, двама мъже се срещат, докато им лъскат обувките. Единият е адвокат и лобист от щатската столица Калъмбъс. Името му е Хари Дохърти (Harry Daugherty). Той е набит, червендалест мъж с права черна коса и е блестящ ум. Той е Макиавели на политиката в Охайо, класическият сив кардинал, ловък и проницателен познавач на човешката душа или поне на политическата възможност. Вторият човек е вестникарски редактор от малък град - Марион, Охайо, който по това време е на седмица от спечелване на сенаторските избори за щатския сенат в Охайо. Неговото име е Уорън Хардинг. Дохърти поглежда Хардинг и мигновено е впечатлен от това, което вижда. Както журналистът Марк Съливан пише, от този момент в градината:

Хардинг си заслужаваше да бъде огледан. По онова време той беше около 35-годишен. Неговата глава, черти, рамене и торс бяха с размери, които привличаха вниманието- техните взаимни пропорции имаха ефекта, че биха предизвикали епитета „елегантен“ при абсолютно всеки мъж – в по-късни години, когато стана известен извън тесния си свят, думата „римски“ беше често използвана за него. След като слезе от столчето (за лъскане на обувки), неговите крака се оказа че притежават съвършените пропорции на тялото му. Лекотата на стъпките му, стойката му, походката му, добавяха към впечатлението за физическа грация и жизненост. Неговата гъвкавост, комбинирана с грамадната му фигура и неговите широко разположени, блестящи очи, гъста черна коса и бронзов тен му придаваха елегантността на индианец. Неговата вежливост, с която той отстъпи мястото си на следващия клиент, подсказваше доброта към цялото човечество. Неговият глас беше забележимо резониращ, мъжествен, топъл. Неговото удоволствие от лъскавината на обувките показваше разбиране от дрехи, необичайно за мъж от малък град. Неговите маниери, когато даде бакшиш предполагаха щедра и добра душа, желание да се достави удоволствие, базирано на физическо здраве и истинска загриженост идваща от сърцето.

В този момент, докато Дохърти преценяваше Хардинг, една идея мина през главата му - дали от този човек няма да излезе един велик президент?

Уорън Хардинг не е бил особено интелигентен. Той е обичал да играе покер и голф и да пие, и най-вече – да преследва жени; всъщност, неговите сексуални апетити са били легендарни. Докато се издига от една политическа длъжност на друга, нито веднъж не е блеснал с нищо. Бил е неясен и двусмислен по политическите въпроси. Неговите речи веднъж са били описани като „армия от помпозни фрази, движеща се по терена в търсене на идея.“

След като е избран в щатския сенат през 1914г., не присъства на дебатите за правото на глас на жените, нито пък за сухия режим – два от най-важните политически въпроса на неговото време. Той расте в кариерата от местен политик в Охайо само защото е избутван напред от жена си, Флорънс и менажиран от умелия Хари Дохърти и защото, колкото повече остарява, толкова по-добре изглежда. Веднъж, на един банкет, негов привърженик се провиква: „Ей, копелето изглежда като сенатор!“, и така си е било.

До ранна средна възраст, както пише биографът на Хардинг – Франсис Ръсел, „неговите буйни черни вежди контрастираха със стоманено-сивата му коса, за да му придадат ефект на сила, неговите масивни рамене и бронзов тен му придаваха здравословен вид“ . Хардинг, според Ръсел, е можел да си облече тога и да се включи в снимането на филма „Юлий Цезар“. Дохърти урежда възможност за Хардинг да произнесе поздравление към конференцията на републиканската партия, където знае, че хората ще бъдат омагьосани от величествения му глас, и ще бъдат уверени в неговата годност за по-високи политически постове. През 1920г Дохърти убеждава Хардинг, противно на мнението на самия Хардинг, да се кандидатира за Белия дом. Дохърти не се шегува. Той говори сериозно.

Дохърти, откакто двамата се познават, е носил някъде в главата си идеята, че от Хардинг ще излезе „великолепен президент“, пише Съливан. „Понякога, несъзнателно“ , Дохърти изразява малко по-коректната мисъл – „великолепно изглеждащ президент“. Хардинг влиза в републиканския конференция като шести кандидат от общо шестима. Дохърти не се притеснява. Когато конференцията не може да избере между двамата водещи кандидати, тогава, както предсказва Дохърти, делегатите ще трябва да потърсят алтернатива. Към кого ще се обърнат, в този отчаян момент, ако не към човека, който излъчва здрав разум, достойнство и всичко друго „президентско“? В ранните утринни часове, докато се събират в опушените задни помещения на хотел Блекстоун в Чикаго, шефовете на републиканската партия вдигат ръце и питат - кой е кандидатът, около когото можем да се обединим? И едно име изскача веднага в главите им – Хардинг! Не изглежда ли той точно като кандидат - президент? И така сенатор Хардинг става кандидат-президента Хардинг, а по-късно през есента, след кампания проведена на входната му порта в Марион, Охайо, кандидатът Хардинг става „президентът Хардинг“.

Хардинг е президент две години, преди да почине изненадващо от сърдечен удар. Той е бил, повечето историци са на това мнение, един от най-лошите президенти в историята на САЩ.

Някак си, много типично, познато и вече преживяно ми изглежда всичко. 

петък, април 29, 2011

Кралската сватба в Лондон – ден без Бойко Борисов на екран ;-)

И аз ще се присъединя към днешната липса на бате Бойко от екран, затова ще ви покажа малко снимки – вчера ги свалях от апарата :)

Една катеричка търси нещо в парка


Лалета за Великден


Ябълка



Витоша и Черни връх. Някой може да ми подари поляризационен филтър




Секс в ябълкова градина. Ето как започва производството на ябълкова ракия :)

четвъртък, април 28, 2011

Неприятни спомени

Вчера бях на отбелязването на 25 години от аварията в Чернобил. Малко се обърках, защото събитието беше определено на две места - пред Народния театър „Иван Вазов“ и на лятната сцена пред НДК. Оказа се, че започваме пред театъра, а по-късно продължаваме пред НДК.



Събитието започна с лека драматизация на последиците от ядрена авария. Чу се сирена, част от участниците налягаха по земята, като поразени от радиация.


Появиха се хора в защитни костюми и противогази, които трябваше „да разчистят“ щетите.


Един от тях се демаскира!

Няколко оратора припомниха какво се случи преди четвърт век и как властта криеше информация.

Аз помня слуховете, които циркулираха навсякъде и как мои роднини, които работеха в енергетиката, обясняваха, че няма нищо опасно. Как съседът, който беше голяма клечка в министерството на здравеопазването, също обясняваше по телевизията, че няма опасност.



Помня и как аз спорех в училище, че няма опасност от замърсяване, и че който пуши цигари поглъща повече радиация от тази, която прелита от Чернобил. Имал съм и такива периоди. На снимката сме ден-два след аварията. Оживено обсъждаме слуховете за гръмналата централа, за специалните доставки на мляко, зеленчуци и вода, за таблетките йод и т.н.. Аз съм младежът в средата. Очевидно, белите чорапи са били на мода.

Завършихме при НДК с прожекция на филма на BBC „Катастрофата в Чернобил“. Филмът е отлично направен и определено потресаващ. Всички събития от фаталната нощ са описани по минути и секунди, а най-важните моменти са драматизирани. Има български субтитри, така че всеки може да го го гледа.


След филма нямах настроение за нищо и се прибрах. Горещо го препоръчвам на всеки, който иска да развива ядрена енергетика. Не за друго, а просто да се убеди, че е прав, и че тия неща, които се описват, никога няма да се случат тук.

вторник, април 26, 2011

Писатели, кучета и милиционери

Еgo sum rex Romānus et supra grammaticos*


Има един незабравим виц от времето на комунизма. Студент и милиционер седят един до друг на пейка, милиционерът яде баничка, студентът чете вестник, а кучето се умилква между двамата, с надежда за някаква аванта. Демонстрирайки материалното си превъзходство, милиционерът хвърля парче от баничката на кучето:

„На, куче, да не си гладно като студент.“

Студентът отвръща с парче от вестника:

„На, куче, да не си просто като милиционер.“

Двайсет и първи век е, а се усеща като втора серия на вица.

Използвайки литературните методи на реализма и математическите методи на екстраполацията, то съдбата на героите, 25 години по-късно, би била горе-долу следната:

Милиционерът е направил дълга, но успешна кариера - в Държавна сигурност или в МВР. Днес е уважаван бизнесмен, политик, кмет или поне съдия.

Студентът е продължил да чете книжки и вестници и не след дълго му се е появило желание да пише. Днес той е журналист, писател или поне блогър.

Оригиналният приказен пес не е жив, но неговите правнучета щъкат щастливо някъде около кофите за боклук, в надежда за по-добро бъдеще, по-хрускави кокали и, дай Боже, за някоя паднала от небето баничка.

Стигаме до днес, когато земното кълбо така се е завъртяло, че милиционерът е на власт и подрежда света според собствените си разбирания.

До ден днешен служителят на реда се съмнява в студента и в неговото парче вестник. Затова, предвидливо запушва всякакви дупки, откъдето може да се промъкнат неподходящи думички във вестника – побърза да затвори търговския регистър за всички, освен за бившите си и настоящите си колеги - нотариуси, съдии, адвокати и полицаи. Още му държи влага урокът с вестника от края на 80-те и края на 90-те, който му беше преподаден от бившите студенти.

След това си гласува закон за клеветата (нова версия на наказателния кодекс), за да не обаждат много-много подигравчиите.

Питомните кучета също са регулирани. В София те трябва да са кастрирани, чипирани (във врата им да е инжектиран идентификационен чип) и с платен данък. Иначе на могат да мърдат никъде извън дома, камо ли да носят вестника.

След тези топли грижи се приема закон, според който наказанията за насилие срещу животни стават сериозни. Защото насилието можело да увреди психиката на подрастващите.

Съгласен съм, но психиката на подрастващите е подложена на тежки увреждания в държавните училища, канал „Планета“ и по софийските улици. Те кога са наред за забрана?

Както в средновековието, или по времето на фашизоидния режим на Стамболийски, законът продължава да приравнява професията към морала и към склонността за извършване на престъпления. Въвеждат се съсловни привилегии и съсловни наказания.

Не всеки ще бъде наказан. Има и морковче – ако пишеш позитивно за властта, получаваш награда. За свои хора властта не се скъпи. Но какво става, ако сбъркаш?

Пишеш например, пишеш някакви нелицеприятни неща за властта и хоп - проверяват те. Ако ти открият името във ведомостите на медиите, че си взел хонорар за репортаж или интервю, или пък някъде си имал неблагоразумието да се подпишеш като „писател“, кафезът не ти мърда.

Но, надежда има, на едно малко неочаквано място. Ако законът приеме, че журналистите и писателите са гръбначни, то те ще се ползват със специалната му защита. Сложна работа, обаче. Гръбначетата им поомекнаха напоследък и много не си личат.

Междувременно, по улиците тече революция – граждани се борят да превърнат държавата в родина и да възкресят гражданското общество. Първо, обаче, искат да свалят цените на горивата. С приоритет е революцията в името на баничката.

А и днешните студенти са станали по-сговорчиви. Студентските съвети уреждат безплатни концерти на Пепа Секса, вместо да развяват знамената на бунта. По-горе стана дума за уврежданията в психиката.

И така, България е разкрачена между ЕС и модерните закони за защита на животните и ретроградните съсловни нормативни актове. Между малцинството, неприемащо статуквото и апатично замръзналото мнозинство. Между забраната за жестокост към животните и неограничената жестокост към хората.

То поне законът да се спазваше. А американският посланик жегна бившите милиционери с думите - имало две съдебни системи. Една за богатите и една за бедните.

През 90-те години не можех да разбера харченето на пари за кучета, когато пенсионерите умираха без лечение. Сега, вероятно, не се умира от глад, а се угасва от нелекувани болести.

Всичко е въпрос на приоритети.

Имам познат спортист, който на сина си подарява само спортни стоки, на тоя празник - маратонки, на другия - анцуг, на третия - тенис ракета. Какво би подарил той, ако стане министър-председател? Ще подарява цели стадиони, както и става. Ще се съюзи дори с престъпните босове във футболните клубове, стига само да млъкнат драскачите.

Какво ще пише във вестника е много сериозен въпрос.

Предизборният тепих усилено се стерилизира срещу нестандартни мнения. Още веднъж и още веднъж, докато останат само ритуално поднасяни фрази, за които дори не е нужно да пускаш звука – можеш да се ориентираш какво ще се каже само по личността на говорещия.

Вчера, на спирката, видях едно куче, което държеше в устата си комат хляб. По едно време го остави и хукна нанякъде. Предполагам, беше тръгнало за вестник.

_____
* Император Сигизмунд, в отговор на забележка на епископ, че прави граматически грешки :„Аз съм римски император и съм над граматиците“


Публикувано във вестник „Седем“ с малки корекции

понеделник, април 25, 2011

Предай нататък





Някой в ьTV показа отличен вкус, като ни пусна да гледаме тази вечер „Предай нататък“.

От доста време съм спрял да гледам телевизия, или поне каналите с малки номера, дори чак сега забелязах, че сигналът ми е ужасен и картината е на сняг.

Но психопатското личице на Кевин Спейси и съсредоточения поглед на Хейли Джоуъл Осмънт (любимото дете-актьор на Спилбърг, играл в „Изкуствен интелект“, но също и във „Форест Гъмп“ и „Шесто чувство“) ме накараха да зарежа всякакви планове за полезно прекарване на вечерта да се закотвя пред телевизора.

Много добра идея. Не го бях гледал.

Твърде сантиментален? Голям праз.

Филмът ми подейства много силно и за пореден път се замислих защо хората живеят добре или зле и какъв избор трябва да направят, за да живеят добре и смислено.

Вероятно някои скептици ще ми възразят - „Ама ти си много прост, бе! Не виждаш ли, че това е манипулация, красива приказка, която трябва да те разреве в киносалона, за да си дадеш паричките и утре да дойдеш пак?“

Е, и? Задължително ли е, всичко направено за пари, да е порочно и лошо? Очевидно, има причина приказките да съществуват и да се разказват, дори това да коства много милиони. Хората си искат приказките, разказват си ги от незапомнени времена и ще продължават да го правят.

Америка (САЩ) е държава, в която милиардер, филантроп и мислител често са синоними и това ми харесва. Хубаво е, когато човек получава възнаграждение за идеите и труда си и е хубаво, когато прави нещо добро за другите, без да го прави задължително за пари.

Филмът е изключително американски по дух. Показва съвсем нагледно, какво е необходимо да се направи, за да се случват добри неща и защо се случват лоши неща. Много нагледен урок по политика, родителство, педагогика, психотерапия, лични взаимоотношения. Урок, след който си казвам – да, май така трябва да се правят нещата, жалко че не съм толкова смел.

Добър знак е, че големите звезди Кавизъл, Бон Джоуви, Джей Мор се справят отлично с второстепенните си роли. Мога да заложа пари, че не са ги питали повече от веднъж, искат ли да участват.

Препоръчвам го за гледане, дори ще си го намеря отнякъде да си го имам.

Виждам, че доста хора около мен, които чета с интерес, не разбират идеята на Великден, или поне не я разбират като мен. Идеята за човека, който предварително се е жертвал заради доброто на всички останали и в крайна сметка е победил смъртта, предизвиквайки промяна в целия свят.

Нямам намерение да влизам във вулгарно-биологични спорове за прераждането, възкресението и т.н. Говорим преди всичко за идеи, а не факти.

Това е като поезията – все едно някой да се опитва да ми обясни, че Балканът, който представлява земна маса, резултат от някакви геологично-тектонични процеси, не би могъл да пее хайдушки песни, защото няма гласни струни и да ми показва структурата на земните пластове като аргумент. Това не прави Ботев и „Хаджи Димитър“ по-малко смислени.

Нали знаете, човек умира два пъти - веднъж като жив организъм и втори път – когато спрат да споменават името му.

Христос воскресе!



събота, април 23, 2011

Либерали, консерватори и БПЦ

В навечерието на големия празник ми се струва най-подходящо да разчопля малко стария спор за БПЦ, либерализма и консерватизма.

Повод взимам от няколко факта – канонизирането на християните (християните, българите или само българските православни християни?), загинали в Баташкото клане, пътуването на осемчленна делегация с правителствения самолет, която да донесе от „благодатния огън“ при нас и едно телевизионно предаване на дисидента Олег Панфилов за България.

Ако приемем, че либерализмът е преди всичко уважение към свободата и ненасилието и вяра, че оставено само на себе си (т.е. консумирайки неограничено свободата си) обществото се променя към добро, а консерватизмът е преди всичко уважение към традицията и нейните ценности и вяра, че обществото, оставено само на себе си се променя към лошо, то аз съм по-скоро либерал.

И тъй като традиционните възгледи за морала и обществото са продължение на традиционните религиозни възгледи в обществото, то има ли светски (секуларен, нерелигиозен) консерватизъм? На мен такъв не ми е известен. Това означава, че българският консерватизъм е по рождение и вероятно завинаги свързан с българското православие и с неговата официална институция - Българската православна църква.

В български условия, водени от или експлоатирайки носталгията на най-разнообразни групи, някои лидери правят опити да се запази цялата палитра традиции, вярвания и символи от режима на Тодор Живков, който беше чуден микс между комунистически догми, провинциален пуританизъм и класически национализъм, включващ, много интересно, култа към националната православна църква като институция, но не и християнския култ като религия.

В този смисъл, твърди консерватори са Георги Първанов, Божидар Димитров, Волен Сидеров, Сергей Станишев, Бойко Борисов и още много други. Накратко, мога да резюмирам тази идеология с думите на Красимира Симеонова, депутат от ГЕРБ (която нашумя наскоро с пропагандистката акция в Пещера):

Историята, този правдив учител и съдник, показва, че народите, които са избирали доброто, уважавали са вярата на своите деди и са изпълнявали етичните и нравствените є предписания, са се радвали и се радват на успехи и благоденствие във всички сфери на обществения и икономическия, а оттам и на личния си живот. И обратно, направилите грешния избор, забравилите отеческата си вяра често пъти са страдали и са стигали до национални катастрофи.

Нещо повече, съдбата на отделния индивид и народ зависи от отношението му към определени етични заповеди и наредби, предписвани от религията. Нашият народ обаче е забравил тези заповеди и наредби. Ние дори не си спомняме десетте божи заповеди, повечето хора дори не ги знаят. Като се имат предвид тези факти, напълно логично е, че в нравствено отношение, в това число и младите хора, вървим все по-надолу и по-надолу. (цък за цялото интервю, много любопитно е)
Дори по-далече ще отида. От гледна точка на религиите България досега никога не е имала истински либерално правителство, такова, което да не се намесва в религиозния живот и да даде пълна свобода на религиозна принадлежност и свобода за спазване на религиозните ритуали. Дори либералното (на книга) правителство на НДСВ-ДПС предприе сериозни стъпки за разрешаване на разкола в БПЦ и засилване на ролята ѝ в обществото.

Тук му е мястото да призная, че доброволно си навлякох голям грях пред Бога - излъгах на преброяването за религиозната си принадлежност. Направих го с много ясна политическа цел наум - да не бъде използвана моята анкета за насилствено въвеждане на вероучение по училищата. Смятах, а и още смятам, че въвеждането в дадена вяра трябва да се прави в зряла възраст, с чист разсъдък и без никаква принуда.

Все по-сериозно се съмнявам в избора си да бъда кръстен в православната вяра и то главно заради посредниците (БПЦ), които стоят между мен и божественото.

Не съм съгласен да бъдат канонизирани загиналите в баташкото клане. Ако  хората са пострадали заради тяхната политическа активност (въстание) или националност (българи), то това не се връзва никак с идеята, че светци трябва да стават загиналите заради вярата си. Най-малкото, такава стъпка трябва да се предшества от много сериозен исторически и теологичен анализ на случилото се в Батак, който да докаже, поне от теологична гледна точка необходимостта от нея.

Не съм съгласен и да се харчат държавни пари, за да се носи огън от Йерусалим, бил той и благодатен. Ако БПЦ е истинска църква, тя трябва да събере пари от вярващите за такава екскурзия, и ако не съберат достатъчно, да пътува делегацията в икономична класа, а не за нея да плащат солидарно всички - и атеистите, и мюсюлманите, и членовете на други религиозни общности.

Не съм съгласен и висшите служители на БПЦ да стоят винаги на трапезата на властта, да получават директни субсидии от бюджета за поддръжка на храмове и други обекти, както и да им се дава директно власт върху миряните, като например със задължителното им вкарване в училищата.

Въобще, вече клоня към мнението, че посредникът ми не успява да се справи с главната си задача, и едва ли някога ще се справи. Затова и отделих известно време да чета за различни алтернативи.

Усмихнах се, когато гледах предаването на Олег Панфилов за България, защото в него той спомена, че се срещнал с множество „български либерали“. Интересно, колко ли би се учудил той, ако разбере, че голяма част от „либералите“, с които се е срещнал, биха се намръщили сериозно на такова определение, защото се смятат за истински консерватори.

Баташки новомъченици - Уикипедия.

четвъртък, април 21, 2011

Диваци и варвари

В българската образователна система преди 1990г., един от фактите, който се пирографираше в главата на всеки ученик, и то още от 1-ви-2-ри клас, беше цитатът от речта на Георги Димитров* на лайпцигския процес.

„...Много по-рано от онова време, когато германският император Карл V говореше, че по немски той беседва само със своите коне, а германските дворяни и образовани хора пишеха само по латински и се стесняваха от немската реч, във „варварска“ България светите братя Кирил и Методий, създадоха и разпространиха древно-българската писменост...“

Сталинизмът и Георги Димитров отдавна са изскубани, но някои техни отровни коренчета са останали тук и там. Едно от тях е митът за изключителната културност на българския народ, който още през девети век водил културно с няколко обиколки пред Германия. Отделна тема е фактът, че сталинизмът допуска съществуването на български патриотизъм почти само в горния цитат.

Лошото на митовете е, че създават фалшива реалност, която ни кара да се самоуспокояваме. Въпреки че никой не е доволен от българското образование и култура, никой като че ли не смята проблемите с образованието, възпитанието и културата за твърде важни. Е как, нали през 9-ти век солунските братя, немският император... и така нататък по сценария.

Не по-различно от това, днес националният треньор по футбол да отговаря на критиките за състоянието на националния отбор с цитати от 94-та година.

По цял свят има консервативни движения, които хич не харесват различното. Един нещастен американски пастор, който запали Корана, стана косвена причина да загинат хора. Но за мащабите на САЩ той си е направо невидима песъчинка.

Библии също се горят, разрушават се и църкви. Идиотите са глобален феномен, който пресича всякакви граници.

Не мога да се начудя на юнаците от ВМРО, които не само са безчинствали срещу религиозна общност, но и са се записали и гордо са публикували записа онлайн. Как да наречем такива хора? Вероятно и те са били под въздействието на славния 9-ти век и така са се приравнили като мисловно устройство към афганистанските талибани.

И не мога да се сетя за по-дивашки начин, по който да се води културен дебат по цивилизационни дилемите за морала, етиката, насилието и свободата, отколкото в изказването на Любен Корнезов в изключително културния български парламент.

Не знам дали кучетата изядоха хората или хората кучетата. Оправихме хората, сега да оправим и кучетата, т.е. всички гръбначни. Щом сте такива големи хуманисти, забранете боевете между хората, боевете между хора и животни. Стигнахме до там да се бият помежду си и жени. Но това са залагания и пари, мъни. Всичко е до мъниту. Занимаваме се с мъртви текстове, за да умием съвестта си. Ами ако е петел? Щото то също е гръбначно, но той е символът на Франция. Няма ли боеве между петли? Няма да подкрепя този текст, защото това е фалшив хуманизъм.
Беше му опонирано със забележителна неграмотност - петлите не били гръбначни.

Все повече се чудя, какъв е смисълът да се говорят глупости на подрастващите за великата и древна българска култура. По никакви показатели българската култура не се доближава до средноевропейското ниво. Може би сме по-напред само в плячкосването на гробници.

Истината е, че не можем, нямаме капацитет да опазим културното наследство, което ни е поверено по силата на някакви обстоятелства, било то тракийски гробници, било то градска архитектура, Несебър, че дори и милион пъти прехваления фолклор, от който си сковахме попфолк. Някой запитвал ли се е какво се случи с архива на Балкантон или с националната филмотека? Какво е състоянието на Националната библиотека „св. св. Кирил и Методий“? Каква беше сагата около Столична библиотека?

Нации, които българите са свикнали да гледат отгоре – румънци, албанци (защото, къде бяха те през 9-ти век?!) имат сериозни международно признати културни успехи, като Нобелови лауреати или дори попмузика.

Кои са днес диваците и варварите?

Да припомним – *Георги Димитров е международен терорист, маша на Сталин и национален предател, първи сталинистки министър-председател на България. 


Този текст не е публикуван във в-к „Седем“ ;-) Идете да си купите вестника ей, вчера излезе, имам статия там, посветена на един стар виц от соц. време.

вторник, април 19, 2011

Харесвам побоищата, така както и войната

Тема, не от сутрешен блок

Всяка сутрин чета вестници с помощта на сутрешните блокове. Тази сутрин освен вестниците бяха поканили Цецка Цачева, д-р Миланов, депутатката с „Ние сме силни с ГЕРБ“ в Пещера, само по БНТ имаше нещо за футболното хулиганство...

А темата днес можеше да бъде само тази:




Ако някой човек или политическа сила иска да се разграничи, сега е моментът да го направи (или пък ... да одобри?)

А метеороложките по Нова са все така хубави

Послепис: Харесвам побоищата, така както и войната – веднага става ясно кой на чий Господ се кланя...

понеделник, април 18, 2011

RIO за Цветница


Отдавна не ми се беше случвало да гледам толкова цветен филм за Цветница :)

http://www.rio-themovie.com/








С малката отидохме в неделния следобед и ка то истински кинаджии влязохме в салона в момента, в който тъпите реклами бяха свършили.

Аз пак да се изОкам, ама може ли като плащам 22 кинта да ми пуснат да гледам някой кино-преглед или пък кратък анимационен или документален филм вместо познатите до втръсване реклами? Това, че не мога да избягам от салона не прави Гробул, Ментел или Нескафе по-желани...








RIO е любовна история, която може да бъде гледана и от големи мъже


или с други думи – един от най-хубавите направления в киното, една истинска романтична комедия :) Различава се от другите романтични филми че любовните истории са две, а като добавка има и всичките признаци на мюзикъл. Пък аз много харесвам мюзикъл, особено, когато към „класически“ бразилски мелодии са добавени и нови, непознати (поне за мен мелодии).

Добавям класическото изпълнение на една от песните във филма, защото тиквите от тубата за забранили ембедването на трейлъта на филма

Историята е готина, за последните два хиацинтови папагала в света – единият, гражданче от Минесота, харесващо топло мляко и бисквити в домашна обстановка, бива изваден от спокойното си битие на провинциален интелектуалец и буквално хвърлен към задачата за продължаване на рода. Естествено, единствената женска, която е виждал е господарката му - очилата девойка във фертилна възраст, така че нашият папагал Блу изпада в несвяст, когато за пръв път вижда единствената си възможна избраница в един център за защита на птиците в Рио де Жанейро.
Защо отиват там ли?
Защото филмът има и втора любовна история, в която служител от споменатия център трябва да убеди стопанката на папагала да го заведе в Рио при папагалката :) А нашият човек е също толкова задръстен, колкото и нашия папагал и докато траят всичките галимации покрай бягството на папагалите и отвличането им от контрабандисти двамата човеци успяват да се залюбят.

Към двете любовни истории са добавени и страшни такива, както и грозни предателства и подкупи – така че не е просто поредната любовна история.

Филмът леко напомня Рататуи – и там имаше едни задръстени младежи и отворени мадами, но по-важното: филмът се развива на фона на друг световен град – този път Рио де Жанейро и то на фона на Карнавала. А да ви казвам ли, че имаше сцени с полет над статуята на Исус? А за музиката и настроението от филма споменах ли ви?
Страхотен филм. Горещо препоръчвам.
http://www.rio-themovie.com/



Е, историята може да бъде разглеждана и сексистки – представете си филм, в който мацката е задръстена, а младежът е този, който й отваря очите за свободата. Че кой ще гледа такъв филм?!? Затова – мъжете са задръстени и заслепени, а мацките (папагалката и момичето с очилата) са тези, които отварят очите на половиниките си (т.е.накрая стават половинки). Да бъдем кавалери ;-)

След Рататуи бях принуден да дам обещание, че ще ходим до Париж, сега вече ми се наложи да обещая, че ще ходим и до Рио :) (да не мислите, че съм се дърпал? ;)



неделя, април 17, 2011

Един купон, един протест, един спомен. София, 16-ти април 2011 г.

Студентите винаги са в авангарда на обществото:


Някакви странни хора протестират за гражданско общество, ама първо да оправят цените на дизела и бензина:



От паметта почти изчезват важните неща, но надеждата е в това, че все някой си спомня. (църквата зад шарените мечки):




Повече по въпроса:



Листовката ми беше пъхната под чистачките в мола. Снимките са правени на слаба светлина със SonyEricsson Xperia X10. Забравих си апарата.

събота, април 16, 2011

Служебни

В този блог настъпиха някои промени.

Първо, най-важното. Анонимните коментари са разрешени, все още. Оставям ги разрешени, защото не искам да има пречка пред коментирането, но горещо препоръчвам – всеки, който коментира, да се подписва по някакъв начин.

Има цяла нова страница с правила, посветени на коментирането. Прочетете я.

В лявата колона има нова анкета. Интересувам се от мнението ви за политиката, относно анонимните коментатори. Не е сигурно, че ще послушам мнозинството, но ще ми е интересно да разбера какво мислите.

И последно, свързано с вашето удобство – блогът вече има мобилна версия. Сега, където и да се намирате и независимо с колко мижаво устройство, стига да имате интернет, ще можете бързо да зареждате и да четете текстовете.


Само който слушка ще го дам на полицията.

петък, април 15, 2011

Живот по първо направление

По света, както и в България, тоталитарната държава поддържаше с всички сили едно насилствено съжителство – съжителството между истината и лъжата. За целите на управлението имаше нужда от индустриални количества лъжи, с които да бъдат пълнени главите на управляваните и с които да бъдат замазвани очите на външния свят. От друга страна, за да може да функционира въобще държавата, за да разполага с оръжие и да посреща изисканите лични нужди на управляващите, бяха необходими известно количество истински неща – машини, информация и истински стоки. Когато случайно гръмнеше някоя атомна централа - възникваше нужда и от чиста храна и вода. Уж произлязлата от народа номенклатура нито за миг не се подлъга да консумира солидарно с него фалшификатите, които му пробутваше, и затова създаде за себе си добре скрита от външни очи отделна, добре функционираща система на информиране и снабдяване.

Тези системи функционираха паралелно. За да не се получава объркване при воденето на сметки, а и за да се различава от пръв поглед „валутният“ лев от обикновения, лъжата беше наричана „първо направление“, а истината – „второ направление“. Първото място на лъжата, разбира се, беше пропагандистки трик – ментето трябваше да мине за оригинал. Парадоксално, тази идея беше убийствено точна дефиниция на комунизма.

Светът от „първо направление“ беше скъпо платен спектакъл. Той се отличаваше със сладкопойни медии, в които звеноводи, трактористи и бригадири безкористно извършваха трудови подвизи. Това беше свят, в който празниците бяха заместени от манифестации и „всенародно ликуване“, а парите бяха безсмислени хартийки, защото по магазините с тях можеха да се купят само посредствени боклуци. Населението се спасяваше с бартер и самозадоволяване с картофи и други домашно произведени продукти.

В невидимото, но много търсено „второ направление“, което понякога случайно се промъкваше като чуждо тяло в хумористичните издания и шпионските романчета, цареше краен цинизъм и кипеше безжалостна борба за валута, връзки и обществено положение. Късметлии бяха тези, които докопваха някаква стока „за износ“, защото тя имаше предимството да е истинска.

Имаше места, като например пловдивският панаир, където двете „направления“ бяха разделени само от стъклото на парадната социалистическа витрина. Счупихме ли го?

Както в „златните години“ на РСО (развитото социалистическо общество) и днес медиите предпочитат широката и гладка магистрала на „първото направление“, а не трънливата пътека на истината. В този измислен медиен свят, премиерът собственоръчно планира полицейски операции и прекратява стачки на гръцки фермери, сам освобождава заложници като преговаря с похитителите чак до 4 сутринта, а полицията се въздържа да не бие шамари на задържаните, само защото той е поръчал. А ако не се беше обадил?

Той дори е по-компетентен от централната банка и от вицепремиера, взети заедно, по въпросите на финансовата политика и еврото.

Като в сладък мокър сън, в международната политика Германия и Франция люто завиждат на България за ниските данъци, а САЩ – за добрите ни връзки с Дилма Русев и Бразилия. Инфлацията може да бъде лесно победена с картофи, а тероризмът – с дюнери. В този свят едри магнати получават най-висши държавни ордени за народополезна дейност, а други като тях са пощадени от кризата като големи данъкоплатци. В този „официален“ театър Румен Петков е бивш министър, който стои от дясната страна на премиера в преговорите за Формула 1, Георги Петканов е уважаван конституционен съдия, а Алексей Петров – интелектуалец и доцент от УНСС, който представлява авторитетна работодателска организация в преговорите с властта. Тук дори имаме национален отбор по футбол със славна история, който понякога само няма късмет.

И тъкмо като започнахме да привикваме на картинката от телевизора, от „второто направление“ на Уикилийкс и „Биволъ“ изплува дипломатическа телеграма, в която всички одиозни фигури на „елита“ са описани и набучени като пеперуди в колекционерски класьор, а решителните мачове на националния отбор се случват вечерно време в „Син сити“.

Разминаването между картина и реалност е толкова драстично, че има български граждани, които успяват да получат ордени „Стара планина“, но не успяват да се преборят за американска виза!

Интересно по кое направление?

Дори да гледаш денонощно телевизия, няма как да си заредиш гориво от телевизора или да си включиш хладилника в кабелната мрежа. Налага се да вадиш от портфейла си съвсем истински банкноти и така те избива на недоволство.

А и министрите май се оказаха с чисто оперетна роля – функцията им е да налаят хубаво опонентите като породисти български овчарки, преди премиерът да ги заключи в банята и лично да се договори за цените на горивата или да се помоли за замразяване на цените на дизела.

И ако скъсяването на хоризонта на събитията е главния признак на жестока криза, то навикът на Борисов да си сменя мненията поне веднъж дневно ни поставя в кризисния епицентър, защото видимостта е максимум до утре.

Министрите, дипломатите и полицаите олекват, защото кой ще вземе насериозно такъв държавен служител – всеки, който хване заложници или иска окончателно решение от държавата за проекта си, ще иска да говори само с премиера.

Пътем е унищожен и критерият за значимо и незначително и така се дава тежест на фалшиви герои като Алексей Петров.

И отново стигаме до очевидното - ако световният океан е аналогията на глобалния свят, то ние по „първо направление“ си знаем, че от Искъро по-дълбоко нема!

Публикувано с леки корекции във в-к „Седем“

четвъртък, април 14, 2011

За смисъла на думите или за последиците от това, че не си говорим за литература :)

Миналата седмица се опитах да обясня защо не си говорим за литература, която предизвика доста интересни и за мен очаквани коментари :) Причината с липсата на топки я изяснихме предишния път, но след като петлите очевидно са безгръбначни животни, реших, че е време да видим и последствията от това, че не си говорим за литература.

Реших, че можем да разгледаме изречението: Ще построим изгодно АЕЦ Белене, защото ще има евтин ток и ще можем да изнасяме в чужбина.

Миналия път в неофициален чат ме разкритикуваха, че обясненията ми за разделянето на дейностите на енергийните компании в отделни фирми е можело да се обясни много по-лесно с картинка, то сега ще започна с една картинка. На какво ви прилича това:

http://www.elia.be/Repository/GeneralPictures/loadgraph_new_EN.gif


Ето и още:

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/de/thumb/e/e6/Stromnetz_Lastkurve.jpg/400px-Stromnetz_Lastkurve.jpg

http://papundits.files.wordpress.com/2009/07/load-curve.jpg

http://www.sepsas.sk/seps/images/dispecing/mesacne/enDenneMaxMin_2010_12.gif

http://dranetz.com/content/images/screenshots/dranetz-casestudy-2weekenergy-survey2.png

(ето ви и още резултати :)

На интернет-специалистите това им напомня дневния трафик на нета, а на мен лично, като един бивш работник на столичния градски транспорт, а днес – ежедневен генератор на вългеродни емисии в софийските задръствания, тези картинки много ми напомнят трафика в София:
сутрин, в началото на работния ден е много натоварено, после през деня има едно успокояване, привечер след края на работния ден отново има пик, който завършва с напълно спокойния и почти липсващ трафик през нощта. (разликата между софисйкия трафик и горната картинка е в това, че в града сутрешният пик е по-ясно изразен от вечерния, който за сметка на това е по-продължителен).

Не знам при интернет-трафика как се решава тази задача, но в градския транспорт това се решава чрез увеличаване бройката на излезлите на линия транспортни средства – затова ако работите като водачи в градския транспорт освен редовните първа и втора смяна (до и от обяд) има и една, при която се работи малко сутрин, прекъсва се, и после се работи малко вечерно време. Смените трябва да се спазват, т.е.прави се всичко възможно колите и хората да бъдат налице в необходимите моменти в денонощието. Много критична ситуация, ако някоя от колите по някаква причина не може да излезе в пиков час, викат резерви, ако има - или прекъсват на някого почивката и изобщо, знаете как реагират пътниците, когато градският транспорт закъснява или го няма – затова диспечерите правят всичко възможно, за да не се случва това. Ако обаче при късните смени (респ.много ранните) има проблем с някоя кола (рейс, тролей, трамвай), то никой не сяда да мре – колко хора ползват тролей в 23:00? Ще изчака следващата, голяма работа!
Но в пиковите часове това може да прерасне в катастрофа, защото ако 80 човека изпуснат един тролей, то на следващия ще искат да се качат 160 човека... Затова диспечерите правят всичко възможно това да не се случи.
Всичко възможно в този живот си има и цена.

Както сте забелязали показаните диаграми са дневния товар на електро-енергийната мрежа на страна в умерения пояс – от мен ви добавям, че става дума за зимен ден, а в летен ден има само един пик, който напомня промяната на температурата на въздуха през деня (най-голяма е консумацията между 2 и 3 часа следобед). И още нещо, кoeто знаете и без да ви показвам картинка, но товарът през лятото е много по-нисък от товара през зимата. Ако разтеглим обаче времето (т.е.да разгледаме само един час от графиката то пак няма да видим гладка линия, а тя ще бъде изпъстрена с пикове и спадове)

Как решават тази задача диспечерите на електрическата мрежа, като не забравяте, че за разлика от градския транспорт, който допуска известен асинхрон между търсенето (броя чакащи по спирките) и броя излезли тролеи на линия (нали могат да се понатъпчат още хора в даден тролей), то при енергийните диспечери това е практически недопустимо – генерацията трябва много точно да съответсва на консумацията (и обратното) и да повтаря графиката. Номерът се получава чрез включване и изключване на допълнителни мощности. Включването и изклюването на електроцентрали е скъпо удоволствие, по същия начин по който като дадете газ на колата, за да ускорите разходът ви се качва, така както и при спиране и празен ход, харчите горивото неефективно. Изобщо енеергийните машини са ефективни само когато работят в някакъв равновесен режим, но когато се налага да ги пускате и спирате – разходите ви нарастават доста. (Каранаето газ-спирачка вдига разхода ви двойно, не сте ли забелязали?). Или с други думи – покриването на пиковете и спадовете в консумацията на мрежата е скъпо удоволствие и това се изразява и в цената, по която се продава този ток.
Или с други думи:
пиковият ток е скъп и обратното: скъп е пиковият ток. А токът през нощта е евтин, по простата причина, че никой не иска да го консумира.

Той е толкова евтин, че се ползва даже за изпомпване на водата от ПАВЕЦ, така че на сутинта, когато дойде момента да се генерира (продава) скъп ток, централата да е готова да го направи. (ПАВЕЦ от енергийна гледна точка има доста нисък КПД – мисля, че е около 0,6, което ще рече , че за 100 консумирани енергийни единици е генерирал 60 единици. Но от търговска гледна точка е с КПД = 1,2 - т.е.купува ток за 100 парични единици и продава за 120 единици. Ако някой има точните данни - нека ги цитира, бях го чел това доста отдавна, и може леко да се бъркам, но е с малко). Или с други думи ПАВЕЦ купува евтино и продава скъпо.
Изобщо ВЕЦ-овете имат един страхотен плюс – те могат да бъдат включвани и изключвани много бързо (за десетки секунди*), което не можете да постигнете в един ТЕЦ, да не говорим в АЕЦ – там щеш-не-щеш трябва да работи в някакъв рядко включван и изключван режим. Или с други думи – АЕЦ-ът трябва да работи постоянно и да осигурява постоянната компонента, която ако се вгледате на първата картинка е нивото на нощната консумация. Т.е. АЕЦ-ът работи заради евтиния нощен ток.

Имайте още малко търпение, скоро ще се върнем към литературния ни анализ. Нека сега си представим съседните нам държави. Как мислите, при тях денонощната консумация дали се различава от тази в България? Май не,а? (а и не забравяйте, картинките в началото съм ги взел от различни държави в северното полукълбо – всичките имаме подобни графики и ако има изобщо разлика то тя ще е само в малките пикови стойности, които не можем да видим при денонощна графика). Т.е.за тях понятията „скъп“ и „евтин“ ток имат точно същото значение каквото и за нас: скъп е пиковият ток, а не-пиковият е евтин.

Сега е време да се върнем на нашите литературни занимания.
Изследваното изречение беше: Ще построим изгодно АЕЦ Белене, защото ще има евтин ток и ще можем да изнасяме в чужбина

Вече обясних кои са тези „ние“, за които Белене е изгоден, а сега даже си мисля, че и без допълнително обяснения ще разберете глупостта с евтиния ток и износа. След като е евтин, защо да го изнасяме???

И енергетиците го разбират това нещо. Ето какво каза Ангел Семерджиев (шефът на ДКЕВР) преди дни:
Всички разходи, които се правят, в момента изобщо нямат никакво отношение към цената на електроенергията, защото тази централа на практика не съществува.
Друг е въпросът, когато тази централа почне да работи, разбира се, че всички разходи, които са направени, ще бъдат включени за покриване от цената на електроенергията т.е. правейки сега разходи в прединвестиционния процес, те няма как да не се отразят и на цената в момента, в който тази централа почне да работи, да продава електроенергията си на вътрешния или на външния пазар.
http://energetikata.blog.bg/technology/2011/04/13/semerdjiev-potrebitelite-shte-platiat-razhodite-za-aec-8222-.728418
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3746492

Какво се крие пък зад тези думи? То даже не се крие, а е казно в прав текст – просто българските журналисти и българските читатели след тях не се опитват даже да го разберат.

Това значи, че за да има някаква изгода от Белене, тя ще бъде само ако ние им я построим сега, а те ни продават ток на регулирани цени още 60 години. А в цената на регулирания ток са включени всички разходи по тока плюс гарантирана печалба (разходите включват и разходите за амортизация на това в което в момента българския гражданин в момента инвестира -т.е.това ще си го платим два пъти). Точно с това ценообразуване се занимава г-н Семерджиев в момента и много ясно го казва кой плаща и ще плаща сметката за Белене.

А ще изнасят евтин нощен ток, най-малкото по простата причина, че в района на Балканите НЯМА идиоти, които да купуват скъп.

Винаги съм смятал, че най-големият дефект на образователната ни система е неспособността на завършилите я да разбират и осмислят текстове и това е най-тежкото следствие от това, че не си говорим за литература.

Послепис: много ми се искаше да напиша един обобщен отоговор на глупостите в коментарите към предната статия, но ще изчакам и коментарите под тази.

Послепис 2: След като руснаците се опитаха да спечелят дори българската редакция на Дойче Веле, за да разпространява "положителен" имидж на проекта Белене (но удариха на камък), можем да си представим с какви средства са ухажвали българските медии...http://www.dw-world.de/dw/article/0,,14983717,00.html

* Подобна характеристика имат и газовите централи (в България няма такива) – те представляват един турбо-реактивен двигател, който се включва в мрежата с рев буквално за 40 секунди. В Европа Великобритания има от тях – направи ги Маргарет Тачър, когато през 80те години на миналия век имаше почти едногодинша стачка на миньорите в страната и въглищата поскъпнаха. Пък и точно в този момент откриха газ в Северно море. Абе, трябват си железни топки, а не железни ръце :)

сряда, април 13, 2011

Love me Net


Гледах Love.net



(следват размисли, които включват части от сюжета на филма, така че продължавайте на своя отговорност)

Всъщност, гледах го преди седмица, но чак сега намерих време да пиша за него.

Молът на „Хемус“ е сериозно брендиран, няма как да пропуснеш. Аз го гледах на „Стамболийски“

Българското кино откри Интернет около 12 години след началото на масовата му употреба в България. Ама така го откри, че направо не вярвам, къде пребивават тия хора, които правят филми, толкова пък ли не познават средата, в която живеят.

Технически е прилично изпълнен. Саундтракът е интересен и е от плюсовете.

В края на соца имаше едни такива филми, които опитваха да показват, колко добре живее българинът при Т.Ж. Филмите бяха бездарни, но в кадър виждахме прекрасните телевизори, хладилници и други домашни удобства на героите.

Сега е нещо подобно - всичко е окъпано в лукса на прехода. Захари Бахаров, бедното журналистче, живее в апартамент „ум да ти зайде“ и кара мотор „мамата си трака“. Няма лош апартамент или лош квартал в тая кино реалност, няма ги типичните кални улици след бомбардировки, няма ги кученцата. Доста са се постарали за външните снимки да намерят поносимо изглеждащи места. Няма да се изложим пред чужденците. Всичките живеят на шик места и всички плачат. „Богатите също плачат“

Сюжетът нещичко е гепил и от Love Actually (шантавите многобройни сюжетни линии, хлабаво свързани помежду си и някои сцени) и  нещичко от „Сексът и градът“ (лайфстайл премъдростите с дикторски глас зад кадър) и от мелодрамата на „La donna e mobile“.

Имаме многобройните и разнообразни любовни истории.

Имаме журналист (Захари Бахаров) в лайфстайл списание, който пише за секс. За съжаление, пише толкова бездарно и клиширано, че ако съществуваше, не биха го взели дори в безплатен вестник или във вестник за кръстословици. Горкият, прави бомбастични открития за това колко българи имало в сайтовете за запознанства, когато тия сайтове вече залязват.

Имаме англичани (пак тези англичани!), които добронамерено ни вменяват чувството, че сме част от развита цивилизация и ние се гордеем.

Имаме режисьорка, която очевидно е станала режисьорка, защото не може да играе.

Имаме тинейджърка, която се надпреварва с мама (без да знае) по нет активност. Детето прави отлична роля. Изгря звезда.

Имаме главен редактор в лайфстайл списание, който изглежда като колега на Цецо и се изразява като такъв. Това не е чак толкова невъзможно.

Централната драма е на доктор и на жена му, които не си говорят, но в нета се скъсват от свалки.

Почти всички изричат баналности, които никога не биха казали в реалния живот и  им се получава изкуствено.

Във филма има продуктово позициониране – не остана човек в залата, който да не е разбрал кои лаптопи да ползва, кои разплащателни системи и кои сайтове за запознанства.

Малко странно се чувствам, защото любимото ми интернет детенце - abv.bg е сред щедро показваните на екрана.

Да ги бяха разпитали тия от сайтовете, които са им спонсори, щяха да им разкажат умопомрачителни историйки, по-добри от тия в сюжета.

Но филмът не твърди, че е изкуство. Love.net няма особени претенции, затова и аз нямам особени претенции към него. Горните констатации не ми предизвикват особени емоции, просто такива са фактите.

 Това е кутия с пуканки, на която пише „пуканки.“ Така е честно.

Още един български филм, който може да се гледа. Както се научихме сами да си правим поп-фолк, така и поп-корн филмите ще ги научим.

Дано е излязла сметката с приходите, че във вечността стана ясно, че няма да се засечем.

P.S. (коригирано) Може би от 5-6 години познавам само хора, които са си намирали половинката в Интернет.

P.P.S. От няколко места научавам, че били събрали няколко хиляди историйки за онлайн запознанства. И това е резултатът!?




вторник, април 12, 2011

Един клиент по-малко за Глобул. Една спасена черна птичка.

Глобул не заслужава такъв клиент като мен. Истина е.

Моята разсеяност, небрежност и несъпричастност към участието ми в бизнес модела на Глобул ме изхвърлиха по естествен път от организма им.

По същия начин, както по естествен път се изхвърля обект, попаднал по неестествен път в човешкия храносмилателен тракт, като монета или дори като зъбна коронка.

В бъдеще бих предложил, преди човек да стане клиент на Глобул, да попълва малък въпросник, за да се провери дали ценностите и разбиранията му отговарят на фирмената култура на Глобул и дали съвпадат с фирмената им философия. Ако не съвпадат — моля, отместете се, зад вас на опашката чакат десетки хора, които искат, жадуват да станат клиенти на Глобул.

Застрахователят, при който си правех гражданската отговорност през богатите 2007-ма и 2008-ма, ми връчваше всеки път по една предплатена карта на Глобул с 5 мин. разговори. Добра стратегия, защото понякога имам нужда от алтернативен канал за комуникация, например ако съм забравил да си платя сметката в Мтел.

Но мина се време, дойде кризата и потокът на предплатени карти спря. ГЕРБ спечели изборите и Бойко и Цецо родиха гениална идея. За справедливост и борба с престъпността. Ако обобщим, всичките им идеи са хем гениални, хем свързани със справедливостта и борбата с престъпността.

Една от тези идеи беше задължителното регистриране на предплатените карти. Идеята е, че всеки държател на предплатена карта е потенциален престъпник, който е естествено предразположен към извършване на престъпления от технологичен или нетехнологичен характер и за подготовка и извършване на престъпления използва само законно регистрираната си SIM карта, както и законно регистрирания си личен автомобил. Затова, моля, до 1-ви януари 2010 всеки трябваше да отиде с личните си документи в офис на Глобул и да удостовери притежаваната от него предплатена карта.

И тук получих първия си жълт картон. Закъснях с около седмица и се оказа, че не мога да регистрирам вече притежаваните две карти на мое име. Подведен от псевдо-интелектуалното ми изразяване и лъжекултурното ми излъчване, служителят на Глобул в офиса на Витошка, прояви нездраво съчувствие към класово чуждия потребител, т.е. към мен, и ми помогна да регистрирам едната от картите си.

Дълбоко благодарен и неосъзнаващ фундаменталната си непригодност да бъда клиент на Глобул, злостно предплатих 50 лева в картата си с далечната мисъл да се сдобия с втори мобилен телефон в бъдеще, който да бъде по-тежка артилерия за по-сериозни мобилно-комуникационни нужди извън дома, а и да си гарантирам, че няма да загубя номера.

Когато преди 5 месеца имах щастието да тествам едно електронно комуникационно устройство, в него неразумно поставих предплатената си карта и установих, че работи безпроблемно.

Наскоро получих ново устройство за тестове — Sony Xperia (скоро и за него), но всичките ми опити да го подкарам с картата на Глобул завършиха с пълен провал. Не ще и не ще да захапе. Бях готов да приема всички причини за провала, дори и собствената си некомпетентност или хардуерен проблем, като не прозрях единствено правилната причина — вече не бях достоен да се наричам клиент на Глобул.

Отивам днес в офиса на Глобул в мола на Хемус (Sofia City Centre), за да проуча работата.

Офисът е голям, зелен, приветлив, с дизайнерско изпълнение на интериора.

Работи една каса, срещу нея, на едно бюро, точно до витрината, съсредоточена млада мениджърка трака важни документи по клавиатурата.

Зад тях е „светая светих“ – олтарът на корпоративния отдел, отделен с полупрозрачно стъкло от общото помещение, където свещенодействат с фирми.

На високи столчета до входа, млад мениджър продажби в приятелски разговор обсъжда детайли по договорите на млада двойка. На масичката има брендирана кутия. Купуват хората, не се шегуват.

Разговорът им се проточва. Очевидно не съм за касата, очевидно разговорът на младият мениджър с клиентите е важен, въпреки че е приятелски, и очевидно строгата мениджърка с очилцата има по-важна работа от това да обръща внимание на случайно заблудили се „клиенти“.

След няколко минути, все пак, вдига поглед от монитора и го вторачва през рентгеновите си очилца в мен. Сигурен съм, че с тези очила всеки мой недостатък се проектира пулсиращ на екрана на монитора пред нея.

„Вие за сметка ли сте?“
„Не.“
„А за какво?“
„Ами вижте, имам ваша карта. Имам нов телефон, но не мога да подкарам картата. Не ще и не ще.“
„Дайте номера.“

Давам го.

„Картата е деактивирана.“
„Какво значи това - деактивирана? Вътре имаше 50 лева!“
„Не сте си прочел договора. Вътре пише, че ако в продължение на една година не заредите картата си с поне 10 лева, картата ви се деактивира.“
„Ама аз нали имам 50 лева в нея, нали я регистрирах на мое име?!“
„Не сте си прочел договора.“
„Това означава ли, че съм загубил номера?“
„Да.“
„А парите?“
„И тях.“
„И нищо не мога да направя.“
„Не.“

Усещам как се чувстват черните птички от Angry Birds малко преди да избухнат и да загинат симпатичните зелени прасенца. Става ми жал за мебелите, стъклените витрини и корпоративния отдел  на Гробул, а и за мола като цяло.

„Значи просто няма повече да бъда ваш клиент.“

Излизам, без да се обръщам.

Искам да ви обърна специално внимание върху мениджърката на ниската маса до витрината. Тя знае кое в тази корпорация е ценно и кое не. Познава документите, мисията и начина на работа. Компромисът и обясненията с мекотели клиенти не са в нейния характер. И така трябва!

Време е да ѝ се даде зелена светлина към висшия мениджмънт на фирмата. В такива тежки години имаме нужда точно от такива кадри — с хладен ум и чисти ръце.

Чистосърдечно признавам, че съм недостоен за клиент и че изпитах мимолетно остро съжаление за съдбата на моите лични данни, пари и телефонен номер. Миг след това се укорих, защото знаех, че са вече в добри ръце. Искрено се разкайвам, че загубих работното време на този ефикасен, и приключил с всякакви лигавщини като думите „съжаляваме“ и „можем да ви предложим“, корпоративен механизъм.

Съветвам всичките си читатели да помислят — достойни ли са да бъдат клиенти на Глобул. Не е морално да се присламчват към един лидер в индустрията, ако нямат качествата за това.

PS. Цецо и Бойко имат идея да ограничат броя на предплатените карти на човек до една от оператор, защото се оказва, че в момента имало хиляди карти, регистрирани на отделни лица, които идея си нямат какво се прави с техните лични данни.

И тази идея е гениална, както и предишната.

петък, април 08, 2011

Защо не си говорим за литература?

Възходът на жълтото и комерсиалното продължава, защото голяма част от собствениците имат интерес от по-масова аудитория - за да продават влияние http://www.dw-world.de/dw/article/0,,14965815,00.html

Тони Ненкова беше написала горното за радио Дойче веле, малко преди да започне инзиденшнара гнусна история покрай подписването/парафирането на споразумението с руснаците.


Наистина е рядкост български журналист да цопне камък в блатото на българската журналистика, затова ще задам един въпрос:
Защо журналистите, които преди няколко седмици чакаха радиацията от Фукушима аха-аха да влезе в студито им, сега със същото нетърпение канят гости, които буквално с пяна на уста обясняват колко ни е изгодно да строим Белене?




А истинският въпрос е кои сме тези НИЕ, на които НИ е изгодно да строим Белене? Все пак журналистите, колкото и да са жълти и продажни, говорят от името на тези НИЕ.

Кои са тези НИЕ?

Първи поглед върху тези НИЕ сме всички ние – гражданите на Република България, които ще купуваме евтин ток, ако дадем сега пари за Белене. Това е основната теза, че Белене НИ е изгоден проект. Само че в изречението имаше два пъти харчене: „купуваме“ ток и „даваме пари“ за строеж. Засега – даваме ние, гражданите и в частност данъкоплатците дават.
Дотук – всичко ОК, нека проследим пътя на парите: ние даваме парите на правителството, а то като наш представител ги дава на държвната фирма НЕК ЕАД (Е – от Еднолично, т.е.изцяло държавно акционерно дружество).

В крайна сметка точно изпълнителният директор на НЕК ЕАД подписва договорите за инвестиране парите на данъкоплатците, затова нека ѝ обърнем малко внимание. Да ви разкрия една обществена тайна? Това е фирмата, направила инвестицията в Цанков камък, пак от наше име. Защо обаче НЕК трябва да инвестира във водни централи? Само не си мислете че е тотално безсмислено – има смисъл, като изобщо нямам предвид „консултантската“ компонента на Доган

НЕК се състои от няколко фирми:

  • едната фирма е собственик на високоволтовата мрежа (110 и повече kV) на страната, нека я кръстим Мрежи високо напрежение (тя май така се и казва). Фирмата е естествен монополист на този пазар. Нека за краткост я наречем МРЕЖИ-те
  • друга фирма се занимава с диспечирането на енергията (т.е.диспечерите на високо-волтовото напрежение в страната са в отделна фирма. Също е монополист на този пазар. Освен с диспечерската дейност тя се занима и с купуването/продаването на липсваща/излишна енергия (т.е.обира „луфтовете“). Нека за краткост я наречем ДИСПЕЧЕР-и
  • трета фирма е собственик на големите ВЕЦ-ове в страната, както и на ПАВЕЦ Чаира. Т.к.вече има и други частни ВЕЦ-ове, то фирмата не е монополист. ВЕЦ-овете и ПАВЕЦ-а са изключително важни за поддържането на енергийната система на страната в пиковите моменти на натоварването. Затова и тяхната енергия се купува/прод ва на доста по-високи цени от цените за АЕЦ Козлодуй или ТЕЦ-вете. Нека за краткост я наречем ВЕЦ-овете

Сега ще кажете къде е АЕЦ Козлодуй? Той нали е държавен? Така е, държавен е, но е независима от НЕК фирма, така както напр.Булгаргаз, ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН, ТЕЦ Марица Изток, ТЕЦ Варна са независими фирми.

Разликата между ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН, ТЕЦ Марица Изток, ТЕЦ Варна и останалите изброени е, че НЕК, АЕЦ Козлодуй, Булгаргаз, Мини Марица Изток (изобщо всички, които са 100% държавни) имат и още една шапка на главата си , т.н.БЕХ. Докато ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН, ТЕЦ Марица Изток, ТЕЦ Варна са си частни, пък макар и в някои от тях да има държавно участие.
Важното за случая е, АЕЦ Козлодуй не е собственост на НЕК.

От горе-изброеното става ясно, че НЕК се занимава:
  • с производство на енергия – фирма ВЕЦ–овете
  • с диспечиране – фирма ДИСПЕЧЕР-ите
  • с пренос и достъп – фирма МРЕЖИ-те
  • и с нещо, което не споменахме – покупка/продажба на енергия, но, без да съм 100% сигурен, това се извършва от самата НЕК (т.е.от централния офис) – нека го кръстим ТЪРГОВЕЦ
Всичките тези дейности се отнасят САМО за електро-енергия с напрежение 110 кV и повече (т.н.Високо напрежение)

Защо е направена това разделяне на фирмите по отделни дейности? Даже това разделяне още не довършено както трябва, защото в момента тези фирми са счетоводно, а понякога и физически разделени (напр.едната фирма за ВЕЦ-овете е разположена в Пловдив, а не в София). Въпреки това счетоводно разделение трябва да се направи и фактическо разделение, а именно – служителите на отделните фирми не трябва да си обменят фирмена информация.

Този процес се нарича със звучната дума Unbundling и целта му е: ДИСПЕЧЕР-ите да не предпочитат ток от ВЕЦ-овете само защото са в обща фирма. Така също ТЪРГОВЕЦ-ът да не злоупотребява с наистина естествения монопол на МРЕЖА-та в отношенията си с клиентите.

И ако това разделяне все още е само на счетоводно, а не на фактическо ниво, то това изобщо не значи, че в крайна сметка това няма да се случи. Неизбежно е. (Ето пример за ефекта от липсата на разделяне)


Същото се отнася и за ЕРП-тата (на средно и ниско напрежение) – в крайна сметка естественият монопол върху мрежата ще бъде отделен от дейността по покупко/продажбата на енергия. Погледнете си фактурите, които получавате от ЧЕЗ, ЕОН и ЕВН: разделени са на Пренос и Енергия – в преноса са монопол, но в енергията, в съвсем скоро време няма да бъдат).
Мога да го обясня и с друг пример: държавата е собственик на въздушното пространство и РВД има естествен монопол върху небето, но ние може да избираме с коя авиокомпания да летим. Държавата е собственик на пътищата в страната и ние си купуваме винетките от естествения монополист (как е новото име на ГУП, че не се сещам), но ние може да избираме с коя автоубусен превпзвач да се возим. Все още не можем да го правим с влака, но и там вече има поне счетводно разделяне на фирмата НКЖИ и превозвача БДЖ.
Като цяло порцесът е по-напреднал при ЕРП-тата, докато при НЕК липсата на фактическо разделение е много назад.
Но, и това е важно да се знае:
разделението е неизбежно,
освен, ако не решим, че искаме да строим социализъм

Нещо, което отпадна като дейност от НЕК още през 2000 г е: продажбите и разпределението на Средно (20kV) и Ниско напрежение (220V), а така също тогава отпадна и производството на електроенергия от АЕЦ и ТЕЦ, като дейност от НЕК. (не бъркайте приватизацията на ЕРП-тата и ТЕЦ-овете с отделянето на фирмите за резпределение и централите – отделянето стана доста преди приватизацията). А защо като собственост приватизираха само ЕРП-тата и някои ТЕЦ-ове, а не всичко, вкл. и АЕЦ Козлодуй, в момента нямам отговор, мога само да гадая. Във всеки случай навлизенето на частни небългарски инвеститори направо бръкна в някои части на т.н „стари енергетици“ (защото ТЕЦ Бобовдол и той е частен, ама понеже е български собственика (Ковачки май беше?) това не предизвиква неистов вой както срещу ЕРП-тата ;-) (виж статията от Дойче веле в началото ;-) Неистов вой предизвикват САМО частните енергийни дружества с преобладаващо чуждестранно (и не руско) участие, вкл. и вятърните и соларните инсталации.

Това последното си беше само вметка, да продължим нататък:
Та за какво ѝ е АЕЦ Белене на НЕК?
Не мога да си отговоря, но мога да си представя какво ще стане с нея. АЕЦ Белене първоначално ще бъде пета дейност в рамките на НЕК – или поне докато се построи, т.е.докато има да се правят инвестиции в проекта Белене (Нали се говори за 6 милиарда евро? С опция за 12? Които ще бъдат взети или от данъците или от цената на тока на регулирания пазар!!!)

После? В момента в който сме дали парите, АЕЦ Белене няма как да остане в рамките на НЕК ЕАД. Ако можеше, нали и АЕЦ Козлодуй щеше да остане вътре?

Така че в крайна сметка държавната НЕК ще се наложи да се раздели с АЕЦ Белене. На каква цена обаче? Нали се сещате, че при отделянето активите ще отидат в новата фирма, а дълговете ще останат в НЕК? Ами ако се и приватизира? Нали се сещате, че към момента, в който Белене е построена и заработи – ние щем не щем ще сме либерализирали пазара на енергия? Да не мислите, че заради тъпи инвестиции ще си останем с 85% регулиран пазар на електроенергия? Да не би да искате и след още десетки години ДКЕВР да определя цените на тока за населението? Моите уважения към г-н Семерджиев, но ... никой в страната не е гласувал за него и не мисля, че и наследникът му ще бъде в по-добра позиция – той ще бъде виновен за всичко в бъдещите протести срещу повишението цените на тока

А и да се приватизира АЕЦ Белене – кой ще я купи? С руски реактори и руско гориво? С ортак, който има 49% и се казва „Нещо с 'Рос'“...
И най-важното: при свободен пазар на енергия АЕЦ Белене като енергийна фирма ще струва много по-малко, отколкото НЕК (т.е.аз и ти) е дала като инвестция. Нали, ако беше обратното, щеше да е пълно със западни инвеститори за нея и никакви формални и наформални пречки нямаше да спрат устрема им! Щяха да се натискат не само да я строят, но и да я финансират! (Западните инвеститори са печалбари, да знаете – където няма делавера не ходят)

Все пак се лансират две тези за ползата от Белене:
  • токът ще бъде евтин и
  • страната ще може да изнася ток

Токът може да е евтин, само ако пазарът е свободен – регулиран пазар води или до по-високи (от справедливите) цени или до дефицит (вкл. и дефицит в качеството на услугата – вижте повечето оплаквания срещу ЕРП-тата и ще разберете какво имам предвид) А от гледна точка на високото напрежение и регулирания пазар: помните ли как стълб на НЕК се разруши миналат година, а глобиха ЕОН, които бяха невинни?

НЕК продава на ЕРП-тата на също толкова регулиран пазар, колкото ЕРП-тата продават на нас -простосмъртните.

И когато ЕРП-тата искат 8% увеличение на цената, това в общия случай значи, че НЕК е поискал 15%! Предатвете си колко иска НЕК, когато ЕРП-тата са поискали 15? И още една обществена тайна – относителният дял от паричната стойност на електроенергията, която остава в ЕРП–тата от десет години насам (когато те бяха чисто държавни) непрекъснато намалява, за сметка на увеличението на дела за НЕК. Имайте предвид това, когато протестирате срещу чуждестранните собственици на енергийните фирми.
А това непропорционално увеличение дела на НЕК е нужно, за да се съберат парите за Цанков камък, а сега и за Белене...

Регулираният пазар на енергия няма да е вечен.


Другият довод е възможността за износ. Да де, то и сега АЕЦ Козлодуй изнася, а НЕК само я пренася (МРЕЖИ-те), да не би да мислите, че НЕК купува енергията от АЕЦ Козлодуй, за да я изнесе? АЕЦ Козлодуй си продава самостоятелно, а когато НЕК го прави, мили мои, все ми се чини, че това (сега!!!) се извървша от специализирани фирми – търговци на енергия, а НЕК има само посредническа или преносна роля. Друг въпрос е тези търговци дали не са регистрирани в много от случаите в офшорни зони. Да не би да сте видели търговски представители на НЕК да ходят да търсят нови клиенти в съседните страни? Че и в несъседни? Нали ако НЕК беше толкова активен, щеше да изкупи първо ЕРП-тата на Македония, Албания и Косово, за да им продава тока си? Не, това го направиха други фирми – а НЕК „изнася“ през горе-споменатите търговци на електроенергия

Та не разбрах. За какво му е АЕЦ Белене на държавната НЕК? На мен за какво ми е?
Даже и да платим 1 милиард неустойки, нали ще останат още 4 за саниране и за не толкова корупционни мощности? Или изобщо за други проекти? Защо българската държава да се занимава с производство на електро-енергия?

И да се върнем в началото: когато чуете някой по телевизията да казва: „Ние имаме изгода от Белене“, то приемете го напълно буквално – те наистина имат изгода от Белене.
И как няма да им е изгодно, след като ние с теб ще даваме парите, за тока, който те ще изнасят. И можете да сте сигурни, че ТЕ ще купуват тока евтино, пък ние – както ни го продадат...

Но моята и твоята изгода не я виждам.

А си представете като добавка, че не успеят или не могат да изнасят енергия? (Причини - милион, още повече че именно износът е на свободен (либерализиран) пазар ;-) Тогава ще ни кажат: щом искате да имате Белене, плащайте за поддръжката... (въпросът ще бъде: Безплатно ли е слънцето? ;-)

Та защо си говорим с руснаците за енергийни източници, а не за литература? Защото нашата власт има желязна ръка , а не железни топки.

А че има желязна ръка – има, погледнете как публично унижава министрите си, които в общия случай са доста по-образовани и читави хора от него. Но – топки? Топките ги няма...

четвъртък, април 07, 2011

Различна книга

Не знам колко от вас следят Циничния Елф, прикриващ се и под псевдонимите Мартин Ангелов (Марти Ейнджълс) и Джефри Лебовски (Цецо, води си бележки).

В секретност, по-голяма от на полицейска операция, координирана от Банкя, беше отпечатана и се издаде първата книга на горепосоченото лице – „Предпази ме от това, което съм“, и снощи тя беше представена в книжарница „Хеликон“ на ъгъла на „Патриарха“ и „Витошка“.

Въпреки, че беше гадно времето, цялата огромна книжарница жужеше като кошер в уречения час и очакваше автора. Авторът се беше маскирал от съображения за сигурност, за да може да се оттегли незабелязано, ако тълпата стане неконтролируема или ако нравствената полиция се опита да предотврати тази опасна за морала на подрастващите сбирка.



Не знам как да определя книгата. Единственото сигурно нещо за нея е, че е извън рамките – извън рамките на общоприетото, извън рамките на жанровете, дори извън рамките на прозата и поезията.

Когато чете, човек няма чувството, че е в познати води. Не можеш да посочиш с пръст и да кажеш – тук напомня на Х., тук напомня на У, а там на Й.

А и Мартин посочва единствено задължителните училищни автори, като вдъхновители и учители, което май означава, че просто не е успял да ги откачи, защото е трябвало да го изпитват на тях.

Много повече влияние върху него е оказало киното, отколкото литературата.



Събитието откри Весела Люцканова, издател на книгата, която каза нещо, което ние много добре знаем – че зад тоновете цинизъм, изсипани в думи, се крие поетичната душа на лицето М.А.

След задължителните хвалебствия, произнесени от също толкова съмнителните братя по перо, автори и на рецензиите на гърба на книжното тяло - Bla и Адриан Лазаровски, дойде време и на автора.

Първата част от изложението му беше без думи (и това вече си беше определен кино-цитат), а след това се наложи и да ни поприказва.

Редовно избухващата в смях публика и пиперливите реплики, изречени със сериозен тон, караха мирно пазаруващите на най-долния етаж да обръщат глави нагоре да се чудят какво става и да се опитат да разберат, кой всъщност си позволява да говори така.



В отлично настроение се запътихме към масичката за автографи. Инстинктите ми, тренирани от дългото ми битие като оперативно интересно лице ми помогнаха да бъда първи с автограф!

Мразейки литературните анализи, признавам си, че за този текст ми помогнаха и изпитите бири и натраканите хилядите редове чат с дебютанта. Така че определено имам собствена идея какво иска да каже авторът.

Само с едно не съм съгласен с приказките от снощи – предпочитам миризмата на новия Kindle пред тая на печатарското мастило.

С благодарната публика

От  „Съдба на кръстопътна сексуалност“:

Ф. обичаше да цитира Мураками, търсейки съпричастност по адрес на неизменно скучната си съдба. Разведряваше уикендите си, като впечатляваше група туристи с редките си познания в областта на (по-)източен диалект от мандаринския. Вечерите му бяха не само прохладни, но на моменти притеснително студени с фреонов оттенък на самота. Дъхът измръзваше със загасването на лампите в къщата му, а кучето… кучето спеше на двора, с лапи върху очите си, покривайки и клепналите уши… само и само да не слуша мръснишките подвизи на своя стопанин. Завоеванията му, по време на неспокойния мастурбационен сън. 
Р. говореше малко със съседите си. Държеше два апартамента в центъра, но никога не ходеше там. Дори не ги даваше под наем. Живееше в допотопна едноетажна хралупа в покрайнините. Просеше си прякор, но с липсата на комуникативност в говорният му апарат, мимозата от мимиките на която ставаше пленник с всеки изминал ден, се превръщаше в още по-неизцерим социален тумор. Линееше, а освен бирниците, никой друг не проявяваше интерес към… името му. 
П. от няколко месеца без успех си търсеше нова работа. Сутрин спеше до късно, нямаше мисъл за морални облаги (каквито и да били), за да напъне волята си в опит да свърши нещо полезно. Мъркаше и мързелееше повече дори от Пичът. На обяд се виждаше с бившата си жена, за да “скроят нов план” по разпределение нескопосаната съдба на двете им деца, касаейки времето през което всеки от двамата ще ги вижда в идната седмица. 
С. се любуваше на последните дни от отпуската си. Със студена чаша в ръка си мислеше за Сицилия и приятелите, които остави завинаги там. Униформата му бе подготвена, кубинките лъснати, а званието и честта в тила… липсваха. Войник по невоенно време бе равносилно на пожар в морето. Няма такава липса на неоправдани средства. Тепих на разрухата и пълната безмислица. Кое го окриляше ли?...

понеделник, април 04, 2011

Майло на Марс - едно логично продължение

Добре че са Дисни (Пиксар) и всички други филмови студия, които правят детските филми в последно време – т.к. в последните една-две години почти не изпускам дългометражна анимация по кината, с чиста съвест мога да кажа, че повече от 60% от тези филми не са само за деца. Хлапетата се кефят, но и вие има какво да видите. „Да си отлгедаш дракон“ и „Играта на играчките 3“ пък са направо гениални; на обратния полюс бяха „Уинкс“ и „Артур 3“ – там само децата се кефеха, пък горките татковци се прозяваха, но като цяло пълнометражната анимация става за гледане.
Бяхме тръгнали за „Рио“, но се оказа, че премиерата му е следващата седмица, затова се намъкнхаме на Майло на Марс в неделния следобед.

Малко отклонение:
Не мога да разбера две неща в днешното киноразпространение: Огромен климатизиран салон, в който на почти нов филм (има няма две седмици от премиерата) ходят общо 15, маскимум 20 човека. Разходите по прожекцията са фиксирани и защо по дяволите трябва да поддържат 12/10 лева за 3D филм, за да влязат 20 човека. Ако са 9/8 дали няма да са 40 човека, а ако са по 6/5 лв – може и 60 човека да влязат ? Дали пък общите приходи няма да са повече?
А другото , което не мога да разбера и не приемам: добре, 12 кинта платих, ЗАЩО ПО ДЯВОЛИТЕ трябва да гледам същите реклами, които мога да гледам безплатно по телевизията? Защото по телевизията мога да ги изключа и да ида до тоалетната, а в киното – не мога??? Може ли или не можа да ви...?








Та да се върнем на Майло на Марс.
Историята е за едно момче с добра и строга майка, което го мързи да хвърля боклука и което в пристъп на ярост казва „Щях да живея по-добре, ако нямах майка“. Разбира се Бог (в лицето на марсианките) чува молбата му и те (марсианките, де) отвличат майка му, а той тръгва да я догонва, за да си я върне...

Познато нали? (от край време знам, че мечтите и желанията за голямо наше съжаление имат ужасното свойство да се сбъдват)

Та момчето, чийто баща закъснява от командировка, заради отменен полет, хваща в последния момент кораба на марсианките, носещи майка му (домакиня и майка) към едно ново бъдеще. И попада на Марс в обществото на бъдещето: повърността на планетата е напълно опустошена (както е и сега на Марс), а жителите и жителките живеят в една огромна кухина под повърхността и са построили новото общество – в горната половина на подземието има един футуристичен град (Много напомня града на клонингите от „изчезналата“ планета от Междузвездни войни – там където се отглеждаха клонингите, ако се сещате – само че във Воините този град висеше над океана, а в случая с Марс, висеше над океан от боклуци.)

Та в града (горе) живееха победителките от еманципацията, а в океана от боклук – победените, космати, миришещи мъжки. Много красиво строго разделение :)

Как се размножаваха ли? Като картофи (Дисни е взел призива на бате Бойко насериозно ;) – децата се изпукваха от земята като картофчета, и ако са момиченца получаваха личен робот-бавачка, а момченцата биваха събирани в кошове и сваляни на долното ниво, сред океана от боклук, където косматите мъжки ги отглеждаха по свой образ и подобие (космати и танцуващи)

Живот- приказка :)

Да ви кажа ли защо отвличаха земни майки? Заради ролята им в ограниченото патриархално общество на Земята , а именно – че са майки и могат да гледат деца, защото роботите-бавачки трябваше да бъдат програмирани по някакъв начин – марсианките се занимаваха с всичко друго , но не и с женски дела (т.е.изобщо не отглеждаха деца, а бяха администраторки, военни, политически ръководотели) и нямаха know-how –то как се отглеждат деца. Та – взимат една земна майка, изпразват я от информация, която наливат в роботите-бавачки. Проблемът беше , че при „изпразването“ носителят на информацията биваше унищожен ...

Естествено във филма има и героизъм и любов, гнусни диктаторки и бластери и изобщо всичко необходимо за едно приятно изживяване

Но няма да ви разказвам повече – филмът е доста симпатичен и си заслужава гледането.

Пък накрая щерка ми ме държе здраво за ръка (за да не изчезна някъде ;)

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)