понеделник, ноември 14, 2011

Подготовка за служба в родната казарма

Преди ден-два срещнах на улицата приятел от казармата. Той се похвали, че е чел спомените ми за десети. „Тъкмо!“, — си казах аз и го попитах за някой детайл, който да съм пропуснал. Човекът мигновено си призна, че не помни нищо. Дадохме си сметка, че неусетно всичко избледнява...

Позабравената казармена култура е цял пласт от българската култура, който в момента се изпарява в небитието. Пласт, наситен с фолклор, изстрадан опит, стратегии за оцеляване, герои, подлеци и приспособленци.

Казармата беше повратен момент в живота ми. Тя не просто се състоеше от две години напълно различен начин на живот и не просто ме сблъска челно с обществото и с порядките му, от които съзнателно странях, а и съвпадна със световните исторически катаклизми – аз облякох униформата в една държава (1988) и я съблякох в друга (1990). Имах възможността да наблюдавам смяната на режима отвътре, макар и от най-ниското ниво.

Тогава казармата беше задължителна. За всички. Включително за най-привилигерованите. Такъв беше стилът на онази власт. Всички ходеха в казармата, за едни тя беше като курорт, за други като затвор, но илюзията за равноправие се поддържаше желязно. Синчетата на номенклатурата (особено военната) наистина служеха на много сладки местенца, но формално дори и Господ не можеше да ги откачи от служба.

Отделно, неотслужилите имаха големи мъчнотии в живота. За много работни места изрично се искаше да си отслужил и в крайна сметка беше по-простия вариант.

Голям проблем беше и излизането в чужбина, ако ти предстои казарма. Връзките, които трябваха, за да те „пуснат“ извън граница, бяха едва ли не на ниво заместник-министър. Във филма „Тилт“ младежите успяват да се измъкнат от казармата в чужбина, което граничи с фантастиката. Но, преходно време, кой знае.

Второто нерушимо правило беше – софиянците не служат в София. По-късно съм разпитвал – защо аджеба, така. Най-правдоподобното обяснение, което чух беше, че епичните битки на връзкарите за малкото места в София (армията беше концентрирана в Южна и Югоизточна България срещу враговете от НАТО), водела до много драми и грозни истории в министерството, които пречели на работата и затова се взело кардинално решение за пълна забрана (нямало корупция през комунизма, а?).

Най-близките места до София, където пак се попадаше с големи връзки, бяха Горна Малина и Долна Митрополия Мусачево.

Разказвам ви за 88-ма година. Тогава течаха бурни реформи (всъщност усилена реанимация на комунистическия труп) в опити да се спаси режимът и икономиката, така че всяка година нещо важно се променяше.

Тогава, по мое време вече беше възможно да се откопчиш от казармата по няколко начина. Първият начин беше – да се запишеш на работа в Кремиковци с 5-годишен (10-годишен?) договор, от който не можеш да избягаш. Ако избягаш - съд, глоба и пак казарма. Толкова беше „привлекателна“ работата в Кремиковци (защо така, другари?!), че режимът беше готов дори от казармата да те отърве, софийско жителство да ти даде и добра заплата, но само и само да намери някого да работи там. (Защо, о защо Костов продаде този високотехнологичен рай десетина години след това?!)

Вторият начин беше за баровци - имаше ограничени бройки студенти в някои специалности във ВУЗ, като програмиране например (към 10% от учещите в специалността?), които също се обвързваха с дългогодишни договори към някакви важни соц. предприятия. Няма нужда да казвам, че се носеха най-невероятни легенди и беше адски трудно да се вредиш. Подробности не помня.

Можеше и да се отложиш няколко години, за да служиш заедно с брат си.

На следващата година, през 1989-та, армията се върна към едно забравено положение (май от 60-те), когато се служеше след завършване на висше. Нямам идея защо през 70-те и 80-те е трябвало всички първо да служат. Може да не са достигали наборници (демографската криза си казваше думата още по комунистическо време), а може би служенето на завършили висшисти е било твърде голямо главоболие, особено ако имат семейства, деца, професия, връзки и т.н.

По време на гимназията, с наближаване на дипломирането, военната служба постепенно надвисваше като тъмен облак над хоризонта ми, и лекото ми безпокойство в началото прерасна в силно нежелание и отвращение в последните дни преди попадането ми вътре. По-големите от мен приятели, които бях видял да влизат вътре, мярках по няколко пъти с униформата, разказваха със смях някакви ужасяващи истории и излизаха от там доста променени и психически, и физически. Като че ли някой ги фрезоваше с мощен инструмент, който изчистваше всякакви грапавини и неравности от характерите им. На финала приличаха на големи хора, излизаха много по-оформени, а понякога ставаха и много по-скучни. Нещо като трансформацията при женените, но в много по-остра форма. ;-)

Преди да влезеш в родната казарма, трябва да минеш цяла процедура по проверка, подбор и разпределение. Това бяха дългогодишно шлифовани закони и процедури. Аз помня три предказармени събития - една „ориентационна“ лекция, където ни анкетираха кой какво е учил и какво знае, един „мотивационен“ концерт в НДК и медицинската приемна комисия. (използвам съвременен жаргон, как се казваха тогава, нямам никакъв спомен)

Комуникацията с военните ставаше през военните окръжия, които имаха задачата да „водят на отчет“ цялото мъжко население на определена територия, като в полезрението им попадат първо донаборниците, а после и запасняците (отслужилите, които могат да бъдат мобилизирани отново). От окръжното получавахме по пощата малки бели картончета с указания кога и къде да се явим за по-нататъшни процедури. Помня следния проблем - във формулярите на военната комисия трябваше да запиша рождения адрес на баща ми (или пък беше този на баба ми, когато се е раждал баща ми?) а баба ми нямала никакъв спомен за този адрес, защото било по време на войната (и се местели?).

Отидох с непопълнена графа в окръжието и дълго спорих с чиновничката, която най-накрая склони да запишем „няма адрес“ в документа.

Във формулярите, които трябваше да попълня преди „ориентационната“ беседа, аз описах какво съм учил, какви езици знам, а накрая трябваше да попълня в какви войски искам да служа.

Предадохме формулярите и в учебната стая се появи някакъв офицер, който с подробности ни разясни, че не трябва да си правим никакви илюзии да премятаме наборната комисия, да я предизвикваме или пък да очакваме много лесна служба.

Разказа как на наборната комисия му се появил някакъв нахал с татуирана котва, а той такива много ги обичал - веднага го изпратил за три години във ВМС, защото от него зависело кой къде ще отиде.

Мен нещо ме жегна, защото бях написал Военноморски сили по собствено желание, защото тогава често постъпвах обратното на това, което всички ме съветваха ;-). А службата във ВМС беше цели 3 години. Защо беше толкова дълга? Не знам, може би защото две години не стигаха да се придобие необходимата квалификация, а може би и защото и там моряците недостигаха. Но Господ бдеше над мене и не ме пратиха на морето да търкам палуби и да повръщам през парапетите по време на буря.

Друг спомен от тази беседа нямам.

„Мотивационният“ концерт в НДК лесно можете да си го представите – много приличаше на концерта на МВР, на който Веселин Маринов изпя химна на ведомството. Нищо чудно и самият Веселин Маринов да е тръгнал по трънливия път на националната сигурност и ведомствените концерти тогава.

Сега осъзнавам, че той е бил част от новите експериментални повеи на перестройката – преди и след това не съм чувал някой да прави такива неща.

Първо получихме нещо като повиквателни, с които да се явим в НДК, от които нищо не ставаше ясно. Явихме се, а там хора с военни униформи ни упътваха към местата ни в зала 1. Седнахме и се започна.

На сцената потече някаква нечовешка халтура от военнопатриотични песни, балет и специални ефекти, която вместо воински плам и желание да се служи, предизвикваше експлозии от смях и подсвирквания. За момент вниманието беше приковано от балерини, които с едни сексапилни униформи с минижупчета и развети знамена маршируваше по сцената. „Секс-батальонът, копеле“, въздъхна Владко от „Д“ клас. Пушеци, гърмежи, музика, емблемите на различните родове войски се спускаха от тавана, това беше апотеозът на кича. Може би в архивите на „Народна армия“ и МО има по нещичко запазено от събитието.

На публиката представлението ѝ дойде множко. Започнахме да скандираме (ама не помня какво) военните щъкаха насам-натам между редовете в опити да ни озаптят и започнахме игра на котка и мишка - щом униформените се скупчваха да решат някакъв проблем с дисциплината, в другия край на залата младежите се втурваха към изходите. После, когато контрольорите се връщаха пак, към изходите се втурваше онази част от залата, която току-що беше умиротворявана.

Аз като ценител на художественото творчество, любопитствах какво още ще видим на сцената, защото усещах, че присъствам на нещо, което никога не се е случвало и вероятно никога няма да се повтори.

Медицинската комисия. Какво е ставало на медицинските комисии в САЩ по време на войната във Виетнам бях гледал например във филма „Коса“, а как протичаше тя в България видях така:

Моята комисия се проведе в училището (дали не беше поликлиника?) на „Витошка“, точно след моста на бул „България“. Беше почивен ден, беше вече топло (явно е било през пролетта). Отиваш там, връчват ти „обходен лист“, в който всеки лекар трябва да напише мнение за състоянието ти, събличаш се по гащи (не помня само – боси ли трябваше да вървим по коридорите или ни разрешаваха да ходим с обувки). Та представете си картинката - училище, пролетен ден, само че по коридорите обикалят само единайсетокласници по гащи (и с обувки), и с по един формуляр в ръката.

Прегледите бяха бързи и нищо особено, единствено при хирурга, получавахме команда „Обърни се, свали гащи, наведи се, разтвори бузите!“ Идеята беше (изглежда) да се отсеят практикуващите хомосексуални отношения да не влизат в казармата.

Циркулираха едни слухове, че на уреда за измерване на обема на дробовете не трябва да се духа много, че който духа много, го взимат военен водолаз, а това е едно от най-гадните възможни неща. Затова се стараехме като шофьори на две бири на дрегер – хем да ни личи че духаме с всичка сила, хем да не пускаме много въздух в апарата.

Накрая отиваш на едно бюро, където седи човек с военна униформа, той гледа какво пише във формуляра и слага печат „Годен“ „ОГВС“(ограничено годен за военна служба) или „НГВС“ (негоден за военна служба). За краткото си време там не видях на някой да му слагат ОГВС или НГВС. Преглеждащите бяха обикновени лекари и сестри, като ние се смущавахме да се размотаваме голи пред младите сестри, а те за да ни улеснят, се отнасяха с нас като със ужасно досадни саксии с мушкато.

Един ден в пощенската ни кутия се появи поканата да си получа повиквателната. Отидох, дадох си зеления паспорт (който тогава заместваше личната карта) и вместо него ми дадоха едно бяло картонче. Докато си в казармата, не разрешават да имаш цивилен паспорт, за да е по-трудно да се скриеш, ако избягаш.

Масово познати и приятели посветиха последната година преди казармата на търсене на връзки за по-лесна служба. „Колко ли пък може да е трудна тая служба“, си мислех наивно аз, и отказах всякакви оферти на роднини и познати да уредят нещо по-приятно и лесно. (А после колко горчиво съжалявах!)

И така, беше вече късното лято на 1988-ма, изведнъж с класа си бяхме станали много близки и непрекъснато излизахме заедно. Беше едно доста лудо лято (за него ще разкажа някой друг път). Ветровита есенна вечер, лампите светеха и дървететата шумяха в пустия парк на НДК, а ние взаимно си показвахме повиквателните.

Повиквателната за казармата беше официален документ, който не можеше да се повери на пощите, и затова по пощата се получаваше покана у дома, с която да се явиш и да си получиш повиквателната.

Повиквателната представляваше едно бяло картонче, с няколко графи, в които на ръка беше написано къде трябва да се явиш. Съдържаше име, номер на поделението, град, дата и час на явяване – Поделение 28990 Нова Загора. В нея или на отделен лист (не помня) бяха изписани задължителните вещи, които трябваше да носим със себе си – сапуни, хавлии, бели якички, потници (не тениски), наполеонки, гащи, приспособления за бръснене, сапун за бръснене, игли, конци, партенки и прочее хубости.

август 1988г., Варна

Правилото, че трябваше да се острижеш нула номер не беше изрично, но всички го спазваха. Тогава, за пръв път правех експерименти да си пускам брада – волност, която в училище беше напълно немислима. Цялото лято на 88-ма изкарах брадясал и дори веднъж ме арестуваха заради това ;-). Когато се появих в бръснарския салон на петте кьошета, помолих да ме острижат, но да не пипат брадата. Харесах си изгледа - приличах на джелатин или на комита от стара снимка (някои неща не са от вчера ;-)).

И така, Денят беше през първите дни на септември (дали не беше 5-ти или 10-ти?). PS. Стойчо казва, че е било 19-ти. Напълно възможно. Предната вечер си избръснах брадата и се изкъпах. Легнах си, но почти не спах през нощта. Голата ми глава се пързаляше по възглавницата, стомахът ми беше стегнат на топка и не можех да си намеря място. Сутринта се надигнах рано-рано и с на баща ми синята лада потеглихме семейно към Нова Загора.

Часът трябва да е бил много ранен, защото слънцето тъкмо изгряваше срещу нас някъде след Пловдив. Карахме по магистралата, която тогава стигаше до Плодовитово (май спомените ми не са точни - Belomore ми напомня, че беше по-къса, а и сега като се замисля май беше само до Поповица), а след това слязохме по междуградския път. Постепенно се оформяха колони от коли, в които, ако се вгледаш, имаше поне по един остриган до голо на задната седалка, чието теме обречено приблясваше на полегатите сутрешни лъчи.

Пристигнахме в Нова Загора, а там, на улицата покрай поделенията се беше оформило стълпотворение. Знаете мястото – улицата е част от пътя София-Бургас, веднага след „Хепи“ в Нова Загора, а поделенията са скрити зад дългата бетонна ограда от лявата страна. Пълно беше с некомуникативни младежи с лъснати кубета и с тълпи с роднини. Крадешком се оглеждах да видя как изглеждат бъдещите ми съказарменици, с които ще ми се налага да живея заедно и да се конкурирам. Особено ме притесняваше физическата подготовка, защото си бях пълен и кекав за годините, но щом видях Владо Д., който още тогава си беше около 120 кила, се успокоих - щеше да има и някой по-зле от мен.

Снимахме се с нашите, преглъщах някакви залци, които ми засядаха на гърлото и честно казано, чаках да влезем вътре, за да се приключи с това мъчение.

Появи се някакъв човек с униформа, подбра ни под строй, както си бяхме с торбите с багажа и вкара стадото в кошарата.

Портата се захлопна зад нас.


Ще има и продължение ;-)

Подобни материали:
Стратегии за оцеляване в социалистическата казарма
Интересна историческа седмица. (Стойчо)

50 коментара:

МиткоВ каза...

Задължително трябва да има продължение. И речник трябва да добавиш, мисля. Народа едва ли е наясно, какво е това сапун за бръснене :D

Павел Борисов Николов каза...

А по наше време на лекарската комисия ни събличаха чисто голи, никакви гащи... Така и викаха даже на тази комисия - "голата комисия", обикаляш в една голяма зала от лекар на лекар по маркуч и това е...

MadWizard каза...

И ние бяхме голи.
А мед - сестрите - студентки от някакво Плевенско училище ли, какво беше - много се забавляваха.

Анонимен каза...

мдаа, 10 години по-късно - през '98 положението беше абсолютно същото.
само че службата вече си беше 1 година.

Павлина каза...

Много интересно, на някои места се смях с глас. :) Още един поглед към казармата освен този на съпруга ми, който твърди, че двете години там са изгубено време от живота му и единственото положително нещо е това, че се е сдобил с двама много добри приятели.

За “Кремиковци” и аз знам, че 5-годишният договор е бил равнозначен на 2-годишна казарма. Един младеж решил да жертва 5 години от живота си по някакви свои причини, за да не ходи в казармата. След като те изтекли, се намерили “доброжелатели”, които сигнализирали където трябва, че въпросният човек имал няколко неприсъствени дни (май се водеха самоотлъчка) в завода за тези 5 години. И се наложило пак да отиде в казармата за 2 години. Склонна съм да вярвам, че в тази история истината е в по-голяма доза от легендата.

Longanlon каза...

към 2003 беше почти същото. даже имам чувството, че тия картончета с написани наполеонки и т.н. бяха отпечатани през 1946 г. ;)

Стойчо каза...

При нас се носеха слухове, че ако спиш предишната вечер с бутилка от бира, да не казвам къде сложена, ще станеш НГВС заради теста с бузите. Идея нямам дали е градска легенда, не познавам никого, който да е опитвал

Стойчо каза...

Как не знаеш какво е сапун за бръснене?!? Най-доброто средство за сапунки!

Стойчо каза...

Лонги, не забравяй, че наполеонките бяха единственото средство срещу епилацията :D :D :D

templar каза...

Очаквам продължението с нетърпение! Ако беше пуснал статията миналата седмица, щях да те водя на полигон Сливница да постреляш...

Longanlon каза...

това за бутилката от бира е абсолютно невъзможно, освен ако не си порноактриса с дългогодишна практика.

Димитър Димитров каза...

Аз бях от един от тези, освободени по втория начин, т.е. бях приет "Електроника и автоматика" във ВМЕИ през 86-та. Имаше общо 115 места за цялата страна, трябваше да се подпише 10-годишен договор с предприятие в електронния бранш, което не беше чак толкова лоша перспектива, като се има предвид, че така или иначе имаше разпределения. На приемния изпит имах 5.75, имаше класирани хора и с 5.25.

troubadour каза...

При нас беше по-културна комисията, че беше на втория етаж в медицинско заведение, пък и рентгенът беше в един бус отвън, та ни оставиха с дрехи и ни караха да с събличаме по гащи и чорапи само в някои кабинети.

Стойчо каза...

Лонги, не съм пробвал, ама щом казваш ;)

Студио "Капител" каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Хесапов каза...

Аз служих с хора завършили висше образование. По мое време тези, които служеха като висшисти служеха година и половина.
Също така, ако единия брат е в казармата, другия можеше да се отложи, както направи моя брат и завърши медицина. После отиде войник в школата във Враца, където се събрахме заедно - аз запас от три(!) месеца, той редовна школа за запасни офицери от шест месеца, после лекар в подделение...
...В казармата имах доста негативни преживявания, но сега мисля, че е полезно място, където се научаваш на самостоятелност и се смиряваш - разбираш че не си най-великия.
...Също така мисля, че платената войска не може да защити страната, по простата причина, че човешкия живот - своя и чуждия, за отнемане няма цена! Никакви пари не могат да платят малоумието в армията. По тази причина за ходене на война и излагане на риск мотивацията е съвършено друга и не е свързана с пари...а втората лекарска комисия се наричаше "гола", от където е дошъл крилатия лаф "разтвори си бузите, не тези бе, задника си разтвори"

САНДО каза...

Така и не успях да служа, но за сметка на това знам, че перспективата да се озова в българската казарма нейде през 1994г. бе една от основните предпоставки баща ми да пощурее и да направи всичко възможно да заминем за чужбина. Предполагам, че и много други млади българи са се чупили от страната именно заради тази универсална гадост, наречена "военна служба".

Колкото до Кремиковци, леля ми работи дълги години там, а в резултат се сдоби с апартамент в Обеля 2, Паркинсон, запушени на 98% кръвоносни съдове и 250 лева пенсия (трябваше да взема тавана, но я прекараха с точковата система). Тъй че който се е вързал с Кремиковци със сигурност е загазил дори и повече, отколкото с казармата...

САНДО каза...

Забравих само да добавя, че и без казарма се научих на самостоятелност по време на студентския си живот. Само че със сигурност съм се забавлявал много повече, отколкото ако се бях озовал в Елхово, Звездец или нещо от сорта, ако ме бяха надули с компресор през задника или ако ми бяха ампутирали пръстите след премръзване в ареста.

Мисля също така, че казармата просто съвпада с този житейски период, през който юношата-пубер се превръща в младеж и здравомислещ човек. Тъй че нека да не приписваме на казармата качества, които не са нейни. Всъщност, казармата със сигурност няма никакви положителни качества.

Belomore каза...

Знам, че е пълен оф-тъпик, ама да си кажа - през 1988-ма никоя магистрала, дори единствената, не стигаше до Плодовитово, даже до Оризово не знам дали я бяха докарали тогава...

До Плодовитово стигна при някое от сравнително по-късните малки удължавания по преходното безвремие.

Комитата каза...

Беломоре, сега се замислям, че може да си прав. Аз имам едни спомени от пътуване по тоя път обратно, но май беше малко след казармата... Ще се поправя

Nick Angelow каза...

забавни спомени, за които освен, че са лични, мога да кажа, че са и поусукани (това само като факт, а не като обида), затова ще се опитам да ги допълня, ако не възразяваш.

по въпроса за кремиковци -- договорът беше за 5 години и се отнасяше (май) само за специалности, изискващи средно или по-ниско образование. аз, като дипломиран инженер, не можех да се възползвам от тази възможност ;). и другото за кремиковци -- проблемите му не бяха от използваните технологии или технологично оборудване, а от лошо управление.

сега за казармата :) -- софиянци не само не служеха в софия, ами трябваше да са поне на 250 km от родния си град. нямам спомен дали това правило важеше за цяла българия (за наборите от други градове) или само за софия.

категорично бъркаш относно служенето след висше образование. винаги е имало такава възможност, която си беше залегнала и в самия закон за военната служба -- в казармата се вземаха само навършили 18 години наборници (или навършващи ги в годината на влизане на казармата). Аз самия служих след завършване на висшето си образование (влязох през 1986) по простата причина, че нямах навършени 18 години в годината на завършване на средното си образование. Аналогично беше и положението с брат ми -- 7-8 години по-рано. Доколкото знам, някъде през 60-те години, за неотслужили студенти е имало така наречените военни катедри, които са осигурявали някаква военна подготовка.

за военните комисии -- моя випуск (1981) беше взет на военен отчет още в 9-ти клас (тогава беше първата ни военна комисия). След това, преди 10-ти клас, някои от нас бяха избрани (не знам по какъв принцип) да изкараме донаборна школа към ОСО за радисти (което ми спести бригадата в 10-ти клас -- вместо нея бях 1 месец на лагер-школа край Пожарево). В 11-ти клас беше последната военна комисия. Обикновено военните комисии за тогавашния V-ти район се провеждаха в тогавашното СПТУ по автотранспорт (на Редута). Прегледите в „обикновените“ лекарски кабинети се провеждаха от редови лекари от поликлиниките, докато в последния кабинет лекарят беше от ВМИ. И да -- нямам никакъв спомен за „мотивационни“ лекции или концерти :), което може да се дължи единствено на времевата разлика.

Колкото до процедурата с разтварянето на задните бузи, другото обяснение, което съм чувал (освен общоприетото) е, че това проверка дали нямаш хемороиди (те май бяха противопоказни за служба).

Съгласен съм с това, че правилото за остригване нула номер не беше задължително -- аз самият влязох остриган 1-ви или 2-ри номер (с ножица през гребен) и никой никога не ми направи в началото проблем.

Ами това е, което се сещам да те допълня поне засега :)

Комитата каза...

Да Ник, благодаря за поясненията. Имаше и при нас хора, които служеха след следването и май точно по тази причина. Един фазан, завършил в Ленинград например. Но очевидно реформата през 60-те години е била точно в този стил, да се намалят до минимум висшистите, защото масово завършваш училище след 18г възраст.

Стойчо каза...

На Плодовитова просто се разделяше пътя към Стара Загора и към Цариград и затова е останал в спомените (даже си спомни, че поне веднъж точно там спря цялата колона при едно прибиране). Но магистралата свършваше доста преди селото

Стойчо каза...

Ник, по мое време беше в днешната Испанска гимназия ;)

Комитата каза...

Значи 100% е било Поповица, Стойче. Разклонът е там.

Комитата каза...

Ник, бъркаш за радиуса в който софиянци не служеха. Имаше в Плевен, в Пловдив, в Казанлък, в Стара Загора, в Гоце Делчев. 250 км са много ;-)

Belomore каза...

Да, най-вероятно баш Поповица е била, но без магистралата от спомена - там и сега я няма (магистралата), а все така само разклон Ст. Загора - Свиленград на обикновеното шосе Пловдив - Хасково - Свиленград.
Магистралата е по- на север.

Но точно през Поповица минаваше едно време основният път за Стара (и Нова) Загора, така че може да броим мистификацията за разгадана :)

Ловецът на врабчета каза...

С бутилка от бира трудно ще стане, трябва или да си мазохист, или п******т, но знам за случаи с малко морковче предната вечер.
Една забележка имам към предишен пост, свързан с казармата - правилно е да се каже "почаси", а не "подчаси".
Моята казарма беше през 1997/98, освен че хванах намалението от 1,6 на 1 година всичко останало си беше така. Включително и картончето. А понеже в отговор до Лонгалон споменавате епилацията, може да разкажете в следващия пост за униформите в БА - зимна и лятна (един офицер ни каза веднъж, че зимната е модел 1908 г, леко модифициран през 60-те.) Гладене на въшкарник, строеви прегледи, бисерите на старшината - пишете интересно и подробно, надявам се да продължите.

Longanlon каза...

да бе оплаквайте се че сте гладили 2 въшкарника - аз като имах 13 униформи...

Стойчо каза...

Поповица е :)

Лонги, кога си виждал някой да глади въшкарник??? Той не се переше даже

Стойчо каза...

а като се сетя как изядохме половин щайга стар кромид след едно занятие :D :D :D

Чак в днаши дни зацепих защо толкова ни се беше усладил – пълен е със захари :)

Янко каза...

Нека само да вметна, че промяната на правилото за приетите студенти бе променено заради копеленцето на ТЖ,което трябваше да влезе в казарамата през 1990 г,!!!!

Nick Angelow каза...

@Komitata
ами тогава трябва да е било 150 km :)
единственото, в което съм сигурен, че имаше подобно изискване.

@Янко
Не разбирам за кое правило за студенти говорите? Той Владимир Живков е доста по-възрастен от мен, така че няма как да е било през 1990 г. (btw след идването на демокрацията и у нас :)).

@longi
не се оплаквай, новобранец -- като си се натискал да бъдеш гвардеец -- ще гладиш. и за почест ще взимаш :D. За сметка на това сега си мечта за всяка жена ;)

Янко каза...

@Nick Angelow
Прав си, то едно ли копеленце беше. Става дума за т.нар. малък Тошко!

МиткоВ каза...

Местото на бирата е в хладилника, а на моркова в супата. Не знам к'ви са тия бодри идеи.

Стойчо каза...

за казарма си говорим, нали се нуждаеше от речник :)

Стойчо каза...

За малък Тошко става дума – мисля, че трябваше да влиза 1989 г и за него смениха системата

кредити каза...

Страшно интересни спомени! От много хора съм слушал разкази за казармата (в която аз не съм ходил, макар, да съм набор, за който казармата все още беше задължителна.. един от последните такива набори).

Маркуча каза...

Ехе, за вас и сестри имало :–) При нас процедурата беше по-постна — сваляй гащите, обърни се, наведи се, разтвори бузи, айде следващия. Слава Богу, заради късогледството и дюстабанлъка ми дадоха печат НГВС и се разделихме по живо, по здраво. А защо са ви карали да си носите партенки? Имах впечатлението, че се раздават направо в казармата, все пак е само парче плат.

Стойчо каза...

Парче плат, ама само от стари чаршафи ставаше ;)

Анонимен каза...

Аз служих горе долу по същото време.
Като момче от село, което се занимавало с физически труд казармата приех много по-леко. Имаше доста излишни разпореждания, но не беше кой знае каква болка. Дойдоха много мамини синчета, които приеха службата като концлагер. Ако трябваше да се копае, за тях беше един ужас. Освен писалка, не бяха пипали друг уред , даже кофата със смет не бяха хвърляли. А родителите им водеха приятелките на свиждане. Все хубави и ние простите завиждахме. Един такъв любовник като го накараха да боядиса нещо, си беше омазал с боя и зъбите. Спомените на Комитата са с политически отенък, може би това е целта на упражнението.

Комитата каза...

И анонимните се изсраха тука, значи закрихме темата.

Стойчо каза...

че той сам каза, че е от простите завистници – като го гледам, пак си е същия

Siff каза...

"На следващата година, през 1989-та, армията се върна към едно забравено положение (май от 60-те), когато се служеше след завършване на висше. Нямам идея защо през 70-те и 80-те е трябвало всички първо да служат."

По мое време ('86-'88-ма) имаше висшисти, които служеха с мен в казармата. Почти 100% от вишистите тогава отиваха 1 год. в школата в Плевен и, вече като "фазани", ги пращаха за втората година като отдельонни/взводни командири в друго поделение.

През 60-те е имало освобождаване от военна служба, ако си записал висше - имало е само 3 месеца военен лагер, по-скоро нещо като лагерите по военно обучение в училище, отколкото казарма.

За партенките: по мое време раздаваха чорапи и нямаше партенки, но стари чаршафи/памучни дрехи се прекрояваха за партенки и спасяваха положението. С чорапи едвам се изкарваше цял ден - претриваха и запарваха краката до неузнаваемост. Партенките не позволяваха на крака да мърда и много добре обираха всичката влага (освен ако не форсираш река, разбира се :)). Освен това бяха много по-лесни за обуване при тревога (сгъваш партенката, слагаш я върху кубинката и обуваш :) - изкарва около 1 час без проблеми!).

Правилото за служба беше 50 км. от родното място. Не знам да е имало различно правило за софианци.

Поздрави

pippilotamentolka каза...

Да се изкажа и аз, барабар Пена с мъжете :)
Много ме изкефи разказа, направо ме пренесе във времето, атмосферата, обстановката :)
Ама искаш да кажеш, че ти се е разминало равното на сватба по величина празненство "войнишко изпращане" със се зелка преправена на заек и т.н.?!
Това за Кремиковци сега го научавам. На какво ли не са способни хората, още повече като не знаят какво за какво заменят.

А, това с моркова/бутилката/точилката спроед мен е градска легенда - то ако се ставаше отведнъж... :-D Някой спомена за хемороидите - по-вероятно е по тях да гадаят за тия работи :)

pippilotamentolka каза...

А, и съвсем нормално е да са били избягвани чепиците-вишисти, по същата причина поради която не се приемат за полицаи прекалено умни хора (подбират се хора с не много ниско, но не и по-високо от определено IQ) - просто задават много въпроси и анализират и могат да поставят под съмнение дадена заповед. Елементарно :)

Александър Русковски каза...

Продължението е задължително. Също и разказ за последното лято преди казармата. Трябва да си прегледам снимкие, но и те са объркани като спомените ми. Последното лято преди казармата беше посветено на кандидастудентски напъни и "Арапя". Лощото е, че при мен в темата "Арапя" ми се сливат лятото на 1985 и следващите до 1988 включително в едно изживяване.

От медицинските комисии помня, че нещо ми се подзряха на бъбреците на първата комисия и след това ми правиха някакви много подробни изследвания във ВМА.

Мотивационния концерт нещо съм го пропуснал. Последната комисия ми беше в 24-та поликлиника.

Аз се явих на портала на НШЗО на 15 септември 1988, остиган гола глава, облечен в полувоенните дрехи на "Студио В2".

Успеха ми стигаше в МЕИ-то да съм в бройките с освобождаване, ама аз не кандидатствах за тях. Реших, че 10 години обвързване с някакво образцово предприятие са много. Разпределението беше все пак само три, пък и наистина за много служби имаше изрично да си отслужил.

Нямах проблеми със съня преди влизането, нито първата нощ в самата казарма.

А за казармата - там мога да напиша много, ама като дойде темата.

проверяваме пожарогасители каза...

Ако зависеше от мен казарма щеше да има и до този момент, може би 4-6 месеца не повече, но щеше да има, поне малко мъжете да се научат на ред и дисциплина че вкъщи с тези златни майки нищо не правят освен ако не ги накара човек. Но поне има за тези, които искат пожелание да са там и както казвате и вие..." Прегледите бяха бързи и нищо особено, единствено при хирурга, получавахме команда „Обърни се, свали гащи, наведи се, разтвори бузите!“ Идеята беше (изглежда) да се отсеят практикуващите хомосексуални отношения да не влизат в казармата." хахха и признавам ме развеселихте, само си представям физиономиите ви в този момент, но все пак са изследвания.Винаги съм се възхищавала на хората които има какво да разкажат, помня дядо ми който е бил цели 3 години в казармата и не е искал да излиза от там, че е нямало къде да отиде....

Zdravko Zdravko каза...

Хаха, когато мъжете нямали за какво да си говорят, почвали да си разказват истории за казармата:)

В общи линии, загубено време. Аз изкарах една година в N-ското поделение. Първия ден старшината ме накара да си сваля очилата, защото бяха фотосолар, и той мислеше, че съм с тъмни очила, а аз съм толкова късоглед, че без очила не мога да видя филтъра на противогаза:) Ама иначе бях ГВС:)

Изобщо първите дни бяха голяма веселба. Не ми намериха униформа, с моя размер, че гащите ми бяха вързани с някакъв кабел от една гаубица, който получих от един капитан. Помня и как пишех любовните писма на млад сержантите, защото те и името си не можеха да напишат:)

Иначе, понеже бях чел, че не е задължително да си нула номер, бях влязъл с дълга коса, само от страни подстригана, да не се вижда под шапката. Ама при едно Шапки - долу, се разбра, че съм с голяма коса, и се наложи да я махна.

След това, в така нареченото "бойно поделение" се превърнахме в безплатна работна ръка. Там видях и как се издава заповед, да се премести празен 20 тонен вагон, който се спира с дървени трупчета. Или как може за 2 часа да се разтоварят 40 тона на ръка, само за един ден отпуска:)

В общи линии, не съм страдал много, но умрях от скука, от тъпи разговори и от пълната безсмисленост на това начинание!

Nick Baizel каза...

Казарма???? И за какво? Морската пехота(не говоря за обикновената армия)-6(!!!) месеца. И то ако ти се занимава. Концлагер(БГ казарма) НЕ благодаря....

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)