сряда, май 25, 2011

Последен ден със сериозни изпитания

Днес беше последният ден от пролетното гръцко пътешествие с Ford Focus.

Събудих се в прекрасното хотелче в Порто Лагос. Хубавото там е, че е абсолютно пълна тишина и спокойствие. Всъщност, там има страшно много птици, които вдигат врява, но някак си не ми правят впечатление и не ми пречат.


Всеки момент тръгваме!

Един слънчев лъч ми влезе в очите, точно когато беше време за ставане – към 8,30.

Слязохме и лелята от рецепцията ни уговори да си поръчаме закуска при тях. Лелята е много сладкодумна и убедителна, снощи не успя да ни придума да вечеряме в хотела (ама как да вечеряме, като нямаха риба!) и затова днес компенсира със закуската.

Лелята ни разказа, че рибата от езерото не се ловяла, защото била резерват, и била запазена за птиците, но пък рибарите вадят от морето много прясна риба, която тя можела да приготви много вкусно! Покани ни на змиорки през зимата. Ох, пушена змиорка. Много обичам, откакто ядох в Холандия.






От нея за пръв път чуваме, че най-добре е от Златоград да хванем не пътя към Смолян, а този към Кърджали. На картата пътищата изглеждат почти еднакво, но както ще се убедим на живо, от път до път понякога има огромна разлика!

Първа спирка ни беше Авдира - плажът и античният град Абдера. В момента Авдира е една заспала вилна зона, която обаче има един от най-върховните плажове в Гърция - ситен бял пясък като брашно, много мидички, кристално чиста вода и много бавно става дълбоко. Но няма абсолютно нищо друго, дори магазин не видях.


Авдира

Това е мидичка!

Античният град е известен с Демостен, който бил заточен там от древномакедонския империализъм, защото много му знаела гагата. Античният град беше затворен и затова погледахме през оградата и продължихме към Ксанти.

Ксанти е едно малко бижу в короната на Северна Гърция. Градът е запазил мюсюлманското си население след Първата Световна война (гърците е трябвало да гарантират същите права на мюсюлманското население, които е осигурявало българското управление, градът е бил част от България между 1913г. и 1920г.) и в момента градът е уникално колоритен и разнообразен. 


Чаршията и търговска пряка (в дълбочина)

Някъде тук около Ксанти (или на мястото на самия Ксанти) се е намирала крепостта на полу-митичния Момчил. Историците не са много сигурни в мястото.

Спряхме близо до чаршията, и май се набутахме точно в час пик. Хич не беше лесно да си намеря място, но човекът който ми взе мястото до колата на адвокат К, се оказа българоезичен и ми показа къде да паркирам.

Чаршията в Ксанти

Ксанти има много запазен и голям стар град, в който традиционните възрожденски къщи са омешани с по-модерни бивши къщи на търговци, стари и нови църкви, улици с калдаръм и паваж, оградки и балкони от ковано желязо и много, много цветя. Приказка.


Тази къща е „реставрирана“ в съвсем различен стил в двете си половини

Едно време цялата къща е била изрисувана като този балкон

Разходихме се въпреки почти отвесното и напичащо слънце. Буквално на всеки ъгъл има какво да се щракне.

Във всепродавницата  (пантополио) засякохме поредния местен жител, който говореше български. Е, не правеше много разлика между осем и осемдесет (евроцента), но беше много любезен и услужлив.






Вървяхме нагоре-надолу по улиците и снимахме. Не можехме да се наситим.


Квартал на Ксанти от другата страна на реката

В този район май са концентрирани студентите


Напазарувахме си по нещичко и се опитахме да си тръгнем към България. Хич не беше лесно. Табели за България ту има, ту няма и най-лошото е, че няма на най-важното кръстовище след центъра на града. Затова врътнахме три обиколки на града, за да го запомним хубавично. В крайна сметка с помощта на полицаи и местни жители се ориентирахме и потеглихме нагоре.

Тръгнахме към България, с намерение да проверим какво представлява новият пропускателен пункт Златоград - Ксанти.



На тази снимка пътят е необичайно прав, широк, гладък и без наклон


Оказа се много тежко изпитание. Пътят наистина се вие през уникално красиви местности, качва се високо в планината, слиза надолу в долините, прелита над прозрачни реки с големи обли камъни.

Селата след Ксанти са май само мюсюлмански, защото навсякъде стърчат минарета. Толкова са красиви обаче, накацали по склоновете и скупчени в гънките на планината.

Колкото повече наближаваме границата, толкова по-екстремно става. Някъде преди Ехинос ми светна лампата на бензина и започнах да се притеснявам - планински път, ами ако не стигна? В  Ехинос забелязах последната бензиностанция на гръцка земя.

След Ехинос минаваме през няколко малки села, буквално през тесните им улички и между хората, седнали на раздумка в следобеда. Май още не са разбрали, че пред къщите им минава международен път. Пътят е тесен, но поносим.

Какво става обаче след селата с банските имена (Горна, Средна и Долна Баня). Пътят тръгва буквално право нагоре в планината и става тесен точно колкото едно платно на нормален път.

Абе представете си как пътувате през Княжево по царския път и изведнъж виждате табелка „България“, която сочи по една от преките право нагоре в планината. Като пътя към Гложенския манастир е, съвсем малко по-широк, с мантинела и маркировка.

Две коли се разминават безпроблемно, но не ми е ясно как биха се разминали автобуси или камиони, или дори кола и автобус. Това е буквално асфалтирана козя пътечка.

Качваме се все по-нагоре и по-нагоре. Тук-там са се приготвили да разширяват пътя, но не бързат особено.

Завоите са много остри, някои аха-аха и да ги взема на първа скорост. Помните ли как изглеждаше пътят под най-големия мост на магистрала Хемус (след Правец), колко беше стръмен и тесен - ами представете си, че през цялото време е така, само че пътят е още по-тесен.

Накрая се движим буквално по ръба на гигантска пропаст, някъде долу в ниското има долина и села, а ние наближаваме граничния пункт.

Граничният пункт е съвсем камерен, освен хижите за граничарите, няма нищо друго - нито заведение, нито бензиностанция.

От българска страна вече става доста по-широко и комфортно. Граничарите ме успокояват, че в Златоград ще открия бензиностанции.

В Златоград всичко е толкова мило и родно. Подобно на Ксанти обаче, местните май още не са свикнали с международния път и пътниците от Гърция се появяват в някакво ЖК, откъдето почти сами трябва да открият пътя. Тоя път врътнахме само две кръгчета, докато открием църквата, която търсехме.

Опитвам се да напиша нещо, нали е ден на писмеността


След това посетихме другата църква и направихме едно кръгче по чаршията. Леко се сдърпахме с адвокат К, защото аз нарекох чаршията „Людмила Живкова“, имайки предвид как равномерно, музейно  и изкуствено са разположени занаятчиите в отделни широки къщи, очевидно много след като оригиналната чаршия е била заличена от лицето на града, и как чаршията в Ксанти изглежда доста по-автентично и живо с наблъсканите един до друг в миниатюрни магазинчета търговци и занаятчии, а адвокат К смяташе, че и така си е достатъчно автентична и няма нужда да я обиждам с такива сравнения. Whatever. Може би ужасно тежкият преход и въртенето в двата града си казаха думата.



След това открихме камъка до който е бил убит Дельо войвода, същият, за който се пее в космоса.



Седнахме да ядем, защото в Ксанти само лекичко залъгахме глада. Кръчмата се оказа супер и на много стратегическо място - наблюдавахме миграцията на абитуриентите.

Искам и ааааз!

Първо обикаляха с най-яките коли из града, след това се групираха в шествие, начело с училищния автобус, а накрая се наредиха да дефилират някъде към центъра.



Сервитьорът потвърди думите на нашата домакиня от Порто Лагос - действително, най-лесно е да се мине през Кърджали.

Ние обаче нямахме време да гледаме всичко, платихме и тръгнахме да търсим бензиностанция. Златоград е също толкова патриотичен, колкото и Свиленград – няма от известните вериги бензиностанции. Всичките са местни и със странни имена. Избрах най-хубавата, то пък се оказа, че не издавали фактури. Да бе, не издават, my ass!

Продължихме към Кърджали и това беше един от най-вълшебните моменти от цялото пътуване. Пътят плавно лъкатушеше между хълмовете, но те бяха все още високи и красиви, слънцето хвърляше полегати лъчи в топлага гама, сенките бяха удължени и релефът - изразен. Толкова бях впечатлен, че специално спрях, за да си сменя батерията на апарата. Отвреме-навреме минавахме и през гъсти зелени гори.

Шел и ОМВ открихме чак в Кърджали!

В крайна сметка слънцето се скри, ние излязохме на главния път и вече пътешествието си беше като всички останали - просто трябваше да се приберем в София.


Аз използвах момента, за да видя колата колко вдига и как изпреварва. Беше много послушна, вдигаше без проблем до 180 като осичка, оставаше все така тиха и стабилна на пътя. Реших да не си играя с шофьроската книжка и само отвреме навреме се закачах с адвокат К, като го изпреварвах с висока скорост. Единствено не ми е ясно, дали това е бил той, защото стана тъмно и не различавах хората вътре в колата. ;-)

(Добавено по-късно: не бил той, сравних номерата на колите със снимките. Явно съм се закачал със случаен минувач ;-))

У дома съм си, а вече кроя планове за следващото пътешествие. Ще се възползвам докрай, ей!


Взех си упътванията у дома да си ги разучавам, че още не мога да разбера как да си регулирам облегалката на седалката.


2 коментара:

Стойчо каза...

Яко :) и ... лек път! :)

Анонимен каза...

Когато бях в Ксанти през миналата есен бях приятно изненадан от едно 12-13 годишно дете. Когато разбра че сме българи дойде при нас и ни каза: "И аз съм българин". Попитах го как се казва и ми одговори - Иса. Разбрах че е помаче и се зарадвах. Защото знам, че част от гръцките помаци се турчеят...

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)