вторник, ноември 30, 2010

Къде сте феминист(к)и и борци срещу сексизма? КЪДЕ СТЕ?

Къде сте феминисти и борци за равноправие?



Снимката е от тази сутрин и т.к. е правена с телефона, докато чаках червеното да ви кажа какво има на рекламата:
Полугол мъж с ясно видими вторични полови белези (брада, брадичка, плочки) при нечовешки условия на труд (посред зима и без работно облекло) влачи шейна с жена.

Къде сте борци! Няма ли да сезирате Комисията за защита от дискримаация, Амнести интеренешънъл и омбудсмана???

Отказ от отговорност: в предишната статия от нашия блог (Поправителен по демокрация) авторът беше обвинен в коментарите, че статията е манипулативна. С цел избягване на това обвинение, а и съм сигурен, че горния текст ви се струва манипулативен, пиша и този Disclaimer: гоце е гъз.

Още един отказ от отговорност: не познавам жив човек на име гоце

понеделник, ноември 29, 2010

Поправителен по демокрация

Когато гледам по телевизията протестите по морето, в съзнанието ми изникват едновременно няколко картини. Първо се сещам за потресаващите снимки от един блог на пътешественик на централния плаж в Монровия, столицата на Либерия. По плажа клечат хора. Това не са рибари, просто плажът се използва за... тоалетна.

Черните задници изпъкват изразително върху белия пясък.

След това се присещам за чистите плажове с кристална вода на Хърватско и Гърция. Градовете там напомнят Несебър по историческа съдба, но не и по днешната си участ - за разлика от побратимите си, Несебър изглежда като превзет от варвари, като оклепана с нечистотии и забравена антична руина в центъра на ориенталски пазар.

Защо ли наблюдаваме и други прилики с Африка? Един приятел разказва, че Лагос в Нигерия е също на брега, но до най-близкия поносим плаж имало около 4 часа път с кола. Следователно, като плажен стрес Несебър е по-близо до Лагос, отколкото до Дубровник и Кавала. Спомних си, как тази година сестра ми си спести последния плаж и нервите около него, защото ходенето на плаж в доста наши места на Черноморието не е почивка, а напрегнат труд.


 Плажът в Лагос, Нигерия. Снимка - Делян Иванов

На екрана се редуват морски сюжети. Като отломка от корабокрушение, от морето стърчи Несебър, върху който като плъхове са се скупчили оцелелите през кризи и катастрофи хазяи, кръчмари и амбулантни търговци. Бунтовниците не искат да повярват, че е дошъл и техния ред да понасят тежестта на живота в България и да видят как изглежда дебелия край. Провлакът е блокиран от народна барикада, а отбраната е пробита от полицията чрез обходен затворнически щурм по море. Несебърската свобода, попфолк героиня с изрусени къдри и почти голи гърди символизира съпротивата. Горящите автомобилни гуми до хилядолетните крепостни стени и свалените знамена допълват умопомрачителния постмодерен декор.


Свободата води народа. Снимка - bTV (има и видео на адреса)

Това поведение не напомня на стопани, а на окупатори.

Животът наистина е най-добрият белетрист.

Историята не е от вчера. Предшестваха я гротеската на местните избори в Несебър, дебеловратите момчета, които набучиха чадъри на всеки квадратен метър по пясъка, постепенното прорасване на бетонната джунгла в мегаполиса Равда – Св. Влас и ликвидирането на бившия слънчевбрягски „император“ Димитър Янков, председател на общинския съвет.

Разбирам местните. Жегнати са от това, че мечът на справедливостта посегна към тях, а не сече първо най-големите и най-наглите, както правителството обеща. Отвързаното куче на властта, вместо да погне крадците, захапа първо техния апетитно заголен на плажа задник. Доган уж проговори в Кочан, а вместо барбекюта във вилни зони, чак на другия край на България започнаха да къртят пристройки. Затова демосът е единен и изпълнен с праведен гняв, а „Андрешко“ наистина е архетипът на отношенията между българина и държавата му.

Взорът от нийде надежда не види. Несебърлии едва ли ще усетят съчувствие и подкрепа от тези, които сърбаха попарата на гостоприемството им дълги години – бившите им клиенти. Този път ще трябва да свият знамената и да изчакат търпеливо нашествията на багерите, на инспекторите на Юнеско, на следващия сезон и дори на следващите избори.

Защо обаче не виждам в списъка на защитниците на културното наследство президента Първанов, който безпардонно, с цената на международни скандали (като този в Мексико), лобира за назначаването на Ирина Бокова като генерален директор на Юнеско. В момента е застрашен най-големият обект на Юнеско в България. а големият приятел на организацията мълчи като риба. Може би, защото разбира културата така, както Иван Славков разбира спорта, т.е. като касичка, в която разни балъци са длъжни да му пускат монетки. Или просто специализира в ядрено-газов патриотизъм.

Междувременно, пясъкът от Слънчев бряг ще продължи да изчезва, вероятно докато богът на туризма и морето окончателно погълне богохулното поселище. Може да се присъедините към Фейсбук групата, ако желаете.

Протестират жителите на вероятно най-богатата българска община и очевидно, отговорът на този проблем не е пари.

Но каква е посоката? Какво трябва да правим?

Преди всичко трябва да си подредим приоритетите и да изберем между култура, сергии и мешана скара, между стотинки и милиони. Между утре и вчера. Да разделим илюзиите от реалността. Мутрите от бизнеса. Да дадем окончателна оценка на сатрапията на Тодор Живков и да го сложим в архива, а тези, които се възхищават от него, да изпратим в политическа пенсия.

И отново да се явим на поправителен по демокрация

Много се надявам, че в момента наблюдавам признаци на събуждане на здравия разум в България.

Трагичните развръзки в българския политически живот ни научиха поне на един урок - политиката не е китайска играчка за еднократна употреба. Да гласуваш за някой клоун, не означава само да смениш канала на телевизията, а да промениш вектора на собствения си живот.

Точно малките и слабите не трябва да обръщат гръб на закона, а най-ревностно да бдят над него. Защото законът е тяхната най-добра закрила. Колкото повече сила имаш, толкова по-малко ти трябва закон. Хората с бързи и х хубави коли се дразнят на ограниченията на скоростта.

Едно от големите цивилизационни завоевания е умението да се мисли в три перспективи - крактосрочна, средносрочна и дългосрочна. Ако поне за няколко дни човек преценява всичко, което прави по следния начин – какво ми носи това действие сега, след 6 месеца и след 20 години, то той може да събуди сили, които да променят живота му завинаги.

Едни хора без дългосрочна перспектива (славяните), се заселили на Балканския полуостров преди 13-14 века, но нямали навика да си строят къщи, нито пък да използват заварените антични сгради. Те си копаели землянките направо в мозайките на пода.

„България на 1329 години, Несебър на 3000“ написали те на транспарант от протестите в Несебър. И били прави.

А за какво им е притрябвало да излиза града от списъците на Юнеско? Ами, за да си... клечат в него.

Публикувано във в-к „Седем

събота, ноември 27, 2010

Бракът на тайните служби и реформаторската ДПМНЕ вече дава отровни плодове.

Членуващата в ЕНП „консервативна“ и „дясна“ управляваща партия в Македония - ДПМНЕ, премина границата между демокрацията и путинизма. Т.е. върви насилствен процес по подчиняване на медиите в услуга на властта.

Съвсем открито и съвсем по путински беше атакувана най-голямата частна телевизионна станция в Македония - телевизия А1.

Ако помните, телевизията беше партньор на ьTV в съвместния българо-македонски проект „Music Idol“.

Атаката е директно срещу Велия Рамковски, собственик на телевизията. Велия Рамковски е един от най-мощните олигарси в Македония, и един от най-ревностните градители на новия македонски идентитет, чрез фондациите „Рамковски“ и „Мисирков“

Акцията е замаскирана като данъчна проверка, но се провежда с множество процесуални нарушения, включително с насилие срещу журналисти. Шефът на данъчните говори за укриване на данъци и незаконно опаковане на смокини (!?!) в помещенията на телевизията (и тук).

Подробности по акцията - в Дневник

Акцията е резултат от брака между екс-югославските тайни служби и управляващата партия ДПМНЕ, която заложи главно на тях за целите на управлението и реформата. Като следствие, нито реформа има, нито управление. Лустрацията беше изоставена. За съжаление излязох прав - Груевски не овладя положението.

Македония е изпаднала в тежко положение, подобно на българското. На власт е „дясна“ партия, чийто единствен ресурс са полицейското насилие, структури и кадри. Отстрани със страшна сила върви избелването на партията на бившите комунисти, чиято задача в момента е само да отиграват високите топки, които им подават от властта. Ако екс-комунистите вземат отново властта, развитието на страната спира за още четири години. А Македония има остра, въпиюща нужда от реформи.

Още информация - в профила на Борян Йовановски.

PS. В суматохата може да е останала незабелязана атаката на ченгето Драган Павлович Латас срещу Милчо Манчевски, най-известният македонски кинаджия.

Надвиснало е и отварянето на досиетата от Белград.

петък, ноември 26, 2010

Мили спомени и ценна поука от Lidl

Когато преди 12 години поживях за няколко месеца в Брюксел, много бързо научих къде да пазарувам най-изгодно - в Lidl.

Във франкофонски Брюксел е трудно да се оправиш на английски, макар и по-лесно, отколкото във Валония (франкофонската половинка на Белгия). А когато влизах в Лидъл, попадах на езиков остров - отвсякъде се чуваше разбираема славянска реч (полски, руски, чешки, български) и арабски.

Пазарувах си храна за цяла седмица, за около 100 днешни лева. Единствените неща, които бяха вътре от познат производител, бяха кока колата, марсовете и сникърсите.

Не се ограничавах много - купувах си камамбер (2лв питката), пиле с къри, сирене фета (около 4 пъти по-скъпо от България, но пак много евтино за страната), полуфабрикати, всякакви меса и зеленчуци. Картофите бяха направо без пари (левче за 4 килограма). Алкохол не съм си купувал и тогава отвикнах да пия.

Единственото неудобство беше, че трябваше да влача торбите на трамвай и метро, за да си ги занеса у дома.

Със сигурност ще отида да преслушам някой от магазините в София през близките седмици, поне за евтин камамбер и бри.

За тези, които критикуват масовата истерия около магазините, едно напомняне. Ето, сега можете да си представите съвсем нагледно, как беше по комунизма. Евтини магазини, но грамадни опашки, защото всичко хубаво бързо свършваше. Това беше всеки божи ден. И много малко хора (ама наистина само една шепа) можеха да си позволят да критикуват животинските нрави по опашките, защото не им се налагаше да висят по тях. Защото други магазини просто нямаше. Съвсем обичайно беше през ден да висиш на такива антихуманни опашки я за топъл хляб, я за кока кола, я за някой деликатес от месо, да не споменавам зимния лукс - бананите и мандарините. И никакво разнообразие - по един вид от всичко (в редки случаи - по два). И нито помен от лъскавия имидж на Лидъл, соцмаркетите бяха обикновени грозни халета с желязна дограма и прашни прозорци.

Да, в нашето семейство имаше повечко неща - родителите ми пътуваха и влачеха през граница какво ли не, включително неподозирани луксове - шоколади тоблерон, нескафе, ядки, сиропи, кока кола и др. Това не ни спасяваше от опашки, а само ни подсещаше къде точно живеем, предполагам че и на моите родители им е помагало при бизнес разговори с майстори или тенекиджии.

Как ще ви се стори всеки ден да висите на такива Лидъл опашки, ама не за да гепите нещо на промоция, а просто за да имате какво да ядете у дома? Сега сигурно ви става ясно, защо магазинерите бяха толкова желана професия и ценно познанство. И защо всяка есен бурканената икономика на село вървеше с пълна пара.

Затова сега хипермаркетите тръгват с евтини банани, защото в съзнанието на много потребители „банани = празник“. „Пускането“ на бананите ознаменуваше началото на (Коледно)-Новогодишните празници.

Кой още жали за онова време, когато всеки божи ден беше унижение за човека? Евтино да, но със задължителните опашки. Точно такива.

Благодаря на Lidl, че припомниха как изглеждат.

снимка

И Темплара написа по темата: Бананова или народна република
Много хубав материал на Весела: Тодорживковата България ІV - дефицит и връзки

С любовта шега не бива в Народния театър

Тази вечер ходих на „С любовта шега не бива“ в Народния. Бях се потрудил предварително за билети и имахме най-добрите места - на първите редове, централно.

Защо обичам да ходя в Народния театър? Защото си мисля, че постановките там са най-близо до автора, с най-малко импровизации и творчески доработки от тукашните екипи. Много обичам директния контакт с класиците. Ако се търси оригинална преработка - ей го театър София, който иска да заповяда там. За съжаление, тази постановка е доста експериментална и много „ненародна“.

Историята е за един барон, синът му и племенницата му, които баронът желае да омъжи взаимно и така да си осигури старините.

Всичко е модернизирано - костюмите, аксесоарите, репликите, жестовете, походките. Целта е била, очевидно, да се излезе извън контекста на епохата и въобще извън конкретното време. Сериозният текст на Мюсе няма нужда от маймунджулъци по сцената, които имаше в изобилие. И така си е добър. Но може би просто одъртявам.

Спектакълът тежи на раменете на Владо Карамазов и Александра Василева, които правят отлични, отлични роли!

Аз Владо Карамазов не го долюбвам много, но нямаше за какво да се заям, а Александра Василева няма никакви колебания на сцената. Личи си, че актьорите се забавляват и това доста вдига качеството на продукта.

Пиесата разглежда темите за егоизма, за възпитанието на децата, за честността и естествено, за любовната игра и надлъгване. (Французи! Кой друг би сложил любовта в заглавие, като че ли не е ясно). Текстът е и остро антиклерикален (демек, против католическата църква), което ме накара да си помисля, че е писан по времето на Дидро и Волтер, но не, авторът е роден чак през 1820-та, когато Просвещението, Революцията и Наполеон са само спомен.

Наблюдава се известно родство с „Хамлет“, защото разглежда бунта на младите срещу определените за тях роли. Комичното е, че ролите са точно тези, за които младите мечтаят, но те не могат просто така да ги приемат и да не се бунтуват.

Нарочно или не, темата на Сарабандата на Хендел беше водеща в спектакъла, и то точно във варианта и от саундтрака на „Бари Линдън“ на Кубрик. Искаше ли нещо да ни каже режисьора с паралела към Бари Линдън или просто е гепил идеята за озвучаването, идея си нямам.

И задължителното за българските театрали фадо, което трябва да демонстрира бушуващите на момента емоции. Щото ние зрителите, няма да се сетим...

Юлиян Вергов е на познатата ни висота, макар и съвсем да изпростява на моменти. Тия от костюмите са го барнали с едно плътно прилепнало бяло клинче, което със сигурност събира очите на фенките, щом го гониха по сцената да го целуват и да му дават букети накрая.

Захари Бахаров и Йосиф Шамли бяха натоварени със задачата да покажат користолюбието, лакомията и пълната липса на духовност у Католическата църква. И се справят. Чудя се само, дали беше необходимо да гледаме на Захари Бахаров голите кълки и чорапките с жартиери за да се убедим в тезата, още малко и щеше да ни покаже и снежнобелия си задник. Пак да си помрънкам, че не беше необходимо да е толкова буквално фарсово всичко.

И беше ли необходимо Розет да е толкоз безнадеждна?

Сценографията е базирана върху „Тайната вечеря“ на Леонардо и Светия Граал. Непоклатимостта на вечното, около което се върти дребното и всекидневното. И виното, божията кръв, която се излива разточително. Дори сипват истинско вино, което мирише в залата.

Излязох от театъра с глава, пълна с бръмчащи мисли. Очевидно си е заслужавало.

вторник, ноември 23, 2010

Могат ли с един милиард лева да се броят таксови марки?

Спомняте си, когато говорихме за таксовите марки като начин да не се плащат чудовищните монополни банкови такси за преводите за административни услуги от държавния апарат и общините.

Има развитие. Депутатът от СДС Михаил Михайлов е задал въпрос на Цветан Цветанов (стенограмата тук):

„Защо на гишетата за заявления за лични документи не се приемат като платежен документ държавни таксови марки, както е по закон? Явяват ли се те законен платежен документ, както е указано в Закона за държавните такси, чл. 2, ал. 1 и чл. 4, т. „д”?“

Цветанов отговаря:

„... Следователно е налице законово основание формираните приходи от такси за издаване на български лични документи да се разходват за специални цели. Това предполага точно отчитане на постъпленията и изключва заплащането на държавни такси за издаването на български лични документи чрез държавни таксови марки, приходите от които на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси постъпват в републиканския бюджет още от момента на закупуването им от техните разпространители.
Отделно от това в чл. 2, ал. 1 от Закона за държавните такси е определено, че те се заплащат в брой или с държавна таксова марка, но в следващото изречение е посочено, че министърът на финансите определя в кои случаи таксите се събират в брой. В момента липсва такъв нормативен акт. За да се приложи заплащането на държавни такси с държавна таксова марка, е необходимо Министерството на финансите да изпълни изрично разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за държавните такси.“

Ако не ви е ясно, да преведа. Проблемът на министерството с един милиард бюджет е:
- че не може да брои таксови марки и да ги отчита;
- не може да измисли никакъв начин за съвместна работа с министерството на финансите;
- министърът на финансите е безсилен да изпълни закона. МВР не може ли да го „респектира“?

Също така е ясно, че е подготвена мекичка юридическа възглавничка - а именно разни трикчета с формулировки и дефиниции, така че да се обоснове грабежа с това, че средствата трябвало да се превеждат на подизпълнители (!?!?). Като че ли това е единствената дейност в българско министерство, за която трябва да се превеждат пари на подизпълнители.

А дали не е по-логично обяснението, че докато тази банка е на власт, промяна няма да има?

Ходете да си платите рекета, защото Цецо не може да брои, а Дянков го е страх.

понеделник, ноември 22, 2010

Ето как се прави



Върнах се от Будапеща. Ще се опита да го опиша в отделен пътепис, но докато се стегна за това ще ви покажа най-забележителното и, признавам си греха, най-радостната за мен гледка, видяна по терминалите на летището във Виена (полетът ми беше транзитен)



Не знам дали се чете ясно – горе над кабинката има син надпис Raucher/Smoker

Иначе е много хуманно направено – на вратите има дупчици да влиза въздух, а на къде отива после не можах да разбера.

Сигурен съм, че това в България няма да стане, но горната гледка много добре обяснява, защо ми се живее във Виена, въпреки, че София ми харесва много. (Много повече от останалите български градове).
А в Българсия това (горното) няма да стане по същата причина, поради която Несебър ще бъде застроен, улиците ще са мръсни, Камчия ще заприлича на Слънчев бряг, BMW-тата ще минават на червено, а пешеходците ще мрат по пешеходните пътеки – „Тоя ли ще ми казва на мене!“

Но пък на връщане, вече в София, в кръчмата пред нас течеше щур купон, чалагата се чуваше на половин километър (12 през нощта!) и народът вътре се радваше и веселеше („ръцете горе, хайде всички!“)

Послепис: снимката е от телефона. Бях и с големия фотаапарат, но ми стана жал за горките в клетката да ги снимам като маймуни, та реших, че с телефона ще е по-дискретно


събота, ноември 20, 2010

Опознавателно

В животнския свят опознаването „свой-чужд“ става със специални миризливи химикали, които се наричат феромони. По тях се познава коя пчеличка от кой кошер е, и дали случайно не е нахълтал бръмбар в мравуняка. В политическата джунгла ролята на феромони играят ключовите фрази и отношението към съдбоносните въпроси.

С особена острота днес стои въпросът – накъде потегляме сега?  Кой е истинският лидер и кой е фалшификат? Дали трябва да поискаме нещо различно от една стотна от наследството на Живков, който сам нарече режима си „недоносче“, или пък който наследникът му Петър Младенов зрелищно довърши, обявявайки капитулацията на режима и икономическата катастрофа.

Независимо от етикетите, геополитическата ориентация и отношението към тоталитарното минало са индикаторите на двете политически гнезда в България.

Премиерът излъчи грешния феромон, хвалейки комунистическия диктатор и без да иска (дали) се присъедини към мухлясалото патриотарство на президента, който няма власт над съдбите, но злоупотребява с душата на българите.

Няма място за шикалкавене. Нормалните хора не могат да се преструват, че нещата вървят в правилната посока. Към трите фалита на Живков ли сме се запътили?

След благоприятното разрешаване на въпроса с нашата геополитическа ориентация, вторият ключов въпрос на политическия феромон е отношението към тоталитарното минало и неговият символ - Тодор Живков.

И дори не става дума за разпределение по оста ляво-дясно. По-скоро става дума за това кой принадлежи на миналото и кой принадлежи на бъдещето.

Това е и една от причините центристките партии да нямат много щастлива съдба у нас. Защото център между лъжа и истина няма.

четвъртък, ноември 18, 2010

Късче безценна проза

Колко пъти ви обяснявам, че животът пише най-хубавата проза? Бойко Борисов, „Тази сутрин“, ьTV, 15-ти ноември 2010г., откъс (транскрипция - агенция Фокус)

...

Водещ: Путин извини ли ви се, че закъсня час и половина?

Бойко Борисов: Аз знаех, че ще той ще закъснее.

Водеща: Каква беше причината? Защото този път не ИТАР-ТАСС, а „Комерсант” обяви, че едва ли не ви го връща, след като вашата среща през септември 2009 година в...

Бойко Борисов: В петък на обед, поради техните схеми за сигурност, все пак са воюваща държава, дори да приемем, че има излетял самолет горе, който да ги прихване някъде, час и половина не може да се върти, без да го засекат радарите... Даже аз, ако ми погледнете програмата от един часа имах футбол. (а журналистите, нека висят на летището? – к.)

Водеща: Тоест, вие сте знаели?

Бойко Борисов: Естествено. Така че, просто вижте, другите държави, правителствата си имат медии и си играят през тях, щото знаят, че пък българската... Моля?

Водещ: Да не би да искате си имате медии, за да си играете...

Бойко Борисов: В този смисъл е хубаво да си имаш медия, защото тя работи в... Особено, когато в другите държави има медии, които четат и захапват всичко, което им пускаш на стръв и го захапват като балон...

Водещ: Мислите ли, че нямате медии, господин Борисов, сериозно?

Бойко Борисов: Не, нямам.

Водещ: Медии, които толкова ви плюеха преди изборите, които толкова играеха с тройната коалиция, в момента сте техен любимец, но това е друга тема, за която няма да искате да...

Бойко Борисов: Не е друга тема, кои медии? Хайде, тогава да стигнем до тях и да ви питам и вас кои сте вие?

Водещ: Кои сме ние? Какъв е проблемът?

Бойко Борисов: Аз си спомням, че преди изборите вие ме плюехте много, като телевизия. Така че нека да... Аз не съм се намесил на нито една медия в работата. И както виждате, като ме поканят отивам и се обяснявам като ученик по всички теми, които ви интересуват.

Водеща: Добре.

Бойко Борисов: Но такива подмятания, ви моля да не ги правите, защото когато пък някой... Защо не коментирате медията, да речем, на посредника на „Газпром” – „Овергаз”, който толкова много, хайде, да не говорим, че те имат много пари, могат да ме осъдят, проблеми ни създават. А вие го цитирате всяка сутрин и го държите лично вие в ръка.

Водеща: Както всички останали медии.

Водещ: Кой вестник?

Бойко Борисов: Вестник „Сега”.

Водещ: Какъв е проблемът с вестник „Сега”?

Бойко Борисов: Значи, на вас ви е направило впечатление, ако някой вестник е писал хубаво за мен, а не ви е направило това, което всеки ден за всичко, по всички теми, безобразно ме плюят, да не говорим за карикатурите. Това не ви е направило впечатление?

Водещ: Прави впечатление, че по същия начин бяхте оплюван и в други медии, ако трябва да сме точни.

Бойко Борисов: Да. Така, но на вас това не ви е направило впечатление.

Водещ: Напротив, прави ни впечатление.

Бойко Борисов: Вие не казахте - в едни медии толкова много ви нападат.

Водеща: Ако излезем от конкретиката на конкретните медии...

Водещ: Някои ви нападат, други ви хвалят.

Бойко Борисов: Да.

Водеща: Да, е много хубаво медиите да бъдат критични.

Бойко Борисов: Защо не казахте, примерно, в самата ваша телевизия, че няма нито един ден, нито едно предаване, в което да не се напада правителството? Имате пет дни на Слава Трифонов, който не спира да напада правителството. Имате Светла Петрова, в събота, която не спира да напада правителството и в неделя Баджева не спира да напада правителството. Сиреч, БТВ нямаме нито един ден от вас, един ден поне дайте почивка на правителството.

Водеща: Основната функция, господин Борисов, на медиите, е да бъдат критични. Когато не са критични, означава че не са журналисти.

Бойко Борисов: Бъдете към всички критични.

Водеща: Опитваме се да бъдем към всички критични.

Водещ: Опитваме се, и мисля че го правим.

Бойко Борисов: Добре, ваша работа си е. Аз не се меся нито на тези, които говорят хубаво, нито на тези, които говорят лошо. Исках само да ви кажа, че понеже така лесно клъввате на всички западни или източни публикации и тук се разнася... Ами, напишете нещо вие, като телевизия, и вижте дали руската, или германската, или френската преса ще ви препечатат и ще отидат при техните си премиери да ги питат, че виждате ли в БТВ журналист е питал еди какво си.

Водеща: Все пак това са световни лидери.

Водещ: Не забравяйте, че функцията на медиите е да бъдат критични и няма нищо лично срещу вас, това се дискутира...

Бойко Борисов: Правете го, но ето, давам ви пример.

...

сряда, ноември 17, 2010

Справедливостта е колективно дело

Съжалявам ги хората от Несебър. Свикнали на максимата „Строгостта на законите се компенсира от тяхното неспазване“, сега се чудят откъде им се натресе Цецо с багера.

Иронията на ситуацията е поразителна. Ако човек погледне през залива, ще види бетонното море на Слънчев Бряг. А там нямало незаконни хотели. Обещаните 750 незаконни сгради са май само бараки, будки и прочее паянтови конструкции.

Дори пясъкът в залива е на изчезване и пак всичко си е законно.

Само дребните рибки ще пострадат, тези надстроили мансардичка, стаичка или сковали тенекиена барака. Действали на принципа „всички правят така“ и сега трябва да си платят. Мислили са си, че първо ще пострадат най-наглите.

Нищо подобно, най-наглите са си опекли работата, узаконявайки си золумите.

Протестират защо не им разрешават и на тях да не спазват закона.

Надявам се сега да подхванат нещата от другия край - да си спомнят как са си избирали кмет и общински съветници и как са си мълчали, докато добре облечени предприемачи са унищожавали залива и града. И най-вече да се усетят, че неспазването на закона е стратегия, която удря най-вече тях - редовите гласоподаватели, данъкоплатци и жители на региона.

Всичко опира до това, каква е идеята да има закони и право.

И след това, кой знае...

PS. Почти същата мисъл, но в по-сложна форма, при Калин Янакиев

вторник, ноември 16, 2010

Защо имаме пътеписи от Дубровник и нямаме подобни от Несебър

Знаете, че криво-ляво крепя най-добрия сайт за пътеписи в българоезичното интернет пространство (освен, че съм скромен, съм красив, умен и богат ;-) Работата (по-скоро хобито) по събирането, систематизацията и публикуването на почти 1200 пътеписа (към момента) води до някои наблюдения и въпроси. Пътеписите не се подбират по място – т.е. изобщо не е задължително да са от чужбина и като цяло се старая ако не веднъж седмично, то поне два-три пъти в месеца да има пътепис от България.


Пътнически кораби в пристанището на Дубровник


В общия случай (разбира се, че има изключения) хората пишат пътеписи, когато мястото и преживяванията са им харесали и като цяло силно критични или негативни към описваното място пътеписи не се срещат често. Същото важи и за пътеписите от България – човек иде до някое готино място и го описва, след което го праща при мен за публикуване


Още един кораб чака на рейд (снимките са правени в един и същи ден с 3 часа разлика)


Какво можем да прочетем обаче за

двете перли на Балканите – Дубровник и Несебър

– на нашия пътеписен сайт?

Общото между двата града е, че са част от световното културно наследство, като разликата е, че Дубровник преживя няколкомесечна обсада и обстрел с лека артилерия по време на войните в бивша Югославия.

За Дубровник в сайта има отделна категория, в която към момента са публикувани около 15-16 пътеписа, колко обаче са разказите за Несебър? Без да правя специално търсене, но не мисля, че са повече от един (ако изобщо има)!!!


Защо в Дубровник всеки ден акостират 3 пътнически кораба, а когато това се случи с един кораб в Несебър, то това излиза в централните новини на националните телевизии?


Обяснението е просто и го оставям на вас, ето и малко снимки:



Баба храни внуче (Дубровник)

Агенция продава имот (Несебър)


А сега оставам на вас да намерите разликите между последните две снимки и да дадете обяснените защо имаме много разкази за Дубровник и практически никакви за Несебър

Снимките от Дубровник за мои (от Patepis.com), а снимката от Несебър е от сайта на агенция за недвижими имоти – т.к. не съм искал разрешението им да ползвам снимката, давам линк към обявата с която те продават имота, надявам се това да е достатъчна компенсация :)

И малко самореклама: Всичките пътеписи в Patepis.com - потърсете Несебър ;-)

Уточнение, за да избегнем анти-български или расистки изказвания: Смятам, че поредността на приемане на отделните държави в Европейския съюз най-точно отразява и тяхната европейскост, близост до европейските ценности и тяхната готовност да влязат в Европа, но това не пречи на Дубровник да приема по 3 круизни кораба всеки ден


Обвновление (Ъпдейт ;-) : Признавам си, че се изтрепах докато намеря снимка от вътрешността на Стария град на Несебър, която да бъде добронамерена. Първоначално намерих тази от обявата за имота по-горе, но след още няколко опита намерих и долната снимка, която според мен точно показва защо в Несебър заможни туристи или поне пишещи пътеписи не стъпват. Още повече, че снимката е от класацията на Дарик радио за най-добър град за живеене в България – т.е. снимката иска да покаже хубавото в Несебър. Ето го това, хубавото:


Времетръсна зона

С лека завист  взаимствам от страхотното заглавие на Пипилотка, за да кажа на глас някои притеснения, които ми се въртят в главицата напоследък.

Теорията на управлението е математическа дисциплина с малка популярност в България, описва се с уравнения, някои от които са сравнително прости, но има фундаментално значение за разбирането на физически, климатични, обществени (в това число икономически, демографски и т.н. ) процеси.

Съществуват уравнения за прехода (описващи т.нар. „преходни процеси“), които  могат да се сведат до емпирични правила -

"Колкото по-бързо се променя дадена система, толкова по-нестабилна е тя". Това може да си го представите по следния начин - за бърза промяна е необходима много енергия. Нормално е, щом помпате енергия (финанси, хора) с огромна скорост в дадена система, тя да бъде сериозно застрашена.

"Ако промяната е твърде бърза, достигането на ново стабилно състояние е проблематично и е свързано с големи трусове", - това е ефектът на махалото. Представете си топка, която пада от седмия етаж, когато стигне до земята тя изпитва нечовешки стрес и подскача няколко пъти за да се кротне в ново стабилно положение върху земята.

Какво забелязвам. През 2003г един скъсан кабел на дъното на Средиземно море предизвика сериозни трусове в българския интернет пазар.

През 2001 година атентатът срещу две сгради в центъра на Ню Йорк предизвика глобални политически размествания.

Вулкан в Исландия предизвика блокиране на въздушния превоз в цял свят и особено пострада Европа.

През 2010 година един паднал стълб наруши електроснабдяването на цялото южно Черноморие.

Звучи еретично, но тази изключителна нестабилност на обществото, в което живеем, показва потенциал за огромни промени, незадължително положителни. Другото име на такива внезапни и радикални промени е катастрофа.

Идеалът в момента е бързият растеж и това е разбираемо. Особено държави, които са живели бедно в продължение на дълги години (бивши комунистически страни, бивши колонии..) искат да бъдат свободни и проспериращи и издигат в култ бързия растеж. Цената на бързия растеж е нестабилността.

Икономическата криза се скрива от погледа, но май не си е тръгнала. Ирландия сдава багажа, Меркел предупреждава: „Ако фалира еврото, ще фалира и Европа

Как, как точно реагираме в България? От коя страна на разлома ще се окажем - при успешните или при катастрофиралите?

Внезапното застрояване е типичен пример за нестабилна система.

понеделник, ноември 15, 2010

Тъжни тропици и едно умно издателство

Участвам в инициативата на издателство „Лик“ за предоставяне на книги на блогъри срещу рецензия. Идеята е страхотна и искам да я подкрепя. А искам и още книги ;-)

Аз си избрах книгата на Клод Леви-СтросТъжни тропици“. Причината беше, че това е автор, от който –

  • нищо не съм чел;
  • но е цитиран често от хора с много дипломи;
  • обикновено тия отгоре ги смятам за преструващите се, че са „твърде учени“ и исках да разбера от какво точно се прехласват;
  • в анотацията която прочетох отгоре-отгоре ставаше дума за пътеписи, а пътеписи си мислех, че бих могъл да преглътна от произволен автор.

А каква беше реалността?

„Тъжни тропици“ се оказа една грамадна тухла, с която почти всеки може да убие човек  (536 страници!). Ако не бях поел ангажимент, сигурно щях да я оставя на 50-тата страница.

И добре че не я оставих.

С първите стотина страници се борих като прасе с тиква, още повече че бях на плажа. Ако има нещо, за което авторът да не го бива, това е теоретизирането. Безкрайни изречения по един абзац, неясни мисли, безкрайни меандри на разсъжденията. Аха-аха и бях готов да го разобличавам като фалшификатор.

Колкото повече обаче повествованието приближаваше Бразилия и джунглата, толкова по-интересно ставаше.

Разказва се преди всичко за три индиански племена – Бороро, Набмиквара и Тупи-Кавахиб, в чиито селища Леви-Строс е прекарал години. И тогава вече книгата става магическа и не ти дава сърце да я оставиш. Има и снимки.

Пътешествието в обществата на тези хора, които живеят по начин, съвсем различен от европейския, които ядат странни неща, които имат интересни разбирания за брака, смъртта и дипломацията е от близка дистанция, с много любов и разбиране. Няма и грам превъзходство на „цивилизования“ бял човек над „диваците“.

Наблюдението над тези племена дава възможност на Леви-Строс да погледне под неочакван ъгъл собственото си общество и в заключението творчески да интерпретира понятия, които в „цивилизования“ свят приемаме за даденост - класовите различия, престъпленията и наказанията, моралът в семейството и отговорността на лидерите. Сигурно и настъплението на нацизма и съдбата на евреите също са го подтикнали към размисли.

Определено е книга, възбуждаща въображението и стимулища мисленето.

Казват, че Клод Леви-Строс е структуралист и позитивист. Не разбрах точно какво значи структуралист, но разбрах какво значи „позитивист“ и аз май съм такъв (смятам за наука доказаното с експеримент). Изненада ;-)

Ще сложа и цитати от книгата по-нататък.

Личат следите от борбата ми с литературата.

Други блогъри, участвали в инициативата:

неделя, ноември 14, 2010

„Чайка“ в театъра на армията

Гледах „Чайка“ на Азарян в „Българска армия“.

Затутках се, както обикновено, и взех такси.

„Към театъра на армията.“
„Добре.“

(минава около минута)

„Батенце, може ли да те питам един бакшишки въпрос?“, подхваща разговор шофьорът.
„Да.“
„Къде е тоя театър на армията? “
„На „Раковска“, близо до кръстовището с „Руски“.“

(усещам, че не е много ясно)

„Срещу градинката на „Кристал“.“
„Това да не е някъде до „Силикон“?“
„Съседната врата.“

В театъра владееше леко потискаща обстановка. Не е ремонтиран скоро. Един чичо продаваше програми по левче, но се укри някъде в антракта, когато исках да си взема. Бюфетът е една масичка с безалкохолни, ядки и вафлички във фоайето.

Не бях гледал „Чайка“, а и не я бях чел. Постановката има интересна структура - едно дълго действие (а в оригинала е в 4?) и едно кратко, много кратко, като епилог.

Действието се развива в любимата на класиците руска провинция, в богаташки дом.

В „Чайка“ изкуството наблюдава себе си. Завръзката е в театрална постановка, в която младите заявяват себе си пред старите.

Става дума за отношението на изкуството към човека и на човека към изкуството. Както и за любов. За жените, които понякога взимат грешно завоите около звездите на деня. За тарикатите, които са превърнали изкуството в бизнес. За смъртта, която дебне някъде съвсем наблизо, зад декорите.

Почти всеки герой има амбиции - кой артист, кой поет, кой писател.

Местният лекар, който е абсолютен циник, вярва само в облекчаването на болката, но не и в лечението.

Много интересна е динамиката между майка и син, които ту се ненавиждат, когато говорят за изкуство и са много привързани, когато са просто майка и син.

Изострената чувствителност на младото поколение ги води до непоносими крайности, които се разрешават взривоопасно.

И пълна липса на герой, с който да се идентифицираш.

Постановката е окей, игра се на полупразна зала, което е жалко, защото актьорите заслужават повече. Заю Баю Лидия Инджова прави доста добра роля. Ще я наблюдавам с интерес.

Причината да останеш

„Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно“, средновековен автор, около 1000г.

Преди няколко дни наблюдавах пристигането на евтиния полет от Лондон на летището в София и докато чаках скъпите ми роднини да се появят на вратата, ухото ми галеха най-разнообразни диалекти, включително и няколко македонски. Вратите автоматично се плъзгаха и от тях изникваха, един по един, или на групички, спретнато и по европейски облечени българи, предизвикващи радостни възгласи ту тук, ту там в тълпата.

Опитвах се наум да преценя, коя групичка кого чака, и не се справях особено добре.

Спомних си за моите съученици, които бяха между първите, които хванаха пътя навън. Най-добрите ученици, шампионите по олимпиадите, най-добрите музиканти, най-големите мечтатели, най-хубавите момичета, отидоха да учат, да работят и да бъдат себе си извън България. Колко ли хубави неща не се случиха тук, просто защото те са там...

Както и моите приятели днес, така и първобитните хора, още по времето на пещерите и наколните жилища непрекъснато са били изправяни пред въпроса къде да живеят и къде да отглеждат децата си. Доживялото до наши дни изкуство на фън шуй подсказва, че тогава, далеч в миналото, нашите облечени в кожи и препаски прадеди, нарамили каменните брадви, с религиозно усърдие изследвали качеството на почвата и на водата, силата и посоката на ветровете, мекотата на климата и валежите, наличната храна и възможността за отбрана, за да си подберат място за дом. Но, скоро хубавите места се понапълнили, съжителите започнали да се ръчкат с лакти в ребрата и се появила нуждата от правила, които да уреждат съвместното живеене и съвместното ползване на природните дадености. Така първите хора били принудени да измислят цивилизацията, а следващите - емиграцията.

Поради прекрасната си и щедра природа, днешните български земи били точно сред тези чудесни местенца, където всеки искал да живее и затова тук изскача толкова материал под лопатите на иманярите.

Хилядолетия след първоначалното завземане на територии, причината човек да се засели някъде, вече била друга – това били правилата, хората и построеното от хората. Водещи мотиви за заселване или преселване станали свободните хоризонти, данъците, уредеността на държавите, законността и мощта на икономиката, от които произтичало личното благоденствие и щастие. Било време, когато несъстоятелният тоталитарен социализъм пречел на свободното движение, защото нямал какво да предложи на гражданите си. Затова сега, уж парадоксално, толкова много хора се опитват да избягат от райска Куба, и искат да се промъкнат в негостоприемните пустини на Австралия и Израел или в ледената тундра на Канада. Причината моите приятели да искат да останат там, се крие в обществото, а не в природата.


Денонощието има 24 часа, а годината - около 8800. И всеки час е сбор от мигове, които човек иска да преживее по-ефикасно, по-приятно и изпълнени с повече смисъл. Ако моментите, които дават смисъл на живота ни, са повече от безмислените или неприятните, те ни задържат като котва на едно място. Причините следват хората, а хората се раждат и умират. Бабите заминават при новородените си внуци на Запад. Родовете се късат, щом възрастните си отидат. Любимите учители се пенсионират.

Хората и спомените от детството обясняват магията на родината, а именно – защо мизерни и негостоприемни държави събуждат топли чувства в излетелите от гнездото пиленца, защо тези добре облечени хора със самочувствие търпят опърпаната зала за посрещачи, наглите бакшиши и практически липсата на удобства (няма дори безплатен интернет).

Нормалното човешко същество мечтае да се реализира и да съществува в хармония. Всичко хубаво, което ни заобикаля, се дължи на конкретни личности, на личности, които работят много за мечтите си. Всичко хубаво се прави със много страст, упоритост, талант и понякога – с пари. Всичко, което приемаме за естествено и необходимо – пощата, която доставя пратките навреме, чистата вода от водопровода, светването на лампата, когато натиснеш ключа - всичко това е дело на хора, които са вложили живота си в някоя идея, които са треперели над всяка дреболия.

Не се хващайте за парите. Всеки инвеститор ще ви каже, че пари има, но за да дойдат, се изискват две неща – качествени хора и качествени проекти.

Ролята на правителството не е в това, да се прави на предприемач с общата каса, не е и в това, да ни залъгва с измислени поводи за национална гордост. Най-важната задача на правителството е да създаде условия за пълна реализация на талантливите и амбициозните, комфортна среда, която да им даде възможност да създават причините за оставане в България.
Да генерира притегателната сила, която да прави оловна всяка крачка към гишетата за регистриране на багажа. Да усилва радостното очакване, щом хванеш самолета наобратно.

И аз, и приятелите ми, имаме мили спомени от училище. Но, замислете се, големият плач по образованието по времето на социализма не е ли, защото паспортният капан спираше талантливите студенти и преподаватели да заминат на по-нормални места? Носталгиците, готови ли сте да затръшнете решетката отвътре?

Дори географското местоположение на България, с което се опитваме да примамим чужди капитали, е реална заслуга на реално съществували личности - на Аспарух, разположил държавата отсам Дунава и на Крум - първи запазил парцелче върху пътя между Ориента и Европа.

Какво се получава, ако родината ти се пълни с неприятни хора, в чиято компания не искаш да се намираш? Например, ако не искаш руски олигарси да перат на Камчия, ако не желаеш да си мълчалива публика на изцепките на мутрите в София, или пък нямаш нерви да търпиш издевателстващата бюрокрация?

Можеш да си купиш все по-евтиния еднопосочен билет.

Така, постепенно, всяка държава се изпълва с хората, които я заслужават.

С всеки визионер, нежелаещ да търпи малоумието на администрацията и поел към единствения сигурен изход от кризата (този на края на бул. „Брюксел“) си заминават от едно до стотици работни места. Заминават си и инвеститорите, които не се чувстват спокойни, а и които виждат (инвеститорите не са тъпи) как хората, на които разчитат, също напускат. Заминават си и надеждите за модернизация.

Инвестираме в безумни ядрени проекти, натоварени с икономически, политически и екологични рискове, които няма да запушат човешкия поток, който напуска България, и не инвестираме в справедливост и качество на живот. А справедливостта, господа министри, както е известно поне от хиляда години, привлича хората, но включва поне гарантирано право на собственост.

Дали не е по-разумно да си даваме парите за по-хуманни начинания – например за топлоизолация, подлези и образование, вместо за още една мегаломанска авантюра.

Разбитите тротоари и калните улици са проекция на посредствеността, която държи властта и на пачката, която купува съвести. Или и на двете. Съдбоносно важно е България да стане място, където е по-приятно да се живее и е по-лесно да се реализират хубави идеи.

Много символично, платното на естакадата към летището е в отлично състояние, а това за връщане – все още в ремонт.

Отне ми много повече време да се върна, отколкото да отида до там.

България умира.

Това е държава, в която будителите си имат ден, а ченгетата - ранно пенсиониране.

Публикувано във в-к „Седем

Клик за по-едро. Заслужава си.

събота, ноември 13, 2010

Годишните награди на БГ Сайт 2010 бяха раздадени

Вече 11 години се раздават годишните награди на БГ Сайт – събитието, на което всяка есен се броят пилците в интернет.

Трета година подред съм в “Експертния съвет“, който присъжда специалните награди, на специални хора, проекти, фирми, без които българският интернет не би бил същият.

Списъка с наградените можете да видите тук, да не изброявам.

С голяма радост приех да връча наградата на Огнян Младенов, който превърна заниманията в България със SEO от нещо на ръба на закона и етиката, в нормален бизнес и който хвърля огромни усилия в организирането на събития и в обучение на специалисти.

За съжаление Оги беше болен, та наградата вместо него прие Деси Бошнакова.


Другите със специални награди бяха – Томас Хигинс, който 10 години неуморно инвестираше в интернет бранша в България и Superhosting, които не само предлагат много стабилен хостинг и отлична поддръжка, но и спонсорират всички събития, свързани с Интернет.

От останалите наградени искам да отбележа Иван Стамболов (sulla.bg), който съвсем заслужено грабна награда, защото вдига много високо летвата на писането в Интернет. Наградата му връчи лично Ваня Щерева (клипчето отгоре)

Нагледният му материал за усвояването на еврофондовете ще повиши много разбирането на тази деликатна материя.


И отново браво на Жустин Томс, неуморният мотор и сърце на конкурса, без която нищо от тези хубави неща не би се случило.

 Жустин (с букета) връчва награда на SuperHosting.

петък, ноември 12, 2010

Събирайте парички за подарък: DELL Streak

Време е да си сменям мобилния телефон и се ослушвам за качествени оферти. И понеже си вра носа навсякъде, издействах си щедро предложение - да тествам за десетина дни мини таблета на Dell - Dell Streak с 5-инчовия екран.

Първи впечатления
Таблетът-телефон (има място за SIM карта) е с приличен 5 инчов екран, лек и тъничък - около половин сантиметър. Като размер идеално пасва на ръчището ми и спокойно се побира във вътрешен джоб на сако или яке. За летния сезон може би няма да е много удобен да се носи просто така, но за сезоните с връхни дрехи е много подходящ.


Образът е много ясен и ярък и с добра резолюция, вижда се ок, включително и на силна слънчева светлина. Аз не харесвам гланцовите повърхности заради отблясъците и заради мазните следи, които оставят пръстите по тях, но в магазина изглежда имат по-търговски вид от матовите и затова са на мода. Ако някой e чувал за матов таблет, да докладва. Екранът е multitouch, което принципно е страхотно удобство, но освен за приближаване/отдалечаване (zoom) за друго не знам как да го използвам.

Таблетчето дойде без калъфче и без упътване, тъй че преминах истински crash course (обучение с бой) едновременно по смартфони, android и таблети.

 Ползвах WiFi интернет и съм доволен


Знам, че iPhone и iPad са само с един бутон, докато Streak има няколко. Не ми пречеха. Трите бутона на лицевата страна са „Начало“, „Меню“ и „Назад“. Отстрани са спусъкът за фотоапарата, вкл/изкл и регулирането на звука. Реагират логично и има нужда от тях, особено от регулиращия звука. Малко не ми допада бутона „Назад“, защото мина време, докато науча, че има и функцията да гаси приложенията, освен да връща един екран назад.



Връзки
Както споменах, има място за SIM карта, USB порт, Bluetooth и WiFi интернет. Не съм пробвал интернет през SIM картата, тая карта ми е резервна, предплатена и нямам интернет. Обхватът на WiFi e приличен, по-добър от този на лаптопа ми (но все пак Streak много лесно го вдигам във въздуха и го насочвам насам-натам, за разлика от лаптопа). Производителят е взел малко идиотско решение USB-то да е някакъв си негов стандарт, така че ви трябва спец $$ кабелче за връзка. Хубавото е, че същия кабел се използва и за зареждане на устройството и че може да се зарежда от компютър.



Android 1.6
Това е операционната система, с която дойде моето таблетче. За пръв път пипам смартфон, не мога да сравнявам с други системи, но андроида ми харесва, особено опциите да си свалям допълнителен безплатен софтуер от Market. Интерфейсът е съвсем поносим.


GPS
Има система за позициониране, използваща Google Maps, и още не съм открил има ли възможност да се ползва без достъп до Интернет. С интернет се ориентира бързо и доста добре. Показва разумни маршрути (не знам само съобразени ли са с ремонтите по метрото).



Клавиатура
Идва с англоезична латиница, която е доста удачно проектирана, ако пишеш само на латиница, но няма как да компенсира липсата на кирилица.

Батерия
Батерията май не държи повече от ден при интензивна употреба, а и аз никога не я оставях да свърши. Винаги гледах да ми е добре зареден, за да си цъкам ;-). Ако човек го използва по време на път, може би трябва да си носи няколко заредени батерии.

Приложения.
- Браузър
Има множество полезни приложения, които си идват със системата. Иконките са разхвърляни между 4 тематични десктопа - 1 празен, 1 интернет, 1 мултимедиен и един социален.
Вграденият браузър - вероятно някакъв Chrome, работи добре, но май не е пригоден за натоварванията, на които аз го подлагам. Когато пусна моя Google reader през уеб с около 500-600 фийда, започва да се задъхва и понякога гърми, особено на по-тежките фийдове. Много е досадно като гръмне, защото трябва да стартирам браузъра отначало, който не помни къде е бил, а и материалът, който съм четял когато се е скапал браузъра, вече е маркиран като прочетен, та трябва да правя фокуси да го издирвам отново.

Инсталирах си допълнително и Opera Mini, има по-едър шрифт, автоматично приближаване на текстове и линкове (за всички страници!), и други екстри, но някои сайтове изглеждат доста по-добре във вградения браузър по подразбиране.

- Скайп
Добре бе хора, вие нормални ли сте – skype не е част от пакета по подразбиране, и дори няма читава версия за моя android (1.6)!? Вероятно идеята е била, чрез мобилните устройства на андроид Google Talk да измести skype от първото място за гласови комуникации. Слава богу, усетили са се, че няма да успеят, и от версия 2.1. вече има пълноценен скайп. Аз открих някаква прилично работеща версия за 1.6, махната от официалния сайт – Skype Lite, с една гадна характеристика - иска пари за разговори скайп към скайп. Моля? Така и не открих софтуер, който да играе ролята на нормален скайп клиент, всеки заместник си имаше собствени трески за дялане.



- Фейсбук
Има едно вградено приложение, с което може да се следят статусите на приятелите във Фейсбук, но не може да се лайкват и да се коментират, без да се пуска браузър, което е досадно. Аз си свалих допълнително още две приложения - едно за фейсбук чат (бива) и едно за целия фейсбук - и то бива, но гърми честичко.

- Gmail
Късметлия съм, че основният ми мейл е в gmail, защото има специален клиент за gmail. Отлично приспособен за ползване през мобилна версия, нищо не ми липсва.

- Звук и видео
Вграденият плеър е добър, но му липсваха някакви кодеци, затуй свалих нов плеър. Меridian, който свалих допълнително, позволява български субтитри в srt формат, но има гаден интерфейс на управление (всъщност няма такъв ;-)) и Video плеъра, който плейва, но няма субтири. Филмите или трябва да си ги намерите преоразмерени специално за малки таблети и телефони или трябва сами да си ги ресайзнете. Аз използвах втория вариант, прекодирайки в PSP mp4 (mpeg 4 + aac) с avidemux. Всичко се получи с перфектно качество, единствено моткането е голямо, докато мине един филм от няколко гигабайта през рисайза. Плеърите определено имат нужда от по-читав интерфейс. Отделно, има отлично приложение за youtube. Вграденото високоговорителче има леко тенекиен звук, затова трябва да се ползват слушалките.

 Субтитрите са от друг филм ;-)


- Камера и фотоапарат
Работи се лесно, но все пак това не е фотоапарат и няма нормален обектив, така че не чакайте чудеса, въпреки пикселите. За инцидентно заснемане/видео става идеално обаче, ако на човек не му е подръка фотоапарата/камерата.


- Диктофон
Звукът е с добро качество, но звуча супер смешно, все едно фъфля на записа. Welcome to the future ;-)

- Четец за електронни книги
Използвам QuickOffice за четец, нормално се справя. Ако можеше и да показва страниците на книгите в continuous mode - т.е. страниците залепени една след друга, щеше да е супер. Докато свикна, че зарежда само една страница наведнъж, доста попревъртах напред-назад. Но не работи много стабилно, например за големи PDF файлове (над 20 мегабайта) на сканирани книги. Вероятно и никога не е бил мислен за такава употреба.

Добавки
Какво си свалих допълнително:

Файлов мениджър
Много дразни липсата на файлов мениджър, така че сигурно в първите 30 минути си свалих доста приличния


Българска клавиатура.
Ако българските дистрибутори нямат право да слагат разни неща в кутиите, може да дават по една брошурка допълнително как да си пуснем кирилица. Уж съм грамотен, но без помощ от приятел не се справих. Bulgarian Keyboard mоддържа БДС. Дизайнерите на българската клавиатура са поспестили някои неща. Особено ме изнервя липсата на стрелки, така че като трябва да редактирам текст, трябва да се целя особено точно с пръстчетата в мястото в текста, което искам да променям. Много лошо решение е да се разположат Backspace и Enter клавишите един до друг, което вдига риска за изпращане на кофти написано съобщение, което тъкмо съм започнал да поправям. Да, изпратих 2-3 такива. Не бяха фатални. Също е досадно и изнасянето на @ и цифрите в отделен екран. Поне @ можеше да остане при буквите.

С какво не успях да се справя

  • Не успях да подкарам торент клиент или поне дистанционно управление на торент клиент, така че зареждането с ново видео съдържание става доста бавно - трябва да ги свалям на големия компютър и след това да ги прехвърлям. Not cool.
  • Не можах да си пусна Flash – нито като плъгин, нито като отделен плеър.

Какво не харесвам
  • Липсата на скайп клиент по подразбиране.
  • Екранът реагира само на докосване с пръст, но не и с някакви други предмети. Тествах с клечка за зъби, показалец от друг смартфон, молив, изключена химикалка и т.н. Не става. Само с кебапчестите ми пръсти, а понякога много трудно уцелвам правилния линк по страниците или пък точната буква.
  • Сигурно заради Google Docs, в пакета не се предлага нормален безплатен офис пакет, а и в списъка на Market не открих, в който да мога да редактирам и да пиша документи. То ясно че никой не е луд да пише на такива машинки, но за корекции в последния момент са идеални.
  • Понякога, докато обикалям из интернет, ми се появява на екрана надпис „this page cannot be zoomed“ (тази страница не може да се приближава, а защо да не може, да се чуди човек), стои твърде дълго и не мога да разбера как да го разкарам.
  • Няма стойка за бюро.
  • Няма Flash  по подразбиране.

Какво не посмях да направя
Да си root-на телефона, т.е. да добия пълни администраторски права върху него. Това ми трябваше за да си инсталирам програма за скриншоти (да си запазвам някои екрани като картинка за илюстрации)

Да си ъпгрейдна андроида до 2.1, за да си пусна последния скайп. Не ми се рискуваше заради каръщина да остана без телефон.

Какво ме домързя

Да сложа другата SIM карта и да пробвам 3G интернета.

Списък с желания

  • Иска ми се да не беше специализиран USB порта, а да беше някой стандартен, и към него да мога да си връзвам клавиатура (една текстилна клавиатурка в джоба на раницата ще ми пасне супер) или мишка, а защо не и всякакви USB устройства. 
  • Иска ми се българската клавиатура да идва по подразбиране и да е въпрос само на настройка. 
  • Иска ми се и да имаше някаква най-елементарна светкавица към фотоапарата. 
  • Флашът да работи по подразбиране.

Окончателно мнение
Чудесна играчка, която става и за сериозни нужди, особено за път, и може да замени повечето джаджи, които влача със себе си. Цената, обаче, не кефи много, особено при тая версия на андроида, без скайп, флаш и българска клавиатура – твърде много важни ъпгрейди трябва да си правя ръчно за такава цена. Айде, клавиатурата е лесна задача, наистина. Пак заради цената сигурно бих умрял от яд ако го повредя или го загубя. Засега пари за него няма да дам, но се замислям за писмо до дядо Коледа или за фейсбук група за събиране на средства ;-)

четвъртък, ноември 11, 2010

Спомени на едно градско дете от село

Почва като че ли да се оформя 10-ти ноември като ден на паметта. Денят, в който хората си спомнят. А в България това е много полезно занимание, защото паметта по традиция е къса.

Ще ви разкажа за моето ранно детство почти без политически детайли. Имах интересно детство, неприличащо много на това на другите деца около мен и може би това още ми влияе, а може би не.

Майка ми беше стюардеса в БГА „Балкан“. Баща ми беше инженер, който прекара цялата си кариера в Министерството на енергетиката и НЕК. За времето си бяха хора с възможности и бяха виждали и други държави освен България.

Първите ми спомени, обаче, са от село. Роден съм по една случайност в Пловдив, около 20 дни след смъртта на дядо ми, и естествено, съм кръстен на него.

Човекът с бялата коса е дядо ми.


Та първите спомени са ми как разнасям едни списания Мурзилка (съветско списание за съвсем малки деца, с целулоидна грамофонна плоча с приказки и песнички на руски между страниците) на село, под вековното дърво на мегдана (и май затова селото се нарича Брестник) и някакви хора непрекъснато се интересуват на колко съм години. На две и половина, обяснявам с гордост.

Не обичах да живея на село, защото беше нечовешка скука, особено вечер. Не ми даваха да си играя с други деца, освен с братовчедките ми, които бяха в съседното село и не ги виждах много често. Книжки имаше малко и бързо ги научавах наизуст, играчките ми бяха омръзнали до смърт. Можех също да правя експерименти с кокошките в двора или да ровя в градината.

Живеех с баба ми и сестра ѝ (леля ми, така ще ѝ викам). Живеех при тях, защото родителите ми, въпреки че имаха хубави професии, работеха на смени и на ненормиран работен ден и нямаше как да се занимават с мене. Така че, аз растях на село. С баба ми ходехме на гости непрекъснато, аз се познавах с приятелите ѝ, пред които рецитирах стихотворения и таблицата за умножение. Най-трудно ми беше 7 х 8, така че като го казах правилно за пръв път, си спомням, че баба ми беше наистина горда с мен, а точно тогава бяхме на гости на приятелско семейство, в което мъжът свиреше на акордеон.

Въпреки, че не ме пускаха да излизам, къщата беше много социално място - изсипваше се цялото село на гости, защото баба ми –
а) беше добра шивачка, имаше шевна машина „Singer“ с педал и маховик отпреди войната (Втората световна), подарък за завършването на гимназия;
б) разполагаше с годишните каталози на „Некерман“ и много броеве на „Бурда“, които майка ми влачеше от чужбина, които бяха нещо като библията на соц. консумеризма.
в) обличаше цялото село и си докарваше по някой лев с шиене докато беше жива. Особено натоварено беше в сезона на сватбите.

Баба ми имаше същия или почти същия модел шевна машина. Аз много харесвах орнаментите ѝ, особено сфинкса, и се наслаждавах на перфектните форми на американския промишлен дизайн. След половин век интензивна употреба златистите неща се бяха поизтрили. Машината натрупа към 65 години стаж преди да се пенсионира в началото на 90-те. Какво ли щяхме да правим без държеливата немска и американска техника отпреди войната? Снимка 

Като се замисля сега, то си е било направо като селски моден клуб, като съвременно кафене с манекенки и с Fashion TV на стената.

Бях измислил многобройни игри с копчета (война с копчета, артилерия с копчета, надбягване с копчета, мозайка с копчета, строителство на крепости с копчета), с карфички и с парцалчета. Имах едни раирани червени стъклени копчета и едни раирани сини стъклени копчета, които съставяха основата на двата враждуващи отбора, а разни метални, пластмасови и дървени закопчаващи изделия се присъединяваха към една от страните според ситуацията.

Леля ми работеше в пощите и на работното ѝ място имаше нещо фантастично интересно дори за днешните разбирания - тръбна пневматична поща, с която умирах да си поиграя малко. Веднъж успях и това ѝ докара мъмрене по служба.

Най-големият празник наставаше, когато нашите ми идваха на гости и особено, когато ме взимаха в София. Но понеже си бях доверчив и шматка, чак когато минавахме над река Марица при връщането в Пловдив, разбирах предателството и се захлупвах на задната седалка на колата да рева и да удрям с юмруци.

“Ллека Маллица, не искаам, не искаам плли баба, не искаам.“

Но и при баба си имаше екстри, които ги нямаше в София, като есенния панаир, който беше като посещение на друга планета, където обичах гигантската надуваема кукла на Мишелин, невероятните забити в небето жълти кранове, палатата на ГДР заради огромното детско влакче с планини, гари, тунели и села, съветската палата заради макетите на ракети и спътници, страхотните природни снимки и играчките, които никога не видях извън палатата и палатата на ФРГ, където всичко изглеждаше страхотно, дори помпите и дрелките. Лошото беше, че беше проблем стигането до там – селските рейсове ги командироваха на други маршрути и тези, които се появяваха все пак в селото на големи периоди, бяха натъпкани до козирката и успявахме да се качим чак на третия-четвъртия.

Спомням си, че баба ми няколко пъти се включи в изработката на кукерски маски за селото, а кукерските маски, производство на баба ми, имаха една много приятна особеност. Част от декорацията им – поради лъскавите си червени, зелени и сребристи хартийки, бяха бонбоните „Лакта“ (коригирано, прави сте). На готовата продукция не посегнах, но опустоших с кеф производствените излишъци.

Много обичах да ходя с баба ми на сватби, защото обичах да гледам окичените с гердани от сини десетолевки булки (в онова „идеалистично“ време процъфтяваше финото изкуство на money-art-а), да слушам оркестъра и да хапвам постни лозови сърмички и кебапчета. Сватбите се провеждаха в нещо като платнен хангар, който се опъваше като гигантска армейска палатка на някоя улица и на което му викаха „салаш“, с дълги дъсчени маси и дървени пейки покрай двете стени.

Също така, в много редки случаи с баба ми и леля ми ходехме в Родопите до Бачковския манастир или за шипки.

Но да се върнем на София. Всичко в София беше страхотно. Нашите си бяха купили голям апартамент, в единствения блок в район от селски тип (Хладилника, зад „Кошарите“) със зашеметителна гледка (тогава) към Витоша. В първите години нямаха пари за обзавеждане, тъй че в началото карах колело на висока скорост по стаите. Колелото толкова ми харесваше, че исках да бъде при мен в банята, докато се къпя. Тогава нямаше и отопление и през зимата беше неприятно студено - отоплявахме се с два самоделни радиатора, изработени от някакви индустриални отпадъци, които имаха дупки отгоре, където нашите доливаха вода с чайник, за да компенсират изпарението. Когато нашите купиха първата газова печка, беше голям празник, защото поне около нея температурата през зимата беше ок.

В София имах много приятелчета. Както при всеки нов блок, заселниците предимно са млади семейства, с прецизно семейно планиране, така че в тайфата бяхме около 15-тина хлапета с разлика 1-2 години и предимно момчета. Това предразполагаше към военно-стратегически игри - фунийки (прадядото на пейнтбола), стражари и апаши, шпаги и картечници (от бъзовите храсти около блока), клечки (в купчините пясък около блока, нареждаш клечките в редичка и с камък гледаш да събориш всички клечки на конкуренцията), както и към много изобретателни пакости.

Например, веднъж намерихме магнетофонни ленти в боклука. Връзвахме единия край на лентата на оградата на правителствената болница, а другия край на някое дърво в горичката и залягахме в храстите, да чакаме да се появи някоя кола. Нещастният шофьор виждаше лентата, мислеше си бог знае какво, набиваше спирачки, обикновено късаше лентата, от прозореца изгърмяваха няколко особено сочни псувни и ако беше по-кибритлия шофьора, тръгваше да ни гони из горичката. Ние обаче бяхме на собствен терен и обикновено се откопчвахме със здрави уши от полесражението.

Стара „Варшава“ Тази е принадлежала на Карол Войтила


Всъщност целта ни беше научна - да изследваме дължината на спирачния път на различните марки коли, да съберем колекция от такива следи и да задоволим любопитството си кои коли правеха най-зрелищни шарки по асфалта. Мисля че „Варшавите“ и старите „Волги“ бяха без конкуренция.

Следва продължение.

сряда, ноември 10, 2010

Кога беше по-евтино да се гледат прасета?

Поредният тъпизъм гръмна в българските медии, та се наложи спешно да се измисля PR атентат срещу светиня му - генерал-лейтенант доктор Борисов, че да млъкнат малко критиците или поне медиите да спрат да му обръщат внимание.

(Изпрати SMS на кратък номер 166, за да съберем 400 000 евро за Цветанов.)

То не беше толкова отдавна, когато другарят Станишев от парламентарната трибуна обясняваше коя година колко кисело мляко можело да се купи със средната заплата.

А Бойко от Италия нагло открадна закуската на БСП. А именно – открадна от червената партия най-милото ѝ – култа към Тато и евтините хранителни продукти отпреди 89-та година, любимият допинг на червените симпатизанти.

Склонен към театралност и към бомбастични изказвания премиерът заяви в предаването „Директно с Карбовски“:

Бойко Борисов: ...защото една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство.
Водещ: Харесва ли ви, че ви сравняват с Тодор Живков?
Бойко Борисов: Не, не ми харесва, защото сме несъизмерими.
Водещ: Мислите, че той е по-голям от вас?
Бойко Борисов: Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил показва, че доста неща са били направени. А е и факт, че 20 години ние приватизираме, ние само приватизираме това, което е построено до тогава.

Както и да го въртим и да го сучем, Бойко изтърси едно голяяямо .. гаф. И пред европейските партньори, и в България.

Забравил ли е кой уби дядо му?

Как би ви прозвучало днес румънският премиер да започне да превъзнася Чаушеску (... защото една стотна...и така нататък) .

Вместо просто да си признае известна склонност към преувеличаване и търсене на театрален ефект, генерал-лейтенантът насъска обслужващите медии да обслужват тезата му.

И вестник „Труд“ показа, че не лапа залудо и ще оправдае доверието. Отвърна на удара веднъж и още веднъж.

Да ви споделя някои съображения –  знаете ли например коя беше най-популярната храна за животни по времето на комунизъма?  А? Някой вдига ли ръка?

Най-популярната храна за животни беше хлябът „Добруджа“. Пред хлебарницата в селото на баба ми се виеха гигантски опашки на които съм висял с часове, и с баба ми влачехме огромни торби, пълни с хлябове, защото имаше цял двор с кокошки да се хранят. Понякога хлябове се отпускаха под бройка на човек, тогава и двамата стояхме на опашката. А много хора гледаха кокошки, прасета и всякаква живинка на село (Каква икономическа ефективност, Господи! Само един процент да имахме от нея!), защото на село месо не продаваха (а откъде данни за консумацията - загадка), ама хич, в града искаха да ядат и през зимата, а всичко останало (сапун, ножове, хавлии, покривки, одеала, чанти, безалкохолни и т.н.) на село беше просто дефицитно. Хлябът беше на дотации и затова беше толкова евтин. Същото важеше и за повечето стоки от горния списък, особено за прясното мляко. Така че, за да се направи коректна статистика за потреблението от хора, трябва от горните цифри да се извади консумираното от животни. Да помогна – аз, баба ми и леля ми изяждахме заедно по един хляб на ден.

Сега, прави ли са другарите и Бойко, че животът едно време беше по-добър? Да, по-добър беше, но за прасетата, защото само на тях им стига да си имат кочинка да се въргалят, хляб, мляко и други продукти с произволно качество. Прасетата не искат задгранични паспорти, не чакат за опашки за цветни телевизори, не си пускат дълга коса и слушат каквато музика им пуснат. Не се отегчават от телевизията и от партийните мероприятия, не четат вестниците с двойна употреба (като тоалетна хартия) и нямат претенции, освен на Коледа.

Докато за хората беше по-сложно.

PS. Богата реколта от линкове по темата:
Борисов иска да построи поне 1/100 от това на Живков. Значи слизаме под Третия свят (Иван Бакалов)
Thank you, Ronnie (Благодаря ти, Рони), (Никодил)
Сори, копелета и честит 10ти ноември! (Нервната акула)
10 ноември и поколението дезертьор (Иво Христов)
Парафин с конец или как (не) излизаме от стопанската криза (Радан Кънев)
10-ти ноември 1989, Генади
Ноемврийски вълнения, Краси
Десети на 21: американско пълнолетие, Светла Енчева
REMEMBER! ПОМНЕТЕ!, Борис Тодоров
Ех тая Демокрация, Свилен Милев

вторник, ноември 09, 2010

С нахалство към прогрес

Преди малко получих спам - рекордьор, който бие много рекорди по кофти практики в нета.

Частна фирмичка ми изпраща непоискано търговско съобщение, опитва се да ме въведе в заблуждение, че е държавна структура (използва за себе си определения като „национална агенция“ и „служба“), подсеща дискретно че има нови изисквания и солени глоби.

Вероятно поддържа топла връзка със съответната държавна агенция.

Въпреки че „компютърните конфигурации“ трябва да минат през иглени уши, за да се продават в ЕС по разни ергономични изисквания, трябва да се кихне и нещичко и тук.


И накрая примамливи цени, но не и под 50 лева. Фифи не яде сух хляб.

Толкова съм щастлив, че от години нямам офис.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)