петък, май 28, 2010

Фестивални емоции на един външен човек

Mellow Music Festival не е от събитията, на които обикновено ходя. Но първо, много познати ми го изрекламираха като единствения фестивал на който ИМАЛО СМИСЪЛ да се ходи, и второ – това, което чух от музиката предварително в интернета, ми хареса.


Разбира се, организаторите нямат никаква вина за състоянието, в което се намира Борисовата градина. Но нещата са почти същите, каквито бяха преди 25 години – независимо от събитието, тъмносиви сенки бродят във виолетовия мрак в посока на гъгнив звук. Позакъснях, защото търсех нещо за ядене, а съм капризен и както и преди 25 години, за ядене има само неподходящи неща ;-)

Откритата сцена е при езерото с лилиите. За да се намалят кражбите, на фестивала е въведена система с купончета. Купуваш си купончета по 2 кинта, а после с тях си взимаш каквото ти се пие или яде. Персоналът на откритата сцена не беше особено добре обучен, не знаеше цените и затова се налагаше някои хора да отскачат по 2-3 пъти между гишетата да нагласят поръчката. Аз с моята минерална вода от 2 кинта съм лесен.


Това би трябвало да са King Midas Sound. Звучат като електронно синтезиран гигантски шмиргел. Хипнотизира.

След финала на откритата сцена партито трябваше да се премести в международния изложбен център срещу МЕТРО. Хранех тайна надежда – щом сме в международния изложбен център, който е проектиран да обслужва гигантски напливи от хора (а не 300-500 човека публика), ще мога да ползвам истинска тоалетна – с тоалетна хартия, вода, светлина, а не ултрагнусните кабинки на Ekotoi, които ме преследват дори по най-баровските места в София. Нищо подобно. 15-тина строени като войници кабинки на EKOTOI без никакво осветление и без течаща вода. Трудно ми е да ви опиша колко ме вбесяват, когато ги слагат без необходимост. Наистина ли е необходимо да връщаме НУЖНИКА като технология в 21-ви век?


Половин час след началото на вечерната сцена

Quiet Village ни омаломощиха с глупостите си – откъси от стари филми с пафкане на хашиш, много цици и вампири и докато ръчкаха по синтезаторите, внимавайки да не произведат мелодия. Накрая публиката насяда по пода и окуражително ръкопляскаше да си тръгват, защото беше към 1,30 и програмата закъсняваше с час и половина.

Аз дойдох заради тия хора – The Phenomenal Handclap Band. Понеже съм си седемдесетарче по душа ми допадат как смесват 70-те с по-модерни звуци. И не се излъгах – направиха як купон и публиката беснееше. На мен ли ми се струва, обаче, че озвучаването беше под всякаква критика. Като във физкултурен салон.

Jahcoozi не са от вида музика, който бих си търсил по нетя, но са доста харизматични и правят омагьосващи неща. Мацката има много интересен глас, освен това свири на тромпет. Предполагам, че ако си помогнеш с нещо психотропно можеш да ги слушаш няколко дни поред.

Kode9 не го дочаках, въпреки препоръката на Еленко. Твърде късно стана (3,30) и си тръгнах. Блеейки се качих на най-фалшивото такси в София, което нямаше и да ми върне от 10 кинта. Буах!

Ще ходя и следващите два дни с дребни пари в джоба.

Ето, чуйте едно свежо парче:

четвъртък, май 27, 2010

Пътуване до Белград, Прищина и Скопие

Миналата седмица съвсем инцидентно ми се отвори път към Белград, Прищина и Скопие. Отношението ми към приключенията е като това на хобитите – т.е. впускам се в тях разумно и пресметливо. Този път не беше такъв случая.

Разказът може да прочетете на patepis.com, а отдолу ще ви сложа малко снимки от Скопие, което в момента претърпява пластична операция по превръщането си в стара европейска столица с традиции по проекта „Скопие 2014“.


 Паметниците на Гоце Делчев (дясно) и Даме Груев

Кой сега прилича на 19 век? А? А?! А?!!

Общински велосипеди под наем, които изгниват неизползвани с месеци под навеса. Но изглежда по европейски.

Големият централен площад „Македония“ и паркът до него постепенно се застрояват с претенциозни мутрофутуристични сгради.

По стар обичай, комунистите водят съпротивата от най-скъпите улици в града.

Истинският чар на Скопие е и в малките шеговити скулптури, които изникват на най-неочаквани места.

Ако щете вярвайте, но за пръв път посетих „Св. Спас“ и гроба на Гоце (истинският)




.

сряда, май 26, 2010

История без много думи

Крещенето и бибиткането по улиците ме подсети, че притежавам архивни исторически кадри от абитуриентска вечер през 1988-ма година ;-). Който ми е приятел във Фейсбука, ги е виждал.


Модата очевидно се е променила.

Колко компромис е достатъчно?

Почти без желание участвах в дискусията при Майк за последния концерт на Любэ. Мислех си, че говоря очевидни неща, но май не така мислеха другите дискутиращи.

Руската група Любэ съществува от приблизително 20 години. Специализира в поп-рок, тематиката на песните е военно-патриотична. Говори се, че били любимата група на Путин. Това, честно казано, не ме интересува, освен че може би любопитният факт, че едно тъпо ченге може да има зачатъци на добър вкус.

В България Любе (ще ползвам българския правопис) са познати главно с участията си в предизборните прояви на БСП. Може би ще повдигнете вежди, но и това много не ме интересува, нямам намерение да стъпвам на такива прояви, освен от чисто научен интерес. Това поставя под съмнение морала в БСП (за тези, които сега кацат от Марс).

Аз лично ги слушам и имам поне два албума, макар че не ги събирам съзнателно. Не ходя на техни концерти и не бих отишъл на платен такъв.

След дългото въведение да обясня защо никога, по никакъв начин не бих дал пари за техен концерт или за техен диск (Колев, можеш да ме заловиш).

Фронтменът на групата Николай Расторгуев отскоро е депутат и член на парламентарната фракция на „Единна Русия“, партията на Путин, управляващата партия в Русия. В Русия парламентът не функционира, политическият дебат се води далеч извън стените му, а в пленарната зала заседават фигуранти. Премиерът Путин раздава депутатските места като херцогски или графски титли на свои приближени и любимци. За да има все пак някакъв авторитет, парламентът се пълни с певци, спортисти, актьори и писатели, но от този вид, които обичат да си затварят очите, ушите и устата в подходящия момент. За което им се плаща със статус, връзки и нелоши заплати.

Това не е поведение, достойно за човек на изкуството. Нещо повече, човек на изкуството, който приеме този вид компромис, престава да бъде човек на изкуството. Той става съучастник на режима, човек, който с авторитета си прикрива престъпленията му, а в Русия те никак не са малко – там има политически затворници, почти няма свобода на словото, няма свободни избори, откъсват се територии от съседни държави и някои региони са раздадени като феодални владения на местни сатрапи, като Чечня например. А благата усмивка на народния човек в парламента прикрива всичко това.

Отказвам да се съглася, че той е дебил и не разбира какво прави, за мен валидно е единственото обяснение че той е направил проста сделка - съвестта си и доверието на публиката срещу малко повече спокойствие, пари и връзки.

Какво мога да направя аз, като един обикновен слушател? Първо, мога да ви разкажа за това. Второ, мога да не дам нито един лев за него. Трето, мога да не го забравям. Твърде малко време мина, откакто ние бяхме в положението на нещастните хора на Русия, и очаквахме помощта и съчувствието на Запада като подразбиращи се (чак до приемането ни в ЕС). Защото това е хуманният начин да се постъпи. И сега е наш ред да бъдем хуманни.

Ето и едно тяхно парче, да послушате и да помислите по въпроса:

понеделник, май 24, 2010

Празници

Борката знаеше, че няма какво да губи и изригна трескаво, почти на един дъх:

„Не празнуваме ли Новата година именно защото няма нищо ново. Не празнуваме ли Ден на труда именно защото ненавиждаме работата. Не празнуваме ли ден на печата, защото няма никакъв печат? Не празнуваме ли Ден на конституцията, именно защото няма никаква конституция. Защо тогава ние умиращите да не празнуваме Ден на здравето? Защо лудите да не празнуват Деня на ума?“

И лекарят и аз се направихме, че не сме чули. Борката си отиде, но през всичките тези години неведнъж чувах високия му, почти писклив глас:

„НАЛИ НИЕ ПРАЗНУВАМЕ ТОВА, КОЕТО ГО НЯМАМЕ?“

Много пъти през тези години бях уверяван по най-категоричен начин, че не само се празнуваше това, което го нямаше, т. е. не само празниците бяха изпразнени от съдържанието, съответствуващо на техните имена, но и маса понятия, маса думи имаха точно обратното съдържание. Колко пъти съм се смайвал от пълната несъвместимост на думи и съдържание в официалния речник на режима. Понякога ми се струваше, че затъвам в непроходимо тресавище между истинското съдържание на думите и неговото пълно отрицание, че преставам да разбирам какъв смисъл е вложен в произнесения звук, в написаното слово.


– Георги Марков, Задочни репортажи за България

петък, май 21, 2010

10 смешни тайни

Мостът на Дрина (на Иво Андрич)

Както каза Нервната акула „Из блогосферата е плъзнала поредната малоумна игра, в която можеш да научиш срамните тайни на поне дузина комплексари, като например как някакъв льохман се сбил с момиче и бил набит (и в която не бих се включила), ...

Но пък след като тя се престраши да сподели срамната си тайна, а и Ан Фам си призна, че се е влюбвала още в първи клас, а Комитата ме бъзна да го направя и аз, то, срам не срам, ще си признавам:


  1. Работил съм в Българската национална телевизия. Не че е срамно, напротив :). Срамното е, че се чувствах (а и сега се чувствам) горд, че излизаше надпис с името ми в края на програмата на Ефир 2 (алоу, битивиту, нали не мислите, че светът започва с вас?) . Работата в телевизия е една от най-интересните за които се сещам. Недостатъкът е, че инженер в телевизия е нещо като хлебарка в златарски магазин – пак яде само трохите от закуската, но пък поне веднъж съм пускал в ефир надписа СТАЧКА :) (по времето на другаря Жан :D

  2. По душа съм темерут и мизантроп – честно. А като ученик бях и срамежлив. То и сега съм срамежлив, но не ми личи. Срамежливостта ми стигна до там, че в десети!!! клас не можех да говоря нормално с момиче и изпитвах ужас да говоря пред аудитория (например да ме изпитват на дъската). Последното за щастие не беше голям проблем в нашата гимназия, защото при нас се изпитваше от място, даже ставането прав се случваше рядко.

  3. Работил съм в Орбита и Балкантурист :) и то срамежливостта ми е една от причините да го направя. След като реших, че не може да не мога да говоря с момичета (десети клас, копеле, ще си остана девствен!) реших да взема мерки и когато видях обява в Орбита, че организират курсове за екскурзоводи и, че ако после те вземат на работа, ще те освободят от бригади (Орбита беше собственост на ДКМС – комсомола, пояснявам за тези, дето искат да протестират в Гърция и да регулират икономиката), реших да опитам. Та се записах, минах курса, взех си изпита и ме взеха на работа. Срамежливостта ми изчезна на петата минута след първото хващане на микрофона в автобуса :) Оттогава обожавам да водя обучения, лекции и изобщо да говоря пред голяма аудитория :) (е, пак съм срамежлив, но вече не ми личи много :) В Балкантурист работех вече след казармата, точно когато Мултигруп купуваше фирмата (работех и в държавния и в мултигрупския период ). Екскузоводството е едновременно интересно и доходоносно. Недостатъкът е, че някак не върви да надминаваш 27-28 години – после трябва да се занимаваш с нещо друго. Коя жена ще те търпи да се хойкаш по цели месеци?

  4. Имам четвърти автомонтьорски разряд и съм карал тролейбуси 2 и 3 в София :) Работата в градския транспорт е много тежка. Оттогава се старая да бъда търпелив към шофьорите от градския транспорт, а на всички, които мечтаят за социализъм и регулиране на икономиката, най-добронамерено им пожелавам да ходят в УПК. Даже не те самите да ходят в УПК, нека децата им ходят в УПК! За децата – най-доброто!

  5. Ангел Грънчаров ме изпровокира (в коментарите), та вероятно не се брои вече за тайна, но 9 години ходех интензивно на пиано. Може би едно от уменията, които най-много са ме обогатили, без да ми донесат нито лев.

  6. В казармата искаха да ме вербуват за доносник. Всъщност май съм ви разказвал за това. Отскубнах се – направих се на идиот ;)

  7. Срам ме е да ви кажа кога за пръв път бях с момиче. Нали ви казах, че съм темерут?

  8. Обичам жена си. Обичам, когато щерка ми каза „Тате, нали ти си най-силният?“ (след някакъв спор в градината).

  9. Истината е, че съм всичко друго, но не и спортен тип. Обичам да оставям въглероден отпечатък, горейки бензин в двигателя на колата.

  10. Говоря пет езика без да броим българския. Английският ми е пети по реда на овладяването. Много мразя текстовете на английски в българската блогосфера и интернет. Считам го за неграмотност.


Кого да нахендрим на веригата? Пипилотке, Сандо, Зока – вие сте :)

Дни на свободното слово и Миролюба Бенатова под обстрел

От събитието. Снимка с телефон.

Месец май по правило е наситен до дупка със събития, но имаше едно, на което държах да присъствам – Дните на свободното слово в Софийския университет. Миналата година бях лектор и останах със страхотни впечатления от събитието и тази година просто нямаше как да пропусна.

Успях да се вредя последния ден, когато гост на събитието беше Миролюба Бенатова от телевизия „ь" (bTV).

Курдисах се на първия ред, който студентите по стар навик оставят свободен (за читанки като мен, благодаря ви) и зачаках представянето.

Странно, познатите лица от миналата година бяха много малко ;-)

Трябваше да гледаме журналистическото разследване на Миролюба за отвличането на Киро Киров, но както обикновено (трета година поред!) проблеми с техниката пречат да изгледаме един филм от край до край. Как не се научиха организаторите да тестват преди прожекция...

Проблемите със звука бяха невъзможни за разрешаване и Миролюба предложи да започнем направо с въпросите. Аз имах два специално приготвени. Ето как протече разговорът с нея, след като захапах микрофона:

Аз: "Аз имам два въпроса, много конкретни. Значи, първият въпрос, интересува ме следното – във Битиви специално. В смисъл, общите приказки са много хубави, но аз искам да се обърнем към по-конкретни примери."

Миролюба: "Това критика ли е?"

"Ами това са въпроси, които вие ще решите дали са критика. Да. Значи, първия въпрос е, в Битиви специално ме интересува дали има забрана срещу критикуването на президента Георги Първанов..."

Миролюба (прекъсва ме): „Не.“

"... и по-специално ме интересува, защото не съм виждал още хубав разследващ филм или репортаж, да речем по повод на това, което той прави по време на пожара във влака или този случай с убития там елен или козел...“

"Няма как да отидеме там, където се твърди че той убива елена. Само ще ви припомня, че това беше една държава, една от бившите съветски републики, иначе да, звучи..."

"Узбекистан"

"...Това много добре звучи като идея за разследване, но за съжаление не можем да идем на място..."

"Добре, добре, приемаме..."

"...да проверим това ловно поле, което е под специален режим, да питаме местните от УБО дали нашият президент е ловувал при тях... "

"В дисидентски издания в Русия излязоха подробности за този лов, включително и в някакво издание, което се занимава с бракониерството по принцип, но в случая, нека задам и втория въпрос, той е свързан с подписаното наскоро споразумение, между министър Цветанов и една госпожа, която се .. заместник председател на международната федерация на звукозаписната индустрия, нещо такова беше заглавието, Франсиз Мур се казва, която вие лично се занимавахте с репортажа, стана дума за сключване на едно споразумение с два анекса, на вашия въпрос, мисля че, господин Цветанов се зачуди, къде ли са тия два анекса, нали, за които го питате, и също така, някакъв служител на МВР ви е дал да погледнете с едното око, нали крайчето на неговия..."

"Не, аз го прочетох целия документ, не ми е дал да погледна само крайчето..."

"Добре, интересува ме, в този конкретен случай. Тази новина ще има ли продължение, защо спряхте, защо спира репортажът на най-интересното място?"

"Въобще фактът, че заговорихме за този меморандум с два анекса, всъщност породи последвалата дискусия, продължила седмици наред, около това какво ще се случва всъщност, дали ще бъдат спирани Арена, Замунда и т.н., всъщност, тази голяма дискусия, която най-вероятно ще доведе до това, да не се случат лоши неща с българското интернет пространство е плод на повдигнатия въпрос, за този меморандум, по този начин, по който въпросът беше повдигнат. Факт е, още не сме взели анексите, доколкото аз разбрах, в тях още нищо не пише по същество, те трябва тепърва да бъдат написани допълнително, и според мен дискусията, която се случи след това, имаше своя положителен ефект за всички нас, и да, може би аз в моя репортаж съм казала каквото съм казала, и на вас ви се е сторило, че спираме на най-интересното, но, все пак, нека гледаме нещата в някаква система, и наистина последва огромна дискусия, с невероятен отпор, от организациите, от които все пак нещо зависи и гласът им се чува, нищо че са неправителствени... И имаше значение. Другия вариант беше, изобщо да не се чуе за този меморандум, каквато беше по-голямата възможност."

"Но тук има и други скандали, да речем, криенето на информация от правителството, в смисъл съществуването въобще на документ, който се дава за малко на журналистите и след това се скрива, самия факт на такова отношение към пресата е... скандално."

"Има такова отношение, защото сме го разказали, иначе нямаше как да го знаете..."

"Да, да.. мисълта ми е, самото отношение към журналистите по този начин, разбирате ли ме за какво говоря?"

"Аз ви разбирам, отношението към журналистите е такова, каквото е, моето отношение като журналист към този проблем е, е да поискам този документ, да разкажа, че той не е раздаден, и да разкажа това, до което съм успяла да стигна, въпреки че не са искали да ми го дадат, това е моята роля като журналист. С която аз показвам, че това не ми харесва да не ми дават документи, за които се говори, и не, не ми харесва да пише за някакви анекси, ако не ги виждам, и правя достояние на публиката тези свои забележки към, в случая, вътрешния министър, за да си говорим сега със вас за това значи,... иначе не твърдя, че с... Да, факт е, няма разследване за президента – нито за неговия лов в Узбекистан, нито за неговите евентуални апартаменти. Факт – няма. Дали президентът има апартаменти или не – аз не знам, не съм проверявала. Не знам дали е ловувал. Факт е, не съм се занимавала с елена на президента."

"Да. Липсва любопитство в медията, аз затова се учудвам."

"Не, не. Не мисля. Понякога нещата са много по-прости. Узбекистан е далече."

Размяната на реплики може би изглежда доста остра, но всъщност разговорът, особено към края, беше приятелски. (Аз не се заяждам, само удоволетворявам любопитството си)

По нататък зададох още един въпрос - за човешките и журналистическите уроци, които е научила в Либия. Тя отговори:

„О, те са неизброими. Това са осем години, в които човек толкова неща може да научи за себе си и за света и за.. Аз да ви кажа, тези чести пътувания до Либия и на моменти нищо неслучване там, ме научиха на търпение, ако това изобщо може да се научи... там наистина се научих да чакам. Да, на търпение, търпението е нещо много важно, звучи като даденост, но не е така...“

"А общуването с либийските власти сигурно е имало интересни неща?"

"Ние с либийските власти не сме общували кой знае колко, в интерес на истината. Ние отидохме там да отразяваме един съдебен процес и не сме имали достъп свободен до всички институции да правим някакви неща извън сценария на това за което сме изпратени там и което ни е позволено да вършим там. Но, тези осем години в Либия ме научиха и на друго, че ... либийското правосъдие не се различава много от българското, нито по начина, по който се събират доказателства, нито по начина по който тези доказателства се опитват да се докажат, че са доказателства, нито по начина по който се представят в съда, нито по срокове на правораздаване, нито по срокове... и аз даже тогава бях писала една статия за вестник Сега... направих един паралел между либийския процес и делото за убийството на Андрей Луканов. Вярвайте ми, има наистина много фактически съвпадения в подходи. Това също беше, беше полезно за мен да видя и тази гледна точка. Да видя Либия такава, като България."

Другите въпроси също бяха интересни – за отношението на премиера Бойко Борисов към журналистите и навика му да им говори на „ти“, за дефицита на критика в българските медии, за отношението между доброто и злото (въпросът го зададе философ), за присъствието на добри новини в медиите, за присъствието на скрити интереси в медиите (например за агентите на ДС като главни редактори и собственици), за това, трябва ли ти диплома, за да бъдеш добър журналист, за опитите да се влияе върху журналисти, и тя отговаряше храбро, но нямам сили да ви разказвам всичко а и искам да ви подтикна догодина да дойдете лично да чуете отговорите и освен това звуковият файл ми е с отвратително качество.

Винаги се получава така – най-съвестните сърбат попарата на най-безотговорните и МБ трябваше да отговаря за всичко – за „дипломатичното“ лавиране на „ь“ измежду политическите шамари и за откровеното слагачество на вестничета като „Стандарт“. Но тя се държа мъжки, гледаше да не изпуска нито за момент аудиторията да и се качи на главата, беше коректна към колегите си, а и успя да си каже мнението.

След официалната част имаше почерпка (последен ден, закриване ;-)) и тогава можах да и задам няколко въпроса лично. Е, извиних се първо, разбира се, за това че бях твърде остър.

За уроците от Либия Миролюба ми препоръча да прочета книгата, която е написала заедно с Кристияна Вълчева (извинявам се, ако нещо не съм доразбрал за авторството.). Купил съм си я преди две години и половина, но още не мога да намеря време да я прочета.

Аз пък си припомних първия път, когато ми направи впечатление – в една статия в блаженопочившия „Егоист“, в която беше представена като надъханата млада надежда на българската журналистика, а аз си бях помислил, че тази ако те срещне, ще те изяде с парцалите и щом помня материала до ден днешен, считайте.

Идвайте бе, хора, на такива събития. Супер интересно е.

сряда, май 19, 2010

Нощ на музеите

Малко импровизирано с група туитърблогъри (между които iffi, ju, marfuzii, zaveqna, на другите не ви знам координатите)се организирахме да посетим "Нощта на музеите". Досега винаги съм бил гузен, защото не намирах време за това събитие, което звучи интересно и някак по-европейски.

Как мина тази година?

Събрахме се в дъждовната вечер в събота пред хотел Радисън. Неприятното време предизвика известна припряност в групата, които ми звъняха точно на секундата, за да ме питат дали съм наблизо.

Първата ни спирка беше галерията към Националната художествена академия - входът е откъм градинката между Парламента и Университета, зад паметника на Климент Охридски. (Има ли още хора, които не знаят че фигурата с двете ками/факли е на св. Климент Охридски?!)



Поради дъжда изложбата пред паметника изглеждаше доста авангардно.

Марфуций и сестра му бяха дошли с велосипедите си. Сложна задача, да се обикалят музеите с велосипед и то в дъждовно време, така че бързо отпаднаха.


В заличката на НХА имаше няколко дърворезби и се обикаляше буквално за минути. Някои от резбите напомняха едни пана в НДК, може би авторът е същият. По-интересното беше във фоайето, където първокурсници се упражняваха в мултимейдийно изкуство, прожектирайки различни кадри върху мраморен релеф на конник. Идеите бяха ок, включително и тематичният "син екран на смъртта"


Очаквахме още един човек и аз останах да го чакам на дъжда. Той така и не се появи а аз подгизнах и леко понастинах.

Следващата спирка беше криптата на св. Александър Невски, където има специално изложение на икони от Тракия. Не бях влизал в криптата от 20 години сигурно и не помнех много какво има там. Сега посетих с малко по-богат багаж в главата и ми беше далеч по-интересно.

Най-много икони имаше, като че ли, от Несебър, Пловдив и Велико Търново.

Триптих-поменик от Погановския манастир. Ако кликнете, можете да различите имената на царете в лявата част.

Интересна икона, в която светците вместо ореоли имат пламъци над главите. 

Не знам хората от криптата как си представят нощта на музеите, но рано-рано към 21 часа ни изгониха от вътре, а магазинчето на входа се бореше героично с наплива. Хора, вие луди ли сте?!

Тръгнахме към НХГ - бяхме чули че за нощта на музеите ще има специално извадени платна на Златю Бояджиев и Владимир Димитров - Майстора.


Стигнахме. Тълпите бяха задушаващи. Понеже имах бледи спомени отпреди 1-2 години, че лявото крило беше затворено, първо нахълтахме там. Недобро попадение – оказа се етнографският музей, с експозицията си, която не е мръднала технологично никак в последните 20-30 години. Някакъв връзкар се беше уредил да изложи висша мода с фолклорни мотиви? Отдавна съм спрял да се вълнувам от такива комбинации.

Втората експозиция - в централната част, обаче наистина си заслужаваше. Беше на Ясен Гюзелев - български художник и илюстратор, когото не бях чувал. Невероятно добра изложба. Такъв детайл, такова внимание към всяка подробност, такива елегантни рисувани шрифтове и орнаменти - направо не можех да повярвам, че това е работа на български илюстратор. Повечето книги бяха с чужди корици, но имаше и една българска "Алиса в страната на чудесата", прекрасно издание, което ме изпълни, срам не срам, с национална гордост. Толкова съм бил впечатлен, че не съм направил нито един кадър, установявам с учудване.

Давам безплатен съвет на разните фенове на онлайн игри с десетки и стотици хиляди играчи – съберете по долар да платите на Ясен да ви илюстрира вселената и размажете конкуренцията с един прост ход ;-)

Постоянната експозиция на българска живопис в дясното крило не може да ме развълнува, а и помещенията определено не са подходящи за целта - не знам какви ремонти са им правили, но всичко изглежда доста вехто и мрачно и с неподходящо осветление. Не може ли бутафорното чудовище на Партийния дом да се превърне в художествена галерия и да приключим с мъките по търсене на предназначение?

Това  е една от любимите ми три картини от експозицията.

Това е втората.

Няколкото картини в повече, които бяха гръмогласно рекламирани, специално за нощта на музеите не ме впечатлиха. Може би защото съм абсолютен художествен илитерат.

Следваща спирка - галерията за чуждестранно изкуство. Там трябваше да има някаква изложба на кирилска епиграфика - но не я намерихме, освен един голям транспарант във фоайето.



Любимият ми последен етаж, където по принцип се излага модерно чуждестранно изкуство, беше тотално съсипан с изложбата на Емил Стойчев  - може би това е световно известен гениален художник, но на мен не ми допада, и не можах да видя любимата си картина.

В подземието имаше изложба на Николай Рьорих, която подсили една моя стара теория на конспирацията за теософите, които са се укрепили в духовното сърце на България (бившето име на галерията е „Людмила Живкова“).

Типичните за Рьорих недокоснати от човека хималайски пейзажи.

Приключихме, доста изморени и пълни с впечатления.


Климатиците никъде не могат да издържат наплива на подгизналата тълпа и на места не стига кислород за дишане.

От друга страна шарената тълпа създава неповторима атмосфера, можеш да се засечеш със стари познати а и да разгледаш кой ходи по музеи в София.

Завършихме разбира се с разбор на ситуацията в Кривото на Университета. И това определено беше най-приятната част, защото откарахме докъм 2,30.

Общи впечатления - съпътстващата програма е слаба и не може да оползотвори огромния интерес на публиката. Книжарниците към галериите бяха затворени (в деня, в който могат да реализират сериозен оборот?!), само в НХГ имаше бар с алкохол (ако бяха добавили и красиви албумчета с репродукции, сигурно и те щяха да вървят). Не се прави така, другари. Вижте всеки музей в Америка колко добре се ориентира в обстановката. Че и в Европа. Както по време на Великден църквите правят половината оборот от свещи за годината, така и по време на нощта на музеите можете да заработите нещо и да не плачете за пари цяла година. Но, това, надявам се, да отшумява с времето и със смяната на поколенията в музеите.

И Военноисторическият музей, моля ви, колко млади човека привлякохте с концерта на Веселин Маринов, Росица Кирилова и Панайот Панайотов? Нас само времето ни спря да дойдем да куфеем ;-)


Догодина пак.

неделя, май 16, 2010

10 немного добре пазени тайни

В лексикончета не съм писал от 25-26 години, тъй че ми стана забавно след като получих поканата на Васи.

Проблемът при мен е, че напоследък старателно се мъча да имам възможно най-малко тайни като част от стратегия по личностно развитие (ама това друг път ще ви го обяснявам), тъй че единствения изход от ситуацията е да поровичкам в миналото, откъдето да изскочат неща, които и аз почти съм забравил.

 Обичам и да позирам с различни костюми ;-)
Това трябва да е към 1985г.

Готови ли сте?

1. До казармата не бях сигурен от кой град съм, защото в София бях живял доста по-малко, отколкото на други места. Да, реално бях със софийска адресна регистрация, но не познавах добре София, не се чувствах комфортно, и чак към 9-ти – 10-ти клас започнах да се ориентирам добре в града. На сакралния въпрос в казармата "Ти утдйе си?" не знаех какво да отговоря. После, за по-лесно, обяснявах че съм от София.

2. Като малък обичах да си съставям тайни азбуки, и стигнах до прилично ниво - създадох нещо, в което се запомня, пише се и се чете лесно, и едновременно с това със добра защита, която никой познат не успя да разбие. (това и под влияние на безумните соц. шпионски романчета, които поглъщах)

3. Не можех да дишам бюрокрацията (то и днес ми личи). Няколко години стоях без комсомолска книжка, защото трябваше да ида до някакъв комитет, за да ми ударят печат в нея. Стигах до съответната сграда, усещах спазми като за повръщане и се връщах няколко пъти. Накрая я обявих за загубена, за да не влизам по канцелариите. В осми клас обещах да окабеля кабинета по физика, за да се осигури захранване на компютрите, но не го направих, защото трябваше да се вземе фактура от магазина. В 11-ти клас не отидох на безплатни шофьорски курсове, защото не издържах да влизам по разни сгради, да чукам на вратите на кабинетите и да разпитвам недружелюбни лелки.


4. Не пиех алкохол до казармата и съответно умирах от скука като ходех със съученици по заведенията.  Спомням си как веднъж си взех с куверта 5 коли и едни бадеми, като си обградих бадемчетата с колите. Още някои хора ми припомнят случката ;-)

5. Много ми вървят езиците. На прилично ниво владея чешки, руски, английски и италиански и доста добре се оправям с френски, немски, холандски, словашки. И знаете, че доста навътре навлязох в превода на македонски текстове. Езиците на бивша Югославия и славянските в екс- СССР не знам в коя група да ги сложа, но нямам проблеми с четенето им. В момента ми трябва около месец да науча чужд европейски език, но имам проблем да намеря време и мотивация.

6. Ужасно досадно ми е да гледам спорт по телевизията. Правя изключения за националния отбор по футбол, но не много често.

7. Свирил съм 5 години на тромпет като ученик. Тромпетът е страхотен инструмент, бих свирил още, но проблемът с шумните репетиции нямам идея как може да се разреши.

8. Участвах в квартална банда преди гимназията. Обирахме пункта за вторични суровини, чупехме прозорците в училище, крадяхме от градини, дворове и складове. Аз влязох в гимназията, а другарчетата ги хвана полицията и ги показваха по телевизията.

9. От подготвителен клас съм супер запален по фотографията – но не художествената, а документално-папарашката. По онова време имах легенчета, химикали, апаратура, лампи, преси и всичко каквото си трябва за заниманията, но бях посредствен фотограф. По мои сметки съм направил няколко хиляди снимки преди 1989г., а сега с цифровата техника правя по около 10 000 годишно. За огромно съжаление филмите от студентските ми години бяха безвъзвратно унищожени.

10. До 1999г. си сменях работното място средно на всеки 10 месеца – куфарна търговия с Турция, износ на книги за Германия (много печелившо!), търговия с картини, кредитен инспектор във влогово-кредитна кооперация, рекламен агент на „Сигнал плюс“, брокер на недвижими имоти.

11. (бонус) Безнадеждно романтичен и чувствителен бях до края на следването, после се оправих.

На ред са да докладват Илия, Стойчето, Ан Фам и Марфуций

събота, май 15, 2010

Носталгия и апокалипсис

„Дъх“ е много добро парче. „Детето и белото море“ е страхотен албум на Мизар.


„Здив“ („Дъх“)

PS. Иска ми се в обществено-политическия живот там да има и други емоции.

петък, май 14, 2010

По повод застрояването на Южния парк

...под благовидния предлог „Увеселителен парк“ (веднъж вече алармирах). Някой още да помни случая „Софияленд“?

Македонски виц, нямащ абсолютно никаква връзка с темата:

Решиле лисицата, магарето и волкот да отворат фирма. Лисицата рекла:

- Јас сум итра, ќе одам во општината и за час ќе средам да добиеме дозвола.

Заминала лисицата и се враќа за половина час со наведната глава - не успеала.


Тогаш волкот рекол:

- Ќе одам јас, јас сум опасен и луѓето се плашат од мене, ќе ми дадат дозвола веднаш.

Но поминал еден час и се враќа волкот - и тој не успеал.


Тогаш магарето рекло:

- Ќе одам јас.

Се враќа магарето по два часа, целото среќно, и им вели:


- Добив дозвола!

Лисицата и волкот зачудено го прашуваат како успеал, а магарето им раскажало:

- Влегувам јас во општината, тропам на вратата и влегувам внатре - кога таму сите мои школски другари...

Вицът от тук:-)

Четири демона и четири ангела на българската култура

Връщам се от закриването на дните на свободното слово, но за самото събитие ще ви разкажа вероятно утре.

Демоните:

1. Чалгата. Лично аз съм изпадал в депресия от факта, че наблюдавах навлизането ѝ в България, а няма да доживея да видя напускането ѝ. Странно е, че някои от оригиналните арабски, турски, румънски и прочее ориенталски песни слушам с интерес, докато от българските им варианти ми се драйфа. Кой ще отрече, че чалгата създаде цяла шоубизнес индустрия, която има успехи дори в чужбина.
2. Слави Трифонов. Сега шоуменът е олицетворение на скуката, халтурата, балканбулгар националната „гордост“ и баналността. А беше време, когато Дългият къртеше мивки с шоуто си, докарваше световни имена на диванчето, събираше цели стадиони публика и учеше цяла България на телевизия.
3. Жълтата преса. Далеч по-трагична от нея е пресата, която се преструва, че не е жълта (ориентирайте се по ордените „Стара планина“). Това че сериозна журналистика има в жълтата преса, сутрешните блокове и късните шоупрограми не е минус за тях, а за местата, където липсва.
4.Big Brother. Два пъти съм кандидатствал да участвам в социалния експеримент, като веднъж дори стигнах до интервю. Айде отречете, че брадърът показа всекидневието на българина от много видове по-добре от всеки филм през последните 20 години. Иначе випът sux биг тайм. Откак има випове тоя сезон, почти напълно изгубих интерес.


Ангелите:

1. „Интелектуалците“ Някои хора забелязаха (via lyd), че „интелектуалец“ в България се самонарича само този, който подписва отворени писма в подкрепа на президента.
2. Иван Вазов. Плодовит, но не много талантлив писател, достатъчно политически удобен, за да влезе в читанките. Недостатъчно добър (за разлика от чалгата),  за да му обърнат внимание извън България.
3. Държавните ансамбли за народни песни и танци. Генератори на скука, евтина екзотика и кич. Докога?
4. Българските естрадни изпълнители от едно време, които пригласят на МВР в борбата с „пиратите“. Га крадохте парчета от западни групи не ревахте, а?

PS. Двете групи символи са почерпени от подслушване на разговори за гибелта на българската култура и за сриването на устоите на българското общество. Извадките не са пълни.

PPS. Явно не ме бива като разказвач. Идеята беше да покажа, че демоните не са толкова черни, а ангелите не са толкова бели. И мразя да обяснявам вицове. 

четвъртък, май 13, 2010

Турция на юг от Резово

Прекарах дългия уикенд в Турция, на черноморското крайбрежие, в селата на юг от Резово. Ще ви пиша отделен разказ, а засега ви трябва да знаете само следното – недокосната природа, недокоснато крайбрежие, малко, но огромни празни плажове, исторически и природни забележителности във вътрешността, прилични пътища, но сравнително нарядко. На самия бряг цените се формират според калкулираната на място от търговеца платежоспособност на туриста. Във вътрешността има повече цифри по магазините и менютата.

Казват, че през уикендите се изсипват доста туристи от Истанбул. Къде ги настаняват, за мен е загадка.

Малко снимки:






Умственото здраве на обществото и склерозата

Какво ще си помислите за човек, който почти не чувства болка, почти веднага забравя болката и не може да различи фантазия от реалност? А ако говорим за цялото общество?

Варианти има – алкохол, наркотици, деменция...

В България има доста неща, които трябва да се помнят. Например атентатът в катедралата „Св. Неделя“ – събитие, разтърсило България в мащаби, сравними с 11 септември в САЩ.

Кога в САЩ ще забравят 11-ти септември? Може би когато Ал Каида дойде на власт?

Нашето общество, се държи като горепосочения алкохолик – удря се в остри ръбове, тече кръв, но не усеща и най-вече – не помни.

На 16 април в София неформално беше почетена паметта на загиналите в атентата.



Около 100 човека пренебрегнаха бюрокрацията и проливния дъжд за да свършат това, което смятаха за редно.

Поповете от църквата пък не допуснаха никого под козирката, и така спазиха буквата на правилата си, но не и духа на учението си.

Днес пък, в полуразбитото кино „Влайкова“ (което, слава богу, се ремонтира и  може би ще оцелее) се проведе безплатна прожекция на филма „Неизбодени очи“, посветен на биографията на един уникален човек - Григор Симов Божилов, който е прекарал 13 години като политически затворник, три пъти залавян при опит да избяга в Югославия и прекарал целия си съзнателен живот до 1989г. в борба срещу системата.

Противно на впечатлението, което прави биографията му, става дума за много благ и усмихнат човек, който обаче държи на паметта и истината. И това го прави неудобен дори днес.




Днес иска нещо просто - да си види досието, за да разкаже историята си, но необяснимо защо, то никога не стига до него.

Паралелно с неговата лична история се разказва и историята на Независимото дружество за защита на правата на човека, основано от политзатворници по времето на комунизма.

Филмът има известни технически недостатъци и използва някои леки клишета, които се свързват с този тип филми (връзката с вярата или Вивалди - зима) и ще спечели, ако му се направят едни субтитри, защото на места дикцията на участниците не е много ясна, но това са бели кахъри на фона на значимите въпроси, които повдига и най-вече този за паметта и приключването с миналото.

 След края на филма протече оживена дискусия.

Няма ли да приключваме вече, а? Кога ще отворим всички досиета?

Два пъти по стотина души. Твърде малко за пречистващото действие на паметта.

Опасно е цялото общество да се държи като надрусан пиян склеротик. Опасно за живота.

сряда, май 12, 2010

Напекла ме е жегата, но дали това не е НЛО на снимката?

Хайде, стига сериозни теми! Аман от политика, ежедневие, кметове, мръсотия и министър-председатели. Да поговорим за някои непреходни въпроси, като например готови ли сме за среща с марсианците? Естествено „марсианец“ е евфемизъм за „извънземен“, така както „афро-американец“ е евфемизъм за „президент“ ;-)

Оня ден се върнах от едно кратко пътуване до Хърватска и Босна (като му дойде времето ще има и пътепис, обещавам! За Хърватска – ясно, но Босна и Хрецеговина ми скри шапката – страхотна страна!) Та пътувайки натам, малко преди сръбско-босненската граница при Мокра гора спираме край пътя да ... се разтъпчем ;-). Пейзажът е страхотен и освен... разтъпкването реших да щракна един-два кадъра. И ето какво се получи от единия от тях:
Какво се вижда: път, кола, къщи край пътя, планини...

След като се прибрах, качих снимката в едно албумче във ФБ, за да се изфукам какъв съм пътешественик (Ехеее, карал съм лека кола в Босна и Херцеговина, какво си мислите вие! ;-) ;-)) и моята приятелка Пипилота изведнъж забелязва на снимката ... НЛО!

Викам, моля ти се, сакън! още малко и вампири ще кажеш, че съществуват! Ама тя си е човек-реалист и не си пада много по езотерики и разни други такива и ѝ разпарвям къде? Тя ми обърна внимание на едно черно петънце над лявата планина. И си викам – луда работа, ама дай да погледна оригиналната снимка, която ми е още на компютъра – дип, че съм сложил най-слабата компресия, та снимката е доста едра (с много пиксели де), та имаше какво да се увеличава. Ето и резултата от увеличението:



Освен увеличението на горната снимка няма никаква друга обработка. На мен петното ми прилича на дирижабъл, ама кой ползва дирижабли в днешно време? От друга страна, това е доста близо до границата между Сърбия и Босна и може да е хеликоптер. Едва ли ще е самолет, защото щях да го чуя тогава (беше си нормално тихо). И реших като един истински изследовател да пипна снимката. Ето какво се получава при увеличаване на контраста:

А по-долу виждате резултата, ако се оправят и нивата на цветовете:


Мда, такива ми ти работи. Със сигурност не е дефект на снимката, но все пак ми е интересно какво е според вас? Аз лично съм склонен към варианта муха, но знам ли?

Ето и приблизително мястото на снимане (плюс-минус 10 км)

вторник, май 11, 2010

Краят на южната част на Южния парк

Има една огромна незастроена площ на ъгъла на ул. Козяк и ул. Сребърна, за която хората си мислят, че е в Южния парк в София. Но тя случайно отсъстваше от последната карта на Южния парк, която съм виждал. Мой съсед току що ми съобщи, че тази вечер там се струпват тараби и строителна техника. Вероятно тази нощ строежът ще започне (защо на тъмно щом всичко си е наред?!). Скъпи съграждани. Още едно строително лайно ще се пръкне в намаляващите зелени площи на града. Вероятно.

Да отбележим началото на края.

PS. Ще "им гласувате" ли на следващите местни избори?

сряда, май 05, 2010

Пазар ли е музикалният пазар?

В последните дни ми се налага да участвам в дискусии по различни медии, където обсъждаме с представители на звукозаписната индустрия и държавата, т. нар. „пиратство“, „торент сървъри“, и говорим за правата на гражданите, доколко е оправдано навлизането в тяхното лично пространство и прочее...

Опасно много хора желаят нарушаване на човешките права, заради защитата на „музикалния пазар“, такъв, какъвто е в момента.

Аз разбирам хората, вложили пари и усилия в създаването на авторски продукти. Те искат да си възвърнат парите (а и да припечелят), както и не желаят  друг да се възползва от техния труд. Тезата им е, че авторите заслужават награда за труда си. Странно защо, те никога не говорят за продуцентите, че заслужават такава награда. Сигурно защото смятат, че е излишно да им се плаща ? ;-)) Отговарял съм многократно на горните въпроси, затова искам да насоча вниманието към „пазара“ на музика –

Как се формира цената?


В пазарната икономика цената е функция на търсенето и на предлагането. По-търсените неща струват по-скъпо, а по-лошите – по-евтино (защото са по-малко търсени). В пазара на музика, ако разгледате рафтовете на един магазин за музика, ще установите, че цялата музика е в 2-3 ценови категории. Как е възможно това? Така е, първо защото делът на авторството в общата цена е миниатюрно (1-3%) и второ, защото съществува монопол, който диктува цените, a монопол е обратното на пазар. Има ли друг начин? Има. Книжарниците как успяват да поддържат индивидуални цени на всеки продукт?

Има и друг момент – интернет позволява съществуването на огромно количество изпълнители (понеже не е необходимо всяко парче да се тиражира на дискове и да се разнася по магазините, за да стигне до слушателя, нито пък е възможно за всеки изпълнител се намира радио или диджей, готов да го пуска.) Предлагането на музика се увеличава драстично само защото има интернет, а броят уши и количеството свободно време (търсенето) остават почти същите. Тогава, какво трябва да се случи с цената?!

Има много автори и изпълнители, за които популярността е много по-важна от печалбите от продадени песни, защото знаят, че например с концерти могат да си докарат същите пари, а може би и повече. Те предлагат музиката си безплатно (например с CC лиценз) и конкурират изпълнителите, решили да използват класическия начин на продажби. Това означава, първо, че потребителят веднага ще си свали и ще слуша безплатната музика, а платената или няма да я слуша (времето и без друго е ограничено), или ще си я свали без да плаща, давайки „незаслужено“ повече популярност на изпълнителя, понеже го прави с риск да попадне под ударите на закона.

И не на последно място – музиката в магазините за музика се предлага на дискове. Как да заврем диск в mp3 плеър или в мобилен телефон?

Значи стигаме до първия закон на музикалния „пазар“ –
Цената и носителя на музиката се определят само от продавача, а купувачите нямат думата.“

Как се формира предлагането?

Предлагането по музикалните магазини е ограничено. Рафтовете в музикалния магазин имат ограничен брой места. По някакъв критерий (незадължително пазарен) търговецът на музика решава с какво да зареди магазина.

Ето например, съществуват класации, които следят колко пъти в ефира е звучало дадено парче. Но тези класации, които трябва да заместят пазара като критерий за качество са много дискриминиращи. Системата на Нилсен например започна 4000 парчета по 8 радиостанции и 4 телевизии. А останалите?

Сами разбирате, какъв е шансът парче извън тези 4000 да попадне на рафта в магазина. Тук е и проблемът на ФСБ, които не могли да намерят издател за новия си албум, който кърти с бройки сваляния.

Така стигаме до втория закон на музикалния „пазар“ –

Право да продават музика имат само тези, които са в списъка на избраните.“

Мъртва зона

Магазините за музика в София са мъртва зона, в която прашасват никому ненужни дискове. Съвсем очевидно, ежедневно те губят огромни пари, за наем на помещението, за персонал и за мениджмънт. Какво става тук?

Най-вероятно, задължението да поддържаш щанд или магазин за музика е неизбежното зло, което трябва да приемеш, за да ти дадат право да продаваш нещо друго, по-печелившо. Не се притеснявайте за търговеца, обаче, той си избива „данък музика“ с по-високите цени, които плащате за другите му продукти.

Значи, имаме трети закон на музикалния „пазар“ –

Ако бизнес моделът за продажбата на музика е губещ, тогава изнудвай търговците.“

Склонен ли е потребителят да плаща за музика?

Склонен е, дори на бройка (iTunes наскоро продадоха 10 милиарда парчета по 99 цента) или дори на CD, НО ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ УСЛОВИЯ! Ето например, аз си купих долния диск за 15 лева от клуб „Мелон“ във Велико Търново.



Само че не трябват само пари, трябва и акъл. Трябва гъвкавост, за да се отговори на потребителското търсене.

Поздравявам ви с част от изпълнение на група Йерихон. На сайта ще намерите информация за тях и музиката им, съвсем безплатна за слушане:





.

вторник, май 04, 2010

Мост през цял век балканска история.

На 29-ти април, в музея „Земята и хората“ се проведе представянето на книгата „Нашенци в Македония“, с автор Таня Мангалакова.

Оркестърът няма копче за звука, отзад – стенописите на Светлин Русев и картините на Николай Рьорих.

Познавам Таня от много години, тя е един от добрите познавачи на Балканите и по-специално на Македония и районите около нея.

Миналата година имах честта тя да бъде един от пътниците в моята кола, по време на експедиция, когато в група от около 20 души обиколихме за няколко дни Преспанското езеро и историческите и природните забележителности около него. Моите приключения съм описал в разказа „Преспа 2009“ и ми беше много интересно да сверя спомените си с нейните.

Идеята на Таня е много интересна. Тя тръгва по стъпките на големия етнограф и статистик Васил Кънчов, малко повече от век след неговите пътешествия. Васил Кънчов е известен с двутомника си „Македония. Етнография и статистика“, който е изключително важен документ за историята на Македония от края на 19-ти и началото на 20-ти век, старателно описващ етническия, религиозния състав и поминъка на населението във населените места на Македония. За целта той е пътувал непрекъснато като училищен инспектор на българската Екзархия. Така че авторката хвърля мост през повече от век, където можем сами да направим изводите си за пътищата, по които се движи нашата балканска вселена.

Авторката

Естествено книгата е по-обширна и включва разкази от други пътешествия на Таня, в Косово, в Албания, в затънтените планини на Македония, където тя издирва „нашенци“ – мюсюлмани и изучава живота им.

Това не е научен труд, а по-скоро сборник с много емоционални пътеписи, в който се отделя специално внимание на живота на жените, обичаите и културата на нашенци. Може би ще се стори политически некоректна на някого, но тази книга няма и претенциите да бъде безпристрастен научен труд.

Аз си я взех да я чета на поставянето на рекорда за четене в Южния парк и няколко часа се изтърколиха неусетно, докато я разлиствах. Започнах от частта с Преспа и продължих с останалите ;-)

Най-интересната част, разбира се, е Преспа!

На самата промоция имаше поканен състав от Гоце Делчев, който е свикнал да свири на открито, затова твърдите и гладки повърхности в музея правеха звука доста силен, а оркестърът няма копче за регулиране на звука.

За почерпката беше осигурен бюрек от бюрекчийницата на нашенец, който живее в София и червено вино. Точно както си трябва.

Чухме речи от Антонина Желязкова, от Станимир Илчев (който е съдействал без грам колебание за финансирането на книгата), от други познати и приятели.

 Поставям рекорди

Горд съм, че присъствам, макар и неявно в текстовете ;-) Ако ви интересуват тези, все още забравени от бога места, където хората живеят почти същия живот като преди векове, и които неизбежно ще бъдат неузнаваемо променени от глобализацията, вземете си тази книга. Ще получите не само удоволствие от четенето, но и ще вдъхновите Таня да ни зарадва с още нещо. Защото си заслужава.

Музеят май все още е под влиянието на теософската група, основана от Людмила Живкова и поддържана от Светлин Русев, но друг път ще ви разкажа за нея.

понеделник, май 03, 2010

Докладът Талявини и падението на еврото

3 май 2010, „Ежедневный журнал“, Юлия Латинина

Вероятно много хора се чудят защо в разгара на гръцката, а по-скоро на европейската криза, реших отново да пиша за едно събитие, което се случи преди почти година - за доклада, посветен на руско-грузинската война, изготвен от Европейската комисия, председателствана от г-жа Хайди Талявини (Tagliavini).

Факт е, че, по мое мнение, това е едно от най-важните събития в света. В известен смисъл, докладът е по-важно събитие дори от самата руско-грузинска война. Докладът Талявини е новият Мюнхен. И то Мюнхен, който означава много - включително и текущият икономически колапс на Европа.

Ако изградиш своята политика и икономика върху лъжи и самозаблуди, и ако искрено си вярваш, че си защитник на свободата, а в действителност от страх и примирение правиш отстъпки на диктатурите, ако наистина се възприемаш като пазарна икономика, но дълбоко си затънал в ръчно управление и живот на кредит - последствията рано или късно ще бъдат чудовищни.

Докладът на Комисията Талявини беше шок за мен, когато го прочетох. Прочетох го и си помислих: „Европа се пенсионира. Няма вече Европа.“ И наистина, изтече година – и Европа се разпада.

На първо място, да припомня съдържанието на доклада. На някой, който не е посветен в детайлите на руско-грузинската война, той не изглежда зле. В доклада не се повтарят руските гьобелсовщини: няма истории за това, че Съединените щати стоят зад коварното нападение на Грузия над мирната Южна Осетия, нито пък че грузинският "Град" напада мирно спящия град, нито пък твърдения за 2000-те мъртви осетинци, за момичетата, изгаряни в църквите и за танковете, които мачкат бебета.

Неизвестно защо, в доклада по някаква причина не се анализират тези слухове, това са именно слуховете, дали повод за нахлуване на руската армия и за етническото прочистване на грузинските села. В доклада те срамежливо се премълчават: това е като да описва нацизмът, без да се споменава твърдението на нацистите, че евреите пият християнска кръв.

После следва анализ на самата война, а войната според Талявини започва в момента, в който Грузия удари Цхинвали. Наистина, веднага след това, Комисията уточнява, че това е било предшествано от различни сложни събития.

Въпрос към госпожа Талявини: През юни 1941 г., Финландия обяви война на СССР. Това бе предшествано от такава малка подробност, като бомбардировките на десетки фински селища от Червената армия, без обявяване на война. Сигурна ли е г-жа Талявини, че докладът за втората Съветско-финландска война трябва да се води от момента, в който Финландия обявява война на СССР?

През ноември 1939 г. полското правителство в изгнание обявява война на СССР. Това бе предшествано от такива дреболии като окупацията от Червената армия (без обявяване на война) на 52% в Полша. Въпрос към г-жа Талявини: Смята ли тя, че началото на войната между Полша и Русия трябва да бъде ноември 1939г.?

 Хайди Талявини, снимка

Г-жа Талявини просто прави революция в световната политика, като въвежда на нова дефиниция за войната. Войната, се оказва, я започва този, който оказва съпротива на агресора. Значи, когато Червената армия изсипва бомби в Хелзинки, или натиква двайсет хиляди полски офицера в затвора, или пък когато осетински "доброволци" изгарят грузински села - това не е война. Но ако отвърнеш на удара - значи ти, проклетнико, започна войната. Следвайки логиката на комисията Талявини, грузинците не трябваше да отвръщат на удара. Пристигат руските танкове в Гори - няма отговор. Стигат до Ахалгори - пак без отговор. И ако дойде руски танкове до Тбилиси, и грузинците отговорят – тогава те ще бъдат копелетата, започнали войната. Безупречна логика: в края на краищата, ако грузинците не бяха реагирали, и война нямаше да има.

Третият изненадващ момент в доклада на Комисията е въпросът, дали грузинските бомбардировки на Цхинвали в нощта на 7-8 август са „нарушение на човешките права“, или не са. И тя стига до заключението, че са.

Аз веднага ще се съглася с мнението на официалната комисия. Нека така и напишат – „Артилерийският обстрел на мирен град е нарушение на човешките права“.

Всъщност, Комисията би трябвало да определи, при какви условия е извършена бомбардировката. Например, за да установи, защо няколко дни преди коварната атака над Цхинвали бяха изтеглени почти всички цивилни граждани, а вместо това бяха докарани масово журналисти, предназначени да отразят коварната грузинска агресия.

Например, за да установи защо в Осетия властите на 7 август докладват за унищожаване от грузинците на селата Дменис и Хетагурово, а когато старателните журналисти отиват да проверят, се установява, че Дменис и Хетагурово са непокътнати, докато в непосредствена близост на Хетагурово, грузинското село Нули гори.

Например, за да се установи защо в 20:00 през нощта жителите на Цхинвали се радват и празнуват унищожаването на Нули, и пишат по блоговете „да преизпълним нормата за трупове в моргата в Гори!“ И няколко часа по-късно, Грузия внезапно да нападне „мирно спящия Цхинвали“.

Да, и не би било лошо да се установи, къде, какво и колко е било разрушено, тъй като става дума за някакъв странен тотален обстрел със всички средства, при който кореспондентът на "Известия" се изкачва на покрива (!) на хотела и наблюдава от там тоталния обстрел, а министърът на осетинското правителство тича към министерския съвет и установява, че сградата гори. Тъй като от този разказ следва, че не всичко в Цхинвали гори и дими, щом министърът безпрепятствено е тичал по улиците към сградата на правителството.

Но да оставим тези дреболии. Да се съгласим с Комисията Талявини: Грузия не е имала право да изстреля нито един снаряд по града. Ето, другата страна има право да изгори Нули, и това не е нарушение на правата на човека, другата страна има право да убива грузински миротворци - и грузинците не бива да отвръщат, другата страна има право да обстрелва със 152-мм артилерия, - но такива дреболии, откъде пък в зоната на конфликта са се появили 152-мм оръдия, Комисията Талявини дори не обсъжда.

Ето, един единствен въпрос: Нали Цхинвали е обстрелван не само в нощта на 7-8-ми?. Но и в нощта на 8-ми срещу 9-ти. И в нощта на 9-ти срещу 10-ти, когато грузинските танкове са вече в града.

И ние имаме описание на тези бомбардировки, от очевидци, и е ясно, че тези бомбардировки, са така абсолютно ужасени, тук никой не се движи по улиците, нито пък се катери по покрива на хотелите, от небето обстрелват всичко наред, и именно тези тотални бомбардировки и обстрели извадиха грузинската армия от града.

И така, кой изравняваше града до основи, когато в него бяха грузинските танкове? Може би, тъпите грузинци сами са си го причинили? Тогава комисията Талявини трябваше да ги осъди, ето, ненавистта на грузинските фашисти към осетинския народ е толкова голяма, че те, завладявайки града, хвърлят бомби директно върху техните си танкове и пехота, само и само да унищожат заедно с техните си танкове и осетинците. След това Комисията Талявини трябва да заклейми проклетия тиранин Саакашвили, който в пристъп на лудост, унищожава собствената си армия в града.

А ако руските войски са бомбардирали града, за да пометат грузинците, то тогава Комисията също трябва да даде оценка. Ето, неотдавна, външният министър Игор Лавров отново заяви, че Русия в Южна Осетия спасяваше живота на осетинците, които иначе биха били унищожени. Предполага се, от проклетите грузински фашисти. И изведнъж се оказва, че докато грузинците са били в града, те нищо не са унищожавали. Но са ги унищожавали тях - заедно с цивилното население - с падащи от небето снаряди и бомби на руската армия. Ако артилерийската подготовка срещу града, в който вкарваш танковете си, е военно престъпление и нарушение на човешките права, а как след това да се разгледат като бомбардировките по площи върху населението, които „спасяваш“?

И какво казва Комисията Талявини? Нищо. Тя никога не се занимава с този дребен проблем. Но за неговото съществуване, тя очевидно знае, тъй като никъде в текста на доклада, тя не пише за „обстрела на Цхинвали“. Тя винаги посочва времето – „обстрелът на Цхинвали през нощта на 7-ми срещу 8-ми“. Обстрелът на Цхинвали в по-сетнешно време не я интересува.

Защо говоря за това? Защото в текста на доклада Талявини, подобно на Мюнхенското споразумение от 1938 г., няма директни лъжи, като например фразата, че „Великобритания и Франция подкрепят идеята на националсоциализма“ или „Уважаемата Комисия споделя мнението на генерал Ноговицин“, и смята, че зад гърба на грузинските фашисти стои Четвъртият Райх на Съединените щати.

Това не е съучастничество. Това е малодушие. Малодушие дори не пред международния диктатор - пред международния хулиган. И в това малодушие не е би имало нищо лошо, ако хората, които са написали това малодушие, не претендират за ролята на арбитър.

Ето, казваме, вие грузинците, сте странни хора, вие руснаците, също, но ние, Европа - сме върховният съд. Ние сме съвестта на света.

И ето, оказва се, че тази съвест не можете да купите. Или да уплашите. Просто тази съвест е твърде ленива, за да разваля отношенията с Русия, която е много по-голяма и по-важна от Грузия.

И аз трябва да кажа, че в европейската икономика се случва същото. Не Гърция се пука по шевовете. Дори не и еврото се пука по шевовете. Пука се по шевовете самата философия на европейския бюрократичен социализъм, който според някое досадно историческо недоразумение се счита за демокрация.

Тази Европа, която е била построена, не е построена от сегашните бюрократи. Не е построена от Талявини, от Саркози, нито пък от PR експерта на „Газпром“ Шрьодер. Тя е построена - след Втората световна война - от техните бащи и дядовци. Като алтернатива на СССР. Като алтернатива на робството. Като напомняне, че не бива да се подписваш в Мюнхен и да строиш социализъм. И тази Европа, след краха на Съветския съюз, европейската бюрокрация я профука. В този смисъл, докладът Талявини и пропадащото евро - това са двете страни на една и съща монета.

Рекордно четене в събота

Въпреки че в петък присъствах на едно супер сладко събиране, планирано като за 1-2 бири след работа и продължило до 2,30 през нощта (#minitbb), на следващия ден, много нетипично за мен, без да съм се наспал, се замъкнах на обявеното рекордно едновременно четене на книги в Южния парк.

 Доста хора се събраха, и повечето – симпатични ;-)

Инициативата много ми допадна, защото е идеален контрапункт на две неща, които недолюбвам и се свързват с датата – първо, червената традиция на манифестациите и второ – въздишането (именно въздишането ненавиждам, а не самото право) по авторското право, които извиха в милиционерско кресчендо по случай деня на книгата И авторското право, случили се малко преди това.

 Фенове на Хари Потър

Заварих Алекс (от портала „Аз чета“) и Ангел ( от Пиратската партия), които като съорганизатори наблюдаваха събитието а Ангел беше организирал още няколко човека да запишат кой какво чете на събитието.

Ангел записва участниците

Много ми беше приятно, че книгите, които видях, по правило не бяха известни бестселъри, а любопитни екземпляри, които трудно се намират дори на пазара втора ръка.


Аз четох „Нашенци в Македония“ на Таня Мангалакова, при това с вълнение, защото лично съм присъствал и подпомагал събирането на материал за тази книга. Скоро ще ви разкажа и за промоцията ѝ.


За следващия път ще си взема рибарския стол, който има облегалка и място за чашка, защото се изръбих да седя на някакво желязо насред поляната.
Алекс и Христо под сакурата. Поканиха ме на Бегбеде.

Веднага ми дойдоха идеи за бизнес, за книжна борса, за клубове, но то за такива цели са необходими и хора да работят, не само да измислят, а аз голяма любов към книжния бизнес нямам ;-)

Отново успях да открия паметника на приятелството с японския народ. Намира се на мисловната линия, свързваща сакурите (цъфтящите в розово дръвчета). Трябва да си насадим и джакаранди и ще стане феерия

Рекорд имаше поне национален, ако за световен не успяхме да го докараме. Чакам с нетърпение обобщените данни за събитието от Ангел.

И станах истински red-neck (червеноврат фермер) от четене на слънце. Диалектика.

И аз чета, а вратът ми червеней ;-)



Георги Стойчев изпълнява First of May. Много добре!

Песента е страхотна, оригиналът тук.
.
Читателят polihronov забеляза, че ме е имало по новините, благодаря. Млящя дъвка към 27-мата секунда: ;-)




.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)