четвъртък, ноември 11, 2010

Спомени на едно градско дете от село

Почва като че ли да се оформя 10-ти ноември като ден на паметта. Денят, в който хората си спомнят. А в България това е много полезно занимание, защото паметта по традиция е къса.

Ще ви разкажа за моето ранно детство почти без политически детайли. Имах интересно детство, неприличащо много на това на другите деца около мен и може би това още ми влияе, а може би не.

Майка ми беше стюардеса в БГА „Балкан“. Баща ми беше инженер, който прекара цялата си кариера в Министерството на енергетиката и НЕК. За времето си бяха хора с възможности и бяха виждали и други държави освен България.

Първите ми спомени, обаче, са от село. Роден съм по една случайност в Пловдив, около 20 дни след смъртта на дядо ми, и естествено, съм кръстен на него.

Човекът с бялата коса е дядо ми.


Та първите спомени са ми как разнасям едни списания Мурзилка (съветско списание за съвсем малки деца, с целулоидна грамофонна плоча с приказки и песнички на руски между страниците) на село, под вековното дърво на мегдана (и май затова селото се нарича Брестник) и някакви хора непрекъснато се интересуват на колко съм години. На две и половина, обяснявам с гордост.

Не обичах да живея на село, защото беше нечовешка скука, особено вечер. Не ми даваха да си играя с други деца, освен с братовчедките ми, които бяха в съседното село и не ги виждах много често. Книжки имаше малко и бързо ги научавах наизуст, играчките ми бяха омръзнали до смърт. Можех също да правя експерименти с кокошките в двора или да ровя в градината.

Живеех с баба ми и сестра ѝ (леля ми, така ще ѝ викам). Живеех при тях, защото родителите ми, въпреки че имаха хубави професии, работеха на смени и на ненормиран работен ден и нямаше как да се занимават с мене. Така че, аз растях на село. С баба ми ходехме на гости непрекъснато, аз се познавах с приятелите ѝ, пред които рецитирах стихотворения и таблицата за умножение. Най-трудно ми беше 7 х 8, така че като го казах правилно за пръв път, си спомням, че баба ми беше наистина горда с мен, а точно тогава бяхме на гости на приятелско семейство, в което мъжът свиреше на акордеон.

Въпреки, че не ме пускаха да излизам, къщата беше много социално място - изсипваше се цялото село на гости, защото баба ми –
а) беше добра шивачка, имаше шевна машина „Singer“ с педал и маховик отпреди войната (Втората световна), подарък за завършването на гимназия;
б) разполагаше с годишните каталози на „Некерман“ и много броеве на „Бурда“, които майка ми влачеше от чужбина, които бяха нещо като библията на соц. консумеризма.
в) обличаше цялото село и си докарваше по някой лев с шиене докато беше жива. Особено натоварено беше в сезона на сватбите.

Баба ми имаше същия или почти същия модел шевна машина. Аз много харесвах орнаментите ѝ, особено сфинкса, и се наслаждавах на перфектните форми на американския промишлен дизайн. След половин век интензивна употреба златистите неща се бяха поизтрили. Машината натрупа към 65 години стаж преди да се пенсионира в началото на 90-те. Какво ли щяхме да правим без държеливата немска и американска техника отпреди войната? Снимка 

Като се замисля сега, то си е било направо като селски моден клуб, като съвременно кафене с манекенки и с Fashion TV на стената.

Бях измислил многобройни игри с копчета (война с копчета, артилерия с копчета, надбягване с копчета, мозайка с копчета, строителство на крепости с копчета), с карфички и с парцалчета. Имах едни раирани червени стъклени копчета и едни раирани сини стъклени копчета, които съставяха основата на двата враждуващи отбора, а разни метални, пластмасови и дървени закопчаващи изделия се присъединяваха към една от страните според ситуацията.

Леля ми работеше в пощите и на работното ѝ място имаше нещо фантастично интересно дори за днешните разбирания - тръбна пневматична поща, с която умирах да си поиграя малко. Веднъж успях и това ѝ докара мъмрене по служба.

Най-големият празник наставаше, когато нашите ми идваха на гости и особено, когато ме взимаха в София. Но понеже си бях доверчив и шматка, чак когато минавахме над река Марица при връщането в Пловдив, разбирах предателството и се захлупвах на задната седалка на колата да рева и да удрям с юмруци.

“Ллека Маллица, не искаам, не искаам плли баба, не искаам.“

Но и при баба си имаше екстри, които ги нямаше в София, като есенния панаир, който беше като посещение на друга планета, където обичах гигантската надуваема кукла на Мишелин, невероятните забити в небето жълти кранове, палатата на ГДР заради огромното детско влакче с планини, гари, тунели и села, съветската палата заради макетите на ракети и спътници, страхотните природни снимки и играчките, които никога не видях извън палатата и палатата на ФРГ, където всичко изглеждаше страхотно, дори помпите и дрелките. Лошото беше, че беше проблем стигането до там – селските рейсове ги командироваха на други маршрути и тези, които се появяваха все пак в селото на големи периоди, бяха натъпкани до козирката и успявахме да се качим чак на третия-четвъртия.

Спомням си, че баба ми няколко пъти се включи в изработката на кукерски маски за селото, а кукерските маски, производство на баба ми, имаха една много приятна особеност. Част от декорацията им – поради лъскавите си червени, зелени и сребристи хартийки, бяха бонбоните „Лакта“ (коригирано, прави сте). На готовата продукция не посегнах, но опустоших с кеф производствените излишъци.

Много обичах да ходя с баба ми на сватби, защото обичах да гледам окичените с гердани от сини десетолевки булки (в онова „идеалистично“ време процъфтяваше финото изкуство на money-art-а), да слушам оркестъра и да хапвам постни лозови сърмички и кебапчета. Сватбите се провеждаха в нещо като платнен хангар, който се опъваше като гигантска армейска палатка на някоя улица и на което му викаха „салаш“, с дълги дъсчени маси и дървени пейки покрай двете стени.

Също така, в много редки случаи с баба ми и леля ми ходехме в Родопите до Бачковския манастир или за шипки.

Но да се върнем на София. Всичко в София беше страхотно. Нашите си бяха купили голям апартамент, в единствения блок в район от селски тип (Хладилника, зад „Кошарите“) със зашеметителна гледка (тогава) към Витоша. В първите години нямаха пари за обзавеждане, тъй че в началото карах колело на висока скорост по стаите. Колелото толкова ми харесваше, че исках да бъде при мен в банята, докато се къпя. Тогава нямаше и отопление и през зимата беше неприятно студено - отоплявахме се с два самоделни радиатора, изработени от някакви индустриални отпадъци, които имаха дупки отгоре, където нашите доливаха вода с чайник, за да компенсират изпарението. Когато нашите купиха първата газова печка, беше голям празник, защото поне около нея температурата през зимата беше ок.

В София имах много приятелчета. Както при всеки нов блок, заселниците предимно са млади семейства, с прецизно семейно планиране, така че в тайфата бяхме около 15-тина хлапета с разлика 1-2 години и предимно момчета. Това предразполагаше към военно-стратегически игри - фунийки (прадядото на пейнтбола), стражари и апаши, шпаги и картечници (от бъзовите храсти около блока), клечки (в купчините пясък около блока, нареждаш клечките в редичка и с камък гледаш да събориш всички клечки на конкуренцията), както и към много изобретателни пакости.

Например, веднъж намерихме магнетофонни ленти в боклука. Връзвахме единия край на лентата на оградата на правителствената болница, а другия край на някое дърво в горичката и залягахме в храстите, да чакаме да се появи някоя кола. Нещастният шофьор виждаше лентата, мислеше си бог знае какво, набиваше спирачки, обикновено късаше лентата, от прозореца изгърмяваха няколко особено сочни псувни и ако беше по-кибритлия шофьора, тръгваше да ни гони из горичката. Ние обаче бяхме на собствен терен и обикновено се откопчвахме със здрави уши от полесражението.

Стара „Варшава“ Тази е принадлежала на Карол Войтила


Всъщност целта ни беше научна - да изследваме дължината на спирачния път на различните марки коли, да съберем колекция от такива следи и да задоволим любопитството си кои коли правеха най-зрелищни шарки по асфалта. Мисля че „Варшавите“ и старите „Волги“ бяха без конкуренция.

Следва продължение.

12 коментара:

Лилия каза...

Аз ще лягам , че утре съм на разнос на плакати от 10ч с Тодор Любомиров

Лилия каза...

лека нощ и целувам мечето силно, мачкам си го по коремчето и си го гушкам

Кръстю каза...

Добро утро! Аз пък се събудих и нищо няма да разнасям :)
Какво нещо е!! То и спомените ни се покриват, на село още има два -три броя на "Мурзилка" и"Бурда", а на бабиния "Сингер" жената още шие по нещо...

Спас Колев каза...

Направо саморазгласи лични данни с този софийски адрес. :) В класа ми в прогимназията 6 или 7 души живееха там. И това с магнетофонната лента продължаваше да се практикува.

Цанко каза...

Много хубава статия! Хубаво беше като бяхме деца :)

Точка каза...

Много познато ми звучи написаното с тези мили моменти от детството. Тогава играехме на истински игри и белите ни дори бяха по-истински и забавни. :)

"Карамел Му" бяха увити в прозрачни хартийки, които се отлепваха трудно, а "Лакта"-та - в онези шаренки станиолчета. :) Незабравим вкус имаха и двата вида бонбони.

Комитата каза...

Спасе, да не излезе, че сме учили в едно и също училище? ;-)

Вали каза...

Още пазя на баба ми крачната шевна машина Naumann - немско производство от края на Първата световна война, която е била сватбен подарък на баба ми когато се е омъжила за дядо ми през 1919 г. Още е работоспособна и шие без грешка.

Ева каза...

с нетърпение чакам продъжението :))

svetlina каза...

Хахаха :) И аз си играех с копчета :) И като пораснах, уших фуста на баба си :)

Мария Георгиева каза...

Красиво написано, спомените от този пост и от предишния с прасетата съвпадат и с тези от моето детство: на село и ние хранехме прасето с хляб и мляко, редехме се на опашка за хляб в хоремага, имахме същата шевна машина, сватби и новобрански се правеха в шатри на улицата; в града, в новите комплекси имаше много деца на една и съща възраст и се играеше на игри, които сега няма как да съществуват. Заради тези спомени, независимо дали са от "нормални" времена, сме това, което сме.

Търновец каза...

Koмита, пиши нещо и за твоите спомени от живота ти в Чехия... Доколкото си спомням, си пребивавал там преди да падне желязната завеса. Ей така за споредба, дали заради различното ни отношение към системата и големият брат поехме и по различни пътища с тях след промените. :)

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)