петък, август 13, 2010

Царски войскари: Продължението

Поради големия интерес, който възбуди в публиката, ви предоставям първата глава от книжката Царски войскари, както и линк към целия текст. Чакам отзиви.

Обичаше да крачи по света фелдфебел Говедарски, ала най-много обичаше да върви по главната улица на града. Та къде другаде, ако не тук, най-добре можеше да изпъкне неговата юнашка осанка?! Витрините ослепяваха от блясъка на шашката му, тротоарът загърмяваше от кралимарковските му шпори. Сила, красота!

Ето и в това свежо неделно утро, лъснат и стегнат като за парад, вместо да удари за по-напреко по улица „Войниш­ка”, той сви край черквата и пое по току-що изметените каменни плочи на „Главната”. Вървеше бавно, с достойнство, вирнал голяма, внушителна глава, набъхал огромния си гръден кош с въздух, сурово свъсил гъсти вежди. Лявата му лапа небрежно лежеше върху темляка на сабя­та, а дясната ритмично отмерваше всяка стъпка. Лъснатите му до блясък ботуши звучно скърцаха, сякаш под тях хрупаха натрошени стъкла.

Срещу фелдфебела се зададе гологлав, възвисок гражданин, с възпалени клепачи и със знака на кавалер на ордена за храброст първа степен върху поостаряла дреха.

— Здравей, Говедарски! — усмихна се той.
— Здрав желая, гос-ин капитан — тракна токове старият войскар, та чак искри се разхвърчаха наоколо.
— Как върви службата?
— Стараем се, гос-ин капитан.
— А здравето, здравето как е?
— Здравето ли? Че какво му е на здравето? Здраве като здраве.
— Растат ли, растат ли дъщерите?
— Хм! — прочисти гърлото си фелдфебелът и се намръщи. Цял живот той бе копнял за синове, бъдещи вой­ници на царя и отечеството, а щъркелите му носеха само дъщери. Че една, че две, че четири! Съдба! — Щерките ли? Че какво им е на щерките? Растат, такова...

Запасният капитан въздъхна:

— Моят син една педя над мене стърчи вече, но ден не минава без щуротия. До гуша ми е дошло от него. Просто не зная какво да го правя...
— Какво ли? Лобут, господин капитан. Дървен господ. Такъв да го докопам, че да му сваля панталонките, че да го нашаря, както аз си знам, на светец... такова... ще го на­правя.
— Хм! Опитах аз, опитах, ала... Не, не става тя май само с бой...
По лицето на фелдфебел Говедарски цъфна тъничка, сниз­ходителна усмивка. Види се, на любима тема попадна блю­стителят на казармената дисциплина. Той поглади мустак и дълбокомъдрено заяви:
— Само грънците не се оправят с тояга, господин капи­тан. Нар... — вдигна показалец той и бог знае още каква неповторима мъдрост щеше да каже, ако съвсем леко драс­кане по десния ботуш не беше прекъснало чучурчето на вдъх­новението му.

Той се намръщи, сбърчи нос. Види се, до обо­нянието му бе достигнала някаква неприятна миризма и с явно усилие изви жестоко пристегнатия си от тясната яка врат. Вирнало задното си краче току до ботуша му, къдраво кутре съвсем невъзмутимо довършваше един от онези ку­чешки актове, за които не е прието да се пише с подробно­сти.

В първия миг фелдфебел Говедарски остана като гръм­нат из засада, а в следващия очите му диво засвяткаха, дъ­хът му секна, по ъглите на устните му изби горчива слюнка. Кутрето и не подозираше какво го очаква. Почеса се зад ухо­то, сви се глезено в краката па господарката си, .залисана в интересен разговор с богато натруфена дама, и предизви­кателно изплези ален език.

— Твоята кучешка ма... — изръмжа Говедарски и пре­крачи.
Кутрето, въпреки че беше твар несъзнателна, скочи и за­праши по „Главната”, като квичеше и подвиваше опашка.
— Пуфи, Пуфенце! ... — сърцераздирателно изписка по­дире му стопанката, но четирикракият беглец не се и обърна дори. Тогава дамата — нисичка, белолика, с вирнато нос­ле и босилкови клепки — стрелна гневно фелдфебела, до­ближи се до него и като го гледаше унищожително от долу на горе, изсъска:
— Нахал! Ще ви оправя аз вас, простак с простак.
Фръцна се и заситни по следите на избягалия ѝ любимец.
— Ха! — изсумтя фелдфебелът. — Ще ми накривиш фу­ражката. Хем тръгнала с пес по „Главната” улица, забране­на със заповед по гарнизона за кучета и войници, хем пък и ще лае. Мада-ма!
По бледите устни на запасния капитан, неволен сви­детел на тая сцена, мина подобие на усмивка.
— А знаеш ли, Говедарски, коя беше тая мадама?
— Изтрябвало ми е да я знам.
— Това е жената на полковник Бръмбаров.
— Много важ... — започна фелдфебелът и изведнъж пребледня. — На полковник Бръмбаров, на новия пол­кови командир?
— Аха!
— Вапцахме я, значи!
— И мене така ми се струва. Е, хайде довиждане, Го­ведарски. И горе главата.

Горе главата ли?

Като пое отново към казармата, от величието на фелд­фебела не бе останала и следа. Вяла бе крачката му, посър­нало лицето, мустаците му не стърчаха войнствено, а клюм­наха. Та шега ли е да влезеш в стълкновение с жената и кут­рето на самия полкови командир заради един нищо и никакъв ботуш?

Изведнъж очите на фелдфебел Говедарски блеснаха, ноздрите му зейнаха хищно, мускулите на огромните му че­люсти набъбнаха.
На ъгъла, досам вестникарската будка, стояха войник и литаклия девойче с огромна пазарска чанта в ръка. За­бравил целия свят и всички изисквания на уставите, войникът пламенно увещаваше в нещо поруменялото като ябълка де­войче. По едно време то пребледня, изписка уплашено и изтърва чантата с продукти. Насреща ѝ с извадена шашка в ръка тичаше фелдфебел Говедарски. Миг и той щеше да насече на мръвки либето ѝ, но войникът скочи встрани, блъсна с рамо някакъв господин с галоши и запраши по улицата. Фелдфебелът се спусна стръвно подире му.
Като се извръщаше тревожно назад и дишаше тежко, тежко, войникът кривна в първата пресечка, без да нама­лява скоростта. Бухна чело о дебелия ствол на един пропу­кан от годините кестен, който съвсем неочаквано израсна отпреде му, и пльосна на тротоара. Рипна с олющен нос и с цицина на лявата вежда и като прескочи една невисока дъсчена ограда, притаи дъх.

Мина минута, втора и по циментовите плочи отвън за­ечаха юнашките стъпки на фелдфебел Говедарски. Той спря край кестена с нахлупена „на кръв” фуражка и щръкнали като волски рога мустаци. В десницата му, като светкавица в ръката на Зевс, ослепително блестеше голата шашка.
Като извиваше трудно дебелия си врат, фелдфебелът зорко огледа улицата и изръмжа. Двата му зрителни ор­гана, подобни на зрели бъзови зърна, не можеха да зърнат ни войник, ни дявол. Само едно богоподобно старче подаде глава от отворения прозорец на ъгловата къща и рече с тъ­ничкото си гласче:

— Говедарски, здравей!
— Ням... — започна по навик фелдфебелът, но тоз­час преглътна наполовина думата и като се намръщи още повече, гръмогласно понита: — Накъде избяга войникът?
— Какъв войник?
— Шарен! Този, когото гонех.
— А защо? — повдигна окапалите си вежди старчето и зейна с беззъбата си уста. — Да не е убил някого?
— Не. Първо — намърдал се на „Главната”, и второ — не ми отдаде чест!
— Чест ли? А че може да не те е видяло момчето. ..
— Не ме е видял ли? — отново изръмжа Говедарски. — Слугинчетата помирисва от триста километра, а един коч­коджамити командир от три крачки не можа да... такова...

Не, старчето не беше виждало никакъв войник. Впро­чем, да! Един такъв нисичък, с едно синьо и едно зелено око профучал по улицата и кръшнал по другата. Ей сегичка. Преди миг само.

Фелдфебелът понечи да каже нещо, изгледа накриво стар­чето, което явно измисляше, и с отмерен замах втикна шаш­ката в канията. Опъна пешовете на куртката и разтвори кралимарковския пергел. А пролетният вятър откъсна едно изсъхнало листо от кестена, което зимните фъртуни не бяха успели да съборят, завъртя го във въздуха и го лепна като златен орден на могъщите фелдфебелски гърди.

Фелдфебел Говедарски пристигна в казармата мрачен и страшен като буреносен облак. Не влезе нито в ротното помещение, нито в склада, а направо се запъти към зеленчуковата градина. На стотина метра пред нея десетина опър­пани като катунари войници копаеха трап.

Лишени от зорко командирско око, те неохотно чоплеха изпръхналия чернозем. Нещо повече. Две минути, преди да дойде изневи­делица тяхната „ротна майчица”, те насядаха и засмукаха сладко-сладко фасовете, които един от тях снощи бе събрал от пепелниците из командирските канцеларии.

Както изиск­ва тактиката в такива случаи, те поставиха отвън секретен пост. Но секретният пост за нещастие се оказа недисциплиниран и лаком. Поозърна се той насам-натам и като не видя нещо обезпокоително, измъкна от джобовете си комат­че твърд хляб и червеникава глава кромид лук. Обърса я о брича си, обели лъскавата ѝ люспица, па залапа, сякаш някой ще му я отнеме. Край него тозчас плъпна лютив об­лак, а от очите му като от лейка рукнаха сълзи. Той под­смърчаше оглушително, кашляше, по лакомо продължа­ваше да нагъва витаминозната храна. И нито виждаше, нито чуваше.

Изведнъж един страшен удар накара захласналия се войник да глътне пооръфаната отсам-оттам глава лук и да полети в трапа. Това бе работа на тежката фелдфебелска десница. Нейният собственик разроши мустаците си, на­хлупи още повече фуражката си и закрачи като бик край изкопа. Това беше признак, че той е страшно възмутен и че в могъщия му гръден кош като в кратер на действуващ вулкан свистяха и клокочеха опустошителни сили.

Беше по-ясно от ясно, че ще има буря. Ставаше въпрос за друго — как господин фелдфебелът щеше да започне тържеството? Дали със словесна литургия или без такава. Ако нямаше литургия, трябваше само да се чака кръщав­ката — към кой вид от фауната ще причисли днес войни­ците. Кръстеше ли ги с хвъркати, т. е. с птичи имена — ядваше се. Нагиздеше ли ги обаче с животински — това значеше, че ще се мине направо към „смертию смерт поправ” и „во гробе бой даровав”. А не дай боже, да забравеше от­къде води начало неговата фамилия и да ги прякороса с нея.

— Говеда-а-а! — изрева с все сила фелдфебел Говедарски И грабна една захвърлена лопата. — Говеда-а! —пов­тори той и замахна като Крали Марко. Но пръстта под масивния му ботуш се срина и той бухна в изкопа като вълк в клопка.

Кой знае какво щеше да стане с „говедата”, ако в най-съдбоносния момент от техния живот някой не бе извикал:

— Господин полковникът!... Господин полковникът иде! ...

(Продължава в пълния текст )

9 коментара:

Марин каза...

Прочетох книжката - много долнопробна комунистическа пропаганда. Със сигурност българската армия по време на Царството не е била такава. А подигравките с цар Борис са смехотворни.

Първият откъс за фелдфебела на ротата ми хареса, защото ми припомни за моя войниклък. Всичко останало много меко казано НЕ СТРУВА.

Комитата каза...

Въпреки че е пропагандна, книжката е хумористична повест, т.е. това е проза, не претендира нещата вътре да са истина.

Belomore каза...

Това, че е хумористична повест, не я прави автоматично и хубава такава.

Интересно, че и авторът май го е достесняло да си тури истинското име. Залагам два и пеесе, че Новко Яворски е пиздоним.

Комитата каза...

Беломоре, логически издържано твърдение, да.

Сравних повестта с "Ало, ало" и смятам, че хуморът е от същия тип. Колкото сериалът е долнопробна нацистка пропаганда, защото показва немците, гестапо и комунистическата съпротива като клоуни, а не като канибали, толкова и тази книга е такава...

Тя има своите достойнства, има и своите недостатъци. Аз я разгледах като исторически артефакт с някаква сантиментална стойност за мен, а скъпите читатели викаха "още! още!". ;-)

Belomore каза...

Хуморът е коварна работа - създава впечатлението, че е подвластен всекиму, ала не е.

"Ало, ало" е смешно, забавно и, най-вече, оригинално.
Нищо в този откъс (поне) не е нито забавно, нито оригинално. И смешно не е (за мен, разбира се).
Клише връз клише, без дори клишето да е умело поднесено, за да е смешно, както е в "Ало, ало".

Не коментирам въпроса с пропагандата, тъй като надали ще прочета цялата книжка "от - до", но съм склонен да вярвам на Марин изцяло.

Марин каза...

Комита, не ми се прави литературен и фактологичен разбор на "Царски войскари". Ти не случайно постна първо най-интересния откъс от книгата - простотиите на фелдфебела. Всичко останало е чисто оплюване на старата българска армия, офицерството и царя. След половината книга продължих четенето само заради това, че ти си я качил. Дочетох я и в момента си мисля, че образът на фелдфебела е създаден доста по-късно - по времето на соца.

Някога, като ми остане време, (сигурно чак след пенсия) ще взема да напиша някакви кратки случки от времето на моя войниклък. Такива велики смешки и простотии бяха, че е редно да останат за поколенията - да знаят хората защо не трябва да има такава (соц.) казарма. Имаше един случай идентичен със случката с магарето от книгата.

Комитата каза...

Нямам намерение да заемам позиция по литературните достойнства на творбата. Благодаря ви за мненията. Може и някой, който е харесал книгата, да се обади.

gogi69 каза...

Аз бях от хоратам които помолиха да я качиш. Още не съм я прочел, малко сега точно не ми е до това, след ден-два. Много благодаря че се отзова.
Поздрави!

gogi69 каза...

Да допълня мнението си. Хумора е в стил Удхаус и "Ало,ало" , без да достига класата им.
Мисля че хората не бива да търсят историческа правдивост в едно художествено призведение. Книжката е забавна, нищо че не блести с литературни качества.
И оше нещо: "Ало,Ало" не е особено тачен във Франция, и то по същите причини - има много хора на които не им се нрави осмиването на Съпротивата и французите като цяло.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)