петък, юни 11, 2010

Оптимистично нещастие

„Егати държавата, щом аз съм ѝ вицепремиер“, Нейчо Неев, вицепремиер

Спорих наскоро с един румънец, кой народ е по-намръщен – българите или румънците. След проучването на Галъп съм спокоен – българите се чувстват най-нещастни, а служебната победа е моя.

 „Всеки селянин, колхозник или едноличник сега има възможност да живее човешки, само ако иска да работи честно, а не да се мотае, да скитосва или да разхищава колхозната собственост“ – Й.В. Сталин (снимка)

Комунистическият режим се БОРЕШЕ за щастие по метода на изключването – с оперативно отстраняване на нещастието. До щастието по комунистически се стигаше по една единствена пътечка – тази на материалното задоволяване, на пълненето на търбуха. „Задоволяването на потребностите“ опираше до практически показатели като млеконадой, добиви от хектар, кубически метри бетон и преизпълнение на плана. Вестниците непрекъснато доказваха с цифри, че вече живеем щастливо, захаросани очерци обрисуваха щастливи звеноводи, а сладкопойни поети (по-честните от тях безнадеждно алкохолизирани) не спираха да блеят за щастливото детство, младежкото дръзновение и партийния устрем на масите. Дестилирано, този вид щастие се свежда до скара, бира и музика с фолклорни мотиви на фона на партийни лозунги. Между другото, този вид щастие го постигнахме. Режимът денонощно ни обясняваше колко сме щастливи. А вас, другарю, кой ви подучи да не мислите така?

Ако чакаш щастието като кораб да спре на твоето пристанище, то винаги ще си сърдит. Без да знаеш разписанието, ще недоволстваш от всяка минута чакане, без да си знаеш мястото, ще недоволстваш в малката си каюта. Безсилието ражда нещастие, включително и въображаемото безсилие.



Помните ли, когато бяхте малки, приятелчетата си играеха на нещо интересно, а вас не ви искаха? Спомняте ли си онзи път, когато никой не ви покани на големия купон? Толкова години минаха, горчилката отдавна се изпари, а нагарът остана. Неприемането не ви донесе щастие, не донесе и на тези, които ви отхвърлиха. Приеми другия, и горчилката ще намалее. Приеми смъртта като неизбежност и терзанията ще изчезнат.


Начумерени и стиснали устни, вървим по улицата. Щастливите хора са магнит, привличащ погледите. Щастливите хора изглеждат като хора, които могат да дадат. Не искаме да даваме, затова не искаме да ИЗГЛЕЖДАМЕ щастливи. И аз живях в период на уличен буреносен облак, по най-лесния начин откопчващ се от просяци, рекламни агенти и проповедници. След дълга употреба на нещастието като оръжие, умението за щастие закърнява, непоискано.


Щастието и бъдещето винаги вървят ръка за ръка. Децата носят щастие, но недостатъчно за една от най-бездетните нации в света. И дори ми е неудобно да поставям думите „деца“ и „щастие“ в едно изречение, когато се сещам за детските домове, за които има пари, но няма щастие. И така си угасваме – без деца, без бъдеще, и без щастие.



Щастието е свързано и със смеха, а индустрията на смеха у нас е в тежка криза. Ръкотворна криза при това – смехът ни е одържавен, бюрократизиран и източен. Като железниците ни – не можеш вече да се качиш на влак, гадно е. Имаме си празник, дом, фестивал и бюрокрация на смеха и вече никой не се смее. На хумористичните предавания по телевизията искам да плача. Половин век отне на България да произведе пет добри комедии и да отгледа петима хумориста. Смехът, освен това, е признак и на интелигентност. А интелигентността на колективната бюрокрация е... Искам незабавна приватизация!


Уязвимото място на щастливите хора е тяхното щастие, и е съвсем естествено да им поискаш услуга. Даваш банкноти на мургавите оркестри пред ритуалните домове, за да не ти отвлекат щастието. Стига тероризъм!


Не повдигайте вежди, защото си мисля, че резултатите от това проучване са изкривени. В селото на баба ми беше лош тон да се похвалиш (ще завиждат!), затова пазехме тайна, дори за това, че леля ми успя да иде до чужбина. Кой те бие по устата да споделяш на анкетьорчетата, че животът ти не е чак толкова лош?

Религиозната вяра е стабилен пристан, хилядолетен продукт със своите формули за спасение и щастие, който пречи на вълните на всекидневието да те люшкат. В пост-модерното време дори върху вярата няма монопол и няма задължения. А ние доброволно просто не намираме сила да имаме вяра.


Щастието – птица е любимата формула на българите. Птичката на щастието рядко каца на рамото. Виж опашката пред тотопункта.


В нашата култура има израз „да си търсиш щастието“, но той не се свързва с България, а с пътуване и с чужбина. Нямаме този късмет в Конституцията ни да пише „Ние смятаме тези Истини да са самоочевидни, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от техния Създател с определени неотнимаеми Права, между които са правото на живот, правото на свобода и правото на търсене на щастие.“* Ако имаше подобно изречение при нас, може би гражданите щяха да живеят в по-хармонична среда и по-запазена природа, защото въпросът нямаше да бъде само в парите или в доходите от курортите, а и в щастието на гражданите. А гражданите биха се интересували повече от политика, защото щастието ги чака да бъде преследвано, а не да бъде спуснато като административна услуга от парламентарното мнозинство. И децата в детските домове щяха да имат право на щастие, освен на разкладка. Мечтая си за времето, когато всеки българин ще бъде НАПЪЛНО УБЕДЕН, че има право сам да постига щастието си.


И сега, какво казваш ти, ще попитате – ако имаме по-добри хумористи, ако имаме повече деца, ако никой не взима щастието ни за заложник, ако имаме вяра, ако сме по-толерантни и ако улиците се изпразнят от нахални просяци, ако не чакаме джакпота, ако променим Конституцията и не лъжем анкетьорите, ще станем ли по-щастливи?


Да, давам ви стопроцентна гаранция.


Предпочитам оптимистичното тълкуване на резултатите от това проучване. Предпочитам да тълкувам неудоволетвореността като огромен запас от неусвоена енергия за бъдещето.

Публикувано във вестник „Седем“ на 09-06-2010г.
–––––––––
*САЩ, Декларация за независимост

12 коментара:

Ангел Грънчаров каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Ангел Грънчаров каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Ангел Грънчаров каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Ангел Грънчаров каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Ангел Грънчаров каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Георги Павлов каза...

Коце,

Напълни ми душата!

Комитата каза...

И аз се радвам, че има хора, които са на моята вълна. ;-)

Don't worry, be happy!

Лъчко каза...

Тия дни цепиш мрака просто :-)

Анонимен каза...

"...правото на живот, правото на свобода и правото на търсене на щастие.“ - звучи ми като приказка

svetlina каза...

А на мен пък ми звучиш нещастен.

Надето каза...

Изкушна съм да поспоря малко за щастието по време на комунистическия режим. Манипулираха ни съзнанието от малки. Обещаваха ни свобода, равенство и братство. Ограничаваха ни достъпа до света „зад желязната завеса”, без да признаят, че тя е поставена от самите тях. Оставиха ни само една степен свобода – сигурността. Можеше да избираш начина си на живот и духовно развитие, в рамките на соцлагера. Е, все едно, повечето от нас нямаха финансовата възможност да видят и него. НО!
Имах наистина щастливо детство. Играех до насита, ходех по лагери, играх в балетна школа, завърших музикалното училище едновременно с редовното, имахме богата библиотека и истинска учителка по литература, която по задължение питаше „какво е искал да каже авторът”, но затова пък ни научи да ценим хубавата книга. Получихме достатъчна представа за предметите, които учихме, без да ги намразим и знаехме какво искаме да учим и да работим след като завършим. От книгите и филмите – най-често единствения начин - научавахме за света, различен от нашия лагер / имаше такъв виц /. Можех да скитам нощем, без да се страхувам, можех да ходя по планините, когато поискам. Ходехме на кино, театър, концерти, опера. Имах много добри приятели .Стремяхме се да научим колкото може повече. Имахме друга ценностна система, различна от сегашната. Бих казала, че такава сега масово липсва.
Мога да изреждам много още. Смятах, че съм живяла щастливо. Имам хубаво семейство. Работех това, което бях учила. Обичах си работата. Опитвах се да възпитам и децата си така и да доказвам, че така може да се живее – да правиш добро за другите и да си щастлив от това. С годините ми ставаше все по-трудно и бях наистина щастлива, че дочаках новината от първата страница на вестника.
Поглеждайки назад, пак казвам, че знам какво е щастие. Обичах! Приятелите, мъжа ми, работата. Просто обичах! Завистта ми е чужда и точно това ме прави щастлива. Радвам се с радостите на другите.
Това, за което съжалявам е, че внуците ми нямат спокойствието и избора да живеят в добра среда. Улицата, училището – не толкова децата, колкото учителите и образователната система- налагат съвсем други условия. НО!
Не бих заменила сегашните възможности с донякъде измамната сигурност, която имахме. Имала съм късмет да правя това, което искам, но колко малко могат да кажат това. Ако приложим максимата, че това, което не ни убива, ни прави по-силни, трябва да знаем какво искаме и как да го постигнем.
Не се притеснявам от това, че децата не били щастливи в детските домове – щастливо детство обещаваха преди. Но и преди и сега, това е грижа най-вече на родителите. Плаши ме това, което им готвят – задължително обучение от 5 год. възраст!
Щастието е нещо лично и не телевизията и организираните „индустрии на смеха” ни пречат. То не се постига с дадености наготово и не идва с материалните неща . То се учи и е различно за всеки. Когато се научим да се радваме на малките неща, „птицата на щастието” ще започне да ни спохожда по-често. Това, което ме прави наистина нещастна е българския, не балканския ни нрав. Не искам да се заблуждавам – няма да дочакам това време, за което мечтаеш, защото то вече дойде преди двадесет години, а моите са твърде много за темповете и посоката, в която се развиваме като общество. Винаги сме имали правото да постигнем щастието си, но все още повечето чакат някой да им го „организира”.
Точно затова се смятам за щастлив човек – родителите ми ме научиха как се живее с добро, как се прави добро и колко сили дава този начин на живот. От него до щастието има само една крачка. Лошото е, че хората имат различни крачки, а някои крачат през нас. Не можем да си избираме Родината, но заедно можем да я променим така, че да ни харесва и да пътуваме за удоволствие, а не да бягаме от нея. И надеждата ми е в тази част от хората в нета, която мисли именно в тази насока.
За моя радост не сте малко!
Н. Хаджиева

Хесапов каза...

Когато гледаш намръщено виждаш намръщено, когато си усмихнат - светът те поздравява усмихнато...
Има разлика между наполовина празна и наполовина пълна чаша.
Нещата са лични, а черногледството е най-сериозното оправдание за постъпките, които вършиш.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)