сряда, юни 02, 2010

Нощем, до уличните лампи с К. Майер


С изразително бяла кожа като сняг, кестенява коса, малко зализана напред, с очила с тънки сребърни рамки, костюм и палто в цвят бордо, с малко по-широки ръкави, седим двамата с германския писател Клеменс Майер (роден 1977 г. в Лайпциг.) след неговата среща с публиката в Кинотеката „Златна врата“ в Сплит. Вече е посетил целия регион: Загреб, Сараево и Белград.

В Скопие не дойде, защото никой нито го е превел, нито го е потърсил.

Казвам му, че изглежда твърде прибран и дисциплиниран, като типичен немец. Той се смее, повдига си ризата и ми показва татуировки.

Това е най-дълбок израз на моята потребност от индивидуализъм, ми отговаря.

Отвръщам му, че е е жертва на ню-ейдж пропаганда.

Това е само парче от неговата някогашна бурна младост.

Като по-млад е участвувал в побоища, организирал нелегални техно-партита и е бил задържан. Като източногерманец е вкусил и от социализма и от капитализма.

Няма илюзии за времето, когато Щази беше на власт, въпреки че като всеки добър автор, открива нюанси, предимства, които днес изглеждат напълно изгубени.

Литературата имаше много по-голямо значение, тя представляваше прозорец към света: тогава хората повече четяха, по-вълнуващо беше да се критикува между редовете, отколкото да се говори отворено и да се изгуби идеята в медийния океан от знаци и думи. Той, който наистина е почувствувал тоталитарната опасност, е по-въздържан в квалификациите си за това, що е недемократичност.

Това ме подсети за една история на Петре М. Андреевски, която разказа във вестник, малко преди да почине: „Когато аз бях млад, полицията често имаше навик да пристига непоканена в моя апартамент, да извършва обиск. Докато преобръщаше из стаите, аз само едно им говорех: ‘Ваша работа е да търсите, моя е да пиша’. Не разбирам днешните писатели и интелектуалци, когато се жалят, че нямат свобода на изразяването“.

Литературата, както написа елегантно Фредерик Бегбеде, ако иска да оцелее, трябва да отиде по-далеч от това, което се вижда по телевизията и във вестниците.

След завършването на средното си образование, Клеменс Майер работел като строителен работник, хамалин и пазач. След две години работа получил болки в гърба.

Записал се да учи литература, сам се финансирал и след шест години писане издал стихосбирката „Когато сънувахме“. Втората книга е сборник с разкази, „Нощта, светлата“ и е с готическа поетика. За него, литературата не представлява само философия, разказана в истории, а и стил.

След това спечелил най-важната немска книжовна награда.

При гласуване на победителя, когато казали неговото име, Майер си вдигнал ръката високо, в знак на победа, и изглеждал необичайно щастлив.

Германските вестници съобщили за нетипичния начин за отбелязване на победата. Очаквало се, като по неписаното правило, писателят да демонстрира ако не незаинтересованост, то поне въздържаност при награждаването.

Като градски автор харесва американските писатели: от 20-те до 80-те, – Сол Белоу, Дос Пасос, битниците. Когато му е било тежко четял за Джек Лондон, Фитцджералд, Хемингуей и си казвал, ако те с такива мъки успяха, защо не и аз?

На трибуната му зададоха най-често задавания въпрос: Дали неговите разкази са автобиографични? Между другото, в тях преобладават образи на наркомани, престъпници и маргинали.

Майер отговаря, че все пак става дума за фикция, но в която има автобиографична основа. Някои от историите ги е събирал в местната кръчма. Други ги е създавал по принципа – 15 процента от тази личност, 30 процента от онази и т.н. Все още живее в квартал, в който се случват откачени неща.

След срещата, в разговора който проведохме, му разказах за моя тригодишен престой в студентското общежитие „Стив“, а там (и все още е) беше толкова лошо, че когато принц Чарлз през 1997 година посетил малката католическа църквичка наблизо, и попитал кой живее в бараките на хълма, домакините, за да не потънат в земята от срам, му отговорили: бегълци от Босна.

Когато му казах, че пиша колонка, ми каза, че в Германия само по-старите писатели имат възможност да да пишат колонки и че трудно се намира ангажимент.

Отговорих му, че тук старите писатели спасяват нацията, интересуват се от положението по селата и подобно, и нямат време за статии.

Не вярвам, че схвана сарказма. А може би го схвана.

Клеменс Майер продава по 60-70 000 тираж, което е повече от солидно, но изключително скромно заявява, че познава писатели, които са по-добри от него, а нямат този късмет. Аз мисля, че засега, ми липсва само още малко късмет.

Алекс Букарски, Дневник


Сплит

5 коментара:

Георги Павлов каза...

Обещавам следващият път да имаме време за Битоля :-)

Belomore каза...

Обещавам следващия път, когато прочета името на Петре М. Андреевски, излишно споменато в хвалбествен контекст, да не повърна.

Комитата каза...

Хехехе, бугарофили со тапия ;-)

Димитър Бечев каза...

В началото на 90-те по Канал 1 пуснаха македонската тв пиеса "Последните селяни" по романа на Андреевски ;) Беше с дублаж! По същото време о Бозе почившият Славе Македонски преведе и "Пирей".

Комитата каза...

Помня тази екранизация, беше нечовешки бездарна.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)