Снимката е от тук
Удивен съм на интереса, който избликна, когато описах в пет кратки точки изискванията си към потенциална приятелка, така че обещах подробности. Голямо предимство е, че в момента не съм обвързан и така изискванията остават в чист вид, а не са съобразени политически с изискванията на момента. Изказванията отминават, а моментът после ти държи сметка защо дрънкаш такива работи. Така че определено сте на плюс, защото съм в състояние на повишена искреност.
Отдавна съм престанал да си правя твърди списъци с изисквания, в момента имам само ориентировъчни.
Когато бях студент имах едно много важно изискване - формата на носа. Търсех правилна, скромна и аристократична. Освен това е много лесен критерий за прилагане. В нашата култура дори и оперативно интересното тяло да е опаковано според ежедневната прищявка на климата, носът стърчи извън опаковката и може лесно да се заключи - това да, а това не.
По онова време също бях голям фен на блондинките. Светлите коси (и особено рижите), прозрачната кожа, под която се наблюдават изящните шарки на кръвоносните съдове и устните в естествен тъмнорозов цвят, по естествен път избутваха кандидатката в първите места на списъка. Луничките възприемах като бонус. Това, разбира се, беше време, в което хормонът бушуваше.
Друго важно изискване беше свързано с килограмите. Аз, разбира се, самият не съм цвете, когато говорим за килограми. Цял живот съм във фаза отслабване или във фаза непукизъм. Като си гледам снимките от абитуриентския бал, когато бях твърдо убеден, че съм дебело прасе, не мога да си се начудя на акъла, но това е цената, която човек плаща за ирационалните си предразсъдъци. И като говорим за жени — когато се комбинират подходящите килограми с гъвкавостта на сабя дамаскиня (или на качествен самурайски меч), които пък се получават на по-зрели години само с редовни тренировки на спорт или на танци, се сещате каква експлозивна комбинация се получава. Която е доста търсена на пазара и съответно — недостъпна или отдавна ангажирана. По-малко килограми да, повече, дори и един — голям проблем.
Трето изискване, на което ме светна един американец в Прага - дългите пръсти и големите китки (не на борец, а на пианист, нали е ясно)
Но човек дори добре да живее, понякога се разочарова от идеала си — и попада на други екземпляри. Някъде след 3-ти курс, по време на едно море, попаднах на госпожица, която беше различна по всички горни критерии (външно направо си беше грозна), но беше ужасно привлекателна - в смисъл, че беше магнетична и можеше да се води разговор с нея, режеше репликите си като с бръснач и не се предаваше. Тогава критериите ми претърпяха тектонична промяна — установих, че с жена МОЖЕ да се води нормален разговор по всички интересни неща в живота, което е неочаквано облекчение, ако ви се налага да разговаряте сравнително често. Тогава открих интелекта като ерогенна зона, от която, веднъж избродена, няма връщане назад.
Така че тази случка сериозно либерализира и дори нулира някои от изискванията ми. Това не значи, че вече не ме вълнуват русокосите феи-пианистки с чипи нослета и прозрачна кожа, просто сега им се налага да действат в конкурентна среда.
Малко по-късно, вече към дипломиране, попаднах на нещо като идеалната комбинация - руса коса (къса, но тогава не ми направи впечатление, пък и косата расте при желание), интелект, амбиция, дар слово и перфектна фигура. На очакващите хепи енд ще кажа, че тогава започна със страшна скорост бягството към чужбина. Тази епидемия не е спирала оттогава. Едно старо приятелче ми плачеше на рамото със същите симптоми: "Разбираш ли, намираш жената, а следващия месец я изпращаш завинаги на летището." Тогава нямаше интернет, самолетът беше непосилно скъп, а размяната на телефони и пощенски адреси си беше ритуално лицемерие, потулващо драмата на сигурната раздяла. На следващата среща след година нищо вече не е същото, а мястото ти е заето от симпатичен западен младеж, с който веднага ставате приятели, защото е пич.
Бизнесът ме срещна с друг мой любим типаж — киселата професионалистка—кариеристка. С добре пристегната дълга коса и в официално костюмче, с изненадващо добри оценки в дипломата (отличничката от точка 3). Тя, кой знае защо, търси бъдещето си в България (чувам гласове — нали това искаше, а сега мрънкаш! прави сте). Никога не се оплаква, че в работата я занимават с глупости. Шегите спират до прага на фирмата (уважава корпоративните ценности). Ненавижда външността си, защото всички кухи лейки смятат, че напредва в кариерата заради нея и е вечно кисела, защото дежурните чичковци и свалячи я смятат за елементарна, а по-интелигентните за недостъпна. В редки моменти е уязвима, чувствителна и добра (нещо като трансформацията на зло бездомно кученце, което маха с опашка щом му хвърлите някоя мръвка), заради което си заслужава да се изтърпи всичко по-горе, но не винаги.
Косата. Помня как преди около 5-6 години с големи надежди излязох с една млада дама, у която, щом седна в колата ми усетих, че нещо се е променила. Дългата плитка до кръста я нямаше! Тогава нямах идея защо бях така недоволен, а после с четене научих — от природата е известно, че привлекателните черти на другия пол са винаги свързани с известно неудобство, дори и със смъртна опасност. Най-привлекателните елени—мъжкари влачат едни огромни рога на главата си, които хем тежат, хем пречат да търчиш и да се мушкаш по храстите в случай на опасност, хем някой селянин,президент или бракониер дебне с карабината зад хълма. С дългата коса е същата работа - трябва да се мие, да се реше, да се поддържа, за да изглежда добре, а дори и да изглежда перфектно, носи съответните битови и емоционални рискове. Помислете как ще изглежда еленът без рогата си, паунът без опашката си или славеят без гласа си. Горе долу както изглеждаше моята подстригана приятелка — като интелект в чист вид. А това не е точно интервю за работа, нали така.
Драмата. Не понасям, ненавиждам емоционалните влакчета на ужасите, които в един момент са в еуфория, в следващия с леден глас поправят някаква моя елементарна грешка, не спират да търсят скрит подтекст в нечии думи (но не шеговито, а фаталистично-трагично), а в по-следващия оплакват клетата си съдба и най-вече — не млъкват. Напоследък забелязах, че като че ли драмата рязко нараства над определена възраст (няма да кажа коя). Драмата изглежда е свързана със самочувствието. Нямам нищо против да бъда нечия емоционална опора, но не винаги и не във всичко. Да, ще се справиш на конкурса, да, ще те вземат на работа, да, ще успееш да заминеш (пак ли). Драмата обикновено е свързана и с почти пълна липса на чувство за хумор, затова ако се смее на смешките ми, дава надежда...
Самочувствието е лесно за разгадаване. Слушаш какви истории разказват за себе си — с добър или с лош край. Ако безспир разказва истории с лош край, в които трябва да я съжаляваш и да кимаш съчувствено, обирай си крушите по-бързичко и дим да те няма. Тук има два варианта — или те смята за "просто приятел", което си заслужава в много редки случаи, или пък не притежава вътрешна опора, и за всяко действие се нуждае от одобрение и подкрепа, което адски бързо омръзва. Мъжете харесваме да се правим на закрилници и домашни майстори, но очакваме и известна реципрочност в моментите, в които зареждаме батериите.
И още една случка напира в паметта ми. Преди няколко години срещнах удивително създание, което имаше всичко, за което човек можеше да мечтае — диплома, пълна с шестици, гъвкаво и стройно младо тяло, чувство за хумор, ведър характер, амбиция, самочувствие, интелект, вкус и позитивно мислене. В какво беше проблемът, ще питате вие. Ами проблемът беше, че щом се наклонях към нея малко по-отблизо, усещах миризмата на някаква козметика, която ме удряше в челото и не ми позволяваше да продължа и сантиметър в повече. И така три пъти. Това наистина го забравих като критерий. Миризмата.
И накрая да спомена и несъзнателните индикатори. Пулсът се повишава, стрелката се повдига от нулата, бузите червенеят и говорът се накъсва, какво друго му трябва на човек като критерий. КПД-то е ниско, съдбата си прави шеги, но пък процесът върви.
Честита Нова Година!
