понеделник, март 31, 2008

В очакване Гърция да не наложи вето


...докато в Македония се опасяват Гърция да не наложи вето на приемането им в НАТО.

неделя, март 30, 2008

В детската градина

Племенницата Дарина ми разказва как е минал денят в детската градина.

"Мони вчера си показваше пишката на всички."

* * *

Тъкмо изкъпана, Дарина облича нов шарен потник.

"Боби* много ще го хареса"

———————
*най-добрият и приятел.

Двете погрешни тези на комунистическия манифест

Възразяват, че с премахването на частната собственост щяла да замре всяка дейност и да се възцари всеобщ мързел. Ако е така, буржоазното общество би трябвало отдавна да се е разплуло: защото в него тия, които се трудят, нищо не придобиват; а ония, които придобиват, не се трудят.

Из Комунистически манифест

Приказката за провала на комунизма в две погрешни тези. Колко елегантно.

събота, март 29, 2008

Рожден ден с кражба на качество.

Днешният ми рожден ден беше един прекрасен, слънчев, свеж, с прозрачен въздух. Виждах Витоша на длан, разходих се в парка, абе въобще ако по рождения ден се познава годината, трябва да ме чака страхотна година... Какво може да се намеси да го развали?

Има една такава банка. Първа Инвестиционна. Амбициозна е като че ли най-точното определение за нея. От 7-8 години съм и клиент.

Въпреки че отношенията ни се развиват със скърцане и напрежение, за които съм разказвал неведнъж — за безобразно примитивно онлайн банкиране, за странните методи за отпускане на кредити в миналото, за работата им с дебитни карти, за изнудването с електронни подписи все пак аз оставам при тях, защото цялото ми счетоводство и един портфейл дебитни и кредитни карти имам от тях. Мързи ме, накратко, да предприема такава стъпка, а и не съм сигурен колко добри ще са останалите...

До жилището ми има два (!!!) клона на ПИБ - единият на около 200м, другият на около 150 м. Щом мислят, че има смисъл, окей нека ги държат, макар че аз лично смятам че няма...

Но се оказа че едното "клонче" освен че в него работят двама души, си е резервирало и две служебни места за паркиране. Това се е случило съвсем скоро. С ДЕБЕЛИ ВРЪЗКИ и вероятно с подкупи, защото това са единствените служебни места наоколо. Улицата (Козяк) е много натоварена. Може би се е случило през последната седмица.

На семейната вечеря сестра ми ме пита: "Ама ти не си ли на екскурзия?". "Не, не съм, отговарям. Защо?" "Колата ти я няма". Зетят добави "Беше спрял на служебен абонамент." "Какъв служебен абонамент?!" "Отскоро е, може да не си забелязал".

Вместо да се размажа с чашка питие във фотьойла и да събирам семейната любов в моя ден от годината, тръгнахме групово да обикаляме паркингите, а сестра ми която не беше пила (бременна е) започна да ни вози по наказателните паркинги. Открихме колата от третия път.

Оставих колата на ЕДИНСТВЕНОТО СВОБОДНО В СЪБОТА ВЕЧЕР МЯСТО в радиус от 200м от дома.

По пътя ми се изясни гениалната система за кражба, по която ни обират всеки ден и която може да не е измислена в България, но тук е достигнала неподозирани висоти.

Системата нарекох КРАЖБА НА КАЧЕСТВО

Как работи. Представете си, че имате налице някакво обществено благо. Красива планина, девствен плаж, прекрасен парцел в рамките на града или просто паркомясто.

Общественото благо има три състояния — неизползвано, правилно употребено и злоупотребено. Да речем че имате запустял обрасъл парцел, затрупан с боклуци, в центъра на града. Може да се каже, че той е неизползван. Т.е. неговата стойност е само потенциална. Ако го превърнете в детска градина, парк или безплатен паркинг вие добавяте стойност към този парцел. Т.е. потенциалната му стойност вече е реална и вие реално сте допринесли за общото благо, защото хората, които живеят наоколо получават още едно удобство за себе си. А всяко удобство вдига цената. На каквото и да е.

Но, ако вие сте чиновникът, може и да злоупотребите с общото благо. Да речем, да вдигнете 10-етажна бизнес сграда без паркинг на същото място. Хората, които идват да работят или само посещават вашата сграда, трябва да си оставят колите на друго място наблизо, като по този начин разбиват тротоарите, задръстват улиците и унищожават градинките.

Удобствата, които са били в този квартал, намаляват, цените на имотите падат, гражданите са ядосани.

ЕТО ТОВА Е КРАЖБА НА КАЧЕСТВО.

Това е възможно най-типичната българска кражба.

Кражбата на качество става на няколко нива. Най-високо ниво (и най-голяма кражба, т.е. корупция) се получава на висшите нива (защо ли никой не е изненадан). Там се коват закони, наредби, други нормативни актове. Теоретично, законите и наредбите трябва да ни служат, т.е. да уреждат така нещата от живота, че животът да става все по-добър, все по-удобен и все по-приятен.

Тук става най-голямата кражба, защото е и най на едро. Тук се работи с много милиони и с милиарди. Тук работят курортните мафии, строителните мафии, магистралните мафии, енергийните мафии. Тук се "лапка" на едро. Финансират се партии, пробутват се кандидати. Законът, общо казано, не осигурява достатъчно комфорт на населението дори по дефиниция, защото е внимателно моделиран, срещу съответния "стимул". Знаете кой е виновен. Тези от вас, които не гласувате, не се интересувате от политика и не протестирате, ако правата ви са засегнати.

Второто ниво е в огъването и прескачането на закона. Т.е. правила има, но те може лесно да бъдат прескочени, заобиколени, огънати. Това е царството на дребната корупция, на всякави общински, държавни, полицейски и прочее органи, които имат досег с населението. Тук оперират тия, които поискаха от архитекта 25 000 лева.

Третото ниво е битово-съседското. Съсед си прегражда част от коридора на стълбището, друг си плаща за паркомясто на мутрагените, трети си пасе животните в парка, четвърти краде кабели, пети разбива пейки и осветителни тела. Това е любимата територия на рубриките тип "частен случай" в медиите.

Вие си мислите, че правиме голяма далавера, като продаваме клаустрофобични апартаменти на англичани и руснаци. Нищо подобно. Крадем качество първо от самите нас, а после и от нещастниците, които първи са си купили апартаменти. Честито. Природата няма кой да ни я върне. Е може би ще ни я върне, но аз няма да съм жив. ЧРД, Комита.

Всекидневна, всекичасна съпротива. Друго не може да ни спаси.

Да си жив, здрав, прав и корав!

Честито на поне един от читателите на блога:


Пожелавам да ти се падат блондинки в телата и брюнетки в душата:-)

Ако не се справиш с руския горе, ето малко и на английски:

петък, март 28, 2008

Българите 23 пъти по-подслушвани от британците!

"На час се следят между 600 и 700 разговора. " АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВ, в-к "Сега"

Когато в държавата се разсмърди, винаги се случва едно много положително явление — изведнъж започват да изскачат интересни неща на повърхността. Така беше и с куцата социалистическа "гласност" навремето.

Ако на час се следят по 600-700 разговора (!!!), какъв процент от тези разтговори всъщност водят до арести и съответно, до присъди? Защо затворите не са пълни с мафиоти при положение, че на година се подслушват


5 256 000

Пет милиона, двеста петдесет и шест хиляди


разговора на мафията (сметката е направена на долната граница)?!

И риторично — какъв процент от тези разговори се използват във вътрешни партийно-парламентарно-политически боричкания?

И след като видяхме какъв ефект имаха върху обществото ЧЕТИРИ ОТ ЗАПИСАНИТЕ РАЗГОВОРИ, какъв ефект биха имали 1% от записаните разговори, най-интересните?

При тази "ефективност" на следенето, защо въобще са необходими СРС, а и допълнителните данни от Интернет?

Флагманът на "антибританската" и "антибългарската" кампания, институцията лишена от любов към ближния, към родината и към съюзниците в НАТО, BBC съобщава

"През 2004 г. във Великобритания са били одобрени 1848 искания за използване на СРС"

В България, според посочената по-горе статия разрешенията през 2006-та и 2007-ма са общо 10000, т.е. средно около 5000 на година!?

Населението на Великобритания е 60 000 000 души, освен това Лондон е световен център, включително и на престъпността.

Населението на България е 7 000 000 души, София дори не е регионален център на Балканите.

Да сравним цифрите.

В България на човек се пада по 0.000714286 разрешения за подслушване на глава от населението, а във Великобритания по 0.0000308 разрешения на глава от населението, т.е. българското население е

23 пъти по-подслушвано

от населението на Великобритания.

Теоретично, ако големината на подслушването има връзка с нивото на престъпността, организираната престъпност в България трябва да е 23 пъти по-ниска от тази в Обединеното Кралство и при това малко, намаляващо и застаряващо население престъпност не би трябвало въобще да съществува в България (не се хилете грозно, чувам ви ;-)).

А не забравяйте че Великобритания е бивша колониална империя (и много хора се смятат за нейни жертви, включително и в многолюдни страни като Индия и Пакистан!) и любима мишена на терористи.

За конкурса: Огън, следвай ме!

Следствен експеримент. Агент Гоце понесе ловната пушка към гората.

Сутринта се събуди по средата на ужасен кошмар. Тесен коридор като във влак, навсякъде пламъци. „Огън, следвай ме“, кънтеше в ушите му.

„Седнете другари. Сега искам да ви кажа нещо. Има такава държава — Тибет, занимаваща се със суеверия. През 1950 г. китайските другари освободиха Тибет и установиха там народна власт, която решително се бори със суеверията. Вече повече 50 години те са близо до пълната и окончателна победа над тези бабини деветини. От тях научих този метод за установяване на истината. Спец-метод номер 3.“

Агент Гоце отстъпи леко назад.

„Румене, остави запалката и дай бутилката.“

Румен поставя върху пъна зелена бутилка с характерна стремителна форма.

„Сега ще направим следствен експеримент. Румене, чети списъка.“

Агент Гоце се прицелва с пушката.

„Замунда и Арена.“

Гръмва пушката. Бутилката изкънтява на кухо, но остава цяла.

„Би Би Си“

Гръмва пушката. Бутилката остава цяла. Нещо пада в далечината. Офицер в сива полицейска униформа го донася. Застреляна лисица.

„В Би Би Си няма достатъчно любов. Чувствам го. Няма любов към България. Чети!“

„Куйович. Муйович. Уйович. И всички имена, завършващи на тази сакрална сричка“

Пушката гръмва. Бутилката остава цяла. Един от гавазите изскимтява. Илия. Стар и верен мустакат викач. Ранен е. Шофьорът се спуска с аптечката към него.

„Продължавай по списъка“

„Ловна пушка Браунинг. Лаптоп Макбук.“

Пушката гръмва. Бутилката е още цяла.

„Шефе, Илия умря!“

„Не ме занимавай сега. Нататък!“

„ДАНС“

Изстрел. Бутилката се разхвърча на парчета.

„Запишете, че бутилката от ракия се е счупила. Давай нататък!“

Румен поставя нова бутилка на пъна.

„Братя Галеви!“

Изстрел. Втората бутилка се пръска на парчета.

„Запишете. Нова бутилка“

„Нямаме повече бутилки, другарю следовател.“

Агент Гоце става. Прави няколко крачки в кръг.

„Добре, няма значение. Румене, вади запалката. Сега искам всеки път като чета от списъка да я запалваш“

„Владимир Путин. Газпром.“

Щрак. Газовата запалка лумва с висок син пламък.

„БДЖ, БКП, VW, ГДР“

Щрак. Запалката избухва в пламъци, помощник оперативният работник изревава и я хвърля на земята. Пламват сухите листа. Цялата следствена група, маскирана като ловна дружинка, започва да гаси огъня. С крака. С палта. С одеала. С водата за пиене.

Едва успяват.

Агент Г. гледа овъглената земя, гледа опушените лица на ловната дружинка, застреляната лисица, мътрвият викач, опропастения обяд.

„Румене, искам утре оставката ти на бюрото ми.“

Този текст участва в конкурса на Пейо.

четвъртък, март 27, 2008

Fire walk with me. Върхове близнаци

Румен "Запалката" Петков





Боб:


Огън, следвай ме...

Агент
източник на снимката




"Два върха. Върховете близнаци"

Абсолютно всичко е свързано.

Всякаква връзка с действителни лица и събития в този пост е напълно изключена и е плод на болна фантазия. Между снимките, текстовете и клипчетата няма абсолютно никаква връзка...


Литературен конкурс с непрекъснато растящ награден фонд!

Great minds think alike ;-)

След като въображението ми беше изцедено да си представям какво ли трябва да се случи, за да си подаде министър Петков оставката, Пейо имаше доблестта да организира литературен конкурс по темата, като и даде по-широка общочовешка насоченост — "Оставката на министъра".

Какво е необходимо да се случи В БЪЛГАРИЯ, та един министър да си подаде оставката.
Чети за подробности.

Мото на конкурса: "Вашата кръвожадност не ме въодушевява."

Всемакедонско будителство


СЕМАКЕДОНСКО БУДЕЊЕ

Ќе се држат трибини ширум македонските градови

Ќе притискаме насекаде за зачувувањето на нашето свето име

Во секој град, помал или поголем, ќе закупиме сала...
(театарска, кино, културен дом и сл.)...
Во неа ќе се собереме сите заедно и ќе дискутираме за:

1. Актуелната политика;
2. Капацитетот на НАТО;
3. Ситуацијата меѓу членовите на НАТО;
4. Иднината на Македонија (политичка, економска, регионална...);
5. Историјата на Македонија (постара од 7.000 години);
6. Поновата историја на Македонија...
Берлински и Букурешки договор, губењето на Беломорска и Пиринска МКД, комити, атентатори, партизани, стрелањата (Кале, Штип, Велес...), комунистичкото владеење, владите во последните 17 години...);
7. Современите македонски предавници.(съвременните македонски предатели)
И многу друго.................

Сите сте поканети, и сите имаат право да дискутираат
Ние ќе бидеме ВАШИ гости;
Многу се радуваме на доаѓањето и средбите;

Акцијата претставува теренска подготовка...
Па доколку биде потребно пред самитот во Букурешт...
Ќе биде организиран масовен семакедонски протест;

Карванот ќе патува низ Македонија, и по градовите ќе организира средби на заинтересираните македонци со интелектуалци (новинари, професори, режисери, колумнисти, студенти...) на кои името МАКЕДОНИЈА им е свето.

ПРВА СРЕДБА:

Почеток: Струмица 27 Март Сала на Југопромет 20:00

МЦИ повикува: ДОЈДИ И КАЖИ КОЈ СИ !!!

Оригиналът е тук, но го има на много други блогове в Македония

Тази нация иска да влезе в обединена Европа. Без повече коментар.

Имало българица (български вариант на кирилицата)

И аз така подозирах.

В ежедневния бизнес линч на сайта на агенцията на Артемий Лебедев срещнах понятието "болгарица". Т.е. "българица" — българска кирилица.

Ето в какъв контекст и какво значи, според рецензентката.

Потребител на сайта задава въпрос.

Клик на картинката за по-голямо. Оригиналът е тук.

Въпрос: Моля ви, обяснете защо не трябва така (по горния начин), а иначе (по долния)
Отговор: Защото така се получава "българица", т.е. българска кирилица, когато вместо руски букви се използват подобни латински, т.е. вместо к се използва k, вместо д се използва g, което не трябва да се прави.

Коментар към картинката: Такава форма на И може да се използва само в курсив, W се е превърнало в Ш.

Честно казано, възмутен съм. Българската кирилица не означава грозна кирилица. Има истина в това, че в някои шрифтове има такава практика (например в Timok), но преработката на латинските букви е творческа и в никакъв случай не грозна.

Руска му работа. Панславянска.

сряда, март 26, 2008

Препоръчвам за слушане.

This Train

http://www.youtube.com/watch?v=QsLgEdowIg0

Случайно попаднах на това парче в Ютюба. Яко, яко, кефи! Не дават да се ембедва ;-)

вторник, март 25, 2008

Антибританска кампания. Въпрос до президента Първанов.

Господин президент,
От известно време в Британия се вихри "антибританска кампания" и аз се чудя кой има интерес да я раздухва. Излизат материали, написани с много малко любов към Британия.(10х, Иване) (Например във вестник The Independent, Daily Mail, The Times). Искам да ви обърна внимание, че BBC отново е част от тъмните сили, решили да компрометират демократичния начин на живот. Очевидно, медиите в Британия са били инфилтрирани от определени враждебно настроени лица, целящи очернянето на прогресивния братски британски народ. Тъй като британската полиция все още не може да схване че случващото се в дома за сираци в Джърси е част от целенасочена кампания, може ли веднъж и ние да им помогнеме с експертите по идеологическа борба, с които вие разполагате.
Доброжелател

Кои тайни и как ги пазим в МВР

Тия дни нашето МВР се гърчи в тежък скандал, свързан с „лапкане“ и издаване на информация към „добре облечени“ безсрамници. Вижте обаче как се пазят тайните на архивите, за които МВР няма да получи „лапкане“, а именно – тайните на ДС:

За сравнение, изследователският център в Потсдам посочва, че 134 души са били убити при опит за бягство през Берлинската стена, въпреки че проучванията продължават и данните са оспорени от тези, които ги смятат за твърде високи. Освен всичко това, експерти заявяват, че над 1000 души са опитали да избягат през източногерманската граница.

ЩАЗИ се е опитало да прикрие някои от смъртните случаи в България, обявявайки, че смъртните случаи са били предизвикани от пътнотранспортни произшествия. И до 1975 г. българските власти често също са прикривали следите на жертвите. Настоящото българско правителство не публикува данни и германското правителство не оказва натиск за отварянето на архиви.

“Не бяха само германци, а граждани на различни страни, чехи, поляци”, казва работник във Военна болница в София, който е помагал на Апелиус. Той отказа да каже името си поради опасения, че може да изгуби работата си. Достъпът до архивите е бил закрит през февруари 2007 г., когато се е появил материал на Апелиус, който е привлякъл вниманието на Барбара и Олаф Хетце. Той е съживил спомените за тяхното изпитание, “предизвиквайки студени тръпки”, пишат те в писмо до Апелиус.

Ако искате да спестите някой друг милион от бандероли давате на полицията ДА СИ ЛАПКАТ и ще получите качествена информационна услуга в реално време — предупреждават ви щом стане жега (тръгнат проверките). Може да ви струва някоя друга хилядарка, гъзарски лаптоп или ловна пушка — бижу.

Но ако искате да научите истината за античовешкия режим отпреди 1989г. и за престъпленията му, вашият потенциал да осигурите нещо "за лапкане" е близо до нулата (вие всъщност смятате, че държавата ви дължи нещо, а не обратното), и достъпът до мухлясалите тайни на един режим с 20 години закъснение, е закрит.

Как става така, че достъпът до информация за комунистическите престъпления с 20-30-40 годишна давност е абсолютно невъзможен, а информация за проверки за бандероли се получава дори предварително?

Защото няма за лапкане!

(текстът е от препечатката на статия в Ню Йорк Таймс от Фокус)

понеделник, март 24, 2008

Вятър

Преди малко хвръкна остъкляването на балкона отгоре. Първо падна с гръм и трясък върху козирката до моя балкон след това се стовари долу. Надявам се, че никой не е пострадал и си мисля, че от мърлящината никой никога няма да ни спаси.

неделя, март 23, 2008

Европа нека пати

Като съм почнал с поезията, ето още:


Източник

— Доста бе, политика, еве ти поезия!
— Яс сум син на Александър,
мезам пиво и салати,
(само не знам кой ке плати)
А Европа? — Нека пати!!

Пиянство в Белград

Пиянство в Белград

Когато кървава България на кръст
щастливо в Букурещ бе прикована,
велико в Белград тържество настана -
триумфът див на утолена мъст.
И чу се вик: Осанна! Пийте, орли наши!
Опасний лъв пребихме, като пес -
Велика Сърбия възкръсна днес,
дигнете пълни чаши!

Ех, българи, потънахте във срам!
Надменната ви слава в прах видехме -
Как? Вашта слава? Тя дължи се нам!
Не ний ли Одрин с пристъп го превзехме?
Не сръбский меч ли при Люлебургас
и при Чаталджа блескаше тогаз?
А Булаир? А Стамбул кой уплаши?
Дигнете пълни чаши!

Как? Македония - на вас? Скандал!
Та тя е сръбска, и от памтивека -
откакто Бог създаде человека.
Та наший Самуил е там владял!
Но всички сръбски синове добри
безбожно, подло ги побългари
чрез злато и лъжи екзарха ваши!
Дигнете пълни чаши!

Сега и ний с покана или с бич
от кривият им път ще ги отвърнем,
на всякой ов ще да прикачим ич
и в прави сърби пак ще ги обърнем.
Па имаме и други средства йощ
за всички якоглави бугараши:
изгнание, затвор, куршум и нож.
Дигнете пълни чаши!

Мълчете! Ний ви даже правим чест,
търпейки ви на сръбска почва днес.
Да, сръбска почва!... Във София още
не спят ли Милутиновите мощи?
Нали при Янтрините брегове
Душан си пиял белото кафе?
Отвъд са само черни бугараши.
Дигнете пълни чаши!

Но чакайте, ще ви покажем вам:
ний скоро вашто царство, вашто име,
до днес търпени за славянски срам,
от картата съвсем ще изличиме,
и сръбската гранйца ще опре
на изток чак във Черното море -
това и бабичките знаят наши...
Дигнете пълни чаши!

И после - тако ни свети Илия -
предела си ще тикнем по-далеч,
до сръбска Пеща - не, дори до Беч!
И швабский цар ще роб да фанем ние
та тук чибучката на Петра наши
да пали коленичил... Да живей
Велика Сърбия! Но вино, вино, хей!
Налейте пълни чаши!

Декември 1915 г.

Иван Вазов, Песни за Македония

събота, март 22, 2008

София през погледа на чужденец

Абе честно казано, начел съм се на отзиви на чужденци за София, и много-много вече не ме интересуват. Но пък руските отзиви винаги си имат специфика, която ги прави интересни, защото братушките са живяли в същите лайна като нас, а сега ние сме в Европа, а те не, и това ги кара да са много ревниви в сравненията. ;-)

"... София ни се разкри като страшен кошмар и разочарование.

Назад в СССР, и при това, завръщане в глухата провинция. Спомням си, в детството няколко пъти ходих до град Прокопиевск. Това е миньорско градче в южните части на Кемеровска област. И ето, след стопяване на снега, градът се превръщаше в едно голямо сметище. Хората не се притесняваха и изхвърляха дребен и не много дребен боклук направо през прозорците от панелните си пететажни блокове. Голям праз, ще дойде пролетта, пазачите ще почистят, ама и пазачите не бързаха. Ето и в София, изглежда пазачите не бързат особено. Същите панелки, в които върви масовата замяна на прозорците с пластмасови.

Но това не е всичко. Ето например, кажете ми къде си сушите прането?

Аз лично в банята, а българите на терасата и не е важно има ли балкон или не, направо на балкона провиснали въженца на които се суши долно бельо. И така почти всеки апартамент. Така че возиш се из столицата, и из всеки прозорец ти махат тези флагове, вятърът разнася купища пресни, а на места и не съвсем пресни боклуци и всичко това на фона на протяжна българска песен и тракане на колелата по асфалта (улиците в София са напълно разбити) Впечатлявате ли се? Ами ето там попаднахме... "

Четете нататък, ако знаете руски

част 1
част 2

Съгласен съм с много от нещата. Чудя се кога ще се оправи поне квартала по пътя за летището. Не може ли дадат някое милионче от парите за реклама на България за фасадите.

Искам от някоя държава да дойде човек и да въздъхне "Ето, това е Европа" ;-)

четвъртък, март 20, 2008

Какво е необходимо?

Тривиален въпрос: Чудех се, какво ли е необходимо да се случи, за да си даде министър Петков оставката?

Ден от живота на един министър.

Министър Петков се събужда, а навън е прекрасно утро. Екраните на охраната са изключени, защото и без друго камерите пред блока са откраднати. Охраната спи, вратата зее отворена, а на стълбището има следи от влачене на бяла техника. Кошчетото е препълнено с празни бутилки "Пещерска". Министър Петков се усмихва, защото знае — ракията е на бартер, праща една патрулка и дори не плаща за доставката. Един от мониторите липсва.

„А, сигурно някой от момчетата си го е взел за вкъщи. Трябва да поръчам нов.“

Министър Петков слиза по стълбите, защото асансьорът вече не работи след няколкото неуспешни атентата.

„Играят си с пиратки децата“, си мисли министърът и слуша как пеят птичките, като излиза от входа.

Министърът се качва в такси. Първият мерцедес пострада от пиломатите на оня завистник Борисов, онова момче от Сърбия така и не му върна втория след като отиде с него да си вземе паспорта, а третият изгоря на паркинга. И то точно когато в багажника му се намираха един кашон с досиета, 21 служебни пистолета, три килограма конфискуван кокаин, лаптоп "Макбук" и общата каса за подаръци за рождени дни. Както беше записано в протокола, който той подписа.

„Защо им режат ушите, а не носовете“, се чуди той, докато прелиства сводката от снощи.

Министърът се усмихва на статиите в пресата, от които му искат оставката, защото е съвсем чист пред съвестта си.

Малко музика

Днес признахме Косово като независима държава. Започват всякакви коментари, реакции, Сърбия отзовава посланика си от София и т.н.

Аз обаче реших да видя, какво дават по единствената (за съжаление) сръбска телевизия по нашата кабелна, а именно – Пинк. По нея даваха обичайния за нея турбо–фолк (ама много хубави мадами, ей!) и нито дума за Косово. (Най-пресният сръбски виц: "Защо сърбите изтегляли посланиците си от държавите,признали Косово?
Това е единствения начин да сменят кадрите от ерата на Милошевич...")

Тогава реших да си пусна един от филмовите канали и даваха... „Ужилването“! Този филм е в първата десятка на личната ми класация; заради музиката в него просвирих на пиано навремето.
Разбира се, музиката във филма не е писана специално за него, а около 70 години преди това – в края на XIX и началото на XX век. Композитор е Скот Джоплин.

И така: The Entertainer



Да не правя големи и сериозни аналогии, ама Сърбия май го игра като Дойл Лонеган – сама се прецака.

По въпроса с телевизиите - смятам, че по кабелните телевизии трябва да се предлагат повече телевизии от съседните държави( и национални, и комерсиални) Това е единият от пътищата за взаимно разбирателство

вторник, март 18, 2008

Сенките на Милчо Манчевски

Така се получава, че на тоя филм фест ходя само на балкански филми. Сигурно защото подборката ми я направи Ворце. Вече ходих на "Аз съм от Титов Велес" (Теона Митевска, Македония) и "На прага на рая" (Фатих Акин, Турция). Вече започва да ми писва от балканска специфика - етно саундтрак с неравноделни ритми, оплакване на трагичното минало и на корумпираното съвремие и "интересен" финал. Но пък и трите филма на които ходих си заслужават. Да, ходих и на "Сенки" на Милчо Манчевски (Македония).

"Сенките" на Милчо са може би най-добрият филм от трите, погледнато от чисто кинематографичен (а не просто литературен) аспект.

Визуално филмът е изключителен. Дали защото съм прост балкански субект и Милчо има директен интерфейс към вкусовите ми рецептори, но някои от кадрите в "Сенки" са направо зашеметяващи. Ако просто изключите звука филмът може да стане дори по-добър.

Иначе жанрово, филмът е трилър, но с претенции за общочовешки послания. Бъка от метафори, архетипи, цитати (Помните ли "Шесто чувство" с Брус Уилис и "Адио, Рио" с Георги Мамалев ;-)).

Напълно принадлежи към екс-юго школата. Има задължителните югославски брутален побой (макар и с неочаквани герои) и брутален секс (добре де, горещ секс).

За да няма и капка съмнение в разликата между положителната и отрицателната героиня, положителната е надарена с щедър бюст (за щастие — от Господ, а не от хирурзите), а отрицателната почти нищо си няма.

Филмът експлоатира като далечен исторически фон драмата на егейците (славянското население от Беломорска/Егейска Македония), които след гражданската война в Гърция през 45-47ма година масово са изселени в Югославия, и за любопитните — с активното съдействие на сталинисткото българско правителство.

"Йириши го тоз що ти не е исти на теб. " - повтаря една баба през цялото време ("Върни го това, което не е твое"). Комплексираните гърци възприеха посланието буквално и направиха скандал на Милчо в Гърция.

Но от България посланието може да се гледа и от друга посока. Кой в момента непрекъснато разравя костите на жертвите и революционерите и ги размахва като знаме, без да си задава въпроса самите жертви и революционери на чий бог са служили?

Жанровото раздвоение и огромните амбиции на филма го правят да изглежда малко претрупан и твърде нравоучителен. Секс-сцените и мистиката идват в повече (някои са напълно излишни), но като цяло това е един добър филм, който успява да постигне нещо и извън тесния балкански контекст.

Препоръката ми е — трябва да се гледа.

Ще ви разкажа и за пресконференцията като ми остане време.

Ето и трейлъра.

неделя, март 16, 2008

Как мина сбирката на участниците в конкурса на блога за пътеписите

Най-накрая двамата със Стойчо преодоляхме вродения си мързел и организирахме раздаването на наградите от конкурса на блога за пътеписите ("Пътуване до...").

Тук таман се е събрала първата част от компанията:

Групата в първоначалния и състав

Започваме с официалната част: специалната и едната трета награда заминаха за Бургас и Австралия по пощата. Другата трета награда спечели Стоян.

Стоян взе карта на Европа (Стоян е в дясно ;-)

Втора награда беше спечелена от Божо:

Божо спечели календар

И първа награда отива при Бай Кольо!

Бай Кольо с голямата награда.

Продължихме с разговори за пътешествия, сайтове, деца, приключения и за каквото се сетите още.
Към края се появи и Бале с много весела компанийка и продължихме в същия дух

И както очаквахме - времето въобще не ни стигна да се видим, така че ще има и нови сбирки.

събота, март 15, 2008

Антично философски

Чувал съм, че хирурзите в древния Рим са били добри, но не може ли в секс сцените на исторически филми да не се снимат актриси със силиконови бюстове?

С тоя силикон изглежда като порнофилм, а е призван да забавлява домакини.

"Рим", ТВ2, случайно съботно попадение

петък, март 14, 2008

Данчо, маркуча!

Днес съм нещо по-зает от обикновено и нямам време за постове (Не че няма материал — материал има в изобилие!)

Предлагам ви да се насладите на разказа "Данчо, маркуча!" на безсмъртния Георги Марков. По истински случай.

Поздравявам и всичките ми читателки с него ;-)

— ДАНЧО, МАРКУЧА!

В нашето предприятие имаше много семейни двойки — работници. Едната работна заплата беше крайно недостатъчна за издръжката на семейство с деца и жените трябваше да се присъединят към мъжете си в изкарването на прехраната. По силата на равноправието и съпрузи, и съпруги работеха еднакво тежка физическа работа. Благодарение на това доста от жените в предприятието развиха здрави мускули и физическа сила, не по-малка от тази на мъжете им. С течение на времето тежкият физически труд и липсата на време за внимание към себе си сякаш понамалиха тяхната женственост.

Обикновено двамата членове на всяка семейна двойка работеха в различни смени, така че през по-голямата част от деня у дома оставаше някой, за да надзирава децата. Разводите в петдесетте години все още не бяха такова често явление, каквото са днес, и всред работниците владееше здравият селски морал.

Един ден при нас дойде на работа нова пресьорка. Тя беше от някогашната Коньовица, 25-годишна, разведена, с дете. Имаше твърде интересно, изразително лице и може би още по-изразителна фигура. Когато я видях за пръв път, си помислих, че това беше някакво безразсъдно смело и страстно същество, което човек едва ли би могъл да уплаши. Веднага се хвърли на очи, че тя подбираше собствените си дрехи и работното си облекло по такъв начин, че даваше добра гласност на своите физически прелести. Тя беше вероятно и първата, която се опитваше да следва доста мъглявите представи за модата. Нейните намерения спрямо мъжката част на фабричното население бяха ясно подчертани от предизвикателната й походка. Тя пристъпваше, полюлявайки тялото си като при бавен, чувствен танц. Имаше странния навик бавно да обръща главата си по посока на този, който я интересуваше, и сякаш цялото й внимание се съсредоточаваше върху него, сякаш упоритостта на погледа й го покоряваше. Усмивката й беше млада и като че идеше от цялото й същество с неподправена сила и чар. Тя не беше красива, но можеше да изглежда много привлекателна.

Казваше се Любка и твърдеше, че името й отразявало точно това, което тя била.

„Името ми е Любов, братко!“ — казваше тя с плътен, гърлен глас и се усмихваше многозначително.

Също от нея чух една фраза, която записах в бележника си. Веднъж тя каза:

„Като съпруга много пъти съм била пренебрегвана. Като любовница — никога!“

Дума да няма, че между нейната стройна, красива фигура, нейните най-женствени маниери и цялото й поведение на жена, която знае силата на своя чар, и възпълните мускулести работнички с мъжки движения, груби маниери и загрубели лица имаше нещо доста несъвместимо. Появяването й веднага предизвика известно вълнение, което доведе до строго разграничаване на мненията. Работничките, предчувствувайки заплахата, промъкнала се всред тях, писнаха срещу Любка и се оплакаха в администрацията:

„Откъде я взехте тази кокона, само да се фръцка пред нашите мъже! Че отгоре на всичко и парясница!“

Но за обща изненада Любка се оказа изключително добра работничка. По-късно си мислех, че у нея имаше някакъв излишък от енергия и че може би цялото й поведение се командваше от напора на тази енергия. Бърза и съобразителна, тя в кратко време се наложи като главна сила в своя отдел и когато работеше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от движенията си, от бързината си. Нашите работнички в по-голямата си част бяха тромави и сравнително неуки. Всичко това беше достатъчно основание да я намразят още повече.

Още от самото начало тя се постара да се разграничи от тях. Отнасяше се към другите работнички с мълчаливо, но нескривано презрение и никога не се приобщи към техните компании. Пък може би и нямаше време да се занимава с тях, защото главното й внимание бяха мъжете.

Наблюдавах я, когато понякога отиваше в цеховете, където работеха предимно мъже. Тя заставаше до вратата в позата на самотна граблива птица и внимателно оглеждаше всички един по един, сякаш да направи своя избор. Чух по-късно, че тя беше казала на един от нейните почитатели:

„Мен не ме избират! Аз избирам! Аз казвам — ей тоя там е мой! И това си е!“

Колкото пренебрежително и студено беше отношението й към другите представителки на нейния пол, толкова по-различно беше всичко, когато разговаряше с някой мъж. И лице, и фигура се оживяваха, тя беше бърза в отговорите си, остроумна в забележките си, мистериозна в подмятанията си. Грапавият гърлен глас внезапно придобиваше най-богати нюанси, които говореха сами за себе си. Тя хващаше с две ръце косите си, опъваше ги назад, при което се откриваше силно, настъпателно чело и синьо-зелените й очи потъмняваха.

Отдолу, под сградите на предприятието, имахме просторни подземни складове. Те бяха свързани с цял лабиринт от подземни тунели и няколко входа. Когато човек влезеше в този тъмен лабиринт, беше наистина трудно някой да го намери. Не много време след пристигането на Любка се заговори, че по време на обедната почивка или когато имала технически престой на машината, тя се отправяла към лабиринта и малко след нея някой от мъжете я следвал.

Отначало ние, техническото ръководство и администрацията, не отдавахме особено внимание на внезапните Любкини разходки под земята. Но когато един от цеховите инженери донесе, че всред омъжените работнички в неговия цех се надигало истинско брожение против Любка, трябваше да се позамислим. Постепенно разбрахме, че нашата великолепна пресьорка беше увлякла след себе си някои от женените работници. Имахме заседание, на което с известна завист към щастливците ние решихме, че трябва да предупредим всички заинтересовани страни да внимават в своите отношения. Извикахме Любка и доста внимателно й казахме, че тя няма работа да скитори под земята и че трябва да престане с необичайните си обедни разходки из лабиринта. Към това нареждане добавихме няколко от най-помпозните фрази за социалистическия морал, за уважаване на семейството и т.н. Любка ни изслуша, без да каже нищо, усмихна се и си отиде. В същото време по профсъюзна линия на работничките беше разяснено, че отношенията между мъжете и жените в новото общество се градят по друг начин и че те трябва да се опитат да разберат както съпрузите си, така и Любка. Работничките изслушаха много мрачно тези лекции и накрая една от тях скочи и каза:

„Нема да ми говорите за морал! Или ще я махнете тая змия, или ще става, каквото ще става!“

Въпреки твърде ясната заплаха ние не направихме нищо друго, освен да продължим да увещаваме работничките да бъдат по-толерантни спрямо своеобразията на Любка. В края на краищата никой не беше видял нищо.

Междувременно Любка не само не престана да отива по обяд под земята, но и зачести разходките си. Колкото повече се надигаше възмущението срещу нея, толкова по-нагла ставаше тя. Когато нейният цехов началник се беше опитал да я принуди да внимава и престане да дразни другите жени, тя беше отговорила:

„Да пукнат! Ако мъжете им са си загубили чивиите по мене, то не е, защото съм много красива, а защото те са грозни!“

„Добре де — попитал я началникът й, — за какво правиш всичко това?“

„Защото ми харесва!“ — отвърнала тя.

„Но на другите не им харесва“ — напомнил той.

„То си е тяхна работа!“ — казала Любка. — „Те си мислят, че като са подписали някаква книжка там, в гражданското, и това си е! Не, братко. Не можеш ти да държиш цял живот един човек с един кирлив подпис! Борба трябва! Зор трябва. И ако аз бях на тяхно място, нямаше да се зъбя срещу такава като мене, а щях да си помисля как да обърна играта, та да го накарам моя хубостник да ме гледа в очите!“

След тази нейна декларация цеховият началник докладва, че нещата не отивали на добре. Директорът нареди отново да повикаме съпрузи и съпруги и да разговаряме с тях, и някак да смекчим атмосферата. Но тъкмо когато смятахме, че сме уталожили надигащите се страсти, един от нашите дърводелци, красиво момче, младоженец, се появи целият насинен. Оказа се, че предишния ден и той посетил лабиринта, след което жена му, която беше едра и силна, го наложила здравата, скъсала му дрехите и го изгонила от дома им. Няколко дни по-късно друг работник ме помоли да му разреша да спи в предприятието. Излезе, че и той беше изгонен от дома си заради Любка.

„Както върви работата — каза директорът, — ние май ще трябва да отворим общежитие за изгонени и бити съпрузи.“

И въпреки всичко не знаехме какво да правим. Някак не искахме да отстраним Любка, не искахме да се лишим от нея.

„В края на краищата — казвахме си ние — тя е добра работничка, а с кого ходи и какво прави, не е наша работа!“

Беше към края на лятото. Както седях в стаята си, чух някой изплашено да ме вика. Показах се на прозореца и видях началника на цеха, където се намираха повечето от работничките, да тича стремглаво към администрацията и да крещи:

— Бързо! Бунт! В цеха стана бунт! Бързо викай охраната!

— Какъв бунт? — недоумявах аз, защото изглеждаше доста тихо.

— Бързо, че ще я убият! — извика ми той и хукна да събира охраната. Изтичах към неговия цех. Когато влязох вътре, видях следната странна картина:

Всички машини в огромното помещение бяха спрени. В отсамния ъгъл, близо до вратата, през която влязох, стояха безпомощни и жалки десетина мъже. На всички до един коланите на панталоните им липсваха и те трябваше да ги държат с ръце, за да не паднат. Пред тях, въоръжена с един голям прът бетонно желязо, стоеше исполинската фигура на кака Гина, на която казваха Слона. А на около двайсет крачки от тях, по-навътре в залата, беше построена цяла стена от яки работнички от всички възрасти, запретнали ръкави и хванали иззетите от мъжете им колани. Други държаха разни инструменти — френски ключове, чукове, клещи и прочие. Те гледаха гневно към своите съпрузи в ъгъла. Зад тази стена от силни женски фигури три жени, истински бабанки, бяха повалили на пода омразната им Любка, бяха смъкнали всичките й дрехи и докато две я държаха, третата налагаше със силни плесници задните й части.

— Това — викаше тази, която нанасяше ударите — за Пешовица и Пешо! Това — за Гошовица и Гошо! Това — за бай Младен и Младеновица!

— Гледайте сега — изкрещя в същото време кака Гина на своите мъжки пленници, които мигаха в доста объркано състояние.

Любка понасяше ударите, без дори да охне, като че и тук искаше да покаже превъзходството си. И това вбесяваше още повече работничката, която я налагаше.

Видял тази картина, аз викнах силно, за да ги сплаша:

— Как не ви е срам! Как си позволявате в предприятието такива работи! Веднага по местата! — и разни други изрази от този род, които си въобразявах, че трябваше да ги респектират.

Ала в отговор кака Гина се обърна към мене, размаха заплашително железния прът и ми викна:

— Я си гледай работата, инженерска перушинко, че сега ще сваля и твоя колан!

И тя тръгна към мене горе-долу както борецът Кольо Маринов тръгваше да тушира своя противник. Отстъпих няколко крачки назад и хвърляйки отчаян поглед, забелязах зад мене групата пожарникари заедно с отговорника им Данчо. Спомних си за секунда, че подобни демонстрации се разгонват със струи вода, и извиках гръмогласно думи, които дълги години след това хората казваха, че били най-подходящите:

— Данчо, маркуча!

Съобразителните пожарникари бяха вече съединили маркучите с крановете и водната струя се оказа единственото средство за охлаждане на страстите. Ние разпръснахме разярените жени, като ги измокрихме до костите. Струите бяха толкова силни, че те не можеха да вървят срещу тях и се разбягаха. Когато опразнихме помещението, което се превърна на огромен гьол, видях как Любка се надигна, сложи работната си престилка, приглади косите си, изплю се презрително по посока на нейните мъчителки и отмина навън, кършейки снага още по-демонстративно.

Специална комисия анкетира цялата афера и около дузина работнички заедно с Любка бяха уволнени. Когато й казахме, че я уволняваме, тя беше единствената, която не възрази, не се развика, не заплака. Само се усмихна и каза:

— Какво да се прави, такъв е животът!

Няколко месеца по-късно имах заседание с бригадирите и апелирах да положат всички усилия за изпълнението на плана. Когато завърших, последва дълго мълчание. Стори ми се, че хората се бяха надумали да ми кажат нещо, но никой не се решаваше. По едно време един от старите работници (чиято жена също бяхме уволнили) се надигна, изкашля се за кураж и каза:

„Абе тука сме само мъже и можем да си кажем приказката. Върнете я Любка и ви казвам, че плана ще го изпълним и преизпълним!“

Така и не изпълнихме плана.

източник

.

четвъртък, март 13, 2008

Дарт Вейдър на Йода думашеее.....



Не мога да не ви представя този шедьовър. Кой казва, че фолклорът бил мъртъв.

сряда, март 12, 2008

Мтел, мтел... абе, вие си знаете

Поради това че съм разсеян и неособено организиран, съм един от хората в България, които най-добре познават процедурите на Мтел при спиране на телефона за неплатена сметка. И съответно при пускането му.

На 5 февруари, съвсем предвидимо (получих SMS), ми беше спрян телефона. Отдавна съм престанал да се вълнувам от такива дреболии. На 7-ми отидох и си платих сметката.

Но какво става? На 8-ми и 9-ти март, цял уикенд, бях без телефон. В понеделник се опитвам да разбера причината.

Телефонен разговор със *88

"Добър ден"
"Добър ден"
"Искам да разбера защо не ми пускате телефона. 088Х ХХХ-ХХХ"
"Момент така, господине"
...
"Имате неплатена фактура на стойност 3,56 лева. Докато не я платите, телефонът ви няма да бъде пуснат"
"Но аз си платих всичко! Откога е тая фактура?"
"Фактурите се гененрират автоматично на 7-ми срещу 8-ми вечерта."
"Но аз бях във ваш офис на 7-ми през деня. Защо вашите колеги не ми казаха, че имам още една фактура за плащане?"
"Те не могат да видят (!!!!) новата фактура в системата, защото още не е излязла при тях (!!!!)"
"И какво трябваше да направя аз тогава на 7-ми във вашия офис? Да им дам кратък инструктаж как се работи със системата ли? И щом съм си платил вече, не може ли да ми пуснете телефона?"
"Много съжаляваме господине, но трябва да дойдете до наш офис, за да си покажете личната карта (!!!!)"
"Добре, вижте, това също не ми е много ясно. Защо толкова държите да разглеждате личната ми карта. За последната година вече ви я показвам 4-5 пъти? Можете ли да ми обясните."
"Ако искате да ви пуснем телефона, трябва да ви видим личната карта и да подпишете молба за активиране на телефона."
"Искате да ми кажете, че защото вашият човек на гишето не познава добре системата, а и защото системата ви не работи добре, аз трябва за пореден път да си нося личната карта и за пореден път да попълвам молба?"
"Трябва да сме сигурни, че точно вие, титуляра, искате да активирате телефона."
"А това защо?"
"Необходимо е."
"Добре, обяснете ми защо ви е необходима за пореден път личната ми карта и защо трябва да се легитимирам за да ми пуснете телефона, след като очевидно грешката е във вашата система?"
"...."
"Добре, добре, ще дойда в офиса"

В крайна сметка искам да имам и работещ телефон.

Имах подобен разговор и в самия офис но сега нещо нямам настроение да го преразказвам.

Оказва се, че с някаква нова услуга в Мтел, наречена "клиентска парола" ще мога дистанционно да си пускам телефона при платена сметка. Какво облекчение. Отделно си имам пин код на картата и клиентски номер на фактурата. За всеки случай.

Добре че дебитната ми карта ми иска само пин код.

Действащ лично

(клик на картинката за по-голямо)

Сдружението за електронни комуникации, Фондация "Отворени проекти" и двамата с Богомил, "действащи лично" сезирахме омбудсмана за Наредба 40 (подслушването и задържането на данни в Интернет). Надявам се това да разбълбука малко блатото на нашата действителност и министър Петков да спре да се прави на "дръж ми шапката", когато му отърва.

И нали никой не си прави илюзии, защо обхватът на наредбата от "тежки престъпления" е разширен до всякакви престъпления.

Това попита и народният представител Николай Камов, в заседанието за парламентарен контрол на 22 февруари 2008 г..


"Кое наложи разширяването на приложното поле на Директива 24/2006 в българското законодателство за всички престъпления и в този смисъл намесата в личния живот на българските граждани?"
И министър Петков отговаря, в неговия си безпардонен стил:


(източник - стенограма от парламентарен контрол, 22.02.2008 г.)

Нали разбирате защо е разширено полето на Наредбата? Специално заради вас — любители на отворената култура и торентите. Разбрахте ли бе, криминогени? Това, което го правите, не е тежко престъпление по смисъла на европейския закон. И министърът няма право по него да ви подслушва. НО ПО НАРЕДБА 40 МОЖЕ И ОЩЕ КАК!

И после разправяйте пак — министърът не уважавал новите технологии.

При Богомил има и галерия от подаването на СИГНАЛА.

Действащ лично,
Комитата

вторник, март 11, 2008

Защо така бе, Гугъл

Двамата със Стойчо сме изненадани, че Гугъл спря да уважава блога за пътеписите. Не че разчитаме на доход или нещо такова, но просто спряха да показват сайта в резултатите и посещаемостта падна като камък надолу.

Моля спецовете по Гугъл и SEO, които очевидно са на високо ниво в България (Яиц..... Лъгуг ), да подскажат какво става и разбира се, какво да направим (което всъщност ни интересува най-вече).

Благодаря за помощта предварително и да знаете, че не сме неблагодарни. Ще почерпим.


Добавка от Стойчо:
Наистина е малко странна ситуацията, защото на думи като: халкидики, гърция, барселона, париж, сърбия, букурещ (изобщо всякакви географски названия, които се срещат в блога) бяхме на първа страница. Изключение винаги е била „Виена“ – там винаги сме били на 2,3 страница.

В момента през гугъла идват само търсещи по термин „пътуване до“ и „стойчо“ - практически за всичко останало сме зачезнали на задни страници.

Забавно също така е, че на първи страници показва стария сайт на Пътуването (www.geocities.com/stojtscho) по който отдавна няма никакво движение, и освен това, който на всяка своя страница отгоре има препратка към сегашното „Пътуване до...“ (т.е.http://stojtscho.blogspot.com)

Също така изкарва на първа страница разкази, от „Пътуване до...“, които са публикувани по други сайтове(Иде ли, Около света)и, които сайтове напълно коректно са дали работещ линк към източника (т.е.блога „Пътуване до...“) – и въпреки това източникът е на доста задни страници, въпреки, че и в двата цитирани сайта има коректни и работещи линкове към него.

Хора, дайте идеи какво да правим.
Никога не смe прилагали „номера“, които да заблужадават гуглето, именно от страх да не ни игнорира.

Ще черпим за помощта:-)

неделя, март 09, 2008

Ролята на жената и празникът на жената

Женените ми съмишленици напуснаха "по терлички" каузата на демократичните принципи, щом стана дума за 8-ми март. Блогът си е блог, но и домът си е дом. Ако искат мир у дома, ще трябва да се съобразяват.

Разумът спи, щом говори завитото в бяла амбалажна хартия самотно зюмбюлче ;-)

А аз съм се закахърил за идейните основи на "празника на колежката".

Имам много близка приятелка на изключително висок пост в чужда компания в България. Тя работи много, и това понякога дразни нас, най-близките и приятели, защото почти не отделя време за себе си.

След поредните корпоративни рокади, пак не дойде време за нейното повишение.

"Защо така бе, Х?" — питам я
"Защото съм жена и не съм от София"
"Добре де, тия хора в ред ли са. Нали им вършиш работа за трима."
"И аз питах шефа оня ден. Той беше съвсем искрен и ми каза — няма да стане, мойто момиче, защото си жена и защото не си от София."
"Съди ги бе!"
"Ти да не мислиш, че имаше свидетели."

Същите тези колеги да и връчат огромна кошница с рози по случай празника, честно казано, не знам как това ще събуди у нея празничното настроение. На нея и без друго всеки ден и се напомня, че е жена.

Празник-индулгенция ли искат жените или равноправие?

Комунистическата идеология, чието земно въплъщение беше "развитият социализъм" имаше за идеал пълната еднаквост (не равенство или равноправие — еднаквост).

Олицетворение на този идеал беше маршируващият строй. (той така си и викаше на себе си - социалистически СТРОЙ)

От гледна точка на идейната чистота не биха могли да съществуват такива науки като генетиката (която беше репресирана), които дават на хората неоспорима индивидуалност.

Същият подход беше възприет и при равенството на половете. Идеята за равенството на половете беше изкористена просто да се изкарат жените от домовете, за да бъдат експлоатирани като работни добичета, независимо къде — на полето, в мините, в заводите. "Реалният социализъм" никога не го е било грижа за ничии права. Както и не го е било грижа и за ничии биологични особености. Логично беше домът и семейството да бъдат занемарени както никога досега в историята.

Именно това безразличие наложи лицемерно всенародното "празнуване" на 8-ми март. По същите причини имахме и празник на "свободата". И на Конституцията. Щото нямахме нито свобода, нито Конституция.

Демокрацията не промени особено занемарените дом и семейство. Малко семейства (главно женските им половини) могат да издържат на промяната на "лайфстайла", която носят децата.

Ако се замогнат българските семейства за пръв път през "демокрацията", ще има ли повече деца?

Няма да има. Ако беше въпрос на пари, милионерите и мултимилионерите в България и по света щяха да имат по 5-10 деца. Защото, ето — нямат проблеми с покупката на 5-10 коли и яхта. "Лайфстайл"-ът пречи за по-многобройно домочадие. Така ли се разваля манекенска фигура, създавана със сериозни усилия и инвестиции.

Създаването на дом и отглеждането и възпитанието на децата е уморително занимание с нисък престиж и големи отговорности.

За насилствено връщане назад въобще не може да се говори, а и аз съм абсолютно против това, някой да бъде заставен да живее по начин, който не му харесва. Но пък лично на мен ми се иска жените отново да станат жени, а мъжете — мъже.

И накрая — да напомня за "нищожната" власт на жените в нееманципираните общества.

"искам, искам, ххххх"
"ама мило, ти си хубава и без ххххх"

5 минути мълчание

"какво ти е?"
"нищо!!!!"

Мъжът зарязва всичко и тръгва да търси хххх.

Пътят на коприната, войните за подправки (довели до великите географски открития), изтребването на слонове и полярни лисици, добиването на злато с цианиди и кървавите диаманти — всичко си има един и същи източник.

"нищо!!!!"

събота, март 08, 2008

Георги Марков: Зад фасадата на 8-ми март

ЗАД ФАСАДАТА НА 8-И МАРТ

В издателство „НАРОДНА МЛАДЕЖ“ има осмомартенска вечер. Организират я самите жени. Целия следобед ги няма никакви — редакторки, сътруднички, секретарки. Затворили са се долу, разучават цяла програма. Всичко е тяхна собствена идея, която те осъществяват с рядък ентусиазъм. Никой не ги е задължил, нито пък провеждат някаква организационна линия. Явно идеята за тяхна, женска вечер искрено ги е раздвижила, навред се чувствува приповдигнато, празнично настроение. Напразно един от колегите ми се ядосва, че не може да се намери никаква машинописка.

„Остави ги — казва му друг, — това си е техен ден. Празниците са за жените и за децата. Не виждаш ли, че са щастливи!“

Точно същата картина и същото настроение в навечерието на осми март видях във фабриката, където работех, в училището, където преподавах, в санаториума, където лежах болен. Струва ми се, че от всички нови празници, които властта въведе в България, 8-и март е единственият празник, който пусна естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената“ бе заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на полуосъзната необходимост.

Вечерта всички мъже от издателството слизаме долу в празнично украсения салон. Поканени са само онези, които работят в сградата, но не и техните съпрузи или съпруги. Посреща ни оркестър плюс пищен бюфет и цяла весела програма. От името на мъжката половина на света трябва да кажа няколко думи на жените за техния празник. И докато съчинявам празните, дежурни фрази и слушам неубедителността на собствения си глас, си мисля колко дълбоко неискрено и нечестно е нашето, мъжкото отношение към българската жена. Същия този ден сутринта една от служителките каза:

„След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те, лъгали са те с какво ли не — сега ти дават за компенсация един празник плюс цветенце и парфюмче.“

Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.

Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото традиционно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също посветила живота си на семейство и деца, изглежда отдавна са минали в историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време, че думата „домакиня“ винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата й независимост. Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от издръжката на мъжа. Естествено тази икономическа независимост разви значително самочувствието на жената, даде й реална сила да живее или да иска да живее свой собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им харесваше или не. Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне всякакви мъжки оскърбления — изчезна. Вместо него се появи нов категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях. По закон никой в страната нямаше право да дискриминира жените по какъвто и да е начин.

От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е станала женски рай и че осми март е като всички останали дни на годината, т.е. израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота на днешната българка е много далече от шумните осмомартенски чествувания.

Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на жената от вековната й съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх силите й. Дори при най-голяма семейна любов и взаимна привързаност убийствената седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.

„Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тая свобода! — казваше моята колежка Вера и продължаваше: — Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът й) може да ми помага само в събота и неделя. И така е всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!“

Животът на Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по-големите деца, които според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от „улицата“, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина, че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и проблеми в семейната атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и неизбежно трудово еднообразие на всеки делник — и вие ще разберете колко много героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството си.

Но какво да се каже за ония омъжени жени, които не биха се съгласили да носят цял живот такъв изключителен товар, за ония, които решително се опитват да намерят друго разрешение, по-удовлетворително, по-трайно? Какво да се каже за онези семейства, където взаимната привързаност и любов не са така силни? Ето че грубата реалност на живота се оказваше фатална за съществуването на самото семейство. И тук вече икономическата независимост на съпругата, колкото и мизерна да е, изиграва своята заблуждаваща роля и я тласка към захвърляне на брачните и семейните задължения. Както никога в цялата своя предишна история България гъмжи от разведени хора. Мой познат, отговорен служител, твърдеше, че при реална статистика България ще се окаже на едно от първите места в света по разстроени семейства. Може би само в този случай аз съм съгласен с марксическото обяснение, че нравственият фактор е вторичен и че нещата са предрешени от материалната база. Естествено прекомерната, понякога почти свръхчовешка заетост на жената не е само единственият фактор за утежняването и изострянето на семейните отношения, но е много съществен фактор. Както по-на-татък ще видим, тази заетост се оказа особено решителна за раждането и възпитанието на децата.

Но нека задам въпроса: след като жената може да пренебрегне материалната сигурност, която по традиция й бе давана от мъжа и семейството, и я замени с материалната сигурност, предложена й от обществото — дали това наистина я прави по-свободна? Дали фабриката, службата или текезесето днес предлагат на жената повече сигурност, отколкото тя имаше в царството на домакините? Може би за малкия брой висококвалифицирани жени — специалистки в разни професии, това да е така, но аз се съмнявам за огромното мнозинство от жените, които работят единствено заради заплатата.

И тук освобождаването на жената изигра точно същия нечестен номер, както и освобождаването й от съпружеските задължения. Защото трудовото законодателство в България, изравнявайки жената с мъжа, по напълно безогледен начин пренебрегна физическите особености на жената. Да вземем например само факта, че преди Девети септември българското работничество се бори и успя да извоюва забрана на нощния труд за жени, което се смяташе за хуманна необходимост. Същите тия работнически дейци, които извоюваха това от буржоазно-капиталистическото общество, когато дойдоха на власт, не се посвениха да се отметнат от този закон. Нещо много повече — равноправието на жените им предложи работа като изкопчии, зидари, мазачи, кофражисти, бетонджии, дори миньори. На колко много обекти човек може да види жени да носят тухли на гръб или тежки кофи с мазилка, или да разтоварват каменни блокове. Поради това, че чрез тия тежки физически професии можеха да се изкарат повече пари, отколкото чрез обикновена работа във фабрика или пък нископлатена чиновническа работа, много голям брой жени, противопоставяйки се на физическите си възможности, се отправиха към строителството и мините. Или да посочим най-популярния в България случай на физическо експлоатиране на жените — текезесетата. Сигурно стотици пъти журналисти, писатели, очеркисти са възкликвали, че когато са минавали през някакво поле или селскостопански блокове, навред се виждали само приведени над земята жени. Мъж бил понякога само бригадирът. В моя собствен опит на очеркист всеки път, когато отивах по блоковете на някое стопанство — в дъжд, студ, мъгла, пек или силен вятър, — там съм виждал само работещи жени. Георги Мишев чудесно увековечи това странно явление из българската земя в повестта си „МАТРИАРХАТ“. Някой би ми възразил, че българката е свикнала от векове със селския труд и че в делниците по полето няма нищо страшно. А аз бих казал: страшното е, че мъжете ги няма, че най-тежката работа, която от векове се е вършела от мъжете, сега се върши от жените. Причината за всичко това, разбира се, са пак парите. Мъжете са се хванали на някаква работа — било по околните обекти, било в мините или строежите, където заплащането е по-добро, отколкото това на полето. И все пак парите не стигат и съпругата трябва да дава своя принос. За всички обикновени български семейства втората заплата, припечелвана от съпругата, е еднакво важна като първата заплата. Но цената на тая втора заплата е нечовешки висока.

Що се отнася до правото на жените да заемат всякакви длъжности и да работят във всякаква област наравно с мъжете, действителността не беше в пълна хармония със закона. С вдигането на бариерата отначало жените започнаха да напират във всички посоки, особено в университетите и политехниките. Бивайки по-амбициозни и може би по-добри ученички от мъжката половина, те печелеха голяма част от кандидатстудентските изпити. В най-желаните специалности, като архитектура и медицина, се стигна до пълно женско господство. Но онова, което предизвика въвеждането на дискриминация и възпирането на жените, беше обстоятелството, че те запълниха студентските аудитории и в чисто мъжки специалности, като минно инженерство, електроинженерство, металургична химия… Възможната бременност, майчинството и чести здравословни причини лишаваха производството от необходими и чакани кадри. Затова тихомълком бе ограничен броят на жените в много специалности. Ала никога не бе проявена и най-малка грижа към жените, които вършеха тежка физическа работа по строежите и мините.

Както ще стане дума в следващата глава, намаляващата раждаемост на българското население и паниката, предизвикана от нежеланието на хората да имат деца, застави държавата да облекчи чувствително труда на бременните жени и на майките с малки деца. Колкото и съществено, това облекчаване беше само краткотраен отдих в целия тежък и отруден живот на българската жена.

Твърде често жени, особено завършили млади студентки, които имаха неблагоразумието веднага да встъпят в брак, биваха изпращани на работа в провинцията, обикновено на стотици километри от съпруга. Въпросът — кариерата или семейството — възникваше с трагична сила. И огромният брой от тези семейства свършиха печално. Фактът, че съпруг и съпруга можеха да се виждат само в неделните дни или два пъти в месеца, се оказа предостатъчен, за да проправи пък към бракоразводното. В София се гледа едно дело, в което разводът бе поискан на основание, че работещите на смени съпрузи имали възможност да се виждат веднъж на две седмици. Съдията отказа да приеме трудовия мотив и се позова само на протеклите от него последствия.

Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук ние видяхме отношението към нея като към съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евтини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака“ доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи. У мнозина мъже сексуалната неграмотност доведе до вулгарно отношение към жената. Аз не зная друга страна в света, където жените да са главната тема на всички мъжки разговори. Познавам толкова много мъже, които все още казват вместо жена — ЖЕНСКА. Във фабриката човек можеше да чуе изречение като това: „Таман се наядохме, и мина една женска.“ Огромна простотия и изостаналост се съдържаше в това „женска“. Но дори и по-възпитани и по-културни мъже по същество имаха подобно отношение.

Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българската жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.

И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.

И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.

източник

Причината, поради която празнуваме 8-ми март


През 1910 година е проведена първата международна женска конференция в Копенхаген от Втория (Комунистически) Интернационал и е утвърден "Международният ден на жената", по предложение на германската социалистка Клара Цеткин (аз съм чел версия според която денят е предложен от бълкарската социалистка Ана Маймункова).

През следващата година, денят на жената е отбелязан от повече от един милион души в Австрия, Дания, Германия и Швейцария.



Малко след това, в пожар в завод в Ню Йорк загиват над 140 шивачки. Лошата охрана на труда се смята за причината за пожара. В допълнение, в навечерието на Първата световна война, жени от цяла Европа провеждат пацифистки митинги на 8 март 1913г. На запад, международният ден на жената е отбелязван между 1910 и 1920, но постепенно празникът замира. Той е възкресен покрай възхода на феминизма през 60-те години.

Демонстрации, отбелязващи международния ден на жената се провеждат по време на Руската революция от 1917 г.

След Октомврийската революция, болшевичката Александра Колонтай убеждава Ленин да направи деня официален празник в Русия, но въпреки това той е работен ден до 1965 г.

На 8 май 1965 година, чрез декрет на Президиума на върховния съвет на СССР, международният ден на жената се определя за неработен ден в СССР „в памет на изключителните заслуги на съветските жени в строителството на комунизма, в защитата на родината по време на Великата отечествена война, техния героизъм и себеотрицание на фронта и в тила, и също отбелязва големия принос на жените в заздравяването на приятелството между народите и борбата за мир“

източник

Празникът, именно в този формат е възприет безкритично в Народна Република България, а след 10-ти ноември по инерция беше продължен, и като всеки празник, беше форсиран от търговците като още един повод да продадат нещо.

И докато честваме тази светла дата заедно с Албания, Армения, Азербайджан, Беларус, Босна и Херцеговина, Камерун, Китай, Куба, Италия, Казахстан, Кирхизстан, Македония, Молдова, Русия, Сърбия, Таджикистан, Украйна, Узбекистан и Виетнам, нека все пак си спомняме, че във всеки празник трябва да има смисъл, освен този да не работиш, да се почерпиш или да идеш до магазина да си купиш нещо.

И докато съм съгласен с Радан, че жените имат нужда от подкрепа, защото все още много жени страдат по света или са онеправдани само защото са жени, да се изразява солидарност с тях точно на деня, определен от другаря Брежнев, ми се струва висша форма на подигравка.

Ден на солидарност с жените (а защо не и с другите онеправдани групи) трябва да има, но в никакъв случай не на 8-ми март. Все пак и мъжете трябва да се чувстват добре на празника, нали? 

Сменете датата!

В Армения например са заменили 8 март с Благовещение, което ми се струва доста логично.

петък, март 07, 2008

Препоръчвам за четене

Радан Кънев е един от най-добрите автори-блогери.

Материалите му са от върховите постижения на българската онлайн публицистика. Той признава политическите си пристрастия, но това не му пречи да бъде изключителен.

Ако не сте чели, заповядайте:

Ода на наглостта — мини разследване какво е правил Президентът на републиката в деня след пожара в нощния влак и как се оправдава след това чрез прес-службата си, дори използвайки манипулации.
За свободата, за избора, за вълците — някои търсят трупове, други вълци. За отговорността на избора
Заключени врати — Защо най-добрата аналогия на нашето изостанало общество са именно заключените врати, които са част от причината за жервите във влака София-Кардам


Инжекции, вливане, наливане или икономика по Брежневски - за съдбата на мъртвородения металургичен комбинат в Кремиковци

Жизнеспособността на Леонид Илич Брежнев - 1 част

Жизнеспособността на Леонид Илич Брежнев - 2 част
Жизнеспособността на Леонид Илич Брежнев - 3 част

Три отлични материала, които показват, защо металургичният комбинат Кремиковци е толкова жив колкото и другаря Брежнев.

И не забравяйте да му накликате рейтинг на "свежо"-то. Материалите са отлични и си заслужават.


Симеон Иванов - ново перо в Интернет, надявам се да пише редовно. Той живее далече от България и има уникална гледна точка .
за вуте и икономическата наука - какво се случва в икономиката, ако на практика се въведе принципа "не сакам на мен да ми е добре, сакам на вуте да му е зле". Прочетете за проведения експеримент.

1 март 1879 г. The Economist за Източна Румелия —

Я да внесеме малко яснота за настроенията в Източна Румелия точно преди 129 години и седмица.





Благодаря много на анонимния преводач. Нямам сили да му преглеждам превода, но го пействам целия тук за удобство на четящите. Човече обади се кой си имаш биричка от мене;

Румелия и Берлинския договор

Фактът, че Българското Национално Събрание заседава в Търново да избере нова конституция не решава съдбата на живущите в Източна Румелия съгласно решенията на Берлинския договор. Без значение колко ефективна е административната система замислена за тях в договора, те ще продължат да се чувстват под турско робство. Изискванията на договора ще влязат в действие само ако Високата Порта ги оповести; границата между двете територии ще бъде охранявана от турски войски, които ще потушат всяка проява на недоволство.

Глупаво е да се мисли че те ще понесат това положение и увереността която лорд Биконсфиелд изразява от време на време за конкретното и точно изпълнение на Берлинския договор би било по-разбираемо, ако ни беше дал някаква идея кое би било контролиращото влияние над тях. Възможно е разбира се, когато дойде време за изтеглянето на Руските войски от Румелия, нито една от страните заинтересовани в обединението да започне веднага да действа по въпроса.

Възможно е Русия да пожелае да трупа точки за стриктното си придържане към наложените от договора изисквания; България може би ще иска да бъде по-добре подготвена ако се стигне до нова освободителна война; и вероятно двете (страни) биха желали да видят развитиети на събитията – нормалните протаки или внезапни бързи действия от страна на Портата. По отношение на Русия ние винаги сме считали че тя няма интерес или желание за обединението на България с Източна Румелия. След обединението нейното влияние и в двете територии ще бъде чувствително намалено. Докато са разделени те ще продължат да гледат на Русия като на последна възможност за помощ и това е състоянието, в което Русия иска да останат завинаги.

Въпреки изтеглянето на руските войски по всяка вероятност на 3 май, въпреки липсата на сигнали от страна на великите сили (Imperial Commissioner), Българското правителство и Българския конгрес може да се въздържат от решителни действия и въпреки че на хората в Румелия им се обяснява, че времето за обединение все още не е дошло, има очевидни причини показващи че това е нищо повече от моментен затишие (спиране на военните действия). Очакванията и надеждите които Русия би желала да са живи сред българите, трябва да се подхранват и ако Русия не е способна на това, съществува друга сила готова да го направи.

Има причини да вярваме, че Австрийското правителство не се задоволява само с Босна и Херцеговина и че една бъдеща експанзия на юг, желана от Виена, може да се осъществи ако Портата не е способна да защити позицията си на Балканите.

Очевидно е, че Русия няма да гледа безразлично как влиянието и в освободените от нея територии се заменя с Австрийско. Българите ще се чудят отново как да се подготвят за война целта на която е да се пренебрегне важна част на Берлинския договор. Портата ще е в правото си да протестира срещу всякакво безпричинно увеличаване на военната мощ. Дори и да се вярва на България и Русия че няма да насърчават страстите в Румелия, най-вероятното е, че те няма да са способни да ги овладеят.

Колкото и да сдържат сериозните си съпротивления на Турското управление, хората в Румелия могат да се надигнат при най-малкия акт на подтисничество.

Кореспондентът на Таймс в Търново намеква че страните подписали Берлинския договор вероятно ще бъдат помолени да отменят точката даващо правото на Портата да поддържа военно присъствие на Балканите. Той е на мнение, че ако това се постигне опасността от вълнения в Източна Румелия ще се избегне за момента и че умерените ще надделеят в Събранието.

От тази отстъпка, разбира се, представена от кореспондента на Таймс “най-голям интерес ще има Османската империя”, която по неговите думи е ”обречена, освен ако не получи незабавна дълга и постоянна почивка” и че “тя никога няма да има спокойствие, докато армията и окупирва Балканите, където едиствената и роля ще бъде да дразни хората от двете страни”.

Всъщност, напускането на Балканите би била следващата стъпка в процеса на укрепване от който Турция вече се облагодетелства. Ние сме твърдо на мнение, че раздялата на България и Източна Румелия е невъзможна и всеки опит от страна на подписалите държави да я запазят ще доведат до катастрофални последици и ще приветстваме всякакво мирно решение на неминуемия резултат. Няма смисъл да се отричат трудностите по отменянето на точката за турското присъствие на Балканите.

Истина е, че сигурността на Европа срещу Руското влияние в резултат на турското присъствие е илюзорна, но независимо от това докато Великите сили си го въобразяват, се чувстват извинени да осигурят по-съществена бариера. Когато играта свърши, ще се види, че Конгреса в Берлин не е постигнал нищо и че истинската работа по решаването на Източния проблем тепърва предстои.

Това може да е полезно откритие за Европа, но в същото време това е и учудващо откритие; и мотивът който накара Великите сили да си затворчт очите в Берлин, може да ги накара да си ги държат затворени малко по-дълго. Това особено се отнася до нашето правителство. Никой друг кабинет не е толкова дълбоко заинтересован в Берлинския договор, никой друг кабинет не е демонстрирал такава непоклатима вяра в него.

Дори изобретателността и спокойствието на лорд Биконсфиелд е подложено на изпитание в деня в който казва на камарата на лордовете, че правителството на нейно Величество смята за умно в интерес на Европейското спокойствие и за единността и независимостта на Отоманската Империя да се съгласи на отменянето на 15та точка на Берлинския договор и да уведоми Султана че сигурността на неговата столица ще бъде осигурено от силен гарнизон в Адрианопол.

В същото време, според нас е напълно ясно че ако Румелия избере да се противопостави на нова окупация от Турция, това трябва да се извести в Парламента. В такъв случай нищо не може да се спечели докато много има за губене ако Берлинския договор не се преразгледа по отношение на Румелия. Трудностите няма да намалеят чрез отлагане и неизбежната гочива хапка очакваща английския кабинет няма да бъде по-сладка поета в последствие а не в момента на събитията. Много по-добре е те сами да предложат корекция на работата си от колкото да гледат как някой друг я коригирва заради тях.

сряда, март 05, 2008

Български международен влак отвътре (и румънски интерсити)

Около месец преди влизането ни в ЕС, през декември 2006 г. посетих Букурещ. Пътувах с влак. Тук можеш да прочетеш подробно как си изкарах в Румъния.

На отиване с втора класа (в дневните курсове няма спален вагон), въпреки че си платих за първа (нямаше закачен вагон първа класа)


Действието се развива месец преди да влезем в ЕС — през декември 2006 г.
Вътрешно-европейската линия София-Букурещ.

За да пътуваш до Румъния, трябва да се одрусаш сериозна сумичка и от три гишета да ти издадат четири хартийки.

Купето беше уж ремонтирано, а седалките претапицирани с ужасна изкуствена кожа.
Беше декември, беше хладно в купето. И неособено чисто. След като влязохме в Румъния нямаше и осветление. Пътувах между саковете на куфарна търговка, която се настани в купето ми.


Коридорът. Някои прозорци не се отварят, а някои не се затварят.

"Санитарен" възел в международен европейски влак

Дори и аз, с моята армейска закалка за малко да си изповръщам червата. Цял ден почти нищо не пих и не ядох, само и само да не ползвам тоалетната.
Цяла нощ ме боля корем след това.

Когато бях в Румъния, имах шанса да се повозя на влак по маршрут Букурещ — Синая

Място за пътници

Румънска тоалетна.
Приятен детайл — има тоалетна хартия и течен сапун.


Мивка. Съжалявам за качеството на снимката.

Отново БДЖ. Връщане от Букурещ със спален вагон.


Доста по-чисто и приятно от втората класа на отиване.



Спален комплект


Нито един ключ, превключвател, врътка или бутон не работи.


Съдържание на безплатния комплект.


Инструкции за опазване целостта на имуществото и на личните данни.
От контакта стърчат голи жици.


Тук е трябвало да има пожарогасител ?

Снимките ги правих тогава като куриоз. Не се бях качвал няколко години на влак и исках да покажа на приятелите ми какво представлява БДЖ. Докато пътувах с влака нямах идея, че животът ми е застрашен. Със спалния вагон не се пътуваше много удобно, защото много люшкаше. Докато в Румъния влакът вози гладко и не се усещат луфтове между релсите.

Ако желаете да ползвате снимките, за да илюстрирате ваш материал, моля погледнете лицензните условия на блога.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)