петък, юни 13, 2008

Стратегии за оцеляване в социалистическата казарма

Това трябваше да бъде коментар, ама понеже се проточи, ви го поствам отделно. Това е своеобразно продължение на случките със Стойчо в казармата.

Помня добре привикването при ВКР-то по случай "извращенията", защото и аз бях един от привикваните. Извращения им викаха бе, Стойчо, "неуставни отношения" бяха май само в документите ;-).

Бях приятелче с дебелото човече и много се радвах на присъствието му (би трябвало да се срамувам), защото някой тичаше след мене по физическа и на физзарядките сутрин и в крайна сметка минавах между капките и не обирах толкова вниманието на старите кучета (не е за хвалене, но в казармата бързо-бързо привикнах на такъв морал — да бъдеш жесток и егоист към всички, освен към най-най-близките ти приятели).

Векерето ме покани, черпи ме шоколадови бонбони, много вкусни, с елиптична форма (хехехе). Говорихме си първо за извращенията, казах му, че не е редно да го мъчат толкова момчето, с малко повече добри думи и специално обучение би станало добър войник от него. Говорихме си за това, че на мен ми се свири (не бях още отвикнал от свирнята на тромпет), а "художествената самодейност" (божке, как ми е излизало това от устата) е близо до нулата в поделението. Обяснявах му, че техническата подготовка е твърде елементарна и бюрократизирана, и че в една по-спокойна обстановка бихме усвоили учебния материал за около седмица. И че в крайна сметка младите войници трябва да имат някакви писани права, за да могат да се чувстват хора, а не всичко да се решава от по-силния...

Той ми каза, ако имало проблеми в ротата , че винаги съм можел да се обърна към него... И аз, разбира се, потвърдих, че ако има нещо, ще се обърна към него. Не съм се обръщал към него. Потвърдих го, макар че тогава не ми беше ясно, какво толкова може да помогне един обикновен старшина, който очевидно ни привиква проформа, а не да реши някакъв проблем (хехе, свещена простота). За съществуването на вербувани доносници научих много след 10-ти ноември. Дотогава просто си мислех, че хората си доносничат от кариеристични причини и от слабост на характера.

Тук трябва да споделя и една друга стратегия, която имах, за да се пазя от старите кучета.

Поддържах съзнателно подозрението, че имам големи връзки (фамилията ми беше същата като на началник-щаба), и че се имам с политическите офицери (с тях обсъждах проблемите на мира, войната и империализма, но така, че да ме видят старите кучета отдалече). Мразеха ме доста (те така или иначе ме мразеха заради дипломата и английския), но не смееха да ме пипнат с пръст, което си беше голям плюс в първите месеци.

При векеретата имаше и войници, които бяха някакъв вид аристокрация — нямаха никакви задължения, освен да вършат по някаква дребна работа за началниците си, а имаха на собствено разположение стаи (като фамозната стая, която гледаше към съседното поделение), както и една барака в самия център на полка. И тъй като бяха амбициозни и културни момчета, единият ме нави да му давам уроци по английски, което беше голяма далавера - те ме черпеха с ядене и пиене и ме "скатаваха", а аз им преподавах неща, които знам и насън... Много приятно си прекарвах при тях, няма две мнения по въпроса. За съжаление, въпросната стая, където са привиквали Стойчо, така и не успях да я видя, защото старшината им беше взел ключовете на калпазаните. Появил се ненадейно веднъж посреднощ, а войниците се наливали като прасета с алкохол, слушали силна музика (беше забранено ползването на електронни устройства, освен телевизорите и грамофоните в стаите за отдих, и то само в определени дни и часове) имало по средата на масата голяма купа пълна с фасове и било ужасно мръсно. Старшината разпъдил купона и повече момчетата не видяли ключовете от стаята. Затова трябваше да стоят в импровизираната барака в центъра на поделението.

Странна работа - забелязал съм склонността на ВКР-тата, а и на всички ченгета да се занимават с дребен бизнес в областта на храните и напитките - кафенета, бакалийки, магазинчета. В цивилния живот всичките станаха такива...

Моята (големичка) бележка под линия.

7 коментара:

Стойчо каза...

За щастие и аз не влязох в „тази“ стая. Влизаше се откъм задния вход на бацилите, непосредствено до оградата към „глухите“ (съседното поделение)

Търновец каза...

Ами стратегиите за оцеляване в пост социалистическата казарма не се бяха променили много, поне до преди 6-7 години :) Нито пък нивото на "художествената самодейност" :))) Стаята на векеретата и привилегированите беше заменена от тази на "Хакерите", които също нямаха никакви задължения освен да записват "медицински филми"(разбирай с голи каки) за майора като ги пусне ГСП от дъжд на вятър, и да бъдат викани от време на време в канцеларията му за да му подскажат как беше оная комбинация от клавиши за бързо скриване и показване на Медия Плейъра :)))

Моя милост, след разпределението в бойното поделение, гордо отказа да бъде вербуван, да носи личен компютър в ротата и да се занимава с подобна дейност. В резултат на което се сбръчка от наряди до края на (слава богу) едва 6 месечната си служба. Но пък също намери 2-3 верни приятелчета с които си прекарваше чудесно и с които се надява да го свързва дружба до гроб :)))

komitata каза...

О и при нас имаше компютърджии, две стаи специалисти, чиято задача всяка седмица беше "Разпечатването на разписанието". Да, няма майтап. И понеже гонеха всички от стаята, свещенодействаха, накрая вадеха 20те разпечатани листа се ползваха с големи привилегии. И при тях съм прекарал адски много време ;-)

Анонимен каза...

Коце,
Да земеш да заемеш некоя должност която влиза в обхвата на Закона за досиета...може и ти дасе окажеш с псевдоним.
Нешто си сумлив със активностите си към външните българи.

Нешто да сте беседвали с ВКР-то от ДС по тая тема?

komitata каза...

С векерето не, ама с политическите офицери съм я обсъждал. Исках да пиша политически реферат за Беломорска Тракия и Македония по времето на Втората световна война, но не намерих нито една книга по темата в новозагорската библиотека, та бързо-бързо се отказах... Дори книгата на Цола Драгойчева я нямаше.

dzver каза...

Като ме сложиха в Плевен зад 1 PC да им помогна на "хакерите" и се събраха 5 човека зрители да видят как пиша с премръзналите ми ръце.

Едва ли показах и 150-200 удара в минута, а мога мнооооооооого повече:)

Всичко, което ги беше така затруднило беше преписването на около 2 страници текст.

Стойчо каза...

Но пък имаше всички броеве на Огонек, който тогава беше флагманът на перестройката – мисля, че много трудно можеше да бъде открти в „цивилизацията“

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)