петък, март 14, 2008

Данчо, маркуча!

Днес съм нещо по-зает от обикновено и нямам време за постове (Не че няма материал — материал има в изобилие!)

Предлагам ви да се насладите на разказа "Данчо, маркуча!" на безсмъртния Георги Марков. По истински случай.

Поздравявам и всичките ми читателки с него ;-)

— ДАНЧО, МАРКУЧА!

В нашето предприятие имаше много семейни двойки — работници. Едната работна заплата беше крайно недостатъчна за издръжката на семейство с деца и жените трябваше да се присъединят към мъжете си в изкарването на прехраната. По силата на равноправието и съпрузи, и съпруги работеха еднакво тежка физическа работа. Благодарение на това доста от жените в предприятието развиха здрави мускули и физическа сила, не по-малка от тази на мъжете им. С течение на времето тежкият физически труд и липсата на време за внимание към себе си сякаш понамалиха тяхната женственост.

Обикновено двамата членове на всяка семейна двойка работеха в различни смени, така че през по-голямата част от деня у дома оставаше някой, за да надзирава децата. Разводите в петдесетте години все още не бяха такова често явление, каквото са днес, и всред работниците владееше здравият селски морал.

Един ден при нас дойде на работа нова пресьорка. Тя беше от някогашната Коньовица, 25-годишна, разведена, с дете. Имаше твърде интересно, изразително лице и може би още по-изразителна фигура. Когато я видях за пръв път, си помислих, че това беше някакво безразсъдно смело и страстно същество, което човек едва ли би могъл да уплаши. Веднага се хвърли на очи, че тя подбираше собствените си дрехи и работното си облекло по такъв начин, че даваше добра гласност на своите физически прелести. Тя беше вероятно и първата, която се опитваше да следва доста мъглявите представи за модата. Нейните намерения спрямо мъжката част на фабричното население бяха ясно подчертани от предизвикателната й походка. Тя пристъпваше, полюлявайки тялото си като при бавен, чувствен танц. Имаше странния навик бавно да обръща главата си по посока на този, който я интересуваше, и сякаш цялото й внимание се съсредоточаваше върху него, сякаш упоритостта на погледа й го покоряваше. Усмивката й беше млада и като че идеше от цялото й същество с неподправена сила и чар. Тя не беше красива, но можеше да изглежда много привлекателна.

Казваше се Любка и твърдеше, че името й отразявало точно това, което тя била.

„Името ми е Любов, братко!“ — казваше тя с плътен, гърлен глас и се усмихваше многозначително.

Също от нея чух една фраза, която записах в бележника си. Веднъж тя каза:

„Като съпруга много пъти съм била пренебрегвана. Като любовница — никога!“

Дума да няма, че между нейната стройна, красива фигура, нейните най-женствени маниери и цялото й поведение на жена, която знае силата на своя чар, и възпълните мускулести работнички с мъжки движения, груби маниери и загрубели лица имаше нещо доста несъвместимо. Появяването й веднага предизвика известно вълнение, което доведе до строго разграничаване на мненията. Работничките, предчувствувайки заплахата, промъкнала се всред тях, писнаха срещу Любка и се оплакаха в администрацията:

„Откъде я взехте тази кокона, само да се фръцка пред нашите мъже! Че отгоре на всичко и парясница!“

Но за обща изненада Любка се оказа изключително добра работничка. По-късно си мислех, че у нея имаше някакъв излишък от енергия и че може би цялото й поведение се командваше от напора на тази енергия. Бърза и съобразителна, тя в кратко време се наложи като главна сила в своя отдел и когато работеше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от движенията си, от бързината си. Нашите работнички в по-голямата си част бяха тромави и сравнително неуки. Всичко това беше достатъчно основание да я намразят още повече.

Още от самото начало тя се постара да се разграничи от тях. Отнасяше се към другите работнички с мълчаливо, но нескривано презрение и никога не се приобщи към техните компании. Пък може би и нямаше време да се занимава с тях, защото главното й внимание бяха мъжете.

Наблюдавах я, когато понякога отиваше в цеховете, където работеха предимно мъже. Тя заставаше до вратата в позата на самотна граблива птица и внимателно оглеждаше всички един по един, сякаш да направи своя избор. Чух по-късно, че тя беше казала на един от нейните почитатели:

„Мен не ме избират! Аз избирам! Аз казвам — ей тоя там е мой! И това си е!“

Колкото пренебрежително и студено беше отношението й към другите представителки на нейния пол, толкова по-различно беше всичко, когато разговаряше с някой мъж. И лице, и фигура се оживяваха, тя беше бърза в отговорите си, остроумна в забележките си, мистериозна в подмятанията си. Грапавият гърлен глас внезапно придобиваше най-богати нюанси, които говореха сами за себе си. Тя хващаше с две ръце косите си, опъваше ги назад, при което се откриваше силно, настъпателно чело и синьо-зелените й очи потъмняваха.

Отдолу, под сградите на предприятието, имахме просторни подземни складове. Те бяха свързани с цял лабиринт от подземни тунели и няколко входа. Когато човек влезеше в този тъмен лабиринт, беше наистина трудно някой да го намери. Не много време след пристигането на Любка се заговори, че по време на обедната почивка или когато имала технически престой на машината, тя се отправяла към лабиринта и малко след нея някой от мъжете я следвал.

Отначало ние, техническото ръководство и администрацията, не отдавахме особено внимание на внезапните Любкини разходки под земята. Но когато един от цеховите инженери донесе, че всред омъжените работнички в неговия цех се надигало истинско брожение против Любка, трябваше да се позамислим. Постепенно разбрахме, че нашата великолепна пресьорка беше увлякла след себе си някои от женените работници. Имахме заседание, на което с известна завист към щастливците ние решихме, че трябва да предупредим всички заинтересовани страни да внимават в своите отношения. Извикахме Любка и доста внимателно й казахме, че тя няма работа да скитори под земята и че трябва да престане с необичайните си обедни разходки из лабиринта. Към това нареждане добавихме няколко от най-помпозните фрази за социалистическия морал, за уважаване на семейството и т.н. Любка ни изслуша, без да каже нищо, усмихна се и си отиде. В същото време по профсъюзна линия на работничките беше разяснено, че отношенията между мъжете и жените в новото общество се градят по друг начин и че те трябва да се опитат да разберат както съпрузите си, така и Любка. Работничките изслушаха много мрачно тези лекции и накрая една от тях скочи и каза:

„Нема да ми говорите за морал! Или ще я махнете тая змия, или ще става, каквото ще става!“

Въпреки твърде ясната заплаха ние не направихме нищо друго, освен да продължим да увещаваме работничките да бъдат по-толерантни спрямо своеобразията на Любка. В края на краищата никой не беше видял нищо.

Междувременно Любка не само не престана да отива по обяд под земята, но и зачести разходките си. Колкото повече се надигаше възмущението срещу нея, толкова по-нагла ставаше тя. Когато нейният цехов началник се беше опитал да я принуди да внимава и престане да дразни другите жени, тя беше отговорила:

„Да пукнат! Ако мъжете им са си загубили чивиите по мене, то не е, защото съм много красива, а защото те са грозни!“

„Добре де — попитал я началникът й, — за какво правиш всичко това?“

„Защото ми харесва!“ — отвърнала тя.

„Но на другите не им харесва“ — напомнил той.

„То си е тяхна работа!“ — казала Любка. — „Те си мислят, че като са подписали някаква книжка там, в гражданското, и това си е! Не, братко. Не можеш ти да държиш цял живот един човек с един кирлив подпис! Борба трябва! Зор трябва. И ако аз бях на тяхно място, нямаше да се зъбя срещу такава като мене, а щях да си помисля как да обърна играта, та да го накарам моя хубостник да ме гледа в очите!“

След тази нейна декларация цеховият началник докладва, че нещата не отивали на добре. Директорът нареди отново да повикаме съпрузи и съпруги и да разговаряме с тях, и някак да смекчим атмосферата. Но тъкмо когато смятахме, че сме уталожили надигащите се страсти, един от нашите дърводелци, красиво момче, младоженец, се появи целият насинен. Оказа се, че предишния ден и той посетил лабиринта, след което жена му, която беше едра и силна, го наложила здравата, скъсала му дрехите и го изгонила от дома им. Няколко дни по-късно друг работник ме помоли да му разреша да спи в предприятието. Излезе, че и той беше изгонен от дома си заради Любка.

„Както върви работата — каза директорът, — ние май ще трябва да отворим общежитие за изгонени и бити съпрузи.“

И въпреки всичко не знаехме какво да правим. Някак не искахме да отстраним Любка, не искахме да се лишим от нея.

„В края на краищата — казвахме си ние — тя е добра работничка, а с кого ходи и какво прави, не е наша работа!“

Беше към края на лятото. Както седях в стаята си, чух някой изплашено да ме вика. Показах се на прозореца и видях началника на цеха, където се намираха повечето от работничките, да тича стремглаво към администрацията и да крещи:

— Бързо! Бунт! В цеха стана бунт! Бързо викай охраната!

— Какъв бунт? — недоумявах аз, защото изглеждаше доста тихо.

— Бързо, че ще я убият! — извика ми той и хукна да събира охраната. Изтичах към неговия цех. Когато влязох вътре, видях следната странна картина:

Всички машини в огромното помещение бяха спрени. В отсамния ъгъл, близо до вратата, през която влязох, стояха безпомощни и жалки десетина мъже. На всички до един коланите на панталоните им липсваха и те трябваше да ги държат с ръце, за да не паднат. Пред тях, въоръжена с един голям прът бетонно желязо, стоеше исполинската фигура на кака Гина, на която казваха Слона. А на около двайсет крачки от тях, по-навътре в залата, беше построена цяла стена от яки работнички от всички възрасти, запретнали ръкави и хванали иззетите от мъжете им колани. Други държаха разни инструменти — френски ключове, чукове, клещи и прочие. Те гледаха гневно към своите съпрузи в ъгъла. Зад тази стена от силни женски фигури три жени, истински бабанки, бяха повалили на пода омразната им Любка, бяха смъкнали всичките й дрехи и докато две я държаха, третата налагаше със силни плесници задните й части.

— Това — викаше тази, която нанасяше ударите — за Пешовица и Пешо! Това — за Гошовица и Гошо! Това — за бай Младен и Младеновица!

— Гледайте сега — изкрещя в същото време кака Гина на своите мъжки пленници, които мигаха в доста объркано състояние.

Любка понасяше ударите, без дори да охне, като че и тук искаше да покаже превъзходството си. И това вбесяваше още повече работничката, която я налагаше.

Видял тази картина, аз викнах силно, за да ги сплаша:

— Как не ви е срам! Как си позволявате в предприятието такива работи! Веднага по местата! — и разни други изрази от този род, които си въобразявах, че трябваше да ги респектират.

Ала в отговор кака Гина се обърна към мене, размаха заплашително железния прът и ми викна:

— Я си гледай работата, инженерска перушинко, че сега ще сваля и твоя колан!

И тя тръгна към мене горе-долу както борецът Кольо Маринов тръгваше да тушира своя противник. Отстъпих няколко крачки назад и хвърляйки отчаян поглед, забелязах зад мене групата пожарникари заедно с отговорника им Данчо. Спомних си за секунда, че подобни демонстрации се разгонват със струи вода, и извиках гръмогласно думи, които дълги години след това хората казваха, че били най-подходящите:

— Данчо, маркуча!

Съобразителните пожарникари бяха вече съединили маркучите с крановете и водната струя се оказа единственото средство за охлаждане на страстите. Ние разпръснахме разярените жени, като ги измокрихме до костите. Струите бяха толкова силни, че те не можеха да вървят срещу тях и се разбягаха. Когато опразнихме помещението, което се превърна на огромен гьол, видях как Любка се надигна, сложи работната си престилка, приглади косите си, изплю се презрително по посока на нейните мъчителки и отмина навън, кършейки снага още по-демонстративно.

Специална комисия анкетира цялата афера и около дузина работнички заедно с Любка бяха уволнени. Когато й казахме, че я уволняваме, тя беше единствената, която не възрази, не се развика, не заплака. Само се усмихна и каза:

— Какво да се прави, такъв е животът!

Няколко месеца по-късно имах заседание с бригадирите и апелирах да положат всички усилия за изпълнението на плана. Когато завърших, последва дълго мълчание. Стори ми се, че хората се бяха надумали да ми кажат нещо, но никой не се решаваше. По едно време един от старите работници (чиято жена също бяхме уволнили) се надигна, изкашля се за кураж и каза:

„Абе тука сме само мъже и можем да си кажем приказката. Върнете я Любка и ви казвам, че плана ще го изпълним и преизпълним!“

Така и не изпълнихме плана.

източник

.

5 коментара:

marfi каза...

Добро.

Иван Бедров каза...

Как добро, бе!? Страхотно!

komitata каза...

моля моля, ще има още

Bruce Wayne каза...

жоре ее най-големияТ

NEDIA каза...

оле, оле, това е неимоверно весело!и много добър пример за характера на социума

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)